Елизабет Адлър
Дъщери на греха (6)

Глава 6

Морган Макбейн крачеше неспокойно из фоайето на втория етаж на безупречното женевско летище, като от време на време спираше, за да погледне през прозореца към снега, който продължаваше да вали. Валеше повече от три часа вече и снежната покривка беше станала плътна, което наложи спирането на въздушния транспорт. Женевското летище беше затворено, а с него и той беше изолиран за света. Неговият самолет, идващ от Атина, беше последният, който се приземи, преди бурята да се разрази. Никой не можеше да каже колко време ще мине, преди снеговалежът да намалее и да стане възможно разчистването на пистите, което да позволи полетът му да продължи до Париж.

Загледа за пореден път таблото, където се отбелязваше закъснението и реда на полетите. Униформени служители се опитваха да успокоят група скиори, които нямаха търпение да се озоват в планината и със сигурност нямаха никакво желание да пилеят парите и времето си на някакво летище. Хубави момичета, в къси поли и ботуши до над коленете, се бяха скупчили около бара и Морган беше обект на много мили усмивки, когато отиде да си поръча третата чаша кафе. Чувстваше се не на място с тъмносивия си делови костюм. „Колко време мина, откакто за последен път ходих на ски?“ — запита се той, като си припомни чисто физическото удоволствие, което този спорт носеше, веселия чар на зимните курорти, предлагащи интимност и уединение всред заобикалящите ги, покрити със сняг, върхове. Три или може би четири години? Както и да е, прекалено много време!

Намери свободен ъгъл, незает от ски, и отпи от кафето си, заслушан в бъбренето на момичетата за това, коя от тях е облечена в най-тесен клин и други подобни. „Тези скиори и скиорки са на моята възраст“ — каза си той, шокиран от това, че автоматично беше помислил за себе си като за по-възрастен. „Аз съм на двайсет и пет и също като баща си прекарвам половината си живот във въздуха. Не е като карането на ски. Кога за последен път съм имал истинска почивка? Толкова съм погълнат от предприятията «Макбейн», че не си оставям време за личен живот. Няколко дни тук, няколко дни — там и… това е!“

Яхтата на баща му, дългата сто и петдесет фута „Фиеста“, в момента плаваше във водите на залива край Барбадос. С пълен екипаж, но без пътници на борда. Фиц беше в Ню Йорк и може би щеше да се освободи след това за около седмица. А Морган беше прекарал пет дни на „Фиеста“ миналата година, когато тя обикаляше средиземноморските пристанища — от Сен Тропе до Сардиния. Да, това беше! Само посещаваше хотела, който притежаваха на Бахамите, за да провери как се управлява или за да обсъдят структурата и възможните разширения и подобрения. Беше така решен да стане незаменим в организацията на баща си, да защити репутацията си на „син на шефа“, че никога не си оставяше време дори да се отпусне истински. Дните си прекарваше или на строежите, или в рафинериите в Галвестън. Не на плажа и не на ски пистите. Ако не внимаваше, реши Морган, като остави празната чашка, ще стане като баща си, прекалено отдаден на интереса си към корпорацията „Макбейн“, за да се радва на живота и удоволствията. Усмихна се на момичето, облечено в дебел пуловер и дънки. Тя имаше огненочервена коса и чипо носле, обсипано с лунички. Усмивката й беше изключително подканваща.

— Приличаш на скиор — каза тя, обхващайки с един поглед русата коса и широките рамене на Морган. — Но не си облечен като скиор.

Морган се усмихна.

— Пързалям се по склоновете на Вейл и Парк Сити в щата Юта.

— Не знаеш какво пропускаш, докато не се спуснеш по швейцарските писти — каза тя. — Обзалагам се, че ти си разумен скиор.

— Извън пистата. Иначе съм авантюрист по душа.

— Обзалагам се, че си — авантюрист, искам да кажа. — Тя взе ските си и чантата си, като го гледаше внимателно. Не беше много по-възрастен от нея, но създаваше впечатление на зрял човек, на човек, който знае мястото си в света, човек, абсолютно уверен в себе си. Това бяха все привлекателни качества, а и той беше изключително привлекателен мъж.

— Сигурен ли си, че не искаш да съблечеш деловия си костюм и да дойдеш с мен?

Между тях пламна искрата на сексуалното привличане. Тя беше хубава, а и повече от сигурно беше, че се пързаля добре.

— А ти къде отиваш?

— Във Вербие. Там ходят всички британци.

Всички британци… Той се запита дали Венеция ходи във Вербие. Странно, винаги мислеше за Венеция като за англичанка, а тя беше американка, все пак. Е, почти.

— Може би следващия път. Благодаря за предложението.

— Няма защо. Жалко, можеше да бъде забавно. — Нарами ските си и се отдалечи.

Морган гледаше след нея, докато тя отиваше към приятелите си. Те бяха цяла дузина и изглеждаха много близки. Атлетичен младеж прегърна момичето през раменете и го притегли към групата. Бяха много щастливи, смееха се, бяха развълнувани, предчувстваха удоволствието от пързалянето по стръмните склонове.

Морган се извърна обратно към бара и си поръча скоч. Имаше достатъчно опит в пътуването, за да знае, че не бива да пие преди полета, но внезапно се почувства изоставен и самотен. Не че в живота му не достигаха жени. Срещаше жени през цялото време. В който и град да се озовеше, имаше поне половин дузина хубави момичета, на които да се обади, и поне половин дузина очарователни домакини, умиращи от желание да го поканят на вечеря. Ходеше на балове в Монако и на галавечери в нюйоркската опера. Играеше тенис с актриси в Лос Анжелис и извеждаше умопомрачително красиви модели в Париж на вечеря в елегантни ресторанти, които, както изглежда, сервираха все същото меню, но по-често, отколкото искаше да си спомня, ядеше сам и самотен в хотелски апартаменти, които можеха да бъдат навсякъде от Франкфурт до Абу Даби — толкова еднакви бяха.

