Карън Молине
Беладона (3)

1
Тайната на вечната младост

— Той отново те гледа. Оня там, до чешмата.

Беладона плъзна поглед към топчестия мъж, отпуснат на шезлонга, и го отхвърли с потръпване. Загърна мекия розов мохерен шал по-плътно около дъщеря си Брайъни, която кротко дремеше в скута й.

— Има вид на преварен кестен.

Матео се засмя. Достави му удоволствие, че тя се шегува с мъж. Поне докато мъжът не се приближи до нас.

Чакайте! Не беше точно така. Извинявам се, че вече се намесвам. Тя все още не е Беладона; просто не съм свикнал да я възприемам каквато беше преди — уплашена и слаба.

Тъй, повтарям си, че трябва да я наричам Ариел. Някога е била кръстена Изабела Ариел Никърсън, а по време на пътуването носеше името Ариел Хънтър, четливо изписано на няколкото й фалшиви паспорта. Аз използвам псевдонима Томас Смит, а брат ми се преименува на Матю. Трябва да съм благодарен на опита си в Съпротивата за развитието на всякакви способности. Особено на умението да се фалшифицират и подправят документи.

— Прилича на размекнат кестен, особено с изпъкналите си очи. Кръщавам го господин Кестен — отбелязах аз, без да имам намерение да си спомням Съпротивата и преименуването. — Гледайте, днес всички офицери са пуснати в отпуск.

Ариел затвори очи, но знаех, че е разтревожена от присъствието им в прозрачния пролетен въздух. Глупостите ми я поразсейваха, макар да беше привлечена от двамината минувачи, нехайно любопитстващи относно крехката дама със седеммесечно бебе и двамината й спътници с разточителни тъмни къдрици, с гладка обезкосмена кожа и меки закръглени кореми.

— Сеньора Манджи днес е с обички. Явно отново си е бухнала косата — дадох информация за закръглената матрона във възтясна дреха и с трополящи чехли, украсени с, представете си, розови панделки, които биха задушили бунтуващия се срещу нея шампион по жиу-жицу от прегръдки.

— Я да видим… Мадам Двайсет карата си е сменила диадемата с прости бижута със смарагди от „Улуърт“.

— Тук ли е и другият? Графът на скръбта? — попита Ариел с все още затворени очи.

— Да, на обичайното си място — осведомих я аз. Беше точно онова, което наричаме хитър възрастен господин със съвсем побеляла коса, зализана назад, с добре очертан римски нос. Той вървеше, подпрян на махагоново бастунче, увенчано със златна лъвска глава. Покланяше ни се крайно любезно всяка сутрин, но никога не отрони и дума, нито устните му се извиха в някакво подобие на усмивка.

— Сигурно е голяма клечка — изтъкнах аз. — Целият персонал му засвидетелства особена почит.

— Мислиш ли, че минералната вода ще облекчи болките му? — попита Ариел.

Матео ме изгледа. Нямаше лек за нашата болка — само времето и планът. Педантичният план. Грижливото планиране. Надеждата, че някога навярно ще намерим издирваните от нас мъже.

Нуждата да отмъстим.

 

 

Най-напред тя изпитваше ненавист към двама ни с Матео и не разбираше нито откъде сме, нито защо сме пристигнали в онази белгийска вила. Не можеше да превъзмогне ужаса и неприязънта, когато, натрупал храната й на поднос, някой от двама ни влезеше в просторната стая, боядисана от нас в кремаво, опасана с лавици с книги и с малък роял край прозореца. Тя отговаряше с по-ясен глас на хората, свързани с мъжа, когото ни инструктираха да наричаме Линкълн. Това бяха отвратителният Мориц, „братовчед“, както ни казаха, на отвратителния Маркус — пазача на заключените порти. Като него необщителен, дундест и широколик, вонящ на долнопробен евтин тютюн, Мориц обикаляше парка с любвеобилно мушнат под ръка пистолет и ловуваше зайците, изкушени от лесния достъп до марулите в зеленчуковата ми градина.

Щом пристигна за първи път, Хогарт я нарече Дула, „специален придружител“ на Линкълн, и ни инструктира да стоим далеч от нея. Да пазим вратата й заключена. И още: забрани ни да говорим с нея.

Щяхме да си навлечем гнева на отвратителния Мориц, който винаги се въртеше наоколо с пистолет, следеше ни и дебнеше за най-дребното нарушение.

Беше прекарала няколко месеца при нас, преди да се осмеля да я поздравя. Но не се въздържах, като забелязах, че коремът й започна да нараства и лилавите сенки около зелените й очи се уголемиха.

— Трябва ли ви нещо? — осмелих се да я попитам веднъж, когато влязох на пръсти с подноса.

Тя се извърна от прозореца и впери поглед в мен с разширени от ужас и отвращение смарагдови очи. Отвори уста да ми отговори, но първо прочисти гърлото си. През ума ми мина безумната мисъл, че е отвикнала да говори.

— Забранено ви е да говорите с мен, нали? — рече тя.

— Не ми пука какво ми е позволено или забранено — промърморих аз. Но още не можех да й кажа за шпионката към стаята й, прикрита зад един от пейзажите на Коро, която Хогарт веднъж демонстрира злорадо, а Маркус и Мориц седяха пред нея с часове. Без съмнение, по нареждане на господин Линкълн. Този ден Мориц ловуваше, а Матилда плашеше дребните търговци из селото, така че Маркус пазеше пред портата и ние можехме безопасно да проведем неподслушван от никого разговор.

— Така ли е? И въобще кои сте вие? — питаше тя. Гласът й беше дрезгав, звучеше почти като ръждясал.

— Томазино Ченини. Брат ми се казва Матео.

— Говорите като американци.

— Отдавна не сме били там. Няма значение — побързах да кажа аз. — Тревожа се за вас.

— Не и той, а вие работите за него, нали? Иначе защо ще сте тук? — попита тя с треперещ глас. — Негова собственост ли сте?

— Да му принадлежим? Какво искате да кажете? — озадачих се от думите й.

— Не можете ли да се измъкнете? — продължаваше да пита тя.

— Дължим му живота си. Между другото, Матео още не може да свикне с хората, а и аз не знам дали ще мога. — При произнасянето на тези думи си дадох сметка колко е вярно това. — Виждали сте Маркус, а също и Мориц.

Опитайте се да минете покрай тях — единственият път навън е през портата. Около имота е опасана ограда с шипове. Проверили сме. Дори са набили остриета. Очарователният Мориц се наслаждава да одира всички животни, които попаднат вътре. Готов е да ни убие на мига.

— Разбирам Маркус и Мориц, но не и останалото.

Ха-ха, приготви се за скок, Томазино. Тя ще бъде първият човек, комуто ще кажеш срамната истина. Какво значение има? Тя и без това ни презира.

Разказах й всичко. За мое учудване светът спря да се върти и се срути върху пламналите ми страни. Очите й се смекчаваха, докато потъркваше пръстена си — с ослепително огромен смарагд, ограден от два жълти диаманта. Най-малкото не беше избухнала в смях.

