Карън Молине
Беладона (17)

13
Търкаляне в сеното

— Написал съм нещо прекрасно. Искаш ли да го чуеш?

— Не — отвръща Беладона. — Остави ме на мира.

Да го вземат мътните. Май този ден ще е от ония. Напоследък доста дни са такива, откакто зарязахме Купър да лежи в праха. За лош късмет тази очарователна сцена съвсем леко разсея гнева, който Беладона не си е признала от срещата ни със сър Пати насам. Този гняв клокочи толкова бясно — също като кафето в тези нови измишльотини, електрическите кафеварки, — че се боя, че скоро ще избухне експлозия, по-мощна и от Каракатау.

— „Скъпа Лора — продължавам аз невъзмутимо. — Искам да ти благодаря за всички писма и да те помоля да ми простиш, че не ти отговарях. Бях…“

— Стига! — прекъсва ме тя през зъби. — Какво си мислиш че правиш, по дяволите?

— Пиша на Лора, разбира се — отговарям аз. — Бих добавил, че отдавна трябваше да го направя.

— Никой не те е молил да добавяш нищо.

— Мислех си, че ще е на късмет. Първо Лора дойде в клуба, после Джун, после сър…

— Не смей да ми споменаваш името му — срязва ме тя гневно. — Искам да го чуя само когато ми съобщиш, че е мъртъв.

— Добре — съгласявам се аз. — Извинявай. — Предполагам, че моментът не е особено подходящ да й кажа за Джун, тъпата му крава с крава. Тя и семейството й избягали от Канзас сити след фалит и позор, точно както го бяхме планирали. Обратно сред студения пейзаж на Минесота, под мамината и таткова родна стряха, а мама и татко не знаят какво да правят с дъщеря си, която дрънка нещо за някакви, дето я били отвлекли и измъчвали. Нито пък разбират, че и доста от техните имоти също ще изчезнат. Не ми се мисли какво ще стане тогава с крехкото им здраве. Не че тази мисъл не ми дава да заспя. Това е съвсем малка цена за онова, което са сторили на Беладона, за пренебрежението и презрението. Задето дори не са я потърсили. Задето са я оставили на…

Не, не, не, още не сме стигнали до там.

— Веднага скъсай това писмо. Не искам нито Лора да идва тук, нито който и да било — казва Беладона. — Искам да мине това тъпо тържество и да ме оставят на мира.

Тъй че аз драматично скъсвам писмото пред нея и си излизам. Само дето забравих да й кажа, че това е само копие. След като обсъдих положението с Матео и Джак, хвърлих се надълбоко и изпратих истинското писмо още преди близо месец. Подправянето на подписи все още е едно от любимите ми хобита. А и току-що получих отговор. Лора благодареше на съпругата на Леандро за любезната покана да й гостува за по-дълго във Вирджиния. Била изпълнена с благодарност, задето й писала след всичкото това време. Че щяла да доведе със себе си и един-двама приятели, с които смятала да пътува, щом графинята била така любезна да ощастливи и тях с гостоприемството си.

Пристига заедно с тях другата седмица, и знам, че ще има доста крясъци, когато Беладона разбере.

Ще ви спестя последвалата неприятна ситуация. Няма нужда да ви запознавам с подробностите. Не съм свикнал враждебността на Беладона да е насочена срещу мен; нито пък ми се ще някога да ми се случи пак. Няколко дни ми бяха нужни да изляза най-после от стаята си и да спра да се цупя. Често ми се иска да бях по-груб, каквато е тя — това щеше да ми улесни живота. Но не, аз съм осъден да бъда такъв, какъвто съм, защото съм си добричък по природа.

Най-накрая Беладона изпраща Брайъни с дар за примирие — снежният пейзаж на Утрило, който жадувах да окача в спалнята си, и аз се смилявам. Освен това тя има нужда от мен, за да уредя подробностите покрай празненството. Отначало си мислехме да бъде маскарад, но това напомня твърде силно за клуб „Беладона“, въпреки че хиляди тържества по целия свят все още са вдъхновени от скандалните ни тематични вечери. Хората просто са твърде мързеливи, че да си наумят собствени идеи за забавление.

