Елизабет Адлър
Дъщери на греха (7)

Глава 7

Целият под на ателието беше покрит с чисти бели чаршафи. Парис, боса, в черни дънки и пуловер, беше коленичила в центъра и прикрепяше с карфици сребристи волани по цялата дължина на дългата сатенена пола, с която беше облечен моделът. Момичето, което беше голо от кръста нагоре, леко трепереше. Когато вдигна ръка да погледне часовника си, забеляза, че космите й са настръхнали.

— Парис, замръзвам тук — оплака се тя. — Ще хвана пневмония, ако не побързаш.

Плътният й глас с тексаски акцент отекна в стаята и Парис въздъхна. По нейно мнение всички модели трябваше да държат устните си плътно затворени. Всичко, което Финола трябваше да направи днес, беше да стои, докато тя забожда карфиците. И без да говори, помръдваше достатъчно често.

— Ще направя сакото после — каза й тя. — Чакам само Берт да зашие реверите.

Берт Мерене, специалната шивачка, седеше до дългата маса в ъгъла и бързо пришиваше на ръка дългите извити ревери на сатененото сако. Друга, по-млада жена, седеше до нея и шиеше широка ленена пола.

— Вече е четири и половина — оплака се Финола, — а аз трябва да бъда в… някъде другаде в шест.

— Къде другаде? — запита Парис. — Пристигна едва в три, а аз мислех, че цял ден ще си свободна.

— Да… Да, закъснях. Но шест е вече вечер, нали така?

Парис приключи със закрепването на воланите при високата цепка на полата отзад.

— Окей. В колко часа ще дойдеш утре? — отдръпна се леко назад, за да огледа работата си.

— Не съм сигурна. Ще ти се обадя и ще ти кажа.

Парис изгледа замислено модела. Нещо ставаше, усещаше го. Финола играеше някаква игра, но каква?

— Виж, Финола — каза тя, като премести един воал малко по-вляво, — създала съм всички вечерни дрехи за твоето тяло. Имам нужда от още два дни и ще приключа. И така, в колко часа ще дойдеш?

Берт Мерене донесе сатененото сако.

— Готово е, мадмоазел.

Парис внимателно огледа реверите.

— Чудесно, Берт. Работата ти, както винаги, е съвършена.

Берт Мерене беше работила за всички известни модни къщи в Париж. Беше започнала още на петнайсетгодишна възраст. При Парис работеше извънредно, за да помогне на дъщеря си да плати таксата в балетното училище. Тренировките по балет като че ли бяха безкрайни, а имаше толкова много допълнителни часове… но си струваше и Наоми щеше да бъде звезда един ден. Както и Парис Хейвън. Тя имаше талант и работеше уверено — като майстор. Кройките и изрязването й бяха безупречни.

Финола намести сакото на слабите си рамене и го закопча под талията с единственото копче във формата на ромб. Сакото имаше свободна линия, но все пак подчертаваше тялото там, където беше необходимо. Сатенът и екстравагантните извивки на реверите бяха в превъзходен контраст с мъжката кройка и сивия мъжки цвят. Същият приятен контраст създаваха и изненадващите набори на гърба. Финола огледа отражението си в голямото огледало на срещуположната стена. Сакото разкриваше голяма част от гърдите й и тя някак сприхаво го притвори.

— Изглежда страхотно, Парис — каза тя и размърда експериментално тяло в него. — Но се страхувам, че ако мърдам прекалено много, циците ми ще се покажат целите.

— Финола, дори да имаше цици, те пак нямаше да се покажат при тази кройка.

Без да иска, Финола се засмя.

— Предавам се, както казват тук — отговори тя. — А сега мога ли да вървя?

— Къде? Да си намериш работа, в която да показваш гърдите си? — Дидие де Мобер тръшна вратата след себе си и се засмя, като улови погледа на Финола. — Съжалявам, съжалявам, мила, не исках да кажа това. Просто чух края на вашия разговор, това е всичко.