— Не можете… — подхвана тя.

— Не. Дори не мога да опитам. Нямам желание да опитвам. При Матео е още по-зле. Езикът му е изрязан и му остана само израстък. Едва казва по някоя дума — дори на мен.

— Добре. Но защо? — Тя рязко спря и въздъхна дълбоко. — Вече не умея дори да водя нормален разговор. — Седна и се втренчи в скръстените си на корема ръце. — Защо, по дяволите, не се опитате да се измъкнете? — попита тя толкова тихо, че трябваше да се изпъна, за да я чувам. — Не искате ли да си отмъстите?

Това още повече ме озадачи, но бях твърде подозрителен, за да попитам нещо от страх, че никога вече няма да ме заговори.

— Не знам кой точно го е направил. Някой ни предаде, но никога не сме виждали лицата на фашистите. Впрочем те всички са мъртви. Линкълн ги уби. Така се спасихме.

— Кой е Линкълн?

— Той. Господарят. Нареди да го наричаме господин Линкълн, защото освободи робите. Тоест нас.

Очите й се разшириха от изумление и тя избухна в истеричен смях, който премина в хълцане. Исках да я потупам по гърба, за да успокоя дишането й, но тя се сви, щом пристъпих към нея.

— Благодаря. Не мога да си спомня откога за последен път не съм се смяла така — вметна тя саркастично между пъшкането, докато се вземаше в ръце. — Откъде знаете, че Линкълн не е нагласил всичко, защото е имал нужда от нови слуги? — Тя отново се усмихна, но вече тъжно. — Изчезвайте сега!

Поклоних се и излязох. Ала на следващия ден, докато й носех обяда, тя стискаше стара книга, подвързана в марокен. Плъзнах поглед към заглавието: „Тайните на Отоманската империя“.

— Според тази книга в харема ги наричали „бръснати“ — според длъжността им — разказа тя, като отново прочисти гърлото си, и отвори на отбелязаната страница. — Римляните са измислили специално менгеме, в което да стегнат пленника, и назъбените му краища да отсекат всичко с един замах. Знаеше ли за това?

Не, не го знаех. Какъв ужас да споделяш пикантната клюка с мен.

— По-лесно зараства, по-чисто. Често изрязвали върху дръжката на менгемето лъвове — жестока шега с нечия мъжественост.

Ха-ха, скъпа, която още не се беше превърнала в Беладона, това не беше нищо друго, освен проява, достойна за Беладона.

Досега не съм споменавал, че беше красива, нали?

Тя отгърна на друга страница.

— Тук пише, че някои евнуси стават свръхчувствителни, някои — изключително любвеобилни, други — затворени и враждебно настроени. По-схватливите от тях често стават управители на хареми, защото не знаят милост към никого, дръзнал да се отнася презрително и насмешливо с тях. — И тя се обърна към мен с въпросителен поглед: — Мислиш ли, че ще се справиш като управител?

Опитах да се усмихна, но без успех.

— Ето още нещо — продължи тя. — Ювенал пише: „Някои момичета обожават немъжествените евнуси — гладки, голобради за целувки, а и нямат грижи, че ще забременеят!“ — Шумно затвори книгата и ми я връчи с думите: — Може би ще ти е от полза.

— Ако римляните знаят нещо, което не ми е известно — рекох й аз и тя ме дари с едва забележима, но истинска усмивка. С нея молекулите на въздуха сякаш се разместиха, а от очите й изчезнаха и последните остатъци на страха и скръбта.

Всеки ден, когато донасях и отнасях подноса, си разменяхме все повече думи. Щом веднъж се отпуснах да й говоря и намерих сили да й разкажа за нас двамата с брат ми, вярата й, че с Матео няма да я предадем, нарасна. Станахме съюзници и приятели навеки, душеприказчици. Осъзнах, че съм открил истинското си предназначение.

Особено след като тя ми показа водения от нея дневник, скътан в кухия том на „Възход и упадък на Римската империя“ от Гибсън. Писала, за да не полудее. Разказах й малкото, което зная за господин Линкълн, когото тя го наричаше Негова светлост, — и се опитах да запазя твърдост. Преписах дневника, за да стане по-четлив. Казах на Матео толкова, колкото сметнах, че трябва да знае, и започнахме да се подготвяме за бягство. Не знаехме по какъв начин можем да се измъкнем. Знаехме само, че трябва да го направим.

Веднъж тя ми призна, че това я върнало към живота. Отново я накарало да мисли. Да планира. Да се стреми към бъдеще в света, който я е опустошил. Ще може да роди бебето си. Ще може да се надява.

Не че някога щеше да води нормален живот. Не че някога щеше да пожелае. Не и след…

Обичам я, въпреки че съм евнух. Обичам я още по-силно, защото не мога.

Може ли нещо да замени жената?

Разбира се, за мен това не е важно.

 

 

Не, няма лек за болестта ни. Мерано никога не е бил елегантен курорт като Монтекантини, а сега е по-занемарен и безлюден. До пристигането на господин Кестен имаше неколцина гости, които като нас избягват разговорите. Синьор Голдини, словоохотливият управител, се стряска от дългия срок на наема, от впечатляващите суми и изпълнява всевъзможни желания. Прави необходимото да бъдем в уединение при честите неразположения на Ариел; изпраща за Брайъни мил възрастен педиатър, жител на близкото село. След няколко месеца Мерано се превръща в що-годе сигурно убежище — също толкова необичайно, колкото и всяко друго, където да се скрием след бягството от Белгия.

Не, не, стига за това. Толкова много неща трябва да ви кажа, а дотогава бягството може да почака. Точно в този момент трябва да направя редовната си разходка.

Кастрирани и белязани, ние вечно ще дирим утеха в минералните извори. Сядаме на припек, а всеки следващ ден е по-топъл от предходния, благодарни сме за сивото еднообразие на часовете, за дискретността на персонала, за тихото бълбукане на водата от изворите. Ставаме по изгрев, за да пием от горещата солена вода в залите за минерална вода, съдържаща радон и, струва ми се, малко арсеник за подобряване на храносмилането.

По-скоро, обаче, за да убие оцелялото в посетителите.

Матео става, посочва към симетричните градини и излиза. Загубил е способността си да говори, ала ласкаво фъфли и утешава Брайъни, щом тя се разплаче. Сигурен съм, че когато проговори, тя ще имитира фъфленето му и ще ме нарича „Томатзино“.

— Не е отронил дума от две седмици — казва Ариел, докато наблюдава как той се отдалечава с прегърбени рамене.

— При Графа на скръбта е пристигнала дама — подхвърлям, за да я поразсея. — Русокоса красавица, облечена богато. Плаче. Не, чакай. Изглежда сега крещи. Хммм, какво ли може да означава всичко това? Как може жената да бъде едновременно толкова тъжна и толкова величествена?

— От къде да знам? На колко е години?

