Карън Молине
Беладона (7)

4
Маската от черна дантела

— Видя ли ноктите й?

— Чии нокти?

— На Андромеда, то се знае.

— Какво им има?

— Ярко алени и лъскави, глупчо. Цветът на кръвта. Какъв позор!

— Но скъпи, не разбирам. Виж моите нокти — ярко алени и лъскави.

— Ама не твоят маникюр. Ноктите на краката й.

— Ноктите на краката ми също са алени.

— Ама ти наистина ли нищо не разбираш? Кучето. Ноктите на кучето са пурпурни. Като коктейла.

— Какъв е коктейлът?

— „Беладона“, разбира се. Коктейлът на заведението. Кървавочервено мартини.

— В мартинито има кръв, така ли?

— Няма ли най-сетне да престанеш да се правиш на глупачка? Няма кръв, разбира се. Оцветено е в червено като ноктите на кучето.

— Чие куче?

— На Беладона.

— Андромеда куче ли е?

— Ами какво друго да е?

— Защо пък са лакирали ноктите на кучето?

— Невероятно. Ти си неспасяема. Андромеда се казва кучето, което пази клуб „Беладона“. Клубът, за който всички говорят. Най-изтънченият, най-великолепният в цял свят! И го пази онова гадно псе.

— Каква порода е?

— Отде да знам? Някакъв гаден, космат, лигав, гигантски помияр. Приказват, че нашийникът му бил истински — толкова диаманти на кучешки нашийник! Ама никой не смее да ги свие, щото псето ще му откъсне ръката. Ако отвратителният портиер до него не го изпревари.

— О, не.

— Кучето вечно виси отпред с някой от противните портиери с маските на лицата. Вътре тя винаги се появява с маска, та значи ония са само загрявката, която да те подготви за нея, ако схващаш накъде бия. Виждат им се само очите и устните, леко загатнати. Едва казват по думица заради онуй псе. Особено дундьото. Тръпки ме побиват; сякаш през цялото време те гледа иззад маската, сякаш си някакъв слабоумен, ама никога нищо не казва. Само зяпа. Андерсън ми вика, че е така, защото езикът му бил отрязан наполовина.

— Горкичкият.

— Андерсън разправя, че му го отрязали, когато някакъв херцог се прибрал по-рано и изненадал жена си, заварил ги, когато тоя бил я… Абе, ясно ти е…

— Не. Отвратително!

— Виси отвън до псето в дъжд и пек. Залае ли те, не те пускат вътре. Ами че то залаяло по херцога и херцогинята на Уиндзор, представяш ли си? Той беше крал на Англия! И за капак на всичко, мръсната му кучка имаше наглостта вчера вечерта да ни олае и нас — бях с Андерсън и Дикси. Ужасно досадно! Направо ми скапа вечерта.

— Да му беше занесъл розов лак за нокти, щеше да те хареса повече.

— Кой?

— Кучето.

— Невероятно. Абе ти наистина си кошмарна.

 

 

Обожавам прелестните петънца на клюките, полепващи по порите ми! Горката Андромеда. Наистина мило, добре обучено пале, търпеливо и всичко разбира. Почва да лае само по почти невидимия знак от страна на Матео — сигурен съм, че никой от светски вманиачените ни посетители няма да забележи, дори да отхапят ръката, която ги храни. Всички те страшно се напъват да превземат вратата. Тя не е означена; по улица „Гансвуурт“ няма неонови табели с надписи „НАСАМ, НАРОДЕ, НАСАМ“. Само тъмночервена врата. Двама безмълвни стражи — по-малък и по-голям. Лаеща ирландска хрътка. И няколкостотин души на улицата, отчаяно стремящи се да попаднат вътре. Просто трябва да влязат, милинките те! Как смее да ги гони полицията! Немислимо е, че не могат да подкупят пазача и да влязат, както са свикнали да купуват каквото си поискат! О, онова псе се разлайва само като подуши евтина снобария. Кучка с кучка!

Естествено, всички, които представляват нещо на този свят, вече бяха прекрачили прага към омагьосаната действителност на клуб „Беладона“. Всеки, който представлява нещо и който не е прекрачвал този праг, ами, толкова е досадно да си имаш работа с тях! Гръмките им титли направо ме вбесяват. Понякога ги гледам през шпионката и си умирам от смях. Лишиш ли ги от очакваното вечерно забавление, езиците им почват да шляпат като крилете на Петуния, нашата папагалка, когато се стресне. Сега я обучавам да изговаря няколко избрани фрази в тяхна чест.

Първо, разбира се, трябваше да минат край божествената Андромеда. Сигурен съм, че тя беше единственото куче вълча порода в Ню Йорк с нокти в цвят „череши на снега“, но това е то кучешкият живот, нали? Скоро всички кучки, които срещаме, ще са с лакирани в алено нокти, ако вече не са, и ще ни поздравяват с лай.

Пък и защо не? Пада им се!

 

 

Намирам мястото три дена след пристигането ми в Ню Йорк. По-точно намирам квартала. Където нито гъмжи от нощни гуляйджии, нито подобава да живеят богати графини; само плещести дъвкачи на тютюн с престилки на кървави петна си подвикват един другиму, докато мъкнат огромните капещи телешки трупове от хладилните зали към чакащите камиони. Зад ъгъла на безнадеждните калдъръмени улички на месарския район стоеше надпис „ЗА ПРОДАН“ на нещо, което е било фабрика за бонбони „Кис-кис“, около която се е издигнал почти целият квартал на улица „Гансвуурт“ между улиците „Гринуич“ и „Вашингтон“. И още по-добре: зад ъгъла по улица „Хорацио“ има редица от стари къщички от кафяв камък, чиито задни прозорци, без съмнение, са осеяни с мръсни остатъци от горена захар.

