Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiscretions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Дъщери на греха

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2001

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0201-5

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Парис хвърли и последния от шестте си куфара на задната седалка на взетата под наем кола и затвори вратата. Можеше също така да ги хвърли и в морето, защото за нищо не ставаха. Беше обиколила всички бутици от Монако до Антиб, а не беше продала дори една-единствена дреха. Всички се възхищаваха на дрехите й, но все същата история се повтаряше навсякъде — ако дойдела отново през февруари или март, щели да ги закупят. Сега трябвало и така, и така да останат на склад. Не бил сезонът за такива дрехи. На едно-две места бяха купили по дреха и с това тя щеше да покрие разноските си. И за пореден път трябваше да приеме факта, че е почти разорена. И не само това, ами и вярата й в себе си и в таланта, който притежава, отново беше силно разклатена. Не беше достатъчно да си просто талантлив дизайнер и да работиш упорито като модел за самата себе си, трябваше да бъдеш и добра бизнесдама, да имаш подходящи връзки, да имаш късмет. Не беше готова да започне от дъното и да напредва постепенно. От самото начало се беше целила прекалено високо. Тя трябваше да бъде следващата Коко Шанел и нищо друго! Свършено беше с тази мечта. Можеше най-много да стане модел за „Шанел“ или продавач-консултант в салона им.

Парис си проби път през тълпата туристи към сенчестата тераса на едно кафе и си поръча citron pressé. Беше още доста рано сутринта и удобно облечените в шорти и тениски туристи седяха отпуснати и пиеха сутрешното си кафе, четяха вестници или просто разговаряха. Парис се почувства самотна. Проблемите, които имаше, я отделяха от мързеливо почиващите в курорта. За миг се замисли дали да не се обади на Вени, каквото беше първоначалното й намерение, или да обърне колата и да потегли към града. По това време на годината там беше безлюдно, ресторантите и магазините бяха затворени. Всички във Франция се наслаждаваха на отпуските си. Не, не можеше да понесе самотата, която щеше да я налегне там. Ще се обади на Вени на „Фиеста“.

Парис взе монети за телефон от мъжа зад бара и набра оператора. Зачака нетърпеливо, докато линията пукаше и съскаше. Най-после я свързаха с „Фиеста“. Само след секунди вече разговаряше с Вени.

— Ало! — извика Парис. — Вени, аз съм в Антиб. Мислех да мина да те видя.

— Парис, о, Парис, не знаеш колко се радвам да чуя гласа ти. Можеш ли да останеш малко при мен? Ние сме в Сен Тропе. Моля те, ела, Парис, имам нужда от теб.

Венеция като че ли беше готова всеки момент да избухне в сълзи. Парис смръщи вежди.

— Да не би нещо да не е наред? Звучиш толкова странно.

— Не. Да. О, нищо не е наред, Парис. Ще ти кажа, когато се видим. Кога можеш да дойдеш?

— Възможно най-бързо, Вени. Всичко ще бъде наред, Вени. Не се тревожи, ще дойда скоро.

Парис окачи слушалката и затича към колата. Какво ли се е случило, та Венеция е толкова разтревожена? Какво още би могло да се обърка, за бога? Запали колата, върна се няколко улици през града и пое по шосето за Сен Тропе.

 

 

По природа Олимп се приспособяваше лесно към средата и хората, с които обикновено се разбираше чудесно. Според нея промените бяха неразделна част от живота. Някои от тях бяха добри, а лошите тя винаги успяваше да забрави. Затова отсъствието на Фиц от „Фиеста“ за нея беше по-скоро дразнещо, отколкото обезпокоително. Беше казал, че отива до Лос Анжелис по „спешна работа“, но Олимп подозираше, че причината е друга — най-младата дъщеря на Джени Хейвън. Да, наистина започваше вече да се ядосва, помисли си тя, като се обърна, за да попече и гърба си. Фиц и без друго беше прекалено стар за това момиче… А за нея беше абсолютно подходящ. Те се разбираха чудесно.

