Карън Молине
Беладона (13)

10
Закаляване на нервите

— Мамо, какво означава шпионин?

Абсолютно безгрижна, Брайъни задава въпроса, докато се пресягаше за вилицата, за да направи ямичка за соса в картофеното пюре.

Опитвам се да не се задавя при спокойния глас на Беладона:

— Какво искаш да кажеш, миличко?

— Джек и Томазино си говореха за шпиони. Чух ги, като се върнах от училище.

— Къде си говореха?

— Тук.

— Тук, в трапезарията?

— Аха.

— А къде беше Розалинда?

Да, къде беше бавачката в този съдбоносен момент? Ами брат ми? Предполагам, зает с Анабет. Честно казано, и да ме убият, не можех да се сетя да съм говорил с Джак за шпиони, поне не в къщата. Това, че съм склонен да си пъхам носа навсякъде, не значи, че не съм непредпазлив, със сигурност не и в присъствието на Брайъни. Дяволска работа. Може да сме говорили за нещо друго и тя да не е разбрала. Сигурно е така, казах си наум.

— Исках да си взема бисквитка и затова дойдох тук да потърся Сам.

Още веднъж дяволска работа. Тази кукличка — травестит май ще накара доктор Томазино да й направи операция за смяна на пола, като на Кристин Йоргенсен. Означаваше също, че неотвратимото ми влечение да подслушвам сладки пикантерии се разпространява в цялото семейство, щом Брайъни вече обикаля на пръсти около възрастните, заети с разговори по скучните „възрастни“ теми. Хич не й трябваше да знае какво означава шпионин — нали вече беше станала такъв. Също като Беладона, Брайъни притежава свръхестествената способност да се появява ненадейно. Трябва да внимаваме много, когато порасне. Особено много. Коляното ми започва да играе. Лош знак — чувствам го като вятъра, който сменя посоката си над проблясващата в края на улицата ни река.

— Шпионинът — започва предпазливо Беладона, — е човек, който следи тайно хора или места, така че никой да не разбере, че ги гледа.

— А! — възкликва Брайъни, докато рисува мрежести фигурки в пюрето с вилицата си. — Добри или лоши са шпионите?

— Някои са добри, ако се опитват да уловят лоши хора и могат да ги хванат само така. Когато хората се ядосат много и отидат на война, те използват шпиони. А други шпиони са лоши, защото следят хора, за да откраднат нещо от тях.

— Ти била ли си шпионка през войната, а, мамо?

— Не, миличко, не съм била.

— Ами татко?

— Не зная — отвръща Беладона. — Войната докара много тъга и болка на мнозина и затова не обичаме да говорим за нея. Впрочем, аз не познавах баща ти тогава. Запознахме се след войната, когато бях тежко болна и той се грижеше за мен, за да ме излекува. Тогава се роди и ти.

Е, истината беше малко по-друга, но горе-долу така си и беше.

— Мога ли да стана шпионин? Добър шпионин?

Беладона се усмихва.

— Защо пък ти се прииска да станеш?

— Ами, за да съм като Джак и Томазино.

Тъкмо понечих да изломотя, че не съм шпионин, но Беладона почти незабележимо тръсва глава.

— Стига си ровила в пюрето и го яж! — казва тя. — С какво си мислиш, че се занимават Джак и Томазино? Защо си мислиш, че са шпиони?

Брайъни лапва залък и каза:

— Джак работи в голяма служба с други шпиони.

— Той ли ти го е казал?

Брайъни клати отрицателно глава.

— Казвал ли ти е някога Томазино, че е шпионин?

Брайъни отново клати глава и ме поглежда внимателно.

— Размислих. Томазино не е шпионин — заявява тя. — Много е дебел да се скрие.

Такава напаст са децата понякога. Изплезвам се на Брайъни и се правя, че ще се разплача, докато момичето накрая се разсмива.

— Не е възпитано да казваш на някого, че е дебел — казва Беладона на дъщеря си. — Какво трябва да кажеш на Томазино?

— Да му се извиня — цупи се Брайъни. — Извинявай, извинявай, извинявай, тра-ла-ла-ла-ла.

— Стана ми много тъжно, като ме нарече така — шегувам се аз, — ама сега ми мина.

— Нали Томазино те разсмива, за да не си тъжна? — пита Брайъни майка си.

— Не съм тъжна, миличко — отвръща Беладона и се навежда да покрие лицето на Брайъни с целувки, гъделичка я с косата си и тя избухва в смях. — Защо да съм тъжна, като си имам такова сладко момиченце?

— Майката на Бетси каза, че си тъжна — заявява Брайъни. Поне засега зарязва шпионската тема. — Бетси разправя, че майка й те виждала, като ме взимаш от училище и се чудела защо си тъжна. Задето татко е умрял, нали?

Децата не са само напаст, понякога стават така адски честни, че ти се иска да крещиш. Не, хлапето няма нужда да се учи за шпионин, твърде схватлива е.

— Да — отговаря й Беладона, — понякога баща ти ми липсва и съм тъжна. Но щом те видя, отново ставам щастлива.

— Знам песничка за шпионите — казвам на Брайъни. — Искаш ли да ти я кажа?

Тя кимва и аз запявам:

„Шпиони, шпиони, шпиони, шпиони,

шпиони, шпиони, шпиони,

милиони, милиони, милиони, милиони,

милиони, милиони шпиони.

Нищо не можеш си купи,

нищо не можеш направи,

защото навсякъде има

милиони, милиони, милиони шпиони, шпиони,

милиони, милиони шпиони.“

— Чудна песничка! — възкликва Брайъни. — Искам пак!

— Само че песента не е само за шпиони, а и за други неща — казвам аз и пея:

„Пирони, пирони, пирони, пирони,

пирони, пирони, пирони,

милиони, милиони, милиони, милиони,

милиони, милиони пирони.“

— За шпионите ми харесва повече — през смях рече Брайъни.

— Какво ще кажеш за милион — бонбон? Карамелени бонбони, шоколадови бонбони, ментови бонбони. Хайде, за бонбони вместо за пирони.

