Карън Молине
Беладона (15)

Дневник
1935

Някъде в провинцията, май 1935 г.

— Как си, сладурче? — попита Хогарт. — По-добре ли си?

Стаята беше тъмна. Тя лежеше под нещо много тежко и не виждаше нищо — нито лицето на Хогарт, нито собствените си длани. Не можеше да се движи. Какво…

— Какво стана? — успя да каже. — Толкова бях замаяна. Припаднах ли?

— Да, така да се каже — отвърна Хогарт. Гласът му звучеше по-различно. Нисък и нервен. Възбуден — по начин, който тя не бе чувала досега. В гласа му имаше нещо. Нещо, което я плашеше.

— Слушай ме много внимателно — и Хогарт я хвана за ръцете. — Имам да ти кажа нещо. — Той прочисти гърло. — Дълго време те търсих. — Продължи: — Всички те търсихме. Ти си избраната. От всички красиви и умни момичета на света, които сме видели, ти си избраната. Ти, единствена.

— Какво? За какво говориш? — Гласът й звучеше странно, сякаш идваше отдалеч. Едва си отваряше устата.

— Боя се, че не бях съвсем честен с тебе, скъпо дете.

Сърцето й заби. Не можеше да си поеме дъх; корсетът беше твърде стегнат.

— Да, аз те доведох на маскен бал, но много особен — говореше Хогарт. — От много особен, частен характер. Един вид клуб, ако искаш. Това е древен орден на джентълмени, които се срещат от време на време за собствено забавление. — Гласът му ставаше все по-възбуден. — Да, забавление — повтори той. — А ти, мила моя, си избраното ни забавление за вечерта. Ти бе избрана.

— Не — възрази тя, докато се мъчеше да се надигне. Напразно. Не можеше да помръдне. Беше попаднала в капан.

— Не мърдай — каза той. — Не се и опитвай. Ако започнеш да вдигаш врява и да пищиш, боя се, че ще се наложи да ти запуша устата. Освен това тук няма никой, който да може да ти помогне, дори и да чуе писъците ти. Лежи, не помръдвай и бъди добро момиче.

Тя не разбираше нищо. Паниката й растеше. За какво ли говореше той? Хогарт — да й запуши устата? Шегуваше се — нямаше как да е иначе. Грозна шега. Танцуваше с Хогарт, зави й се свят, а сега сигурно сънува.

— Спомняш ли си какво ти казах в апартамента на Джун — да рискуваш да направиш нещо забележително и прекрасно, да промениш напълно целия си живот? — попита я той. — Да пристъпиш сред сенките.

Гласът му не беше същият. Това не беше Хогарт — забавният, припрян Хогарт, който ги водеше на чай в „Кафе роял“.

— Ти, мила моя, направи тази стъпка. Тук си вече сред сенките. И когато си тръгнеш, нищо няма да е същото. Да, ти си нашата избраница.

Той не спираше да говори. Ръцете му здраво стискаха нейните.

— Ние сме създали свои собствени правила и те не могат да бъдат нарушавани — продължаваше той. — Ние не отговаряме пред никого, освен пред себе си. И пред тебе, нашата гостенка — избраница, разбира се. Това е велика чест, препредавана от баща на син, от поколение на поколение. Да бъдеш член на този клуб. Най-изтънченият и великолепен в света, ако си позволя съвсем малко самохвалство. Срещаме се веднъж на няколко години и споделяме тайните си. Да, ние сме обвързани с нашите клетви и с нашите собствени правила и никога няма да ги предадем.

Той пусна ръцете й, после подпря главата й с няколко възглавници. Тя не можеше да помръдне — нещо тежко продължаваше да я затиска. Хогарт поднесе към устните й чаша ледена вода и тя пи. Беше толкова жадна.

— Упоил си ме — осъзна. — Упоил си ме и си ме измамил.

— Да, и ужасно съжалявам. Моля те, прости ми. Беше крайно неуместно.

— Неуместно? — Гласът й беше почти недоловим, макар да й се струваше, че крещи. — Да не си луд? Пусни ме. Не можеш да правиш така, ти трябва да…

— Мога да правя каквото си искам, казах ти. Всички можем — и всички го правим. Този клуб съществува от стотици години и прави каквото си иска. Щастлив съм да ти съобщя, че ти си сред най-великолепните гостенки от всички, които сме довеждали тук. И аз съм отговорен за това, че те намерихме.

