Карън Молине
Беладона (16)

12
Перилата на имението

Застанете на верандата пред голямата къща и се огледайте. Накъдето и да погледнете, каквото и да видите, всичко принадлежи на Беладона. Наша собственост са: земите, веригата от хълмове, потоците и езерата, ридовете и хълмовете, огромният овал на пистата за надбягвания, дългата отсечка на нашата писта за бягане, горите и оградите, зеленчуковата, розовата и цветната градина, оградената с плет царевица и застланите с чакъл пътечки, фонтанът със скулптурите, от който се леят каскади ароматизирана вода и по-малките фонтанчета, разпръскващи ситни капки около него, лазурният басейн и езерото с рибките, тайнствената grotta^[1] и причудливите й дълбини. Оборите, гаражите, стрелбището, дърводелската работилница и десетките къщици наоколо, както и къщи за целия персонал в имението. Всичко сто хиляди хектара, собственост на La Casa della Fenice^[2].

Нищо не може да се сравни с лекия полски бриз, лъхащ в лицето ти!

Докато свързаните ни градски къщи в Ню Йорк, хладни и изтънчени, принадлежат на града, Ла Фениче е съвсем различно място. Голямата къща сред плантациите излъчва свежест и уют, щом пердетата се размърдат и някой отвори широко прозореца, за да се наслади на околните гледки. Беладона знае точно защо съм избрал тази къща: тя ни напомня за Италия.

Ех, да бяхме и сега там, в Ка д’Оро. Да беше тук Леандро. Колко ни липсва той; как ми се иска да можех да поговоря с него, да ми даде някакво напътствие. Колко горд си мисля, че би бил той от онова, което създадохме в клуб „Беладона“. Как дадохме на Джун урок, който тя никога няма да забрави, какво сторихме на сър Пати. Как Беладона едва не се поддаде, щом го съзря, щом чу звука на гласа му и забеляза блясъка на пръстена му.

Но тя не се поддаде.

Оставили сме реалността на всичко това зад гърба си — поне засега. Ширналото се огромно имение ни е обсебило — опитваме се да се ориентираме как бихме го управлявали така, че всичко да върви гладко, това е. Нищо не можем да приемем наготово.

Голямата къща сред плантациите вече имаше здрава структура, а обновлението бяхме започнали още преди месеци. Помните това, нали? Събрахме доколкото можахме нюйоркския ни архитектурен екип, издигнахме лагер и сформирахме смени, които да работят денонощно — искахме да си свършат работата и да се махнат. Кой знаеше кога ще ни потрябва да се нанесем, ако някога наистина го направим?

И тогава за наш късмет се появи сър Пати.

За негов лош късмет.

Още щом чу имената, Прич разбра какво означават те. Това бяха членовете на клуб „Адски огън“. Такъв клуб наистина съществувал, обясни той — малка сбирщина от дегенерати от средата на осемнайсети век. И подвизите им, и пиянските им гуляи били известни на всяко учениче. Тартор им бил някой си сър Франсис Дашууд. Това е кодовото име на техния лидер, предполагам.

Рицари на сър Франсис от Уикоум — така наричали себе си членовете на клуб „Адски огън“; срещали се в пещерите под развалините на Медхамското абатство, което не е кой знае колко далеч от Лондон. Прич не се учуди, че членовете на този клуб са взели имената на основателите на „Адски огън“, за да защитят анонимността си. Тяхна собствена перверзна шегичка, предполагам. В днешно време някои хора твърдят, че оригиналният „Адски огън“ не бил толкова зле, но Прич, който винаги очаква от човешкото поведение най-лошото, никога не е вярвал в това. Ами че дори Чърчил е написал малък рефрен за тях:

„Женствеността в одежди монахински

лежи край Медхам, поругана от монаси низки.“

— Освен това си имали девиз — добави Прич. — Fay се que voudras.^[3]

— Съвпада. Но как да открием истинските имена зад шифъра?

Просто е, отвърна Прич. Щял да започне дискретни разследвания в Лондон — сега, когато разполага с името на сър Пати. Да провери обичайните заподозрени, известни като свързани със семейство Кресуел. Да подслушва телефонните разговори на сър Пати. Разбира се, лично той надали ще приказва много заради инсулта. Няма значение. Със сигурност много хора ще го посещават, а и ония ужасно компетентни болногледачки, които Прич му изпрати от лъскавата агенция, ще присъстват на всяко посещение, когато не ровят из пощата и не се присламчват към семейството.

— Те вече са абсолютно незаменими за него — съобщи ни Прич злорадо.

— Всеки ден го чакаме да пукне — добави Прич по време на последния ни телефонен разговор. Гласът му определено звучеше бодро. — Само изчакайте до погребението. Точно тогава ще пристъпим към последния напън — и се изкиска. — Някое важно лице или ще отиде на службата, или ще се обади да поднесе съболезнования. Вие само изчакайте.

И така, чакаме. Междувременно аз с оправдана гордост оглеждам най-новата ни придобивка, която се простира над зеленото ширнало се поле на източна Вирджиния. Ла Фениче е действаща ферма, макар че през последните десет години е била жестоко пренебрегвана, със стотици крави, коне, волове, бикове, прасета, овце, пилета, патки и гъски и безкрайни ниви със сено, овес и люцерна. Бързо поправяме старата къща на надзирателя на около половин километър надолу по хълма от голямата; точно там живее подбраната ни колекция от шпиони — предпочитаме да ги наричаме „охрана“. Двама са келнери от клуба; пристигат още двама: единият е леко поизносен от годините, прекарани в столицата Вашингтон. Всичките са заклети ергени на възраст и безупречно надеждни. Така казва Джак. Така се надяваме и ние. Имат достатъчно ум да се засмеят на табелата, която Беладона избра да окачи над входната им врата и на която пише: Къщата на Тантал. Знаят, че Тантал е син на Зевс, прокълнат заради наглостта си и прегрешенията си и изпратен в Хадес, където, щом се опита да утоли жаждата си, водата се отдръпва, а като се опита да напълни стържещия си корем, храната изчезва.

Изкушавани завинаги. Нищо чудно, че Беладона се е сетила за този мит.

Този квартет ми харесва много. Те са доволни от работата и от разгърналия се около тях пейзаж. Чистят им къщата, а жените на някои от нашите градинари им готвят. Даваме им парите, които ни искат, и ги оставяме да се оправят сами. Орландо се отбива да се увери, че всичко е наред. Освен това е трудно да не харесаш хора, нарекли се с кодови имена, взети от детските залъгалки: Намиг, Премиг, Кимни, Глъч.

— Аз съм старата майчица — казва ми Глъч и с това приключваме.