Готов беше да се обзаложи, че групата скиори ей там ще се забавлява в следващите няколко седмици повече, отколкото той за последните пет години.

Животът, реши Морган, като изпи на един дъх скоча, беше станал прекалено скучен за него. Като се изключи Венеция Хейвън. През трите месеца, откакто я беше срещнал, той се хващаше, че си намира извинения, за да прекарва повече време в Лондон. Често успяваше да прекара само една нощ в града, при което му се налагаше да става безбожно рано на следващата сутрин, но си заслужаваше. Извеждаше я на вечеря в някой тих малък ресторант, държаха си ръцете на светлината от свещите, а той просто не можеше да откъсне поглед от нея. Не виждаше чак такава прилика с нейната много известна майка може би защото Джени не беше така близка на неговото поколение. Той виждаше русокосо момиче с деликатна костна структура, с очи, които меняха дълбочината и изражението си — ставаха по-светли, когато блестяха оживено от интерес, и по-дълбоки, почти виолетови, когато я обхващаше пристъп на нежност.

Вени беше момиче, решено да постигне своята независимост, и същото момиче, чиито устни тръпнеха под неговите, когато я целуваше… Само дотам беше стигнал той засега — до целувките. Защото, ако стигнеше по-далеч с момиче като Вени, това щеше да бъде равносилно на престъпление. Не беше сигурен, че иска да го направи. Знаеше, че на нея й харесва да бъде с него, а не просто със сина на Фиц Макбейн. Вени никога не настояваше да я води в скъпи ресторанти или клубове, беше все така щастлива и в кварталното бистро, където светлината беше приятно приглушена, виното — учудващо добро, а храната — истинско приключение.

По високоговорителите съобщиха на френски, че всички полети ще бъдат значително забавени, на което скиорите отговориха с присмех. Изведнъж Морган се почувства дори още по-самотен, изправен в множеството на оживеното летище. Върна се в стаята за важни личности и затвори вратата, за да не вижда тълпата. Половин дузина мъже четяха, удобно настанени, вестници в тихата стая, чийто под беше застлан със зелен килим. Още няколко се бяха вглъбили в документите си или си приказваха над чашите с питие. Дойде един стюард, за да им съобщи последните сведения за бурята и да ги осведоми относно дължината на принудителния им престой. Най-малко още два или три часа. Ако мистър Макбейн предпочитал, можел да си вземе стая в хотел.

— Знаете ли какво искам да направя — каза Морган, като му подаде билета си. — Сменете полета ми. Ще хвана следващия полет за Лондон. И ми осигурете телефон. Искам да проведа междуградски разговор.

Стюардът постави телефонен апарат до него. Морган вдигна слушалката и набра номера. Питаше се дали Венеция обича да кара ски.

 

 

Студеният вятър беше превърнал мокрите снежинки в миниатюрни капчици лед, които щипеха бузите на Венеция, докато тя се отдалечаваше от паркинга, натоварена с торби и кошници с хранителни продукти. Като стигна до заслона, който предлагаше високият блок с офиси, тя остави кошниците на пода на асансьора и изтръска снега от косата си, след което се опита да я изсуши с края на дългия си вълнен шал. Музика и топлина я обгърнаха, когато натисна копчето за десетия етаж. Трябваше да отиде два пъти до колата си, за да вземе всичките си принадлежности. Беше премръзнала. Елегантните сиви италиански ботуши, които си беше купила миналата седмица, след като беше организирала три обяда и две вечери и се беше почувствала ужасно богата, бяха станали на петна от влагата — което, помисли си без настроение тя, просто доказваше, че или не трябва да си купува неща, прекалено скъпи, за да може да си ги позволи, или че трябва да стане по-практична!

Асансьорът спря, тя отново вдигна кошниците и се усмихна на секретарката, седнала зад бюрото в тихото фоайе, застлано със сив килим, на етажа, който заемаха изпълнителните директори на „Блекмор и Халиуел“, консултанти по инвестиции и мениджмънт. Брюнетката й кимна безразлично в отговор и продължи да лакира в огненочервено дългите си нокти.

— Кухнята е ей там, надолу по коридора и после — наляво. — Тя не й предложи помощта си и Венеция отново трябваше да направи два курса, за да пренесе провизиите.

Все пак, помисли си Венеция, като огледа кухнята, такава е моята работа, а не нейната. Но не беше правилно и това, което правеха тук — да я третират по-скоро като прислужница, отколкото като млада дама от известна кетъринг фирма. Директорите, за чиито празненства тя се грижеше, обикновено се държаха добре и мило с нея. Някои от тях й се усмихваха с блеснали от възхищение погледи, а други се правеха, че не я забелязват, докато ядяха и говореха за бизнес. И двата подхода устройваха еднакво добре Венеция — докато харесваха храната й и й плащаха, докато се обръщаха редовно към нея, естествено чрез секретарките си, за да устройва празненствата им, така че тя да запълва календара си с месеци напред, тоест, да знае, че може да разчита на определен доход, всичко беше наред.