Дидие де Мобер, спретнато облечен в белия костюм, който беше неговата униформа и през лятото, и през зимата, беше колега на Парис, неин помощник и момче за всичко. Което означаваше, че се занимава със страничните неща и оставя Парис да се съсредоточава над създаването на линията. Дидие пишеше чековете и водеше счетоводството, намираше връзки за закупуването на копчета, конци, велур и сатен, и то при най-изгодни цени. Той се грижеше за доставките, разправяше се с моделите, хвалеше шивачките, правеше кафето, грижеше се Парис да изяжда обяда си и бършеше сълзите й, когато тя плачеше от умора и напрежение.

Дидие познаваше Парис още от седемнайсетгодишна, когато и двамата учеха дизайн в училище. Тогава той беше на двайсет и три и току-що беше създал колекция от летни панталони и ризи. Дрехите му напомняха униформите на офицерите от флота и бяха приятни за носене в летните ваканции. Изведнъж той откри, че е постигнал успех още при първото си начинание. Оттогава „Дидие Дизайн“ имаше своите възходи и падения. В някои сезони той постигаше успех, в други — не чак толкова голям, но все пак успяваше да държи главата си над водата в този нелек бизнес. Приятелството с Парис, започнато в едно кафе, разположено на тротоара, също се беше задържало и вече беше нерушимо.

То си беше останало, разбира се, само приятелство, защото Диди беше, както се мълвеше, „закоравял ерген“. Доста отдавна той беше споделил с Парис, че вероятно е такъв, защото сексуалните му интереси не били съвсем наред. И че може би точно затова тяхното приятелство се е запазило. „Жена, красива като теб“, беше й казал той, „досега всеки друг мъж щеше да е твой любовник.“

Диди беше наблюдавал отблизо напредъка на Парис — или липсата на такъв — още откакто беше завършила колежа по изкуствата и беше преживяла разочарованието да започне самостоятелна работа. Изслушваше тревогите й по отношение липсата на пари и й предлагаше да каже по някоя добра дума за нея в която и да е от модните къщи, търсещи нови дизайнери, но тя се страхуваше, че ще бъде погълната от огромния безличен свят на анонимността, че ще загуби таланта и индивидуалността си, като ги предложи в услуга на някой друг.

Ако Дидие имаше някакъв капитал, с удоволствие щеше самият той да финансира модната къща на Парис, но парите не му достигаха, за да започне и втори бизнес. Когато Парис се върна от Холивуд с десетте хиляди на сестрите си и непоколебимите си амбиции, Диди беше предложил да й помогне.

Диди закачи на закачалка прибраните в найлони дрехи, които току-що беше взел от надомните им работници.

— Ето нещо, което ще те развесели — извика й той.

Парис свали найлона и разгледа дрехите.

— Диди, прекрасни са!

Редицата дълги ленени поли — кремавата с прасковен колан, синята с виолетов, сивата с червеникавокафяв — висяха редом с подходящи по цвят копринени блузи, изрязани като тениски, но с дълги и широки ръкави. Имаше и панталони от същия тежък ленен цвят с дължина до глезена, които щяха да се носят с велурени сака, един номер по-големи от панталоните. Дори на закачалките, дрехите изглеждаха млади и блестящи, все едно че бяха живи. И настроението на Парис започна да се повишава.

— Тези са първите, които са изцяло завършени — каза тя. — Слава богу. Започвах вече да мисля, че никога нищо няма да завършим.

— Казах ти, че всичко ще стане накрая. — Диди се усмихна, после погледна часовника си. — Парис, трябва да решим какви ще бъдат аксесоарите към тях, а после трябва да вземем решение къде ще бъде шоуто. Просто не можем да отлагаме повече.