— По-млада е, отколкото изглежда. — И тя се надига да погледне. Сякаш линиите на дланите й са се отпечатали върху лицето й, заровено в тях толкова време. — Може да му е дъщеря. Или изоставена млада съпруга, която е дошла да го моли да се върне у дома. Или любовница, заложила всички скъпоценности. — Видях, че тя се отдалечи. — Двамата не си приличат. А и той няма вид на любовник. Все пак никога не можеш да бъдеш сигурен.

В този момент господин Кестен решава да се поразходи насам. Повдига панамската си шапка, рязко се обръща и тупва в шезлонга до Ариел. Тя го поглежда и замръзва, а въздухът около нея внезапно се сгъстява. Той я сепва така силно, че тя се бои да помръдне. Той идва с някаква цел. Усещам как от влажното му чело се надигат вълни на страстно желание, както омарата над изворите на зазоряване.

Господин Кестен попива лице с колосана кърпичка. Тя е в единствената част от раирания бежов костюм, увиснал на дундестото му тяло, която не е намачкана. Свръхсилите ми е да разбера защо носи вратовръзка, когато ходи да пие минерална вода. Напомня ми за Хогарт и затова не го харесвам.

— Добър ден. Сигурен съм, че става по-топло — обявява той, без да обръща внимание на гневното ми лице. Облизва кутре и го вдига към несъществуващия вятър. — Почти недоловим е. Колко забавно ще бъде да има буря! Страхотна вихрушка. О! Забавно, наистина. — Той се обляга, вее си с кърпичката, върху която забелязвам инициали Дж. Дж. А.

— Джаспър Джеймс Адлингтън — представя се той, — бизнесмен. Homme d’affaire^[1]. На вашите заповеди.

— Томас Смит. А това е госпожа Хънтър.

— Приятно ми е. Къде е, ако смея да попитам, очарователното детенце?

— То е с брат ми Матю.

— Разбирам, мъжът бавачка. Божествено. Искам и аз да имам такава дойка, о, да! — доволно въздъхва той. — Отдавна ли сте тук? Трябва да призная, че обожавам това място. Така безсилно и прекомерно, ужасяващо италианско. Италианците са майстори на бъбривата некомпетентност, трябва да отбележа, вечно губят нишката на мисълта си и изчезват в мига, в който имаш нужда от тях. А храната — тези юфки и макарони! Тежки са за стомаха.

Докато бъбри, той се суети с кърпичката си, но забелязвам, че за миг хвърля подозрителен поглед към зеления като очите й смарагд на Ариел, заобиколен от двата жълти диаманта, върху дебелия златен пръстен, стигащ до ставата на пръста й.

О-хо, господин Кестенчо, хитрецо, любителю на скъпоценности, обикалящ курортите в търсене на самотни богати дами! Трябва да си си дал сметка, че плячката в Мерано е оскъдна.

— Коя сте вие? — изведнъж той пита Ариел. — Защо сте тук?

Тя избухва.

— Какво? — тя отговоря с въпрос; в гласа й — нарастващ уплах. — Какво? Защо питате? — тя скача от шезлонга с такава бързина, че шумно го прекатурва. — Защо питате? Какво искате? Кой ви изпраща?

Двамата с господин Кестен се втурваме да й помогнем, но тя отстъпва назад, мъртвешки пребледняла.

— Махай се! — крещи му тя. — Махай се от тук!

Мъжът се взира, смаян от отчаянието в гласа й.

Изворът продължава приспивно да шурти.

— Моля за извинение — казва той и се навежда, сваля шапка и натиква шумно кърпата в джоба си.

От всевъзможните глупави извинения той избира точно това. Ще ми се да сритам тлъстия му задник. Точно когато мисля, че това място наистина действа успокояващо, тя ще поиска да го напуснем. Неприятно. Как да я накараш да спре да се люлее на ръба? Томазино, глупак си, ако мислиш, че може да е другояче.

„Коя сте? Защо сте тук?“

Ариел се отпуска в друг шезлонг — с пепелява на цвят кожа, и продължава да трепери въпреки топлото време, без да може да се овладее. Коленича, като внимавам да не я докосна.

— Да идем при Матео — предлагам.

— Изпъди го. Изпъди го от тук — шепнешком повтаря тя, обвила ръце около себе си, без да спира да се люлее напред-назад.

— Той си тръгна. Не се безпокой. Той си тръгна.

Върху рамото ми пада нечия сянка. Поглеждам нагоре и виждам Графа на скръбта. Забелязвам, че пръстите му са изящни и фини като бастунчето му, а очите му имат особен лешников цвят, изпъстрен със златни точици.

— Мога ли да бъда полезен? — пита той със забележим италиански акцент.

— Тя изпадна в шок! — отговарям аз. — Не мога да ви обясня защо. — Не знам защо, но чувствам, че мога да му разкажа всичко, но се въздържам. Отново ме спохожда едно от знаменитите ми предчувствия. Той заслужава доверие. Навярно заради изражението на очите, които не показват друго, освен съчувствие. — Ще отидете ли да извикате брат ми? Трябва да е с детето в градината.

Господинът се покланя и начаса тръгва. Започвам да говоря на Ариел просто, за да я поуспокоя. За щастие Матео се появява бързо и й подава Брайъни. Ариел продължава да е бяла като мъртвец.

— Можеш да се качиш горе — казвам й меко. — Матео ще те изпрати и ще се чувстваш сигурна.

Тръгват, а Графът на скръбта ми връчва визитката си, върху която са изрисувани името и пищният фамилен герб. Казва се Леандро дела Робия.

— Противен дребосък е този инглезе — казва той. — Неприятно. Човек идва на курорт, за да намери спокойствие. Виждате, че войната промени всичко. Сега тук идват само неколцина — явно някакви вулгарни чужденци.

— Предполагам, че и ние сме такива чужденци — прекъсвам го аз.

— Чужденци — да. Но не и вулгарни — отвръща той. — Младата дама, която дойде при мен, също е инглезе, но се надявам, че ще я държа надалеч от ухажването на господин Адлингтън. Бихте ли вечеряли с нас?

— За нас ще е удоволствие — благодаря му аз. — Ще помисля над предложението. В този момент нямаме настроение за срещи. Ще ви оставя съобщение на рецепцията.

— Напълно ви разбирам — отвръща той.

 

 

Щом се уверих, че са благополучно настанени в стаята — Ариел ще стои с часове на терасата, прегърнала Брайъни в скута си, а Матео — на стража, вторачил поглед в лъчезарната широка гледка към долината Адидже, разпростряна под омарата и ухаеща на прасковени цветове, непрепречена нито от стени, нито от тъмни петна, — търся синьор Голдини и го каня на чашка гроздова, за да ми разкаже какво знае за Леандро. Имам чувството, че скъпият ни хазаин с удоволствие ще използва възможността да поклюкарства. Не се излъгвам.