Да те ласкаят досадници е като да продаваш лед зимно време: безполезна работа.

Така че решаваме да бъде обикновено следобедно барбекю за селяните, след като семейство Бейнс се върне от кръщавката. По-късно същата вечер ще бъде големият, по-официален бюфет за всички съседи. Каквито и кибици да се опитват да вкарат, ще е напусто — охраната е подсилена с колеги на редовния персонал, приятели на Джак, уж случайно отбили се насам. Те ще се смесят с гостите в стройните си бели смокинги — с опушено сребърни чаши джулеп в ръка — и ще се слеят съвършено с тълпата.

 

 

— Как да я наричам?

— Коя? Графинята ли?

Лора кима.

— Всъщност ние с нея никога не сме си говорили…

— Според мен в момента е най-добре да я наричаш „графиньо“. Ако желае да бъде наричана по друг начин, тя ще ви каже. Тя има малко особено отношение към имената. — Навеждам се към нея и й прошепвам последното изречение поверително.

— Ясно — въздъхва облекчено Лора. — Благодаря.

Тя е развълнувана, че е тук. Личи си по блясъка на очите й, същите на цвят като синята лятна рокля, с която е облечена, когато слиза да пийне с нас на верандата, след като е разопаковала багажа си. Кълна се, че тази жена е създадена за летни рокли с тесни корсажи и разкроени поли над шумолящи пластове фусти. Забелязвам, че още харесва еспадрили с връзки около глезените. Отварям бутилка vin Santo, донесено от Тоскана, и щом го вижда, тя се усмихва.

— Това ми напомня за Леандро — казва тя.

— Виното или гледката?

— И двете. Брат ви също ли е тук?

— Не. Иска ми се да беше тук — отговарям. — Той се ожени и сега живее със семейството си в Ню Йорк.

— Прекрасно — мърмори тя.

— Да, хубаво е, но понякога ужасно ми липсва.

— Не е същото без него — казва Беладона. Застанала е зад нас толкова безшумно, че когато чуваме гласа й, и двамата подскачаме. — Здравей, Лора.

Не й протяга ръка — все още мрази да я докосват. Необичайно горещо е и тя държи чашата си, пълна с леден чай, до китката си, за да охлади пулса си. Стар номер на дамите от Юга, или поне така ми казаха. Южняшките красавици не бива да се потят. Били твърде изящни или някакъв подобен абсурд. Как успяват да заченат и да произведат на бял свят отвратителните образци на човешкия род, с които щяхме да се срещнем след три дни на празненството, изцяло ми убягва.

— Здравейте, графиньо. Благодаря ви, че ме приехте — Лора се изчервява до уши. Забелязвам, че е ужасно нервна и не забелязвам и намек от склонността й да се цупи. Беладона, сериозна и видимо скована, изобщо не изглежда зарадвана, че я вижда. — И благодаря, че поканихте и приятелите ми. Те би трябвало да пристигнат вдругиден.

— Как се казват те? — питам, въпреки че прекрасно знам. Трябва да се преструваме, че не знаем нищичко за Лора — или поне нищичко от онова, което може да ни е казала в клуб „Беладона“. — Знам, казахте ни, но се боя, че паметта ми вече не е като преди.

— Хю, Хю Тревенен. — Тя се изчервява. Знаем какво означава това. — И Гай, Гай Линдел. Най-добрият приятел на Хю.

— С нетърпение чакаме да се запознаем с тях — вмятам.

— Благодаря — отвръща тя. — Това значи много за мен — повече отколкото предполагате. Не сме били заедно в Америка почти от година, нали разбирате.

— Аха — казвам аз. — И къде се срещнахте за последно?

— В Ню Йорк. — Тя лекичко тръсва глава. — Гай ме заведе в клуб „Беладона“. Това беше едно фантастично място сред отвратителен квартал. А най-необикновеното беше, че се запознах с нея, със самата Беладона. После, като се замислих, това беше като цветен сън. Тя носеше невероятни маски и костюми, а също и ръкавици с пръстени над тях. Бях смаяна, когато получих покана да отида в офиса й. Сякаш четеше мислите ми, толкова много знаеше за мен. Когато й казах, че мечтата ми е да пея, тя ми позволи да го направя. В нейния клуб, представяте ли си! После ми предложи да ми изпрати човек в Лондон, който… — тя млъква засрамено.

