Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Belladonna, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карън Молине. Беладона
Американска. Първо издание
ИК „Весела Люцканова“, София, 2003
Редактор: Петър Величков
ISBN: 954-845-391-6
История
- — Добавяне
Студени клепачи, които прикриват
втвърдени очи, посмекчени за миг;
бели крайници и жестоката дива
червена уста — отмъстителен вик…
Болката стана сълзи — бе прекрасно;
смъртта се обагри във кръв — бе живот.
Суинбърн
Долорес
„Notre-Dame des Sept Douleurs“
Сладка песничка
Беладона как звучи.
Хубава жена върви.
Хубава жена минава.
С хубави сълзи в очи.
С хубава отрова плаче.
Как умираш наблюдава.
Сладка песничка
Беладона как звучи
Дъхът на убиеца може да действа като афродизиак.
Наричат я сладка-сладка отрова, красива свежест от ада.
Искате да вдишвате въздуха, който диша тя, да поглъщате молекулите на славата й. Сякаш едно смръкване може да преобрази печалния ви, меланхоличен живот. Не отричайте. Знаете, че безразсъдно чакате цялата, невероятна история на несравнимата Беладона, а не призрачните басни, множащи се като хиени около леш, нито алчното тършуване за парченца клюки сред костите. Запазете търпение. Седнете. Пожелайте да сте на мое място, да описвате отровно-апетитните песнички, да разпилявате мълвата. Е, признавам: слуховете и клюките ще бъдат безчислени. Ще опитам да не лъжа, но понякога няма да си спестявам известни преувеличения. Защо да развалям увлекателността на разказа с голата истина?
— Не приемам истината — отсече Беладона. — Не търся истината. Искам отмъщение.
La vendetta. О-хо, любопитството ви е раздразнено. Ядосани сте? Лошата Беладона — звучи сладко, но тя не е лоша, нали? Никога не е била, сочи мълвата.
— Кой харесва „добрата“? — пита тя, свила рамене. — „Добрата“ доникъде няма да стигне.
А вие не искате да е „добричка“. Досадно е. Твърде банално! Нито е „добричък“ пътят, по който получи богатството си.
— Сладникаво е да си конте, а богатството е бисквитка за схрускване — казва тя с горчив смях. — Властта, купена с парите, е единствената защита на жената от света. От мъжете. От него.
Това — и никога непростилото сърце.
Предполагам, че много мъже са безскрупулни като нея, но колцина са готови да последват страстите си в отмъстителната реалност на тази жена? Смятате ли отмъщението за неподходяща тема на светските дами? Толкова по-зле за вас в такъв случай. Finita la commedia.
Позволете ми да се представя — Томазо Ченини, ваш покорен слуга. Цар на търговците, крупен собственик. Някога имах удоволствието да изчета томовете на огромна библиотека и станах извор на тайнствено знание; тъй като съм приятна личност, утвърдих се като ловък сватовник; само защото съм досаден слушател, нося в себе си безкрайно много клюки; а понеже съм известен с подкосяваща коленете интуиция, аз съм свръхестествено прозорлив познавач на характера. Носи се славата на джулепа ми, сервиран в лъскави сребърни чаши. Прочут съм просто заради близостта си с Беладона.
Не го забравяйте!
Също тъй съм и по-младият брат на Матео Ченини — и то само с някакви си четири минути. Струва ми се, сега е моментът да открия, че двамата с моя брат близнак не сме съвсем съвършени. Искам да кажа, съвършено мъжествени. Естествено, родихме се физически здрави. А това, че ни кастрираха, не е тема за задушевен разговор. Всъщност няма по-простичко средство да накараш лицето на един мъж да пребледнее, освен като му прошушнеш тихичко трагичната тайна. Като евнух напълнях дотолкова, че не ламтя за женска ласка. Ако ние не бяхме обезобразени по този начин, нямаше да спечелим доверието на Беладона, а историята щеше да протече иначе.
Впрочем предпочитам да не потъвам в размисли за мъжествеността си. Пък и притежавам предостатъчно прекрасни качества.
— За мен си шедьовър от загинала цивилизация — казва ми с обич Беладона. Аз съм мъж, който й е нужен за ненадминатия стил и преценка — като очарователен приятел при нужда.
Обожавам длъжността си!
Срещнах Беладона, когато приближаваше краят на най-голямото зло в живота й, когато двамата с Матео бяхме…
По дяволите! Твърде рано е да разказвам за предателството, а и целта на всеки роман е да стигне до предназначението си.