Първата им работа е да надзирават сградата от редицата порти, добавени за подсилването на огромната врата от ковано желязо на главния вход и порутената барака до нея. След като ремонтът приключва, поредният от полупенсионираните шпиони на Джак, мъж със забележителното име Тибалд Уинфри, се нанася там с жена си Анита. Семейство Уинфри са тихи, непретенциозни и държат всичко под око, нямат търпение да им се даде полезна работа и записват в дневник всички, които ни посещават. Колчем на вратата се появи кола или камион, веднага проверяват самоличността и се обаждат в къщата за потвърждение. За всеки случай има и камери, скрити под стряхата на къщичката, които снимат всяка влизаща и излизаща кола. Камери са скрити в красивите скулптирани фенери покрай алеята до къщата; камери има край басейна, лабиринта и градините.

Нали знаете, стари навици. Не обичаме изненади.

Тибалд обича да готви гъмбо, а Анита рядко я виждаме без плетка. Изобщо не приличат на ужасните Маркус и Матилда…

Не, не, не. Не искам да говоря за тях. Не искам да мисля за последния път, когато сме живели в огромна изолирана къща. Не къщата на Леандро. Другата.

За разлика от къщата в Белгия, обаче, ще е невъзможно да оградим с ограда огромните хектари земя, така че срещата със Стан Пенроуз, главния пазач, ни вълнува. Той има цял кучкарник с кръвожадни кучета, които му правят компания, когато той и хората му ежедневно обикалят земите, поддържат в ред ливадите, чистят горите и храсталаците и проверяват местните растения и животни. Орландо е много доволен от положението на постоянен патрул. Когато Орландо казва, че искаме да разширим кучкарниците и да развъждаме хрътки, лицето на Стан грейва от радост. Стан е едно към едно копие на Калвин Кулидж: той е човек, който не говори много, с прости вкусове, но познава земята и ние чувстваме, че можем да му се доверим, без да се налага да изтъкваме причините си, за да искаме постоянен патрул. Всъщност имам чувството, че той ще ни стане също толкова добър приятел, колкото Орландо и Матео, така че — една грижа по-малко за мен.

Освен това поставяме редица от порти и скрити камери по служебното шосе, което живеещите тук са свикнали да използват. Много съжаляваме за неудобството, обясняваме, докато раздаваме ключовете. Заради сигурността на всеки е. Не обичаме да влизат в нашата територия, а има прекалено много хора, проявяващи твърде голямо любопитство към графинята. Те нямат друг избор, освен да се съгласят. Повече от дузина селски семейства живеят в къщици на около километър и половина от нашата къща, по-близо до нивите, както и пазачи, овчари, градинари, коняри, живеещи до конюшнята, и нашият шофьор — Темпълтън. Той също е откритие на Джак, живее над гаража и обича колите горе-долу също толкова, колкото и разговорите, които дочува за тях.

Не можем да им кажем, че всички тези мерки за сигурност не са толкова, за да спрем хората да влизат, а за да стопираме неколцина нещастници, извадили лош късмет, да излязат. Заключени. Оставени да гният.

Но преди да се справим със самия имот, трябва да направим къщата годна за живеене. Екипът ни е инсталирал мънички копчета за охраната, скрити във всяка стая. Натиснеш ли едно, то автоматично включва звънец, различен за всяка стая; звънците звънят в Танталовата къща, в стаята на Орландо и в моята стая, разбира се, в кухнята и в будката на охраната. Така всеки, който знае шифъра, бързо ще се притече на помощ.

Малкото остатъчна параноя стига далеч.

Двамата с Беладона решаваме да има много тематични стаи, в които да играем и да си почиваме. Едната е цялата в огледала, така че естествено я кръщаваме Стаята на Нарцис; друга е цяла в купчини кадифени възглавнички в ярки цветове и олтар със статуи на Буда, Ганеш, Тор и Аполон — в чест на всички богове, за медитация. Има стая с билярд и с миниатюрно електрическо влакче с десетки релси, подредена за Брайъни и за куклата й Сам — да си играе с влакчето. Има музикална стая, осветена от лампи, чиито абажури са направени от пергаментови откъси на една от ранните симфонии на Моцарт, в която има роял, клавесин и всичко за струнен квартет. Стените на зелената стая са тапицирани с корк, тя е пълна с цветя от нашите оранжерии: камелии, люляци, орхидеи, а под тях — пищни папрати. Стените и таванът на балната зала са от най-фина кована мед, която отразява и леко изкривява всички форми и цветове по дрехите на танцуващите и ги преплита в щур пачуърк^[4].

Беладона мрази балната зала. Хвърля й едно око, казва, че е прекрасна и отказва да стъпи в нея.

Купуваме на търг цяла библиотека с петнайсет хиляди тома, принадлежала някога на имението на Мадам дьо Помпадур — всички те са подвързани с цветен марокен, върху който е отпечатана нейния екслибрис^[5], а страниците са позлатени, — за да ги подредим по полиците на нашата библиотека. После изкормям книгите, повредени от годините на пренебрежение, и скривам вътре кутии цигари и разни дребни предмети.

Един от любимите ми номера.

Из големия салон са пръснати гигантски мраморни маси, групички пухкави канапета, кожени клубни столове и няколко шезлонга, наподобяващи гондоли, тапицирани с яркочервена коприна — цвета на коктейла „Беладона“. Стените са украсени с прекрасните живописни фризове на Мариса с нимфи и богини. Огромен канделабър, тип Валадие, царува над салона — голи женски фигури обгръщат всяко стъбло и танцуват с вдигнати ръце, които подпират извитите свещници от златни листи. Официалната трапезария е не по-малко величествена: огромната стъклена маса, на която могат да седнат четирийсет души на интимна вечеря, е гравирана от Лалик и се осветява отдолу, тъй че сякаш сияе с вътрешна светлина. По стъклените полици на различни равнища е нареден порцелан от Милтън, рибни блюда от Уедууд, блюда за дивеч от Спод, блюда за стриди от Стафордшър и глинените съдове на Брайъни, които е правила в училище. Огромни сводести прозорци гледат към розовата и цветната градина и ги отразяват в бледозелената и сребриста светлина. По-малката семейна трапезария до кухнята скоро ще стане любимо място на всички деца в имението: подът е направен от дебела плоча — подвижно мраморно стъкло, която покрива басейн с пъстърва. Така гостите ни могат сами да си уловят вечерята.

На горния етаж има осем стаи за гости, всяка в различен цвят. Стаята на Брайъни в бледорозово има тъмносин таван, на който са изрисувани съзвездията — също както в Ню Йорк. Стаята на Розалинда е свързана с нейната, а моята е надолу по коридора, до тази на Орландо. Банята на Беладона е божествена. Сякаш по-голяма и от спалнята, в нея има луксозен шезлонг, тапициран с кадифе в десен зебра, плюшен килим в съответния колорит и две малки канапета, отрупани с кадифени възглавници с извезани по тях различни животни. Ваната, на подиум в ъгъла, е толкова дълга и дълбока, че човек почти може да плува в нея, а купчините хавлии на полиците над нея са от най-фин египетски памук. Дръжките на вратите са отлети по калъп от дланта на Брайъни, а стените са покрити с някои от любимите снимки на Беладона от италианската провинция. По-малки снимки в сребърни рамки стоят на тоалетката на Беладона. Любимото място за оцветяване на Брайъни е под масичка от розов мрамор, просната на пода, докато Беладона, отпусната в креслото, чете на глас някоя от петдесет и двете книги на мадам Помпадур с приказки.