Бяха свели възможностите за провеждане на шоуто до две — един невзрачен салон в модерен хотел, чието предимство беше близостта му до ателието на Парис, а другият салон беше извънредно екстравагантен и Парис го беше открила съвсем случайно точно зад стария пазар, който сега беше трансформиран в район, осеян с бутици, барове и кафета. Решението щеше да бъде от голяма важност, както и аксесоарите, а Парис вече беше уморена от непрекъснатото вземане на решения. Всеки костюм се нуждаеше от абсолютно подходящи обувки, шапки, украшения за коса, специални колани, бижута във формата на карфици, огърлици, гривни, обеци — много от които също бяха неин дизайн и бяха изработени в множество малки ателиета, пръснати из цял Париж. Целият дизайн план, който в началото съществуваше само в главата на Парис, вече започваше да се превръща в реалност с постепенното добавяне на детайлите. Но с наближаването на времето за шоуто нервността им се увеличаваше. А ето, че сега и Финола започваше да създава трудности! Като наметна на раменете си коженото палто на Джени, тя последва Диди по стълбите, а после и в неговия бял „Мерцедес 450“, на чието предно стъкло беше залепен билет за глоба.

— По дяволите! — каза Диди и весело пъхна билета при останалите в отделението, където държеше и ръкавиците си. Билетите за глоба бяха необходимо зло за градския живот. Другата алтернатива — да намери паркинг или място, разрешено за паркиране, никога не му минаваше през ума, защото щеше да означава да върви пеш в това ужасно време. Нещо, което Диди никога нямаше да направи!

Диди беше най-типичният представител на френската раса, който Парис беше виждала. Имаше издължено бледо лице и тъжни тъмни очи на средновековен светец, силно извития нос и долната устна на галите. Но беше привлекателен, винаги безупречно облечен в елегантен бял костюм — носен през лятото с тъмносиня тениска, а през зимата — с пастелносиня или розова риза и вратовръзка. От разказите на Диди знаеше, че любовният му живот, или отсъствието на такъв, си е лично негов, какъвто си беше и нейният. Двамата не говореха на тази тема. Кой имаше време за любовни игри? На света съществуваше само работата. Работа и пак работа. Това беше всичко, което искаше тя. Диди беше единственият човек на света, на когото беше разказала за Амадео Витрази.

— Чакай, cherie, само почакай — беше й казал той успокояващо. — Когато станеш звезда, ще купуваме коприната от „Дером“ и ще можеш да кажеш на синьор Витрази — когато той с усмивка те помоли за твоите нареждания, — че неговата коприна не е достатъчно добра. И ще го изпратиш обратно при Олимп Авалон.

— Откъде ще започнем? — запита тя, докато Диди шофираше внимателно из адски натовареното вечерно движение.

— От шапките. — Той натисна рязко спирачките и свърна вляво по една странична уличка. — Казах, че ще бъдем там преди пет. Закъсняваме.

— О, Диди, надявам се, че Жан-Люк вече ги е приготвил.

Шапките бяха най-важният аксесоар и жизненоважни за нейната линия.

Диди отново паркира на забранено място и Парис бързо изтича нагоре по стълбите към ателието на Жан-Люк. Той беше младеж, който Диди откри веднага след излизането му от училището по дизайн. Предложените от него идеи я бяха очаровали, но сега изпитваше тревога. Все пак това беше първата му поръчка, ами ако не беше толкова добър, за колкото го мислеха?

На нетърпеливото й позвъняване отвори младата съпруга на Жан-Люк. Държеше дете в ръцете си и се усмихна мило на Парис.

— Влезте, мадмоазел, Жан-Люк ви чака. Да ви предложа чаша чай или вино?

Парис направи съзнателен опит да се успокои, докато следваше момичето към неугледната стая. Бебето се усмихна с все още беззъба усмивка над рамото на майка си и докосна ръката й с малкото си пръстче. Беше наистина сладко.

— Всичко е готово, Парис. — Жан-Люк се здрависа с нея и я поведе към дългата работна маса, която заемаше една цяла стена. Шапките стояха на малки стойки и приличаха на редица летни цветя всред „зимния пейзаж“ на неугледността и вехториите на стаята.

