Карън Молине
Беладона (9)

6
Балът на стихиите

Понякога нещата не се развиват точно според плана. И се оказва, че планът е бил съвсем друг.

Обаче след цялата работа, която свършихме по създаването на клуб „Беладона“, къде ще остане удоволствието от предсказуемостта?

Нека да разкажа за Бала на природните стихии на 23 октомври 1952 г. Балът на стихиите, би трябвало да се каже, защото се очакваше хората да се костюмират като огън, въздух, вода и земя. Всъщност, балът се получи толкова необикновен поради нещо, което беше започнало няколко нощи преди това. В една напълно банална вечер, когато тъкмо се канехме да си допием коктейлите, Матео внезапно се появи до нашата маса. Той би напуснал поста си само ако нещо се беше случило, затова двамата с Беладона го последвахме незабавно в кухнята. През кухнята към заключената врата, която водеше към коридора, после втора заключена врата, и накрая — офисът на Беладона. От едната страна зад поредната врата е гримьорната й, претъпкана с ярко оцветените костюми, които ни изпращаха шивачки от Хонконг, с кутии от окичените с диаманти обувки; дузина перуки висят окачени по едната стена; купчини ръкавици от ярешка кожа и дантелени домина; с осветено театрално огледало, отрупано с бурканчета червила и сенки, макар през доминото те да се виждаха съвсем смътно; широко тристранно огледало, за да може тя да проверява връзките на гърба на корсетите и корсажите, преди да влезе в самия клуб. Беладона държи пръстените си в сини кадифени кутийки на бюрото.

Това са личните й покои, подобни много повече на султанска тронна зала сред харема. Стените са тапицирани с бледозелена коприна; дългият удобен шезлонг е покрит с тъмнорозово кадифе, заобиколено с дебели кремави църковни свещи във високи свещници от ковано желязо; по протежението на цялата стена — широк правоъгълен диван с разточителна кадифена драперия, отрупан с куп бродирани възглавници, също като някои от най-пищните корсажи на роклите й. От тавана лениво се поклаща позлатено дървено ветрило. Около бюрото в стил Луи XIV стърчат няколко позлатени стола с дебели възглавници. То й служи, когато се занимава с канцеларската работа, а на пода има спретнато подредени купчини книги. Копия от фотографиите, които бе направила в тосканската провинция, украсяват стените. Стая, предназначена да е сигурно убежище, с шумоизолиращи стени, където да си поотдъхне, щом се умори от безконечното бъбрене в клуба.

Беладона седна зад бюрото си, почна да върти писалката между пръстите си и зачака Матео да заговори.

— На вратата има една жена — рече той. — Трябва да говорите с нея.

— Защо? — учудих се аз.

— Имам такова чувство.

Да го вземат мътните! Това бе толкова неприсъщо на Матео. Значи нещо необичайно го беше развълнувало. По правило, аз бях по предчувствията и трябваше, естествено, да съм склонен да приемам неговите на сериозно.

— Безопасно ли е да я повикаме вътре? — попитах аз. Не ще и дума, имаме противопожарни изходи, странични проходи, макар никога — нито гост, нито дори член от персонала да беше допускан зад кулисите. За този офис „Влизането забранено“ се спазваше строго.

— Не мисля. Не защото не ти вярвам, Матео — леко се намръщи Беладона, — но не желая в офиса ми да влиза непозната.

— Разбирам — отвърна той с крайно разочаровано изражение.

— Може ли да говоря с нея? — попитах брат си и той се поизпъчи.

Беладона направи знак и ме пусна. Матео се върна на поста си, а аз свалих доминото и се преоблякох в гримьорната. Никой нямаше да ми обърне внимание с всекидневните дрехи. За хората съм чисто и просто позакръглен мъж с изненадващо мека кожа за възрастта си и буйна черна къдрава коса.

Прокраднах се навън през мъждивия усоен страничен вход, който беше старата товарна платформа на фабрика „Бонбони Цуни-гуни“ зад ъгъла на улица „Вашингтон“. Един от биячите в сянка, предупреден от Матео, ме чакаше. Той ме заведе до една от полицейските коли, свободни от дежурство. На задната седалка седеше жена. Надянах келнерско домино — все пак не исках тя да разбере, че съм мъжът, който винаги седи до Беладона. Почуках на вратата на колата и се плъзнах на мястото до нея.

