Карън Молине
Беладона (8)

5
Нощта на публична нежност

Сега, предполагам, се питате за някои логични неща. Например, защо никой не е открил къде живее Беладона. А любопитните, които се навъртат, и чакат всяка нощ, след като клубът затвори, с надеждата да я зърнат? Беше си нещо обичайно. Затова наемаме дубльорка да се показва с почти съвършени копия на костюмите, перуките и доминото. Твърде добри пари за такова работно време — всяко излизане като „Беладона“ трае по-малко от час: само да се облечеш и да влезеш в чакащата кола. Всеки път различна, за да не могат да проследят регистрационните номера. Колите караше професионалист, нашият диригент Ричард, който можеше да се отърве от всяка опашка из Манхатън. Ето защо ролята на Беладона обикновено изпълняваше Вивиан, продавачката на цигари и съпруга на Ричард. Когато не можеше, Джефри, помощникът на Матео с прекрасните зелени очи, беше щастлив да я изпълни.

Не се ли спотайваха хора по цял ден около клуба? По-скоро не. Музикантите и персоналът пристигат не по-рано от час преди отварянето на клуба. Пускаме доставчиците само в късния следобед и те недоволстват, че трябвало да пренасят всичко през тясното преддверие. Винаги, когато Матео отвори алената врата точно в 9:00 вечерта, навън вече се е събрала пълна с надежди тълпа. Но през деня минават малко хора. А задуха ли вятърът от Хъдсън насам, няколко вдъхвания на аромата на гранясала телешка лой от месарския опаковъчен цех в квартала изпращат всички бързо-бързо да си вървят по пътя.

Истината е, че никой не желае да узнае коя е Беладона. Много по-примамливо е да се опитваш да разгадаеш мистерията. Хората започват да организират из целия град празненства а ла Беладона, на които гостите се очаква да дойдат маскирани и костюмирани, с екзотични хрътки, опънали инкрустирани със скъпоценни камъни каишки.

Ами как се оправяме ние с нашите си екзотични хрътки? Много просто. Извеждаме ги в свързаните помежду си дворове зад съборетините и няма нужда да ги разхождаме. Когато се изнервят съвсем и заслужават да си полудуват на воля, натоварваме ги във фургона, който държим в бившия товарен хангар на фабрика „Кис-кис“, и ги откарваме в парка в Уестчестър или отвъд река Хобокен. Вкъщи викахме на кучето Дромди, както я беше кръстила Брайъни. Щом махнехме диамантения нашийник и лакираните нокти — винаги го правехме в клуба, за да не види Брайъни и неволно да се изпусне пред съучениците си, — тя по нищо не се различаваше от другите ирландски хрътки.

А пръстенът на Беладона? Не скъпият сапфирен пръстен, подарък от Леандро, а другият — огромният смарагд, обрамчен от два жълти диаманта, толкова стегнат, че не може да го свали години наред? Един ден тя ми сподели, че не може да понася да го гледа повече и Джак намира в китайския квартал един бижутер, които не задава никакви въпроси. Той включва някакво чудновато електрическо устройство и сръчно разрязва пръстена с отвратително бръмчене. Хвърчат искри. Тя открай време мрази този пръстен; не може да гледа и извадените от обкова камъни в шепата ми и ме кара да обещая, че ще ги хвърля в Хъдсън. Вярва, че те носели зло. Разбира се, направих, каквото поиска.

Никога не е питала какво е станало с колието от смарагди. Онова, дето…

По дяволите! Пак се отплеснах.

Изразът на лицето й, щом поглежда пръста си, ме плаши. Беладона се взира в кръга от тебеширено бяла кожа, която не е виждала дневна светлина от седемнайсет години. Мастилото на татуировката е ужасяващо черно, както винаги. Тя потръпва, после плъзва пръстена на Леандро над татуировката и никога повече не отронва дума за това.

Разбира се, точно това има по-скоро символичен характер, защото в клуба Беладона винаги носи ръкавици. В ярки цветове, прилепнали като втора кожа ръкавици от шевро, в малинови, изумрудени, лимонени, морскосини, в тон с роклите й, с перли и златни халки, които висят от кожата. Пръстите й са невидими за всички в клуба — и за гостите, и за персонала. Никой не я докосва и тя не докосва никого.

