Карън Молине
Беладона (11)

8
Гласове, които могат да разтопят дневник

Матео като че се е посъвзел. Благодарение на Анабет — радвах се за него, наистина се радвах. Също и Беладона. Затова няма и капка съмнение. И двамата не смеехме да мечтаем, че някой от нас ще заживее нормално в някаква степен, че ще бъде заобиколен от спокойствие и любов. Беладона не е толкова жестока, за да откаже това на брат ми.

Само че имаше един незначителен проблем.

Не че Анабет му оказваше натиск, нито пък наистина очакваше Матео да споделя леглото й, но развръзката наближаваше — макар да нямаше решение в случая. И нямаше начин да се заобиколи.

— Какво да правя? — попита ме той един следобед. — Тя заслужава да има истински мъж.

— Имала е истински мъж и виж какво й причини — отвръщам аз. — Впрочем, тя вече има деца, така че няма защо толкова да се безпокоиш.

— Не става дума за деца. Знаеш за какво намеквам.

— Да ти кажа, имам смътни спомени, че съществуват и други начини да задоволиш жената.

— Да, сигурно има. Само не знам как да й кажа. Ами ако ме отблъсне?

Сърцето ми се сви от нежност към скъпото ми по-голямо братче.

— Как така ще те отблъсне? — възкликвам възмутен. — Тя е лудо влюбена в теб. Другото е просто дреболия.

— Не се прави на глупак, Томазино. Много повече е от дреболия.

— Не говоря глупости. С радост ще й разкажа всичко, ако желаеш. Въобще няма да ме притесни — предложих нахакано, като безсрамно лъжех. Донякъде заради Матео, донякъде, за да приключим с това. Срамът от състоянието ни и самоналожената тайнственост бяха страхотно бреме, особено когато човек жадува отзивчивост и състрадание като мен. — Знаеш ли, време е и Джак да чуе историята, така че ще поканим и него. Остави ме да говоря аз.

— Нещо ново? — пита Матео и разбирам, че с немощния си въпрос той се опитва посвоему да ме утеши.

Помощта му ще ми е нужна, когато се готвя да разкажа всичко и се вторачвам в стоическите лица на Анабет и Джак, докато седим и пием чай в клуба няколко часа преди отваряне. Те усещат, че има нещо. Решавам да се срещнем на неутрална територия, доколкото Беладона все още не е готова да приеме жена — дори толкова скъпа за Матео — в къщата и да се разкрием. А така Анабет може да си тръгне, ако пожелае, пък Матео може да скрие мъката си зад доминото. Той седи на ръба на пейката с поглед, вперен в силно излъскания дансинг. Опитвам се да не гледам лицето му.

Изсипвам доста силна доза чисто малцово уиски в чая си, макар прекрасният освежаващ топъл пунш едва ли е достатъчен да се справя с предстоящия разказ.

Колко ли години са минали от влажния следобед, когато двамата с брат ми бяхме измъчвани и кастрирани? Десет? Да, десет: случи се през 1943 година, в планините край италианско-швейцарската граница. Кой месец? Не искам да си спомням. Достатъчно е, че беше студено. Винаги съм потискал най-лошото, макар да се оправях със състоянието си по-добре, отколкото Матео. Дали поради жизнерадостния си нрав, или защото зловредните сили на говора ми за щастие останаха ненакърнени. Отегчени от писъците ни, те нехайно клъцнаха върха на езика на Матео, който не желаеше да говори. Никога не бях виждал толкова кръв. Или поне докато не отсякоха най-болезненото и хвърлиха скъпата ни плът на кучетата, за да престанат да лаят.

После изведнъж напуснаха стаята и не се върнаха повече. На нас се натъкна Негова светлост — как англичанин като него се е добрал до германци в тази част на Италия, при това точно в този момент от войната, остава загадка, но реших, че играе двойна игра с фашистите или който там му е бил изгоден и те нещо са го ядосали. После той ги ядосал още повече, убил ги, взел пленниците им, парите и оръжието им, и изчезнал.