— Става — весело вика Брайъни. — Искам бонбони!

— Днес за десерт има ябълково пюре — казва Беладона, — обаче утре можеш да ядеш колкото си щеш бонбонки.

По-късно вечерта, преди отварянето на клуба, Беладона седи в кабинета.

— Кога пристига Джун? — пита тя.

— След десетина дни трябва да е тук — отговарям й аз. — За нощта с Бала в казбата.

— Чудесно — кима тя. — Тогава утре отиваме с теб за няколко дни във Вирджиния. Имам нужда от смяна на пейзажа и искам да видя къщата. Кажи на Джак и Матео.

Опитвам се да не изглеждам изненадан. Преди месец и половина се бяхме се спрели на една просторна колониална къща, ала оттогава Беладона не бе отворила дума за нея.

— Трябва да съм сигурна, че можем бързо да се преместим в нея, ако трябва — добавя тя унило. — Не мога да рискувам Брайъни да узнае нещо. Тази история с шпионите е твърде сериозна. Зная, че грешката не е твоя, но ако тя се събуди и ни засече на прибиране от клуба или подочуе нещо друго, съвършено невинно, и заразпитва? Ами ако някой се досети накрая какво правим? Какво ще й кажем тогава? Не мога да издържам. Направо не мога, Томазино. Става твърде рисковано.

— Не е само това — простичко отвръщам аз. Макар тя да не ми обръща внимание, докато намества перуката, знае, че съм прав. Междувременно трябва да я отвлека от мисълта да стегнем багажа и да се преместим най-вече, защото не можем да се примирим с поражението. Не и когато сме тъй близо. Не и когато още се забавлявам да се разпореждам като господар в клуб „Беладона“.

— Не ми е толкова лесно да накарам жените да се облегнат на такава като мен в решаването на проблемите им — беше ми казала тя онзи ден, след като последната злощастна госпожица си бе тръгнала грейнала от щастие след срещата с прословутата дама с маската. Дали госпожицата изобщо се замисляше за великодушието на Беладона или за цената, която самата Беладона трябва да плаща за него? Беладона седеше в кабинета натъжена и унила. — След всеки удар надеждата им се съживява — продължава Беладона. — А моята надежда?

— Наближава — окуражавам я аз. — Трябва да вярваш, че ще дойде. Леандро веднъж ми бе казал, че единствено със създаването на нещо можем да се уподобим с Бог, независимо дали създаваме дете, скулптура или просто самун хляб за вечеря. Също като да намираме решението на някоя дилема. Като компенсация, един вид.

— Компенсация на какво? — пита тя. — Единственото ми призвание е, че съм създала това творение, и съм обречена да не правя нищо друго, освен да го пресъздавам отново всяка нощ заради глупаците и отчаяните жени? Колко нощи още мога да го изтърпя, седнала начело на масата или в обиколки около масите, като миропомазвам посетителите, сякаш съм Света Беладона? Колко жени мога да срещна лице в лице? Още колко фондации можем да открием? Още колко пари мога да пръсна? Пиесата за госпожа Щедрост е фарс, Томазино, истински фарс. Знаеш ли, че вземам пачка двайсетачки, накъдето и да съм се упътила, и някои от местните лентяи вече се притесняват да взимат още пари от мен. Можеш ли да повярваш? Дори си мислят, че съм побъркана.

— Не.

— От къде знаеш? Можеш ли да си представиш както направих онзи ден?

Клатя отрицателно глава. Усещам как коляното ми запулсира тревожно. Къде е Матео? Защо не е тук? Исках брат ми да влезе и да направи нещо. Той може да утеши Беладона, когато аз не мога. Трябваше да се направи нещо и тя да престане да говори така.

— Бях да купувам коледни подаръци и в Мейси видях малко момченце, вторачено в изложеното влакче. Майка му подхвърли, че навярно Дядо Коледа ще му донесе влакче, но по изражението й разбрах, че не можеше да си го позволи. Не можех да го понеса и я заприказвах. Казах й, че съм чула сина й. Попитах я дали ще ми позволи да купя влакчето за момчето. Естествено, тя остана стъписана и засегната. Успокоих я, че не съм имала желание да я обиждам, а съм имала син, така че ще ми стори голяма добрина, ако ми позволи да й помогна. Тя ми даде адреса си, за да ме накара само да млъкна и да се махна.

— И ти го изпрати в къщата й? — Никой не може да откаже на Беладона, дори когато никак не прилича на импозантното си олицетворение.

— Разбира се — отвърна тя. — Но не това е важното. Губя, Томазино. Кой може да ме утеши? На къде съм тръгнала? — Тя си избра ветрило и като излизаше от кабинета, така хлопна вратата, че зъбите ми изтракаха.

 

 

След няколко дни Джак иска да говори с Беладона и решавам, че поводът са окончателните приготовления за посещението на Джун и Джордж. Леко ме учудва желанието да говори с нея насаме. Няма проблеми, съгласявам се аз и мигновено се настанявам в едно тайно ъгълче, откъдето ще подслушвам разговора им.

— Исках нещо да те попитам, Джак, така че се радвам, задето пожела да се срещнем — започва тя, след като Джак сяда. — Говорили ли сте с Томазино за шпиони, когато Брайъни се е прибрала от училище и ви е заварила в трапезарията?

— За шпиони? — възкликва той смаян. — Не бих си и помислил. Със сигурност не и в къщата. — Той смръщва вежди замислен. — Последният път, струва ми се, обсъждахме ябълковото пюре, защото Бианка в същото време правеше ябълково пюре и цялата къща миришеше. Може да сме споменали „Северните шпиони“ или нещо подобно.

Да, точно така беше. Спомням си. Какъв тъпанар съм, че съм забравил такъв важен разговор!

— Ясно — казва тя, без да омекне.

— Какво има?

— Нищо — успокоява го тя, но от настроението й той разбира, че нещо не е наред.

— Беладона — казва той, — мога ли да задам един личен въпрос?