Спалнята на Беладона е не по-малко прекрасна — цялата в бяло и сребърно, с лъскави сребърни завеси пред белите ленени щори, избродирани със сребърни нишки с известни максими на Волтер. Огромното й легло е покрито с бяла кожа и отрупано с десетки възглавници, всяка в различен нюанс на бялото и най-бледото кремаво. Лампите са направени от седеф и кухи раковини. Светят с мека и изящна светлина.

За разлика от Беладона, такава, каквато е сега, твърда и недостижима.

От друга страна, градините са просторни и приветливи. Розовата градина е великолепна — лехи с различно оцветени цветове, поръбени с подрумчета и магданоз, които да прогонват вредителите. Обичам да се заседявам с часове в ароматната градина с билки и цветя; фрезиите миришат на сливи, а перуниките — на кайсии; орловите нокти и поветът пълзят по первазите; лавандулата, розмаринът, сладката лазаркиня и маточината се състезават един с друг в луда надпревара. Тук растат мента и мирта, жълт жасмин и виолетки. Майоран, риган и босилек преливат от глинените саксии. И на всекиго е наредено да стои далеч от олеандъра.

О-хо, убийствен полъх!

Беладона — сладък звук.

Дни наред Беладона чете средновековните книги по градинарство на мадам Помпадур, за да създаде специален участък в градината. Там всички цветя си имат особено значение: смокиново дърво за „Имам своя тайна“, лимонов гераниум за „Неочаквани срещи“, утренниче за „Загубих всичко“. Рододендронът казва: „Внимавай, опасна съм.“ Дървото на Юда — за предателство, десетки пеонии — за гняв. Лавър — за предателство.

Кръщаваме я Градината на адския огън. Знам, градинарите се чудят, когато Беладона им дава подробни наставления какво точно иска, но тях си ги бива в работата и знаят достатъчно, че да си затварят устите и да изпълняват нарежданията й. Дори и на тях обаче е забранено да докосват един от ъглите на Градината на адския огън. Там тя е посадила мандрагора.

Мандрагората официнарум, предпочитаният талисман на заклинателите, увит в саван като мумифициран труп, е почти толкова забавна, колкото и атропа беладона. Хубав дълъг корен може да израсне и до метър и половина дължина и да прилича на човек. Е, почти. Практически невъзможно е да се отглежда мандрагора при този климат, но Беладона иска да опита — полива земята наоколо с медена вода, както й е казала Катерина. Катерина й е обяснила всичко, докато двете си седяха в кухнята в Италия и кълцаха босилек за сос песто. Тя й беше казала, че мандрагората притежава магични сили, че на повърхността расте като голяма розетка, почти плоска, с дълги листа и синкаво-лилави цветове с къси дръжки, а плодовете са сгушени в сърцевината на розетката като мънички доматчета. Но онова, което има значение, се намира под земята — самият крив корен.

— Копай го само по залез — наредила е Катерина. — Не го изскубвай насила, инак ще изпищи. Увий го в саван и го дръж на тъмно.

Избягвам Градината на Адския огън. Всеки я избягва. Предпочитаме другите градини или поляната с хамаци и удобни столове, разположени стратегически на места, от които се откриват прекрасни гледки, където статуите на Роден са мълчаливи стражи — също като Андромеда пред клуб „Беладона“. Лъкатушна чакълена пътечка води към басейна — лазурните му плочки са същите като в Ка д’Оро; над дълбокия край се извисяват чифт гигантски херувими, а от обърнатите им урни в басейна се излива вода. В къщата край басейна има малък тапициран салон за тренировки по джудо, съблекални, сауна и парна баня, ароматизирана с евкалипт. Още по-нататък по друга пътечка се стига до широко стълбище от варовик — на всеки няколко стъпала са аранжирани саксии с гигантски хортензии. Стълбището е оградено от две по-тесни каменни стълбища, по които неспирни поточета вода са изкопали коритца, по които се спускат към езерата с рибки, към пещерата и нейния павилион. Той наподобява кукленска къща за възрастни — уютна къщица със сламен покрив; вътре върху покрития с теракота под тук-там са постлани марокански молитвени черджета. Огромна камина с перваз от мрамор със сиво-зелени жилки заема едната стена. Люлеещи се столове и голям диван, отрупан с любимата купчина бродирани възглавнички на Беладона — пъстра яркоцветна купчина от кадифе и коприна — изпълват стаята. Тук тя се крие, когато й се иска да се заключи сама и да крои заговори. Тя е единственият човек тук, чиито настроения водата не може да успокои, шуртяща с нежни струи точно зад прозорците.

Шуртенето на водата не може да я смири. Само неговият писък в мрака, когато го зарежем да гние в тъмницата, където му е мястото.

Пещерите на първоначалните членове на клуба „Адски огън“ били издълбани във варовика от роби, които после използвали камъка, за да павират местните пътища, беше ни казал Прич. В пещерите, техните собствени лични тъмници, стените постоянно сълзяли. А стъпките по хрущящите, застлани с чакъл пътеки, лъкатушещи в мрака и осветени единствено от няколко мъждиви факли, чиито пламъци зловещо трепкали в невидимите въздушни потоци, звучали силно и заплашително.

Хрущящият звук — той е ужасът, по-лош от внезапния хлад, подобен на призрачни пръсти. Хрущенето и приглушеното хлопване на дебелата дървена врата, която се затваря, и ехото на стъпките, които заглъхват, докато не остане нищо, освен черен мрак. Може би там, в килията, има малко гърне с капак, за да се пишка в него. Може би има изсъхнал крайшник хляб. А може би не.

Спи сладко, миличко. Кой знае кога ще дойдем пак да те проверим?

Точно тогава винаги започват писъците.

Не, най-важните стаи в Ла Фениче не са великолепно наредени и пълни с прекрасни неща. Те са известни само на неколцина и са скрити зад тайна стена в бившата винарска изба. Всъщност избата си съществува и съдържа хиляди каталогизирани, прашни бутилки, струващи цяло състояние. Всеки, който слезе за бутилка „Д’Икем“, подходяща за изпиване с десерта, не би подозирал какъв страховит ужас се спотайва зад стената.

В тъмницата сме изградили своя собствена проста постройка. Няма прозорци, които да гледат към разкошната природа; има само малки стаи, в които е тъмно като в катраница, с груби тухлени стени и ниски тавани, миришещи на влага и отчаяние още преди да сме затворили някого вътре. Има дебели дървени врати с желязна решетка, която прегражда малкия квадратен отвор. В стените са забити куки, та той — пленникът, да не може да избяга.

Не си говорим за тъмниците. Стига ни да знаем, че съществуват.

