Елизабет Адлър
Дъщери на греха (22)

Глава 22

„Фиеста“ беше най-веселата, най-празничната яхта в Средиземно море този сезон. Плаваше бавно покрай брега от Монте Карло до Сен Тропе, до Порто Серво в Сардиния, понякога хвърляше котва край малкия град Калви в Корсика или, за да сменят мястото, отплаваше на юг към Пуерто Банас в Марбела. От всички кабини като че ли непрекъснато влизаха и излизаха гости и Венеция беше много, много заета. На практика, едва можеше да подаде носа си вън от кухнята. От една страна, това беше добре, защото нямаше време да се отдава на мрачни мисли. Дори с двете момичета, които беше принудена да наеме от една лондонска агенция, в края на деня беше толкова уморена, че копнееше да потъне в сън.

През първия месец Фиц Макбейн дойде на борда два пъти. И двата пъти — само за по една нощ, като доведе със себе си тълпа гости, които истински се наслаждаваха на гостоприемството му, но не и на присъствието му през следващите две седмици. Венеция не успя да го види насаме. Всъщност виждаше го само по веднъж на ден на масата за вечеря, когато гостите, развеселени от шампанското, викаха главния готвач, за да му благодарят. Венеция трябваше да стои там, силно изчервена, облечена в шорти и тениска, препасала огромна престилка на райета, чувствайки колко й е горещо и колко е неугледна в сравнение с елегантните гости, облечени в коприна. Фиц й се усмихваше, когато погледите им се срещаха, но тя искаше единствено да избяга. После тя наблюдаваше тържествата от мястото си пред вратата на кухнята на горната палуба и се чувстваше като Пепеляшка, когато другите се качваха на моторната лодка и потегляха вкупом към пристанището, за да продължат в някой хотел.

Често гостите предпочитаха да хапнат в някое крайбрежно кафе в Калви или в скъп ресторант в Сен Тропе, а после прекарваха нощта в танци в някоя дискотека. Всичко щеше да бъде много забавно, ако тя беше достатъчно разумна и успееше да се влюби в Морган. Но как би могло да се очаква от дъщеря на Джени да се държи разумно? Без съмнение, Морган беше наранен, но горчивината му беше насочена към нея, не към баща му.

— Можех и сам да се досетя — беше казал загадъчно той, когато тя му беше казала за чувствата, които таеше към Фиц. — Но бих си помислил, че е станало обратното, защото той винаги те е обичал.

Тя го беше погледнала втренчено, изненадана, озадачена, като се питаше дали той не я е разбрал погрешно, но после беше забравила за забележката му с облекчението, че той най-после беше приел, че тя може да му бъде само приятелка.

— Най-голямото клише от всички — беше казал горчиво. — Със сигурност не съм си мислил, че някой ще го каже на мен!

— Може и да е клише — отговори тя с нежност, — но аз наистина го мисля. Ние сме си добри приятели от самото начало, Морган. И ще бъде хубаво, ако успеем да запазим приятелството си.

И все пак тя изпитваше облекчение, защото той рядко идваше на яхтата. Чувстваше се странно срамежлива, когато беше край него в новата си роля само на приятелка.

Съобщението, че Фиц Макбейн ще прекара няколко седмици на „Фиеста“, достигна до членовете на екипажа бързо като светкавица. И без това чистата яхта беше излъскана до блясък, а екипажът, облечен в безупречно чистите си бели шорти и ризи, чакаше пристигането му. На яхтата беше необичайно тихо — поредните гости трябваше да си заминат късно същия следобед и Венеция, чието сърце биеше учестено и тежко, се питаше какво да облече. Беше взела душ и сега й беше приятно прохладно. Остави косата си да се изсуши на слънцето, наслаждавайки се на галещата му топлина. Изборът й се спря на къса бяла памучна пола и голяма бяла риза, която носеше разкопчана — просто прибрана в талията с широк бял кожен колан. С тена, така необичаен за зимата, но придобит от нея в Барбадос, и дългата коса, сресана по нов, небрежен начин, тя приличаше на младо и здраво животно. Време е, реши твърдо тя, с поглед, втренчен в образа й в огледалото, време е за, както казваше Джени, „малко екшън“.

Часовете неумолимо минаваха на все така тихата яхта. Венеция с тревога си помисли, че той закъснява. Може би все пак нямаше да дойде. О, моля те, господи, нека дойде, моля те… Не можеше да чака повече, трябваше да го види.

Беше шест и половина, когато те най-после пристигнаха. Венеция чу така познатия й дълбок глас и женски смях. Излезе бързо от каютата си и се затича по палубата, почти сблъсквайки се с тях на ъгъла. Красива, загоряла, русокоса жена стоеше до Фиц, а и още половин дузина засмени гости, още нови на борда.

