Карън Молине
Беладона (14)

11
Училищният покрив

Той изглежда точно така, както са очаквали да изглежда Патерсън Кресуел: възпълен, с бузи на петна, червени като петльов гребен, и зъби, които имат належаща нужда от измиване. Пръстенът, който не би трябвало да носи пред хора, така се е врязал в дебелия му пръст, че почти не се вижда. Онова, което най-много ме чопли, е надутата му самоувереност. Да, много ми се ще да видя как високомерието му се изпарява само след една нощ, прекарана в тъмницата.

На страхливците им трябва само една нощ, за да се пречупят.

Да, обаче тук нямаме тъмница. За Джун не ни беше необходима; всичко бяхме планирали за мазето под клуб „Беладона“. Нашата собствена тъмница вече е построена в къщата във Вирджиния. По-точно, приспособихме избата. Така казахме на предприемача, който надали ни е заподозрял в някакви скрити помисли. Беладона ми обясни с най-педантични подробности каква точно я иска. Знам, че тя няма и да стъпи там, нито пък където и да било, ако там е тъмно и влажно, освен ако не е абсолютно наложително. Предполагам, че когато най-после слезем там долу, честта да положи последния щрих ще се падне на вашия скъп разказвач. Само да не си помислите, че имам нещо против. За мен ще бъде удоволствие.

Е, според мен, бихме могли да заемем един фризер за месо от някоя съседна касапница и да заключим вътре сър Пати. Тъкмо това си мисля, докато подслушваме разговора му на съседната маса. Седнал е там с още две двойки.

— Някои са млади, някои са дърти курви, едни ще са ви много признателни за жалките грошове, други ще се навият за няма и шилинг, трети трябва да бъдат заведени на вечеря, четвърти — да ги напиеш, има умни сред тях, има тъпи, някои са добри момичета, други са си направо луди. Тая е от лудите. Побъркана разгонена кучка.

Сър Патерсън говори за жените. Очарователно.

— Та като спомена кучка, знам една много забавна история за Фелисити Евърдейн — обажда се дамата, която сякаш не го забелязва. — Малкото кралско шпаньолче на дъщеричката й, Пади — можете ли да повярвате, да го кръсти с подобно противно име? — било сгазено от кола и Фелисити се отчаяла как да съобщи на дъщеричката си. Изчакала чак до вечеря, всъщност, чак докато поднесат пудинга. Е, за нейно най-голямо облекчение, секунда по-късно, дъщеря й като че превъзмогнала лошата новина така, че направо била достойна за възхищение. Но когато Фелисити се качила да я целуне за лека нощ, намерила малката, разтресена от ридания. „Защо плачеш, миличко?“ — попитала Фелисити. „Защото убиха Пади“ — отвърнала малката. „Да, ангелче, нали ти казах, докато си ядеше десерта“. „О… — изхлипала щерчицата й. — Аз тогава си помислих, че ми каза тати…“

Избухва смях и аз използвам възможността да поканя групата на нашата маса. Държат се така, сякаш са очаквали поканата, сякаш заученото им, отегчено от света безгрижие автоматично ги прави желани гости. Беладона, забулена в алената си чадра, нехайно си вее с ветрилото, за да прикрие напрежението си. Целият инцидент с Джун приключи преди няма и час и половина.

— Вие, сър — посочва тя с ветрило нашата набелязана жертва, — изглеждате така, сякаш котка ви е облизала.

— Сър Патерсън Кресуел на вашите услуги, мадам — представя се той.

— А къде живеете, сър Патерсън Кресуел? — пита тя. Като я гледате, надали бихте се сетили, че тя отчаяно се мъчи да се сети откъде познава този глас.

— В Лондон, Англия, разбира се — отвръща той.

Ветрилото й замира.

— Защо „разбира се“? Не може ли да имате дом и другаде? Например, в провинцията?

— О, да, но разбира се, че имам. В Глостършър. Имението „Чарлтън Уудс“. Ако минавате оттам, отбийте се, моля ви. Ще ви приемем с радост.

— Твърде сте любезен — казва тя, а гласът й е мек като разнищено въже. — А колко време смятате да украсявате нашия град с присъствието си?

— Съвсем кратко, боя се — отвръща той. Сарказмът й напълно му убягва. — След два дни заминавам с „Роял Сплендор“.

— Е, тогава трябва да се върнете в моя клуб — казва му тя и се изправя. — Боя се, че в момента имам други задължения, но на мен би ми било безкрайно приятно да продължим разговора си. Каня ви всичките, стига да желаете, утре вечер, точно в единайсет часа.

Те кимат утвърдително и тя ги отминава, като оставя след себе си лек полъх на жасмин и момина сълза. Разкошен късмет! Самата Беладона да те избере и да те помоли да се върнеш. Ами че как иначе би могла да постъпи с такива дивни люде като тях?

Просто ни трябва още един ден, за да се подготвим.

Толкова дълго чакахме. Можем да почакаме още няколко часа.

 

 

— Чуйте ме: малцина могат да се справят със същината на живота; знаете го добре. Не и такива като тази безполезна гад Патерсън Кресуел, без съмнение. И ако тази същина я изтръгнат като черва и струпат тези черва в кървава купчина в окървавена кофа, както би се изразил сър Патерсън, при тази гледка повечето хора на този свят ще стиснат здраво клепачи. Но не и ти. От толкова време чакаш.