 

 

Сигурен съм, забелязали сте, че пропускам много от значителните и тревожни подробности около преместването ни. Ще се задоволя само да кажа, че пътуването към Вирджиния, точно след Коледа, не беше никак приятно. Беладона бе затворена и мрачна, каквато беше от седмици насам. Брайъни пък беше разтревожена в резултат на състоянието на майка си и ту обличаше, ту събличаше Сам, докато най-накрая се уплаших, че горкичката кукла ще се разпадне. Макар Брайъни да няма и седем години, тя е хем притеснителна, хем прозорлива. Всъщност тя често се справя с мрачните настроения на майка си по-добре от всички нас, включително и Матео. Тревожи ме, че това хубаво момиченце доброволно се опитва да сподели бремето на майчините си борби. Децата толкова често са щедри по рождение. И все пак наблюдавам внимателно Брайъни, за да забележа дали няма да се прояви някак бащиният й характер.

Всички я наблюдаваме. Но и за това не говорим.

Брайъни ще бъде много нещастна, когато разбере, че няма да се връщаме в Ню Йорк, че сме я откъснали от ежедневието й там и от любимото й училище. Според мен трябваше да я подготвим, преди да тръгнем, за да може да се сбогува с приятелите си, но на Беладона не й се занимаваше с това. Нито пък с каквото и да било. Тя даде на Джак пръстен от тежко лъскаво злато, върху който бе гравирано изящно „Б“, но почти нищо не му каза — не и след като бяхме слезли заедно в тъмното. Ние с него проведохме дълъг и ужасно болезнен разговор и той обеща редовно да ни се обажда. Знам, че сърцето му се разкъсва, но той е такъв стоик, колкото Беладона е непреклонна.

Джак вече ми липсва, но още повече ми се иска и Матео да е с нас. Твърде много е, за да се надявам, егоистично и несправедливо е да искам утре и те да пристигнат да живеят тук. Трябва да дадем на Матео и Анабет време да бъдат заедно, далеч от цялата ни лудост. Не мога да виня скъпото си малко батенце, задето иска да е по-далеч от нас. Просто…

По дяволите! Поне на един човек от тези, които познавам, му е хубаво.

 

 

Един ден, скоро след като пристигнахме, намирам Брайъни да се къса от плач под една от огромните мраморни маси в салона. Сам, облечен в яркорозов бански костюм, седи в скута й.

— Какво има? — питам внимателно и се опитвам да я прегърна. Тя ме отблъсква и аз бързам да извикам майка й. Този разговор отдавна трябваше да се проведе.

Беладона идва и сяда до дъщеря си под масата, прегръща я, докато риданията преминават в хълцане.

— Искам си Жабчо — казва Брайъни, а сълзите се стичат по бузите й. — Искам Дромди. Искам Дрънкалото. Искам си кученцата. Искам си вкъщи.

— Кученцата трябва да останат в Ню Йорк — меко отговаря Беладона.

— Защо? — пита Брайъни. — Защо не ги вземем тук с нас? Има много място, където те да си играят!

— Знам, сладичката ми — отвръща майка й. — Но ние не ги взехме с нас по няколко причини. Първо на първо, Джак остана там сам-самичък, без нас, а ние не искаме той да се чувства самотен, нали така? — Брайъни се нацупва, после клати глава. — А и кучетата трябва да пазят къщата в Ню Йорк. Те са домашни кучета, принадлежат към тамошната ни къща и трябва да си стоят там. Не искаш да плачат всяка нощ, защото им е мъчно за дома, нали така? Кучетата не могат да си кажат, че им е зле, но хората могат — и въздъхва тежко.

Брайъни поглежда майка си. Не знае какво да каже.

— Това е единственият дом, който познават — продължава Беладона. — Боя се, че ако дойдат тук, може да тръгнат да обикалят твърде надалеч и да се загубят и никога вече да не ги намерим. — Тя не може да каже на дъщеря си, че ирландските хрътки са твърде известни и не можем да рискуваме да ги познаят. Дори и на това затънтено място във Вирджиния няма как поне някой да не е чувал за клуб „Беладона“ и лаещите му стражи.

— Искам си вкъщи — разплаква се пак Брайъни.

— И аз си искам вкъщи, но засега трябва да поостанем тук — казва Беладона. — Тук ще си намерим много нови приятели, а ти ще отидеш в ново училище и…

Брайъни започва да ридае съвсем на сериозно. Не бих казал, че я обвинявам.

— Не искам нови приятели, не искам ново училище! Искам си вкъщи! — пищи тя. — Мразя те! — зарязва Сам при Беладона и изтичва в стаята си, хвърля се на леглото и се разридава сърцераздирателно.

Беладона ме поглежда с поглед, който ме плаши. Не, тя не прилича на себе си от онази сцена в мазето насам. Или може би прилича повече на себе си, отколкото ми се иска да призная. Настръхнала е като топяща се ледена висулка, увиснала от стряхата, а аз продължавам да я чакам да се откърти.

— Да го доведа ли? — питам. Тя вдига Сам и кима и аз бързам към килера, където Бианка крие изненада за Брайъни.

Двамата с Беладона се качваме заедно горе и влизаме в спалнята на Брайъни. Тя продължава да подсмърча. Беладона ляга до нея на леглото и Брайъни се опитва да я изтика настрани.

— Чуй ме, миличко, много сгреших, като не ти казах по-рано, че ще се местим да живеем тук — казва Беладона. — Не исках точно по Коледа да ти помрачавам настроението. Но всички скоро ще свикнем, надявам се. Тук има много други деца, с които да си играеш, и е много по-хубаво и по-чисто, отколкото в Ню Йорк. Ще ми простиш ли?

— Не — отвръща Брайъни, забила лице във възглавниците. — Ню Йорк ми харесва. Мразя Вирджиния.

— Не те виня, че харесваш Ню Йорк — казва Беладона след няколко минути. — И на мен ми харесва също както на тебе. Но ние винаги можем да отидем там на гости, нали знаеш? Може би след няколко години ще можем да се върнем да живеем там. Ще видим. Междувременно имам нещо за тебе, което се надявам да ти помогне да се чувстваш по-добре. Не искаш ли да видиш какво е то?

— Не. Не ме интересува — отговаря Брайъни, заровила лице в чаршафите. — Махай се.

— Но той има нужда от тебе — продължава Беладона.

След няколко минути Брайъни се надига — любопитството е взело връх над мъката.

— Ето го — казва Беладона. — Целият е твой. Казва се Базилико.

Той е миниатюрно дългокосместо дакелче, което сме кръстили с италианската дума за босилек. Много е шантав и прилича на малка космата наденичка с краченца. Направо нямам търпение да видя какво ли ще направят ловджийските хрътки, като го видят.

— Майка му се разболяла и не можела да се грижи за него — обяснява Беладона — и затова той наистина има нужда от тебе. Купили сме му хубаво мъничко легълце и той може да спи тук при тебе, за да не се чувства самотен. Искаш ли да се грижиш за него?