Да напомня отново: история на отмъщението.
Хубава жена върви
Затворете очи и ми позволете да извикам образа на свръхжестоката жена. Обожавате я и едновременно я презирате: бедните се изпълват със завист и неодобрение, богатите — с кисело, неохотно възхищение, а вие горещо желаете да нахълтате в нейния свят, сякаш за да откраднете тайната на дълбините й и да си я присвоите.
Зная, съмнявате се, че тя има сърце. Това е без значение — тя има достатъчно пари да си го купи. Както и всичко друго, каквото пожелае.
Виждате я седнала, без да трепне, ледена, а когато ви посочи с ветрилото или заговори за каквото и да е с гърлен глас, за миг изглежда, че времето препуска през глава. А щом се засмее — ха-ха, Беладона — с упоителен смях, който омагьосва и глухия, искате да го затворите като дух в бутилка, да го запушите здраво. Ще го пуснете тогава, когато осъзнаете, че без Беладона светът е лишен от магия.
Тя не изглежда реална, а е като магичен образ, изплувал от тъмните ъгълчета на клуб „Беладона“.
— Какво означава реалност! Какво означава полезен? — попита тя една нощ, докато вървеше между масите и навиваше на пръста си бляскава вишневочервена къдрица от перуката си. — Може ли да има нещо по-досадно от полезен човек? Цветята са безполезни, а ги обичаме, поливаме ги, не можем да живеем без тях. Не ми приказвай за полезност, освен ако не си разбрал от каква ненужност имам нужда.
Никой, разбира се, не го разбираше. Освен аз.
Хората не знаеха какво да мислят за Беладона. Например това, че използваше разводнени капки Atropa belladona за разширяване и блясък на зениците. Не и не — това беше блясъкът на отвращението и смътното веселие, притъпени от ритуала на подготовката за отиване в клуба: като сок и кисела отвара, отпити след глътка силен концентрат, за да раздвижат кръвта.
Неземните й очи и незабележимата усмивка под грима ще вкамени въображението ви, ще онемеете като брат ми Матео, безмълвния караул пред портите на клуба, застанал до кучето ни Андромеда. Безмерната красота на Беладона — по-скоро красотата, която си представяте, — беше толкова властна, че можеше да съживи и импотентен.
Трябваше да го осъзная.
Хубава жена минава
Запитайте се какво се крие зад бляскавата фасада на недостижимата Беладона? Може да ви се стори измамно спокойна, а колко лесно може да запрати чувствата ви в объркващо смайване. Разполагаше с дълги години да усъвършенства умението си. Не започна нарочно — това стана под особен вид, настойничество. Продължи при друг настойник, от който се научи да играе на криеница. Една от малкото игри, които можеше да спечели.
Предупреждавам ви, че въпреки това тя имаше необичаен радар за измамата; опитайте се да я излъжете и тя ще спре върху вас зеления си поглед, ще ви прониже до мозъка на костите. Тя знаеше всички тайни в своя клуб. Истината е, че вие никога няма да узнаете коя е истинската Беладона. Ще ви открия само едно: ако я мернете на улицата, ще си кажете: „Хубава жена“[1]. Има дълга, гъста коса в лъскав тъмно червеникаво-кестеняв цвят със златни нишки; изразителните й черти не са съвсем правилни; устните й са като сочни череши; брадичката й, както и носът, са решителни; шията — изящна и дълга. Средна на ръст, но с изляна, стройна и силна фигура, винаги изправена — затова изглежда по-висока. Тя е пъргава като пантера, гъвкава и деликатна.
Мигнете и образът й ще изчезне. Не, Беладона никому не вярва. Защо? И аз не бих вярвал на никой, ако бях на нейно място.
С хубави сълзи в очи
В живота се случват какви ли не абсурди: случайно вдигаш телефона и чуваш от другата страна на деривата съпругът ти да признава на любовницата си колко страда по нея. След това поглеждаш към пастата за зъби в банята, размазана върху мраморния умивалник като тюркоаз — същия като този, който блести върху плочките на басейна в градината под високия прозорец на тосканския дворец.
Жените започнаха да се събират при величествената Беладона, водени от отчаяние. Решаваха, че тя може да бъде отзивчив съюзник. И започнаха да й пишат. В началото на 50-те години[2] живеехме в полумрака на несправедливи съдебни решения. Съдилищата се ръководеха от глупаци, а парите и старите връзки купуваха свободата на виновния, готов да плати цената й.
А Беладона имаше предостатъчно пари да ги купи накуп. Жените пък получиха Беладона.