На „Фиеста“ беше необичайно тихо. Повечето от другите гости бяха взели храна за пикник и бяха отишли до малкото селце Хоби Кетс. После щяха да пообиколят брега, за да потърсят нов, не така претъпкан като другите, плаж. Олимп беше отказала да отиде с тях. Знаеше, че ще се върнат с рани по краката от твърдите скали по крайбрежието, силно изгорели от слънцето, а тя винаги внимаваше за външността си и не искаше да рискува. Още пет минути и щеше да се прибере на сянка, защото си позволяваше да прекарва само по трийсет минути на ден на пряка слънчева светлина. Днес успя хубаво да си почине, но й беше скучно, защото нямаше с кого да си говори, да се заяжда и на кого да играе номера. Олимп затвори очи и се концентрира върху приятно топлите слънчеви лъчи, които я галеха.

Венеция се разхождаше по палубата в очакване на Парис, но мислеше за Фиц. Беше прочела поне хиляда пъти кратката бележка, която той й беше оставил. Съдържанието си оставаше все едно и също, независимо колко пъти се опитваше да прочете нещо между редовете. Съжалявал, че я разтревожил, и се извинявал за гнева си. Надявал се, че тя ще се опита да разбере, че ситуацията е трудна за всички, не само за нея. Извикали го по работа и не очаквал този сезон да се върне отново на „Фиеста“. Надявал се още, че тя ще намери начин да продължи работата си на яхтата и ще се наслаждава на оставащата част от лятото. Но как би могла без него?

Нямаше нито една дума, която да й подскаже, че той храни някакви чувства към нея; никакви думи на нежност, признания и тайни копнежи. Спомняше си как много, много отдавна двете с Кейт Ланкастър се смяха на думите „тайна страст“, но тогава говореха за Морган. Колко отдавна й се струваше всичко това и колко простичко, лишено от каквито и да било усложнения — времето, когато само си играеше на любов. Никой не й беше казвал, че от истинската любов боли! Най-после реши да се върне в Лондон след няколко седмици и да започне работа там. Не беше създадена за такъв живот. Искаше да работи неспирно, упорито, за да забрави за болката. И някой ден да отвори собствен ресторант.

Искаше Парис да дойде по-скоро. Имаше нужда да разговаря с някого. Ако не говореше с някого, щеше да полудее. Венеция нетърпеливо закрачи по палубата. Питаше се колко ли време е необходимо, за да се измине с кола разстоянието от Антиб дотук в натовареното лятно движение. Може би цяла вечност. Прокара тревожно длан през рошавата си, изрусяла от слънцето, коса. Трябва да прави нещо, не може просто да стои и да мисли. Защото всеки път, когато започнеше да мисли, образът на Олимп, красива и гола в прегръдките на Фиц, излизаше отново пред очите й, независимо колко упорито се опитваше да го забрави. И споменът за нейното собствено унижение. Не можеше да обвини Фиц за това. Виновна беше глупавата й наивна грешка. Беше постъпила като дете. Вярваше, че той ще е сам и ще я чака, както беше предишния път. Е, никога вече няма да прояви такава глупост, беше повече от сигурна. Само ако Олимп Авалон си тръгнеше, всичко щеше да бъде наред. Но тя остана. Всъщност тя като че ли ни най-малко не се тревожеше за отсъствието на Фиц. Прекарваше приятно времето си, ходеше по партита на другите яхти и във вилите. И беше дяволски красива!

Венеция дори не приближаваше каютите на гостите и задната палуба, където всички се събираха, за да се пекат и да пият коктейли. Надяваше се, че никога вече няма да й се наложи да се срещне с Олимп. По дяволите, наистина трябва да си намери някаква работа. Не искаше пак да мисли за всичко това. Ще се прибере в каютата си и ще напише още едно писмо на Кейт, докато чака идването на Парис.

 

 

Парис беше уморена от горещината и праха по пътя. Крайбрежното шосе беше безкрайна върволица от задръствания. Тук, под душа в банята на Венеция, й беше добре. Наслаждаваше се на хладката вода и се питаше какво да предприеме по отношение на сестра си. Разбира се, Венеция се беше направила на глупачка, но тя самата неведнъж също беше постъпвала глупаво и никак не искаше да си спомня за това. Тръпката, която пробяга по тялото й, не беше предизвикана от студената струя вода. Струваше й се, че на тях двете не им е писано да имат късмет в живота.