Тя носеше бежов шлифер, който идеше малко широк за дребната й фигура. Светлокестенявата й коса беше опъната назад в небрежна опашка. Нямаше грим. Бледосините й очи щяха да са хубави, ако не бяха отекли от плач. Всъщност тя би била много хубава, ако не беше така занемарена и разстроена. Напомняше ми за някоя. Два пъти да го вземат мътните! На коя ли?

На Лора, ето на коя. Лора Гарнет, скучаеща в Мерано заедно с господин Кестен. Лора, приятелка на Леандро, която нито веднъж не ни посети след смъртта му. Почти я бях забравил в цялата тази суматоха около клуб „Беладона“.

Разбрах защо брат ми е почувствал нещо. В същата тази секунда Матео също почука и седна на предната седалка. Поради маските жената не можеше да познае, че сме близнаци. Той ме погледна. Знаех какво си мислеше; и двамата си бяхме спомнили за Лора. И за Леандро. И как той ни помагаше, когато имахме нужда.

Астралното ми коляно приятно се разтрепери. Имаше причина за появата на тази жена, важна причина. Нещо по-важно от онова, което се канеше да каже. Много скоро щях да разбера.

— Как се казваш? — попитах любезно аз.

— Анабет — отвърна тя почти шепнешком. — Анабет Саймън.

— Искала си да говориш с Беладона.

Тя кимна.

— Благодаря ви, който и да сте — продължи тя. — Благодаря ви, че дойдохте да ме видите. Не знам защо реших, че ще ме забележат на вратата. Това си е чиста лудост, никога по-рано не съм идвала тук. Не знаех при кого другиго да отида и към кого да се обърна, а и той… — Сълзите отново бликнаха от очите й. — Ако портиерът не ме беше забелязал, не зная какво щях да правя.

Тя си играеше с копчетата си и аз забелязах, че ръцете й трепереха. Инстинктивно, защото съм си такъв състрадателен, аз взех дланите й в своите и ги разтрих.

— Като лед са — отбелязах, макар да не беше студено. Всъщност, беше необичайно уханна октомврийска нощ. После извадих кърпичката си и й я подадох. Тя издуха носа си и си избърса очите.

— Толкова сте мил. Щях да полудея — промълви тя. — Виждате ли, той ми е съпруг. Щеше да идва тук преди няколко дена. Или нощи. За Бала на стихиите. С любовницата си.

— От къде знаете? — попитах аз.

— Някои негови приятели също бяха поканени и той се хвалеше пред тях, че ще я води и разправяше наляво и надясно с какво ще е облечена, защото бил убеден, че с този страшен костюм тя ще седне до Беладона. — Тя си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои. — Сигурно си мислите, че съм някоя побъркана, измамена съпруга, която е толкова жалка, че преследва съпруга си, когато е канен на парти.

— Нищо подобно не си мисля — успокоих я аз. — Продължавайте.

— Наистина нямаше да дойда, нямаше, обаче съпругът ми, Уесли, той… — Сълзите рукнаха отново. Ние спокойно я изчакахме. — Каквото и да ми причинява, точно сега проблемът е друг — додаде тя. — Огърлицата. Той я взе.

— Какво точно е взел? — попитах аз.

— Огърлицата, която беше на майка ми. На нея пък я й е дала майка й. Само това ми е останало от нея. И я пазя за дъщеря си Шарлот.

— Откраднал е огърлицата на майка ви? — попита Матео.

Тя отново кимна.

— Открадна я, за да я даде на любовницата, дето ще води на бала? — попитах аз. — Да я впечатли? Защото е голяма скръндза и не ще да й купи друга?

Анабет се опита да се усмихне.