Ако можеше да го види ясно, помисли си тя отчаяно, върху лицето му сигурно щеше да е изписана онази припряна негова усмивчица. Замахна и се опита да го одере по лицето, но той отново грабна китките й. Беше учудващо силен за такъв дребен човек.

— Слушай ме внимателно — заговори той. — Докато пътувахме из провинцията, за малко да ме загризе съвестта, което никак не е характерно за мен. Ето защо реших да ти кажа това, макар че не бива, защото успях да се привържа към теб. Не ти желая злото. Наистина. Моята привързаност към теб и твоята великолепна младост — твоята невинност и любопитство, и прекрасната ти американска енергичност, ме накараха да избера теб. Плюс абсолютно идеалните обстоятелства на посещението ти в нашата хубава страна. Нямаш никакви заслужаващи внимание роднини, не, а и на смотаната ти братовчедка Джун няма да липсваш… Не, съвсем няма да й липсваш.

— Какво?! — Започваше да я хваща истерията. — Какво ще правите с мен?

— Докосването до забраненото изостря фокуса на човека — отвърна той. — Затова си тук. Тук си за членовете на клуба. Разбираш ли, всички те те искат, но само един може да те има. Бъди същото разумно момиче, което аз познавам, прави каквото ти казва той и престоят ти тук ще бъде възможно най-безболезнен.

— Не! — възкликна тя. — Не, не…

— Имаме си правила, нали разбираш — продължи той. — Много-много особени правила. Те не трябва да бъдат нарушавани. Инак онзи, който ги е нарушил, е заклеймен завинаги. Никой не рискува подобно нещо, уверявам те. Ние се грижим за гостите си. Ето защо всички пари остават за тебе.

— Какво? Пари? Какви пари?

— Парите, които ще спечелиш тази вечер, разбира се. Ще можеш да изтеглиш тези пари от Швейцарската консолидирана банка. Номерът на сметката е 116–614. Парите ще те чакат там, заедно с всичко друго, което… е, скоро ще разбереш. Също и бижута, а и с каквито още благоволения реши да те дари той. В миналото всички наши членове са се проявявали като най-щедри натури. Подозирам, че ти ще вдъхнеш щедрост от най-изключителен мащаб. Много съм доволен, наистина.

Не, тя сигурно сънуваше. Гласът на Хогарт сякаш идваше от дълбините на кошмар. Щеше да се събуди и да се окаже отново в Лондон, в малкия им апартамент, а Джун ще хърка на съседното легло.

— Имаме си правила за продължителността на твоето гостуване, мила — обясни той. — Така че няма защо да се тревожиш. Колкото повече заслужаваш, толкова по-дълго ще останеш. Но колкото повече заслужаваш, толкова повече и ще спечелиш. Всъщност е съвсем просто. Съвсем просто. Няма защо да се плашиш. Аз ще те наглеждам колкото мога по-често.

Тя чу звук, който идваше отнякъде. Хогарт целуна свитите й юмруци, пусна китките й и преди тя да успее да изпищи, нахлузиха на главата й качулка и я стегнаха отдолу, така че да не може да гъкне. После придърпаха тежкото покривало още по-стегнато над нея и тя усети как я вдигат и някой я мята на рамо.

Къде ли я носеха? Беше твърде ужасена, за да мисли.

Това трябваше да е кошмар. Хората не си причиняват подобни неща. Хората не…

 

 

Носеха я през някакъв студен коридор, нагоре по някакво стълбище, пак надолу през различни стаи. Чуваше как врати се отварят и затварят. Струваше й се, че долавя гласове, мъжки смях. Не можеше да диша. „Ще ме убият — помисли си тя. — Моля ви, не ме убивайте, не искам да умра.“

Спряха рязко и я изправиха на крака; дръпнаха тежкото покривало. Студени гривни, дебели като белезници, щракнаха върху китките й, дръпнаха леко ръцете й от тялото и ги прикрепиха към куки, стърчащи от колони от двете й страни. Опита се да помръдне, но някой я бе привързал през кръста с нещо дебело и кораво — под зеления й, сатенен корсаж и над корсета. После я блъснаха към някакъв стълб.

„Помогнете ми, няма ли кой тук да ми помогне? Не ме убивайте, не тук. Аз съм само на осемнайсет години, не съм живяла още…“

— Само да гъкнеш — прошепна в ухото й нисък глас, който никога досега не беше чувала — и ще ти прережа гърлото. Ясно?