— О, да, чувал съм, че тя помага на жени — обаждам се аз, — които са изпаднали в необичайни или нещастни обстоятелства.

Лора се разсмива рязко.

— Да, моят съпруг би могъл да мине за такова нещастно обстоятелство.

— Няма нужда да говорите за него — бързам да я прекъсна аз. Поглеждам Беладона, която незабележимо кимва. — Но ще ни разкажете ли за Леандро? Това много би ни харесало.

— Знаете ли как се запознахме? — пита Лора.

— Отдавна чакаме да ни го разкажете.

— Наистина ли? — Лора изглежда стъписана. Беладона почти дума не й е казала досега.

— Наистина — казвам аз. — Но, не бързайте. Няма къде да ходим и какво да правим, ще ви изслушаме.

Забелязвам, че Лора видимо се отпуска — иска й се да угоди на домакинята, ала не разбира съвсем защо. Не е заради общото им минало. Сякаш мигновено е попаднала под властта на някакво заклинание. Беладона не я посрещна особено радушно; всъщност е на ръба на враждебността. Да си признаем, тя внушава страх. Лицето й е сковано и безизразно, сякаш си е сложила маска на застиналата учтивост, която прикрива ужасяваща бездна. Иска ви се да направите всичко, което е по силите ви, за да накарате това лице да трепне или да се скрие там, където не може да ви причини болка.

— Заради мащехата ми стана. — Лора скръства длани в скута си и вперва поглед в съвършено оформените овали на ноктите си, като се мъчи да не губи самообладание. Сърцето ми подскача и се приготвям да се предам с щастлива въздишка. Всякакви съмнения, които може да са ми останали за нейната егоистична petulanza^[1], се изпаряват като слънчевите лъчи във вечерното небе.

— Майка ми почина от отравяне на кръвта след много тежка бременност — продължава Лора. — Бебето също. Нарекох го Софи, макар че не ми дадоха да го видя. Бях само на седем и половина години, но вече бях достатъчно голяма, за да помня.

— Сигурно ви е било много трудно, когато е починала Беатриче — вмятам аз. Сещам се за саркастичния коментар на Лора по адрес на приятелката й в Мерано и се чудя дали е забравила какво е казала преди толкова много години.

— Ужасно, и аз много се озлобих. — Тя се обръща и ме поглежда. — Никога не съм забравяла какво съм казала в Мерано, Томазино, защото се срамувах от себе си. — Тя отпива от виното и не се усеща, че рони бишкотата на трохи. — Беатриче се беше влюбила в един партизанин, който се криеше в Ка д’Оро между пътуванията си до Рим, и забременя. Някои от местните твърдяха, че бил шпионин, колаборационист, но аз знам, че това беше злонамерена клюка, която разпространяваха, за да уязвят Леандро и да навредят на репутацията му. Не можеха да го унижат, нали разбирате. Беатриче никога не би си позволила да бъде с мъж, който е нечестен. Поне в това съм сигурна.

— Значи госпожица Беатриче в крайна сметка наистина е била образец на добродетелност — казвам аз.

— Тя беше жена, колкото и да струва това. — Лора прехапва устни.

— Тя ви липсва — казвам.

— Ужасно. Минаха близо десет години, трудно ми е да го повярвам. След като се случи, Леандро не искаше да говори за нея. Сякаш бе затворил сърцето си. Докато не срещна вас. — Тя се осмелява да погледне Беладона, която се полюлява мълчаливо, загледана в залеза. — Толкова му се сърдех. И на нея също, че бе умряла толкова млада и силна. Почти я мразех.

— И му се нахвърлихте.

— Да. Всеки се нахвърляше на Леандро. Той беше лесна мишена, притежаваше достатъчно власт и богатства, за да има такива врагове, с които биха се гордели и Борджиите.

— Чудя се дали не си е мислел, че е наказан — казвам аз.