— Именно. Никога нямаше да забележа, че липсва, но трябваше да се плаща застраховката и се наложи да я занеса на оценител. Много ценна антика, от късната викторианска епоха. Който я види, казва, че е толкова изящна, сякаш е изтъкана от въздух. Сигурно тая фраза му е щракнала в главата, като е чул „Бал на стихиите“. Вижте! — Тя отвори чантичката си и трескаво зарови из нея. Най-накрая измъкна снимка. Семейна снимка. — Ето, тук съм я сложила. Това са Уесли и децата — Маршал и Шарлот. Взех снимката, да не си помислите, като го видите с онази, че си съчинявам нещо.

— Как, ако мога да попитам, е бил поканен? — поинтересувах се. Въпросът беше сериозен. Ако на партитата биваха канени отрепки като Уесли, значи трябваше да прегледаме много, много щателно списъка на гостите.

— Уесли? Той е виден адвокат — обясни Анабет — и има много светски връзки. Но ми се струва, че е бил поканен някой от фирмата му или нечия съпруга, поради нейните познанства, а те трябвало да пътуват нанякъде. Дължаха някаква услуга на Уес.

— А защо не е взел собствената си съпруга? — попитах аз.

— Не зная — отвърна тя, хапейки устни. — Навярно не съм достатъчно ефектна, за да ме води по балове.

— Това въобще не е вярно — възразих аз възмутено. — Още ли живеете заедно?

— Да. По-скоро, предполагам, че е така. Обикновено той се прибира по нощите, макар че често отскача до клуба край офиса, когато е зает с някой сериозен казус. Или поне така казва.

— Той не се ли досеща, че вие знаете за любовницата му?

— Тя се казва Линда. Линда Джером. Не. Той си мисли, че не съм достатъчно умна, за да разбера. Когато му казах, че се досещам за историйката му, той се ядоса невероятно. Заплаши ме, че ще ми прати частни детективи по петите, та да видя какво е да си под подозрение.

— Значи приемате, че от доста време ви мами?

— Да — отвърна тя. — Но не желая да разстройвам децата. Не забравяйте, че той е влиятелен адвокат, а аз не притежавам нищо. Оженихме се още докато учехме в колежа, после аз работих като секретарка, за да се издържаме, докато той завърши право, но след като получи право на адвокатска практика, а аз родих децата… Направо не зная какво да правя. Не мога да повярвам, че сега седя в тази кола тук и обяснявам всичко това на абсолютно непознат човек. — Тя се усмихна тъжно. — Като видях, че огърлицата липсва, направо ми се стори, че ще откача. Извиках гледачка за децата и веднага дотърчах. Портиерът — тя посочи Матео, — беше достатъчно любезен да ме изслуша. Не зная защо си направи труда да ме забележи. — Матео се наведе през седалката на колата и й целуна ръка, а тя бе толкова смутена от учтивостта на внушителния непознат с доминото, че внезапно остър спазъм сви сърцето ми.

За разлика от другите служители, Матео не общува почти с никого; предпочита да остане безмълвният страж пред вратата. Властта, която му даваше това положение, не му беше завъртяла главата. Не, не, не. Струва ми се по-скоро, че се отегчава или изпитва презрение към жалките субекти, които му се кланят всяка нощ. Никога не е проявявал по-особен интерес към някого, още по-малко към жена, откакто се преместихме в Ню Йорк. Да ме убиеш, още не мога да разбера защо Анабет го бе заинтересувала така лично, но бях доволен. Беше толкова затворен. Да се надяваме, че нямаше да се нуждае от много насърчения, за да започне да прокопава неусетно пътя си.

Цялата ситуация беше направо невероятна. Трябваше да стоим встрани от сганта, за да чакаме един мъж, един-единствен мъж. Един от тях.

Двамата с брат ми в този миг работехме по вътрешен инстинкт. Предчувствие или каквото беше там — трябваше да й се доверим. Матео взе снимката от Анабет и я разгледахме внимателно.

— Защо мислите, че ще можем да ви помогнем? — попитах аз. Знаех, че по-късно ще имам достатъчно време, за да анализирам необичайното поведение на Матео.

Анабет ме погледна леко стъписана.

— Защото тя… защото тя е Беладона. И може да направи всичко.