Говоря на Беладона, която крачи нагоре-надолу из всекидневната. Сега е четири и половина сутринта, но всички сме съвсем будни. Звъннахме по телефона на Прич. Екипът на Джак ще резервира няколко каюти в първа класа на „Роял Сплендор“, а Прич ще чака кораба на пристанището в Мейдстоун заедно със своя екип. Пак ще прегледаме плановете си. Ще караме бавно. Методично. Утре ще изкопчим от сър Пати колкото се може повече информация, преди да му поднесем сладка изненадка.

Можем да си позволим да не допускаме грешки.

— Утре трябва да си намериш някаква занимавка — казва Матео. — Нещо необичайно, което да ви отвлича вниманието.

— Като например? — тросва се тя.

— Като например да отидеш до училището на Брайъни — предлагам аз. — От месеци го замисляш. Точно сега е моментът, не мислиш ли?

— Да, сега е моментът — въздъхва тя. — Знаеш какво означава това.

Да, много добре знам.

Няколко часа по-късно тя изненадва Брайъни, като отива с нея и Матео до малкото тухлено училище. Аз ги следвам през няколко пресечки. Лицето на Беладона е бледо, ала спокойно. Не мога да си представя какво си мисли, какви ли мъки е събудил у нея гласът на онзи мъж.

След като Брайъни вече е в клас, а Матео се връща вкъщи, Беладона моли за неотложна среща с училищното ръководство — Хиацинт и Дейзи Хамилтън. Чакам с нея във фоайето и се чувствам като избягал от час. Училището им е прекрасно и винаги съм ги харесвал по простата причина, че носят имена на цветя, като Брайъни^[1].

— Всичко ли е наред с Брайъни, госпожо Робиа — пита Хиацинт нервно, след като сме се настанили в офиса.

— Да — отвръща Беладона, бърка в чантата си за голямата кафява папка и ми я подава. — Моят управител иска да си поговори с вас. Приятен ден, госпожи. — Тя кима и излиза, като оставя Хиацинт и Дейзи в състояние на доста объркана нервност.

— Боя се, че Брайъни няма да се върне в училище след коледната ваканция — съобщавам им аз.

Сестрите се споглеждат загрижено и се приготвят да посрещнат твърдо най-лошото.

— Някакъв проблем с училището ли? — пита Дейзи.

— Разбира се, че не — отвръщам. — Госпожа Робиа ме помоли да ви поднеса нейните благодарности за всичко, което сте направили за дъщеря й. Тук Брайъни беше много щастлива, но се боя, че ще напуснем страната. Наистина съжаляваме, но бизнес задълженията ни зоват. Освен това госпожа Робиа пожела да ви кажа, че съжалява дето не е взела по-дейно участие като родител в дейността на училището. Както току-що видяхте, за нея все още най-трудното е да контактува с хората, да общува с другите майки.

— Разбираме — казва бавно Хиацинт, макар да не разбира. Всъщност не. Все още не.

— Госпожа Робиа желае да ви поднесе нещо в замяна на всичко, което сте дали на Брайъни. Простете, ако съм груб, но се чудех дали имате строителен фонд за разширения.

Този път сестрите се споглеждат леко слисани.

— Да, надяваме се някой ден да се разширим и имаме такъв фонд, наистина — казва предпазливо Хиацинт. — За беда фондът ни е много малък. Имаме такъв, откакто основахме училището; използваме го за спешни случаи, за ремонти, такива работи. То пък като че непрекъснато възникват спешни случаи. — Тя се засмива печално.

— Надяваме се някой ден… такава беше мечтата ни — да купим съседната сграда — добавя Дейзи. — Тя би била идеално пространство за разширение — щяхме да наемем повече учители, да направим по-голям физкултурен салон, стаи за музика, но за зла беда някой купи зданието! Някаква корпорация. Нямаме представа коя е.

— Да, знам, че продадоха сградата — казвам. — Защото я купихме ние.

— Прощавайте, но не разбирам — казва Хиацинт. — Вие с недвижими имоти ли се занимавате?

— Не, не точно. Моля ви, прочетете това внимателно. — Подавам им папката. Те я отварят, поглеждат документа най-отгоре, после се споглеждат, а после вперват тотално слисани погледи в мен. Бузите на Дейзи стават червени като ябълка, която дете е излъскало за учителката си.

— Но това е нотариалният акт за съседната страда — обажда се Хиацинт. — И на него са написани нашите имена.

— Да, точно така — отговарям. — Купихме сградата с явното намерение да я подарим на училището, за да се разшири. Освен това тук ще намерите информация за банковата сметка, с която да платите за цялото необходимо преустройство, на новия ви архитект, на строители, които заслужават доверие, ако щете вярвайте, снабдители, такива работи. Всички разходи в перспектива ще бъдат проверени от нашите счетоводители и бързо одобрени, убеден съм. След като ремонтът приключи, ще установите, че има също и фонд за наемане на повече учители от необходимия ви калибър и закупуване на всички необходими учебни помагала. И тъй нататък, и тъй нататък. Ако имате нужда от още пари, можем да се договорим. Освен това има и фонд, който ви се предоставя за ползване по ваше усмотрение, за каквото ви душа поиска. Включително и за дълга ваканция. Заслужили сте си я.