Брайъни поема в ръце гърчещото се вързопче и кученцето веднага облизва сълзите от личицето й.

— Моичък си е, така ли? — пита тя.

— Да, твой е. А другата седмица ще си вземем и други кучета за къщата. — Беладона избърсва очите на Брайъни и я кара да си издуха носа. — Това, че ще си вземем нови кучета, не значи, че трябва да престанеш да обичаш Дромди, Жабчо и Дрънкалото, нали? — додава тя. — Можеш да обичаш много-много и най-различни кучета.

— Ирландски хрътки ли ще бъдат? — пита Брайъни.

— Не, друга порода, която се нарича неаполитански мастиф, и ти можеш да избереш три от кученцата, които се родиха преди две-три седмици. Много сладки кученца са. Ще пораснат много големи и много глезени — и много податливи на дресировка. А сега, мисля, трябва да измислим наистина хубави имена за новите кученца, нали? Томазино ще ти донесе звездния атлас и ще видим няма ли да намерим нещо, което ти харесва. Бива ли?

Брайъни кима и гушва по-силно Базилико. Нашите неаполитански мастифи ще пораснат големи и страшни кучета, огромни и набити, с отпуснати челюсти, от които капят лиги. Те са много по-добрички, отколкото изглеждат, особено ако кучешката им чувствителност ви одобри, но ще ги дресираме изключително за нашите нужди.

Целият персонал ще знае с какви команди да ги строява — ей тъй, за всеки случай.

Човек не бива да бъде твърде предпазлив.

Брайъни решава да ги кръсти Касиопея, Хектор и Дризълпус.

— Защо да не ги кръстим Жабчо, Дромди и Дрънкалото? — пита тя отначало.

— Ами ако Дромди, Жабчо и Дрънкалото ни дойдат на гости? — отвръща Беладона. — Няма ли да се объркат с другите кученца? Освен това всеки човек и всяко животно има правото да си има собствено, само негово, специално име. Не мислиш ли?

Всеки човек, но не и Беладона.

Когато се представям на местните фермери и на другите работници в имението, им казвам да я наричат графинята, ако и когато я срещнат. Много естествено, нали, а и съвсем уместно. Тя не иска никога вече да я наричат отново Ариел; не би могла да го понесе. Нито пък можем да я наричаме Беладона, щом може да ни чуе някой, който не знае коя е всъщност. Тя ни каза да я наричаме Бела, макар това име да й е толкова омразно. Но точно така я наричахме в къщата в Ню Йорк, в случай че Брайъни може да чуе. Тя си мисли, че майка й се казва Бела. Бела делла Робиа, графинята.

Добре звучи — като звън на звънчета.

 

 

Всички съседи също мислят така. Те направо се скъсват от старание да заслужат покана и да посетят обновената с такава фантастична грижа от тъжната италианска вдовица къща, макар че никой от тях да не е припарил по-близо от дългата алея, която лъкатуши от главната порта към голямата къща. Тя сигурно е толкова заета, без съмнение. Каква тръпка — имаме си истинска благородничка тук, в махалата, в Кинг Хенри, Вирджиния!

Не трябва много време, за да плъзнат нови слухове, дори и без помощта на местния вариант на Халтавия нахал. Няколко доста мащабни дарения вече са разпратени до местната Полицейска асоциация за благосклонност, до канцеларията на шерифа, до проекта за разкрасяване на парковете, доброволната пожарна команда, училищната библиотека, духовия оркестър и фонда на съда. Местните политици, както и настоятелството на болница „Джеферсън Дейвис“, направо преливат от благодарност към колосалната щедрост на графинята. Само ако има нещо, което можем да направим за вас, вие само се обадете, моля ви.

Да, графинята явно е цяло чудо! Толкова щедра и толкова тайнствена!

В момента обаче сме по-заинтересовани да се запознаем с останалия персонал, който наследихме заедно с имота, и да продължим с усилването на охраната. Бързо разбираме, че на селяните тук са плащали жалки грошове, лъгали са ги и са ги зарязвали. Мнозина от тях бяха в отчаянието си готови да се преселят в земи, които да смятат за свои. Само дето нямаха къде да отидат. Изплатихме им неплатените надници, утроихме заплатите им, постегнахме съборетините им, прокарахме им ток, свястна канализация и телефони. Казахме им, че искаме Ла Фениче да се превърне в най-доходната ферма в цяла Вирджиния и че ако им трябва нещо, ако искат да предложат или да научат нещо, да се обръщат към мен. Попитахме ги кой би бил най-добрият управител и назначихме онзи, когото избраха те: човекът се казваше Гилбърт Скот. Накратко, фермата, служила някога за посмешището на окръга, беше на път да стане най-преуспяващата и най-красивата в него.

Охо, как се възнаграждават малко вяра и много пари!

Ала има едно семейство, което скоро се превръща в по-важна добавка от другите към пъстрата ни компания. Беладона започва да обикаля имота — често заедно с Орландо — и никой от местните селяни не знае коя е тя. Мислят я за гувернантка на Брайъни или може би за жената на Орландо. Викат й Бавачката. Един следобед тя вижда някакъв фермер, седнал на стълбището пред къщата си, а до него жена му, бременна в последния месец. Той дялка от дълга пръчка нещо, което явно прилича на бастун.

След няколко дена привиквам този фермер в канцеларията на Гилбърт, която се помещава в малка сграда до Танталовата къща, и му казвам да донесе всичко, което е дялкал досега, както и последните си работи. Когато пристига и оставя на прага бастуна и една издута чанта, той е толкова нервен и не усеща, че е свалил кепето си и го върти ли, върти в ръце. Никой друг от местните не е бил викан на подобна среща.

— Бейнс, нали така се казваш? — питам аз. Беладона седи отвън и слуша разговора ни. Все още не е в настроение да разговаря с когото и да било от нашите селяни. — Джибидая Бейнс?

— Да, сър — отговаря той.

— Откога живееш тук, Джибидая? Мога ли да те наричам Джибидая?

Той кима, изненадан от моята учтивост.

— Цял живот, сър. Баща ми беше фермер. И дядо ми, и баща му.

— Да не си потомък на роби, работили на тази плантация?

— Да, сър, така ще да е.

— Седни, моля. — Посочвам му стол, той присяда на ръба и продължава да върти кепето в ръце, като че ли се готви да скочи всеки миг. Внасям торбата му, изсипвам всичко на масата и няколко минути разглеждам безмълвно фигурките.

— Мога ли да те попитам откъде взимаш дървото?

Кепето продължава да се върти като колелото на забуксувал в калта камион.

— От гората — казва Бейнс. Нервността му е толкова осезаема, че мога да я пипна. — Не от дърветата. Само каквото аз и щерка ми можем да съберем по земята. Там търсим храна. Никога не сечем дървета, никога.

Вземам една малка фигурка — глава на момиченце.

Косата й е изрязана с такъв изключителен финес, че е почти като истинска.

— Това дъщеря ти ли е? — питам.

— Да, сър — отговаря той. — Щерка ми Сузана. Скоро ще навърши седем години.