Дааа. Какво ли знаеш!

Беладона — сладък звук.

Анабет се вторачи в ръцете си. Те затрепериха отново и ме обля вълна от състрадание към тази отчаяна, уплашена жена. Безпомощна, докато гадният й съпруг весело се готвеше за вечерта и се наслаждаваше на превъзходството, което му позволяваше да посети изтънчения бал в клуб „Беладона“. Обзалагам се, че възнамеряваше да чука госпожица Линда Джером цяла нощ, без да сваля огърлицата, изящна като въздушна нишка.

Беладона нямаше да е доволна, ала коляното ми крещеше, че трябва да помогнем на Анабет. От един поглед към лицето на Матео разбрах, че и той мислеше същото.

— Ужасно съжалявам, че ви занимавам с всичко това. Никога по-рано не съм идвала тук — повтори Анабет. — Страхувах се, че кучето ще ме залае.

— Не съм убеден — обади се Матео. — Кучето познава кой е достоен.

Отново си спомних за Леандро. Той също беше достоен. Спомних си също, че колчем имах трудности и го помолех за съвет, той никога не ми отговаряше направо. Можеше да ме побърка, какъвто съм нетърпелив и искам отговора точно на момента. Вместо това, той говореше със заобикалки и около проблема.

— Знаете ли историята за Медуза? — обърнах се към Анабет. Тя ме погледна, сякаш съм мръднал и поклати отрицателно глава.

— Богът на моретата Посейдон правел какво ли не, за да прелъсти Медуза, невинна прекрасна девица. Ала тя се страхувала и го отблъснала — разказвах аз. — Той я отвлякъл не къде да е, а в храма на богиня Атина. Атина така се разгневила, че решила да накаже жертвата и превърнала горката Медуза в отвратително чудовище, с коса — змийско гнездо, и със зъл страховит поглед, способен да вкамени човек. Как страдала Медуза, впримчена в тялото на страшилище, изоставена и отчаяна. Спасило я само това, че храбрият Персей отсякъл главата й.

Анабет седеше озадачена, без да се досеща, че митът много точно отразява живота на милата ми Беладона. Това ли е било спасението за Медуза — смъртта?

— С отсичането на главата й Персей я освободил — обясних аз. Пламенно се надявах, че Леандро би се гордял с разказа ми, както и Беладона, когато по-късно й разкажех всичко. — Дори мъртвата Медуза запазила силата си, защото казват, че стига да докоснеш кръвта от дясната й страна, ще те споходят тъгата и смъртта, а ако докоснеш кръвта отляво, животът ти ще възкръсне.

— Вие ми казвате, че мога да избера тъгата или живота — обади се предпазливо Анабет.

— Готова ли сте? — попитах я аз. — Ще разкажем всичко на Беладона и мога да ви уверя — тук аз смело прескочих правата ни и се молех Беладона да не ми откъсне главата, както и на брат ми, — че тя ще ви помогне. Само от вас зависи.

Порових в джоба за някоя златна монета на Беладона, която винаги нося за късмет.

— Да хвърлим ли ези — тура? — попитах аз. — Монетата е от Помпей. Оживяла е от огъня и пепелта, от вековете смърт, скрита от света. Затова можем да виним Везувий.

Ези, както се надявах. Това означаваше, че Беладона ще измисли как да постъпи и Уесли ще си получи точно онова, което заслужава.

Драпирахме по стените и масите цели метри златно ламе; разположихме картичките с имената от златен лист като сувенири. Покрихме пода с лед, поставен в бакърени котли, за да го покрием с море от сребриста мъгла. Целият персонал носеше сребристи и златисти домина, както и ръкавици и папийонки от бронзирана кожа.

Естествено, балът изисква много скъпоценни камъни. Беладона се появява ледено — диамантена: роклята й сякаш е изпредена от сребро и обсипана с бляскави пайети, които заслепяват всички. Сребърни капки роса просветват в перуката с цвят на разтопен бакър, а диамантите й са толкова едри, че могат да се използват за запушалки на парфюми. На всеки пръст по един; два се поклащат на ушите й като миниатюрни полилеи; огромни черни перли — по корсажа отгоре до долу.