Щом ключалката на килията ни щракна, ние се приготвихме за смъртта, която в сравнение с онова, което ни беше сполетяло, не ни изглеждаше толкова ужасна, тъй като аз бях преди направо вманиачен по секса. Но вместо това, като вдигнахме поглед от опръскания с кръв под, видяхме лъскавия гланц на кожени туристически обуща и подгъва на пелерина, в която бе загърнат някакъв брадат мъж с — удивително! — тъмни очила, а останалата част от лицето му бе скрита от шапка с широка периферия и шал. Той ни направи знак с облечен в ръкавица пръст и ние запълзяхме подире му.

Плувахме в ужасна мъгла; не искам да си спомням деня, когато подскачахме, кървящи още и се напрягахме да не стенем твърде силно на опашката на конвоя от дълги коли с плющящи знамена. Беше чудо, че мъжът и бандата му успяха да минат през Швейцария и през окупирана Франция. С интригантски връзки, рушвети и обири те уредиха бензина и пътя по време на най-усилните битки, как точно, не исках и да знам от страх, че знанието може да е смъртоносно. „Защо нас?“ — чудех се. Защо да се тормозя? Навярно заради американския акцент или просто заради щурия ни късмет. Може да го е направил просто, защото е могъл, или за да докаже нещо на изменниците. Каквато и да е причината, струва ми се, че той се нуждаеше от верни войници за някаква нечестива работа и е бил сигурен, че ще сме сляпо предани, вечно задължени на човека, който ни е спасил от сигурна смърт. Кой беше и как изглеждаше не знам: така и никога не видяхме ясно лицето му. Но това имаше малко значение. „Освободих ви, роби такива, така че наричайте ме господин Линкълн“, каза ни той, щом пътуването ни свърши. Настаниха ни в един рушащ се замък, скътан толкова дълбоко в белгийския лес край река Мьоз, че не смеехме да се отдалечим. Не можехме, дори да искахме, ала знаех, че ако се опитахме, никога нямаше да намерим обратния път. Когато започнахме да ставаме от леглата и да се разхождаме из обраслите градини, господин Линкълн ни показа бодливата тел по протежението на каменната ограда, която обграждаше имота. После ни запозна с Маркус, чиято гримаса, която трябваше да е неговата усмивка, ме накара, както бях омаломощен и не на себе си, да се разтреперя. Той живееше с не по-малко противната си съпруга Матилда, икономката, в каменната стражева къщичка на единствения портал. Мориц, братовчед на Маркус, държеше стая и хол за нас на втория етаж, а неговият нрав беше още по-отвратителен.

Не задавахме въпроси, нито искахме да узнаем нещо.

Господин Линкълн ни каза, че сме в безопасност, докато сме под негова закрила. Той очакваше от нас да си починем, докато възвърнем силите си, и после да се захванем с поправката и пребоядисването на стаите, повредени от заминалите войници. Каза ни, че Маркус и Мориц ще проверяват дали разполагаме с всичко необходимо, обаче нравът им бил отвратителен, особено ако не знаели къде сме във всеки момент. Щом намислехме какво трябва и приготвехме списък за покупки, той и Матилда изчезваха по извития горски път към най-близкото село на раздрънкани велосипеди и се връщаха мълчаливо с всичко, което бяха успели да изкрънкат от черния пазар.

Основното, продължи господин Линкълн, беше, че ни е забранено да задаваме каквито и да било въпроси на гостите на двореца, ако дойдат такива. Каза ни, че мъж на име Хенри Хогарт ще бъде нашата свръзка с него. После ни изостави за близо три и половина години. Войната свърши и светът въздъхна тежко, облекчен. Хогарт, изтупан дребничък мъж с почти плешиво теме, се отбиваше от време на време без предупреждение. Олисялата му глава приличаше на твърдо сварено яйце и той предпочиташе да я покриват махагоново кафяви меки шапки или закачливи червени такета. Спомням си най-вече тесните черни кожени ръкавици, копринените кърпички в ярки цветове с кашмирени десени, както и ослепително белия копринен шал, преметнат дръзко през рамото. Той ни хвърли един поглед, докато къртехме мазилката от стените, после бръсна въображаемия прах от ръкавите на своя френски костюм с гримаса на ужас и отново си тръгна.