Джак е напрегнат. Не го бях виждал такъв, пък и е твърде добър професионалист, за да го показва, обаче бях сигурен. Въпреки че нито едно косъмче от косата му не стърчеше и ризата му е без нито една гънчица, както винаги, смущението се издига от него на бавни вълни. Сърцето ми се свива за бедното момче, изгарящо в любовна треска. Умът му стига да схване, че чувствата му са обречени, ала е достатъчно отчаян, че да има нужда да пробва.

Май просто ще трябва да му намеря подходяща партия. Да го поощря да завърти флирт с Алисън или с някоя друга жена, и то много скоро. Та Джак е възхитителен мъж. Давах си сметка колко е трудно за мен, още повече за Беладона, да приемем, че е така, като се има предвид, че за нас почти всички мъже, претъпкани с тестостерон, който ми липсваше, бяха гнусни.

— Зависи — отрязва Беладона.

— Прости ми, ако се натрапвам в уединението ти — упорства дръзко Джак, — но се чудя дали не мога да направя нещо, за да се почувстваш по-добре.

— Да ги намериш и ми донесеш главите им на тепсия — отвърна тя. — Но не бих казала, че това е личен въпрос. Знаеш какво искам.

— Старая се. Всички се стараем. Знаеш, че бих го направил, ако можех.

— Зная. — Лицето й съвсем мъничко омеква.

— Беладона…

— Недей, Джак. Моля те, недей — мълви тя. — Не сега. Никога.

— Не знаеш какво искам да ти кажа.

— Досещам се. Ти си последният човек, когото бих искала да нараня. Моля те, не ме карай да казвам нещо, което ще ти причини болка. Ти си ми много скъп, знаеш ли, независимо дали ми вярваш или не. Но само толкова. Ти стана част от семейството ми, каквито и неприспособленци и боклуци да сме. Без теб нямаше да се справим. Наистина. — Тя се опитва да се усмихне, ала не успява. — Без теб, Джак Уинслоу, нямаше да има клуб „Беладона“, поне нямаше да имаме успех. Аз съм ти задължена. Без да мога да ти дам нещо повече от уважение — към теб, като част от семейството ми, почит и привързаност. Не мога да обичам, Джак. Просто не мога да обичам. Нямам сърце.

— Не вярвам. Обичаш дъщеря си. Обичала си съпруга си.

— От къде знаеш, че съм обичала съпруга си? — пита тя, зареяла поглед неизвестно къде. — Той ме спаси, грижеше се за мен, даде ми безопасност. Но да съм го обичала като съпруга? — Лицето й е безизразно. — Да, мога да кажа, че обичам дъщеря си посвоему. Също Томазино и Матео. Брайъни е единственото, което ме крепи. Без нея щях да полудея, сигурна съм. Ако се оставя да си спомня как дойде на бял свят, кой е баща й…

— Не казвай нищо повече — прекъсва я Джак.

— Никога не си ме питал — казва тя, а лицето й остава ужасяващо равнодушно — макар да смятам, че с право би ми задал тези въпроси, като се има предвид предаността, с която работиш за мен. Не знаеш колко съм ти благодарна, че не си настоявал; затова ти вярвам още повече. Трябваше да ти кажа, но не мога, поне още не. Знам само, че почти съм готова да си тръгна. Още не съм готова да се откажа напълно, ала като зная, че има къде да избягам, ще се справям по-лесно. Не издържам повече.

Джак е съвсем изумен, ала се опитва да го скрие.

— Къде заминаваш? — успява той да я попита накрая.

— Във Вирджиния. Томазино е намерил там плантация. Мястото е идеално за мен: имотът е огромен, изключително уединен. — Тя въздъхва. — Къщите в имота са в забележително добро състояние, така че ще е нужен минимален ремонт. Намерих добро училище за Брайъни и след ваканцията ще се преместим.

— А клубът?

— Ще го затворим, разбира се. Ще го оставим празен и загадъчен. Точно като мен самата. — Тя се засмива горчиво. — Не мисля, че трябва да предупреждаваме персонала, в случай, че не изпълним намерението си, така че ще продължим да им плащаме заплатите през следващите месеци, като се надявам, че мнозина ще се върнат, ако отново отворим някога. Просто още не зная. Повече не мога да стоя лице в лице с мисълта, че всичко ще продължава ли, продължава така. Нямам сили да го правя.

— Не можеш да се предадеш сега — противи се Джак, макар да знае, че каквото и да каже, никога няма да промени взетото й веднъж решение.

— Не се предавам — сопва му се тя. — Възприемам го като окопаване. Жените, които се обръщат към мен, се превърнаха в мъгла без индивидуалности, за разлика от началото. Не намирам удовлетворение, като им помагам и виждам, че намират път назад към надеждата. Не мога повече да го правя.

— Ти вече не се нуждаеш от мен — казва той, вторачен в здраво стиснатите си в скута ръце. Дори от скривалището си виждам, че ставите му са побелели.

— Не съм казала такова нещо — възразява тя. — Трябваш ми повече от всякога, но знаеш, че не мога да искам от теб да се преместиш във Вирджиния. Струва ми се, че няма да те удовлетворява; ще се отегчиш страхотно в провинцията, без да имаш пред очите си друго, освен дървета и коне. Но много ще се радвам, ако се преместиш тук да наглеждаш къщата. Бумащината, която държи машината смазана, край няма. Бих искала да отвориш и кантора за фондацията, която ще продължи да помага на жените. Струва ми се, че съм намерила подходящия човек за управлението й. Тя ще ти хареса.

О-хо-хо, скъпата Беладона се оказа по-голяма сватовница от мен. Драго ми е, че не съм единственият, според когото Алисън и Джак ще са идеална двойка.

— Недей да ме покровителстваш! — възкликва той.

— Надявам се, никога да не си помислиш подобно нещо — казва Беладона. — Не ти пробутвам друга жена, за да успокоя съвестта си. Ако имам съвест.

Няколко минути те седят безмълвно.

— А Матео и Томазино? — сеща се накрая да попита Джак.