Тя е неземно видение. Разбира се, тя винаги е такава. Ала тази вечер е надминала себе си.

Гостите нахлуват и балът започва. Жените са нашарили телата и дрехите си с бронз, злато и бакър; други, костюмирани като въздух, носят прозирни рокли и сини и бели газени шалчета. Огнените елфи са нагиздени в червено-оранжево райе. Една особено пламенна дама като че е опърлила костюма си на каубойка и прилича на малоумна Дейл Евънс. Неколцина водни духове носят златни рибки в аквариум в тон с роклите си, а един престарал се простак е намъкнал шнорхел вместо домино. Друг явно се прави на селяк и е облякъл под бялото вечерно сако селска риза и груби рипсени гащи, натъпкани в ботуши с изтъркани токове, а реверите си е омазал с кал. Сигурно не му се е случвало друг път да е по-близо до нивата. Вилата, която носеше, беше добро хрумване, ала ще го накараме да я остави на входа.

Хитроумната простота на костюма му толкова ми допада, че настанявам компанията на съседната до нашата маса, докато Беладона се е оттеглила в офиса да си нагласи перуката. Той си казва името — Перегрин Бърел, и ни запознава с приятелите си: Селест Лукер, редактор на списанието за мода „А ла мод“; вторият редактор, Бетина Бароне; топ-фотографът им Джони Минк и приятелчето му Скоти Тенахил, които се кипреха с нещо като перманентна самодоволна усмивка на превъзходство. Още един приятел — Гай Линдел. Селяци, няма що. Мътните ги взели! Тия от модата ми лазят по нервите, каквито са накипрени и лицемерни, уверени в съвършенството на подгъвите и дължините, дето карат читателите си да ги сменят всеки месец. Всъщност, пука ли му на някого? Така сме си свикнали шивачите и шивачките да изпълняват, каквото ни душа поиска, че не мога да си представя да стъпя в универсален магазин, още по-малко да си купя нещо, дето някакво тъпо списание ми набива в главата, че било абсолютно задължително.

Трябва да й го призная на тая кльощавела Селест, че роклята й е хубава — сигурно е от селските рокли на Жак Фат. Приличаше на Мария Антоанета, тръгнала да храни кокошките — с корсаж с връзки от златни ленти и пола — цели метри — от панделки с весели цветове, зашити заедно. А пък огърлицата й се състоеше от мънички запалки за цигари, свързани помежду си с нещо като опаковки от пури. Брайъни сигурно щеше да хареса това тоалетче, обаче аз имах непреодолимото желание да оцапам прекрасните бели чорапки на Селест с калта на Перегрин, макар че тя вероятно щеше да ме срита с белите си балетни пантофки. Бетина не е толкова елегантна: носи почти прозрачна бална рокля в стила на мазохистите от времето на Наполеон и сигурно щеше да се прибере вкъщи с белодробна простуда. Джони и Скоти се опитват да не се потят в едно стилните си кожени сака. Голямо мислене му бяха ударили за тоя костюм. Неслучайно името му е Джони Норката^[1]. Май трябва да му припомня, че норките са гризачи.

В този миг ги чувам, че си говорят за някакъв си „кавалер социопат“ и наострям уши. Може да е следа. Само един природно садистичен британец ще вземе да натресе на сина си такова шантаво име като Перегрин, според мен. Гай също има английски акцент. Като нищо тази е точно от ония международни групички и аз давам знак на един от келнерите да извикат Джак, както и Беладона час по-скоро.

— Последният път й подари шит по поръчка черен кожен корсет от „Ригби & Пелър“, инкрустиран с диаманти — разказва Перегрин.

— А казваха, че няма да е за дълго — отбелязва Бетина със самодоволна усмивка.

— Защото Микаела се прави, че не забелязва, затова. Както онзи път, когато се беше прибрала и намерила вкъщи някаква млада жена, вързана за леглото и в истерия. Той бил отскочил да пийне нещо и я забравил.