След края на войната не се страхувахме повече от нападение, пък и гозбите на Матилда постепенно ставаха по-добри, колкото повече храна се намираше. Лека-полека оздравявахме, поне физически. Предполагам, че се питате защо не се опитахме да избягаме, защо избрахме да останем скрити в гората да ближем раните си. Погледнете го от тук: травмиращият срам, унижението и объркването от вида ни бяха по-дълбоки от раната. Решихме да останем като слуги, защото още не бяхме готови да се срещнем със света. Докато едно от предчувствията ми не подсказа, че е узряло времето за промяна. Питах се преди дали интуицията не е изчезнала заедно с мъжествеността ми. Виждате ли — беше ни напуснала всякаква воля да се борим. И волята да мечтаем.

И тъй, боядисвахме стените и варосвахме перилата, стегнахме градината, четяхме. Поглъщах лакомо книгите от огромната библиотека, която намерихме опакована в сутерена и кашон по кашон я нареждахме горе, по скованите от нас лавици. Пълнех главата си с думи, факти, преживявания, които не бях и сънувал в Бенсънхърст, гълтах в унес том след том като заместител на живота. Дните и месеците преливаха един в друг. Стараехме се да не ядем много и да поддържаме форма, тъй като започвахме да пълнеем. Настроението ни рязко се сменяше. Ту изпадахме в меланхолия, ту побеснявахме от гняв. Свикнахме да си пийваме от бутилките „О’Брион“, които намерихме да креят в избата за вино. Кървенето отдавна бе спряло, но не спря болката от загубата, нито промяната у нас стана по-малко естествена. Не съм от тези, дето мислят, че мъжът не носи частица женственост у себе си и няма усет към внезапни и деликатни преживявания, но смятам, че нито един мъж не трябва да бъде направен женствен не по свой избор.

Матео не беше страхливец, но винаги си е бил отчайващо срамежлив и неуверен, докато аз бях преизпълнен с младежко самохвалство и мъжественост. Той приемаше живота много по-сериозно от другите в бандата ни. Преситен вече от жени, всъщност, бях ненаситен като биче, пуснато в поле с юници, обикновено дразнех Матео безмилостно, че е единственият жабар в Италия, който никога не е чукал. Бавен в разговорите, на какъвто ще да е език, той се смущаваше от заваления си италиански; а пък аз го използвах като преимущество, за да свалям местните девойки, които си мислеха, че сме от Холивуд, а не от Бенсънхърст. Каква ирония е, че израснахме в Бруклин и вероятно бяхме единствените загубени американци, тръгнали на гости при братовчеди от Италия в края на 1939 година. Не съжалявам, че моята улична самонадеяност ни завлече при партизаните — поне докато ни хванаха. Понякога насън ме спохождат проблясъци от спомени: усещането за женска плът, която се гърчи и стене от удоволствие под мен, неутолимият глад за физическо задоволяване. Матео не притежава нищо друго, освен болката и безмълвието и затова виня себе си.

Тогава срещнахме Беладона.

Нямам какво да кажа повече за тази среща. Вече съм ви разказвал, така че не ме карайте да изпадам в подробности. Не, не, ще трябва да почакате за още.

Щом свършвам, настава дълго мълчание. Матео сякаш едва-едва си поема дъх, така неподвижен и отчаян изглежда. Анабет плаче, откакто споменах за пръв път за господин Линкълн. Дори невъзмутимият Джак изглежда слисан.

Анабет изтрива сълзите, става и отива до Матео. Тя коленичи до него търси ръката му, но той се дърпа.

— Не ме отблъсквай, Матео — моли го тя. — Не ме интересува какво те е сполетяло. Няма значение. Ти си най-храбрият, най-очарователният и най-чудесният мъж. Обичам те такъв, какъвто си. Маршал и Шарлот — също. Ти стана част от семейството ни и ние имаме нужда от теб.

Две сълзи се стичат по страните на Матео, а той не откъсва поглед от обувките си. Усетих присъствието й и я потърсих. Беладона ни гледа от тъмното. Тя почти незабележимо тръсва глава; поглеждам към брат си.

Анабет се навежда, улавя лицето на Матео в шепи и с палец проследява сълзите, преди да ги изтрие.

— Хайде да се прибираме у дома — подканва го тя нежно. — Моля те. Можеш ли да се освободиш тази нощ? Скъпи, моля те. Трябва да съм с теб тази нощ.