Подсуши се и облече къси панталони и потниче с дължина до пъпа. Венеция беше заета в кухнята. А тя може би ще се поразходи, за да разгледа тази прекрасна яхта. Парис не очакваше, че „Фиеста“ ще е толкова впечатляваща. Разгледа просторните стаи, свързани една с друга, големия салон с дълбоките удобни дивани и „Сезан“ на стената, трапезарията, където около масата можеха да седнат най-малко две дузини хора. Всички мебели бяха изключително удобни и все пак семпли и небиещи на очи, помисли си тя с усмивка. Палубите бяха без нито едно петънце, а един от младите моряци лъскаше месинговите повърхности, които със сигурност не биха могли да станат по-блестящи. Парис едва сега осъзна колко богат трябва да бъдеш, за да си позволиш яхта като тази… Достатъчно богат, че да не те интересува колко струва дадено нещо. Разходката по палубите на „Фиеста“ само й припомни, че тя е разорена.

Слънцето все още жареше ярко и тя тръгна към сянката на синия сенник, закриващ част от задната палуба. Някой се беше скрил там преди нея… стройно загоряло тяло, задрямало в горещината… тяло, което тя познаваше!

— Олимп!

Олимп отвори очи.

— Парис! Как се радвам да те видя! Каква изненада! Не знаех, че познаваш Фиц Макбейн. Ах, чакай малко, предполагам, че си дошла да видиш сестра си — загадъчната Венеция.

— Венеция? Загадъчна? — Парис не можеше да се сети за по-неподходящо определение.

— Е, може би ще ти разкажа тази история по-късно. — Усмивката на Олимп беше дяволита. Сивите й очи оглеждаха Парис от главата до петите. — Изглеждаш чудесно, Парис! Но ти винаги изглеждаш чудесно. Ела и седни до мен. — Тя потупа с длан стола, съседен на нейния, и се облегна назад с мързеливо протегнати зад главата ръце.

Парис седна на възглавничките, като извърна поглед от гладката загоряла плът на Олимп. Топлина, но различна от слънчевата, я заля, когато си спомни нощта, прекарана с Олимп и Хюго… Побърза да отблъсне неканения спомен.

— Дължа ти извинение — каза Олимп. — Щях да ти се обадя след шоуто, Парис. Знам, че обещах, но същата нощ внезапно ме извикаха надалеч. Бях, може да се каже, отвлечена от Бендор. — Тя се засмя. — Познаваш Бени. Но много съжалявам, Парис — добави тя сериозно, — че не се получи. Беше лош късмет.

Парис сви рамене. Вече не беше много сигурна в това.

— Започвам да се съмнявам, че имам талант.

— Как можеш да говориш така? Бих искала да имам поне половината от твоя талант. — Олимп беше истински изненадана, да не кажем шокирана, от нейните думи. Парис я погледна. Значи Олимп вярваше в нея? Ако беше така, то тя беше единствената.

Появи се Венеция с табла с айскафе. Спря се, когато видя Парис и Олимп да седят заедно.

— О, не бях разбрала, че има и още някого. Мислех, че и ти си отишла на пикник.

— Аз мразя пикниците — каза Олимп. — И наистина много се радвам, че не отидох, защото срещнах отново Парис. Ние се познаваме много добре — добави тя дяволито, — нали така, Парис?

Венеция избягваше да поглежда към Олимп.

— Имам доста работа… Знаеш къде да ме намериш, Парис, ако искаш. — Тя се отдалечи бързо, а Парис гледаше след нея изненадано. Какво й ставаше на Вени?

— Всички жени от семейство Хейвън ли са така красиви — запита Олимп. — Има още една, нали?

— Индия. Тя се омъжи преди няколко седмици.

— Щастливка. Надявам се, че бракът й ще бъде успешен и ще трае до преклонната им възраст. — Олимп въздъхна пресилено. — Започвам да се тревожа, знаеш ли, заради брака. Не знам дали ще мога да се омъжа за Бени, макар да знам, че трябва да го направя. Но той може би няма да ме помоли след краткия ми флирт с Фиц Макбейн.

Парис се втренчи в нея.