— На Микаела й харесва — казва Селест. — Тя купи белезниците, дето ги използва като халки за салфетки. — Тя отпива деликатно от беладоната си. — Само едно не разбирам, Пери, ти как ги издържаш. Понякога ми се струва, че приятелите ти са малко тъпички за тебе.

— Не са — възразява Пери. — Поне кавалер Саймън не е. Само си пада малко ексцентрик.

— Какво искаш да кажеш? — пита Минк.

— Сто на сто не е стъпвал в Германия, обаче държи да му викат Щулци — отвърна той. — Кълне се, че любимият му филм бил „Хайди“.

— Май „Триумф на волята“ му приляга повече — мърмори Гай. Беше отдал нужното на темата на бала само с бронзираното кожено домино, ярко оцветения бронзиран копринен пояс и папийонката. Като нищо можеше да се смеси с келнерите ни, ако му скимнеше. Макар да ми струва, че сервирането не го привлича много-много.

— Щулци харесва кожените каиши — додаде Бетина. — Тананика си „Еделвайс“, докато връзва злочестата си любовница за леглото. После горкото девойче трябва да гледа мазния алпийски пейзаж, дето го е изрисувал на щорите. Ти, Гай, сигурно си го чувал това?

— Не, не съм — отвръща Гай. — За него мога да кажа само, че очите му на мопс ми напомнят кран на мивка.

Опитвам се да не се изхиля.

— Но с мен винаги е бил много мил — продължава Бетина.

— След всичко, дето си направила, или по-скоро след всичко, което списанието ти е направило за него, как да не е мил? — възкликва Гай. — Само че кой богаташ е мил? А пък и кой богаташ е мил със съпругата си? Ако тя е умна, ще знае, че трябва да е колкото се може по-гадна с него — по свой мил маниер, имай предвид, — отколкото той би могъл да бъде с нея. Това й е единственият лост, докато той контролира всичко останало.

— Вземете бижутата, например — продължава той, отваря сребърна табакера с монограм и почуква с цигара по масата, преди да я намести в седефеното цигаре. После се навежда към Селест и запалва от огърлицата й. — Тя винаги трябва да държи на най-доброто. Иначе защо нейният съпруг трябва да й купува истинско бижу, щом тя е готова да носи фалшиви?

— Такова нещо е допустимо само ако оригиналът е в сейфа и копието е по-добро от него — вмята Бетина.

— Нито едно копие не може да е по-добро от оригинала — възразява Гай.

— Може да бъде почти толкова добро — доуточнява Бетина.

— Добро, както е добър мъжът ли? — язвително пита Гай. — За жената няма нищо по-лошо от мъж, който твърди, че е добър.

— Ти сигурно знаеш — обажда се Селест. — Като знам какво говорят хората за теб.

— О! — отвръща той и апатично издухва кръгчета дим в наша посока. Знае, че го слушаме и се възхищавам от самообладанието му. Нито веднъж не ни е и погледнал. — Знам прекрасно какво разправят за мене. Че съм мръсник. Истински мръсник. Върхът на мръсотията.

Разбирам защо го казва. Обзалагам се, че много жени в тази стая биха се метнали на тоя Гай. Със съблазнителна стойка и небрежно разточително спокойствие, с плътно скроен по тялото смокинг в стил, който напомняше повече Ноел Хауърд, отколкото Нейтън Детройт. Този обичаше да го гледат и знаеше, че има за какво. Затова дръпна доминото си назад. Имаше черна коса; пригладена като на Джак, дълбоко хлътнали сини очи; носът му на друго лице би изглеждал възголям; изразителна уста. Матова кожа и елегантна фигура. Наистина „вонеше“ на секс. На мръсен, сладък секс.

Ха-ха, минало — свършено. В този миг мога само да гледам Гай и да мечтая за завоеванията му. Беладона се плъзга в креслото до мен и чувствам погледа й. Чувствам и пръстите й по ръкава си за част от секундата. Кълна се, че понякога тя чете мислите ми. Изтривам меланхолията от лицето си, усмихвам се широко и насочвам вниманието си отново към откъслечния разговор, който се рее във въздуха като цигарен дим. Започваше направо да ми става мъчно, че гаднярът Шулци не е тук тази вечер. В крайна сметка обаче сме подготвили на гостите си специална изненада.