— Върви — казвам му — Джефри ще е трогнат да поеме смяната.

Анабет става и протяга ръце. Матео поглежда очите й, искрящи от любов и нежност, и още две сълзи се стичат по бузите му. Само едно можех да направя, за да не се разхълцам, какъвто съм си сантиментален мекушавец. Плъзгам поглед към мрака и виждам, че Беладона е изчезнала.

Матео ме поглежда и се опитвам да му се усмихна, след което двамата с Анабет излизат.

— Съжалявам, Томазино — казва Джак.

— Благодаря, но няма нужда да казваш нищо.

— Мога ли да задам един въпрос? — пита той и аз кимам. — Какво стана със семейството ти? Знаят ли, че сте тук? Искаш ли да направя справка?

— Много мило — отвръщам аз, докато се мъча да си издухам носа, без да губя достойнство, — но те ни смятат за мъртви. Впрочем, баща ни почина праз 1944-та, а мама — преди две години. Поинтересувахме се, за да бъдем сигурни. Не зная дали бихме могли да застанем лице в лице с останалите. Не и след толкова време. Така е по-леко и за тях.

— Ако желаете снимки, само да ги зърнете?

„Да“, искам да изкрещя. Ала не мога. Не бива да мисля за тях, нито аз, нито Матео. Зазидали сме всичко: миналото, детството, дома, братята и сестрите, братовчедите, цялата шумна фамилия. Всичко, което сме били.

— Сега Беладона е нашето семейство — мълвя.

— Разбирам — казва Джак, после излиза и ме оставя сам в празната стая, насаме с призраците на онова, което ме беше създало.

 

 

Пак гореща нощ в клуба, в която безцелно гребем сорбети с джин и тоник, летния ни специалитет, от сребърните купички. Наоколо никой не представлява малко от малко интерес за нас и Беладона е в отвратително настроение.

Не мога да я виня. Играта на изчакване вече не беше забавна. Дори и за мен, при безкрайната ми способност да се забавлявам с глупостта и тъпоумието на хилядите, престъпили огледалната порта на клуб „Беладона“.

— Брайъни ми казва, че се буди и не може да си спомни какво е станало вчера, нито каквото и да било — тормози се Беладона. — А какво да кажа аз?

— Може да се каже само, че не правиш нищо, което да си струва да се запомни.

Пристига нова група гости, които алчно и подчертано ни кимат и започват шумно да дърдорят, само и само да ни докажат, че са светски, изтънчени люде.

— Ловът на женени мъже е винаги безопасен — заявява една жена, — само че страхотно дразни съпругите им.

— Безопасен, защото вече са женени, така ли? — уточнява един господин. — И ти се спестява ужасът да живееш с него.

Колко вярно, мисля си аз, докато гледам мъжа, чиито рамене се спускат толкова стръмно надолу, че фигурата му напомня винена бутилка. Бузите му са червендалести като чаша каберне, докато състареното лице на дамата му е напудрено до бяло — като стрък аспержа, раснала в мазе. Приличаха на кошмарен вариант на Белоснежка и Червенорозка.

— Ужасно е, като се замислиш — секс на трезво — продължава той. — Направо бях забравил, че нервните ми окончания сработват. Ужасно! Честно казано, не зная дали мога да се справя с подобно нещо по-често от един път на пет години или нещо такова. Обаче хората разправят какви ли не най-необикновени неща, когато са без дрехи. Освен това можеш да видиш всичко ясно. Пък и да си кажем правичката, не ти пука толкова за физиономията, ако иначе всичко е точно. Или е обратното?

Снежанка се прозява широко.

— Отегчавам ли те? — пита той.

— Още не, скъпи Роналд, но съм сигурна, че няма да е за дълго. Ти си ужасно груб — отвръща Снежанка и го потупва по бузата му малко силничко, — но точно такива мъже харесвам. Толкова е умилително. Непременно разкажи на всички за новата си любовница. — Тя огледа масата. — На половината на годините му, два пъти по-висока от него и два пъти по-издръжлива. Не е ли прелестно? — След което тя се извинява и нехайно се отправя към тоалетната.

Роналд я гледа как става, после свива рамене.

— Нали косата й е прекрасна? Прекрасен цвят, а й трябва съвсем мъничко боя, за да го докара.