— За какво точно? — пита Лора.

— Наказан, задето е бил безмилостен и е преуспял, защото фантастично е забогатял. Нали знаете, кармично отмъщение, задето сте се издигнали по подобен начин.

— И си се осмелил да се правиш на Господ — промърморва на себе си Беладона.

— Никога не съм го питала за нещо подобно. Не ми влизаше в работата — казва Лора. — След като войната свърши, веднага му отидох на гости, но се чувствах като непотребен спомен за Беатриче, за онова, което той бе загубил. И когато забременях с Рупърт, трябваше да се върна у дома. Ние предимно си пишехме, след като се родиха синът ми и дъщеря ми Касандра.

— И как точно се вписва тук мащехата ви? — Връщам се отново на темата за лошата вещица. — Кога баща ви се ожени повторно?

— При първа възможност — отвръща Лора с огорчение. — Точно четири месеца, след като майка ми почина. Предаде се — не можеше да се справя сам. Нищо не разбираше от деца и беше благодарен, че някоя жена може да се погрижи за него или за мен и Спенсър, моето братче. Вместо ново бебе си взе нова жена. Само дето Вивека беше пълна противоположност на мама.

— Май си показахте ноктите!

— Да. Тя казала на баща ми, че трябва да избира — или тя, или ние, и той избрал нея. Нас ни пратиха в пансион в Швейцария на другия ден след сватбата. Ако се държахме наистина лошо според Вивека, когато се връщахме у дома през ваканциите, тя ни затваряше в детската, където всичко бе приготвено за горкичката мъртва Софи. И ни оставяше там без никаква храна и без да има кой да се погрижи за нас. — Лора се смее тъжно. — Двамата със Спенсър се утешавахме взаимно, че като пораснем, ще намерим начин да избягаме. Онова, което не можех да проумея, беше как така баща ми потъпка паметта на майка ми. Мислех си, че са били щастливи заедно.

Седим известно време в мълчание. Беладона се поклаща, втренчена в празнотата.

— Когато навърших петнайсет, Вивека се опита да ме обреже — изтърсва Лора, после закрива устата си с ръце. — Не зная защо ви го разказвам. Никой, освен Леандро не знаеше за това.

Разбрахте ли сега? Всичко, само за едно одобрително кимване от Беладона.

— И какво стана? — питам аз внимателно.

Лора се обляга назад и затваря очи. Изразът на лицето й смайващо наподобява този на Беладона, но само за миг.

— Вивека каза, че съм била incorrigible^[2]. Ако бяха подписали документите, сигурно никога нямаше да мога да се измъкна от там. — Гърлото й е свито. — Но ги чух как заговорничат. Когато се върнах в училище, Беатриче ме завари потънала в сълзи. Разказах й всичко и тя веднага отиде при Леандро. Той се обади на един свой приятел, съдия в Лондон, който ме постави под попечителство на държавата до навършване на пълнолетие. После до началото на войната живях у Леандро. Така че можете да си представите какво означаваше той за мен.

— Много повече от собствения ви баща.

— Леандро сигурно беше изровил нещо — или за баща ми, или за Вивека, за да ги накара да капитулират. Така и не разбрах какво, а той, естествено, така и не ми каза — продължава Лора. — Сигурно съдията е имал някакъв интерес в корабоплаването или е дължал услуга на Леандро, че толкова бързо уреди нещата. Кой знае докъде са стигнали тези хора — не и аз, със сигурност. Едвам схващам как и кога са се запознавали един с друг.

— Кой ли, наистина — мърморя аз. Поглеждам Беладона, но в сумрака не мога да разчета израза на лицето й.

— Но аз си получих своето — казва Лора.

Не съм изненадан. Винаги съм я смятал за хитра лисичка.

— И как го постигнахте? — питам.

— Всъщност, заслугата е на Беатриче. Бащата на една наша съученичка беше журналист. Беатриче се свърза с него и той отиде в клиниката, където щяха да ме обрежат, като се представи за баща на проблемно дете. После написа статия за родителите, които зарязват децата си — без да споменава имена, разбира се, но с това предизвика невероятен срам, защото всички в нашия кръг знаеха за кого го е написал.