— Ил конте? О, истински господин. Много мило от негова страна да ни посети — казва сеньор Голдини. — Хората ще разправят, че граф дела Робия е идвал тук. И отново ще започнат да идват както преди — той сияе. — Много от богатите напуснаха областта през войната, но не и ил конте. А какво богатство съхранява в имението си — истинско чудо! То е по-голямо, отколкото на Медичите. Корабоплаване. Гърците добре се сработиха с ил конте. Май че той е един от най-големите богаташи в Италия. Защото никога никому не се доверява. Онези, които се доверяват, — парите им — бум! Ариведерчи! Разбира се, Дучето се опита — как му казвате, — да конфискува каквото успее, ама ил конте излезе по-умен от тази маймуна. Изпрати корабите си на далечно плаване. Разграбиха две от къщите му, ама не и голямата в Тоскана. Викат й Ка д’Оро.

Златната къща.

— Никога не се опитвай да откъснеш един италианец от парите или от макароните, si? — продължава той. — Или от аморе. Това е толкова ужасна история. Такава трагедия! Най-напред жена му умря след голямата война. Имаха само една дъщеря — Беатриче.

Харесва ми начинът, по който италианците произнасят това име: Бей-а-трий-чей. Сякаш е име на някакво екзотично цвете.

— Нямаха син — да продължи името на рода. — Той въздъхва дълбоко, явно накърнен от тази обида за италианската мъжественост. Много ми е неприятна мисълта да му открия какво се е случило с брат ми и мен.

— Неговата Беатриче умря по време на войната при раждане на едно бамбино. — Той отново въздъхна словоохотливо. — Бамбино беше… — как му казвате? — роди се, без да диша. Каква трагедия! Младата дама, която пристигна с него, беше приятелка на Беатриче.

Благодаря му, че ме е просветил. И той се ухилва гордо, поласкан, че е бил полезен. Драсвам бележка на Леандро с покана да пийнем след вечеря. Любопитен съм. Е, добре, признавам си — обичам да си пъхам носа навсякъде. Слухтенето никога не вреди, когато се прави както трябва. Събирането на малко клюки ще ми помогне да се оправя с въпроса за Джаспър Джеймс Адлингтън, скъпия ни господин Кестен.

Когато се срещаме при извора след няколко часа, впечатлява ме пръстенът му — с едър камък в странна зелено-жълта отсянка, с цвят на гъст суров мед. Не мога да разбера как не съм го забелязал преди. Е, явно съм бил превъзбуден.

— Хризоберил — обяснява ми той, когато го питам. — Обикновено го наричат „котешко око“. Най-фините имат в центъра око и под определен ъгъл на светлината то прилича на котешки ирис, разширява се и се стеснява, сякаш е живо. Добиват ги в Цейлон, където ги използват за амулети против зли духове, както и за пазачи на богатството и на здравето. В този смисъл камъкът е добра защита от щенията на Джаспър Адлингтън.

— Ние го прекръстихме на господин Кестен — казвам аз. — Още не сме се сетили на какво животно прилича.

— Напълно уместно.

— Реших, че е любител на лъскави дрънкулки. Забелязахте ли? По-добре си отваряйте очите на четири. Сигурен съм, че камък с подобни размери и прозрачност е голяма рядкост.

— Така е. Но съм напълно сигурен, че мога да се погрижа за себе си — той почуква с бастунчето, увенчано с лъвска глава, по плочките на терасата и от него излиза тънко остро лезвие. Той отново почуква и лезвието се плъзва назад. Това не трае повече от секунда. Решавам, че този мъж все повече ми харесва. Да, скъпи Томазино, винаги можеш да се доверяваш на интуицията си. Изправеният, вдървен Леандро излъчваше неоспорима аура на свръхбдителност. Устните му са прекалено тънки — те неволно го издават. Струва ми се, че когато се наложи, той може да бъде безскрупулен, да нарани сърцето си, но с нас се държи като съвършен джентълмен. Предполагам, че не можеш да управляваш корабна империя, без да развиеш инстинктите на баракудата.

— Колко полезно! — възкликвам аз.

— Човек никога не знае дали е в безопасност — казва той.

— Така си е.

— Не — простичко казва той, вперил поглед в извора. — Няма защита от съдбата, нито от възрастта. Някои знаят как се остарява. Но ако косата ни е побеляла, а лицата — набръчкани, означава ли, че сме вече слаби и не можем да проявим сила? Още не съм се уморил, макар сърцето ми да е износено вече. — Той ме поглежда и въздъхва. — Моля да ме извините. Боя се, че откакто съм пристигнал, не съм изпитвал потребност да говоря. Като брат ви.

— Много сте наблюдателен.

— Когато си затваряш устата, не правиш друго, освен да гледаш.

Известно време мълчим съучастнически, заслушани в шуртенето на водата и смеха на гостите, обилно прогизнал от виното. Водата може и да носи здраве за тялото, но малко вино може би е още по-добре.

Ха-ха, нещата се канят да се обърнат в наша полза. Чувствам го. Коляното ми приятно пулсира.

— Може да сте видели младата дама, която дойде при мен — казва Леандро. — Казва се Лора Гарнет и е една от най-близките приятелки на дъщеря ми Беатриче, която почина преди няколко години. Познават се от Швейцария. Сега й са се струпали много неприятности. От една страна, моли за съвет, от друга — не иска да се вслушва в съветите. Тя е съвсем млада. Когато съм до нея, усещам колко съм стар.

— Вие не сте чак толкова възрастен.

— Е, краката ми са здрави. Само това мога да кажа: имам здрав сън и силни крака. Тайната на вечната младост е във вечното движение.

Разсмивам се.

— Надявам се, че сте прав.

— Съмнявам се да е така, но човек може да се надява. Боя се, че от смъртта на Беатриче насам вече нищо не ме интересува. За един мъж да загуби силата и надеждите си означава да му отнемат това, което най-много обича. Единственото, от което мога да бъда лишен, е настоящето, а човек не може да загуби онова, което не притежава.

Прекъсва ни избухване на дрезгав смях от масата на мадам Двайсет карата. Изненадан съм да видя Лора, седнала на нея до господин Кестен. И двамата лочат мартини. Леандро също ги забелязва, но безпокойството му се долавя само от лекото раздвижване.

— Колко жалко, че Мерано е окупиран от глупаци — казва той, без да откъсва очи от господин Кестен. — Едно време беше по-шикозен. Двамата с жена ми Алесандра идвахме обикновено през лятото, заради свежия бриз. Това сякаш е било в друг живот, отпреди световната война, отпреди смъртта й. Чудя се как ли ще кръстят историците тази война?

— Шедьовър на загиналата цивилизация — смея се аз. — Поне така ми казва Ариел.

— Вашата Ариел много се страхува, ако не греша?

— Толкова ли е очевидно?

— О не, в никакъв случай. Както казахте, аз съм много наблюдателен само, защото на това място сме се събрали и аз, и вие, а когато тя се страхува, толкова е красива. Ла белла донна, пасо ди тероре.^[2]

От хълмовете се разнася кучешки лай.

— Тя е белла донна, нали? — кимвам аз. — Ще ви кажа истината — това дори ме плаши. Страх ме е за нея. Тя преживя ужасна история, от която се боя и която не мога да обсъждам.