— Тя беше удивително дете-чудо — подмята някаква жена.

— Скъпа Дороти, децата чудо остават на седемнайсет, докато не навършат поне двайсет и пет — отвръща Роналд.

— Като Дълси — отбелязва Дороти. — Чу ли какво й е сторил петролния магнат?

— Не — гугукат всички на масата. — Разказвай!

— Добре — съгласява се Дороти, като тревожно пърха с фалшивите си мигли да провери дали я слушам, — магнатът я поканил на обяд, икономът му я посрещнал и я поканил в трапезарията, като казал, че магнатът трябвало да я чака там. Налял й питие и излязъл, а тя започнала да нагъва хайвер. Изведнъж чула, че под масата лае куче — и ей ти го магната цял-целеничък, с лице, маскирано като кучешко, с кучешки нашийник на врата и каишка, вързана за крака на масата. Той излаял още веднъж и заскимтял, че е гладен и чака тя да му хвърли нещо за ядене.

— И какво направила тя? — пита Роналд.

— Като не знаела какво да го прави, тя взела, че си тръгнала — завършва Дороти. — Идиотка! Ако беше изиграла правилната карта, щеше да получи повече от няколко лъжички хайвер.

Дороти е права. Трябвало е да изведе магната на разходка. После да го върже на някое дърво и да го остави да си лае, докато не го видят всички съседи.

— Мъжете като него не обичат да плащат за секс. Плащат на жените, за да ги зарежат — казва Роналд. — И много повече уважават жените, на които наистина плащат.

— Ами жените, които плащат на мъжете? — пита Дороти. — Джина де Лоренцо е на седемдесет и осем, а новото й гадже е на четирийсет и една. Майка му казва, че Джина трябва да го осинови.

— Джина е нимфоманка — заявява Роналд.

— Всяка жена, която харесва секса, според теб е нимфоманка, скъпи — изтананиква Снежанка и пак сяда на масата. — Всичко е само заради завоеванието, драги ми Рони. Установих обаче, че най-големите свалячи не могат да го вдигат. — Тя се усмихва широко. — Струва ми се, че всички импотентни мъже трябва да ги хвърлят от някоя урва. Ако ги нямаше, светът щеше да е къде-къде по-приятно местенце за нас. Никога не бих си легнала с мъж, на когото не му става. Не е морално да не правиш секс, когато си с някой в леглото.

— Джулиъс казва, че може да прави секс веднъж месечно — обажда се една от жените, — при пълнолуние.

Тия приказки за секса започват да ме дразнят. Честно казано, сигурен съм, че като се приберат вкъщи, повечето от тия пишман познавачи на секса или четат доклада на Кинси и това им е целият кеф, или завързват престилчица а ла Мами Айзенхауер да сложат вечерята на мъжленцето във фурната.

— Искам братовчедка ми Джун да дойде — ненадейно ми казва Беладона. — Колкото е възможно по-скоро. Трябва да направя неща, да усещам, че нещо става.

Естествено, при последните й думи се появява Джак.

— Вън става нещо — съобщава той и разказва за случилото се.

Дълъг черен кадилак спрял близо до вратата и разпръснал чакащата на улицата тълпа. Слезли двама биячи, като си оправяли меките шапки и стягали вратовръзките с пресилени движения. Сигурно са ги изпратили от някоя мафиотска централа да се правят на наперени хулигани. Матео си стоял неподвижно на поста, Андромеда леко поръмжавала, а той междувременно кимнал почти незабележимо на Джефри, който включил микрофона. Скритите бодигардове започнали да приближават в стесняващ се кръг, докато тълпата стояла, без да помръдва и без да гъкне. Гангстерите тръгнали към вратата и Андромеда залаяла яростно.

— Разкарай кучката — процедил единият.

— Моля, не ви разбрах? — попитал Джефри.

— Разкарай шибаната кучка, казах. Идва господин Бонавентура.

— Ако правилно съм разбрал — отвърнал Джефри с ледено спокойствие, — нито един от вас не е господин Бонавентура?

— Разкарай я — озъбил се другият, отгърнал сакото си и показал кобура под мишницата. — Господин Бонавентура желае да влезе, а господин Бонавентура получава, каквото поиска.