Не беше толкова лесно да си намери работа, колкото си беше мислила. Училищата като че ли бълваха млади образовани момичета с най-различни дипломи и на обявите за работа в „Таймс“ се отзоваваха десетки момичета, някои от които с повече опит от Венеция. Чрез семейство Ланкастър и своя собствен кръг от приятели, тя беше успяла да си намери работа. Неведнъж беше замествала готвачи, които буквално са избягали в последния момент. Венеция не ги обвиняваше. Много често временните й работодатели се държаха така, като че ли тя беше някоя досадна слугиня, която трябва да знае къде стои всяко нещо в кухнята и трябва да го донесе веднага, и то без да ги безпокои! Повечето от жените се бяха оказали ужасно взискателни и беше трудно да им се угоди. Мъжете я виждаха в доста по-различна светлина — повече като красиво кухненско украшение, на което можеш да се насладиш с джин и тоник в ръка, докато съпругата ти се къпе. Понякога дори си позволяваха да я прегърнат през раменете или да я потупат по дупето с предложения за среща. Това като че ли беше рискът на професията й, но ужасно я ядосваше. Досега успяваше да държи „ухажорите си“ на разстояние. И също така беше успяла да запази учтивия си тон, защото имаше нужда от парите. Но щеше да й достави такова задоволство просто да си тръгне и да ги остави да обясняват на съпругите си защо партито е провалено.

Отвори кошниците си и извади салатите от желирана сьомга, поставена в пресен кресон и украсена с парченца лимон и краставица. Директорите на средна възраст, за които готвеше, предпочитаха семпла храна — не прекалено калорична, с уравновесени и полезни съставки. Агнешкото, поръсено с подправки и горчица, оваляно в галета и изпържено до златисто, се беше оказало блюдо, на което можеше винаги да разчита. Стараеше се десертът да бъде лек — лимонов шербет с пресни бадемови бисквити, приготвени същата сутрин, или прясна плодова салата и рядък вид сирене. Виното идваше от собствените изби на директорите, така че не беше нейна грижа. И като се изключеха студените ордьоври и десертът, оставаше й да приготвя само основното блюдо и зеленчуците. Тях купуваше предния ден и ги готвеше в кухнята на семейство Ланкастър в седем и трийсет сутринта. Обикновено беше приключила до десет часа, сложила всичко в кошниците с капак и готова да потегли. Имаше време само да се окъпе набързо и да облече „работния“ си костюм — семпла пола и блуза, без да забравя престилката на райета, достатъчно голяма, за да я обгърне два пъти. Натоварваше всичко в колата и потегляше.

Включи фурната на най-слабата степен и си направи кафе. Дванайсет часът. С малко късмет, жените, които приготвяха масите и миеха чиниите, щяха да бъдат готови скоро. Междувременно имаше време колкото да приведе в ред външността си.

Венеция тръгна бързо по коридора в търсене на тоалетната. Намери я без помощта на безразличната секретарка, която водеше очевидно много интересен телефонен разговор. Огледалото й казваше, че не е много „размъкната“ — косата и ботушите й бяха изсъхнали. Слава богу, изглеждаше достатъчно добре и делова. Завърза спретнато косата си на тила със синя панделка и потърси в чантата си червилото. Картичката, която беше получила от Морган, беше там, където я беше оставила сутринта. Една камила гледаше тъжно, застанала насред пустинята в Абу Даби, и с усмивка на устни, тя отново прочете написаното от Морган на гърба: „На камилата може да се разчита, тя е високо ефективна, струва много и не ръждясва… На кого въобще му е нужна кола? Липсваш ми“.

Изпращаше й картичка където и да отидеше, обикновено надраскано набързо: „Как ми се иска и ти да беше тук“, или дори: „Любов и целувки“. Бяха се срещали само десетина пъти, откакто той се върна от Калифорния преди два месеца, но тя откри, че харесва Морган все повече и повече. Беше й толкова лесно да разговаря с него, той изслушваше търпеливо проблемите й и задаваше много уместни въпроси — въпроси, които й помагаха сама да открие търсения отговор. Трябваше също така да признае, че й беше приятно да се разхожда под ръка с такъв привлекателен мъж и да забелязва завистливите погледи, които другите момичета й хвърлят. Кейт Ланкастър мислеше, че той е зашеметяващ! Морган излъчваше типично американска увереност в собствените сили, създаваше чувството, че те са безгранични — тя мислеше, че той може да се справи с всяка ситуация точно както беше направил и в онази ужасна нощ преди три месеца. Разбира се, тя беше безгранично благодарна на Морган и баща му за това.

Харесваше много и целувките му. Всъщност май й харесваха прекалено много, а мислеше, че и на него му харесват. Защо тогава той не правеше нищо друго, освен да я целува? Нима не я намираше достатъчно привлекателна?

Може би у нея имаше нещо, което възпираше и дори отблъскваше? Венеция погледна тревожно отражението си в огледалото. Беше доста хубавичка — знаеше, че наистина е така, но понякога, вътре в себе си, не беше много сигурна по отношение на външността си. А Морган все така не й предлагаше нищо друго, освен целувки…

О, мили боже, гледай само колко стана часът! Прибра бързо картичката обратно в чантата си и забърза към кухнята.

— Вече сложих масата, мис — посрещна я веселият глас на сервитьорката.

— О! О, добре, много благодаря. Направих кафе, искате ли една чашка? — Венеция постави печеното във фурната и затвори внимателно вратичката й.

— Благодаря, мис. — Жената беше на средна възраст и говореше на диалекта кокни. Излъчваше спокойствие. Тя се вгледа внимателно в лицето на Венеция. — Сякаш ви познавам отнякъде — каза. — Много приличате на някого, когото май съм гледала по телевизията.

— Наистина. — Венеция се усмихна и се направи на много заета с подготовката на зеленчуците.

— Сетих се! Приличате на онази филмова звезда, която се самоуби в Холивуд преди няколко месеца — Джени. Беше много красива. Когато бях момиче, много исках да приличам на нея. Чакайте минутка… Не, не може да бъде, иначе нямаше да сте тук в кухнята и да готвите. Искам да кажа, не можете да сте дъщеря на Джени Хейвън… Но ви видях по телевизията!