— Ти си флиртувала с Фиц? — Спомни си разказа на Венеция за жената в каютата му… Олимп…

— Много приятен флирт. Надявах се на нещо повече, но се страхувам, че малката ти сестра ми попречи. Всъщност малката Венеция е ударила джакпота — и двамата Макбейн! Морган беше тук миналата седмица. Донесе й подаръци, а очите му блестяха. Тръгна си след два дни замислен и мрачен. Имах чувството, че малката Венеция го е отблъснала, защото има нещо по-интересно — бащата.

— Мисля, че това засяга само Венеция — каза Парис студено.

Олимп се засмя.

— Разбира се. Не бива да се ядосваш, мила, обичам да си играя на догадки… Кой с кого и така нататък… Хайде, Парис, не искам да ми се ядосваш. Ние сме си все същите, ти и аз, знаеш, че е така. — Меката й ръка с добре поддържан маникюр погали голото рамо на Парис. — Не бива да се изчервяваш — каза тя тихо. — Онази нощ беше един от онези прекрасни мигове… Не съм те забравила.

— Беше грешка. Не биваше да го правя.

— И защо не? Понякога е забавно две жени да споделят един мъж. Не бива да се лишаваш от това. Сексът е толкова прост и реален, въпрос на това, какво ти харесва и не бива да се приема сериозно. — Олимп се засмя. — Всичко е толкова смешно, когато се замислиш.

Вярно е, помисли си Парис, и тя се беше наслаждавала на онази нощ. Беше се любила с тях двамата, защото искаше. Беше ли това по-срамно от правенето на любов с Амадео Витрази с користната цел да получи няколко метра от скъпоценната му коприна? Мислеше, че не.

— Разкажи ми за себе си — каза Олимп. — Замисляш ли нова колекция?

Тя беше толкова мила, толкова дружелюбна, че щеше да я разбере, Парис беше сигурна в това.

— Не мога да си позволя друга колекция — призна тя. — Пък и кой ще дойде на шоуто ми след фиаското на първото? Ще трябва да променя подхода си. Опитах се да продам дрехите на бутиците по крайбрежието, но нямах успех.

Олимп беше обгърнала коленете си с ръце и слушаше внимателно.

— Но, разбира се, че бутиците няма да ги купят — каза тя. — Тук всички купуват през декември за лятото. Ти не знаеше ли това?

— Не съм се замисляла — призна Парис мрачно. — Не ме бива по практическите въпроси. Просто предположих, че ако нещо им хареса, хората го купуват.

Олимп се замисли над думите на Парис.

— В известен смисъл си права. Чух, че тук, на Ривиерата, имало постоянен базар за нови дрехи. Повечето жени, които познавам, са готови да убият, за да бъдат различни от останалите! Просто не си уцелила подходящия момент. Може би трябва да отвориш магазин тук, вместо да се опитваш направо да пробиеш в света на висшата мода. Ще бъде много по-лесно да започнеш. Може би ще ме намразиш завинаги, че казвам това, Парис, но твоето шоу беше обречено още преди да бъде показано на подиума, независимо колко хубави бяха дрехите. Трудно е, приятелко моя, и за да успееш, трябва да притежаваш и търговски нюх. Първото правило е публичността. Никой не може да успее без подходящата реклама, независимо колко талантлив дизайнер е. Трябва да бъдеш в добри отношения с всички видни редактори от „Boss“ до „Женско всекидневно облекло“. И, на всичкото отгоре, трябва да имаш връзки във всички рекламни агенции, за да си сигурна, че всеки път, когато една жена посегне към списание във фризьорския салон, твоето име ще бъде там.

— Но аз не мога да си позволя дори една рекламна агенция. Парите едва ще ми стигнат да покрият цената на дрехите. Ще трябва да работя като модел за Мицоко цели три месеца, преди да имам достатъчно, за да платя разходите по шоуто — наема за салона, столовете, озвучителната уредба и всички онези „малки подробности“, които всъщност струват цяло състояние. Не продадох кой знае колко и на бутиците. Всъщност аз съм разорена.

Разорена? Може би парите на Джени са вложени в някакъв тръст или нещо подобно.

— Прости ми въпроса, но какво е станало с парите на Джени?

— Няма пари. — Парис се изправи рязко и закрачи по палубата. — Това е дълга история.

Очите на Олимп станаха кръгли от изненада. Според нейните стандарти, човек беше разорен, когато са му останали само шепа диаманти и само едно кожено палто. Щом Джени Хейвън не беше оставила пари на дъщерите си, по каквато и да е загадъчна причина, то положението наистина беше сериозно. Мили боже, Парис казваше истината — тя беше разорена!