Уреждам въпроса и купуваме всички постройки — цяло каре. Неколцината собственици на къщите по улица „Хорацио“ с радост приемат солидната сума в брой за покупката, както и разходите по прехвърлянето. Купуваме и голяма част от сградите по улицата, за да сме сигурни. Както винаги, действаме разсъдливо и предпазливо. Леандро ме бе образовал добре, а и след смъртта му уроците продължаваха. Месеци след обявяването на завещанието му, когато подредихме всички документи, открих, че ни беше учредил няколко офшорни корпорации. Видях платените данъци, различни папки и сметки, анотирани досиета, претъпкани с писма и имена на колеги от Ню Йорк. Ченетата им увисват, щом отскачам до лъскавите им офиси, минавам важно покрай секретарките и чиновниците, използвам името му, вадя препоръчителните писма и разкривам естеството на част от авоарите си. Ставам високо ценен в обществото на инвеститорите. Никой не задава въпроси, само ми свалят шапка. Прилича на игра и аз наистина се забавлявам. Матео, Беладона и аз четем финансови списания, проспекти, бюлетини на акционерите след приказката за заспиване на Брайъни, обсъждаме какво да купим или да продадем. Направо стряскащо е колко богата е Беладона. Имаме толкова компании, че дори фирмата, която съставя договорите и купува дяловете на най-търсено недвижимо имущество, няма представа точно за кого работи.

Започването на реконструкцията и свързването на „Кис-кис“ с рушащите се къщи, които едва ли са били забелязани в тази част на града, значима само за месарите и проститутките.

Май се сещате за какво е цялото увъртане. Разбира се. И тъй, клубът е открит и работи и никой не може да проследи произхода му: графиня Дела Робиа. Тя е решила все още да не показва лицето си в Ню Йорк. Няма нужда. Записваме Брайъни в детска градина към училището „Литъл брик“, най-доброто, разположено на неголямо разстояние пеша от нас; никой от родителите на останалите деца никога няма да осъзнае, че двуезичната сладкогласна Брайъни Роуз Робиа е дъщеря на красавицата с маската. Кой би си помислил, че прочутата напоследък Беладона всъщност живее в „Кис-кис“, близо до бърлогата на срамната си слава? Кой ще се досети за тайните проходи между клуба и редичката от къщи?

Според официалните регистри тя не съществува.

Един от архитектите на Леандро пристига от Италия с екипа си и по скелите закипява работа. Плащаме му толкова добре, че той не задава никакви въпроси за някои от най-странните ни изисквания, а само се стреми всичко да върви по плана. Бригадирът е специалист по финото изкуство на подкупите, за да издейства нужните разрешителни. За щастие манхатънските бюрократи още се олюляват от оставката на кмета О’Дуайър, както и от твърденията на комитета „Кефаувър“, та не ни обръщат абсолютно никакво внимание. Хората за разрушаването и за тежката работа, наети от китайския квартал, работят денонощно и се сменят през няколко дена, така че не могат да имат никаква представа какъв ще е окончателният резултат. Никой, говорещ английски, не е забил и пирон.

Само след няколко седмици усилена работа обширното пространство започва да прилича на клуб. Мариса Колумбо, която се грижеше за фреските на Леандро в Ка д’Оро, пристига с екип художници за украсяването на стените със сцени от венецианските карнавали. Зад ъгъла, в редицата от кафеникави къщи са съборени някои от вътрешните стени на приземния етаж, за да образуват едно цяло, макар никога да не можеш да се сетиш за това, както си вървиш по улицата. Защото сме такива параноици, че изпращаме писма до така наречените „наематели“ на къщите, за да не се усъмни местният мързелив пощальон. Подовете са демонтирани, стените — боядисани в ярко ябълковозелено като лист, който през пролетта се кани да се разпукне. Купуваме удобна натруфена мебелировка и шарени отоманки; окачваме картини, снимките на Беладона от Италия и тежки копринени завеси. Слагаме също пиано и клавесин. Теракотените плочки и саксиите с билки на перваза в кухнята ми напомнят за Катерина. Заприличва на дом.

Беладона и Брайъни се настаняват в средната къща, въпреки че Беладона винаги използва по-близката до улица „Вашингтон“ врата, най-отдалечената от входа на клуба зад ъгъла. Бавачката на Брайъни — Розалинда, овдовялата леля на Мариса, спи в стая на горния етаж. Аз разполагам с целия втори етаж на къща, вдясно от тази на Беладона; Матео се нанася в къщата отляво. Допълнително Орландо уреди долу зала за упражнения край собствената си стая. В другия край готвачката ни, братовчедка му Бианка, се грижи за кухнята. Две от далечните й братовчедки, Фабия и Донатела, идват да прислужват през седмицата. Те едва говорят английски, пък и са благодарни за работата и за възможността да са близо до семействата си, така че не се безпокоим, че ще ни шпионират. Щом къщата се оглася от прекрасния лиричен звук на италианския, изпитваме чувството, че сме донесли частица от Леандро с нас.

Особено когато се качваме на покрива. Превръщаме покрива на втората къща вляво в убежище, в буйно обрасла тераса. Постиламе отдолу килим от трева, нареждаме отстрани теракотени сандъчета с цветя, включени към малка чешмичка, и окачваме огромната клетка на Петуния от ковано желязо, за да изразява бурно удоволствието си на слънце. Дори прибавяме огромна мраморна камина за Брайъни, копие на предишната, в която обичаше да се крие, с позлатено бароково огледало на поставка над нея. Въздействието е театрално и смешно, но пък ни допада.

Да, приближаваме вече. Пространството на клуба е оформено чудесно. Сега ни трябват хората, които да влязат вътре.

Време е, с други думи, да си поговорим надълго и нашироко с господин Уинслоу.

 

 

Срещаме се в едно кафене в центъра на града. Не изглежда така, както си го представях. Мислех, че ще е дребен като състезателна хрътка и напрегнат, ала нашият Джак е със средно телосложение и с обмислено уверени движения. Като сваля меката си шапка, виждам, че тъмнокафявата му грива е пригладена идеално назад с брилянтин. Бялата му риза сякаш може да върви сама — толкова е колосана. Носи тъмнокафява вратовръзка с едва забележими червени райета; панталоните му са широки и с маншети, а вместо копчета на маншетите — гладки златни дискове. Идеалният приятен американец в края на своите трийсет години, без да принадлежи към определена националност. Кафяви очи, прав нос, умерено издадени скули. Струва ми се, че това е тайната на добрия детектив — с толкова безопасно поведение, че да се смеси с тълпата, без да привлича ничие внимание.

Забелязвам масонския му пръстен, пък и той улавя бързия ми поглед към него. Нищо не му липсва на тоя. Да, Леандро беше много внимателен и твърдя, че Джак също е бдителен. Той почти не мига или трепва, сякаш поглъща всяка молекула с информация, която се върти около него, за да я напасне в цялото по-късно.