— Матео сигурно ще се ожени за Анабет и ако го направи, ще има благословията ми. Колкото и да искам да остане при мен, не съм такава егоистка, че да му откажа шанса да намери щастието, което никога няма да имам. — Тя въздъхва. — Ако те решат да останат в Ню Йорк, ще трябва да свикна да се оправям без него. Томазино идва с мен.

Ето колко необходим съм винаги.

— Обичаш Томазино — казва Джак.

— Не по начина, по който ти искаш да те обичам — отвръща Беладона, — по начина, по който заслужаваш да те обичат. Томазино ми е като брат, пък и той е пострадал. Той сякаш е шедьовър от рухнала цивилизация. Жив спомен за онова, което ме доведе до тук. Разбираш ли?

— Не — признава той. — Никога няма да те разбера.

— Така трябва да бъде, Джак. Аз съм отвъд разума. Аз съм творение на въображението, нищо повече. Той ме извая. Те ме деформираха. Вися на конец и нищо не мога да направя вече, за да го залича, освен да ги намеря и да ги накарам да страдат — гласът й се издига по-силен и суров. — Да ги изтезавам, както те ме измъчваха.

Джак я поглежда право в лицето.

— Не ме интересува какво ми казваш. Чувствата ме към тебе не се променят. Обичам те, която и да си. Каквото и да ти се е случило.

— Не го казвай пак никога вече — отронва тя с каменно лице след няколко мъчителни мига мълчание, сякаш е като маските, които слагаше в клуба. — Обещай ми, че никога вече няма да го кажеш, или ще полудея.

Джак клати отрицателно глава.

— Закълни се — шепне дрезгаво Беладона. — Закълни се.

— Заклевам се — отвръща Джак шепнешком и очите му се наливат със сълзи, като гледа как тя става и излиза от стаята, без да се обърне назад.

 

 

Всичко остава така, сякаш разговорът между тях никога не се е състоял. Беладона се затваря в стаята си, защото имала стомашни болки, както каза, и не излиза близо седмица. Завръща се за нощта на Бала на казбата, за която се подготвяхме отдалеч. Пръскаме стотици хиляди розови листенца — копринени и истински — по пода, така че гостите да потъват до глезените в тях. Метри парашутна коприна са надиплени по тавана, за да изглежда салонът като шатра на паша; въздухът ухае на леванда и смирна; освен с обичайните домина, целият персонал е с лъскави тюрбани. Наистина, тази нощ имаше не един тюрбан, имаше воали и фереджета, вихрещи се поли, купища шифон на гърба на гости с твърде немощно въображение, че да измислят нещо друго, освен костюми, прекопирани от филмите на Рудолфо Валентино.

Беладона е пременена с необичайно сдържан костюм, с чадра, каквато носят благочестивите мюсюлманки. Само че техните не са обагрени в тъмен пурпур и към тях не се носят безкрайни перлени нанизи. Дрехата скрива стройното тяло на Беладона и почти цялото й лице. На мъжделивата светлина в клуба се вижда само как проблясва пламъкът в очите й.

Тази вечер блясъкът им е тъмен и тревожен. Беладона си е сложила кафяви лещи, за да прикрие незабравимия цвят на очите си. Дебели и неудобни, лещите започваха да дразнят очите й, след като ги носи петдесет минути, ала тя не им обръща внимание. Притеснението я съсредоточава, а и не можем да рискуваме, че нещо ще я издаде или ще загатне коя е. Не и в този момент, след дългото чакане и безкрайно планиране.

С хубави сълзи в очи.

Тази вечер Беладона е непроницаема. Защото вероломната й братовчедка Джун седи на съседната маса и обръща коктейли с мъжа си. Джун е накъдрила косата си на руси кичурчета, начервила е бузите си като печени ябълки, ноктите също, и се е напъхала в дрешка, украсена с бродерии и пискюли, за която си мислеше, че подчертава фигурата й и от която бюстът й се пъчеше като приливна вълна по време на ураган.

Джак се е присъединил към щастливата двойка в тази чудесна вечер, ала целият персонал е предупреден, каквото и да става, да не показват, че го познават. Щеше да бъде просто симпатичният Джак, който се запознал и сприятелил с Хокстънови в Канзас сити преди няколко години, а сега любезно ги развежда из забележителностите на Манхатън през шеметно краткото им гостуване.

Симпатичният Джак, който е специалист по търговията с добитък! Симпатичният Джак, който се кани да глътне компанията на Джордж и да го зареже с банкрут. Симпатичният Джак, чиито съучастници започнаха да пускат убийствени твърдения за финансовите шашми на Джордж и за позорното предателство на Джун в ушите на благочестивите членове на обичния й Гроувсайдски кънтри клуб. Симпатичният Джак, който няма да мигне, докато Хокстънови не бъдат докарани до положение на отрепки в непоносимо мъничкия си свят.

Нека сами да разберат какво значи да те хвърлят на произвола на съдбата и никой да не ти се притече на помощ, да не разбираш защо светът те е предал.

Сами разберат какво значи да страдаш.

Срещата с Джун и Джордж ме кара да си спомня следобеда, когато седяхме на терасата на Леандро с Прич и той гаврътваше чашка след чашка грапа, докато разказваше за господин Уинслоу, за Канзас сити и Минетонка, за двете девойки, заминали за Лондон.

Отминал свят, един живот назад.

Беладона не казва нищо на влизане. Увита в чадрата и яшмака, тя прилича на забулена статуя, а аурата й е толкова натежала от странност, че никой не дръзва да се приближи до нея, дори само, за да благодари за великолепния бал.

— Няма да повярвате колко проблеми ни създават котките — обяснява ухилено на Джак Джун, блестящата събеседница. — Санди е най-лошата — такава глезла. Представяш ли си, не слиза за ядене, ако не сме подготвили трапезарията и Джордж не звънне с камбанката за обед. Просто трябва да бъде Лалик. После нехайно влиза с навирена опашка и благоволява да хапне. Твърде маниерно!

Понякога хората са толкова банални, че тотално се отчайвам от тях.