Толкова се бяха слисали, че и гък не можеха да кажат. Пак се спогледаха, после пак погледнаха мен. От очите им, аха-аха, щяха да потекат сълзи.

— Правите всичко това заради нас?! — Дейзи все още не може да повярва.

— Заслужавате го. Прекрасното образование няма цена.

— Но толкова много пари…

— Както вече казах, вие заслужавате много повече. Има само едно условие.

— Да? — по лицата им трепва паника. Това е сън, няма как иначе. Това не може да го бъде; невъзможните мечти не се сбъдват. Не и по този начин. Сега ще кажа, че е само жестока шега, и ще си тръгна също тъй тайнствено, както си тръгна госпожа Робиа.

— Това дарение трябва да остане анонимно — казвам им аз. — Госпожа Робиа не желае по никакъв начин да й се изказва признание. Ако установим, че това условие е нарушено дори в най-малка степен, боя се, че парите ще секнат.

Изопнатите им лица се отпускат.

— Сигурен ли сте? — пита тихичко Хиацинт.

— Абсолютно — отговарям. — Правим го, за да предпазим Брайъни. Това, че майка й е… как точно да се изразя… повече от заможна, не е широко известно. Тя предпочита финансовото й положение да остане възможно най-лична информация. Сигурен съм, че бихте разбрали страховете й.

— Разбира се — мънка Хиацинт.

— В договорите всичко е посочено съвсем ясно. Неколцина господа, работещи за нас, неизбежно ще се свържат с вас, за да се погрижат за всичката канцеларска работа. Нека вашите адвокати прегледат всичко и, моля ви, чувствайте се свободни да се свържете с нас, ако имате въпроси. Нужните ви телефонни номера са в папката. — Усмихвам се. — Може би някой ден ще се върнем и ако се върнем, надявам се Брайъни да постъпи във вашето училище. Очакваме отличният ви стандарт да си остане точен както винаги.

— Брайъни ще ни липсва — казва Дейзи.

— И вие на нея — уверявам ги аз и се изправям. — Надяваме се, че тя ще се приспособи сравнително лесно. Трябва да тръгваме.

Протягам ръка и се ръкувам и с двете.

— Благословени да сте. — Сълзите вече бяха потекли по лицето на Хиацинт. — Никога няма да забравим какво направихте за училището.

— Само защото си струваше — казвам и се сбогувам.

— Всичко готово ли е? — пита ме Беладона, щом се прибирам.

— О, да.

Да, тя вече е приключила с всичко това. Приключила е с доброто.

 

 

Мътните го взели! Предполагам, че искате да чуете в най-малки подробности всичко, което се случи онази вечер в клуб „Беладона“. Простете; това е един от малкото случаи, когато моята памет ме предава. Не си спомням почти нищо до момента, когато сър Пати пристигна на нашата маса. Знам само, че той изведнъж щръкна на един стол, ухилен и вирнал нос. Приятелите му за нещастие щели да закъснеят. Ама че изненада.

Иска да прекара вечерта с Беладона сам-самичък — и ще си го получи.

Само че не точно така, както си го представя.

— Много необичаен пръстен — отбелязва тя. — Семейна реликва ли е?

— Да — ужилва се той. Ще ми се да излея една здравословна доза беладона в питието му и да видя как ще се зачервят тогава закръглените му бузки. Какви ли усилия струва на Беладона да запази самообладание. Пръстенът е нишанът, нали разбирате. Той го издава.

— Имам го от баща ми, а той от баща си.

— Мога ли да го разгледам малко по-отблизо? — моли тя, самата сладост, и размърдва пръстите си, от които капят перли. — Аз самата страшно обичам пръстени.

— Разбира се — отвръща той и протяга ръка. Голям мазник — и знае напълно добре, че не трябва да носи този пръстен пред хора. Не може да разпознае гласа й. Няма представа, че тя и преди е виждала този пръстен, че самата мисъл за него…

Не, не, не. Стига вече. Съсредоточи се, Томазино. Дишай дълбоко. Остани спокоен. Прицели се в сърцето му.

Пръстенът е изключително бижутерско произведение. Тежък пръстен-печат, от онези, на които обикновено е изобразен фамилен герб, но вместо това този представлява педантично скулптирана змия, която се подава от ябълка и се увива около нещо, което на пръв поглед е дърво, но всъщност представлява много мъничко и съвършено голо женско тяло.

Беладона дори не го докосва, но се навежда много ниско над него, а после вдига очи и се усмихва на сър Пати.

— Благодаря — казва тя. — Много е необикновен. Единствен по рода си ли е?

Усмивката му леко трепва.

— Така си мисля — лъже той през зъби. — Поне така са ми казали. Надявам се, че е единствен.

И наистина, би трябвало да се надява. Колко ли има още? По един за всеки член на оня клуб? Това ли е изтънчената парола, която те носят нагло на пръста си и тя им позволява достъп до места, където не би се осмелил да припари никой нормален човек?

— Разкажете ми, сър Патерсън, за клубовете в Лондон — рязко сменя темата Беладона — Могат ли да се сравняват с моя? Според вас трябва ли да отворя и там клуб?

