Карън Молине
Беладона (26)

22
Времето, прекарано без любов, е загубено

Това, че съм стар, съвсем не означава, че съм забравил какво е любов. Леандро каза нещо подобно някога — не помня къде. По дяволите! Спомените ми вече не са чак толкова ясни. Навремето всичко беше толкова ясно. Добро, зло, кучето пред клуб „Беладона“. Заговори, кроежи и дрънченето на вериги в тъмницата.

Леандро се приближаваше до мен в сумрака, докато наоколо се разхождаха други хора. Май някъде наблизо имаше вода. Сладко струйни чешми и водоскоци.

Във Флоренция, където живея сега, има прекрасна чешма — в градината „Боболи“. Чешмата на Океан, заобиколена от мъх и цветя. Навремето едно малко момиченце с ягодово руса коса тичаше около нея и търсеше звездата, която щеше да изпълни желанията му.

„Затвори си очите и си намисли едно желание“ — беше казал Хогарт на Беладона, преди да я измами.

Затварям очи, но вече нямам желания. Все по-трудно ми е да си спомням. Тя е тук, и я няма. Жив призрак — така беше казал за нея Прич. И него вече го няма. Излязъл от кръчмата „Отварата на вещицата“, подхлъзнал се и си пукнал главата. Прекрасната оплешивяваща глава, пълна с хитри идеи, кроежи и планове, пукната, разкървавена.

Или пък е бил Хогарт? И неговата глава се пукна. Обаче на него така му се падаше, нали? Губеше косата си, изгуби и главата си. Така му се падаше. На Хогарт и на всички останали, членовете на клуба.

Съсредоточи се, Томазино, превърнал си се в изкуфял дъртак. Бързината ме е напуснала. Толкова дълго имах цел, разбирате ли? Постоянно се местехме, крояхме планове и заговори, а после го намерихме и всичко свърши.

Тайната на вечната младост е във вечното движение.

Леандро беше казал същото, мисля, но той умря и ни напусна, преди да сме готови да се справим без него. Трябваше да напусна Беладона. Тя искаше да хвърли вината върху мен и вече нямаше нужда от мен. От мен, нейния обичен Томазино. Боях се, че никога няма да ми прости, никога, и че няма да има причина да запазя живота си.

Стискам бастуна на Леандро с лъвската глава — той ме пази да не падна, когато се разхождам. Навремето се разхождахме с Матео в градината „Боболи“. Той остана със семейството си в Ла Фениче, докато децата пораснаха и ги напуснаха. След като Анабет изведнъж се разболя и умря, Матео ми изпрати съобщение чрез канцеларията на Прич и след известно време му позволих да дойде в Италия и да ме намери. И той не беше добре, така че не си говорихме нито за моите, нито за неговите болежки. Казах му само, че не можем да отидем до Ка д’Оро — твърде много спомени се опитвах да забравя. Затова се преместихме в голям апартамент с огромна тераса на покрива, където гледахме босилек в саксии, седяхме в удобни кресла и гледахме залезите. В края на краищата, всичко започна в Италия. Там животът ни бе свършил и там се преродихме.

 

 

Нали разбирате, бях се обадил на Тибо от портала и му казах, че трябва да замина спешно по семейни причини и че трябва да ме закара до летището. И че не искам да будя Беладона. Тръгнах само с няколко куфара, няколко книги от библиотеката на Помпадур, лакираните ми писалки, бастуна и котешкото око от Леандро, и с малко снимки. Не можех да взема много багаж, защото Тибо сигурно щеше да заподозре нещо. Нито пък исках да се обременявам; не и със смайващата колекция от красиви предмети, която постепенно бях събрал, особено зимния ми пейзаж от Утрило. Имах много пари — всъщност, цели бали. Можех да си купя всичко ново, където и да заминех.