Жан-Люк беше сътворил малка шапчица с воал, която да се носи „нахално“ кривната на една страна и която приличаше на шапчиците, които дамите са носели на коктейли през трийсетте години, плетена испанска шапка за костюмите и широкопола сламена шапка, украсена с панделки за романтичните дневни рокли. Парис нямаше защо да се тревожи — бяха съвършени.

— Повече от съвършени — добави тя, като го прегърна. — Божествени са. Ти си истински гений, Жан-Люк. Шапките ти ще имат такъв успех, че няма да мога да си позволя услугите ти следващата година.

Жан-Люк се усмихна скромно.

— Надявам се да си права, но съм щастлив, че си толкова доволна.

— Трябва да дойдеш на шоуто. Трябва да дойдете и тримата — каза тя, като включи и бебето в поканата си.

Диди влезе забързано. Белият му костюм беше толкова не на място в тази обстановка, както и шапките.

— Диди, погледни, не са ли красиви? — Парис сложи подред всички шапки на главата си, за да може той да ги разгледа.

— Фантастично. Прекрасна работа, Жан-Люк. Знаех си, че можеш да го направиш. Те са превъзходни, слава богу. Хайде, Парис, трябва да тръгваме.

Той я накара почти да тича надолу по стълбите, сложиха шапките, така както бяха в кутиите, в багажника на колата и потеглиха към следващата работилница, откъдето щяха да вземат обувките. После щяха да отидат за бижутата и накрая — за украшенията за коса.

До осем часа седяха един до друг в мерцедеса на Диди изтощени, но щастливи.

— Имам само едно оплакване — каза Парис, като се протегна. — Това, че сините сандали не се оказаха чак толкова подходящи за материята на плата, както трябваше да бъдат. Като се изключи това, всичко е идеално. Не си ли съгласен, Диди?

— Слава богу, да. — За нови в света на висшата мода, помисли си Диди, те се справяха учудващо добре. — Салонът за шоуто. Кога ще го видим — преди или след като пийнем нещо?

Едно питие звучеше доста примамливо според Парис. Но все пак щеше да й се наложи да вземе онова толкова важно решение.

— Бих искала — каза тя, без да бърза — много голям и много студен коктейл с шампанско. С черешка.

— Прекрасно — каза Диди и запали колата. — След като видим салоните.

Той въздъхна.

— Някак си предчувствах, че ще кажеш това.

 

 

Парис отпиваше от сутрешното си кафе и мислеше за решението си. Нямаше съмнение, че хотел „Арт Нуво“, в който беше ексцентричният салон, им е далеко, но дизайнерите показваха колекциите си дори на писти за конни надбягвания и паркове сега, а хотелът създаваше точно подходящата атмосфера за нейните дрехи. Нейният стил беше повлиян от холивудските мюзикъли на трийсетте години и тя почти можеше да си представи как Фред Астер танцува по широкото стълбище на хотела. Диди беше оспорвал решението й. Казваше, че шоуто трябва да се състои в центъра, където се развива действието. Каза, че могат да украсят залата с цветя, така че няма значение как изглежда тя, и Парис почти се беше предала, но все пак накрая решиха, че близката зала е прекалено голяма за нейното малко шоу. А какво ще стане, ако дойдат едва половината от поканените гости? Направо ще се изгубят в онова място. Така че „Арт Нуво“ беше подходящ.

Следващия път, каза си тя, като остави чашката и стана от леглото, следващия път ще наеме огромен апартамент в „Риц“, ще има секретарка и ще проведе шоуто в някой от салоните му. Ще пресъздаде духа на „Шанел“. А междувременно, засега можеха да си позволят само това. Можеха почти да си го позволят!