Това хората ни знаят добре. Вярвай, наистина ни беше трудно да намерим цял оркестър от бивши и настоящи шпиони, ала Ричард има добри връзки, особено с европейци, които след войната са се установили в Ню Йорк. Гримьорната на музикантите е малка, но те не се оплакват. Нямат нужда от голяма. Също като другите, те работят на твърдо работно време и толкоз. Клубът отваря в девет и затваря в два сутринта, така че не се безпокоим за полицейския час от три нататък. В неделя и понеделник почиваме. Пет дни в седмицата, по пет часа. Без изключение. Понякога, както ви казах, затваряме просто така, но плащаме надниците на персонала, естествено. На персонала е наредено да минава през главния вход, както и да излиза. На идване ги чака голям поднос със студени закуски и каквито им душа иска напитки. Получават прекалено тлъсти заплати и са предупредени да не разнасят клюки, а ако им предложат рушвети, да ни се обаждат незабавно. Както ви казах, при такъв добър ангажимент нито един музикант няма да тръгне нито да доносничи, нито да се прецаква сам. Нито пък някой от келнерите. Докарват си достатъчно пари от бакшишите, пускани от отчаяни гости, и се надуват, че се движат сред най-издигнатите, най-бляскавите, най-зашеметяващите и… най-тъпите хора на света.

Всички сме маскирани. Не го забравяй! Музикантите от оркестъра, келнерите, помощник-келнерите, всички. Носим прости маски от колосана коприна, боядисани — тъмнопурпурни. Покриват само очите и носовете ни, затова не спарват много и набързо свикваме с тях. Маската е велико средство за уеднаквяване, дадох си сметка неотдавна. По тази причина маските са били много разпространени през миналите векове. Позволявали са на аристокрацията да се смеси с простолюдието.

Точно това правим в клуб „Беладона“. Или по-точно, простолюдието се старае с все сили да се приближи до нея. Опитват какво ли не, за да си общуват с Нейно ведро височество. Бих казал, тези, на които им липсва въображение, сравняват Беладона с онова отвратително създание в Аржентина, Ева Перон. Какво? Скъпата ми Беладона да си изруси косата? Никога!

Когато навън е ужасно студено, Матео и Джефри си слагат наметала от тъмнопурпурна вълна и крият лица в качулките. Беладона всячески се опитва да избегне да ги вижда така. Направо ми се стори, че ще припадне, когато й показах модела.

Напомняше й твърде силно за Негова светлост.

Безпокояхме се, че поради някакво странно съвпадение някой може да ни познае на вратата. Е, значи трябваше да се поукрасим. Костюмираните портиери и скъпоценностите по кучето се превърнаха в част от мистиката на клуб „Беладона“. Тя започва от мига, в който видиш и чуеш тълпата на улицата, жадуваща да влезе в рая. Нараства с напредването сантиметър по сантиметър с надеждата да не попаднеш сред отхвърлените, които продължават да се шляят безцелно наоколо. Усещаш с порите си как Андромеда стои безмълвна и по някакво чудо свише ти си приет в тайнствения свят.

— Не знаете ли кой съм? — крещят те, щом кучето залае.

— Да, знам прекрасно кой сте — спокойно изрича Джефри, докато Матео се пъчи отстрани до кучето. — Според Андромеда вие сте глезен, груб, невъзпитан глупак. Андромеда никога не греши.

— Ще те пипна! — кряскат те. — И тебе, и проклетото ти куче! Ще съжаляваш.

Джефри извръща очи, докато някой от дежурните бивши ченгета — „биячите в сянка“, както им викахме, — се появява като по чудо и любезно съпровожда глупаците до ъгъла, където ги чака такси. После биячите пускат на таксиджията тлъст бакшиш, за да не се обижда на дрънкащите нахалници на задната седалка.

Таксиджиите обичат ъгъла до клуб „Беладона“.

Една вечер един от отхвърлените е толкова сащисан от лая на Андромеда, че направо му кипва. „Знаете ли кой съм?“ Пак старата песен. Винаги са толкова оригинални. — Мога да те спукам от бой. На две ще те строша! Имате ли си въобще представа кой съм аз?

Джефри включва микрофона, сложен по искане на полицията за наблюдение на тълпата, и вади силно електрическо фенерче, което обикновено държим в тъмното кьоше за всеки случай.

— Дами и господа, моля за вниманието ви — извиква той, почуква микрофона и започва да шари с лъча по лицата им. Тълпата веднага застива в напрегната тишина. Какво ли означава това? Дали няма да ги вкарат накуп? Или пък Беладона ще излезе на улицата да ги види и успокои? Или…

Не, не, не. Разбира се, че не. Глупаци.

— Моля за внимание! — повтаря Джефри. — Тук един господин остана силно изненадан, че сам не знае кой е. — Лъчът минава през тълпата и спира на лицето на напористия кандидат-посетител, който стисва болезнено клепачи. — Ако някой може да му помогне да си намери самоличността, моля да ми се обади.

През тълпата преминава бурен смях. Мъжът крещи нещо, но нищо не се чува сред общото веселие, промъква се, макар лъчът да го следва, до ъгъла и набързо се мята в таксито. Накрая ще осъмне в някоя не чак толкова изтънчена дупка, която повече подхожда на цвета на парите му, и там ще си изплаче мъките и ще дрънка за кризата на самоличността си.