Венеция се усмихна срамежливо. Мислеше, че когато погребението приключи, вниманието на пресата ще се насочи към следващия скандал или любовна връзка, но репортерите останаха да обикалят около къщата на семейство Ланкастър още седмици наред и непрекъснато я изненадваха фотографи, когато излизаше да напазарува от супермаркета или да изведе кучето на разходка. Дори няколко пъти я бяха молили да даде интервю, а от два конкурентни вестника й предлагаха огромна сума пари да разкаже „истинската история“ — предложения, които тя, естествено, беше отхвърлила. В клюкарската колона на „Мейл“ имаше дори размазана снимка на нея и Морган, които тъкмо влизаха в едно такси.

— Е, никога не бих си помислила, че мога да ви срещна тук — в кухнята, да готвите за всички тези хора! — Лицето на жената изведнъж грейна щастливо, защото най-после беше разбрала. — Значи за вас е било онова телефонно обаждане! Саманта, секретарката, каза, че се обаждал онзи богат американец, Макбейн. Обаждал се от друга държава и търсел Венеция Хейвън. И, разбира се, госпожица умницата му казала, че тук не работи такава жена. О, и се усмихваше през цялото време. А той е търсел вас, миличката ми. По-добре идете и я разпитайте. Мисля, той каза, че ще се обади отново, защото бил сигурен, че ви очакват. — Тя изгълта набързо кафето си и се усмихна на Венеция доволна, че й беше поднесла приятната новина. Разбра това по блесналите щастливо очи на момичето. Тя наистина беше много хубава — също като майка си.

Морган? Морган я беше търсил тук?

— Но откъде знае…? — Още докато изговаряше думите, осъзна колко глупав е въпросът. Разбира се, Морган се е обадил у дома й и те са му дали този телефонен номер. Сигурно е спешно, щом не може да изчака тя да се прибере вкъщи.

— Благодаря ви, о, много благодаря — каза тя и тръгна към вратата. — О, може ли да наглеждате агнешкото във фурната, докато ме няма? Няма да се бавя.

Саманта, отпуснала се спокойно зад бюрото, пиеше розова на цвят напитка с мляко, богато на витамини, която представляваше обяда й. Изгледа Венеция, а погледът й издаваше, че я смята за невъобразимо досадна.

— За вас? — Гласът й издаваше леко раздразнение. Очевидно смяташе, че момичето греши. Богатият Макбейн не би могъл да звъни от Женева на някаква си готвачка.

— Аз съм Венеция Хейвън. Нима не е питал за мен?

Погледът на Саманта за първи път се спря на Венеция. Мили боже, разбира се! Тя беше онова момиче Хейвън, защо не беше забелязала това веднага? Телефонът звънна отново и тя автоматично вдигна слушалката.

— „Блекмор и Халиуел“. О, да, мистър Макбейн. Да, прав сте, мистър Макбейн. Тя е тук сега, ще й подам слушалката. — След което тя продължи да отпива от млякото си и да се преструва, че не слуша.

— Морган? — Венеция постави слушалката под брадичката си, за да може да говори много тихо. — Да, да, разбира се, доволна съм, че се обади, но защо тук? Спешно ли е? Така ли? Да, разбира се, че карам ски… Кога? О, Морган, звучи чудесно, но не съм сигурна, че ще мога… Възпрепятстван си от снега? Колко романтично! Да, разбира се, иска ми се да съм с теб, но трябва да работя, Морган… О, добре, може би ще мога…

Смехът й наруши тишината, която цареше в офисите, и Саманта я изгледа завистливо.

— Добре тогава, ще говорим за това, когато дойдеш тук… Ще успееш да ме убедиш? — Тя отново се засмя. — Добре. Да. Ще чакам да се обадиш… да… Аз също… Чао.

Венеция остави слушалката и щастлива, тръгна обратно към кухнята, следвана от завистливия поглед на Саманта.

 

 

Пътуваха в „Ролса“ на хотел „Палас“ по покритите със сняг улици на Сен Мориц, нагоре към върха, чиято снежна шапка приличаше на кула, растяща с всяка изминала минута. Мениджърът ги чакаше, за да ги поздрави лично и да ги увери, че персоналът ще се грижи за удобството им.

— Имаме достатъчно хубав сняг — информира ги той. — А и ще вали още, може би дори прекалено много. Но ако снегът ви затвори в нашия курорт, мадмоазел, ще откриете, че има много неща, които можете да правите в „Палас“ — можете да се пързаляте с кънки на нашата пързалка, да плувате в басейна, да се упражнявате във фитнесзалата, да играете скуош, бридж, да танцувате, може би да излезете да си купите това-онова…

— Забравете за това — засмя се Морган. — Мадмоазел ще се изкачи на върха, за да се спусне надолу, възможно най-скоро. Обзаложили сме се на десет лири, че ще я победя. Ще се спуснем пет пъти и ще видим кой ще направи най-доброто време.

— Онова, което не ти казах, е — информира го Венеция, докато вървяха към асансьора, — че за първи път се пързалях тук със ски, когато бях още тригодишна. Дойдох с майка си, а Джени беше много добра в спортовете. Беше превъзходна скиорка и се погрижи да получа възможно най-доброто обучение. Дори да ме превъзхождаш в бързината, Морган Макбейн, а не съм сигурна, че ще успееш, никога няма да можеш да постигнеш стила ми.

— Вероятно си права — отговори той с усмивка. — Моето обучение се състои само от половин час, в който баща ми ми показа основните движения. После се качихме в кабинката и тръгнахме към върха, където татко се спусна и извика: „Следвай ме!“. Нямах избор — ако исках да сляза от планината, трябваше да го следвам. И се спуснах. Хареса ми, макар че сигурно съм паднал най-малко дузина пъти. Той нито веднъж не ми помогна да се изправя. Чакаше и ми даваше инструкции как да го направя.

Докато вървяха след управителя по коридора, Венеция си представи малкото, уплашено и самотно момче на върха на белия склон, който сигурно му се е струвал ужасно стръмен.