— Така ли?

— Така.

Те още не били разбрали, че разговорът в цялото си красноречие се предава на тълпата на улицата, а и на полицаите, които хапваха сандвичи в колите си по всички пресечки.

— О, господине — провлачено казал Джефри, — предполагам, че сте насочили към мен оръжие. Имате ли разрешително за такъв чудесен пистолет? Или тази вечер съм извадил късмет?

Разнесъл се нервен смях.

— Стига си шикалкавил — изръмжал първият гангстер.

— Ами Андромеда се страхува от пистолети — настоявал Джефри. И преди да се усетят какво става, и двамата биячи се проснали по гръб с дула, насочени към главите им от чевръстите пръсти и превъзходните умения на Матео и Джефри. Тълпата ръкопляскала, докато полицията закопчавала белезниците на псуващите биячи и ги извеждала.

След това едва ли ще си помислите, че самият господин Бонавентура е бил симпатяга. Обаче за всеобща изненада, той излязъл от бляскавата черна кола, казал нещо на шофьора, който май спорел нещо с него, и бавно приближил вратата. Подпирал се на бастунче, досущ като Леандро, макар в италианската му мутра да нямало капка аристократичност.

Джак побързал да иде при верните стражи на портата и те свикали малък съвет.

— Може да е полезно — казал Матео. — Той може да е Бонифацио Бонавентура, но той не е стигнал до това положение с глупост като тази на биячите му.

Когато господин Бонавентура приближил вратата, на улицата игла да паднела, щяло да се чуе. Даже полицаите, които водели биячите, зяпали удивено.

— Добър вечер — поздравил той.

— Добър вечер, господине, и бъдете добре дошли в клуб „Беладона“ — отвърнал Джефри. Послушната ни Андромеда стояла безмълвна, както й наредили, и махала с опашка. — Заповядайте, моля.

Господин Б. кимнал и влязъл. Джак избързал по коридора към двама ни с Беладона, докато господин Б., също като другите, си платил входа и оставил да претършуват палтото и шапката му. Джози въпросително погледнала Матео, но той кимнал — и позволили на господин Б. да задържи бастунчето.

Джак посреща господин Б. в края на преддверието с огледалата и леко се покланя.

— Беладона ще бъде поласкана, ако заповядате на нейната маса — казва той.

Господин Б. е дребен и тъмен като фас от хаванска пура, но с очи на есетра, мисля си аз, докато той сяда на масата ни. Не бих нарекъл това привлекателна опаковка, само че отде накъде аз ще давам оценки за вида на някого!

— Очарована съм, че можете да се присъедините към нас тази вечер — казва хладно Беладона на господин Б. и маха с ветрило на един от сервитьорите. — Как мога да направя гостуването ви колкото се може по-забавно?

— Струва ми се, че знаете какво искам — казва той.

— Не мисля — отвръща Беладона с каменно лице под маската.

— Предпочитам да говорим насаме — предлага той.

— Това е личната ми маса. Смятайте, че сте отделен от целия свят. — После, като преминава на италиански, тя добавя: — Можем да говорим на този език, ако желаете.

Тя посочва към мен с ветрилото.

— Това са Томазино, личният ми управител, и Джак, който отговаря за охраната. Джак не владее добре италиански и няма да разбере какво точно си говорим. — Няма значение, защото умът му чатка достатъчно и доизмисля останалото.

Така става, като наемате най-добрите.

Есетровите очи се присвиват още малко. Не се зарадва.

— И тъй, каро мио — казва ведро Беладона, — след зрелищното представление отпред, трябва да приема, че предложението ви е от крайно спешен характер.

Господин Б. се мръщи. Нещата не се развиват според плана му. Беладона не отговаря на типа жена, преобладаващ в твърде специфичната и ограничена среда на господин Б.

Сервитьорът донася бутилка „Дом Периньон“.

— Благодаря, Чарлз — казва тя, след като той налива чашата на господин Б. и му дава знак да се приближи. — Чарлз, господин Б. обсъждаше с мен качествата на персонала ни. Струва ми се, че той ще иска да види документите ти.