Щастливата двойка седи на маса недалеч от центъра на залата и двамката си чуруликат като влюбени птички. Уесли се е нагиздил като продавач на балони, а Линда — в шармантна нощница а ла Джийн Харлоу, скрита под прозрачен халат от няколко слоя шифон. Едва ли бих нарекъл дрехата оригинална. Изглеждаше като топка от въздушно розов пух. На шията й блестеше огърлица от стотици диаманти, нанизани на ефирни нишки.

Щеше да изглежда възхитително на снимките, които точно в този миг се правят.

Беладона става и пресича клуба, като поспира до една двойка, за да похвали костюмите им и да ги покани на масата си. Бяха дошли като Тенекиения човек и Плашилото от „Вълшебникът от Оз“. Металът и сламата са повече от първични, пък и костюмите бяха много по-прости от фантастичните труфила на повечето гости. Двойката направо припада от удоволствие. Виждам как Линда сръгва Уесли, който се навежда да й прошепне нещо на ухо.

— Дами и господа — казва Беладона, щом се качва на сцената и почуква микрофона с обрамченото си с кристали ветрило. Тя блести и трепка като видение, мимолетно като морска пяна. Клубът тутакси замлъква, слисан от вида й. — Благодаря ви, че дойдохте този вечер на нашия Бал на стихиите.

От всички страни избухват аплодисменти.

— Наистина случаят е много особен — продължава тя, — защото пред нас в момента явно се разгръща цяла сага. Съвсем земна сага, особено подходяща за нашата тема: стихиите. — Сред тълпата се понася „Ооо!“ и „Ааа!“ — Тук, в клуба ми седи един мъж с много особена чувствителност, заедно с преочарователната си приятелка. С други думи, този джентълмен — тя произнесе думата с подчертан сарказъм — е тук с любовницата си. Очевидно на мен ми е известно кой е той, ала той не знае по какъв начин съм разбрала това. Затова ще се обръщам към него с господин Джон Доу. Достатъчно ли е?

Този път аплодисментите са по-рехави, тъй като мнозина от скъпите ни поканени гости са тук с любовниците си и започваха да усещат леко неудобство.

— Да — додава Беладона с гладък, мелодичен глас, — господин Джон Доу е с, хъм, ще я нарека мадам Хикс. Тя носи, освен другото, твърде прелестна огърлица. — Ръцете на всички любовници инстинктивно се вдигат да прикрият накитите и дочуваме няколко нервни хихикания. Не можаха да се сдържат. — Въпросът е, че особено прелестната огърлица принадлежи на съпругата на господин Джон Доу. Нещо повече, вярната съпруга на господин Джон Доу е получила накита от скъп покойник от своето семейство. Иначе казано, стойността му е сантиментална и затова е абсолютно безценен. — Тя отвори ветрилото си и започна безстрастно да си вее. — Бързам да ви уверя, че без съмнение, съпругата на господин Джон Доу спи у дома и дори не се досеща, че говоря от нейно име.

Това беше истина, погледнато през очите на Беладона.

Гласът на Беладона помръква и дори аз потръпвам.

— Сега не е и моментът да преценяваме доколко е морално това, че съпругът на дамата трябва да си е легнал до нея в брачното ложе, вместо да парадира с престъпени клетви сред клуба ми.

Настава мъртвешка тишина, а когато Беладона затваря ветрилото с яростно тракване, почти всички в залата подскачат.

— Полъх от чувство за вина ли усещам? — пита тя и слиза от сцената. Както обикновено, светлината на прожектора я следва, докато шества царствено през клуба и се спира пред всяка жена с огърлица.

— Прекрасна е — промърморва тя, докато разглежда диамантена капка роса. — Насочва ветрилото си към друга перлена огърлица. — Накиснете ги в морска вода, за да възвърнат блясъка си — съветва тя.

Обикаля из залата напосоки и най-накрая се озовава пред щастливата двойка. Устата на Уесли е присвита от гняв, а бузите на Линда горят. Стихия, наистина!