Отлетях за Ню Йорк и се обадих на Джак, който ме посрещна на Айдълуайлд. Седяхме в чакалнята на аерогарата. Докато уморените пътници щъкаха покрай нас, излях му цялата история. Той ме слушаше сериозно и кой знае защо се сетих за един разговор, който бяхме водили някога в „Уолдорф“, — когато нямах търпение да споделя подробности за клуб „Беладона“. После той ми каза, че му се искало да е там, за да ни помогне; и ми стана малко по-добре. Той ме помоли да го придружа до Хорейшо стрийт, за да се видя с Алисън, която беше бременна с първото им дете, и да остана при тях колкото си искам, но отказах. Там вече не беше моят дом. Тунелът, който водеше към клуб „Беладона“ беше зазидан, а интериорът — изтърбушен. Нищо не беше останало от предишното му великолепие; алената врата също беше зазидана. Хората говореха за клуба, сякаш говореха за призрак. Сякаш той бе съществувал само в някакъв баснословен сън.

Не бих могъл да понеса гледката.

Джак ме стрелна с пронизителен поглед и ме попита искам ли да предаде нещо на някого от мен. Поклащам отрицателно глава.

— По някое време тя ще ти се обади и ще пита за мен — казах. — Но нито на тебе, нито на когото и да било, ще кажа къде заминавам, дори и на брат си няма да кажа. Знам номерата ви, господине; номерата на Прич също ги знам. Няма да се оставя да ме открият.

— Моля те, Томазино, не го прави — каза ми той.

— Трябва — отвърнах. — Просто й кажи, че не искам да ме намерят. Ще ме разбере.

Той ме познаваше достатъчно добре и не се опита да спори. Докосна шапката си, отдалечи се и изчезна сред тълпата пътници в коридора толкова естествено, че мислено му казвам „Браво“. Качих се на друг самолет, после на трети и отлетях надалече. Малко повече предпазливост не вреди.

Обадих се веднъж и в офиса на Прич, просто за да знаят, че съм още жив, за да не се тревожи брат ми твърде много. В редки случаи му се обаждах, но едва след като внимателно се уговорехме за точно време и никога в къщата, в плантацията. Веднъж той се опита да ми каже как се помъчил да обясни на Беладона, че и той е също толкова виновен, колкото и неговият брат близнак, и че тя ни била простила, но му затворих.

Живях в продължение на години на Мадагаскар, в Тунис, в Тасмания, Чили, Ироан Джая. Молех разни туристи да пускат редките ми писма от местата, накъдето бяха тръгнали да пътуват, така че нямаше как да ми хванат следите. Знаех как да кроя планове и заговори така, че да съм винаги една крачка пред тях. След известно време свикнах постоянно да пътувам по света, като използвах обширния си набор от фалшиви паспорти. Толкова често си сменях името, че почти забравих, че някога някой ме е наричал Томазино.

Тайната на вечния живот…

По дяволите! Повтарям се.

Трудно ми е да си спомням подробностите. Предпочитам да гледам как хората идват и си отиват, как крачат с върховна самоувереност, както аз навремето. Бърборенето на туристите понякога много ме изнервя, особено на американците — с техните грозни сини джинси, мръсни рошави дълги коси и от къси по-къси поли. Толкова са недодялани и гръмогласни. Хогарт би си затиснал носа с кърпичка от отвращение при тази гледка. Но Хогарт е мъртъв, нали така? Прекрасно оформеният му оплешивяващ череп се спука като варено яйце, което са чукнали твърде силно о чинията.

Споменах ли го вече? Когато изляза на разходка, заговарям този-онзи, обикновено ходя до Музео Бардело, където най-много ми харесва зала Делла Робиа. Успявам да свра масивното си тяло в някой дървен стол в коридора, защото съм уморен, а е толкова горещо, после се заглеждам в двора. Навремето там са се провеждали екзекуции. В Бардело има ли тъмници? — чудя се. Ентусиазираните американци с мръсните джинси, пътеводители и гръмогласни гласове се изсипват шумно в двора. Ако има някой, оставен да гние в тъмницата и той крещи за помощ, надали ще го чуят в тая суматоха. Усмихвам се цяла минута и някакъв турист ме заглежда странно. И аз съм американец, макар и да не се чувствам такъв. Много съм започнал да забравям.

Изтърканите шарки в старите камъни по странен начин ме радват.