— Цигара? — предлагам.

Клати отрицателно глава.

— Обонянието ми трябва — казва той, — заради занаята.

— Разбира се — отвръщам. — Кога се срещнахте с Прич? С господин Причард, искам да кажа.

— По време на войната.

— В разузнаването, предполагам.

Ако пушеше, щеше да издиша цял облак.

— Вие къде сте се били? — пита той.

— От къде знаете, че съм участвал?

— Предположих.

— В Италия, в Съпротивата. До 1943 година.

— Какво ви се е случило?

Опитвам се да не почервенея. Той не може да знае какво ми се е струпало.

— Предателство — казвам, с нещо като небрежно свиване на раменете. — После изтезания. Както обикновено.

Той кима. Сега въображаемата цигара щеше да е смачкана. Бих искал да му разкажа всичко, но решавам, че сега не е моментът.

— Кой ви свърза с господин Причард? — пита той.

— Леандро, граф Дела Робиа. Грижеше се за нас в Италия до смъртта си. Не се съмнявам, че Прич ви е разказал подробностите.

— Да, Харис каза, че е бил човек със скрити дарби.

— Може да се каже и така. Беше много добър с нас. Всъщност той ни спаси. Научи ни — мен, брат ми Матео, графинята — да кроим планове и да имаме търпение. Което ни доведе до вас. — Пускам една от смайващо очарователните си усмивки, която не го впечатлява. Господи, какъв досадник. За такъв като него бизнесът е всичко. Нито една ненужна дума няма да му се отрони от устните.

Отплеснах се.

— Имаме малко необичайна задача за вас. Прич ни каза, че сте безспорно най-добрият за нас — човек, който заслужава безупречно доверие. Така ли е?

Той ме поглежда сериозно.

— Да, господине — отвръща той. — Такъв съм. Заслужавам доверие. Млъквам, докато не чуя от вас повече.

— Наричайте ме Томазино — предлагам. — Не съм някой благородник. — Той кима. — Планът — продължавам — ще ви отнеме цялото време и ще предопределя много от контактите ви. Сумата, както навярно вече сте разбрали, не е проблем. Но изключителната дискретност е.

— Продължавайте.

— Опитваме се да намерим неколцина, с които графинята се е запознала през 1935 година. Преди близо седемнайсет години. Членове на ексцентричен английски клуб — поне сме горе-долу сигурни, че е бил английски — от страховито естество. — Въздишам. Не е толкова лесно, колкото ми се ще.

— Защо сте тук в такъв случай? — пита той.

— Графинята не желае да се връща там. Не може да понесе спомена за миналото — обяснявам. — Прич от своя страна работи по въпроса, разбира се, ала най-голямото усложнение е, че не им знаем имената. Тя никога не е зървала ничие лице. Носели маски. Познава само гласовете им и ръцете им, ако ме разбирате. За момента не мога да кажа нищо повече.

Той отново кима. Сега съм доволен, че е мълчалив. Не е някой, който ще рови, ако не трябва, макар че навярно ще експлодира от въпроси.

— Значи нямате представа колко от тях са живи? — пита той.

— Не. Но съм сигурен, че повечето са. Много жестоки са, за да умрат. Особено най-злият от тях. Този, когото тя познава само като Негова светлост. — Потрепервам при мисълта за него, дори на дневна светлина, после си поемам дълбоко дъх и продължавам: — Да ги намерим — особено Негова светлост, — а после… Е… във всеки случай можете да си кажете, че това е целта на живота ни. Тя я крепи. Графинята, имам предвид. Идването й тук бе вдъхновено от думите на Леандро, че трябва да ги привлечем към нас. Решихме да създадем толкова уникално и зрелищно място, че всички знаменитости да поискат да дойдат при нас. Ще го наречем клуб „Беладона“, по името, което Леандро даде на графинята. Тук, в Ню Йорк, където е по-лесно да се скриеш в тълпата. И където можем напълно да контролираме обстановката.

— Разбирам.

— Затова дойдохме тук. Откакто Прич поръчителства за вас, пък и вие потвърдихте, че може да ви вярваме, искам да видите мястото още сега, докато е в строеж. Сигурен съм, че ще ни дадете много съвети.

— Обяснете ми.

— Така — продължавам и съм нетърпелив да си изиграя картите докрай. — Целият клуб и всички посетители ще бъдат снабдени с облекло. Двустранни огледала, скрити камери и микрофони, невидими записващи устройства, шпионки във фреските, сам ще определите. Дори ако графинята отсъства, тя да може да прослушва гласовете по-късно, ако е необходимо. Искаме повечето, ако не всички, от персонала да са професионалисти като вас. Професионални съгледвачи. Хора, които познавате и на които се доверявате, нощни ченгета, останали от войната скучаещи шпиони, може би. Който и да е. Опитни в прослушването на разговори и в докладите по-късно.

Той почти се усмихва. Знам, че цялата идея му се струва абсурдна.

— Колко време предвиждате да продължи наблюдението?

— Докато не намерим поне един-единствен член на клуба. Щом стигнем до него, той ще ни отведе при останалите.

— И после какво?

— Ще видим. Бързо бягство най-вероятно. „Напускай винаги, когато ти върви“ — това е мотото ми.

Джак ме поглежда замислен. Явно съм измамил надеждите му.

— Трябва ми време да обмисля последиците — казва той. — И да разгледам клуба, какъвто е сега.

— Няма проблеми.

— Трябва да се срещна и с графинята.

Намръщвам се.

— Това може би ще отнеме повече време. Точно сега тя не смята да се среща с когото и да било.

Джак свива рамене и става.

— Както желаете.

— Седнете — настоявам. — Оставете ме да поговоря с нея. Трябва да знаете, че тя не е много общителен човек.

— Как тогава ще се справя с поддържането на клуба?

— Ами колкото до това, тя няма да се появява всяка вечер. Никой няма да знае дали тя ще се появи или не, което ще ги кара да се връщат обратно в очакване. Винаги ще бъде костюмирана и маскирана. Маска, зад която ще се крие. Естествено, така ще изглежда по-екзотична и недостижима. Няма нужда да ви казвам, че мъжете не обичат нищо повече от предизвикателството.

Разбира се, трябва да му кажа и това.