С хубава отрова плаче
В това се е превърнала Беладона — в октопод на мъстта. Жените й се жалват с надеждата да бъдат приети в тайното леговище на клуб „Беладона“.
За тях тя олицетворява съвременния оракул на отмъщението. Гласът й, казват те, е тежък и очарователен. Щом й споделят какво искат, тя запалва огъня и кади с тамян, а плавните й движения напомнят древен зловещ образ. Тя заставя дамите да повторят желанията си и тогава, само за частица от секундата, гласът й се изменя в крехката форма на махагоновата кожа на прасенце сукалче, току-що опечено в яма с пламтящи въглища.
Ха-ха, дъхът на Беладона им проправя пътя.
Толкова много само в едно изречение! Не съм твърдял, нали, че Беладона е добричка, а?
Разбира се, тя обожаваше лудото биле, беладоната — с убийствено тъмни, великолепни пурпурни цветове като камбанки, с черни зърна, лъскави като козина на кокер шпаньол.
Аз предпочитам Nerium oleander. Нежен, уханен и трогателен, страшно отровен. Няма нищо общо със семейството на кучешката отрова. Рошете колкото искате лъскавия кожух на сладкото кученце, преди то да падне в блатната вода, в която плуват и гният невинно няколко листенца и клонки от олеандър. Целунете животинчето за сбогом.
Как умираш наблюдава
Ето я: седнала в тайното си убежище, с неуязвим към каквато и да е критичност и ревност стегнат скелет. Никой не може да съзре лицето й — то е като тайнствен код. Все пак огънят гори в гърдите й и я тласка напред.
Тя дълбоко променя живота на жените, макар за нея това да е просто забавление, нещо като куки за плетиво и прежда, с които да се занимава, докато умът й дебне мъжете изменници.
Нарича тези мъже „членовете на клуба“. Ала не на клуб „Беладона“, а на другия.
Най-проклетият е Негова светлост.
Да, жените от клуб „Беладона“ са незначителна част от романа ми. И те — като всеки, срещнал Беладона, — желаят признание, поне частица от любовта и уважението й.
Не ми казвайте, че сте затаили дъх в очакване.
Моята мила Беладона не е имунизирана срещу любовта, дори пейзажът на сърцето й да е изрисуван с цветовете на студенината и жестокостта. Трябва да знаете, че тя живее според предварителен план. А сценарият, както и огънят на омразата й никога няма да изчезнат. Тя ще преобрази света си, ще приеме нови форми, ще сътвори собствената си съдба. Колкото и да страда, няма да позволи на жестокия жребий да смаже и усмърти духа й.
— Можеш да постигнеш всичко, стига да знаеш какво искаш, а мнозина не знаят — казали й бяха веднъж. — Ако вярваш, че няма да загубиш, ще спечелиш. Ако се страхуваш, че ще загубиш, ще загубиш. Ако бягаш от истината, ще платиш за лъжите си. Лъжата вреди най-вече на онзи, който я казва.
Тя си беше научила урока. Но на дъното на всеки успех се крие малко червейче, което пълзи из праха и се бори за храна. Малко червейче — като капка отрова, която може да развали радостта ти и да нащърби увереността ти.
Затова тя остава винаги нащрек и се учи да се защитава. Веднъж се запознахме с мъж, който ни показваше как се стреля: заставаш изправен, за да изложиш минимална част от тялото си, поемаш си дълбоко дъх и издишваш половината, преглъщаш, после стискаш спусъка — никога не го изтегляй, преди мишената да е разбрала какво я чака. Стреляй със сигурна ръка.
Право в сърцето.
Беладона как звучи
Още ли ме следвате? Разбира се, ще останете с мен. Знам къде желаете да ви заведа, ала още не сте заслужили правото си да прекосите дверите на клуб „Беладона“. Време е да се върнем години назад, към началото, което я извая такава.
Беше през 1935 година — лондонска ранна пролет, дърветата едва бяха напъпили. Тя беше само на осемнайсет години и почти не познаваше света. Гостуваше на братовчедка си Джун, най-сетне се беше откопчила от бремето на родителските грижи. Животът се откриваше като пуст приятен път, осеян с неясни сънища и момичешки надежди. Тогава тя имаше ужасния късмет да срещне мъж на име Хенри Хогарт. Така поне го назова: Хенри Хогарт. Звукът от името му извиква прилива на безброй спомени. Мисълта за него и започнатото от него са нишката към разказа за ненадмината Беладона.
Ха-ха, сладичка отрова!