— Има много нощни клубове, но никой не е така очарователен като вашия — отвръща той. — Клуб „Беладона“ ще разбие лондончани, просто ще ги разбие.

Ако тя не беше с маска от сребърна дантела, инкрустирана с мънички искрящи диаманти, сър Пати щеше да забележи колко кокетно се изчерви. Но той вижда как рубинените й устни се извиват в усмивка, а тъмнокафявите й очи засияват — проклети да са контактните лещи! Перуката й е платиненоруса и се спуска на букли по гърба й, те сияят на фона на бюстието й от златен брокат, като че са изпредени от сребро. Всъщност тя е същинско видение от злато и сребро. Ръкавиците й са от същата дантела, както и маската, а ветрилото й е от златно фолио и блещука. Такова сияние я обгръща, че постоянните посетители не могат да откъснат очите си от нея.

— Много любезно от ваша страна. Но аз знам твърде малко за частните клубове — настоява тя. — Без съмнение, човек с вашето положение членува в някой частен клуб, ако не и в няколко. Много съм любопитна, тъй като и тук имаме няколко частни клуба. А онези, които имат успех, не се посещават от жени, според мен. Несправедливо е, не сте ли съгласен?

— Наистина, никак не е справедливо. Макар че съм благодарен затова, че за жена ми входът е забранен. — Той се смее толкова гръмогласно, че ми се струва, че яката му ще отхвръкне.

— Как се става член? — питам аз.

— Човек се ражда член, или равните му го препоръчват — отвръща той.

— Разбирам — казва Беладона. — А какво можете да ми кажете за клубовете, които са… да речем, малко по-изтънчени? Клубове, за който човек не знае, освен ако не притежава доста тесни познанства?

— Ах — възкликва той и отрязва крайчеца на пурата си. — Тази тема никак не е подходяща за дама.

— Кое ви кара да мислите, че аз съм дама? — ветрилото й се затваря с трясък.

— Скъпа ми Беладона — казва той, — никога не бих допуснал, че…

— И не трябва да го допускате — срязва го тя.

Известно време цари неловко мълчание. Не, сър Пати не е толкова тъп, колкото изглежда, нито пък толкова пиян, колкото ми се иска. Двойна досада. Почти ми се приисква приятелите му да бяха тук, че да смажат малко ситуацията. Но те липсват, затова дърдоря каквото ми хрумне. Не си спомням какви точно ги дрънках. Каквото и да е, за да го задържа още малко тук. Твърде рано е за Беладона да напусне сцената, а за него — да си тръгне.

Така че седим, бърборим, пийваме. След малко Беладона става, започва да обикаля из клуба и поздравява гостите с мила усмивка. Държи се много по-приветливо от обикновено, сияе, флиртува, смее се. Веселото й настроение заразява целия клуб, като че е махнала с вълшебна пръчица. Нищо лошо не може да се случи днес, мислят си радостно нашите гуляйджии. Оркестърът свири игриво, коктейлите „Беладона“ текат като река, светлините блещукат… и ние сме тук, ние — малцината избраници, ние сме част от магията. Да можеше тази нощ да продължи вечно…

Да, часове наред Беладона е толкова чаровна, колкото сър Пати непоносимо досаден, но той е досадник, за когото имаме отчаяна нужда да си седи там, където можем да го държим под око.

Най-накрая Беладона става, взема си сбогом, благодари на сър Пати за прекрасната вечер и му желае да прекара приятно презокеанското пътуване.

— Позволете на шофьора ми да ви закара до вашия хотел — казва тя и става. — Настоявам.

— Твърде сте любезна — казва той. Естествено, мисли си, че напълно заслужава подобна чест. И защо не? Не е ли той великият сър Кресуел? Не се ли върти светът по негова прищявка?

Матео, нашият шофьор дел джорно, учтиво отваря вратата на един от нашите кадилаци пред сър Пати, който се търкулва на задната седалка и изпъшква доволно. Колата потегля, но не в посока на хотел „Сейнт Риджис“. Завива зад един тъмен ъгъл, после зад втори, и докато чака светофарът да превключи на зелено, задните врати изведнъж рязко се отварят. Джак трясва сър Пати с такава прецизност, че онзи няма време и да мигне. Челюстта му ще се натърти и лекичко ще се подуе, а това почти не си личи при такива тлъсти и отпуснати бузи. Нищо, което да се набива твърде на очи и да му напомня какво му предстои.

Имаме двайсет минути, докато се свести. А когато се свести, страшно ще съжалява за това.

 

 

Сър Пати изпъшква, разтърсва леко глава и отваря очи. Намира се в сумрачно и влажно помещение. Всъщност то се намира в мазето на нашата къща, точно под избата, в която затворихме Джун. Толкова надълбоко под земята е, че колкото и да вика и крещи, никой няма да го чуе. Не и Брайъни, която кротко спи няколко етажа по-нагоре. Вкарахме го тук през бившия вход на складовете на „Кис-кис“, но той спокойно може да си е помислил, че се намира в ада. Със сигурност е толкова далече, далече от клуб „Беладона“, колкото не може и да си представи.

Опитва се да се размърда и осъзнава, че е вързан за стол. Започва да се мята панически. Тогава забелязва Матео, Джак и мен, застанали пред него, облечени в монашески раса, със скрити зад маски лица. Беладона е облечена по същия начин, но не иска да ни гледа, поне не и лицата ни. Тя е седнала зад нас, зад гърбовете ни, скрита в сенките, до малка дървена масичка, върху която бавно се върти голям ролков магнетофон. Сър Пати не я вижда. Тя не иска да я виждат.