— Великолепно — изрича Беладона, докато прокарва ветрилото си по плещите на Линда, която трепери и се мъчи да не повърне. Беладона тръгва към следващата маса и Уесли облекчено въздъхва. Линда е твърде стъписана, за да стане и да отиде до дамската тоалетна.

Беладона се връща на сцената.

— Ще ви попитам нещо, прескъпи гости — със захаросано гласче казва тя. — Трябва ли да позволяваме на мадам Хикс да запази огърлицата, спомен от лекомисленото желание на любовника си? Или тя трябва да я върне тайно, разбира се, на пълноправната собственица и да настоява пред него за още по-красив накит като доказателство на предаността му? Ако е така, моля, аплодирайте, когато попитам повторно. Трябва ли да задържи огърлицата?

Нито звук.

— Трябва ли да я върне?

Ръкоплясканията са оглушителни.

— Благодаря — казва отново със сладък гласец Беладона. — Доволна съм, че възвърнахте вярата ми във високата ценност на достойните да влязат в клуба ми. Присъдата е произнесена. За да запазим самоличността на виновния, ще угасим светлините. Така мадам Хикс ще има възможност да откачи огърлицата под наметалото на мрака. На излизане при гардероба ще има оставена кутийка и моля дамата да я пусне в нея. Няма да има никакви въпроси. Уверявам ви, че огърлицата ще бъде предадена на законната си собственица и никога няма да говорим за това повече.

— А сега Ричард ще изпълни с оркестъра една чувствена песен за всички вас, двуличните, нещастно влюбените, отегчените, великолепните лъжци, които сте сред нас. Дами и господа, „Любовта дойде, за да остане“. Коктейлите са за сметка на заведението. Приятна вечер!

Тя прави реверанс и светлините рязко угасват. През клуба отново прошумолява нервно хихикане, а когато след миг лампите отново светват, Беладона вече е изчезнала.

Клубът тутакси избухва в шумни разговори. Няколко двойки стават да си вървят, ала Уесли и Линда остават: той — вкаменен от гняв, а тя — разтреперана от стъписване. Почти съжалявам момичето, което беше свалило огърлицата на Анабет. Пък и не е знаело, че нейният мил ще се окаже едно стиснато лайно.

Келнерите ни критично поглеждат към масата им и скришом проследяват щастливата двойка, когато най-сетне става да си върви. Линда се оглежда, за да се увери, че не я гледат, докато Джози им подава дрехите, после изважда огърлицата от джоба на Уесли и бързо я пуска в кутията.

— Ще я убия тая кучка — процежда Уесли, докато държи палтото на Линда, и те излизат. — Всичко е заради нея.

Те бързо се запътват към едно от чакащите таксита. Щом Уесли отваря вратата и Линда намества пуха си на задната седалка, той усеща потупване по рамото. Това е Джак, който, без да отрони дума, му връчва плик от кафява амбалажна хартия. Адресиран е до адвокатската фирма на Уесли.

Уесли разкъсва плика и измъква от нея прясно промито доказателство за изневярата си. Ласкаеше го, да си кажа право, но определено Уесли не смяташе така. Ако преди лицето му беше бясно, сега става апоплектично.

— Кучи син! — крясва той и замахва към Джак, който отстъпва встрани. За миг Уесли се просва по гръб. Джефри го е пернал с каратистки удар и сега натиска врата му с крак. Дотичва и едно от ченгетата от улицата.

— Всичко наред ли е? — пита ченгето. — Да го забера ли?

Джак свива рамене и отстъпва. Ченгето кимва и се връща на поста си, а Линда се измъква от колата, помага на Уесли да стане, изтупва палтото му, после и двамата бързо се изнасят.

Джефри се усмихва широко, като малоумник.

— Исках да направя нещо такова, откакто съм на работа — обяснява той на Джек самодоволно и удовлетворено.

В края на вечерта, когато прибираме кутията от гардероба и изпразваме съдържанието й в офиса на Беладона, поразени откриваме в нея дузина огърлици, проблясващи като пъстроцветна купчина искри върху бюрото.