— Спомням си една история с котки. По време на войната имах приятел, който се оправяше след хирургическа ампутация на кутрето на крака — намесва се Джак. — От измръзване, май. Падаше си малко фукльо. След операцията започна да се изтяга на купчина възглавници и да посреща посетители, преливащи от съчувствие и благинки от черната борса. Само дето забрави да предупреди посетителите си, че кутрето му ще почива в чиния от Лимож, отрупано с цветя като импровизирана мощехранителница на храбрия му стоицизъм пред лицето на лошия си късмет.

Усмивката на Джун помръква, а пръстите на Джордж се вкопчват по-здраво в столчето на чашата му.

— И тъкмо като се канехме да пием за здравето на приятеля ни, котката се домъкна, връхлетя върху прелестната лиможка чиния и избяга с кутрето му.

Джун определено вече е позеленяла. Джордж оставя питието си на масата.

— Не всички домашни любимци смятат стопаните си за достатъчно вкусни за ядене — добавя Джак, без да забелязва смущението им.

Беладона избухва в шумен, почти истеричен смях и гостите наоколо млъкват веднага, замислени какво ли става и каква ли първокласна клюка са изпуснали.

— Вие, господине — посочва тя Джак с ветрилото, — седнете при мен. Заедно с приятелите си.

Това беше репликата. Сега ще става, каквото ще става.

Лице в лице след осемнайсет години.

Ще дойдат при теб, ако не знаят коя си.

Изправих се и се отместих да направя място на Джун да седне до Беладона, като през това време оглеждах зачервеното й от нетърпение лице. Лесно можех да си представя как е изглеждала в Лондон през пролетта на 1935 година, с вълниста като на Джийн Харлоу коса, с веревни шифонени рокли, които никак не стоят добре на отпуснатия корем и увисналите й гърди, с меките момичешки черти. Толкова нетърпелива да си намери съпруг и корона, че е готова на всичко, само и само да се отърве от тая пуста по-умна и по-красива братовчедка с огромните зелени очи и привлекателни обноски. А сега Джун е само раздрусана червендалеста жена, а Беладона е вечно млада. Никаква мекота няма в нея.

— Удоволствие е да се запозная с вас, мадам — казва Джак.

— Моля, наричайте ме Беладона — отвръща тя. Джак не може да се въздържи да не се усмихне леко. Същото му беше казала и при първата им среща.

— Приятелите ми Джун и Джордж Хокстън.

— Във възторг съм от запознанството си с вас! — Джун е изпаднала в телешки възторг. — Ние…

Беладона я срязва с рязко щракване на ветрилото и Джун си затваря устата. Махам на сервитьора да донесе бутилка шампанско.

— Наздраве за нощта в казбата! — вдигам чаша. Пукваме чаши и забелязвам, че Беладона се взира напрегнато в Джун, която отпива и се опитва да не хълца от мехурчетата.

— Разкажете ни от къде сте — предлагам аз.

— От Канзас сити — отвръща Джордж и се пъчи гордо.

— И тримата ли?

— Без мен — обажда се Джак. — Живея в Ню Йорк, но изглежда, че вечно съм на път.

— А с какво се занимавате?

— Държа „Хокстън Ентърпрайзис“ — цял засиял, хвали се Джордж. — Работя в инвестирането, добитъка, едно друго.

— Не е ли рисковано?

— Не и ако знаеш какво вършиш.

— Да разбирам, че вие знаете как да го вършите — усъмнявам се аз. Гласът ми отеква над главата му.

— Силно се надявам да е така — отвръща той с дрезгав, самодоволен смях.

О-хо-хо, видни протестантино, ти май скоро ще научиш какво значи риск.

— Имате ли деца? — продължавам с въпросите аз.

— Да, две дъщерички — обажда се Джун. — Хелън е на шестнайсет. Малката, Карълайн, е на петнайсет. И двете са в гимназията.

— Е, не е толкова малка — вмята Джордж и допива чашата си. — Карълайн яде като кон! Ще ми изядат и ушите!

— Джордж! — сгълчава го Джун.

— Две чаровни девойчета — обажда се Джак.

— О, мерси, господин Уинслоу! — възкликва Джун, която се опитва скришом да поразгледа рубина и перлените пръстени по ръкавиците на Беладона. Страшно ефектно, мисли си Джун и решава, че ще въведе нова мода в бридж клуба. Сигурно всички ще се пръснат от ревност! Джун е най-много поласкана от факта, че възхитителната Беладона й позволи на нея, Джун Хокстън от Канзас сити, Мисури, да седне на личната й маса.

— Имате ли роднини? — обръщам се аз към Джун.

— Родителите ми — отвръща Джун. — Живеят в Минеаполис.

— Живи и здрави?

Дори да е изненадана, че в нощен клуб й задават твърде личен въпрос, тя не го показва. Явно, говорим по любимата й тема — всичко, свързано с нея самата.

— Много мило, че ме питате — възкликва тя. — За беда, и двамата не са добре. Майка ми има, ами, женски проблеми. А баща ми не е добре със сърцето. Много се безпокоим за тях.

Да, за сърдечните проблеми знаем.

— Съжалявам — казвам аз. Сигурен съм, че повече се безпокоят какво ще им оставят в завещанието.

— Одобрявате ли пръстените ми? — ненадейно пита Беладона Джун с леден глас.

— О, да! — превъзнася се Джун. Беладона й говори лично! Само чакайте да се прибере вкъщи, за да разкаже на целия Гроувсайдски клуб каква вълшебна вечер е прекарала и как дивната Беладона е говорила с нея! — Истинско чудо!

— Този се отваря — казва Беладона и протяга ръка, за да отвори капачето на един от рубините. — Виждаш ли? Много удобно скривалище за важни неща — Тя топва кутрето си в нещо, прилично на прах, и го облизва. — Ако поглъщаш малко количество отрова всеки ден, накрая развиваш имунитет към нея. Дори да няма противоотрова.

Тя щраква капачето, става и се отдалечава без дума.

— Е, ама че ден! — бъбри Джордж. — Дамата е един път.

— Джордж — срязва го Джун.