Облечени сме като точни копия на членовете на клуба, и когато сър Пати го осъзнава, очите му се изцъклят в още по-голям ужас и той пребледнява.

— Нищо не съм казал — изрича той с треперлив глас. — Кълна се. Нито думица не съм казал.

— Какво не си казал? — пита Джак. Гласът му е идеално окастрен, първокласен английски, сякаш се е родил в имение. Нищо чудно, че Прич му даде такива хвалебствени препоръки.

Беладона го е помолила да води разпита умерено. Макар да си проведох такъв очарователен разговор с Джун, ние с Матео нямаме достатъчно опит за нещо толкова важно. И макар толкова много да ни се иска да видим сър Пати, проснат в локва от собствената си кръв, измъчван и осакатен точно като нас, ние с брат ми никога не бихме причинили на друг мъж онова, което са сторили на нас. Без значение, че си го е заслужил и въпреки че Матео го каза на онзи отвратителен Поли Болдуин.

Да, всички те го заслужават; заслужават и по-лошо. Всички членове на оня клуб. Най-накрая пипнахме един от тях и той ще ни каже онова, което искаме да разберем, по време на дванайсетте часа до отплуването на кораба. Неколцина от нашите сервитьори вече отидоха до хотелската му стая с ключа, който взехме от джоба му, опаковаха куфарите му, съобщиха на рецепцията, че освобождава стаята и в момента ни носят багажа му, за да го преровим. Може би ще попаднем на някое име в тефтерчето му с адреси, на някой намек, на някаква подсказка. На нещо. Каквото и да е, стига да може да ни помогне.

Сър Пати не отговаря.

— Какво не си казал? — повтаря Джак. Гласът му е спокоен, не твърде заплашителен, но ако аз бях на мястото на сър Пати, без съмнение щеше да ми се иска този да млъкне и да се разкара.

— Кои сте вие? — пита сър Пати с немощен глас. — Гласът ти прилича на този на Норис. Ти ли си, Норис? Как смееш, жалък страхливецо! Веднага ме развържи!

Норис? Кой е Норис?

— Не съм Норис — казва Джак. — Опитай пак.

— Кои сте вие? — крещи той. — Какво търся тук аз? Какво искате от мен?

Кой си ти? Какво търсиш тук?

— Според теб кои сме ние?

— Не знам. Не знам защо сте си нарочили точно мен, нито какво търсите в Ню Йорк. Да не би да сте ме проследили до тук? Нямате право да ме следите! По план трябва да се срещнем чак догодина. Нищо лошо не съм направил, нищичко не съм направил! Книгите са в идеален ред. И думица не съм казал. Честна дума, и думица не съм казал, нито сега, нито когато и да било.

Да, тя знае, че се срещат на всеки три години.

— Мъж като тебе не бива да използва думи като „честен“ в мое присъствие — отговаря Джак. — Ти не си честен и не си джентълмен. Освен това — добавя той, — щом нищичко не си направил, как така сме те нарочили? Не може ли да съществува някое несъответствие, което ти убягва?

— Несъответствие ли? Никога! Не зная изобщо за какво говорите! — крещи той. — Настоявам да ме пуснете! Когато разбера кои сте, хубавичко ще си платите! Това е най-безогледно престъпване на правилата! И вие го знаете!

Споглеждаме се с Матео и без малко не си разменяме усмивки. Най-безогледно престъпване на правилата, това ми хареса. Ама че цветисто го изтърси.

— Някой се е разбъбрил — продължава Джак. Той е най-съвършеният блъфьор, който някога съм срещал. — Един от нас се е разбъбрил. Според тебе кой е той?

Сър Пати очевидно се отпуска — помислил си е, че вече не го грози опасност. Направо за смайване си е — вече не е в паника, просто се намира в непозната тъмна стая с непознати тъмни люде, вързан. Сигурно са свикнали с тъмното — всички членове. Сигурно точно мракът ги плоди.

— Нямам представа — отговаря той. — Досега подобно нещо не се е случвало — със сигурност не и откакто членувам аз. И баща ми също. Не сме имали никакви проблеми от онзи случай с Дъфийлд през 1887 година. И с краля, разбира се. Едуард, проклетият му тъпак с тъпак, и оная ужасна Симпсън. За него знаете. Но несъответствие — никога, не и откакто семейството ми води отчетността. Никога.

Дъфийлд? Кой е Дъфийлд?

— Да — казва Джак, — но все трябва да е някой, щом не си ти. Лично аз случайно съм убеден, че си ти. Палуваш на публично място, размахваш си пръстена пред куцо и сакато. Пред жена, собственичка на нощен клуб. Какво те прихвана, та го направи?

— Тя е просто глупачка, която си пада по пръстени — казва той отбранително и се цупи. — Това нищо не значи. Признавам, не трябваше да си го слагам. Но да привличам внимание към пръстена, ако ме попитат за него, това е най-добрият начин за отклоняване на интереса. Знаете го. Всички го знаем. Нали все това ни повтарят. Нищо лошо не съм сторил.