— Значи Вивека наистина много ви е обичала — казвам.

— Ох, физиономията, която направи, поддържаше духа ми години наред. Дори повече от благодарния поглед на брат ми. Тогава осъзнах, че меките и слабите могат да отмъщават за себе си.

— Ако някога безсилните открият силата — внимателно казва Беладона на вечерните звезди, — те често осъзнават какво дълбоко удовлетворение може да им донесе отмъщението.

— Да — обажда се Лора. — Страхотно е.

Хитрушата му с хитруша!

— Къде е сега брат ви? — питам.

— В Сингапур. Има си семейство и е щастлив, макар че се виждаме рядко. За него е по-добре да е по-далече.

— А Вивека?

— Още е в Глочестършър с баща ми, харчи му парите и ме мрази. Единственото, което я радва, е, че знае колко съм нещастна с Андрю.

— Андрю е съпругът ви, както разбирам — казвам аз. Тя кима. — Ами защо тогава сте се омъжили за него, ако ми позволите да попитам?

— Бихте си помислили, че съм понаучила това-онова за живота, но всъщност предполагам, че съм се омъжила за мъж, който прилича на баща ми. Външно очарователен и любвеобилен, но вътрешно… — тя въздъхва. — Бях такава глупачка. Чрез журналиста аз разбрах, че притежавам доста значително състояние под попечителство.

— Струва ми се, че по-скоро сте се омъжили за човек, който прилича на Вивека.

Тя приглажда несъществуващ свободен кичур, с познатия жест.

— За медения ни месец Андрю каза, че искал да ме заведе на някое специално място. Глупачката аз — мислех си, че ще е някой лъскав частен нощен клуб, а то излезе най-известният бардак в Париж. В хола беше пълно с десетки полуголи момичета — седяха по канапетата, смееха се, бъбреха и флиртуваха с мъжете, поднасяха им питиета. По-шокирана не съм била през живота си. „Мосю Андрю — поздравяваха го момичетата, — къде се загубихте?“ Не мога да повярвам, че съм била толкова наивна!

— Чувал съм за един клиент, когото толкова много обичали в любимия му публичен дом, че когато умрял, в деня на погребението му всички момичета си увили черен креп около интимните части — опитвам се аз да разведря разговора. — Оплакали го така, както си знаели.

— Томазино — Лора се опитва да се усмихне, — вие наистина прекалявате.

Небето сега е тъмно лазурно и ние седим в неприятно мълчание. Егоистичната кучка Лора от Мерано като че е не по-материална от сън. И въпреки че Лора още не го забелязва, след като ни разказа своята история в уханния сумрак, докато си почивахме на тази веранда, която ни напомня тосканската, тя съвсем неблагоразумно се присъединява към щурма на Беладона в царството на отмъщението.

— Е — казва най-накрая Лора, сякаш чете мислите ми, — никой не може да се сравнява с Леандро.

— Да — казвам аз. — Да, така е.

 

 

Два дни по-късно Беладона връща коня си обратно в конюшнята след дълга езда, и изведнъж чува звуци. Звуци от много особен вид, звуци, които не е чувала от много, много отдавна. Странно, мисли си тя, като засега все още не я обхваща паника, че някой е нахлул в нейната собственост. Връзва коня на парапета пред конюшнята и надниква вътре. Не вижда никого от онези, които трябва да са там — нито Фредерик Фъркин, главният коняр, на когото обикновено може да се разчита, нито пък синът му Клайв. Те обичат конете твърде много, че да позволят да им се случи каквото и да било. Нещо става. Тя бързо повдига една от саксиите със здравец до главния вход, измъква откъртената тухла под нея и изважда хубавичък мъничък тъпонос „Деринджър“ с две цеви и перлена дръжка, увит в малка кесийка. Проверява пистолета и вдига предпазителя. Както казах, човек не може да не бъде твърде предпазлив.