Опитвам се да не се изсмея. Джун и Джордж са напълно слепи за враждебността на Беладона. Твърде заети са да се радват на нощта, в която бяха членове на харема на Беладона.

Който прилича много на харема на императрица Теодора, ми се ще да им кажа. Харемът с един-единствен изход: в чувала с тежести, запратен в морето, където потъвал, без да остави следа.

Час по-късно ентусиазмът на Джордж се поохлажда. По лицето му избива червенина и пулсът му се ускорява.

— Трябва да се махна от тука — пъшка той на жена си. — Какво ми направи тая дама?

— Джордж, не ставай смешен! — с досада му отговаря Джун. — Защо ще й е на Беладона да те трови?

— Защо ли? — подмята прелюбезно Джак. — Ако ми позволите, ще ви откарам до вкъщи?

Джун цвърчи благодарности и тръпне под твърдата ръка на Джак, който я отвежда до Джози, а после я превежда през тълпата на улицата. Джордж се влачи с несигурна стъпка подире им. Джак прошепва нещо на един от портиерите и колата му в миг се появява. Ако Джун беше по-наблюдателна, това щеше да й се стори мъничко необичайно. Обаче Джун не е от хората, които бих нарекъл особено наблюдателни.

Джордж се стоварва на предната седалка и бърбори на Джак за фантастичната нощ. Колата кривва към тъмния ъгъл и спира на червения светофар. Без предупреждение вратите се отварят.

— Здрасти, Джордж! — извиква някой и го украсява с бърз удар в челюстта.

— Какво… — толкова успява да каже Джун, преди главата й да бъде захлупена с тежка качулка и да бъде грубо тласната встрани. Притискана от нечии здрави ръце, тя не може да мръдне.

Вратите се затръшват и колата отново потегля. Пътуването е съвсем кратичко, само около карето сгради, в посока към изоставения товарен хангар на фабрика „Кис-кис Кенди“, ала за Джун продължава достатъчно дълго, за да се увери, че мъжагите се канят да я изнасилят, след което и да я убият.

Моля ви, спрете, моля ви, моля ви…

Колата спира и вратите се отварят. Някой измъква сгърчената като червей Джун и я премята през рамо така, че главата й виси надолу и тя припада зашеметена. Друг пък завързва китките й, докато тя врещи от страх под тежката качулка. Не може да диша; нищо не вижда; някой дай помогне, моля ви. Водеха я надолу по стълбите към смърт.

Онези хора спират да вървят и Джун не много нежно е оставена в някакъв стол с лице към стената и с глезени, вързани за краката му. Свалят качулката и я шляпат по бузите. Помещението е мъжделиво осветено и тя не вижда почти нищо. Уплашена е, на крачка от припадъка, за да вика безполезния си съпруг на помощ.

Сядай и си мисли, че ще умреш, Джун Никерсън. Сега разбираш какво е да си сама в тъмницата.

Джун не може да разбере, че наблизо, зад нея, седи и Беладона. Може само да усеща присъствието на нещо лошо, на лош човек, който не й желае друго, освен болка, унищожение и забрава. „Не може да е истина — мисли си Джун. — Какво съм направила, за да го заслужа? Сигурно са ме отровили в клуб «Беладона» и сега сънувам кошмар, но ще се събудя до басейна на клуба «Гроувсайд» на открито и ще се окаже, че всичко е било лош сън.“

— Джун Никерсън? Джун Елизабет Никерсън? — чува се глас. Глас иззад нея. Моят, то се знае, по-дълбок и с лек акцент — добавен, за да не познае, че принадлежи на мъжа, който неотдавна седеше до Беладона. Изявявам желание да водя малкия ни разговор и ми се струва, че Джак изпитва облекчение от предложението ми.

— Да — отвръща Джун, изумена, че гласът знае моминското й име, и пита: — Кой си ти? Как, по дяволите, го знаеш?

— Джун Елизабет Никерсън, израснала в Минеаполис при родителите си Пол и Блеър Никерсън?

— Да — отвръща тя с треперещ глас.

— Добре — продължава гласът, — ти трябва да си Джун Елизабет Никерсън, която е заминала за Лондон и Англия през февруари 1935 година.

Джун не отронва ни дума, докато не усеща нечия ръка на гърлото си. Изпищява.

— Отговаряй — произнасям го подсладено зад гърба й — така не може да ме види — и няма да ти сторя нищо. Разбра ли?

Тя хълца твърде силно, за да може да отговори.

— Разбра ли?

— Да — измънква тя накрая.

— Ако не отговаряш на въпросите ми, ще ме накараш да те нараня. Ти не искаш да те боли, нали?

Джун така енергично разклаща глава, че една от фалшивите й мигли излита.

— Добро момиче — хваля я аз. — Та значи ти си Джун Елизабет Никерсън?

— Да — отвръща тя с хълцане.

— Джун Елизабет Никерсън, която е заминала за Лондон и Англия през 1935 година, чиято братовчедка е пристигнала при нея през март същата година и която е напуснала Лондон и Англия през май без братовчедка си?

— Да — кима тя, — да.

— Как се е казвала братовчедка ти?

— Иза… Изабела — изрича го толкова немощно, че звучи като Бела. Кожата й сега е придобила по-блед оттенък на зеленото, отколкото докато Джак й разказваше за котката, дето отмъкнала пръста.

— На колко години си била тогава?

— На деветнайсет.

— А годините на братовчедка ти?

— Осемнайсет.

— Защо отиде в Лондон?

— Искам да се прибирам вкъщи — ридае Джун. — Моля ви, пуснете ме!

Хогарт е бил прав. Джун е досадна.

— Ще те пусна, ако ми отговориш на въпросите — повтарям й с театрална въздишка. — Обещавам. — Ясно е, че удачно забравих да уточня кога ще стане това. В този случай незнанието е блаженство.

— Защо беше в Лондон? — настоявам аз.

— Да се запозная с разни хора — хлипа тя. Иска да каже: да си намери симпатичен богатичък съпруг, макар че начинът, по който тая разглезена еснафска дебютантка от Минеаполис би привлякла някой приемлив знатен джентълмен, не се побира в представите ми.