— А жена ти е бременна.

— Да, сър, Дион, така се казва. Акушерката разправя, че щяла да има близнаци, и щото й е зле, й издялках бастун, за да й е по-лесно като върви.

— Я да го погледна — внимателно прокарвам пръст по него. — Знаеш ли какво си направил?

— Не, сър — отговаря той. — Надявам се да не съм сбъркал нещо.

— Не, Джебедая, нищо не си сбъркал — казвам сериозно. — Ти си изработил едни от най-красивите дърворезби, които съм виждал. Това си направил.

Той е толкова смаян от думите ми, че спира да върти кепето в ръце. Бил е сигурен, че се готвя да го изритам заедно със семейството му навън, в студения, жесток свят.

— Всъщност — продължавам, — искам да те наема да направиш дърворезбата по перилата на парадното стълбище на голямата къща. Те са от череша или може би от леска, така мисля. Интересува ли те предложението ми?

Той все още е толкова шокиран, че само успява да кимне.

— Много добре. Ела с мен. — Той ме поглежда. Все още не може да повярва.

Събираме фигурките му, слагаме ги обратно в торбата и се отправяме бързо към къщата. Когато вижда огромното стълбище, което се вие грациозно до площадката, а после и до втория етаж, ченето му увисва. След това прокарва пръсти по дървото и го почуква, за да провери здравината му. Цветът е прекрасен, но самите перила са дебели и безформени.

— Как мислиш? — питам.

— Дървото е добро — отвръща той. — Леска.

— Ние вече сме насекли парчета горе-долу със същия размер, така че да можеш да опитваш разни модели — съобщавам му. — Направи няколко образеца и от там ще тръгнем. Искаме всеки от тях да се различава по нещичко от предходните — да има постоянно променящ се орнамент. Как ти звучи?

Горкичкият Бейнс, сърцето му тупти шокирано. Направо рухва безчувствен, когато му казвам колко сме готови да му платим.

— Чуй ме — продължавам. — Смятахме да доведем скулптор от Италия да свърши тази работа. Но много повече бихме искали да я свършиш ти. Ще платим на другите фермери твоя дял от работата на полето, така че не се безпокой.

— Да, сър — отговаря той. Очите му започват да блестят. Не си правя шегички с него, няма да го уволня. Той започва да живее като в сън.

Колко обичам да откривам истински талант и да му позволя да разцъфти!

— Има нещо, което ще искам от тебе, преди да започнеш.

— Да, сър — той мигом се изнервя пак.

— Искам да изрежеш фигурка — портрет на малката дъщеричка на графинята. Тя се казва Брайъни. На години е горе-долу колкото твоята Сузана. Ще ти бъдем безкрайно благодарни, ако можеш да си организираш времето така, че тя да може да ти позира. Може би така ще се запознае със Сузана. Ще е хубаво за нея да си има другарче за игра.

Това, мисля, го шашка най-много от всичко. Децата на господарите не си играят с децата на селяните. През 1954 година така просто не се прави. Не и тук, в Кинг Хенри, Вирджиния.

Скоро той ще научи, че Беладона прави каквото си иска.

 

 

Ето как Сузана Бейнс става най-добрата приятелка на Брайъни, а нашите перила влизат в устите на хората на километри разстояние от имението. Не само защото дърворезбата е толкова поразителна — гирлянди от преплетени плодове, цветя и клонки, извиващи се в заплетени орнаменти. Но и защото Бейнс е бил допуснат в къщата, за да ги изработи.

Разбира се, не каним никого от съседите да види знаменитите перила, макар че те се опитват да получат покана, като всяка седмица ни канят на балове, вечери, коктейли и лов. Учтиво отказваме. Децата им ходят в същото училище като Брайъни и се опитват да се самопоканят, но ги изхитряме. Решават, че им е излязъл късметът, когато Брайъни обявява, че кани на рождения си ден през февруари всичките си съученици от втори клас. Всички надежди обаче са попарени, когато тя го празнува в сладкарницата на главната улица в Кинг Хенри, а графинята не се вясва никаква.

Съседите има да чакат да видят и чудесата в дома ни, за които се носи мълва, и неговата господарка. Беладона иска да бъде оставена на мира, затова не смее още да излезе извън имението. Няма и нужда, то е толкова огромно. Тя често излиза на езда с Орландо — язди кобила на име Артемида, кръстена на кобилата в Ка д’Оро, която толкова обичаше. Говори с Джак почти всеки ден и често с шпионите от Танталовата къща се упражнява в стрелба по мишена на стрелбището, сбутано в ъгълчето на гората близо до Градината на адския огън. Темпълтън кара Бианка на пазар; тя кара Розалинда и Брайъни на училище сутринта и следобед ги взема. Брайъни да се приспособи и да се чувства доволна — за това сме загрижени най-вече.

А аз, какъвто съм си неуморим, полагам последните щрихи върху нирваната на декорирането. Това е малка компенсация за незаменимата ми роля в клуб „Беладона“, който ми липсва повече, отколкото бих могъл да изкажа. Колко кастрати са господствали над изключително отбрана паплач в най-фантастичния и желан нощен клуб на света? Но предполагам, че известно време мога да живея и без него. Налага се да призная, че все още се чувствам изтощен. От всичко.

От чакането.

Продължаваме да чакаме сър Пати да ритне камбаната, но той се държи и лигави ли, лигави пеленките. Надявам се, че страда от неописуемо унижение; това е най-малкото, което заслужава.

Така че когато се събуждам една сурова сутрин в началото на март и усещам, че коляното ми пулсира, чудя се какво ли може да означава това. Денят си тече, Брайъни се връща от училище, всичко като че ли си върви съвсем по реда. Докато най-накрая тя дотичва от къщата на Сузана, а бузките й горят.

— Тя ражда! — вика Брайъни, щом се втурва в къщата. — Извикайте леля Руби!

Само дето акушерката няма телефон. Бедняците в този окръг нямат телефони; дори течаща вода нямат. Чудех се как ли преди са викали лекар, когато някой селянин се е разболявал, докато най-накрая Стан ми казва, че или използвали един очукан пикап, или кон и двуколка. Бившите собственици изобщо не ги било грижа.

Е, нас обаче ни е грижа. Дион и Джебедая са настояли леля Руби, акушерката, да се погрижи за раждането. Тя е тукашна легенда на близо седемдесет години и малко глуха, но досега не е изпуснала нито едно бебе, така ми казват. Ако нещо се обърка, карам ги да се закълнат, че ще ни позволят да ги откараме в болница. И те неохотно се съгласяват.

Нищо няма да се обърка — не и с тези близнаци. Ето защо Беладона толкова се вълнува от това раждане и обикаля около къщата на семейство Бейнс, където другите селяни не могат да я видят. Те не биха могли да разберат защо тя толкова се вживява в това раждане, а аз без съмнение няма да тръгна да обяснявам.