Господин Б. изглежда объркан. Не, не, той хич не ме впечатлява. Разликата между Джак и мъжете като господин Б. е, че Джак притежава рядкото качество да действа безшумно, с овладени инстинкти и бърза мисъл, с проницателност. Има очи на тила и нос, който подушва опасността. Готов е да чака и да крои планове след грижливо обмисляне. Господин Б. иска каквото си ще, когато си ще и го иска начаса.

Незабавното удоволствие е такава скука!

Чарлз показва значката от ФБР, а господин Б. мести поглед от него към нас с Джак, и после към Беладона. И изненадва всички ни, като избухва в смях.

— Спечелихте ме, синьора — възкликва той и вдига наздравица с чашата. — Победихте ме. Макар че май закрилата ми ще ви потрябва, за да ви пазя от ония зверове.

— Ако се наложи — казва тя и намига, — вие ще сте първият, когото ще извикам. — Тя маха на Чарлз да се отдръпне и тълпата изпуска дружно въздишка на облекчение. — Разкажете ми за семейството си. И за Италия. Къде сте роден?

Джак се изнизва, докато си бъбрят, а аз си сипвам втори коктейл. Господин Б. говори за Соренто.

— Не съм ходила там, ала чуя ли „Торно а Соренто“, ми се ще да взема първия кораб и да замина зад океана — казва Беладона.

— Често пея — промълвява господин Б. с изненадващо печален вид.

— Обичате да пеете?

— Само вкъщи. Винаги съм искал да стана оперен певец.

Естествено. Подуших отдавна, че ще се стигне и до тук, но Беладона нищо не изпуска.

— Е — обръща се към него тя, като продължава бавно да си вее, — може би ще се съгласите да попеете тук?

— Тук? Какво искате да кажете?

— От седмици подготвяме маскен бал, горска фантазия. Ще бъде италианска гора, а вие можете да ни зарадвате, като изпеете тази или някоя друга ария по ваш избор. Както се уверихте, имаме чудесен оркестър. Ще говоря с диригента, така че следобед ще можете да дойдете за кратка репетиция и да пеете пред нас вечерта. Ако желаете, ще бъдете с маска. — Тя почти се усмихваше под доминото си. Почти, но не съвсем.

Господин Б. внимателно я оглежда.

— Ще направите това заради мен? — пита накрая той.

Тя свива рамене.

— За нас ще бъде удоволствие.

 

 

Съвсем в стила на Беладона единственият мъж, получил благосклонността й, е главорез, селяндур, мафиот. Тя не го е поканила да пее, защото е успял да й вдъхне страх или защото очаква услуга в замяна, макар господин Б. да я уверява след представянето си на вечерта на горската фантазия — инкогнито, разбира се, че с радост би дръпнал всякакви конци или би оплел чифт циментови ботуши, стига само тя да поиска. Не е чак толкова лошо някой мафиот да ти дължи нещо.

Тя го прави, защото има желание да го направи. Впрочем, господин Б. има изненадващо приятен баритон.

Ала гласът му избледнява и се стапя от незначителност, когато Матео се приближава към Беладона в края на второто изпълнение на господин Б. Макар и с домино, отгатвам, че лицето на Матео е придобило израз, който чаках отдавна да се появи. Израз на усилено очакване.

— Лора — прошепва той. — Лора Гарнет. Дошла е с компания.

Лора Гарнет, виж ти. Непоканена изненада от миналото. Това е знак. Усетих приближаването му по пулсирането на вените ми — от коляното надолу до пръстите. Първо Лора, после Джун. Тя няма да устои на поканата, изпратена за бала ни Нощ в казбата.

А после — някой от тях. От членовете на оня клуб. Някой трябваше да дойде.

Името на Лора ме пренася назад в Мерано, към горчивата вода и мъжа с проницателни лешникови очи, към бастунчето със златен лъв, и към тежкото бреме, което той носи. Леандро ни беше казал, че гласът на Лора може да разтопи и ледник. Колко уместно се появи тя тази вечер. Можем да я поканим да пее на бис с господин Б.

Двамата с Беладона се споглеждаме.

— Тя позна ли те? — питам аз.

Матео клати отрицателно глава.

Беладона се усмихва. Усмихва се широко под маската.

— Великолепно! — възкликва моята мила. — Поканете я вътре. Поканете ги всичките.