— Харесваше ли братовчедка си?

— Какво искате да кажете? Тя ми беше братовчедка.

— Беше ли ти като родна сестра? Или беше по-умна, по-симпатична и по-красива?

— Не беше по-красива — възразява Джун. — Всички казваха, че аз съм по-красива. Обаче имаше големи зелени очи и момчетата се побъркваха по тях.

Дори тук, дори сега Джун още ревнува. Готвя се да поговорим за диадемата.

— Къде е братовчедка ти сега? — питам аз.

— Не зная — отвръща Джун и пак се разхлипва. — Не зная. Моля ви, кой сте вие? Какво искате? Защо съм тук?

Кой сте вие? Какво искате? Защо съм тук?

— Искам да науча какво е станало с братовчедка ти.

— Тя се омъжи — прошепва Джун. — Замина без мен на маскения бал, запозна се с един мъж, избяга с него, омъжи се за него и ме изостави сам-самичка. — Тя надава настойчив пронизителен вопъл. Писъкът е толкова досаден, че връзвам около устата й парцал и отивам да си налея едно. Джак седи в съседната стая и клати глава. След няколко глътки се връщам. Беладона седи на пода, загърната в наметка, без да трепва.

Навеждам се над рамото на Джун.

— Искаш ли да махна парцала? — питам; вместо отговор тя кима. — Ще бъдеш ли добро момиче? — Тя отново кима. За да изглеждам по-добричък, се връщам да си допия пиенето и я оставям да се пече на бавен огън, докато изчета глава от „Последният мохикан“, за да се нахъся още. След което се връщам и свалям парцала.

— Не ти ли изглеждаше странно? — питам неудържимо разтрепераната Джун. — Братовчедка ти е избягала на осемнайсетгодишна възраст с мъж, когото едва познава, и повече нищо не знаеш за нея?

— Тя се обади в апартамента и остави бележка — успява да изрече Джун. — После ми писа писмо.

— Ясно. Ама на теб не ти се е щяло да останеш сама в Лондон, след като братовчедка ти е избягала и се е омъжила? — продължавам с въпросите, в отговор на които Джун кима. — После пак сам-самичка си се прибрала у дома при мама и тате. Научи ли още нещо за братовчедка си?

— Да — отговаря Джун, — тя ни писа. Писа, че е щастлива и иска да започне нов живот.

— Вярваше ли го?

Джун отново кима.

— Но никога не сте говорили очи в очи?

— Остави ми бележка! — възразява Джун. — Остави ме сама в Лондон. Замина. И Хогарт замина — и тя отново се разхълцва.

— Ревнуваше я, нали?

— Не.

— Да, ревнуваше — повтарям й аз. — Ревнувала си. По-малката братовчедка, с прекрасните зелени очи, отишла на маскения бал, пълен с богати сносни ергени, пък ти не си отишла. Непростимо от нейна страна, нали? — гласът ми става малко по-заплашителен от обичайната ми очарователна доброжелателност. — Нали?

— Моля ви, пуснете ме — проплаква Джун.

— Кой беше Хогарт?

— Хогарт беше мой приятел — отвръща тя.

— Къде се запозна с тоя Хогарт?

— В „Айви“. На вечеря.

— Симпатичен ли беше? Водеше ли те насам-натам?

— Да — отвръща Джун, — и ми купуваше подаръци.

— Вземаше ли братовчедка си, когато излизаше с Хогарт?

— Понякога.

— Запозна ли те Хогарт с разни хора? Интересни хора?

— Да.

— Бяха ли симпатични? — Симпатични кандидати според теб, глупачке. Адски тъпо. Наистина започвам да говоря като Хогарт. — Не беше ли по-разстроена от изчезването на Хогарт, отколкото на братовчедка си? — питам строго. — Признай си.

— Да. — Два ярки кръга, по-червени от щедро използвания руж, се очертават в средата на бузите й. — Моля ви, не ме убивайте — плаче тя. — Моля ви, пуснете ме.

С хубава отрова плаче.

Ама че тъпа ревла, мисля си. Без характер. Толкова време и толкова чудене, а тя едва ли си струва необходимата енергия да се разправяме с нея. Е, аз не съм братовчедката, която, без да се замисли, тя беше изоставила.

— Стига си дърдорила. Не се каня да те убивам. Това ще доведе до твърде голяма бъркотия — продължавам. — Какво казаха родителите ти? Не се ли поинтересуваха за детето, поверено на грижите им?

— Бяха доволни, че тя сама се е погрижила за себе си. Не беше тяхна грешката, че е трябвало да живее с нас, след като пияните й родители са се претрепали — Джун осъзнава какво е изтърсила и реве. Мога само да си представям що за разговори са се водели за невръстното сираче в къщата и колко топло са го посрещнали.

— Млъквай — крещя; скоро настъпва мъчителна тишина, нарушавана от случайните хлипания на Джун. — Голямата ти дъщеря сега е само с две години по-малка от изчезналата ти братовчедка. Какво ще направиш, ако същото се случи на милата ти Хелън?

Очите на Джун се разтварят от изумление.

— Няма да го направите. Не можете…

— Ти ме засегна — казвам сурово. — Хич не ме е еня за скъпоценните ти Хелън и Карълайн, нито за скъпоценния ти съпруг Джордж. Струва ми се много обезпокоително, че нито веднъж не сте се осведомили за здравето и благополучието на братовчедката, изчезнала преди толкова години. Ако е жива. Как ще обясниш подобно недоглеждане?

Джун отново се разплаква.

— Не ми правете нищо — повтаря тя.

Навеждам се и шепна в ухото на Джун.

— Защо го направи? — Тя май ще припадне. — Защо? Отговаряй! Искам да разбера защо го направи. Чак толкова ли мразеше братовчедка си? Заслужаваше ли си да го направиш? Заслужаваше ли си?

— Аз, аз… — Джун прилича на тресящо се нишесте.

— Заслужаваше ли си?

Джун отваря уста, ала от тях не излиза никакъв звук.