— Графинята ще е като Еверест на стопанките. Сега отработваме подробностите, събираме дрехите, маските и перуките й. Декорът на клуба — продължавам чистосърдечно — ще бъде италианският карнавал. Съвсем скоро ще го видите. Мислим да правим маскени балове. Специални партита. Да докараме паплачта от цял свят. И да ги шпионираме. — Усмихвам се широко. — Честно казано, нямам търпение. И това ако не е забавно!

— Уредете срещата — казва той. — Ако я безпокои благонадеждността ми, ще се радвам да подпиша предварително тайно споразумение.

Поглеждам го внимателно.

— Мислите ли, че ви нямам доверие?

— Зная, че мога да вярвам само на себе си — отвръща той. — И на никой друг.

— Тогава какво бихте направили, ако бяхте на наше място?

— Щях да се наема.

 

 

Срещаме се за чай в хотел „Уолдорф-Астория“ само в случай, че Джак не идва по работа. Така няма да научи къде живеем, макар че в скоро време адресът на клуба вече няма да е тайна. Седим до задната стена, за да наблюдаваме помещението. Матео и Орландо идват като охрана. Представям Джак на Беладона.

— Благодаря, че намерихте време да се срещнем — започва Беладона. — Предполагам, че имате много въпроси.

Джак кима.

— За доверието — добавя тя.

Той я поглежда. Тя наистина изглежда завладяващо, ако мога да се изразя така, с втален костюм от черен креп с големи червени копчета по гърдите и със също такива червени кожени ръкавици. На високи токове е и изглежда по-висока. Седи толкова изправена, че на моменти се издига над останалите присъстващи. Устните й са начервени с почти същия цвят, който подчертава пронизващо зелените й очи. Или би ги подчертал, ако се виждаха. Върху косата й, хваната в кок, е кацнала черна кадифена шапчица с воал, който почти скрива лицето й.

О-хо, колко обичам загадъчни дами!

— Макар че — продължава тя с нисък мелодичен глас — бих казала, че аз трябва да ви попитам дали вие заслужавате доверие.

— По какъв начин?

— По онзи, от който се нуждая аз.

— Обяснете ми.

— Като детектив и като мъж.

Той се мръщи.

— Като детектив положително, графиньо.

— Моля, наричайте ме Беладона. Само толкова.

Той кима. Още не знае, че малцина имат тази привилегия. Разбира се, малцина се обръщат към нея като към Беладона, нали? Като към гибелта си.

— И като мъж — повтаря тя.

— Като мъж? Не ви разбирам.

— За жените. Слабост ли са ви?

Лицето му става безизразно.

— Понастоящем не. Нито пък когато и да било.

— Добре. — Тя отпива от чая си „Лапсан сушон“. — Томазино ми разказа, че ви е обяснил проекта ни.

— Накратко.

— Ще работите нощем. Ще бъдете на повикване, дори и да не работим. Ако имахте семейство или други задължения, несъмнено щяха да възникнат конфликти.

— Работя сам — отвръща той малко по-бързо, отколкото му е присъщо.

Не възразява много нашият Джак, казвам си весело. Тя уцелва единственото му слабо място, на горкичкия. В края на краищата той е човешко същество. Отдъхвам си. Никой не се нуждае от кисели физиономии начело на клуба. Хмм, питам се дали не го натоварваме с толкова работа, дали няма да заприлича на Мариса. Тя успя да се спаси от фреските, преди изпаренията от боите да я погълнат.

— Надявах се на точно такъв отговор — продължава Беладона. — Ще отговаряте за многоброен персонал, който трябва да умее да си държи устата затворена. И да е неподкупен.

— Никой не е неподкупен — обаждам се.

— А вие подкупен ли сте, Джак? — пита го тя, а на мен ми хвърля остър поглед. — Ако това, което сме замислили, проработи, страшно много хора ще предлагат рушвети на персонала, за да открият тайните ни. Дори и сега поемаме известен риск само като говорим с вас. Но трябваше да се обърнем към някого. Господин Причард сипеше само похвали по ваш адрес, а съпругът ми казваше, че думите на господина са винаги верни. Досега нямаме нищо — и никого, — за да продължим.

— Надявам се да ви служа с най-доброто от себе си — отвръща Джак. — Никой не може да ме подкупи, ако това имате предвид. Имате думата ми.

Беладона внезапно става. Схващам, че иска да се премести до Джак, и си разменяме местата. Наоколо се разнася лек полъх от парфюма й — странна смес от жълт жасмин, момина сълза и екзотични цветя. Усмихвам се, блажен от аромата му.

По лицето на Джак не трепва нито едно мускулче, но личи, че се поддава на магията й. Отчайващо любопитно е момчето, ама е истински професионалист. Изгаря от любопитство — надушвам го.

Както беше казал, занаятът изисква да имаш добро обоняние.

— Покажете си дланта — нарежда Беладона.

— Какво?

— Ръката си. — Тя полага свръхусилие да не трепне при докосването му. — Хмм — мърмори тя, докато очертава линиите на ръката му с облечен в кожа пръст. Катерина я беше научила да гледа. Джак е хипнотизиран, въпреки волята си. Не може да устои. — Аналитичен сте, ала върховете на пръстите ви определено издават творческо мислене. — Тя извърта ръката му. — Силни стави — пристъпвате направо към най-важното. И се нуждаете от непрекъснато разнообразие. — Тя отново обръща китката. — Аха, триъгълник на Сатурновия връх. Чудите се какво ли е мястото ви във Вселената и за ума ви е трудно да се спре. Задавате въпроси, докато не намерите търсения отговор. Добре.

Той почти се изчервява, обезпокоен, че ръката му започва да се поти. Какво прави тя с него? Как могат очите й да бъдат едновременно прозрачни и пронизващи?

— Лунното възвишение е нормално — продължава тя, — което значи, че сте находчив и мотивиран. А Венериното… силно и здраво. Да, линията на живота е двойна. Двойствена природа. Изключително рядко.

Тя рязко пуска ръката му и заема мястото, което на часа освобождавам.

— Минах ли изпитанието? — пита той.

— Ставате.

— Вие също.

Тя замръзва. Матео и Орландо ме поглеждат смаяни.

— Какво искате да кажете?

— Вие сте много добра — казва той.

— Моля?

— Завчера ви проследих.

— Следили сте ме?

— Бяхте с дъщеря си. Тя подскачаше по улицата, надолу и обратно, зад ъгъла, далеч от скели и строежи, а вие й пеехте. И двете се смеехте. Беше възхитително.