Темпълтън пристига с леля Руби, която спокойно си каканиже и се суети. Беладона крачи напред-назад сред дърветата, а Брайъни и Сузана седят тихо край къщата и си играят на кукли. Когато след няколкочасови родилни мъки бебетата идват на бял свят, Брайъни ме намира. Усмихва се до уши.

— Момченца са — обявява тя. — Езра и Езекиил. Сузана ги кръсти така. Прекрасни са.

— Да вървим да ги видим. Момчета близнаци — като мен и брат ми — казвам аз.

Тя мушва ръчица в моята и запява някаква глуповата песничка, докато вървим по пътеката.

Щом виждам Дион на леглото със сънена усмивка и съвършените, увити в пеленки, момченца до себе си, се задавям.

— Прекрасни имена — обаждам се. — Библейски. — Усмихвам се и се опитвам да се овладея. — Графинята е много щастлива за вас и за цялото ви семейство. — Понякога съм такъв войник, че заслужавам медал за храброст. — Тя реши да отпразнуваме кръщенето. — Това е заповед, а не въпрос. — Хубаво частно празненство за всички тук, за да посрещнем първите новородени бебета, откакто графинята се засели тук. После ще има и ужасно тържество с много навалица за любопитните съседи, за да си затворят устите за известно време.

Джебедая и Дион се смеят.

— Грижете се добре за прекрасните си дечица — казвам аз, хващам Брайъни за ръката и пожелавам на всички лека нощ.

Дион, с нейния майчински инстинкт, е твърде проницателна и усеща, че нещо става, но никога няма да попита какво. Но и да попита, все ще е тая. Името на Тристан не беше споменавано от онзи така отдавнашен разговор с Леандро насам.

И сега нямаше да го споменат.

 

 

Разпращаме поканите и цялата махала мигом започва да ври и кипи. Най-накрая ще се срещнат с тайнствената графиня! Ще се намъкнат в голямата къща и ще огледат огромното имение! Ще пият джулеп и ще клюкарстват! Ще я посветят в чудесата на Кинг Хенри!

Честно казано, никога няма да проумея как така и най-малката сдържаност създава такава суматоха. Вероятно, защото неприлично богатите не са свикнали да ги смайва някой от собствената им черга. Или не могат и да си помислят, че може и да не бъде на тяхното. Вече сме чували разни истории за някои от тези хора, които твърдят, че са потомци на заселниците от Джеймстаун. По-скоро са потомци на английски затворници. Ще ми се да ги натикам всичките в тъмница, за да си прекарат една прекрасна вечер в размисъл, но това е твърде евтино. Няма значение как семействата им са натрупали състояния и са извоювали обществено положение — измамите, кражбите, робският труд и хитростта са изиграли голяма роля, подозирам, — щом парите продължават да валят. Колко удобно е да имаш памет, съсипана от бърбъна!

Един от тях е Осбърн Робъртсън, кмет на Кинг Хенри. Най-известен е с купоните по празниците, яйчения коктейл на Коледа, грога за коледните подаръци, шампанското на Нова година, бордото (като кръвта на нашия Господ, така казва) на Великден и с жена си Дипи, която току си вре носа някъде. После Джъстин Блекуотър, наследник на големи памукови плантации, и жена му Летиша, прочута с ловните си излети и отбиванията си по местните плевни, за да се освежи по доста необичайни начини; Хюбърт и Мъфи Лейтън, „стоманените хора“, чиито сърца сякаш са направени от същия материал; полковник Уейд Роби и жена му Клодет, чийто брат, Реджиналд Маринър, е понастоящем шеф на полицията. Явно никога не можеш да го завариш в кабинета му, освен когато се отбива да си получи заплатата и да вдигне полата на секретарката си. Сестрата на Реджи, Констанс, е омъжена за някой си Рори Честърфийлд, прочут с това, че цели птиците по телефонните стълбове от пътническата седалка на своя пакард кабриолет. И май само с това.

Бих продължил, но е толкова досадно! Не че всъщност сме имали удоволствието да се запознаем с някой от тези очарователни люде. Те могат да почакат. Мама Глъч и нейната челяд в Танталовата къща ни държат в течение и вече са ни направили няколко прекрасни предложения за местни инвестиции в пренебрегваните отрасли на бизнеса. Май вече притежаваме много по-голям дял в Кинг Хенри от нашата плантация. Беладона просто кима одобрително, когато й съобщаваме какво сме намислили.

Ето защо съм толкова изненадан, когато тя казва, че иска да слезе в града с колата. От известно време Темпълтън я учи да шофира и често двамата си устройват надбягвания по дългата ни писта. Досега обаче се е опитвала да кара по истинско шосе само призори, когато почти няма коли. Темпълтън е толкова доволен от ученичката си, колкото някога и Дино в Ка д’Оро, и се радва как почти веднага е овладяла съединителя и смяната на скоростите.

Трябва да отида в града с Джебедая, за да огледаме някакви образци на рядък дървен материал, постъпили в дъскорезницата, собственост на сина на Реджи Маринър, Купър. Товарите се точат капка по капка със седмици и затова сме казали на Купър да ги задържи, докато пристигне цялата партида; не искаме в къщата постоянно да пристигат доставки, карани от любопитни шофьори. На Бейнс всъщност не му се ходеше, но аз толкова му пях на главата, че най-накрая той се смили. Сега се притеснява още повече, когато вижда, че „Бавачката“ се гласи да се метне зад кормилото на един от най-разбрицаните ни пикапи — марка шевролет.

Не питам Беладона какво става. Може би иска да види някоя и друга физиономия, по-различна от нашите, преди голямото парти. Може би иска да се упражнява в кормуване на дневна светлина. Нямам представа. Да се опитваш да се справиш с капризните й настроения се превръща в почти невъзможна задача, дори и за прозорлив човек като вашия мил разказвач. Така че, когато Орландо, който настоява да дойде с нас за всеки случай, щом я вижда, избухва в смях, аз се отпускам и решавам, че всичко е наред. Облечена е в дрехите си за градинарство — оцапан с кал джинсов гащеризон, износени гуменки, червена карирана риза и безформен пуловер. С коса, прибрана под стар шал, и евтини пластмасови тъмни очила тя прилича на бедната братовчедка на Джуди Гарланд в „Лятно цвете“.

Денят е хубав и слънчев и мирише на пролет. Скачаме в шевролета — Бейнс и аз се возим отзад, на мен ми се пее, ветрецът гали лицето ми, тъмните нощи в клуб „Беладона“ са далече-далече, сякаш в някакъв друг живот. Прекрасното ми настроение мигом се изпарява, щом излизаме на главната улица и местните алчно вперват в нас любопитни погледи. Беладона не им обръща никакво внимание. Изскачам от пикапа по възможно най-грациозния начин и махам на Бейнс. Искам да огледаме дървения материал и да си вървим право вкъщи.

— Не мога да вляза там — съобщава ми Бейнс.

— Че защо? — навъсвам се аз.

— Там не пускат цветнокожи — обяснява ми той.

