Елизабет Адлър
Дъщери на греха (19)

Глава 19

Ню Йорк не беше най-приятното място през месец юни, но Олимп сметна, че жертвата може би си струва. Излезе от колата си, в която имаше климатична инсталация, и влезе във фоайето на хотел „Хемели Палас“ на Мадисън, където също имаше климатик. Огледа се възхитено наоколо. Поне хотелът беше добър. Добрият хотел винаги се познава по цветята и типа хора, които се срещат във фоайето. Провери на рецепцията и й казаха, че апартаментът й е на десетия етаж. Вътре я чакаха цветя и плодове — подарък от загрижения мениджър. Тя вдигна телефонната слушалка и се обади на румсървиса, за да си поръча голяма и много добре изстудена бутилка минерална вода „Перие“ и сандвич. Олимп никога не пиеше и не ядеше в самолетите, дори на конкордите, защото това само помагаше за дехидратацията на организма и не улесняваше с нищо полета. Следователно, в момента тя умираше от глад. Събу обувките си, седна на леглото, набра оператора и помоли за външна линия. Указателят, който държеше, беше отворен на буквата „М“. Тя набра номера и зачака Фиц Макбейн да се обади. Номерът беше неговият личен. Този път обаче никой не вдигна.

По дяволите. Дали не беше извън града? Сигурно не. Беше й казал, че му се налага да бъде в Ню Йорк през по-голямата част от юни по работа, а по-късно през лятото ще отиде до Европа. Олимп се надяваше да е разбрала правилно, защото пътуването й струва цяло състояние. Ще си вземе душ и ще опита отново.

Трийсет минути по-късно, подкрепена от сандвича и посъживена от водата, тя отново набра номера. Фиц отговори веднага. Дори да беше изненадан, че я чува, не го показа. И когато след пет минути Олимп остави слушалката, тя имаше среща с Фиц за вечеря в „Льо Кърк“ в осем и трийсет същата вечер.

Фиц седеше срещу Олимп на дискретна маса в ъгъла, докато двама келнери играеха доста сложен балет около тях — носеха бутилки, от които той да избере, палеха цигарите им, носеха и отнасяха листове с меню. Олимп им кимна, за да покаже, че е доволна от обслужването.

— Значи изборът ми е правилен — каза той. — Помислих, че това е идеалното място за теб.

— Обожавам го, Фиц. Очарователно е, обслужването е добро и е… спокойно, интимно.

Фиц отпи от скоча си. Обикновено не пиеше уиски преди виното, но Олимп си беше поръчала кампари, така че и той трябваше да вземе нещо.

— Никога не съм го смятал за интимно, Олимп.

— Разбира се, че е интимно — за определени хора. Погледни ги. — Олимп посочи с цигарата си към хора, които поздравяваха весело познатите си или тези, които се надяваха да опознаят по-добре. — Те правят мястото интимно за хора като нас, които са тук, за да вечерят. Сами. Те дори не забелязват присъствието ни.

Фиц се засмя на изненадващата й логика.

— Предполагам, че си права, макар лично аз да смятах, че и ти си от общителните.

Олимп му се усмихна с възможно най-скромната си усмивка.

— Само когато обстоятелствата ме принуждават, Фиц. Не и при нормални обстоятелства. Не мога да измисля нещо, което би ме зарадвало повече от това да вечерям сама с приятен човек, с човек, когото харесвам. Освен, може би… — Тя се засмя и направи жест с цигарата, която държеше по-скоро за ефект, отколкото за да пуши. — Ах, мили Фиц, не знам дали ти си свикнал с директността на французойките.

— Със сигурност не и преди ордьовъра — каза тихо Фиц, когато келнерът се появи с аспарагуса и пушената сьомга, които си беше поръчал. Чувстваше се добре за първи път от седмици насам, а това му напомняше и за миналия път, когато беше с Олимп — на партито на Бендор в Барбадос. И тогава му беше много забавно с нея. Тя караше хората да се чувстват свободно и щастливи. Мъжът можеше да се отпусне в нейната компания. Тя флиртуваше откровено, без игричките на Раймунда. Но тя не беше Венеция, спомни си той и изпита болка. И по-добре, че не беше! Той сложи парче от сьомгата върху хапка черен хляб и го подаде на Олимп. Вместо да го вземе с ръка, тя се наведе и го пое с уста, като розовият й език леко докосна пръстите му.

— Прекрасно — каза тя. — Трябва да призная, Фиц Макбейн, че обожавам добрата храна. Това е една от слабостите ми.

Фиц не попита какви са другите.

— Как е Бени? — запита вместо това.

Олимп изяде аспарагуса си, преди да отговори. Изтри екстравагантно червените си устни със салфетката, без да размаже червилото си.