Матео много обичаше да идва в този музей. Когато денят се случеше добър и на него му се приказваше, можех да го оставя да седи при охраната и да си бърбори с тях, като срамежливо мърда устни, като със стари приятели. А аз отивах да посетя някоя от любимите си църкви — „Санта Маргерита де Черки“, или „Сан Лоренцо“, или „Санта Кроче“. Всички тези знаменити мъртви италианци, погребани под грубия сив мрамор. Гледката на всички тези омаяни туристи, на които и през ум не би им минало да палят свещи в църквите у дома си, ме кара да се смея. Когато си на път, винаги е различно. В камъните и тухлите около тебе има повече магия.

Освен ако камъните и тухлите не изграждат тъмница.

Туристите в църквите изчезват зад завеса от безразличие. Всъщност вече нищо няма значение. Какъвто и господ да е имало някога, той отдавна ни е изоставил.

Запалвам една свещ в „Санта Кроче“. Винаги им давам точни пари, иначе е на много лош късмет. Само боговете разбират обредите. Катерина разбираше обредите, но и нея вече я няма. Всички тях вече ги няма.

Коленича пред трепкащите пламъчета на свещите и сключвам пръсти, втренчил поглед в изтъркания мрамор пред олтара. Коленичил съм върху гробница. Сега са останали само смътни очертания; толкова добре са излъскали мрамора хилядите и хиляди стъпки, че надписите са се заличили и чертите на починалите са се изгладили. Изгладени и забравени. Останали са само гладки мраморни линии, вдълбани в пода.

Излизам от мрака на църквата на ярката слънчева светлина и усещам гранивата миризма на евтина кожа, която се пържи на слънцето на пазара.

Чакайте — не съм съвсем прав. Все още съм в музея и чакам Матео. Камбаната за затваряне звъни и ни изритват. Вратите се затръшват и по тъмните коридори отекват забързани стъпки. Хленченето на дете преминава в пронизителен кикот, след като нацупените му родители му обещават сладолед.

Двамата с Матео се отправяме към градината „Боболи“, покрай витрини, пълни с ръкавици, портфейли и рисувани на ръка съдове, лакирани писалки в прекрасни цветове и обувки с високи токове. Охраната ни познава добре и вече не ни искат такса за вход. Те си мислят, че се казваме Тонио и Марсело.

Макар че Матео ми каза, че тя е спряла да ме търси, след като се е уверила, че не искам да бъда намерен, старите навици умират трудно.

Нося на охраната яркорозови марципанени прасенца от една сладкарница и те се смеят. „Чао, Тонио, чао, Марсело“ — подвикват ни бакалите, докато минавам покрай дюкянчетата им, не по-широки от един лакът. Вдигам бастуна си за поздрав. „Чао, Тонио, чао, Марсело“ — поздравява собственикът на бар „Табаки“.

Понякога в „Боболи“, щом затворя очи и се съсредоточа много силно, мога да се престоря, че пак съм на верандата на голямата къща във Вирджиния, а под краката ми се е ширнала плантацията. В далечината лае куче, кон цвили, на врата на крава подрънква мелодично хлопатар. В далечината зреят житните ниви. По залез най-накрая започва да подухва лек ветрец, а аз държа сребърна чаша с ментов джулеп и я притискам към китката си, за да ми стане по-хладно.

Стар трик на южняшките красавици.

Отварям очи. Отново съм във Флоренция, седя на пейка под сплетените клони заедно с милия ми по-голям брат. Дърветата са се надвесили над пътеките като отчаяно протегнати ръце. Опитвам се да преброя пеперудите, но те са толкова много. Гущерите и буболечките също са изпълзели, устремени всеки по своите задачи. Щом чуят тромавите стъпки на тътрещия се по пътеката стар евнух, те се разпръсват.

Когато е много горещо, понякога часове наред никой не се мярка в градината. Седя с тетрадките си и с термос студен чай, подсилен с малко уиски. Матео чете или похърква. Всъщност, няма какво да кажа повече. Почти свърших. Излезе по-сложно, отколкото си мислех, да подредя всичко.

Разказах ви всичко. Нали ви обещах.

Опитах се да не лъжа, но на места не можах да се сдържа да не преувелича мъничко. Вие сте достатъчно умни и сигурно вече сте го схванали, нали?