— Тогава си длъжен да ми кажеш кой би могъл да бъде — Джак изважда бележник. Не обръща внимание на забележката, че Беладона била глупачка. За тези думи той ще си плати по-късно. — Или ще ми кажеш веднага, или ще те оставим да гниеш тук. Никой не знае, че си тук. Никой няма да разбере, ако те погребем жив. На твое място бих си помислил и бих отговорил бързо. Нямаме време за губене.

Сър Пати се мръщи, ала не казва нищо. Стоим така цяла вечност. Едвам се сдържам да не се обърна и погледна Беладона.

— Много добре — казва Джак и угасва светлините. — Ще останеш тук, докато промениш решението си.

Отдръпваме се и го оставяме там. Приближавам се към Беладона и тя мрачно поклаща глава. Няма да си тръгне. Ще остане там в мрака, докато той проговори. Понечвам да седна до нея, но тя ми маха нервно.

Не мога да й помогна. Никой не може. Матео ме дърпа и аз я оставям там с нейните демони.

Сядаме в съседната стая и чакаме. Чуваме как сър Пати вряска и вилнее. Шпионите на Джак се връщат от хотела с куфарите и ние бързо ги преравяме, като снимаме всички страници на елегантното му кожено тефтерче за адреси, преди да препишем колкото можем. Онова, което ни трябва, са имена. Имена, адреси, телефонни номера, дори да са кодирани. Прич и неговият екип ще приложат магията си върху всяко име, което им предоставим.

Ще ги намерим, до последния човек.

Най-накрая — сякаш след цяла вечност, но всъщност е минал само половин час, сър Пати престава да вряска и да циври. Същинско бебе. Как лети времето, когато си пленник в тъмното. Как всяка секунда има значение и всеки шум се превръща в ужасяващ непоносим трясък, а всяка стъпка означава само паника и болка.

— Готов ли си? — Джак сякаш изниква пред него от въздуха.

Сър Пати клати глава — това не е напразен опит да се перчи. Дали да престъпи клетвите, които е дал при влизането си в клуба, и да стане предател? Или да ги предаде и да спаси безценната си кожа? Каква дилема. Наистина, въпрос на чест.

— Забранено е да издаваме каквато и да било информация, засягаща членовете на клуба, пред външни лица — казва сър Пати. — Знаете го.

— Ти не знаеш дали съм външно лице.

— Външно лице си, без съмнение — мънка той. — Не си Норис. Достатъчно казах, като споменах името му. Не знам кой си. Знам само, че си безименен мръсник. Свалете маската, сър. Настоявам да си свалите маската!

Джак се разсмива дрезгаво.

— Защо? Ти свали ли си маската? Свали ли я?

Сър Пати мълчи. Няма какво да каже.

— Наказанието за разкриване е отлъчване завинаги — блъфира Джак. — Съдба по-лоша и от смърт.

— Да — шепне той. — От къде го знаеш? Кой си ти?

— Готов ли си да умреш?

Мълчание.

— Готов ли си? — пита отново Джак и дава знак на Матео. Скупчваме се около сър Пати, така че Беладона да не вижда какво се готвим да правим. Той изпищява от внезапна пронизителна болка. Няма да ви кажа какво го накара да крещи така. Няма значение; върху отпуснатата му бяла плът не остана постоянен белег. Не както когато нас ни измъчваха.

Мисля си, че той е изкупителната жертва за онова, което се е случило с Беладона, с нас, той и всички мъже като него на света, нагли, себични копелета, жадни за власт, всички до един.

Не съм казал, че ние сме свестни, нали?

— Списъкът — казва Джак.

— Не — повтаря той, а после изпищява отново, и отново.

Отдръпваме се в другата стая и седим там около четирийсет минути. Беладона се е сгушила в ъгъла, невидима в наметалото и маската. Дребничка и невидима. Според мен, откакто започнахме, по нея не е трепнало и мускулче.

Връщаме се.

— Списъкът — повтаря Джак — или ще умреш. Не се прави на мъченик и не ставай глупак.

Сър Пати като че ли се готви да припадне, така че лисваме върху главата му кофа вода.

— Списъкът — повтаря отново Джак, безмилостен, невъзмутим. — Какво са няколко имена? Те никога няма да разберат. Няма нужда никой да разбира; това ще бъде наша малка тайна и ти обещавам, че няма да кажа никога на никого. Ако искаш да живееш, трябва да ми се довериш. А ти не искаш да умреш, нали, сър Патерсън Кресуел? Нали? — Той извръща главата на сър Патерсън към мижавата лампа. — Не искаш да умреш, нали така? — почти измърква той. — Не… не, ти не искаш да умреш, не и тук и сега, не и по този начин, студен и забравен. Не като жените, които използвате. Не като тях.

— Никога никого не сме убили! — Гласът му се е превърнал в шепнещ грак. Защитава се докрай, макар косата му да е залепнала за главата му от пот, а болката да пронизва всяко негово нервно окончание. Не е моментът да лицемерничи. — Никого, никога.

— Убили сте духа им — казва яростно Джак. — Така че ми кажи. Търпението ми наистина се изчерпва. Списъкът или ще умреш.

— Защо аз? — хленчи той. — Защо аз?

Как умираш наблюдава.