Тя кимна утвърдително, като се сдържа да не се разхленчи. „Няма ли кой тук да ми помогне, моля ви, какво ще правят с мен, помогнете…“

— Господа, моля за внимание — гласът беше на Хогарт. — Мигът, който така очаквахте, най-после дойде.

В стаята моментално се възцари тишина.

— Ще останете много доволни — продължи той. — Наистина много доволни. Тук при нас тази вечер е една американка, сираче, горкичката, само на осемнайсет години. Тя не само е прекрасна, чаровна, енергична, интелигентна, но и съвсем непорочна. Изключително мила. Неизбежно податлива на обучение. Абсолютно омайно създание. Абсолютно омайна девственица.

Нито дума не се чу, но стаята се изпълни с аплодисменти.

— Господа, ето я.

Отвързаха качулката и я свалиха. И тя отново чу онзи мерзък шепот.

— Да не си гъкнала — прошепна онзи. — Зад тебе съм.

Не, не, не…

Стоеше зад огромен, изрисуван параван на нещо като подиум. Отнесоха паравана. Стаята беше тъмна, само нейното лице бе осветено от прожектор, а една по-слаба светлина осветяваше Хогарт, който бе застанал на няколко метра от нея, зад нещо като катедра. Белият му сатенен костюм лъщеше на светлината, в ръката си държеше чукче.

От силната светлина я заболяха очите и тя стисна клепачи.

— Начална цена хиляда лири — обяви Хогарт.

Тя стисна още по-силно клепачи, ужасена и смаяна. Беше я измамил, беше я упоил, а сега я предлагаха на търг на членовете на клуба.

И Хогарт водеше търга.

Не, не, не…

Не можа да се сдържи. Отвори очи и постепенно те свикнаха с ярката светлина, която продължаваше да облива лицето й. Всички насядали долу мъже не издаваха нито звук. Бяха облечени като монаси, с черни раса. Качулки закриваха главите им. Не виждаше лицата им — носеха черни маски.

— Петнайсет хиляди — продължаваше Хогарт. — Двайсет хиляди.

Ръкавици от лъскава черна кожа покриваха ръцете им. Виждаше го всеки път, кога то вдигаха бележниците си.

Всички те изглеждаха ужасяващо еднакви, неразличимо безлични мъже, които седят, поглъщат я с очи и наддават мълчаливо.

Беше твърде ужасена, за да помръдне, дори и да можеше. Твърде ужасена, за да изпищи.

— Двайсет и пет хиляди — каза Хогарт. — Великолепно. — Кимна на стоящия зад нея мъж и преди тя да осъзнае какво прави той, онзи развърза корсажа й, свали го и разголи гърдите й.

Мъжете се размърдаха неспокойно на столовете си. Всички я желаеха — всички до един. Усещаше как желанието им се надига към нея и я задушава.

Не, не, не…

— Четирийсет хиляди. Четирийсет и пет хиляди. Петдесет хиляди. Отлично — продължаваше Хогарт.

Ужасният мъж зад нея отново пристъпи напред и развърза полата и всичките й фусти. Тя остана пред тях само по кюлоти, обувки, чорапи и златни жартиери, корсета и колието от смарагди и диаманти, което блещукаше като зелен огън на врата й.

— Рекордната регистрирана цена досега, както знаете, е осемдесет и пет хиляди — съобщи Хогарт. — Джентълмени, продължаваме ли?

Залозите пак тръгнаха нагоре.

— Седемдесет и пет хиляди. Осемдесет хиляди. Осемдесет и пет хиляди.

Отново аплодисменти.

Деветдесет хиляди. Сто хиляди лири. Хогарт избърса чело с безупречно бялата си кърпичка.

— Ще продължаваме ли? — Той посочи един от бележниците. — Сто и десет хиляди. Сто и петнайсет хиляди. Сто и двайсет хиляди. — Нито един от бележниците не се вдигна. — Сто и двайсет хиляди лири, господа. Крайно задоволително. Наистина, крайно задоволително. Сто и двайсет хиляди лири, първи път. Сто и двайсет…

— Един милион лири — прокънтя глас.

Всички сподавено си поеха дъх. Само един от тях бе проговорил и пристъпил нагло правилата. Но и бе изговорил тези три думи. Такава колосална сума.

— Сър — намръщи се Хогарт, — това е крайно неуместно.

Неуместно, помисли си тя. Неуместно?

— Бъдете така любезен да пристъпите напред — нареди Хогарт. Мъжът зад нея застана до Хогарт, щом залагащият се приближи. Размениха няколко думи; после Хогарт се върна на катедрата, усмихнат до уши.