— Мога ли да ви попитам защо решихте, че Мерано ще ви помогне?

— Никога не съм си помислял, че той ще ни намери тук — отвръщам аз, преди да осъзная, че не е разумно да намеквам за Негово превъзходителство. — А сега не съм много сигурен в това. Смятам, че трябва да се махаме от тук.

— Разбирам.

— Само че не знам къде да отидем, за да сме в безопасност. Навярно вие можете да ни посъветвате.

Смехът отново избухва и виждаме, че Лора, с господин Кестен под ръка, става. Леандро пали пура „Монтекристо“ с елегантна златна запалка, инкрустирана с, както забелязах, пак с хризоберил. Очите му се присвиват, не заради дима, а защото проследи оттеглянето на Лора. Предложи ми една „Монте“, но аз отказвам. Обичам от време на време да си подръпвам, но пурата просто е твърде фалическа, за да я хвана с дебеличките си пръсти.

Ха-ха, още един начин за прекарване на времето трябва да бъде изключен.

— Тя не желае да се върне при съпруга си — обяснява Леандро. — И най-тъжното е, че имат две деца. Мисли си, че ме наказва, защото я предупредих да не се жени за него, но в действителност наранява само себе си.

— Говорете за мартинито — казвам аз, — и за господин Кестен.

— Човек може да понесе второто, обаче без първото.

— Повечето мъже са невероятни глупаци — вмятам аз.

— Да, дори аз. Наричаха ме най-опасният. — Той изпуска дима в идеални кръгчета. — Не и напоследък обаче. Нали разбирате, войната, краят на войната. Прехвърлих на други по-голямата част от работата и бях свободен да обикалям от един курорт на друг. Стабиан, Агнано, Сибарит, Монтекатини, Сатурниа, Рекоаро. Водата лекува тялото, да, и присъствието ми подклажда клюките. Не може да се избегне, но е добре дошло за местните хора. Сега съм уморен. Искам да се прибирам у дома. Може би…

Седя в очакване. Сърцето ми започва да тупка в такт с коляното и потвърждава предчувствието ми. Може и да се окаже, че точно това ни е нужно. Трябва да проуча ситуацията, да знам повече подробности за личността му, разположението на къщата, достъпът, възможностите за уединение. Може да се окаже идеалното място, където Ариел да укрепи поразклатените си нерви на слънце, далеч от всякакви господин Кестеновци.

— Може би е дръзко от моя страна да ви натрапвам гостоприемството си — продължава Леандро. — Въпреки че е нещастна, Лора ще се завърне при семейството си в Англия и аз ще остана сам. Моят палацо в Тоскана е просторен, но в стаите му отеква тишината. Разполагам с няколко стаи за гости, прислугата работи при мен от години. Бебешкият смях ще им зарадва сърцата. Моето също. Да, да — казва той на себе си, — ще зарадва сърцето ми. Ще ми направите голямо добро.

— Вие ни правите добро — отвръщам аз.

Той махва отрицателно с пурата си и става.

— Трябва да потърся Лора — казва той.

— Благодаря ви — казвам. — Утре ще поговоря с Матео и Ариел.

Той се покланя и се отдалечава, оставяйки след себе си лека диря от дим.

 

 

Пристъпвам към въпроса сутринта на закуска, докато ядем пъпеша.

— Да не си полудял? — възкликва Ариел. Очите й са твърди пламтящи смарагди. — Какво искаш да ме накараш да направя? Да отида в къщата на непознат? Никога!

— Той не е непознат. Познават го всички в Италия. Той е един от най-богатите в страната. Попитай, когото и да е от селото и ще ти разкажат толкова истории за него.

— Тревожа се от онова, което няма да разкажат — обажда се Матео.

— Да бяхте чули какво ми разказа на мен. — Нямаше да позволя предложението да увисне така. — Знам, че всичко ще бъде наред. Просто го знам.

— Спести си предчувствията.

Не обръщам внимание на забележката.

— Той остарява — обяснявам аз, — тъжен е, самотен и търси компания.

— О, значи само след един разговор и вече сте първи приятели — подмята язвително Ариел. — Не те мислех за такъв глупак.

— Разполага с няколко къщи за гости и с многобройна прислуга — настоявам аз.

— Ненавиждам прислугата, особено многобройната.

— Вижте тая снимка, дето ми я даде синьор Голдини. Туристически проспект. Посетителите не могат да влизат в неговия палацо, но могат да разгледат част от градините. Вижте — великолепни са. Той нищо не крие.

— Как можеш да си такъв наивник?!

— Не съм наивник. Просто му вярвам. Не мога да обясня защо, но му вярвам. Има такова излъчване.

— Така изглеждаше и Хогарт, когато се запознах с него.

Изненадвам се, че може да произнесе името му. Може би, въпреки всичко, тя донякъде започва да се оправя.

— Това е било твърде отдавна — казвам й аз. — Ти вече не си наивна. Сега имаш нас. Ние сме богати. Не се обвързваме с никого и нищо не ни принуждава да останем някъде. Господин Кестен не ми се нрави и затова мисля, че е по-добре да се махнем от тук. Задържахме се на едно място твърде дълго. Ако останем, без съмнение, не след дълго ще се появи друг господин Кестен. Предпочитам да идем на някое тихо място и там да решим какво ще става занапред.

— Не искам да ходя в къща, която не познавам. Частните домове имат затворени ключалки и тайници. Мразя ги и ти го знаеш.

— Можем да проверим къщата отгоре до долу преди това — преди да решим да останем ли, или не. Попитах синьор Голдини дали е чувал нещо и той ми каза, че братовчедка на най-добрата приятелка на жена му работи в къщата. И че графът е много благ господар. Прислугата не се притеснява да му се жалва. Ще поговоря с нея.

— Той няма скрити мотиви, сигурен съм — намеси се Матео.

— Виж, той е много богат и има много връзки. Може да ни помогне.

— Да ни помогне? От къде знаеш? — пита Ариел.

— Ами сигурно познава влиятелни личности. Други богаташи — и то не само в Италия. Занимава се с корабоплаване и трябва да има връзки из цял свят. В компаниите, с бизнесмени, дипломати, дори шпиони, които са свързани. Кой знае?

— Защо ще иска да ни помага? — продължава тя.

Започва да трепери, съвсем лекичко. Трябва да прокопавам пътя си. Дръж се, Томазино, не се отказвай точно сега.

— Можем взаимно да си помогнем — казвам. — Съпругата му е починала преди трийсетина години по време на епидемията от инфлуенца след войната. Не се е женил повторно. Единствената му дъщеря умира по време на раждане преди няколко години, детето й също.

Най-сетне суровият зелен блясък на очите й се смекчава. Само заради споменаването на детето.

— Коя е онази жена с него? — иска да знае Ариел.

— Приятелка на дъщеря му от училище. Скарала се е със съпруга си и е дошла тук, да се поразтовари. Скоро ще се върне у дома в Англия при семейството си. Без съмнение, фактът, че продължава да се грижи за приятелките на мъртвата си дъщеря, е признак на добър характер.