— Венеция. — Фиц остави Олимп и взе ръката й в своята. — Как си? — В тъмните му очи се четеше загриженост. — Не си преуморена, надявам се?

Венеция почувства, че отново се изчервява. О, господи, нима никога няма да надрасне този детски навик? Ръката й трепереше в неговата, затова побърза да я издърпа.

— Не, не, разбира се, че не. Нали затова съм тук.

— Морган ми каза, че работиш твърде много и трябва да ти остава повече свободно време — каза Фиц. — Аз съм съгласен с него. Ще го обсъдим по-късно, нали? Междувременно, днес ние ще вечеряме навън, така че няма защо да мислиш за нас.

Сърцето на Венеция се сви. Той щеше да излезе, с тази великолепна жена, предполага се.

— Много добре — каза тя едва чуто.

Олимп наблюдаваше с интерес размяната на реплики между Фиц и красивата блондинка с фантастичните крака. Ако имаше съперница за вниманието на Фиц, би искала да знае за нея. Олимп предусещаше любовните връзки още дори преди да са започнали и беше сигурна, че между тези двамата има нещо.

— Няма ли да ни представиш приятелката си, Фиц? — извика тя.

У Венеция се надигна гняв. Нямаше да се примири с второто място само защото тази жена беше тук, щеше да се бори за онова, което иска — така, както беше направила Индия. И би направила Джени.

— Аз съм главният готвач на „Фиеста“ — заяви високо тя. — На вашите услуги. — Поклони се присмехулно, а гостите, скупчени на палубата, спонтанно заръкопляскаха. — Ако искате да ви приготвя нещо специално, трябва само да ме помолите. Казвам се Венеция. Венеция Хейвън.

— Хейвън? — Олимп я погледна с нов интерес. — Роднина ли сте на Джени Хейвън?

— Джени беше моя майка.

— Разбира се. Приликата е много силна, нали, Фиц? — И, разбира се, помисли си тя, това сигурно е сестрата на Парис Хейвън… Ах, добре. Олимп отиде да потърси каютата си, като остави Фиц на палубата с Венеция. Не виждаше кой знае каква съперница в нея. Венеция беше млада и много красива, но не знаеше как се играе тази игра. Ако беше Парис, красивата Парис…

— Така, Венеция — каза Фиц весело, — значи ще говорим утре. Между другото, Морган ме помоли да ти кажа, че ще дойде за уикенда.

Махна с ръка и се отдалечи. Венеция се обърна рязко и започна да взема стъпалата по две наведнъж. Затръшна силно и гневно вратата на каютата си.

— Дяволите да го вземат! — Закрачи нетърпеливо напред-назад из тясната каюта. — Дяволите да ги вземат и него, и тази жена! Коя ли е тя? О, защо трябваше да дойде тук?

Отгоре се дочуха гласове от задната палуба, където гостите се събираха да изпият по едно питие. А по-късно ги чу да тръгват към брега. В тясната и задушна каюта, където й беше ужасно горещо, тя имаше много време за мислене. А трябваше да действа. Съблече дрехите си, отиде под душа и пусна студената вода. Подскочи, когато тя докосна топлото й тяло, но й стана приятно прохладно, почувства се освежена. Седна пред огледалото и внимателно се гримира. Среса косата си напред, после я прибра с длан и я издърпа нагоре, където я закрепи с шнола, като остави само няколко кичура да обрамчват лицето й. Да, така беше много по-изискано. Малко от парфюма „Блубел“ и беше готова. Тази вечер няма да изглежда като малко изгубено момиченце, реши тя и облече къса синя рокля от сатен, която беше принадлежала на Джени. Един поглед към огледалото й доказа, че изглежда точно както иска — леко рошава коса, загадъчни очи, дълги загорели крака и леко загатната голота под небрежно закопчаната рокля. Истинско олицетворение на съблазънта, помисли си тя, като си спомни последния път, когато беше отишла да намери Фиц в каютата му, облечена в раздърпаните си стари шорти и тениска. Щом тогава се получи, сега със сигурност щеше да стане отново. Сега вече се почувства по-добре. Индия беше права — човек не може просто да приеме с усмивка поражението, той трябва да се бори! А сега трябваше отново да чака!

Върнаха се по-рано, отколкото тя очакваше, без съмнение уморени от пътуването. Венеция ги чу да си пожелават „лека нощ“, чу затварянето на множество врати. И яхтата притихна. Изчака цели безкрайни петнайсет минути, после отвори вратата на каютата си и надникна предпазливо. Всички палуби проблясваха безлюдни на лунната светлина. Боса, тихо, тя отиде до каютата на Фиц. Често ходеше там и преди, прекарваше самотна нощите в леглото на Фиц, но този път щеше да бъде с него. Венеция се поколеба миг пред вратата, ослуша се, но нищо не чу. Открехна предпазливо и надникна във външната стая, която Фиц използваше за кабинет. Под вратата на спалнята се процеждаше светлина и, с тежко биещо сърце, Венеция прекоси пространството до нея.