— Бени е добре. Той е в Австралия — място, което не ми допада особено. Всички онези овцевъдни ферми, пиенето на бира. Бедният Бени, страхувам се, че е пристрастен към бирата. — Тя потръпна, за да покаже ужаса си. — Надявам се, че ти не пиеш бира, Фиц?

Фиц се усмихна.

— Всички знаят, че пия — призна той. — Не забравяй, че съм израснал в Тексас. Тук си в компанията на най-известния търсач на нефт.

— Така ли?

Как успяваше да каже толкова много неща с очите си?! Фиц беше очарован. Ако Олимп искаше да го омагьоса с флиртуването си, то тя беше успяла.

— Какво те доведе в Ню Йорк? — запита той, когато келнерът прибра чиниите им.

— О, пазаруването. И… любопитството.

— Какво би могла да си купи една французойка в Ню Йорк? Какво, което да го няма и в Париж?

— Е, може би само любопитството, тогава.

Фиц се наведе напред, усмихнат.

— И по отношение на какво по-точно си любопитна?

— Между другите неща и за това, как ли изглежда апартаментът на един от най-известните търсачи на нефт…

Олимп беше също толкова красива и гола, колкото беше и облечена — нещо, което се срещаше рядко при богатите жени, следващи модата. Или, поне доколкото Фиц знаеше. Стоеше без стеснение пред него гола с дяволит блясък в очите. Точно очите й го караха да я желае така силно. Те признаваха, че е порочна, но не беше ли това забавно? И защо да не бъдат порочни заедно? О, и те бяха, много порочни бяха. Олимп го съблазни така красиво и успешно, както и флиртуваше. Галеше го, после се отдръпваше и той оставаше, треперещ, да чака следващата й ласка, докато накрая не издържаше повече и я сграбчваше, влизаше в прекрасното й тяло, докато тя тихо му шепнеше колко голямо е удоволствието й. Страстта й беше равна на неговата. После седна гола, облегната на възглавниците, запалила цигара. И му се усмихваше с онази дяволита котешка усмивка. Изглеждаше елегантна, уверена, готова за онова, което той ще предложи, макар че, как успяваше да изрази всичко това без думи, Фиц не знаеше. Но нямаше никакво съмнение у него, че тя е жена, една на милиони.

— Харесваш ли Средиземно море по това време на годината? — запита я той.

Топлите, синьо-черни нощи подлудяваха Венеция. Бяха дори още по-лоши от горещите слънчеви дни с топлите меки бризове, които ухажваха голото й тяло, докато се печеше на задната палуба на „Фиеста“. Сама. Трябваше да се върне в Англия. Знаеше, че трябва. Обратно у дома, щеше да се чувства толкова… толкова добре. С въздишка, Вени седна в леглото. За нея не беше добре да е тук сама. Нямаше я Кейт, с която да си поговори, а писмата, макар и дълги, не можеха да я заместят. И трябваше още да каже на Морган, че няма да се омъжи за него, макар че истински се бе опитала да го приеме. Само че той просто отказваше да приеме отказа й. Идваше да я види всяка седмица, когато имаше възможност. А веднъж дори беше дошъл с Фиц.

Бяха пристигнали неочаквано, но тя беше разбрала, че Фиц е на борда, по повишената активност на екипажа. Морган беше подал глава през вратата на кухнята, за да й каже „здравей“ и да я помоли да вечеря с тях, но тя беше отговорила, че като главен готвач, ще се радва да заработи заплатата си. Не можеше да се срещне с Фиц в присъствието на Морган. Стоеше далеч от салона, а по-късно, след вечеря, видя бащата и сина да се разхождат заедно по палубата и да обсъждат срещата, която имаха по пътя си към Каракас. Знаеше, че трябва да тръгнат рано на следващата сутрин, затова стана преди изгрева на зората с надеждата, че Фиц може да дойде да я види, че още чувства същото като нея.

Занесе кана кафе на палубата и остана там. Гледаше изгрева на слънцето, когато Фиц се появи. Беше облечен официално в безупречен бежов костюм. Гъстата му тъмна коса беше гладко сресана и все още мокра от душа. Не беше закопчал най-горното копче на синята си риза, а възелът на вратовръзката му беше хлабав. Тя долавяше мириса на афтършейва му — свеж и с аромат на цитрусови плодове. Не се усмихна. Стоеше и я гледаше, а после се извърна и насочи поглед към брега.

— Сутринта е прекрасна, Венеция — каза неангажиращо. А тя стискаше каната с кафе, неспособна да проговори. Тогава той се обърна отново към нея и каза: — Как си, Вени?