— Е, господа, простете ми моята прибързаност. Всичко е в абсолютен ред. Финансирането е сигурно, а и както всички знаем, и преди са били допускани изключения при особено необичайни обстоятелства. Случаят явно е от тях. Исторически случай, бих казал. Да, наистина. Исторически. Ето защо оставям вие да решите. Ще уважим ли този залог? Господа, кой е „за“?

Бележниците бавно се вдигнаха — всички, без един. Предпоследният залагащ.

— Гласуването трябва да бъде единодушно — отново се намръщи Хогарт.

Всички погледи се обърнаха към въздържалия се. След миг той неохотно вдигна бележника си.

— Един милион лири! — извика Хогарт и стовари чука върху катедрата. — Нов рекорд!

Един милион лири, мислеше си той. Невероятно! И всичко това, само защото той я бе открил, благодарение на една отблъскваща американка — оная кошмарна Джун Никерсън, която се опитваше да флиртува с него в „Айви“ онази вечер, когато Хогарт си мислеше, че безвъзвратно си губи времето.

— Господа — обади се той, — всеки момент ще сервират вечерята.

Тя видя как те отпуснаха бележниците си и се изправиха — всички, без един. И се разсмя. С див, истеричен смях. Продадена за един милион лири на маскиран монах! На маскиран луд! Не можеше да се сдържи. Не я беше грижа дали онзи няма да й пререже гърлото — просто не можеше да се спре.

Всички я гледаха — знаеше го. После те също се разсмяха.

Отново поставиха паравана, така че мъжете вече да не я виждат. Това беше сигнал да опразнят стаята и тя чу как те изпъшкаха в хор. Отново нахлузиха качулката на главата й и я завързаха здраво, а смехът й замря — започваше да я обзема паника. В мига, в който я отвързаха от колоните, тежкото покривало пак я обви, така че да не може да помръдне. После някой я вдигна, метна я през рамо и я понесе надолу по стълбите, по коридори, нагоре, надолу. Движеха се много бързо. Виеше й се свят и й се струваше, че ще повърне.

Една врата се отвори и затвори. Те спряха. Главата й все още висеше надолу. Махнаха качулката, после — перуката и мрежичката за коса, но беше тъмно като в рог и тя не виждаше нищо. Някой събра косата й в шепа.

„Не ми режете косата. Отрежете ми главата.“

Дръпнаха я силно за косата и някой завърза с нещо очите й. Кърпата беше толкова плътна, че тя не виждаше нищо през нея, нито пък би могла да я развърже, дори и ръцете й да бяха свободни.

Пак тръгнаха нанякъде. В друга стая — врата се отвори и затвори. После я стовариха на легло с лицето надолу. Махнаха обувките й и прикрепиха нещо студено към глезена й. Отвързаха китките й, преобърнаха я и махнаха тежкото покривало. Дръпнаха ръцете й настрани и тя усети как пъхнаха нещо в белезниците, които все още сковаваха китките й. Откопчаха колието. После се махнаха.

Тя лежеше сред непрогледен мрак. Опита се да се оттласне от онова, за което я бяха завързали, но не можеше да помръдне. Корсетът беше толкова стегнат. Не можеше да диша.

В действителност това не можеше да става. Беше невъзможно.

Озовала се бе в капана на един кошмар. Нямаше как да избяга.

В съседната стая членовете на клуба сновяха и си говореха припряно. Кой ли сред тях бе предложил такава колосална сума? Е, тя наистина беше разкошна. Прекрасна момичешка фигура. Толкова млада, толкова свежа. Толкова податлива на дресировка. Всички въздишаха — не беше честно.

— Възможно ли е, която и да било жена да го заслужава?

— Колко ли време ще му отнеме, как мисли те? Колко ли време ще я задържи?

— Добър въпрос, бих казал. Хиляда на седмица според правилото. Един милион лири са равни на хиляда седмици. В годината има петдесет и две седмици. Това прави… чакайте да видим, деветнайсет години и почти три месеца. Значи трябва да я задържи до 1954 година.

Разсмяха се.

— Не си струва времето — отбеляза някой. — По-зле и от съпруга, да му се не види! И струва цяло състояние, да му се не види!

— Плюс секретността. И разходите. Ега ти главоболието.

— Ще види зор той с нея. Чухте ли я как се смее! Той ще види зор, гарантирам ви го.

Те отново се разсмяха.

Ала все още я желаеха. Повече от всякога.