Един поглед към прозореца й подсказа, че отново вали. Нима тази окаяна зима никога няма да свърши, господи, нима беше вече седем и половина? Имаше толкова много неща, които трябваше да свърши, преди Финола да дойде в дванайсет. Всичко вървеше добре и по график. Само дето беше толкова трудно да правиш всичко, макар че Диди правеше каквото можеше. Всъщност те двамата вършеха работата на петима души. Имаше нужда обаче от човек, който да координира аксесоарите, и от още един, който да се погрижи за всяка отделна част на шоуто — спортните дрехи, дневните рокли, вечерните рокли и тези за коктейли. „О, добре“, усмихна се тя, „по това време догодина всичко ще бъде различно. Ще съм постигнала огромен успех, ще живея в изящен апартамент и ще ставам сутрин в девет, докато помощниците ми и техните помощници се грижат за всяка досадна подробност. Може дори да замина във вилата си в Маракеш само за да «създавам».“

Беше й приятно да си мечтае така по средата на деня. И тя продължи да мечтае, докато си вземаше душ. Това беше единственото приятно нещо, което й се случи през този ден.

В един и трийсет Финола все още не беше дошла. Не беше и телефонирала. Парис се суетеше около шестте вечерни рокли, които висяха на закачалки. Всяка една от тях беше ушита за извънредно слабото тяло на Финола.

Парис беше настояла да наеме точно Финола въпреки високата цена, която тя беше поискала, защото Финола имаше дългите крака и широките рамене на филмова звезда от трийсетте години и беше идеална за нейните дрехи. В шоуто щяха да участват още четири модела, наети само за този ден. Техните дрехи бяха стандартни, в размерите, характерни за конфекцията. Щяха да направят само някои малки и необходими корекции в самия ден на шоуто. Всъщност четири момичета не бяха съвсем достатъчно и Парис го знаеше. Това щеше да означава, че моделите ще трябва да се преобличат много бързо, но тя не можеше да си позволи нито едно момиче повече — заради Финола. А ето, че кучката отново закъсняваше.

— Диди, къде може да е тя?

— Не каза ли, че май ще има среща за обяд?

— Да, но каза, че ще се обади.

Диди отново набра номера на Финола и се заслуша в сигнала „свободно“. Никой не отговори. Той тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — извика Парис, като го последва.

— Да я намеря. Ти чакай тук. — Той изтича надолу по стъпалата към колата си. „А когато я намеря — помисли си той гневно, — ще й извия проклетия врат.“

 

 

Финола излезе от новия салон на един млад японски дизайнер, който беше развълнувал света на модата със скандалните си новаторски колекции преди две години и продължаваше да жъне успех след успех. Беше много доволна от себе си. Беше си играла с тях, карала ги беше да чакат и ето, че сега й платиха огромна сума, за да се появи в шоуто. Което само доказваше, помисли си тя, като слизаше бързо по стъпалата, че ако се стремиш да получиш онова, което искаш, накрая ще го получиш. Те имаха нужда от нея. Разбира се, това нямаше да е щастливо стечение на обстоятелствата за Парис Хейвън, но нейната колекция беше малка, а и тя лесно можеше да намери някого другиго, въпреки че, разбира се, всички добри модели вече бяха ангажирани.

Диди я сграбчи за ръката, когато се появи на входната врата, и я задърпа към колата си, която чакаше на ъгъла.

— Пусни ме! — извика Финола. — Какво си мислиш, че правиш?

— Какво правя ли? Ще те заведа на срещата, за която очевидно си забравила.

Финола го погледна виновно.

— Каква среща?

Диди пусна ръката й и пъхна ръце в джобовете на бялото си сако. Беше започнало отново да вали и черната му коса, съвсем мокра, беше залепнала за главата му. Тъмните очи блестяха на бледото му лице. Изглеждаше странно заплашителен.

— Какво си намислила, Финола?

Тя бързо отстъпи назад.

— О, спомних си! Трябваше да се обадя на Парис… Тъкмо щях да го направя.

— И какво щеше да й кажеш? Че не можеш да участваш в нейното шоу? Това ли, Финола? Мицоко ти е предложил ролята на звезда и повече пари?