— От къде разбрахте коя съм и къде живея?

Толкова за чая в „Уолдорф“.

— Добър съм в занаята.

Лицето й видимо пребледнява под воала.

— Също така — бърза да добави той, — приличате малко на Джун. Съвсем малко. Тя е малко по-висока, без да е стройна.

Беладона е камък — изобщо не се смилява. Преследването от невидим непознат е сред най-мъчителните й кошмари. Джак, благословен да е, забелязва, че е разстроена, макар и мускулче да не е трепнало по нея, и бърза да отстрани повредата. Да, той наистина е точният човек за тази работа. Ще изпратя на Прич най-голямото дестилирано някога буренце бира. Заслужил си го е!

— Извинете — казва Джак, — беше грешка от моя страна.

— Защо ме проследихте? — пита тя.

— От любопитство. Да видя къде ще отидете.

— И къде отидох?

— В „Мейси“. Поне там ви изгубих следите.

Забелязвам я как въздиша едва забележимо.

— Не знаех, че вървите подире ми — каза тя. — Нямате представа колко притеснително е за мен това.

— Но се движехте, сякаш знаехте.

— Какво?

— Че ви преследват. Никога по-рано не съм виждал жена да се движи с такава неуловима премереност. Бързо и целенасочено. Измъквахте се от колите, съкращавахте ъглите, връщахте се по стъпките си, поспирахте уж да надникнете в някой прозорец, после забързахте и нахълтахте в универсалния магазин, пълен със стотици хора и дузини ъгли. Бях сигурен, че сте ме усетили и се опитвате да ме заблудите.

— Обичам да се движа инкогнито — казва тя бавно. — Уча се, откакто сме пристигнали.

— О! Кой е той, тогава?

— Той?!

— Този, когото се опитвате да избягвате?

Мислех си, че този въпрос ще я подразни, но тя отговаря:

— Не знам със сигурност кой е той. Това е въпросът. Опитваме се да уловим сянката.

— По-скоро самия дявол — мърморя аз, като си мисля за Негова светлост.

— А ако е мъртъв?

— Не може да е мъртъв. Не вярвам. Трябва да изхождаме от тази предпоставка. — Тя ме поглежда и ми кимва — разрешава ми да разкрия някои необходими подробности, които тя не е в състояние да опише.

— Лицето му е било маскирано — обяснявам аз. Няма нужда от уточнението, че тя също всеки път, когато Негова светлост е приближавал до нея, е била със завързани очи. Винаги, освен първия път. — Веднъж е зърнала ръцете му. Носел, е чудноват пръстен с преплетени влечуги и рубин. Убедени сме, че такива носят всички членове на клуба. Но не мислим, че често се показват с тях. Имат си свои собствени правила.

Джак седи в очакване на още сведения. Вторачил се е в ръцете й. Беше свалила ръкавиците си.

— Явно е чувала гласа му. Също и ние двамата с Матео. Това поне той не можеше да прикрие. Чували сме и други гласове. — Въздишам. Беладона е смъртно пребледняла. — Щом наемеш служителите, ще ти покажа рисунка на пръстена.

— Никакви ли имена не сте чули? — пита ме Джак. — Лица? Особени белези?

— Не — отвръщам аз, — само гласове и акцентите им. — Мисля си за пръстена на пръста на Хогарт, оплискан с кръв. Имах намерение да го взема с нас, за да го имаме за доказателство, ала това щеше да улесни твърде…

Не, не. Кръвта на Хогарт няма да омърси срещата ни. Не и в „Уолдорф“, не и по време на чая. Хогарт принадлежи на мрака.

— Разбирам — казва той, макар да не мисля, че е така. Сигурно нищо нямаше да разбирам, ако бях на мястото на Джак. — Каква е, ако смея да попитам, връзката с Джун Хокстън?

— Те са братовчедки, както знаете. Беладона е била с нея в Лондон преди години, когато се запознали с мъжа, виновен за завеждането й при Негова светлост — разказвам аз.

— За пленяването, искате да кажете — казва той. — Хогарт, мъжът, за който спомена Джун.

— Да. Сега ще заложим примката за него и за другите. Както ви казах, достатъчен ни е един, който да ни заведе при останалите.

— Ще ви оставя с Томазино да обсъждате предварителните мерки, както и заплащането ви — прекъсва ни Беладона. Лицето й е започнало да си връща цвета, макар, че тя жадува да се махне. — Използвайте това време, за да изгладите подробностите, — броя на нужните служители, стажа им, специалното оборудване. Задължително е, както може би предполагате, колкото се може по-малка част от персонала да знае какво правим. Томазино ще ви заведе на мястото, когато пожелаете и можете да дадете препоръките си — преди да бъдат нанесени окончателните щрихи. И подпишете договора си. Предполагам, че за вас това е важно.

— Така си е. — Вероятно щеше да се усмихне, ако говореше с някой от клиентите си. Ала тя не приличаше на никой от досегашните му клиенти.

— Чудесно — казва тя. — Други въпроси?

— Какво, освен това, е направила Джун?

Беладона седи неподвижна като нашата статуя на Афродита в задната ни градина.

— Тя ме остави там — мълви тя тихо. Махва пренебрежително с ръка, но в този миг любопитството й надделява. — Разкажете ми нещо повече за нея! Добре ли й се отразява възрастта?

О-хо-хо, женски истории. Боядисва ли си косата; надебеляла ли е; голяма кучка ли е станала; как да я накараме да си плати?

— Джун не знае друга дума, освен досада — казва Джак. — Доста по-закръглена е, отколкото би искала, и все се чуди как да смъкне пет-шест кила. Представям си я как се мръщи, докато си затяга колана с жартиерите. Още е предана на „ню лук“^[1].

— Дъщерите й са същите — дебели, разглезени и досадни. Съпругът й е голям кресльо, и с всяко следващо уиски става още повече. Имам снимки. — Той измъква от джоба на сакото си запечатан плик.

— Това вече е старият „лук“ — казвам аз, докато поемам снимките. Разбира се, Канзас сити не е Манхатън, нито Лондон. Беладона клати леко глава. Не иска да ги гледа. Не и тук, не и сега. Сигурно никога няма и да поиска. — Питам се дали тя ще иска да дойде тук?