— Може би това е проява на нещо друго, а не на характер — заяжда се Ариел.

— Не всеки богаташ е лош — обажда се отново Матео.

— Трябва най-сетне да се доверим някому, ако искаме да получим нужната помощ — продължавам аз. — Както ти повярва на мен и на брат ми. Никой няма да ни намери там.

— Освен ако той не е един от тях.

— Не е един от тях. Поговори с него. Не ми намирисва на тях. — Коленичих пред нея като смирен молител. — Чуй ме, скъпа. Ако искаме да заживеем отново, трябва да се полекуваш на място, където се чувстваш сигурна. Знам колко е тежко да го кажеш или да си го помислиш, ала на този свят има и щедри и мили хора, които не желаят зло никому. Позволи му да ти помогне, моля те. Каквато и добрина да му сториш, тя ще се върне при теб по начин, от който най-много се нуждаеш.

— Не желая прошка — просто каза тя. — Нито милост. Не изпитвам нито едното, нито другото.

— Да, обаче Леандро изпитва. Знам, че мога да науча много от него, ако той желае да ме учи. Също и Матео. Впрочем, ако неговият палацо не ни хареса, можем да го напуснем. Ти само си поговори с него. Ще дойдем с теб. Изслушай го, виждали ще го харесаш и тогава ще решим.

Тя ме отблъсва, като махва с досада.

— Ставай, преди да съм променила решението си — казва ми тя.

 

 

На следния ден седим край извора, пием от киселата вода и топлината попива в костите ни. Лора я няма никаква, а когато Леандро се приближава, боя се да го попитам дали тя не е още с господин Кестен. Махам му и той ни се покланя, както обикновено, след което се настанява в шезлонга до мен. Бърка в джоба си и вади от него жълта гумена халка.

— От жената на механика от селото — обяснява той. — Тя ми каза, че било добре за растежа на зъбите на детето.

Ариел го поглежда изненадана и се пресята да поеме халката, без да се бои, че ще докосне пръстите му. Оставям на графа бележка с молба да не прави резки движения.

Ариел кима и благодари.

— За нищо — отговаря той. — След раждането на детето, никога няма да избягате от бремето на любовта към него в сърцето ви, дори когато по цяла нощ плаче, защото му растат зъбките и не ви дава да заспите.

Тя прочиства гърло, ала не е в състояние да каже каквото и да било.

— Разкажете ни за дъщеря си, ако не възразявате — избързвам да кажа аз. Знам, че за същото иска да помоли и Ариел, но не й стигнаха сили.

— Само ако ще ви е приятно — отвръща графът, вперил поглед в Ариел.

Тя изглежда мъничка и загубена, което пълни сърцето ми със съчувствие. Леандро се обляга назад и затваря очи.

— Косата й беше с почти същия цвят като вашата, но очите й бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни — започва той. — Тя също обичаше минералната вода. Любимият й курорт беше Стабиан, защото е най-близо до Помпей. Тя беше омагьосана от тамошните развалини. Беше убедена, че произхождаме от рода Менандер, според златните монети и статуйките, подарък от баща ми за пълнолетието й. Предавани са от баща на син. Моята Беатриче си падаше историк, вечно разказваше някакви истории. Обичаше гръцките митове заради оракулите и по този начин се запознаха с Лора, макар да беше пет години по-голяма. Двете посещаваха едно и също училище в Швейцария. Моята Беатриче се грижела за момичето, което било срамежливо и самотно, и по цял ден плачело за майка си. Всяка вечер тя сядала на леглото на момиченцето, русокосата Лора, разказвала й истории и я окуражавала. Беше великолепно дете.

Ариел изведнъж се изправя, отива при Леандро и безмълвно му подава Брайъни. Смаян съм. Тя не позволяваше на никой да докосва детето, освен на Матео и на мен.

Графът я поглежда и без да пророни и дума, взема Брайъни в прегръдките си и целува ягодово русите къдрички, щом детето се отпуска в ръцете му. Ако не беше благовъзпитан и сдържан джентълмен, сигурен съм, че в очите му щяха да проблеснат сълзи.

Ариел греши. Тя все още може да изпитва жалост към един мъж.

 

 

Матео и Брайъни са на всекидневния си лов на пеперуди, а ние сме седнали и си бъбрим на обичайното си място.

— Оракулите никога не обясняват — разказва Леандро на Ариел. — Говорели са с гатанки. Слушателят е трябвало да отгатне смисъла им и тогава да действа.

Моите предчувствия също са необясними. Ако им се доверявам, те никога няма да ме подведат. Сигурно съм превъплъщение на някоя от древните мъдри жрици. Късметът ми е да бъда девствена весталка.

— В преддверието ми има мраморно пано на Ахил пред вратите на Троя. Наоколо кипи битка и героят е пронизан с копие от един от тамошните царе. Раната не заздравявала и Ахил се обърнал за съвет към един оракул. Гадателката му открила, че ще стигне до Троя само ако онзи цар се съгласи да му бъде водач. — Графът стиска бастунчето си. — Царят също се обърнал към оракул и узнал, че раненият трябва да излекува онзи, което го е наранил. Това е смисълът на историята. Раненият може да изцери врага, който го е ранил.

— Струва ми се, че разбирам — бавно казва Ариел. Забелязвам, че е пребледняла, въпреки слънцето. — Останали ли са някъде по широката земя оракули? — додава тя, повече на себе си, отколкото на Леандро.

— Не зная — отвръща той. — Ала моята икономка Катерина е стрега, както казвате вие в Америка, вещица. Допитвам се до нея по всички важни духовни въпроси.

Решавам, че мнозина ще се учудят на разговора ни, но за нас той идеално подхожда на мястото, на шуртенето на водата във фонтана и шушненето на вятъра в кипарисите, на необикновения ни живот. Всъщност решавам, че Ариел има нужда да чуе тъкмо това.

Така поне беше, докато ненадейно се появява Лора, зачервена и запъхтяна под широката периферия на сламената шапка. Дръпва си шезлонг и се стоварва в него с мелодраматична въздишка. Цветът на кожата й е класическият английски кремаво розов тен, бял и без лунички: жегата е заруменила бузите й, големите й сини очи са пълни с прикрита неискреност, вълнистата й коса е сресана назад в опашка. На ушите й се полюляват прекрасни перлени висулки, поръбени с диаманти. Тя събува платнените си обувки, откопчава яката на блузата си и приглажда диплите на полата си с широк замах. По дяволите! Десенът на полата й, на червени и бели точки, ми причинява главоболие, както и тя самата. Тя улавя погледа ми и се намръщва.

— Не е прилично да се зяпат хората — казва.

Ариел и Матео се споглеждат. Понякога между тях съществува телепатична връзка. И трябва да си призная, мъничко ревнувам. Аз говоря, а той има преимуществото да предугажда желанията й. Иначе за какво са братята, ако не да си помагат!

Двамата се изправят. Брайъни е в ръцете на Ариел. Тя се кланя и благодари на Леандро, след което се оттегля, без да продума повече. Така й се пада на тая надута Лора.