Звуците продължават. Тя се промъква напред, в едната ръка с пистолет, в другата — с камшик за езда, без да издава никакъв звук — иска да види кой или какво е това. Надниква предпазливо във всяка ясла поред, докато върви към дъното на конюшнята, и най-накрая чува тих, плътен мъжки смях и женски кикот в отговор. И ги вижда: тялото на мъж, с оголени задни части с полепнали по тях сламки, голият му гръб — загорял и силен; женски ръце го обгръщат и той се навежда да целуне пак жената. Дланите й галят гърба му. Ноктите й са яркочервени, също като на Андромеда.

Гледката на тези алени нокти вбесява Беладона повече от всичко. Тя затъква камшика в колана си и стреля в покрива. Ехото от изстрела е по-силно от оръдеен изстрел на бойното поле на Манасас.

Двойката подскача. Мъжът мигом се претъркулва настрани, а жената под него бързо придърпва дрехите, за да прикрие голотата си. Мъжът припряно навлича панталоните си, а погледът му бавно пълзи по тялото на Беладона. Той се усмихва широко, въпреки пистолета, насочен в лицето му. Очите му са тъмносини и сияят от удоволствие при гледката на тази equestrienne^[3], застанала над него в целия си блясък: косата й се къдри на букли след напрегнатата езда; износената кожа на ботушите й, оплескана с кал, прилепнала към краката й; тесните й бричове за езда и бледосинята риза поло; ръкавиците от ярешка кожа с цвят на сено, стиснали здраво пистолета; гневът, който пламти в зелените й очи.

— Кой, по дяволите, си мислите, че сте вие? — пита Беладона.

— Гай, разбира се — казва той, докато закопчава лениво първо панталоните, после ризата си. Говори с английски акцент и излъчва сексуална самоувереност, която, общо взето, не се крепи на кой знае какво.

— Да, разбира се. Колко съм глупава, че питам — процежда тя през зъби. — Гай^[4]! Много умно. Какво друго бих могла да си помисля?

— Гай Линдел е ваш слуга, мадам — продължава той, без да се притесни. — Имам високата чест да бъда поканен в къщата Ла Фениче от скъпата ми приятелка Лора Гарнет, заедно с другия ми скъп приятел, Хю Тревенен, който, вярвам, се очаква да пристигне по някое време този уикенд. — Той се обръща към любовницата си, чиито бузи все още пламтят от страст. Или от срам. — А това е другата ми приятелка, госпожица Нанси Конрад.

— Госпожица Нанси Конрад, другата ви приятелка — казва Беладона. — Трогната съм. Бихте ли била така любезна, госпожице, да ми кажете кой ви е поканил в това имение? Без съмнение, не е господарката му.

Нанси е твърде стъписана, за да отговори.

— Аз — обажда се Гай, щом Нанси го поглежда смаяно и приключва с обличането. — И за тази импровизирана, хм, ситуация вината е само моя. Зарязахме багажа в къщата и бяхме така омагьосани от великолепната природа, че решихме да се разходим. Единствено аз съм отговорен, че си позволих безсрамната свобода да помоля госпожица Конрад да ме придружи тук.

Беладона свъсва вежди.

— Без съмнение, Лора Гарнет е подчертала пред вас, че в този дом съществуват няколко правила, които се очаква от всички гости да ги спазват.

— О, да, подчерта ми. — Гай нахлузва със сумтене ботушите си. — Но вие да не би да сте главният екзекутор на Кинг Хенри, Вирджиния? — пита той саркастично и посочва пистолета. — Или може би просто робувате на правилата на дома? Чакайте да се досетя — вие сте гувернантката, или инструкторката по езда. Не, чакайте, сетих се — вие сте по-рано пристигнала гостенка, излязла на ежедневната си езда и неприятно изненадана от звуците на удоволствие, които се чуват от конюшнята. Какъв шок! — Той се изправя, бръсва една заблудена сламка от панталона си и закопчава колана си. — Простете, но мисля, че трябва да вървя.

— Не бързайте толкова — обажда се Орландо, щом се втурва вътре, също с пистолет в ръка. Аз го следвам по петите, а до мен са Стан и лаещите хрътки. Нанси преглъща писъка си, а Стан накарва кучетата да млъкнат.