— Щом се разшуми, вярвам, че ще поиска — предполага той. — Нали ще й се ще да се изфука в бридж клуба. Ще го натъкмим. Поканете я на някой тематичен бал. Може би с родителите й, ако можете да понесете мисълта за тях. Не. Погрижете се всичко да мине гладко. Изкушението ще е твърде голямо. Защото — додава той внимателно — не знаете как ще реагирате, щом ги видите.

— Какво искате да кажете? — пита Беладона.

— Срещата с Джун от плът и кръв вероятно ще ви пренесе на места, за които не желаете да си спомняте. Неизбежно е. Погледнете на нея като на опитно зайче, на морско свинче. Така, щом намерите другите, ще ви бъде по-лесно да се справите с реалността на присъствието им.

Гледай какъв умник бил нашият Джак!

Температурата около Беладона спада с нови десет градуса.

— Благодаря ви, господин Уинслоу — казва тя, придърпва воала под брадичката си и излиза с Матео и Орландо. Всички погледи в салона остават приковани във фигурата, учудени коя, по дяволите, е тази — забулената.

Мътните го взели! Онова, което той каза, може и да не й харесваше, но трябваше да признае, че е прав.

 

 

Изпращаме пурпурни венециански карнавални маски, поръбени с черна дантела, заедно с огромни букети от кървавочервени рози, на най-добрите светски хроникьори в централните вестници, на редактори на списания, на звезди от киното и театъра, на най-видните кариеристи и дрънкала, както и на избрани политици и влиятелни бизнесмени. Към тях имаше само проста бележка с надпис:

Клуб „Беладона“

Улица „Гансвуурт“

11 юни 1952 г. — 21:00 ч.

Облекло — празнично

Никой нищо не е чувал за клуб „Беладона“, още по-малко за улица „Гансвуурт“. Не може да се намери абсолютно никаква информация за собствениците, така че не след дълго двамината най-видни светски хроникьори в града — Л. Л. Мегалополис от „Дейли Хералд“ и Доли Дафънбърг, съперницата му от „Ню Йорк Рипортър“, ни правят няколко гневни визити. Те така навирват носове при вида на запуснатия квартал, че можеха да си ги използват за комини, а после хлопат на вратата под скелето и искат да разгледат клуба. Не ги допускаме и те решават, че сме долни парвенюта, без дори да сме им отваряли. Да ни се подиграва някой непознат — как смее само! Отчаяни, изписват тонове хартия — само глупости, но читателите им вярват. После подшушвам на неколцина две-три думи за тайнствената съдържателка. „Беладона“, казвам, „естествено, вие сте чували за нея. Вече е знаменитост в Европа. Красавица. Прелестна отрова. Беладона — сладък звук.“ Цитирам някои от рефрените, които съм „чувал“ за нея.

Можете да си представите останалото, макар нищо от написаното от тях да не може да съперничи на действителността. Нека се омотават в собствените си лъжи и ги зарежете. С приближаването на деня на откриването, шумотевицата е по-силна от жуженето на цяла орда цикади след седемнайсетгодишен сън.

Бяхме готови за тях. Всички.

Когато дойде време да наемем персонала, Джак почти не срещна трудности. Пусна информацията на свръзките си и извика късметлиите на интервю. Оставихме го да си върши работата и всичко се нареди. Двамата с Матео прегледахме препоръките и им зададохме няколко целенасочени въпроса, после ги инструктирахме за задълженията им. Повечето са ченгета в пенсия или бивши агенти, напуснали ФБР, отвратени от „черните списъци“ и фиаското на случая „Розенберг“. Единият, бивш пожарникар на име Джефри, е толкова добър в каратето, макар и слабичък, че може да метне наведнъж и Матео, и Орландо на земята. Изглежда по-женствен, отколкото си мислите, че би бил един пожарникар, заради което вероятно са го тормозили в отдела му, но не го разпитваме за това и го вземаме за помощник-портиер. Още повече, че има прелестни зелени очи, с досущ същия цвят като на Беладона. „Ние сигурно сме тайни близнаци“, казва му тя и така печели вечната му преданост. След това Джак намери диригент на оркестъра, Ричард Ласкоу, с когото са били в разузнаването преди години. Голям късмет — ще държи музикантите под око. Щяха да получават твърде добри пари; много по-примамлива от мъчнотиите на нощното свирене и досадните часове на сцената на нощния клуб е възможността да зяпат световни знаменитости. Нито рушвети, нито подшушване на Л.Л. и Доли, и на другите, отчаяни да се докопат до някоя пиперлива клюка, са в състояние да разпечатат устните им.

Освен ако не ни се ще на нас да пуснем някоя клюка.

Да останат неподкупни щеше да е твърде забавно на тези мъжаги. Дори очарователната млада съпруга на Ричард, Вивиан, влиза в играта. Ще бъде момичето, което продава цигари. Тя ще обикаля клуба с мъничка камера, скрита в предната част на висящата на врата й табла. Честно казано, ако бях професионалист в бранша, работата тук щеше да ми изглежда като сбъднат сън. Разбира се, аз съм си „крайно непрофесионален“.

Обаче винаги си свършвам работата.

 

 

— Можеш ли да си представиш какъв е клубът отвътре?

— Какъв клуб?

— Клуб „Беладона“, разбира се. Оня, дето го пази кучето.

— Да бе, всички знаят за кучето. Ама не знаят как изглежда отвътре, щом веднъж се шмугнат покрай псето.

— Е, нека аз да ти кажа. След като те одобри Андромеда, а това си е голяма борба, плащаш двайсет долара вход. Без изключение, представяш ли си! Даже Кларк Гейбъл си плаща! И Рита Хейуърт! Това холивудски знаменитости, кралски особи, репортери — никой не влиза без пари. После претърсват всичко — палта, шапки, чадъри, дамски чанти, по-големи от дланта — върши го някаква противна госпожа с телосложение на тухлен кенеф, с извинение. Обзалагам се, че е била агент на КГБ. Отвсякъде те преджобва и накрая ти тиква едно кървавочервено талонче. Да не си посмял да й дадеш бакшиш на тая стара кошница!

Да, нашата, така наречена руска агентка всъщност е много милата съпруга на счетоводителя ни и е родена в Бронкс. Не си поплюва с никого, обаче. Нашата Джози е образец на дискретността. Веднъж ми каза, че работата й била най-вълнуващото преживяване в живота й, като гледа всичките тия лордове и лейди, звезди и кибици как се трупат и си бърборят нервно дали ще успеят да минат вратата.