— Защото днес ти е късметлийският ден — отвръща Джак. — Защото все трябваше да е някой. И не си само ти. Това важи за всички членове на клуба, всички до един. Чуваш ли ме? Всички до един. А ако не те убием сега, ще стане още по-лошо, вярвай ми. Много ни бива в занаята и ще те следваме по петите чак до края на противоестествения ти живот. Няма да ни избягаш. Обърнеш ли се, ще ни виждаш — ще следим тебе, жена ти, децата ти, приятелите ти. Сложиш ли цигара в уста, ще ти я запалим. Поръчай си ядене, ще ти го сервираме. Никога няма да знаеш кога ще нападнем и никога вече няма да се чувстваш в безопасност. И ми повярвай, като ти го казвам — заплахата винаги е по-лоша от самото дело.

Джак пристъпва напред и рискува да погледне Беладона. Сега единствено любовта му към нея е способна да го тласка напред.

Тя е само едва различима сянка.

— Списъкът — казва той. Гласът му е по-отегчен от смърт. — Дай ми списъка и изчезваме. Само няколко имена. Знаем, че са шифровани.

Всъщност не знаем подобно нещо. Пак блъфира. Напомням си, че никога не трябва да ядосвам Джак. Той започва да плаши дори мен.

— Норис, Дъфийлд — продължава да мърка Джак. — Норис и Дъфийлд. Норис и Дъфийлд. Тези вече ги знаем. Така че какво значение имат още няколко? Ти вече ги издаде. Не се тревожи. Имай ми доверие. — Гласът му е толкова успокояващ, толкова спокоен, толкова умолителен. — Хайде, бъди добро момче, знам, че го можеш. Само ти си достатъчно храбър, че да го направиш. Да, точно така, само ти. Ти си избраният. Ние те избрахме, защото си най-храбър. Никой друг нямаше да издържи на всичко това, само ти. Кажи ми, ти си добро момче.

Сър Пати му хвърля умолителен поглед. Устата му трепва. Пред себе си вижда само пламтящите очи на Джак. Жалкият акт няма да го доведе доникъде и той го знае.

— Никога на никого няма да кажа — казва Джак. — Имаш думата ми. Те никога няма да разберат. Никой няма да знае, само ти и аз. Кажи ми, и можеш да си тръгнеш.

Устата на сър Пати пак мръдва.

— Бейтс — казва той, толкова тихо, че се налага Джак да коленичи до него, за да чува ясно. — Дашууд, Дъфийлд, Франсис, Хенли, Дойд, Мортън, Норис, Стейпълтън, Томпсън, Тъкър, Уайтхед, Уилкс.

— Кой от тях си ти? — пита Джак. — Кажи ми го и можеш да си вървиш. Свободен, завинаги.

— Уилкс — отговаря той. — Аз съм Уилкс.

Светлината угасва. Нещо остро убожда сър Пати по ръката… и после — празнота.

Не, не, не, не сме го убили. Как можахте да си го помислите?

Почистваме го и го преобличаме. Когато се размърдва след няколко часа, той се намира на задната седалка на кола, карана от Матео, която чака пред кея, на който е закотвен „Роял Сплендор“. Казваме на стюарда на първа класа, че горкият сър Патерсън е, ами, мъъъничко попрекалил с пиенето предната вечер и ги молим да ни помогнат да го качим в каютата му заедно с багажа. Даваме им колосален бакшиш и се омитаме. Когато сър Пати най-после се пробужда от вцепенението, той е далече в открито море. Носен от течението, така да се каже.

Не сме ние виновни, че скоро след като се завръща у дома, той получава инсулт, изгубва говорните си способности и остава частично парализиран. Всъщност е доста досадно, че той не може да каже на никого от тях нищо, което да ни е от полза. Прич обаче бързо се задейства и изпраща опитни болногледачки, които той най-случайно познава, от най-лъскавата агенция, да се грижат за лигавещия се сър Пати.

Не така, както се е лигавил като член на оня клуб.

Или може би мъничкото зрънце отрова е уцелило мишената си.

Само, може би. Я си помислете. Колко по-лесно щеше да е да пуснем трошица много силна отрова във вечерната му чашка скоч.

С хубава отрова плаче.

Отровата е женско оръжие. Отровата на гнева й често е единственото, което остава на една жена.

 

 

Никой не знае още това, но днес е последната нощ на клуб „Беладона“.

Отначало те си мислят, че ще е както винаги: клубът затваря по капризната молба на собственицата, която — ако го знаеха, — се оттегля в спалнята си точно зад ъгъла и отказва да се покаже цяла седмица. Без съмнение той също тъй внезапно ще отвори пак. Толкова е неприятно, че намират клуба затворен и тих тъкмо преди Коледа и всички сезонни празници. Още по-неприятно е да бъдат лишени от клуб „Беладона“ навръх Нова година. Е, добре, казват си гуляйджиите с въздишка, Беладона е голяма умница и е успяла да се измъкне за празниците от града.

Но седмиците прерастват в месеци, а алената порта си стои все затръшната. Слуховете започват да се множат и настава паника. Улица „Гансвуурт“ е пуста и студена, от реката вее леден вятър, който прониква в костите, и вие като блуждаещ дух. Той се гаври с отчаяните хора, драпащи по социалната стълбица, които се мотаят безцелно наоколо дори и в такова ужасно време и се надяват със свръхнадежда, че ако висят там достатъчно дълго, току-виж някой отворил вратата и ги пуснал в рая.