— Баща ти като че ли е доста суров човек — каза тя.

— Беше. И все още е. И все пак е най-добрият. Отгледа ме съвсем сам, така, както той си знае. — Морган се усмихна горчиво. — Беше твърдо решен синът му да не израсне като мамино синче. Парите бяха средство, което да осигури храната и доброто образование, а не средство за разглезване.

Венеция си помисли, че баща му е бил малко прекалено деспотичен, но не сподели това си мнение с него.

— Стаята ви, мадмоазел. — Управителят отвори вратата със замах.

Тя беше просторна и слънчева и пълна с цветя. Две дискретни единични легла чакаха избора й. Въпросителният поглед на Венеция срещна този на Морган.

— Аз съм в съседната стая — обясни й той. — Давам ти петнайсет минути да се приготвиш и тръгваме, окей?

— Обядът се сервира в ресторанта, сър — каза управителят и последва Морган до вратата на неговата стая.

Венеция се засмя, когато чу отговора му.

— Обяд? Нямаме време за това. Ще хапнем по-късно набързо в някое от заведенията горе в планината.

Когато Морган искаше да направи нещо, той го правеше веднага! Беше дошъл до Лондон със самолет, беше я уговорил да „си открадне няколко дни“ и още със следващия полет бяха отлетели за Швейцария. Вени гледаше с тревога двете легла близнаци. Разбира се, очакваше, че ще бъде настанена в отделна стая — Морган не би бил толкова нахален и недискретен, та да наема обща стая за двамата — пък и нещата между тях не бяха стигнали толкова далеч. Все още. Седна в края на леглото, събу ботушите и дънките си и обу чифт термални дълги чорапи, памучно поло и костюма за ски. Обу старите си кожени ботуши, закопча чантичката си за ски към колана, взе тъмните си очила и тръгна към вратата. Морган беше отвън, вдигнал ръка, за да почука на вратата.

— Този път те победих — извика победоносно той. — Рунд първи е за мен.

— Мислех, че състезанието ще започне на склона — оплака се Венеция.

— Така е, така е… Само гледай, мис Венеция Хейвън — предупреди я той. — Ще ти бъде трудно!

 

 

Венеция беше забравила какво удоволствие е да караш ски. Започнаха на червена писта — просто за да загреят, беше казал Морган, макар тайничко да си мислеше, че постъпва великодушно спрямо нея, като й дава време да признае, че черните писти са много трудни за нея. Наистина можеха да я затруднят, призна пред себе си тя, когато освободи краката си от каишките и нарами ските. Коленете й трепереха от напрежението и натоварването, с което не бяха свикнали. Но беше изумително — снегът беше идеален, небето беше синьо, само тук-там се белееше по някое облаче, слънцето грееше топло. А тя беше долу, в края на пистата, и чакаше Морган, който беше изостанал значително. Беше го победила най-малко с три минути, изчисли тя, когато той най-после спря до нея.

— Победи ме, честно и почтено. — Той се усмихна. — По дяволите, Вени, не ти повярвах, когато каза, че си добра. Наистина си страхотна! Виждам, че работата ми е спукана.

— Наистина е спукана — каза високомерно Вени. — А който загуби, ще купи по чаша вино и сандвич за обяд, нали така?

Морган си пое дълбоко дъх.

— Не знаеш в какво се впускаш. — Нарами ските си и я прегърна със свободната си ръка. Тръгнаха към терасата на заведението, която гледаше към долината и беше ужасно претъпкана. — Може и да съжаляваш към края на седмицата, Вени Хейвън. Ще ти струва скъпо!

Слънцето се отразяваше от снега и образуваше хиляди бляскави малки призми, а те седяха на терасата, стоплени от лъчите му и от виното, доволни от хубавите сандвичи с шунка, наслаждаващи се на гледката.

Беше почти идеално, помисли си Морган. Беше в планината — която винаги беше обичал — в един великолепен ден, с момиче, в което все по-силно се влюбваше. Хвърли поглед към профила на Вени, която отпиваше по малко от виното си и гледаше долината, разкрила се пред погледа й долу, прилична на красива пощенска картичка. Обичаше нежната извивка на бузите й, трапчинката, която се образуваше на дясната и й придаваше очарователна асиметричност, когато се усмихнеше. Обичаше прямия поглед на огромните й сини очи, дългите извити мигли, харесваше начина, по който тя прибираше косата си отзад на тила в тежка конска опашка и деликатната извивка на гръбнака й, който дори в тежкия ски костюм изглеждаше крехък. И все пак тя не беше крехка. Венеция беше силна — не само физически, но и със силен характер. Той знаеше колко твърдо решена е тя да успее в своето предприятие и много искаше да може да й помогне. Сигурно имаше някакъв начин да улесни нещата за нея. Защото той имаше чувството, че Вени няма да позволи на никого и на нищо да я отклони от целта, докато не я постигне.

— Ще опитаме ли отново? — запита Вени и си сложи меката розово-сива шапка от ангорска вълна, която подхождаше по цвят на ски костюма й. — Нямам търпение да опитам черните писти, ако и ти искаш.

— Както кажеш.

Тръгнаха рамо до рамо по дървената тераса, малко тромаво заради тежките ботуши, взеха ските си от редицата ски, подпрени на снега пред заведението, закопчаха ги на краката си и се плъзнаха към лифта. Докато лифтът ги носеше към върха, те се държаха за ръце, което беше, помисли си доволно Венеция, истинският рай.

Тежките облаци на хоризонта през целия ден заплашваха със сняг и сега той започна да пада тежко. Решиха да се спуснат за пети и последен път през този ден. Когато стигнаха до хотела, снежната вихрушка беше прераснала в силна буря.