Не се опитвайте да ми задавате придирчиви въпроси, защото устните ми са запечатани. Ние бяхме пазителите на тайните. Всички ние.

Достатъчно ви разказах.

 

 

До чешмата надолу по алеята с кипарисите е звездата, която изпълнява желания. Така я наричаше Брайъни. Брайъни я видя и притича развълнувано нататък, с разпилени ягодово руси къдрици, като влачеше Матео подире си.

— Виж, Матео, това е нашата звезда. Трябва да застанеш в средата, ето там. Застани там и си пожелай нещо.

После Брайъни скочи и се втурна към водата — мъхнатата градина на острова сред фонтана на Океан. Наоколо уханни лимонови дървета растяха в теракотени саксии и всяка саксия беше различна. „Уно, дуе, тре“ — брои Брайъни и започват да се надбягват около шадравана и да се смеят от чиста радост. Брайъни ме назначава да засичам времето. Но тя няма нужда от мен, защото Матео винаги я оставя да победи.

— Пожелайте си нещо — каза тя на вятъра и пеперудите.

Пожелайте си нещо.

Един зимен ден искам да отида до фонтана на Океан, но Матео казва, че е уморен. Духа студен вятър, твърде е студено за пеперудки и цветя. Присядаме на обичайната си пейка и Матео изпада в лека дрямка, подпрян на рамото ми. Обгръщам го по-здраво с ръка и отпускам главата му в скута ми, за да може да спи по-удобно. Износеният бледосив ангорски шал, който някога му оплете Брайъни, е увит около врата му. Все още има доста хубава коса, къдрава и гъста, макар и да е почти изцяло побеляла. Запазихме косите си и почти нищо друго.

Харесва ми да усещам топлата тежест на брат си. Той въздиша насън и като че ли се размърдва. Не, не, не. Не може да е вярно. Ако не го погледна, ако не помръдна, не може да е вярно.

Едно малко момченце германче изтръсква листата и калната бучка от пейката отсреща. Много е спретнат и плахата, срамежлива усмивка на устните е мъничка утеха за мен. Той се спуска подир майка си и баща си.

О-хо-хо, винаги съм си бил малко сантиментален.

Седя и галя Матео по косата. Тя все още се ветрее при всеки полъх на вятъра, все още жива, и леко шумоли на студения въздух. Малко е пребледнял, но кожата му е топла. Остава топъл още дълго.

Ако седя тук до мръкване, знам, че ще дойдат да ни търсят, притеснени, че не са ни видели да минаваме точно в 6:37 часа на път за вечерната ни купичка макарони в траторията на ъгъла, полята с чаша вин санто и бишкоти, които топим в него.

Един уморен стар градинар се тътри покрай нас с гребло на рамо и кима за поздрав. Щом забелязва лицето ми и Матео, спира и застива неподвижно. „Per favore — успявам да кажа. — Per favore^[1]“. Той пуска греблото, то издрънчава ужасно на чакъла. Той хуква нанякъде и се изгубва в сумрака, като се кръсти. Вече никога няма да видя този градинар. Чудя се какво ли е станало с него. Исках да му дам нещо за спомен. Може би е решил, че тази гледка е зла поличба, или пък може би някоя негова племенница най-после го е убедила да се премести да живее на юг, където топлият климат ще облекчи ревматичните му болки и ще може да си гледа доматите на спокойствие.

Не знам. И никога няма да узная. Няма значение, казвам си и продължавам да седя в градината и да гледам пеперудите. Няма покой.

Понякога се опитвам да пиша в тетрадките. Хващам някоя от прекрасните си лакирани писалки, но думите не идват. Свърших онова, което започнах, нали? Видях всичко до ужасния край. Знам. По дяволите! Все по-трудно и по-трудно ми е да си спомням. Толкова е горещо.

Почти свърших. А по-нататък?

 

 

По-нататък ще продължа да мечтая.

Седя си на пейката и мечтая посред бял ден. Галя бледосивия ангорски шал на Матео, онзи, с който беше, когато умря. Беше любимият му шал, Брайъни му го оплете преди много, много години — бримките бяха криви, ресните — неравни. После го прибирам в джоба си. Много е жежко за шалове. Чувам стъпки, ала съм твърде уморен, че да отворя очи.