— Виждам, че ви прекъснах — казва Лора на Леандро. — Трябва да поговоря с вас. Веднага. Боя се, че е ужасно спешно.

— Прекъсна ни, наистина — спокойно отвръща той. — Дължиш на приятелите ми извинение.

— Извинете. — Тя свива рамене. — А сега, ако ни извините…

Схващам намека, но нещо не ми се помръдва. Никой не се е разпореждал с мен, откакто напуснахме къщата в Белгия. И точно някаква си английска кучка с навирен нос ли ще ми нарежда какво да правя!

Леандро е по-добре възпитан от мене.

— Да поговорим горе — предлага й той и двамата се отдалечават навътре в градината.

Докато се обува, Лора се цупи. Щеше да е страшно хубава, ако си изтриеше нацупеността от физиономията.

— Предполагам, че той ви разказваше някаква сърцераздирателна история за Беатрис — казва тя. — Защо не го попиташ кой е бил бащата на детето й? Госпожа Беатрис не беше чак такъв образец на добродетелност. Не, не. Не беше толкова мила и добра, колкото на скъпото й татенце му се ще да вярва.

— Мислех, че ти е била най-добрата приятелка.

— Беше.

— Не бих искал да ставаме врагове — казвам аз.

— Що не се гръмнеш — тросва се тя и се измита.

 

 

— Смятам, че ви дължа извинение — казва Леандро, когато по-късно вечерта се събираме на чашка.

— Не мисля така — отвръщам му аз. — Едва ли сте виновен вие, че тя е такава.

— Да, такава си е. Мисля си, че най-простото обяснение е, че мнозина, които е обичала, са я изоставили. За нея е по-лесно да се ядосва на другите, отколкото да посрещне собствената си скръб.

— Има вас.

— Да, макар да е трудно да слушаш баща — заместител, особено откакто Беатрис ни напусна. Лора се омъжи за първия, който й каза, че я обича, въпреки че дълбоко в себе знаеше, че го интересуват нейните пари. Андрю стана още по-безскрупулен и арогантен, откакто си имат наследник. Децата им са още съвсем малки и ми се струва, че тя е като в капан.

— Колко големи са децата й?

— Рупърт е на три, а Касандра — на две годинки.

— Защо не са с нея?

— О, те са у дома на сигурно място с бавачките. По английски маниер, нали разбирате? — Той спокойно разопакова пакет „Монтекристо“, пали пура и двамата вперваме поглед към масата, на която Лора седи с господин Кестен. Щом забелязват, че ги гледаме, вдигат чаши в подигравателна наздравица.

— Мъжете като този са напълно предсказуеми — отбелязва Леандро. — Неотделими от своите ритуали, те си създават свой собствен свят, а това, което смятат за маниер на поведение, само по себе си е закон. Човек си мисли, че мъжете, получили добро възпитание и всякакви предимства, трябва да имат елементарна представа и за правилно държание, но оставени сами, те не са достатъчно силни. Около тях обезателно трябва да има хора, само и само да преповтарят жалките им мнения.

— Тайните им малки групировки, искате да кажете.

— За щастие, нямам много опит с тия нел группо. Предпочитам да ги поемам един по един.

Изпускам дълбока вътрешна въздишка на облекчение. Ариел ще се зарадва да чуе това, особено последната оценка. Не, той не може да бъде член на оня клуб. Не е възможно. Твърде сдържан е. Твърде много държи на обичаните от него жени. В морето може да е акула, но носи в себе си твърде силно съчувствие, за да се превърне в един от тях.

Знаех си го. На Ариел ще й се наложи да ми повярва.

— Най-лошото е това, че играят мръсно и нищо не разбират от жени — казва Леандро.

Естествено, Лора и господин Кестен избират точно този момент да се присъединят към нас.

— Чудесна вечер — отбелязва господин Кестен и щраква с пръсти на сервитьора за ново питие.

Тоя дебелак наистина ми лазеше по нервите. Преди да напуснем Мерано, ще пробвам върху него предчувствието си за мазните му пръсти и ще го гледам как се гърчи.

— Да — отвърнах аз, — небето е като млечен сапфир.

Господин Кестен се усмихва на себе си.

— Тези думи ми припомнят историята, която съм чувал за една известна куртизанка — продължавам. — Тя имала любовник — противен мазохист и пълен импотентник, без съмнение, разбирате кого имам предвид. Бил английски граф. Ако дамата успеела да го възбуди, той я възнаграждавал с накит по неин избор. И тъй, веднъж той бил особено доволен от нея — не може да предположи човек какво ли се наложило да му приложи, че да му стане! Тогава той извикал бижутера в дома си. Вместо да посочи някой наниз с перли или едно-две пръстенчета, предприемчивият бижутер изпразнил на леглото й като че ли цялото съдържание на сейфа си. Тя седяла заслепена по копринен халат и прокарвала ръка по съкровището, както пират плячката си: искрящи диадеми, нанизи скъпоценни камъни, тюркоази и аквамарини с размер на гъше око, рубини и смарагди, големи колкото очите ви, каквото си щете. „О, скъпи, наистина не мога да избера, обърнала се тя към противния си любовник, избери вместо мен.“ А любовникът й се приближил към леглото, съборил я долу, завързал китките й към леглото с двата най-дълги диамантени наниза и рекъл: „Твое е. Всичкото“. Е, на бижутера и окото му не мигнало. Той събрал празните кутии и бързешката се изнесъл. Каква бляскава щедрост! Какъв джентълмен! Е, май си падал малко мошеник, но можеш ли да познаеш само каква сметка направил!

Господин Кестен вече не се усмихва.

— Не съм чувал тази история — промърмори той.

И как ще я е чувал, като току-що я измислих.

— Драги ми господине, не бива да се държите така плахо с мен — казвам аз. — Мъж с вашия опит трябва да е чувал тази приказка. Щедрият любовник се разорил след шест месеца и се хвърлил от Биг Бен.

— Пура? — предлага Леандро. Подозирам, че се досеща за играта ми.

— Като стана дума за диаманти — обръщам се към Лора, — вчера се възхищаваха на перлените ви обици. Надявам се, че не сте ги загубили някъде, като се втурнахте така да бягате. — Тя инстинктивно пипа ушите си и ми хвърля изпълнен с ледено презрение поглед. Тази вечер носи кристални клипсове, нищо кой знае колко ценно. — Но не казвайте, че не съм ви предупредил.

— Дали да не се поразходим на лунна светлина? — пита я господин Кестен и й предлага ръка.

— Кога се връща Лора у дома? — питам Леандро.

— След два дни.

— В такъв случай се обзалагам, че утре ще стане нещо — казвам аз. — Само почакайте и ще видите.

От ясно по-ясно: на другия следобед, както си седях в градината, Лора идва при мен страшно бясна.

— Добре — крясва тя, — къде са?

Поглеждам я с най-сладкия си и невинен поглед.

— Кои къде са?