В този миг на вратата настойчиво се потропва. От силата на звука Джун заскимтява жално от страх. Звукът нарушава и концентрацията ми и аз бързо отговарям на хлопането, като се питам какво ли е станало. Матео, задъхан. Джак крачи зад него. Матео се втурва натам, където наведена стои Беладона, за да й прошушне нещо на ухо.

Тъмно е и едва я виждам, но разбирам. Най-сетне. Един от тях се е появил — също като мравка на пикник. Един от членовете на оня клуб.

Един от тях е тук в този момент. Вечерта на всички нощи, в която сме най-луднали. Е, не съм ли умен? Винаги вярвай на прещракването, бих казал, потупвайки коляно. Не казах ли на Беладона, че по някакъв ужасно свръхестествен начин Джун ще й донесе късмет?

Отивам при Матео и Беладона.

— Отърви се от нея — шепне Беладона. — Трябва ми Джак. — Сигурен съм, че под шала кожата й е мъртвешки бяла, макар че очите й блестят със смъртоносно желание, сякаш в следващия миг ще започнат да мятат искри. Джун се свива до бледа незначителност.

Жалкият човек може да разбере само от жалко наказание.

Глупавата крава се уплаши много, фантастичната й вечер беше съсипана и съблазнителните ликуващи планове да командва кравешките си дружки се сгромолясаха и навеки отлетяха.

Още не сме свършили с Джун и Джордж, нито с мамчето и татенцето. Много скоро компанията ще бъде продадена изпод носа им, ще останат без пари, репутацията им ще рухне. Само „най-доброто“ за семейство Никерсън!

Отново се приближавам към циврещата Джун. Тя усеща, че се задава нещо лошо.

— Чао, тъпачко Джун — прошепвам в ухото й и отново завързвам парцала около треперещите й устни, преди да чуя поредния писък. Завързвам и очите й. Почти искам да й благодаря. Тя ни даде възможност да усъвършенстваме техниката, която смятаме да приложим към всеки един от тях. Към този, който е горе в клуб „Беладона“, докато ние долу губим ценно време с разсополивената идиотка.

Беладона се изправя и се приближава, за да разгледа мълчаливо неподвижната си братовчедка. За да усети конвулсията на изненадата и страха, сваля ръкавицата от дясната си ръка и с пръст очертава линия по брадичката на Джун.

— Коя си ти? — пита Беладона с глух шепот. — Защо си тук?

Тя се обръща и тръгва нагоре по стълбите с Матео. Оставям Джун седнала да се поизмъчи още няколко минути, после се връщам, махам парцала и тикам леденостудена чаша пред устните й.

— Изпий го — нареждам — и когато се събудиш, всичко ще е било само най-лошият кошмар в живота ти.

— Моля ви, не ме тровете — мълви Джун, — моля ви.

— Много си скучна да си правим труда да те тровим, тъпанарке — казвам с немалка доза отчаяние. — Пък и си бая дебела да те мъкнем. Ясно? Стига си дрънкала и пий.

Последната забележка за килограмите не е много на място. Обаче Джун по някакъв начин успява да събуди най-лошото в мен. Надявам се, че сте решили вече защо.

Джун и Джордж се събуждат в хотелската си стая. И двамата — със страхотно главоболие и гадене. Случило им се е нещо страховито, по-огромно и по-ужасно от всичко, преживяно досега.

Джордж успява да стане пръв. Ченето му трака; нищо не си спомня след болките в корема в клуб „Беладона“. После поглежда към пакета на масичката. Занася го на Джун, която седи в леглото, и тя го отваря с треперещи ръце. Флаконче с парфюм „Беладона“, разбира се. В кутията има пликче, запечатано с плътен пурпурен восък. Джун бавно го разкъсва и чете написаното на картичката: „Как можа да я изоставиш?“

Връщаме се в клуба — червена тревога. Тренирали сме за нея. Никой, освен служителите не усеща натежалия от очакване и тревога въздух. Но не е тренировка. Джози първа е видяла пръстена, докато е пребърквала палтото му. Един от сервитьорите промива филма в тъмната стаичка. Друг, преоблечен като посетител на бала, седи на съседната маса и слуша разговора. Веднага е измъкнато всичко от джобовете на госта ни и един сервитьор с чевръсти пръсти се свива над кухненския тезгях, за да фотографира документите и всеки къс от самоличността му с „Минокс“, преди да ги предаде на следващия, който ще препише основните данни, за да се използват начаса. Портфейлът ще бъде върнат в джоба на господина, преди той да усети липсата. Не са позволени никакви грешки. Матео се е върнал на вратата да събере външния екип. В мига, в който господинът излезе от клуба, трябва да бъде следен непрекъснато, плановете му — да се открият; къде е отседнал, къде отива. Всеки миг. Не искам и да си издуха носа, без ние да знаем какво има върху кърпичката му.

Джак се втурва в кабинета на Беладона.

— Казва се сър Патерсън Кресуел — съобщава той. — Вече звъним на Причард. Това телефон ли е?

Беладона отрицателно клати глава. Кожата й е придобила зеленикавата бледост на Джун, а очите й са широко отворени и вторачени в нищото.

— Добре ли си? — пита Джак и се извръща към мен. Отивам до Беладона, коленича пред нея и улавям ръцете й. Тя трепери; аз ги стискам.

— Коя си ти? — питам я сериозно.

— Какво? — възкликва тя стъписана. Само този въпрос може да я стресне.

— Коя си ти сега? — питам пак.

— Беладона — мълви тя.

— Защо си тук?

— Да ги намеря — отвръща тя със засилващ се глас. — Да ги намеря и да видя страданията им.

— Ти вече не си онази — продължавам. — Той не може да си представиш коя си. Ти си Беладона. Ти си в своя клуб, защитена си от тях. Ние сме с теб. Съсредоточи се и мисли. Поеми си дълбоко дъх. Стреляй точно. Цели се в сърцето.

Тя ме поглежда с бездънните си очи.

— Не си ли късметлийка, че не си сваляла лещите? — опитвам се да се пошегувам.

— Късметът няма нищо общо — отвръща тя и излиза да го поздрави.