Усещам, че някой докосва ръкава ми — призрачно докосване. Не отварям очи. Така ли свършва всичко? Не искам да гледам.

— Томазино — чувам името си. — Томазино, събуди се. — Умрял съм, и брат ми ме вика. Заради това ще отворя очи. И тогава чувствам съвсем леко докосване на пръсти по ръката си.

Тя никак не обичаше да я докосват.

Вятърът шумоли в сухите, капещи листа и някакъв аромат ме лъхва. Нейният, не, не е нейният. Сигурно сънувам. Сънувам пак онова, за което мечтая — звездата ми е навяла този сън. Толкова мечтаех да чуя този познат, любим глас.

Томазино — чувам пак. Това не е нейният глас. Не е нейният, не е и на Брайъни. Глас на призрак, дошъл да ми се подиграва.

Беладона — сладък звук.

За секунда само отново съм млад. Пълен с хитрост и самодоволство, и с мания за заговорничене. Аз съм шедьовър на една рухнала цивилизация — тя каза така, когато седях до нея, прикрит под маска и всесилен, в клуб „Беладона“.

О-хо-хо, щастлив бях тогава, кроях планове и заговори и ги гледах как страдат.

За тебе го направих, Беладона. За себе си го направих. И бих го направил пак, ако поискаш.

Мисля, че съм умрял. Матео ме вика. Усещам докосването на призрачните му пръсти, което гъделичка ръката ми. Нужен съм му. Чакам го тук. Тук ме остави той. Ще се върне — знам, че няма да ме остави дълго тук. Веднъж вече ме беше изоставял — когато се ожени за Анабет. Тогава се радвах за него, наистина. Но когато тя си отиде, той каза, че никога вече няма да ме напусне. Ще се върне и пак ще тръгнем да се поразходим както някога — аз ще дърдоря, а милият ми батко ще ме гледа с обичлива и мълчалива радост.

Отварям очи. Не съм се подмладил, а брат ми е мъртъв. Погребах го до Леандро, на хълма в Тоскана. Но пред мен е застанало едно момиченце. То толкова много прилича на Брайъни с тези морскосини очи, но косата й е светлокестенява и много права. Не може да бъде Брайъни. Това не е нищо друго, освен жесток номер на маранята в жежък летен ден.

— Ти Томазино ли си? Трябва да си Томазино. Приличаш на Матео, само дето си по-дебел — казва тя, после закрива уста с ръка и поглежда към някого. Затварям очи, но усещам пръстенцата й да тупат по коляното ми и пак ги отварям. Коляното ми вече не пулсира. Мълчи, също като мен.

— Томазино, Томазино! — говори ми малкото момиченце. — Знам, ти си Томазино. Аз съм Ангелика — казва тя. — Мама ме прати да те потърся. Наистина ли имаш бастун с лъв?

— Да, със златен лъв — успявам да й кажа, след като се прокашлям. Не ми се иска да разочаровам момиченцето, което толкова прилича на Брайъни. — Но коя е майка ти?

Тя се обърква за миг, после започва да се смее. Мисли си, че се занасям.

— Мама е госпожа Гибсън. Казва се Брайъни, също като цветето. Брайъни, Брайъни, Брайъни, Гибсън — чурулика тя, също като Брайъни навремето. — И аз се казвам Ангелика като цветето. Знаеш ли го това цвете, ангелика? Татко е господин Гибсън. Той иначе се казва Арундел. Арундел означава „долина на орлите“, ти това знаеш ли го? Арундел, Арундел, Арундел Сирил Сейнт Джеймс Гибсън.

Ангелика, дъщерята на Брайъни, която се е омъжила за Арундел Гибсън?! Не мога да повярвам, че съм забравил всичко за тях, за тази двойка. Как са се запознали? Дали Брайъни е разбрала кой е бащата на Арундел? Матео ми каза — знам, че трябва да ми го е казал. Дали Прич не е уредил тази работа? Не беше ли нещо за някакъв Дърдорко? По дяволите. Много ли е сложно да си го запиша и да го запомня — упреквам се. Не, това не е съвсем така. Те са намерили своето щастие.