— Чакайте! Чувам лай! — крещи някой. — Сигурно е Андромеда.

Мечтайте си, мечтайте си. Не е Андромеда. Някакво си улично куче лае, защото е гладно и му е скучно. Андромеда е изчезнала и никой не знае защо.

Зад ъгъла Джак тихо се движи из къщата — тоест, из нашите съединени къщи. Ричард и Вивиан засега са отседнали от другата страна и работят за Джак — проследяват всяка следа, която им заръча. Оркестърът има страшно много ангажименти — всеки иска музикантите от скандалния клуб „Беладона“ да веселят гостите на неговото парти и се надява свръх всякаква надежда някой от тях да издаде нещо, каквото и да било. Разбира се, никакъв шанс — членовете на оркестъра са също толкова смаяни от внезапното затваряне на клуба, колкото и всички останали. Заплатата за половин година, която са получили, е повече от достатъчна, разбира се, за да си държат устите затворени. Никой от тях не дръзва да си навлече гнева на Беладона. Не и ако тя някой ден се завърне.

Тя трябва да се върне.

Джак държи изоставения клуб под острия си, опитен поглед, а с острия си опитен ум разследва. Нужен ни е повече от всякога. Прави всичко, каквото го помоли Прич и наглежда екипа, който помага на жените, а те продължават да пращат всеки ден десетки писма на адреса на клуба. Мнозина от келнерите и персонала на клуб „Беладона“ сега следят кръшкащи съпрузи и отдадени единствено на себе си бизнесмени. Работата е по-лесна, работното време — по-добро. Освен това не причинява чак такъв стрес на краката. Беладона настоява Джак да се свърже с Алисън Дженкинс и да я примами да се откъсне от бизнеса с внос — износа, за да му помага в управлението на фондацията от офиса на Парк Авеню.

Не искам да изоставя надеждата, че Джак и Алисън ще хлътнат един по друг до уши. Те са родени един за друг. Освен това така умът на Джак ще се откъсне от Беладона и тя с облекчение ще узнае, че мъжът, който така самоотвержено й е помагал, е намерил заслужената любов.

Нещо повече, любовта витае във въздуха: един следобед Матео и Анабет се женят набързо в Градското кметство. На сватбата присъстват и децата й, които много се радват. Засега ще живеят в апартамента на Анабет, докато решат дали искат да се заселят във Вирджиния. Ние също се надяваме на това. Беладона се бори, за да задържи брат ми подръка — тя има нужда от него, но най-накрая решава, че не иска да си усложнява живота, като разкрие нещо пред Анабет. Аз ще трябва да се справям и за двама ни — не че не ставам за тази работа, разбира се. Анабет казала на Матео, че вече има желаните от нея деца и, честно казано, сексът никога не я е влечал особено. Сърцето ми подскочи, когато невярващият Матео ми го сподели. Бяха ми нужни седмици, докато го убедя, че тя наистина може толкова много да го обича, че да го е казала съвсем сериозно.

Или по-скоро бих казал, че любовта витае във въздуха само за някои от тях. Други сърца са препълнени не с нежност, а със страстна жажда за мъст.

 

 

Мълвата продължава да лети като бомбардировач на безкрайни тайни мисии. Халтавия нахал е попаднал в небрано лозе. Докладва всяко едно твърдение, което е подочул, без значение колко е абсурдно. Беладона била убила някого и се наложило да изчезне. Някой искал да я убие. Върнала се била в Европа. Купила замък във Франция. Не, в Англия. Била се оттеглила в Тибет. Загубила всичките си пари. Влюбила се и забягнала с копелето, дето извадило късмета, който и да е той.

Не, не е вярно — изпила шише от собствения си парфюм и това я убило.

Кой да го спре да публикува такива прекрасни клюки?

Всичко, което знаят те, е, че тя е изчезнала. Ще се върне ли някога? Защо си е отишла? Къде ли е заминала? Как е могла да им причини такова нещо?

Всеки, който представлява нещо в обществото, се хвали, че е ходил в клуба, разбира се, и че Беладона го е поканила с облечен в ръкавица пръст да седне на изключителната й маса, че са съзрели намек за усмивка под маската, докато тя си е играла с вишневата къдрица, а висящите от пръстените й перли са се полюшвали хипнотично.

Беладона ги е зарязала на произвола на съдбата. Клубът й затваря също така тайнствено, както е и отворил. Тя лишава всекиго от дара на своето присъствие и по този начин ги щади от жестокостта на стихващия интерес.

Така клуб „Беладона“ ще остане вечно жив.

— И знаете ли какво? — пита Халтавия нахал в колонката си един ден, месеци след като ни е давал надежди, че отново ще видим тайнствената Беладона. — Никой не е успял нито веднъж да я снима. Никой не е успял да запише гласа й, или да скицира лицето й.

Никой така и не разбра коя е тя.

След време клуб „Беладона“ се превръща в жива легенда — хем е там, хем не е, празна черупка на сграда, която някога е била бонбонената фабрика „Кис-кис“, смълчана и запустяла. Всичко е било сън; не е било истина.

Тя не е била истинска.

Никой не би повярвал на истината.