Нищо не убягва от орловия поглед на Джози. Щом чуе някой да говори с превзет английски акцент, натиска малко бутонче, с което ни предупреждава да настаним компанията така, че да я шпионираме по-лесно.

После едно от облечените в смокинг нощни ченгета препипва гостите. Всички до един. В този клуб не се допускат нито скрити фотоапарати, нито бележници. Всяка снимка на клуба или на собственичката му биха стрували цяло състояние. Работата толкова допадна на ченгетата, наети от нас, че те направо се молеха да я вършат, защото им се видя много по-вълнуваща от убийствено досадното патрулиране по улиците и проверките на тълпата. Но ние ги въртим и не ги оставяме да работят повече от седмица.

Освободени от дреболиите, нахъсани и объркани, гостите на клуба бързо се съвземат и влизат с изопнати от очакване сетива. Отчаяно надяващите се да получат покана за клуб „Беладона“ сякаш пропадат в дупката на заека като Алиса към Омагьосания свят. Зад дебелите пурпурни завеси от кадифе, покрай стоическата Джози за проверка на дрехите; по дългия извит коридор с дебел килим, в който обувките ти потъват — пък и най-малкото притъпява външните шумове, за да не ги записват магнетофоните. По протежение на цялото преддверие има огледала: за дамите — да пригладят косите си, да проверят червилото и подгъва, за мъжете — да се поперчат, а за нас — да седим зад двойните огледала и да ги гледаме. Едвам се сдържаме да не подбелим очи, като ги гледаме как се контят. Те никак не се стесняват, а ние сме доволни. Нарочно направихме прохода, разбира се. Да ги щракнем за спомен заради прегледно датираните и каталогизираните ни досиета. Следва нервно хихикане, докато гостите ни минават през двойната звукоизолирана въртяща се врата и продължават по все още криволичещия, ала постепенно стесняващ се коридор, обрамчен с блестящи огледала.

Като самата Беладона — екзотична фасада, създадена само за да те примами и да ти изсмуче кръвчицата. Виждат само това, което ние искахме да виждат. Съвършената илюзия за забавление и възбуда.

Накрая гостите бутват последната врата и влизат в клуба. Най-сетне.

Не е колосален по размери — само с около триста места. Салонът прилича на голям квадрат с висок таван, поддържан от дебели изрисувани колони от хоросан, с барелефи на танцуващи сатири и преследвани от тях ужасени нимфи. Още сцени от митологията с богове и богини, невероятно нагиздени като за венециански карнавал, украсяват фреските на стените, които сякаш оживяват, щом прожекторите се изместват от сцената и ги осветят. До стената има дълъг бар, срещу него — малък танцов оркестър, а под грамадния прожектор — огромен бляскав дансинг. Не, няма нищо, което да е по-романтично от танците в клуб „Беладона“, когато летният дъжд барабани по стъкления покрив.

Ала кого го интересуват танците? Всичко бледнее пред възможността да се заковеш на U-образните канапета, наредени покрай задната стена. Защото самата Беладона сяда на едно от тях, в средата. Ако разбира се, се появи точно през вечерта, когато ти си сред избраните. Никой не знае дали ще излезе или не. Съвсем непредвидимо е. Понякога тя се появява всяка вечер в клуба две седмици подред, а после липсваше с дни. И отново се появява за час, за да изчезне бързо-бързо.

Понякога и самият клуб затваря за седмица-две, просто защото така решаваме. Но за тази вечер никой да не се тревожи!

Моля се, моля се, моля се — нека тя да дойде. Моля се. Само тази вечер. Само заради мен.

Такава е клубната мантра, която си мърморят тихомълком всички посетители — пълни с надежда, танцуващи, засмукали коктейлите си, самодоволни и о! — предоволни, че са пробили бастионите. Но не след дълго са съкрушени, ако вечерта свърши без тукашното божество да ги удостои с присъствието си. Опитват се да не се оплакват на Двойника. Това е домакинът, който ги съпровожда до масите им. Всъщност, името му е Филип Рингбърн, висок, върлинест и крайно нелюбезен с клиентелата. Аз му лепнах този прякор, защото под невъзмутимата клубна маска бие сърцето на един от най-притеснителните хора на света. Всичко трябва да е идеално: цветята — на място; оркестърът — в ритъм; питиетата — бързо сервирани; гостите — настанени по компании така, както иска Беладона. Откакто го бях хванал да кърши ръце в кухнята през почивката, започнах да си мисля така за него. Споменах пред Джак, но той ме посъветва да не се тревожа — войната му била поразклатила нервите, но паметта на Филип си останала фотографски точна, така че можел да си спомни бълхата, ухапала го на 8 март 1945 година в бивака в немската провинция, когато батальонът му приближавал Берлин. Както и бълхите по останалите войници.

За щастие прякорът му пасна. И за нас е голямо щастие, че разполагаме с него. Познава всички редовни посетители, всички английски сноби, които ни бяха посетили, и изважда фотографиите от досиетата им, за да внимават Матео и Джефри, когато ги пускат.

Да, възбудата вътре е осезаема, когато гостите се стараят да не си гледат часовниците, докато Беладона се появи. Те не са гладни, не, а и за ядене не се предлага кой знае какво. По-рано през деня снабдителят ни е донесъл палета с подноси за студен бюфет, деликатесни сандвичи и десерти. Не искаме да държим кухня. Заема много място, става голяма каша, налага се да се наемат твърде много служители, които няма как да държиш постоянно под око. Никой не идва в клуб „Беладона“, за да яде. Сядат на масите си, потропват нервно по покривките от кървавочервена тафта — това е и цветът на марковия коктейл на заведението — коктейл „Беладона“, естествено. Всъщност това е просто мартини — боядисан в червено с оцветител джин и две капки горчив заместител на вермута, с който питието ставаше алено като ноктите на Андромеда.

Глупави добичета! Освен да сърбат опияняващата смес, с друго те не могат да се приближат до Беладона. Никой не може да види истинската Беладона.

Никой не знае как да опита.

 

 

— Видя ли как изглежда?

— Кой?

— Че коя друга? Единствената жена, която цял Ню Йорк отчаяно иска да зърне. Жената, за която всички говорят. Беладона, глупачко.