В тетрадките ми няма място за щастие.

Усмихвам се на Ангелика. Още едно прекрасно малко цвете, светло, лъчезарно дете. А после виждам и самата Брайъни — Ангелика се втурва към нея и протестира, че не съм я познал. Сега Брайъни е на някогашната възраст на Беладона, дори по-голяма, отколкото Беладона, когато я срещнахме за първи път. Брайъни толкова много прилича на майка си, само дето очите й са ярко синьо-зелени и по лицето й не е отпечатана нито суровост, нито страх. В сърцето й няма ярост. Тя ми се усмихва неловко.

— Толкова много ми липсваше, Томазино. През всичките тези години — казва тя и сяда до мен на пейката, на мястото на Матео, и нежно поставя длан на рамото ми. — Намерихме те чак след като ни се обадиха от Ка д’Оро, след като брат ти… — гласът й трепва. — След погребението на брат ти. И тогава разбрахме, че ще ни оставиш да те намерим.

— Наистина ли? — преструвам се на искрено изненадан. Не ми се говори за брат ми. Предпочитам да се опивам, като гледам Брайъни. Толкова много прилича на майка си. Това май вече го казах — ако съм го казал, простете ми. — Липсвал съм ти?

— Мили ми, луди човече — целува ме Брайъни по бузата. Беладона никога не ме е целувала по бузата. Тя не обичаше да докосва и да я докосват. После виждам, че по бузите на Брайъни текат сълзи. Защо плаче? Толкова ужасно ли изглеждам?

— Разбира се, че ми липсваше — казва Брайъни и бърше очи. — На всички ни липсваше, полудяхме заради теб. Най-много на майка ми, глупако. Как да не й липсваш? Мислех си, че няма как да не дойдеш на сватбата и цяла сутрин плаках, че ти няма да ме видиш с рокличката на шаферка. На снимките лицето ми е ужасно подпухнало.

— Така ли? — питам зарадвано. — Но за чия сватба ми говориш?

Очите на Брайъни се разширяват и тя прехапва устна — жест, толкова познат, че едва не се разплаквам.

— На майка ми — казва тя и гласът й трепери. — На майка ми и Гай. — Тя бърка в чантата си, изважда бяла ленена кърпичка и се секне в нея. — А после въпреки всичко се надявах да дойдеш на собствената ми сватба. Дори и Матео каза, че може и да дойдеш.

— Ти винаги си обичала повече Матео — протестирам. Тя се смее печално.

— Нужен си ни, Томазино. Тя не може без тебе; не би могла, след всички тези години. Никой не може да се сравнява с тебе, дори и Гай. — Брайъни въздъхва и ми се усмихва тъжно. Радвам се, че не каза „баща ми“ вместо Гай. „Какво ли знае? — чудя се. — Какво ли са й казали?“

Никога няма да попитам.

— Ела, Томазино — казва Брайъни. — Трябва да си пожелая нещо.

Поклащам отрицателно глава. Прекалено съм уморен, за да стана. Боя се, че продължавам да сънувам и че ако помръдна, илюзията ще се разпръсне и ще се събудя сам.

— Моля те — умолява ме Брайъни. — Моля те! Ела с мен при звездата на желанията. Трябваш ми.

По дяволите! Никога не съм можел да отказвам на хора, на които съм нужен.

Брайъни ми помага внимателно да стана и ме улавя под ръка. Ангелика припка пред нас, рита малките камъчета по пътеката и пее глупави песнички, също като майка си навремето. Вървим много бавно и се опитвам да не се подпирам много тежко на бастуна. Толкова е горещо, а и аз съм така уморен.

— Томазино — чувам глас. Затварям очи. Умрял съм, този път наистина. Всички сме умрели и това тук е раят. Всички, които обичам, са тук при мен, край шуртящия фонтан под ярката светлина в градината.

— Томазино — казва тя. Усещам, че е близо. Чувствам присъствието й, непоклатимо, аромата на парфюма й, толкова характерен, толкова сладък, изготвен от есенциите на растения, една хапка, от които може да те убие.