Финола отметна гневно глава назад и развя русата си коса. По дяволите, започваше да се намокря!

— Точно така, мистър. И приех неговото предложение! Страхувам се, че няма да мога да поема шоуто на Парис. Можеш да й кажеш да се обади в агенцията и да поръча да й изпратят някой друг.

Дидие много искаше да я зашлеви. Импулсът беше толкова силен, че за да му устои, той пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете си. С всички сили се опитваше да се контролира. Кучката ги беше използвала, за да изпроси повече пари от Мицоко и да стане звезда на неговото шоу. От една страна, не можеше да я обвинява, животът на моделите беше кратък, но, Исусе, можеше да я убие заради онова, което беше сторила на Парис!

— Майната ти, мис Тексас — изръмжа той и се извърна.

Финола се изчерви.

— Майната ти и на теб, педераст такъв! — изпищя тя, без да забелязва втренчените погледи на минувачите.

 

 

— Диди, какво ще правя? — Гласът на Парис беше изпълнен с отчаяние и Берт вдигна поглед от кремавия блузон сако, на който внимателно пришиваше лъскави ревери.

Диди пристъпваше нещастно от крак на крак.

— Ще се обадим в агенцията и ще вземем някоя друга.

— Няма друга! Всички, абсолютно всички модели в Париж, са вече ангажирани за двете седмици, в които се представят колекциите. Мили боже, Диди, останали са само боклуците!

Берт слушаше с интерес. Значи прекрасната мис Финола ги беше изоставила накрая? Берт не беше изненадана. Питаше се как такова ново и все още борещо се за място предприятие е успяло да си осигури един от топмоделите, но беше предположила, че Финола е добра приятелка на Парис и просто й прави услуга. По нейно мнение, бяха си по-добре без нея, въпреки че тя наистина беше добър модел и господ й беше свидетел, имаха нужда от модел. От четиримата души в стаята — тя самата, Парис, Дидие и другата опитна шивачка, мадам Леско, Берт имаше най-богат опит в света на висшата мода и беше най-добрата професионалистка. Имаше няколко неща, които, според нея, Парис вършеше погрешно, но тя беше наета само като шивачка и никой не я беше питал за мнението й. И все пак питаше се какво ще правят сега.

Парис се отпусна на старото сгъваемо легло и заплака.

— О, това ми дойде прекалено много, Диди, прекалено много! Какво мога да направя?

Диди седна до нея, чувствайки се ужасно безпомощен. За първи път в живота си не знаеше какво да направи.

— Всичко ще бъде наред, Парис, всичко ще стане, ще видиш. Финола не е незаменима.

— Незаменима е, знаеш, че е — макар и само за онези две седмици.

Диди знаеше, че е права.

— Ще ти донеса кафе — предложи той. — Или бренди?

Парис зарови глава във възглавничките и продължи да плаче. Берт не издържаше повече. Като остави настрани нежната дреха, която шиеше, тя отиде при тях.

— Извинете ме, мадмоазел, мосю…

Дидие се изправи. Беше учудващо любезен с работниците.

— Да, Берт.

— Чух какво е станало с онази американка, която ви беше модел, мосю, и трябва да ви кажа, че не съм изненадана. Много съжалявам, мосю, мадмоазел.

— Благодарим ти, Берт, много мило от твоя страна.

— Ако позволите, мосю, имам предложение. Работя из модните салони още от момиче. Вече почти четирийсет години. Имам опит, виждала съм стотици шоута, добри и лоши, виждала съм и всичките борби, които водят до тях. Имам идея, мосю. Мисля, че можем да спасим шоуто ви.

Скептичният поглед на Парис срещна този на Диди, после двамата се обърнаха и загледаха Берт.

— Седни, Берт. — Диди я хвана за ръката и почти насила я накара да седне на един стол. — Хайде. Кажи ни. Каква е идеята ти?