Орландо поглежда Беладона и тя му дава почти недоловим знак, че всичко е наред. В крайна сметка тя не е натиснала паникбутона, но Стан е чул изстрела и затова ни повика.

— Certo^[5]? — пита той и тя кима.

— Боже мили — възкликва Гай, след като моментално схваща какво е направил. Умник е този Гай. Спомням си го добре от клуб „Беладона“, седнал до Лора на банкета. Да, Гай, който за пръв път беше дошъл на Бала на стихиите — с Перегрин не знам си кой и Селест някоя си там, модаджиите. Тогава си приказваха за някакъв кавалер социопат, Шулци се казваше, онзи с развратните кожени каиши. Мътните го взели. Тогава исках да разбера нещо повече за Гай, но бях разсейван: първия път от Анабет, а втория — от самата Лора. А Прич ми беше наредил да следя мъжа на Лора, не приятелите й. Мътните го взели — два пъти! Май нещо ми се изплъзва.

— Боя се, че съм обидил моята скъпа домакиня — казва той и се покланя със замах. — Най-смирено ви моля за прошка.

— Молете се, за каквото си щете — тросва се Беладона, — но няма да го получите. Нищо, че сте приятел на Лора и сте поканен тук с мое разрешение.

Тя подава пистолета на Орландо и измъква камшика за езда от колана си. Разтрепераната Нанси се скрива зад гърба на Гай.

— Къде е Фредерик? — оглеждам се аз. — А Клайв?

— Няколко от конете избягаха и те тръгнаха да ги гонят май — обяснява Гай. — В правото си сте да ме обвините и за конете, макар че конкретно за този инцидент аз не нося вина. Ние просто се случихме на мястото и се възползвахме от, хм… Поемам вината.

Беладона не му обръща внимание и се насочва към Нанси.

— Къде живеете, когато не пребивавате без разрешение на чужда територия? — пита тя с настоятелен тон.

— В Ричмънд — отговаря Нанси. Бузите й вече не са зачервени и тя е толкова пребледняла, сякаш е видяла в конюшнята призрак, а не своя хубавец.

— А откъде го познавате този… — камшикът на Беладона трепва. — Тази личност?

Устните на Гай трепват — едвам удържа усмивката си.

— Запознахме се преди седмица, и… и той… той ми предложи да пътуваме заедно до тук — отговаря Нанси. — Нямах представа, че…

— Къде и как се запознахте?

— На една вечеря у Бамби Симпсън. Ние сме братовчедки с Дипи Робъртсън, вашата съседка. Там ще отседна.

Беладона ме поглежда. След малко ще се обадя на Дипи да го потвърди. Само жена на име Дипи може да има братовчедка на име Бамби.

— Ще ви откараме до Робъртсънови — казва сухо Беладона. — Предлагам ви да тръгнете веднага с моя шофьор. Инак ще трябва да си проведем един изключително неприятен разговор с вашите братовчедки. И ви обещавам, че никак няма да бъдат доволни, ако им кажа истината.

— Съжалявам — прошепва Нанси и очите й се насълзяват. Горкото глупаче. Тя не знае, че Беладона всъщност не й се сърди, а се опитва да я предпази. Гай е онзи, който трябва да трепери.

В този миг Фредерик влиза в конюшнята и води два от конете. Клайв е развързал Артемида и я води. Поглеждат ни учудено и кучетата пак се разлайват.

— Всичко наред ли е, гос’жа? — пита Фредерик, докато се опитва да овладее цвилещите коне, подплашени от кучешкия лай и миризма. Очите му са се окръглили от тревога.

— Какво се е случило? — пита отсечено Беладона.

— Хермес, както обикновено. Беше много неспокоен и аз реших да го изведа за малко. Не исках да оставям конюшнята така, гос’жа, ама баш тогава и Есекс побягна и, боже, ама толкова странно се държаха, все едно нещо ги е прихванало, пък аз не щях да им се случи нищо лошо. Трябваше да оставя тука Клайв. Ужасно съжалявам. — Той увесва глава, съкрушен от чувство за вина и срам.