Винаги е успявала да се материализира толкова бързо, когато най-малко я очакваш. Така и не разбрах как го прави.

Толкова много неща никога няма да узная.

Отварям очи и там пред мен е моята най-мила, моята и само моя Беладона, стои до мен. Яркозелените й очи блестят от сълзи и тя също прехапва устни. Тя, несломимата Беладона — просълзена!

Нещо се е объркало съвсем.

— Защо има сълзи в очите ти? — питам я, като се опитвам да говоря нехайно. — Ти не си от плачливите.

Косата й е прибрана във вече старомоден кок и на пръв поглед тя не изглежда много по-възрастна от последния път, когато я видях, когато изчезнах от Ла Фениче преди близо двадесет и пет години. Ала лицето й е по-друго. По-пълно, по-меко, по-женствено. Няма и намек за яростта, сковала чертите й в непроницаема, ужасяваща маска.

Но омекването не означава, че тя някога ще забрави.

Трябваше да се махна, иска ми се да й кажа сега, трябваше. Ти си имаше Гай и брат ми, и животът беше пред вас, и ти вече нямаше нужда от мен. Всеки път, когато ме видиш, щеше да си спомняш за…

— Исках да намеря покой — казвам й сега.

— О, Томазино — казва Беладона. — Моля те, върни се при мен. Умолявам те. Не мога без тебе. Наистина не мога. Нужен си ми.

Три думички.

И така всеки моли другия за прошка. Думите увисват неизказани, сякаш ехото им трепка в маранята като пеперудени криле.

Като ехото на стъпки, заглъхващи по коридора в тъмница и потъващи завинаги в мрака.

Беладона не е реална; никога не е била. Тя завинаги ще остане недосегаема, непреклонна, тайнствена богиня, царуваща над мрачното царство там долу.

Както и аз завинаги ще остана нейният Томазино.

После виждам Гай, облегнат на парапета около фонтана. Все още е поразително красив въпреки многото бръчки по лицето, а косата му е по-прошарена от моята. В крайна сметка излязох прав за Гай, казвам си самодоволно. И той има същото излъчване като тогава, когато за първи път го подслушах в клуб „Беладона“, когато се присмиваше на някакъв кавалер социопат и си запали цигарата от огърлицата на една жена. Гай махва на един строен мъж с кестенява коса, спускаща се над челото му, и с мрачен вид. Напомня ми на Хю, решавам аз — сигурно така е изглеждал Хю като по-млад. Арундел Гибсън — представя се той. Съпруг на Брайъни и баща на Ангелика.

Значи най-накрая се запознавам с него, с мъжа, който навремето направи нещо толкова прекрасно за нас.

Брайъни не може да бъде толкова възрастна, че да има съпруг и дете. Та аз си тръгнах едва вчера, нали?

— Ела си у дома при нас, Томазино — казва Гай. — Ти си ни нужен. На мен си ми нужен. Прислужницата извади всички книги на Помпадур и ги изтупа, както трябва, и ги остави в безнадеждна бъркотия. Моля те, върни се. Скоро ще ни дойдат на гости и Хю, и Лора. И те искат да те видят. Моля те. Освен това — намига ми той закачливо — никой не може да прави ментов джулеп като тебе.

Книгите на Помпадур. Библията на Помпадур. Тайната в…

Беладона ми се усмихва през сълзи. Ръцете й се сключват над моите върху златната лъвска глава.

Ангелика тича покрай звездата на желанията и косата й се ветрее зад нея.

— Пожелайте си нещо! — вика тя и се смее.

Пожелайте си нещо!

Стоим на слънце и гледаме как се надбягват с баща й. Той я оставя всеки път да победи. Също както Матео оставяше Брайъни.

Долавям някакъв остър мирис, донесен от вятъра. Nerium oleander, мисля си. Цветчетата му са така нежни и ароматни. Не, не, не, не е точно така. Atropa belladonna трябва да е. Прекрасни червени цветя като камбанки, плодчетата — черни и лъскави като кожата на кокер шпаньол.

Може ли да е нещо друго, освен Беладона?

О-хо-хо, тази тъй сладка отрова!