— А! Помислих си, че говориш за кучето.

— Честно казано, не знам защо ли понякога си губя времето да говоря с теб!

— Тя също ли има диамантен нашийник?

— Кой?

— Беладона. За Андромеда вече знам.

— Не, тя има диаманти на обувките. Ходи на високи токчета, инкрустирани с диаманти, и блести в гръб. Не може да не си ги видял, пък има и диамантен наниз на глезена. Плюс най-огромното перлено колие, което някога съм виждала — със стотици перли. А пръстените! Носи ги върху ръкавиците. На двете кутрета и на палците. Огромни перли и рубини, омотани с верижки, които висят от тях. Невероятно. Но има и друго.

— Какво може да надмине диамантите по обувките и километричните перлени нанизи?

— Ами първо дрехите й. Не дрехи, а карнавални костюми. Трябва да си ги е шила специално. Абсолютно чуждоземски — приличаше на Мария Антоанета или нещо такова. Да й беше видял деколтето! Явно отдолу носи корсет. Направо ужас! Пък рубинът, дето виси от перленото колие, се мандахерцаше между гърдите й. Тоя камък не беше чак толкова голям обаче като аквамарина, дето го носеше преди. Андерсън разправя, че бил колкото яйце на червеношийка. Няма значение. Направо можеше да чуеш как всичките мъже в клуба преглъщат слюнки. Не че могат да припарят край нея дори за едно „здрасти“.

— Да взема да си направя корсет и корсаж с бродерия. От брокат — добре ще стои.

— Някога да ти е идвала наум твоя, собствена идея? Така беше облечена тя. Корсаж от брокат в златно и червено, здраво стегнат отзад. С дълга брокатена пола над всичките фусти, ама не чак толкова дълга, та да не видиш обувките и глезените й. Ала не само дрехите й са изумителни.

— Какво още? Разказвай!

— Всичко. Първо очите. Представи си, Ронда се осмели да я попита каква очна линия използва и тя й каза, че я слага със съвсем тънък калиграфски писец, топнат в индийско мастило.

— Никога нямаше да се сетя да използвам такова нещо за очна линия.

— Не може, глупачке. Как после ще си свали грима?

— Може пък да си е просто добрият стар Макс фактор.

— Ще ме сбъркаш! Просто у Беладона всичко е прекалено. Прекалено ефектно облекло, прекалено много бижута, прекалено силна очна линия, прекалено помпозна перука…

— Наистина ли? Какъв цвят й беше перуката?

— Цвят на мед. Къдрици като мед с вплетени перлени нанизи в тях.

— Сигурно тежи цял тон.

— Не дрънкай глупости! Колко може да тежи една перука? Пък и явно не я притесняваше. Разбира се, трудно е да се каже, защото носи оная глупава маска. Никой не може да каже как изглежда.

— Черно кадифе?

— Не, тъпанарке, дантела, златиста като роклята. Някак си завързана под перуката. Просто не иска да виждат лицето й.

— Може да й липсва я носът, я нещо друго.

— Как може да говориш такива идиотщини? Нищо не й липсва. Вижда се само, че има пронизващи зелени очи. А устните й са боядисани в същия цвят като рубините й.

— Като ноктите на кучето, значи?

— Ти наистина си безнадежден случай.

 

 

Почти веднага я обсебва мания да носи пръстени върху ръкавиците от оцветена фина ярешка кожа. Не че повечето от клиентите на клуб „Беладона“ можеха да си позволят рубини като нейните. Започнаха да имитират перлите й с висящи верижки и онези хитри пръстени, които обича да слага — с мънички, обковани със злато кутийки с дупки на капачето: щом ги поднесе към носа си, те разпръскват ухания.

Любим ми беше пръстенът фонтан. Ако някой се опиташе да й целуне ръка, тя се изплъзваше, като му оставяше капчица парфюм. Хитроумно нещо, напълнено като резервоар на писалка. В скоро време във всички бутици в града се появиха имитации.

Но нито една не можеше да се сравнява с оригинала.

Шегата винаги е за чужда сметка. Затова решаваме да създадем уникален парфюм от отровни при поглъщане растения. Наричаме го „Профумо Б“ — опияняваща смес от момина сълза, азалия, ирис, черен рожков, жълт жасмин, зюмбюл и капка олеандър. Налят е във флакони от тъмнопурпурно стъкло, хитро оформени така, че да напомнят многостенни пирамиди, а върху запушалката е изписано малко златно „Б“ като Беладона. Намусената Джози го продава на гостите на излизане, когато с неохота напускат вълшебното царство и си взимат палтата. Едно флаконче — сто долара, плаща се в брой, благодаря, довиждане. Всички си го купуват, без значение дали харесват странния аромат или не. Просто за да си го сложат върху масичките за коктейли в дневната за доказателство, че са били достойни, а и достатъчно късметлии да дишат същия отявлено уханен въздух като самата Беладона.

О-хо-хо, Беладона излъчва толкова странна смес от огън и лед! Тя ужасява всички в клуба, омагьосва ги, кара ги да онемеят от почуда и завист. Седи с доминото в изтънчена меланхолия, сякаш се е надигнала право от гроба, ексхумирана след отдавнашно погребение и посипана с бледия прах на гниенето. Сякаш недокосната от никакво чувство.

Да, Беладона вдъхва повече страхопочитание и възхищение, отколкото приятни чувства, нали, когато седи на масата като великолепно, откъртило се от статуята лице, възвишено отдалеч, ужасяващо с каменната си неподвижност; изваяно от леден мрамор, нереално, макар да диша.

Разкъсвана от страсти и ледена едновременно. Не можеш да разтопиш леда около сърцето й, защото няма да те допусне достатъчно близо, че да опиташ.

И когато изчезне от погледа им, Беладона никога повече не се сеща за някой от клубните гуляйджии, самодоволно щастливи, че са успели да влязат. За нея те повече не съществуват.

Тя чака. Търпелива е. „Обмисляй всичко внимателно“ — учеше ни Леандро. „Бъди хитър, ловък. Замисляй, крой, дръж здраво! Не се отклонявай от пътя!“

Ще ги намерим.

Рано или късно някой от тях ще допълзи, тя ще отвори прекрасното златно капаче на пръстена, лъх от сладката отрова ще проникне в сетивата му и той ще изпадне в смъртна наслада.

С хубава отрова плаче.