— Успяхме да се приберем тъкмо навреме — каза Морган, като оставяше ските и ботушите им специално отредената за това стая. — Обзалагам се, че утре пистите ще бъдат покрити със сняг.

Венеция изстена и се протегна, за да опъне стегпатите си и вече схванати мускули.

— О, не съм сигурна, че ми пука… Мисля да се потопя за дълго време във вана с гореща вода, а после да спя поне една седмица.

— Ще ти позволя да останеш дълго във ваната — каза Морган, — но после ще стане време за по едно питие в бара, за вечеря на свещи за двама, а после… — Морган я прегърна и я притегли по-близо до себе си.

— После? — прошепна тя и му се усмихна дяволито, гледайки го изпод полупритворени клепачи.

— О, малко танци, малко целувки… — Устата на Морган се спусна настоятелно над нейната. Тя го прегърна здраво през врата.

— Виж само, целуват се в стаята за ски като тийнейджъри — усмихна се Морган, — а ти си премръзнала. Устните ти са ужасно студени. Хайде, май трябва да се потопиш в гореща вана. Ще продължим по-късно.

Чувството е така приятно, помисли си Венеция, докато почти подтичваше до него. Хубаво е да се грижат за теб. Толкова е спокойно, когато си с Морган.

 

 

Вени беше облечена в дълга виолетова рокля от мек вълнен плат с поло яка, широки рамене и дълги ръкави, прибрана в талията от колан от виолетов сатен. На друго момиче роклята може би щеше да изглежда вулгарна и биеща на очи, но на високото и стройно тяло на Вени тя стоеше прекрасно. Двамата представляваха приятна двойка в хотела, пълен с красиви млади хора. Всички погледи се обърнаха към тях, когато те напуснаха уютните си и топли места до камината в бара и тръгнаха към ресторанта.

Съживена от банята и подсилена от коктейла с шампанско, Вени се почувства нова жена. Беше я обзело радостно оживление, но различно от онова, което беше изпитала в планината. Там беше повлияна от вълнението и възбудата от спорта и от великолепието на деня. А това чувство беше предизвикано от щастието да бъдеш млада, красива и с Морган.

Сервитьорът ги заведе до маса, осветена единствено от свещите. Морган протегна ръка през масата и хвана нейната.

— Казвал ли съм ти някога колко си красива на светлината на свещите? — запита той с усмивка. — Може би си дори по-красива, отколкото беше на пистата, макар че, трябва да призная, и там беше много красива!

— Ти също — отговори весело Вени. — На светлината на свещите очите ти имат цвета на отлежало вино.

— Ха, отново се върнахме на храната и напитките. Това да не би да е намек, че умираш от глад? — Морган целуна връхчетата на пръстите й, преди да пусне ръката й.

— Разбира се. Ти ми позволи да хапна само един сандвич на обяд — каза Вени и плъзна поглед на специалист по дългия списък предястия. — Господи, какъв богат избор!

Морган я гледаше развеселено как прави избора си — като плъзна пръст по списъка и тихо коментира.

— Морган? Дали не може да изям две предястия вместо главно блюдо? Всички звучат така примамливо… Просто трябвала опитам охлювите, но пък ми се иска и от шунката.

— Господи, Вени, можеш да изядеш три предястия, ако искаш, и дори четири или пет!

— Само две, благодаря — каза Венеция.

— Ти наистина знаеш какво искаш, нали? — Погледите им се срещнаха над трепкащите пламъчета на свещите.

— Понякога — отговори скромно Вени. — Понякога наистина знам.

Ядоха изненадващо малко за двама души, които уж бяха много гладни, но всичко, което опитаха, беше, както каза Вени, „върховно“. После танцуваха блус, притиснати един в друг. Главата й беше сгушена на гърдите му, където, помисли си Морган, й беше мястото. В полунощ умората започна да ги завладява и въпреки че моментът и мястото не бяха подходящи, Венеция се прозина.

— Съжалявам — каза виновно тя, — но толкова съм уморена!

Морган се засмя.

— Е, поне не е от скука — каза той, хвана я за ръка и я поведе към асансьора.

— Целували ли са те преди в асансьор? — запита шепнешком той, когато вратите се затвориха и двамата останаха сами.

— Никога — прошепна щастливо тя.

Целувката му беше различна този път — по-малко нежна, по-настоятелна. И продължи, докато вратите не се отвориха на техния етаж и не ги изложиха на веселите погледи на една чакаща асансьора двойка. Венеция се изчерви и тръгна бързо по коридора, без да изпуска ръката на Морган. Не беше очаквала, че някой ще ги види. Беше забравила всичко на света, отдадена на целувката.

Спряха пред нейната врата и Морган пъхна ключа в ключалката, за да отвори. Помисли си, че Вени наистина изглежда уморена. В планината лицето й имаше здрав и цветущ вид, а сега беше бледо и уморено, но въпреки това — красиво. Не можеше да понесе, че ще трябва да се разделят за през нощта.

— Вени? — Очите й срещнаха неговите. — Може ли да вляза, за да те целуна хубаво за „лека нощ“? Искам да кажа, че не искаш да бъдем „заловени“ в коридора, нали? Това, че ни хванаха в асансьора, е достатъчно скандално.

Венеция се усмихна.

Беше й хубаво в прегръдките му, толкова хубаво… Би искала дори да заспи в прегръдките на Морган — наистина щеше да е прекрасно. Устните й се разтвориха под натиска на неговите и Венеция зачака то да се случи — чудното физическо удоволствие, фойерверките, които сякаш избухват в теб, страстта, която те оставя безпомощна и трепереща. Нали така трябва да се чувства човек, когато обича някого?

Морган прокара длани надолу по гърба й, притисна я още по-силно и целуна много нежно затворените й клепачи. Господи, как я желаеше… За момент спря да я целува, за да погълне с поглед прекрасното й лице. Беше толкова красива и… толкова уморена!