Мътните да го вземат! Ама че съм тъп и безмозъчен.

Нищо чудно, че не искаше да идва с нас, но е твърде деликатен, за да ми напомни за действителността. Нищо чудно, че хората ни зяпат така. Напълно сме забравили тези неща, заключили се в нашия собствен свят. Там ние не съдим за хората по цвета на кожата. Само по чернотата в сърцето.

— Прости ми, Джебедая, моля те — бързам да кажа аз. — Аз съм идиот. Ще донеса дървото тук, за да го огледаш. И без това на слънце по-добре ще видиш структурата му.

Когато ме вижда, Купър е всичко друго, но не и раболепен. Той знае, че съм от имението на графинята, но не знае какво точно е положението ми там и затова сега се прави на южняшки джентълмен с всички сили. Когато го моля да изнеса дървото навън на слънце, той все още е самата любезност, но усмивката му помръква, щом ме вижда да разговарям с Джебедая. Всъщност лицето му претърпява почти мигновена трансформация.

— Налага се да ви помоля да се върнете вътре, сър — казва ми Купър. Той е рус, с белезникави мигли, които му придават смътна прилика с херувим, а бузите му внезапно порозовяват силно. Както и плешивината му, която той напразно се опитва да прикрие с по-дълги кичури.

— Защо? — аз пускам широка усмивка. Това е малка хубава игра на омайване за двама и знам, че съм много по-добър, отколкото той някога ще бъде.

— Не може така да се излагате с тоя тип пред хората.

— Що за тип? — питам аз и съм самата невинност. — О, говорите ми за господин Бейнс? Ами че той е много ценен член на персонала на графинята. Любимият й скулптор, по-точно. Тя се доверява на преценката му по всички въпроси, засягащи дървения материал.

— Хич не ме интересува на коя казвате, че бил ценен член — казва Купър. — Той по-добре да не си показва муцуната с бели хора. Нали така, Бейнс? Не ти е тука мястото и не ща да те гледам. Хайде, омитай се, преди да съм се ядосал. — Двама от служителите му са застанали до него и единият му подава палка, с която той заплашително започва да потупва дланта си. Толкова с южняшкото гостоприемство и с всяка мисъл да се подмазва на служителите на графинята. Оглеждам се и забелязвам, че повечето собственици на дюкяни по главната са надушили кръв и са наизлезли да зяпат.

— Извинете… — обажда се Беладона.

— Не говоря на вас, гос’жа — срязва я Купър. — Глейте си работата.

— Но, сър, аз говоря на вас — казва тя и отваря вратата. — И това е моя работа. Не ми харесва някой да ми заповядва. Със сигурност не и такива като вас.

— Брей, к’ви сме надути принцеси — ухилва се Купър. — Не знаеш ли к’во праим тука с принцесите, дето си падат по негри?

— Не, не зная — отговаря тя и сваля слънчевите очила. От очите й буквално се излива огън. — Защо не ме просветите?

Ако той имаше поне една читава мозъчна клетка, можеше и да се досети коя е тя. Обаче той няма. Не е свикнал надути северняци да му нареждат да кротува.

— Туряме ги на мястото им — отговаря той.

— И кое е това място? — пита тя. — Място като затворническата килия, която вие може би вече имате за роден дом в резултат на постоянните ви публични пиянски ексцесии? Място като съдилището, където баща ви редовно плаща гаранция, за да ви пуснат? Почетно място като главата на лоса, която сте окачили над камината си?

— Ти отде знаеш за лоса, ма?! — Бесен е. И аз бих побеснял на мястото на лоса. — Ти за к’ва се мислиш, ма?! — той пристъпва по-близо заедно със своите юнаци и се опитва да си докара заплашителен вид. — Махай ми се от очите, преди да съм се ядосал. Че ако се ядосам, ш’съжаляваш, да знаеш.

— Вие явно вече сте се ядосали — обаждам се аз. Тези негови постоянни „к’ви“, „к’во“ вече ми лазят по нервите. — А ние ще си правим каквото си искаме, по дяволите. Освен това още не сме решили кое парче дърво ни харесва повече. — Понякога е такава досада да вземаш решения.

— Затваряй си чекмеджето — срязва ме той и тряска с палката по шевролета. Бейнс се снишава и покрива главата си с ръце. Орландо се приближава бавно да огледа драскотината, физиономията му не е от най-щастливите.

— Просиш си го, мъжки! — казва Купър.

— Non е un ragazzo^[6] — отговаря Орландо.

— К’во рече? Тоя да не е жабар? Е, аре омитайте се от тука и си взимайте жабаря и го товарете на обратния кораб за Жабария — казва Купър. Кръвта му е кипнала, а бузите му сякаш ще избухнат.

Орландо ме поглежда, аз също, после поглеждам Беладона. И преди да осъзнаят какво ги е ударило, трите екземпляра от най-чистата порода южняци се стоварват по гръб насред улицата.

Беладона прикляка до Купър, който все още не знае какво го е сполетяло, и измъква палката от ръката му. Отново си слага тъмните очила, така че той да не вижда очите й; не е свикнала на сблъсъци лице в лице без маска.

— Мислех, че вие, мъжете от Юга, сте възпитани и гостоприемни — казва тя много тихо. — Явно съм сгрешила какви сте. Сега ще ме караш ли да съжалявам или ще се върнеш в хубавото си дюкянче и ще ми донесеш пари, задето ми одраска колата? Дали да си поприказвам с баща ти как публично си се нахвърлил върху пикапа ми, а и за отвратителната ти липса на възпитание? — гласът й става все по-заплашителен. — Да си поприказвам ли, а? — Той се опитва да стане и тя настъпва врата му с износената си гуменка. — На тебе говоря, а аз не съм ти давала позволение нито да обиждаш хора от моята компания, нито да ставаш прав. Не, на твое място точно сега не бих правила такъв опит — продължава тя. — Ще те предупредя веднъж — само този път. Ако някога, когато и да било, аз те чуя да се изразяваш по подобен начин пред който и да било мъж, жена или дете, лично аз ще ти отрежа езика и ще го дам на прасетата. А ако се опиташ да ми навредиш — на мен или на когото и да било от моите хора, ще дойда посред нощ при тебе, ще ти прережа гърлото и ще оставя кръвта ти да изтече. А после ще те дам на прасетата и ще закопая костите ти там, където никой никога няма да ги намери. — Тя се усмихва сладко. — Ясно ли се изразих?

Той едва успява да кимне, толкова е шашардисан, че и гък не може да обели. Още не знае какво го е съборило — хватка от джудо, луда жена или и двете. Единственото, което се върти в ума му, това е лицето на лудата жена и спокойният, заплашителен тон на гласа й. Гняв, който бълва огън и жупел — това той го осъзнава. Тихото, спокойно сплашване — не.

Тя сръчно скършва палката на две о коляното си и я пуска до лицето му.

— Много ми беше приятно да преговарям с вас — казва тя.

Графинята пристигна. Добре дошла в махалата!