Озадачи я изражението на очите му. Дори сега тя продължаваше да се пита какво беше то. Не преставаше да мисли за това. Гледаше я така, като че ли я виждаше за първи път, като че ли я сравняваше с някакъв свой спомен за нея, като че ли тя беше непознат за него човек. И тогава тя му каза каквото имаше да му казва, много ясно изрази как се чувства.

— Липсваше ми, Фиц.

Изражението на лицето му се смени. Той като че ли надяна маска — учтива, усмихната, официална маска.

— Да, доста си самотна тук — каза той. — Но през следващите няколко седмици ще имаш много работа. Няколко приятели ще дойдат да погостуват на „Фиеста“. Около дузина или някъде толкова. За теб ще е по-добре да бъдеш заета с работа. И да има млади хора около теб. Морган също ще прекара известно време тук. Мисля, че така и двамата ще се почувствате по-щастливи. — Погледна часовника си. — Пет и половина — каза, смръщил вежди. — Трябва да тръгваме. Сигурен съм, че Морган ще иска да ти каже „довиждане“. — Тя го гледаше безпомощно, все още стиснала каната с кафе. — О, Венеция, още нещо. Не съм забравил… — Сърцето й спря да бие. Той щеше да й каже, че не е забравил онази нощ, че все пак не я е забравил… — Не съм забравил обещанието си да разследвам финансовите дела на Джени. Ще те информирам веднага щом разбера нещо със сигурност.

Тя му благодари, като успя да овладее гласа си да не трепери. Тогава Морган също излезе на палубата, весел и уверен в себе си. И моментът отлетя.

Това беше единственият път в продължение на два месеца, когато тя видя Фиц. И все още беше тук, на „Фиеста“, хваната като в капан. Като муха в края на конеца, който я съединява с него.

Беше й малко по-лесно, когато красивата яхта се напълни с хора. Беше по-заета, отколкото можеше да си представи преди това. Радваше се, че има работа. Приятелите на Фиц бяха млади и весели. Притежаваха характерната за американците общителност и отвореност към хората. Отнасяха се с нея като с равна всеки път, когато тя им позволеше. Но сега беше дошъл моментът на истината. Вчера капитанът й беше казал, че „Фиеста“ ще замине за Средиземно море, където ще прекарат летните месеци. Имало съобщение за нея от мистър Макбейн. Той щял да бъде очарован, ако тя остане на „Фиеста“, но щял да я разбере, ако предпочита промяна в начина си на живот. В зависимост от решението й, той щял да й уреди полет до Лондон или до Ница.

Седнала в леглото, обгърнала коленете си с ръце, Вени се взираше в топлия мрак. Разбира се, трябваше да замине. Той точно това е искал, когато й каза „довиждане“. Беше я посъветвал да забрави онази нощ и тя трябваше да успее да го направи. Венеция се поколеба само за миг, а после излезе на палубата и тръгна към каюткомпанията. Всички, с изключение на нощната смяна на мостика, още спяха. Тя стигна стаята на Фиц, без никой да я забележи. Затвори вратата след себе си и отиде в банята. Взе шишенце с афтършейва на Фиц, сложи си малко в основата на шията и между гърдите, а после малко по-надолу — по корема и бедрата. Върна се в спалнята, съблече се и легна в леглото на Фиц, сгуши се във възглавницата му, обгърната от мириса на неговия одеколон. Преструваше се, че той е при нея. Не правеше това за първи път. То я караше да се чувства някак си по-близо до него…

Ярката слънчева светлина на следващата утрин я накара ясно да осъзнае реалността.

Трябваше да вземе решение и знаеше какво трябва да бъде. Не можеше повече да продължава да живее така. Фиц очевидно не искаше да има нищо общо с нея. Трябва да се върне у дома. Но преди това да изясни нещата между себе си и Морган, да му каже истината — че между тях никога не може да има нищо. Не беше честно да се измъкне подло. А и не беше честно от страна на Морган да отказва да повярва на думите й. И двамата трябва да бъдат свободни. Не можеше да чака да го види. Трябваше да му пише.

Писмото на Индия я накара да го отложи. Или по-скоро, поднесе й подходящо извинение за забавянето. Фактът, че Индия ще се омъжва за чаровен италиански граф на име Алдо и че после ще живее щастливо в замък, който гледа към Средиземно море, я накара да изпита за първи път истинско щастие — такова, каквото не беше изпитвала от векове. Поне едно от момичетата на Джени щеше да бъде щастливо, помисли си тя, докато препрочиташе писмото на Индия. Тя и Парис щяха да бъдат шаферки. Сватбената церемония щеше да се състои в църквата на селото Марина ди Монтефиоре.

Лесно й беше да си каже, че Марина ди Монтефиоре е в Средиземно море и че тя без друго трябва да отиде там. Така че можеше да остане на „Фиеста“ през летните месеци. Защо, все пак, да не даде и на себе си още един шанс…