— Да ти кажа ли какво. — Олимп мързеливо се протегна. — Да отидем да погледнем дрехите. Може би ще ни хрумнат разни идеи. — Ами да, по дяволите, помисли тя, когато хвана Парис за ръката, тя самата би могла да купи няколко. А може би ще успее да убеди и приятелките си да вземат по нещо. Струваше й се, че дори малкото помощ в момента е много ценна за Парис.

Парис отвори и шестте куфара и започна да разстила на леглото дреха след дреха — къси рокли, предназначени за вечери, прекарани в елегантни кафе-бар или дискотека, рокли от нежни, развяващи се платове за романтични нощи, широки къси панталони, чиито крачоли трябва да се навият високо на бедрото, други къси панталони, широки в талията, за да се пристегнат здраво с колан, огромни мъжки ризи за плажа — те бяха новаторски, умно скроени и различни. И на Олимп, която ги пробваше бързо една след друга, стояха страхотно.

— Фантастично! Великолепно! О, трябва да имам тези, Парис! — извика Олимп и сложи настрани тези, които й харесаха най-много. — Обожавам ги. Иска ми се да мога да ги купя всичките!

„Олимп е много мил“ — помисли си Парис, — „но аз нямам нужда от благотворителност.“

— Вземи каквото поискаш. — Тя сви рамене. — И без това не мога да ги продам. Те са подарък от мен.

— Парис! — Олимп въздъхна. Беше ядосана. — Прекалено си мила! Разбира се, че няма да ги приема като подарък. Защо да го правя? Аз ги купувам от теб. Аз съм клиент, по дяволите! Трябвала се научиш да разпознаваш клиентите.

Без да иска, Парис се засмя.

— Просто не съм свикнала с това — каза тя. — Ти си първата, Олимп. И може да си останеш последната.

— Хрумна ми нещо — каза Олимп хитро. — Ако наистина нямаш нищо против да се разделиш с някои от тях, имам идея. Познавам няколко топмодела, които са тук на почивка. Те направо ще полудеят по тези дрехи. Да продадем няколко на тях, Парис, какво ще кажеш? Гарантирам, че дрехите ти ще бъдат носени на всички елегантни места и на най-значимите партита. Ще се погрижа те да разгласят на всички кой е дизайнерът. Това ще бъде един вид начало — твоето име ще се разнесе навсякъде от уста на уста.

— Наистина ли, Олимп? — В гласа на Парис се долавяше надежда. — Наистина ли някой ще се заинтересува кой е дизайнерът?

— Тези жени живеят само заради модата — най-новата, най-последната, най-новаторската, най-интересната, най-авангардната — дори да е малко откачена. А като се прибави и името Хейвън…

— Хейвън? — каза Парис изненадана. Тя винаги се беше старала да не използва името на Джени. — Мислех си за „Шанел“, но то вече съществува. А Джени не ми е направила кой знае каква услуга, като ме е кръстила Парис.

— Но ние имаме нужда от име за бутика.

— Какъв бутик?

— Ами, нашият бутик — онзи, който ще отворим следващия сезон. Няма да позволя твоят талант да ми се изплъзне. А с моите връзки и, разбира се, малко упорита работа, как може да не успеем? Е, какво ще кажеш, ще ме вземеш ли за партньор? — Олимп я хвана за ръката. — Не, преди да ми отговориш, нека ти кажа една тайна. Зад това красиво лице и тяло на модел се крие душата на истинска буржоазка. Моята майка — много хитра жена — държеше бистро „Корсар“ в Марсилия повече от четирийсет години, както и баба ми преди това. Ръководеше това място от високия си стол зад касата като Наполеон войските си при Москва, само че с по-голям успех от него. Майка ми направи вероятно повече пари, отколкото беше готова да си признае пред мен. Да знаеш, Парис, няма нищо по-вълнуващо от правенето на пари. Тя не одобри професията ми на модел. Винаги повтаряше, че ако една жена иска да успее в този свят, трябва да използва мозъка си. И връзките си! Ако знаеше, че аз също твърдо съм решила по-късно да стана бизнесдама, щеше веднага да ми даде парите! Е, какво ще кажеш, Парис. Партньори ли сме?