— Постъпвам жестоко — каза той, като я целуна по бузата. — Ти си изтощена. Имаш нужда да се наспиш хубаво. Да спиш, докато принцът те събуди — като принцесата от приказката.

Да, така беше, помисли си Венеция, когато той я целуна за последен път, наистина беше уморена. Изрита обувките от краката си и с благодарност се отпусна на леглото, като все още мислеше за Морган. Но трябваше да чувства и нещо повече от това, нали? Морган не беше някакъв си обикновен приятел, той беше специален в много отношения. Винаги, когато беше с него, се чувстваше така… защитена. Не се беше чувствала така, откакто беше напуснала дома си и Джени, за да отиде да учи в Англия. Да, Морган се грижеше за нея. Например сега, тя знаеше, че много му се иска да я люби, но беше толкова нежен и загрижен. Но… Дали страстта не трябваше да победи умората, запита се тя с известно неудобство. Нали допирът на устните му трябваше да я възпламени? Джени винаги беше отстъпвала на страстта. Ако не беше, те трите нямаше да съществуват. Но от онова, което Джени й беше разказвала, Вени беше разбрала, че за майка й страстта винаги е помитала всичко друго. За Джени страстта беше всепоглъщащо, могъщо чувство. Тогава, защо тя не беше завладяна от страст?

Вени съблече роклята си и облече кремавите копринени мъжки пижами, които бяха коледният подарък на Кейт Ланкастър за съпруга й и които Вени беше „взела назаем“, защото й стояха далеч по-секси от онези дантелени нощници. Почисти грима от лицето си, среса косата си и остана седнала, хванала глава с ръце, да гледа отражението си в огледалото. Беше влюбена в Морган, нали? Поне много би искала да е влюбена в него. И мислеше, че Морган е влюбен в нея — тоест, надяваше се, че е. Той със сигурност я вълнуваше. Въздъхна и си легна. Лежеше в мрака и си спомняше колко забавно им беше на пистата, как се бяха държали за ръце в лифта, вечерята на свещи, танците, целувката в асансьора… Беше така отдадена на целувката, нали? Както и да е, каза си тя, докато сънят я оборваше, има различни видове любов, не всеки бива завладян от скандална страст… Истинската любов може да бъде по… по-цялостна и по-задоволителна…

 

 

Морган не можеше да заспи. Струваше му се, че в стаята е прекалено горещо. Стана, отиде до прозореца и загледа навън. Снегът все още падаше на едри снежинки. Морган с въздишка дръпна завесите. Утре няма да могат да карат ски. Снегът ще ги затвори в хотела. А нима има някого, с когото би бил по-щастлив да бъде затворен, отколкото с Венеция? Няма. Знаеше го. Знаеше още, че този път е различно. И преди се беше влюбвал — два пъти всъщност. И два пъти си беше мислил, че не може да живее без тях, а след известно време беше открил, че може и то доста щастливо. Но този път нямаше да бъде така. Не само защото Венеция беше прекрасна и не защото много искаше да я люби — беше му изключително трудно да я остави тази вечер, — но защото тя извикваше у него чувства, които той не знаеше, че притежава. За първи път в живота си той искаше да се грижи за някого, да я защитава и да я пази. Тя имаше такъв странен характер, беше така упорито независима понякога и така наивна и уязвима друг път. Морган почувства болка, когато се замисли за нейната невинност. Господи, беше толкова жесток — да прави опити за любов, когато тя беше толкова уморена. Тя беше такова дете всъщност. С нея ще трябва да бъде внимателен, да не насилва нещата, да й остави време да свикне с всяка стъпка — така, както един мъж трябва да постъпи с момиче като Венеция. Да прави любов с нея, ще бъде огромно престъпление, но той ще бъде щастлив да го извърши след време. Вени беше достойна за обожание — беше красива, добра компания. Днес му беше много забавно с нея. Ще се радва да напредва бавно, като се наслаждава на всеки етап от любовната игра. Ще продължава да й се обажда от всяка страна, където отива, ще й пише, ще й изпраща цветя, подаръци, ще ухажва своята невинна Венеция, докато най-сетне тя бъде готова.

Морган лежеше на леглото, положил ръце под главата си, и правеше своите планове за Венеция.

 

 

Дните минаваха толкова бързо, както обикновено става, когато човек е във ваканция. Смесваха се в съзнанието, защото всеки ден си имаше своите малки радости: пързаляне с кънки с Морган на пързалката в хотела; седене пред топлата камина в бара, където двамата се държаха за ръце; пътуване с шейна, чиито звънчета звъняха като в коледна нощ, из приказния зимен пейзаж с върховете със снежни шапки и високи борови дървета; победите над Морган на кърлинг, спомена за това как подскачаше щастливо по леда, когато той й връчи спечеления облог от пет лири, с които тя му купи подарък — най-мекия кашмирен шал на света, който той веднага зави около врата си, а после я целуна; радостта от това, че отново караха ски заедно, когато снегът спря и пистите бяха почистени; вечерите на свещи, танците и нежното внимание и огромната загриженост, които Морган й засвидетелстваше. Но защо, чудеше се Венеция, облечена за вечеря в тяхната последна вечер, защо не беше направил друг опит да я люби? Какво не беше наред? Не изглеждаше по-малко влюбен. Напротив, непрекъснато правеше различни жестове, изглеждаше толкова щастлив, колкото беше и тя — двамата не спираха да се смеят на нещо. Тогава защо, по дяволите? Не беше ли достатъчно привлекателна?