О-хо-хо, просто поредната вечер в клуб „Беладона“!

 

 

Когато отвориш нощен клуб, започваш да забелязваш много черти на човешката природа. Първо, обществото може да бъде приятно, ако хората се изслушват един друг. Или ако имат да си кажат нещо интересно. Второ, има такива, които ядат повече, отколкото им се яде, докато други — нервозните лапачи, имат повече апетити, отколкото са им възможностите, макар да сервираме само студени закуски, колкото да не стържат стомасите на пиячите.

Можете да си представите как ги побърква тия глупаци Беладона. Когато иска да ги вбеси, поръчва си великолепна кошница плодове. Взема си сочно грозде, сливи, череши, шепа боровинки, разрязва ги наполовина с поразителна точност с ножчето за плодове, обсипано със смарагди, които блестят като очите й. После става с чиния в едната ръка, а в другата — с ножчето, и обикаля из салона, като пуска в питиетата им ту по някое гроздово зърно, ту по някоя малинка. Или прокарваше бляскавия ефес на ножа по раменете на някой гост. Понякога го правеше, без да отрони дума; друг път измърморва поздрав или подхвърля нещо за нечии бижута, или за роклята от Баленсиага, или пък за ръкавиците.

Приближаваше се достатъчно, за да те разтрепери.

Съвършената й изисканост установи нова мода по соаретата из целия град: сервирането на студен бюфет, придружен от инкрустирани с камъни вилици и ножове с изящни остриета. Сигурен съм, че разбираш за чии соарета говоря — на ония, посветили се на безкрайни спорове за клуба, в който не пускат гостите на минутата.

Друг път Беладона се разхожда между масите и си вее равнодушно с ветрилото. Ту посяда да изиграе една ръка на покер, ту ще премести пул в партията крибидж на някоя от игралните маси. Всички затаяват дъх с надежда тя да ги заговори. Нейните ходове са толкова непредсказуеми, колкото е и лаят на Андромеда. Вътре, както и вън, богатите и известните, кинозвездите и милиардерите бяха пренебрегвани наравно пред продавачки и явно простодушни люде, които нервно си играят с обеците си от изкуствени камъни и твърде пристегнатите си коланчета.

При редки случаи тя дарява гостите си с истинска усмивка и те имат чувството, сякаш ги е докоснало небесно дихание.

Доста често Беладона сяда в централното кресло и наблюдава. Ако е в настроение, някой келнер донася на масата купчина кървавочервени чипове, тя посочва с ветрилото си късметлията сред гостите, който блажен доприпква да изиграе с нея партия покер или крибидж. Да те изберат да играеш с богинята е просто и изцяло непостижимо божествено. А и изнервящо. Оказаното им благоволение кара партньорите й да се объркват. Но никой не твърди, че не си заслужава да се играе с Беладона. Заслужавала си да загубиш; заслужава си да чакаш отвън заедно с безнадеждно надяващите се; заслужава си злокобния поглед на огромния мъжага на вратата.

Работим вече няколко месеца и вечерите се редят в доста приятно еднообразие. Например, една нощ кметът Импелитери играеше табла с началника на полицията; шепа танцьорки от Нюйоркския балет, замаяни от вечерното си представление, се тълпят около масата му. Балерините започват да флиртуват с околните гости, без да знаят, че са месари от магазина зад ъгъла; кинозвездите се влачат из салона в очакване някой да ги забележи, докато си бърборят с джаз музиканти и дребни чиновници, със светски лъвове и хора на изкуството, и с някой и друг принц или духовник.

Беладона изобщо не иска да ги знае. Носи прост комплект бижута — „бижутата за пиене“, както го нарича. Гривната, обиците и пръстените й са осеяни с диаманти с цвета на коктейлите: „Реми Мартин“, „Дюбоне“, „Пиле“, „Шартрьоз“. И разбира се — „Беладона“. Кървавочервен, цветът на отмъщението.

Седим на обичайната си маса с безмълвното желание да се покаже нужният ни човек. На съседната маса се е настанила голяма компания европейци, възгордели се от радостната близост до Беладона. Мъжете пият твърде много, а жените се стараят да не зяпат толкова открито. Бърборят високо, за да са сигурни, че ги чуваме. Малък номер а ла фантазе: мислят си, че ако успеят да смаят Беладона с остроумие, тя ще се наклони към тях и ще им каже: „Скъпи, моля ви, седнете при мен. Разкажете ми всичко за себе си и ще станем първи приятели навеки“.

Де да можеше!