— Наистина ли бихме могли да го направим? — запита Парис. — Искам да кажа, наистина ли искаш да бъдеш партньор с мен? Мога да измислям велики дизайни, знам, че мога, въпреки първия провал. Но не мога да предложа нито пари, нито връзки.

— А, парите! Съветът ми може да идва малко прекалено късно, тъй като вече си научила урока си. Никога, никога, не инвестирай всичките си пари в съмнително начинание, макар и добро като това. Ти ще инвестираш таланта си. Сега трябва само да превърнем идеята в реалност. Първо ще намерим помещение. В края на сезона със сигурност ще има такива магазини, за които той се е оказал лош и те са принудени да се откажат от бизнеса. Знам всички най-добри разположения. Ще грабнем нещо, докато цената е ниска. Имаме твоите дрехи, а и ти ще ушиеш нови. Ще успеем, гарантирам ти. О, Парис, колко вълнуващо!

Олимп приличаше на екзотична райска птица така, както крачеше нагоре-надолу из тясната каюта, облечена в една от късите розови рокли на Парис. Кой би могъл да се досети за буржоазния й произход? Парис вече почти виждаше техния бутик в Сен Тропе или Антиб с бяла фасада и с витрини, на които са изложени най-новите й чувствени съблазни. Вътре в бутика ще бъде хладно. Той ще има високи сводове и ще прилича на пещера. А през вратата ще влизат горещите слънчеви лъчи. Наред с летните дрехи, в бутика ще има и първокласни бижута. О, това много щеше да се хареса на Джени! Но Джени никога няма да види бутика, никога няма да носи дреха с неин дизайн, никога няма да сподели нейното удоволствие от работата и нейния успех. И все пак, Джени беше тази, която винаги я окуражаваше да вярва в собствения си талант, която я беше оставила сама да го докаже. И да спечели. Може би беше искала да получи един вид безсмъртие с успеха на дъщерите си, продължение на името Хейвън. Но Парис постоянно я лишаваше от тази привилегия, като отказваше да използва майчиното си име в желанието си „да успее съвсем сама“. Бедната Джени, помисли си Парис, бедната, мила Джени.

— Как ще изглежда това в списанията? — запита тя Олимп с усмивка. — Парис Хейвън, дъщеря на легендарната и изключително красива звезда Джени Хейвън, дизайнер на прекрасни дрехи за новаторския бутик „Хейвън“ в Сен Тропе, който притежава заедно с партньора си, красивия супермодел Олимп Авалон, и двете чести гостенки на яхтата на Фиц Макбейн. Красивите партньорки вече планират да отворят втори бутик следващия сезон в Порто Серво на крайбрежието на Коста Смералда…

Олимп изпищя от наслада, а Парис падна върху леглото и се засмя весело.

— Бързо се учиш — засмя се и Олимп — Парис Хейвън.

— Джени беше достатъчно умна да ме остави сама да намеря своите възможности в света — каза Парис, вече по-сериозно, — а аз, глупачката, реших, че трябва да се справя абсолютно сама. Сега разбирам какво е имала предвид мама! Открий своите възможности и ги улови, каза тя. А аз бях прекалено много егоистка, за да осъзная, че едно от предимствата ми е моето име — нейното име.

— Трябва да се гордееш с това име — каза Олимп.

— Значи можем да наречем бутика „Хейвън“?

— Поправка. — Олимп се засмя. — Бутиците „Хейвън“, защото мисля да отворим магазин и в Сардиния. Не мислиш ли и ти така? Чакай ме тук! — извика тя и изчезна през вратата. — Ще намеря шампанско, за да празнуваме.

Усмивката не слезе от лицето на Парис, унесена в мисли за обрата, който съдбата беше взела. Олимп беше точно катализаторът, от който имаше нужда. Беше глупаво — и невъзможно — да се опитва да свърши всичко сама. Две глави бяха по-добре от една, а когато ставаше въпрос за главата на Олимп, по-добре от четири! Щяха да успеят, знаеше го. Вече мислеше за новите цветове, материи, линии… Просто виждаше онзи бутик със съблазнителната витрина и табела с името „Хейвън“ над вратата. Колко доволна щеше да бъде Джени.