— Аз съм виновен, гос’жа — намесва се Клайв. — Найх че не тряа да мърдам. Сбърках. Моля ви, недейте да обвинявате татко. Ние си знаем как беше.

— Никой не е виновен, Клайв — казва му Беладона толкова тихо, че само той го чува, и се опитва да се усмихне.

— Мерси, гос’жа — обажда се Фредерик. — Няма да се повтори.

Тя кима, докосва рамото му с камшика, после и рамото на Клайв, който сега усърдно търка конете след импровизирания им галоп.

Стан и кучетата се отправят към гаража, за да съобщят на Темпълтън да изкара колата пред къщата. Извеждаме навън Гай и Нанси и ги следваме по застланата с плочки пътека, покрай която растат ружи и рози, до къщата. Гай е обгърнал с ръка разтрепераната Нанси, като защитник, но си личи, че вече му е омръзнала. Тя вероятно си мисли, че изживява любовната история на века с този поразително романтичен англичанин, когато става въпрос просто за овъргалване в сеното. Поне не е шпионка, успокоявам се сам за този крайно срамен пробив в нашата охрана. От всичко, в което би могла да се препъне Беладона, това е…

Изведнъж чуваме в далечината детски викове и спираме ма място. Брайъни е — гонят се между дърветата със Сузана. Виждат ни, махват ни и притичват към нас. Кой знае защо поглеждам към Гай и се учудвам, когато забелязвам, че под загара е смъртно пребледнял.

Брайъни се приближава, смее се.

— Познайте какво стана! — казва тя. — Сузана хвана жаба! Или жабок. Много е сладък. Вижте!

Сузана се приближава с жабока, който внимателно е обгърнала в шепи.

— Мамче, може ли да си го гледаме? Може ли? Моля ти се! — моли Брайъни. — Моля ти се, моля ти се, моля ти се!

Беладона прикляка.

— О, много е хубав — казва тя с глас, поразително различен от онзи, с който само преди минути разговаряше с Гай. — Но не мислиш ли, че на неговата майчица ще й е мъчно за него? И на братчетата и сестричетата му също? Сигурно вече са полудели да го търсят. Чуй. — Тя се изправя и долепя шепи до ухото си. — Чувам ги как квакат. Бас ловя, че си говорят за това как мъничкото жабче е изчезнало. Бързо да го върнем там, където сте го намерили, преди семейството му да се е притеснило. Става ли?

Брайъни и Сузана се споглеждат, разкикотват се и побягват. Предпазливо поглеждам отново Гай, който щом стигаме къщата, възвръща самообладанието си. Нанси посочва багажа си в антрето, до неговия. За миг взема куфарите и кимва на Нанси да го последва.

— Съжалявам — казва тя, когато Гай я целува по бузите за довиждане.

— Ще се видим утре на празненството — казвам на Нанси и лицето й светва. — Предайте на семейство Робъртсън, че очакваме и тях с нетърпение. — Мога да си представя какви обяснения ще дава на Дипи за това. Без съмнение, ще измисли някоя боза за това колко красиви били земите ни и колко сме били гостоприемни.

— Къде е Лора? — пита ме Беладона.

— Сигурно е на разходка — отговарям аз. — Към розовата градина. — Естествено, тръгнала е в другата посока. Ако е била вкъщи, когато е пристигнал Гай, на Беладона можеше да й се спести тази абсурдна среща. Е, добре, от това обаче ще излезе нещо, казвам си аз. Нещо необичайно.

— Къде ще настаним Гай? — питам аз и поглеждам към опърпаните му, но все още хубави куфари.

— В жълтата стая — отговаря студено Беладона.

Гай я поглежда странно.

— Наричали са ме как ли не — казва той тихо, — но страхливец — никога.

— Жълтата стая е любимата стая на дъщеря ми — обяснява Беладона с глас, студен като леда в нашия пунш. — Тъй като тя явно ви направи такова изключително впечатление, без съмнение ще е доволна да ви настаним там. Тя избра тапетите и цвета на мебелите.

После моята наблюдателна мила затъква камшика зад лакът, като войник, и излиза от къщата, а погледът на Гай я сподиря чак докато се изгубва в далечината.