Венеция смръщи вежди на отражението си в огледалото. Беше решила тази нощ да облече виолетовата рокля, която май беше постигнала нещо онази първа вечер. Наведе глава и я разтърси, за да освободи косата си. После отметна глава назад и започна да прокарва пръсти през косата си, докато тя придоби небрежно рошав вид. Тази вечер постави сенки на клепачите си, което придаде дълбочина и страст на погледа й, подчерта скулите си с по-тъмен руж и очерта устните си с виолетово-розово червило, като сложи гланц само на долната си устна, защото Парис й беше казала, че така се прави, когато искаш да изглеждаш по-секси. И си сложи малко от скъпия парфюм. Готово. Ако и това не помогне, не знаеше какво повече би могла да направи. Трябваше да признае, че изглежда страхотно. Можеше само да се надява, че и Морган ще оцени това!

Венеция, ти си смешна, каза тя на отражението си в огледалото и се засмя. Ту не си сигурна, че искаш той да прави любов с теб, ту в следващата минута не си сигурна дали чувстваш онова, което трябва, а в по-следващата вече се питаш защо той не прави любов с теб! Нямаше търпение да попита най-добрата си приятелка, Кейт Ланкастър, какво мисли тя по въпроса. Взе чантичката си и огледа стаята. Навсякъде бяха разпръснати дрехи. Тя ги събра набързо и ги хвърли в дъното на гардероба, оправи кувертюрата на леглото и махна пижамите си от стола — просто в случай, помисли си, като огледа стаята със задоволство, че той реши да влезе тази вечер.

Морган я чакаше на любимата им маса в бара, разположена в съседство с веселите пламъци на огъня, и пиеше уиски със сода. Той забеляза как всички глави се обърнаха към нея, когато тя се появи на входа и му се усмихна, когато погледите им се срещнаха. Той беше готов да се обзаложи, че тя дори не знае, че всеки един мъж в бара й се възхищава. Това беше едно от най-хубавите неща у Венеция — че не осъзнаваше своята покоряваща красота. Тази вечер тя изглеждаше различно: вървеше малко по-бавно, малко по-уверено, а погледът й не беше открит, както обикновено. Изглеждаше изкусителна, по дяволите! Не му беше лесно да устоява на естествените си импулси цяла седмица, а ето, че сега тя беше прекрасна като дива теменужка, ароматна като лятна ливада и гледаше със сексапилния поглед на Лолита. Исусе, какво се опитваше да направи с него…?

Вени го целуна по бузата, когато той се изправи, за да я поздрави. После седна до него и го обгърна с аромата на див зюмбюл.

— Харесва ми — каза Морган, като се закашля, когато ароматът нахлу в ноздрите му. — Парфюмът ти, имам предвид.

Венеция го погледна колкото можеше по-секси.

— Така ли? — прошепна тя, като много й се искаше парфюмът да се казваше „Дива страст“ или нещо такова, вместо „Див зюмбюл“.

Морган я погледна някак учудено. Какво й ставаше?

— Добре ли си? — запита я загрижено. — Не си прекалено уморена, нали?

О, господи, сигурно не правя това, което трябва, разтревожи се Венеция. Той мисли, че изглеждам уморена, докато аз си мисля, че изглеждам секси!

— Разбира се, че не съм уморена. Знаеш, че не може да съм уморена през цялото време, Морган!

— Не. Не, разбира се, че не. Е, тогава, какво ще кажеш за едно питие? Обичайният ти коктейл с шампанско?

Венеция отпи от коктейла си, като много й се искаше да беше достатъчно изискана и да пиеше „Мартини“ или джин-водка с лимонов сок или някакво друго екзотично питие, от което, беше сигурна, щеше да й прилошее, но което можеше да й помогне да изглежда по-възрастна и по-сексапилна. По-опитна, беше правилната дума, помисли си тя. Господи, искаше да прилича повече на Парис, тогава щеше да се справи идеално с настоящата сцена. Защо Джени не беше изпратила нея в швейцарско училище, вместо в английско! Но Парис не можеше да готви, каза си тя, сякаш да се защити сама пред себе си. Но Парис няма нужда да може да готви, отговори си после, тя сигурно се храни в грандиозни ресторанти всяка вечер, придружавана от прекрасни, изискани мъже!

— Отегчаваш ли се?

— Какво? — Венеция, откъсната от мислите си, го хвана за ръката. — О, не, разбира се, че не, какво те накара да си го помислиш?

— Ами… Гледаше втренчено пред себе си и не казваше нищо, а това не е характерно за теб.

Венеция се усмихна.

— Прав си — съгласи се тя, — не е! Както и да е, умирам от глад, а ти? Тази вечер отново ще ям охлюви.

— Мислех, че можем да започнем с малко хайвер — каза Морган. — Поръчах да сложат бутилка „Дом Периньон“ да се изстудява.

— Чудесно, ще ям охлюви след хайвера.

Морган се засмя.

— Добре. Хайде, довърши си питието.

Хайверът беше прекрасен, шампанското — превъзходно, а ягодите със сметана бяха върховният лукс, който зимата можеше да предложи. Морган си беше Морган, помисли си Венеция, докато танцуваха, а тя си беше Венеция.

Те бяха двама души, които много се харесват, които наистина се обичат и се наслаждават на компанията си. Вероятно това беше любовта. Сигурно така трябваше да се чувства. Сигурно любовта е смях и забавление, това да си държиш ръцете по време на блуса. Може би бяха твърде млади за онази завладяваща страст. Може би младите хора имат нужда само от романтични чувства и смях.

Морган копнееше да я обгърне с ръцете си, да й каже, че я желае, но беше още прекалено рано. Тя беше такова дете — виж я само как се забавлява. Беше прекарвал подобни вечери с много момичета. До този момент те вече сами се тикаха в ръцете му — готови, колкото и той, за онова, което следваше. Но с Вени не можеше да стане така. Ще трябва да поохлади страстите си, да играе ролята на нежен любовник, докато тя не бъде готова. Това беше начинът да я спечели, сигурен беше.