— Перлените обици. Измислихте вчерашната история, за да замаскирате факта, че сте ги откраднали.

— Ако правилно ви разбирам — започнах аз бавно, — срещнали сме се съвсем за кратко и вие се осмелявате да ме обвинявате, че съм откраднал грозните ви перлички. Там, откъдето идвам, а именно Бенсънхърст, Бруклин, това се нарича висящо обвинение.

— Не ме е еня откъде идвате. Искам си обиците.

— Предполагам, че сте говорили за това със скъпия Джаспър Джеймс. Той изглежда много по-подозрителен. Може би са паднали по време на някоя от разходките ви на лунна светлина.

— Негодник — съска тя. — Той е безукорен джентълмен. Ще уведомя властите.

— Моля, заповядайте. Бих искал да обсъдя с тях вашето отвратително държание и фалшивите ви обвинения.

— Как смеете! — възкликва тя и се изнася.

Страшно доволен от себе си, решавам, че е време да направя посещение в бърлогата на господин Кестен. Един от многобройните ми таланти е ловко да си проправям път през всяка ключалка. И тъй, докато дебелакът утешава Лора на терасата, аз се шмугвам по стълбите в стаята му. Каква изненада! — виждам куфарите му, грижливо стегнати, наредени до леглото. Колко се изненада той самият, когато след малко се качи в стаята и ме намери там, седнал на стола, да си вея с билетите за влака и с паспорта му.

— Толкова скоро ни напускате? — удивлявам се аз.

— Какво… — от устата му хвърчат слюнки. — Махай се, преди да съм те изхвърлил!

Разсмивам се. Ако седна върху господин Кестен, ще го размажа. Може да съм малко дундест, но честно казано, все пак имам внушителна фигура и умея да се бия. То личи в езика на тялото ми и блести в антрацитно черните ми очи. Не си позволявайте да ви заблуди каскадата от тъмни херувимски къдрици, с които Брайъни обича да си играе, и да си мислите, че имам нещо общо с херувимите.

— Първо ще трябва да си поговорим — отсичам аз.

— Не мисля, че е нужно!

— Обаче аз мисля — отвръщам аз и измъкнах една от перлените висулки на Лора от джоба си.

— Къде ги намери? — пита той стъписан. — Значи в крайна сметка ти си ги откраднал? Дошъл си да ме изнудваш. Знаех си го от мига, в който…

— О, стига. Писна ми от тебе. — Измъквам малката кадифена кутийка от другия джоб и очите му за малко да изскочат от орбитите. — Имаме няколко възможности. Мога да ида и да съобщя на властите какъв мошеник с палава ръчичка си. — Докато говоря, отварям кутийката, в която има великолепна сбирка от обици на други дами. — Мога, от друга страна, да ги предам на Леандро и да го оставя да се разправя с теб. И двете възможности включват, как да се изразя, известна доза неприятности и напрежение. Мога да оставя всичко на синьор Голдини, уж, че съм ги намерил на пясъчната пътека към извора. В този случай трябва вече да си хванал влака и да си тръгнеш инкогнито. Трябва да добавя, че ще ми дължиш значителна услуга.

— Знаех си. — Той въздъхва мелодраматично, но все пак се отпуска. — И тя е…

— Искам да ми отговориш на един въпрос.

Той ме поглежда смутено.

— Да ти отговоря на въпрос? Това ли е всичко?

— Всичко. И обещанието, че няма да припарваш до Лора Гарнет или някой от нас до края на ненормалния си живот, иначе пръв ще имам удоволствието да ти извия врата. Зная къде живееш и ако продължаваш да правиш бели и в мрака ще те пипна. Нали разбираш за какво ти говоря?

Той се поколеба.

— По дяволите. Имаш думата ми — колкото и да струва тя. Сега ми задай въпроса и се омитай. Трябва да хващам влака.

— Добре — отвръщам аз. — Защо попитахте госпожа Хънтър коя е тя и защо сме тук?

— За какво говорите?

— През първия ден, когато дойдохте при нас, използвахте точно тези думи. Това я разстрои и искам да знам защо.

— Нямам никаква представа. Беше напълно случаен въпрос.

— Значи това е било — елементарно любопитство?

— Да, разбира се. — Изглеждаше наистина объркан. — Какво повече да означава?

Жалки ми господин Кестенчо, благодаря ти за тъпотата. Вярвам ти. Прекалено си тъп, за да си от тях. Какво облекчение, че никога вече няма да се безпокоим заради този дундьо.

— Нищо! — отвръщам му аз. — Абсолютно нищо.

 

 

Вечерта Лора остава в стаята си, а Леандро се присъединява към нас, след като я утешава заради безвременното тръгване на летния ухажор.

— Какво ще прави тя сега? — питам аз.

— Надявам се да ми гостува с децата през август — отговаря ми той. — Дано поканата ми й подскаже, че има къде да отиде, ако у дома й писне.

Струва ми се, че тези думи поуспокоиха Ариел.

— Защо тя не помоли вещицата ви да изгони съпруга й? — пита Ариел.

— Една стрега не действа така — обяснява той.

— А по какъв начин го прави стрега? — пита тя сякаш себе си. — Дали може да помогне на мен?

— Тя помага на хората в беда, да, но не всеки, който дойде при нея, намира отговор, какъвто той иска.

— Може ли да намери изчезнал човек?

Леандро я поглежда озадачено.

— Трябва да го намеря — настоява Ариел.

Не, не, не бива. Още не.

— Бебето ми.

Леандро поглежда Брайъни с още по-озадачен вид.

— Той ми открадна детето. Брайъни имаше братче — близнак. Казва се Тристан. — Ръцете на Ариел са така здраво стиснати, че ставите й са побелели. — Казаха ми, че е мъртво, но зная, че е още живо. Зная. Искам да си върна детето.

— Извинете…

— Сега не мога да ви обясня — отсича тя ядно, с повече енергия в гласа, отколкото съм чувал някога у нея, — но той замина. Трябва да ги намеря. Детето и мъжът, който го отвлече. Ще си върна силата и няма да намеря покой, докато не ги намеря.

— Разбирам — кима Леандро.

— Трябва да вървя — Ариел става с Брайъни в ръце и бързо излиза, последвана от разтревожения Матео. Смаях се, че сподели ужасната тайна с този човек, преди да са изминали и няколко дни, откакто бе заявила, че не може да му има доверие.

— Тя е пълна с изненади — казвам аз.

— Уна сорпреса делла белла донна. Да. Огромна изненада. Не знам какво да кажа.

— Адресът ви може да се окаже от полза.

Леандро се засмива.

— Сигурно можете да й помогнете много повече, отколкото си мислите — казвам аз. — Надявам се да пристигнем след една-две седмици. Ще реша кога. За по-голяма сигурност ще тръгнем по обиколен път. Ще съобщя на синьор Голдини, че заминаваме за Америка и ще изчезнем отново.

— Ще ви чакам!

Той се покланя — за последен път в Мерано — и се оттегля. Като си тръгваше, кълна се, котешкото око намигна.