Ако вратата не се беше подула от соления въздух и не беше изскърцала, те нямаше да я забележат. Но Олимп, разкошна в черните си дантелени бикини и нищо друго, обърна въпросително глава. Тя се усмихна на Венеция в прегръдката на Фиц.

— Е — каза някак весело, явно озадачена, но не и ядосана, — да не би да имаш намерение да се присъединиш към нас? Или идваш да ни попиташ какво искаме за закуска?

Венеция замръзна на мястото си, без да може да откъсне поглед от голото тяло на Олимп, от красивите гърди, които Фиц целуваше. О, господи, искаше да умре, просто да умре на място…

— Млъкни, Олимп! — Фиц грубо я блъсна настрани и тръгна към вратата точно когато Венеция се обърна и избяга. — Венеция, Вени, ела тук! — Хвана я за ръката, когато тя се озова в коридора. — Ела тук, малко глупаче такова! Какво те прихвана, че правиш такива работи? Мили боже, Вени, ти си полудяла…

Вени вдигна ръка и го удари, като вложи в това цялата сила на стройното си тяло.

— Прав си! — извика тя. — Аз наистина съм глупачка. Мама ме отгледа така, че нямах възможност да придобия кой знае какъв житейски опит. Мразя те, Фиц Макбейн, мразя те… — Освободи ръката си от неговата и избяга, като остави там колана на роклята, който се развърза, падна и позволи на веселите очи на Олимп Авалон да види за миг голото й тяло, преди тя да успее да се загърне отново.

— Е, скъпи — каза Олимп, — ще продължим оттам, откъдето прекъснахме, или да се престоря, че имам главоболие? — Олимп усещаше, че в такъв момент е по-добре да се прибере в каютата си. Фиц със сигурност беше ядосан и разтревожен. Дали в тази ситуация имаше и нещо повече, отколкото опитното й око беше доловило? Колко досадно!

— Освен ако, разбира се, не искаш да говориш за това?

Гласът на Фиц прозвуча рязко.

— Не биваше да казваш това, Олимп.

— О? Да не би да трябваше да се извиня на малката Венеция Хейвън, че съм с теб?

— Олимп, съжалявам. Тя е просто дете… Бих дал всичко да не беше се случвало това.

Може и да беше млада, помисли си Олимп, но Венеция не беше дошла в каютата му облечена — или по-скоро разсъблечена така — за да играе детски игрички. Тя наметна копринената си роба и тръгна към вратата.

— Трябва да запомниш, Фиц, че младите момичета могат да бъдат опасни — предупреди го тя. — Те приемат нещата сериозно. Те не разбират нашите игри. И някой може да бъде наранен. — Вратата се затвори тихо след нея. Олимп никога не затръшваше вратите.

Телефонът иззвъня неочаквано и Фиц раздразнено вдигна слушалката. Кой, по дяволите, се обаждаше по това време на нощта?

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — каза дежурният офицер, — но се обажда мистър Ронсън от Лос Анжелис. Каза, че е спешно.

— Много добре, свържете ме.

Гласът на Боб Ронсън беше уморен.

— Добър вечер, мистър Макбейн. Извинявам се за късния час, но мисля, че е важно веднага да узнаете. Отнася се за специалната задача, която ми възложихте.

Фиц целият беше само слух.

— Добре. Как върви?

— Много добре, сър, ако може така да се каже. Получих информацията, от която имате нужда. Записана е на лента, мистър Макбейн. Не искам да се впускам в подробности по телефона, но мисля, че за вас ще е добре да я чуете колкото се може по-скоро. Мога да взема нощния полет, ако желаете.

— Не — отговори той бързо, — не си прави труда, Ронсън. Аз ще дойда там. И без това ми предстоят някои интересни срещи. Благодаря, Боб. Свърши чудесна работа.

— За вас — винаги, мистър Макбейн. — Обикновено деловият тон на Боб този път издаваше задоволство, защото не беше пропуснал да забележи смяната на обичайното обръщение „Ронсън“ с „Боб“. — Значи да ви очакваме утре, сър?

— Точно така. По-късно ще ви се обадя, за да уточня часа. Лека нощ, Боб, и отново ти благодаря.

Фиц седна зад бюрото си и се зачуди какво ли е записал Боб на лентата. После вдигна слушалката на телефона и остави съобщение на пилота си да приготви самолета за полет до Лос Анжелис сутринта в осем.