Накрая един от мъжете се навежда към нас и казва поверително:

— Драго ми е, че се срещнах с вас, la bella Беладона. Такава радост е за мен, че най-сетне ви видях. — Той поглежда за подкрепа към приятелите си, които се хилят и кимат. — Кажете ми — продължи той, — какво мога да направя, за да ви доставя радост и аз на свой ред?

— Да ми доставите радост? — казва тя. Те изпадат в екстаз, че божественото създание, представете си, им говори! Звученето на гласа й! Блясъкът на очите й! — Готов ли сте наистина да го направите?

— Да — отвръща той, леко изненадан от странния тон на въпроса.

— Наистина ли? — настоява тя. — Ще направите каквото и да ви кажа?

— Разбира се. — Той започва да облизва устни.

Беладона дава знак на Двойника и щом оркестърът спира да свири, светлината на прожекторите се обръща към нашата маса.

— Скъпи гости, дами и господа — издига тя глас и става, — запознайте се с един от най-обичните ми посетители на клуб „Беладона“. Защото, виждате ли, господинът щедро ми предложи да ми достави удоволствие. Наистина, той иска да ми достави огромно удоволствие още в този миг.

Тя се засмива; гостите въздъхват, опиянени от радост, а после започват да пляскат и свиркат. Тя вдига ръка и посочва с ветрилото си мъжа, който я бе заговорил, и тълпата мигновено замира.

— О, удоволствие — казва тя. — Колко прекрасно може да бъде удоволствието! Този господин е самата доброта, щом предлага да ме надари с удоволствие. Да изпълни всичко, каквото му кажа. Каквото и да е — при тези думи тя отново се разсмя.

Мъжът сияе и се топи от угодничество.

— Каквото кажете, мила моя — казва той високо.

— Ще направите ли каквото и да ви заповядам? — повтаря тя. — За да ми доставите удоволствие?

— Всичко. Само кажете. Каквото поискате.

— Добре. — Тя прави ефектна пауза, а светлината, топла и бляскава, блещука по камъните й, които сякаш са осветени от скрит огън. — Напуснете клуба ми.

Тя затваря ветрилото си и сяда. Лъчът на прожектора се задържа върху лицето на мъжа, който внезапно се изчервява, после става бавно и прокуден от рая, излиза от стихналата зала. Приятелите му не след дълго го последват. Щом светлината угасва, всички започват да говорят едновременно, обезумели от радост, че са били свидетели на подобна сцена в клуб „Беладона“.

Впрочем, това ще даде на компанията на унижения възхитително злобна тема за клюки — и те ще го разнасят из целия град, докато накрая излезе, че Беладона направо е изляла отрова в гърлата им, преди те панически да побегнат.

 

 

Не, не, не, скуката просто няма място в клуб „Беладона“. Установеният ни ред започва ненадейно да ни изглежда като, ами като установен ред. Розалинда става, щом заспим, и води Брайъни в „Литъл Брик“. Измъкваме се от леглата следобед, хапваме, четем вестници. Беладона слуша радио; през цялото време около нея трябваше да има радио. Гледаме как лудуват кучетата. Имаме вече три обучени хрътки, макар че в клуба всичките ги наричаме Андромеда. Брайъни кръсти другите две Жабчо и Дрънкало. Сигурен съм, че можете сами да си представите откъде дойде името на Дрънкало.

Без значение как се чувства, Беладона увива главата си с шал, слага огромни слънчеви очила и отива да вземе Брайъни от училище. Училището е само през няколко пресечки и тя го прави с удоволствие. Майките на другите деца я познават само като госпожа Робиа, наскоро овдовяла, тиха и приятна, но която предпочита да си мълчи. Дебелите стъкла на очилата са оцветени в кафеникав оттенък, така че прословутите очи на Беладона изглеждат по-скоро лешникови, отколкото зелени. Няма от какво да се тревожи, защото абсолютно нищо от поведението й не подсказва, че е стъпвала някога в клуб „Беладона“.

Брайъни растеше в детската градина, където си намери много приятелчета за игра през неделите. Два пъти седмично тя посещаваше балетна школа и често се упражняваше из къщата, като се плъзгаше по лакираните подове. Сред познатите лица вкъщи, които й говорят както на италиански, така и на английски, Брайъни се чувства сигурна и обичана. Знае само, че спазваме странен режим, но е твърде малка, за да си помисли нещо нередно за начина ни на живот. Орландо дава на всички ни уроци по джудо и карате, а Бианка често ни забърква песто — италиански сос, с босилек от кухненските саксии. Тя не е като Катерина, но обкръжението ни и без това е достатъчно необикновено, та да се косим и за магии и вълшебни билета.

Поне засега.

Когато имаме свободно време да се пошляем, двамата с Матео се занимаваме с разучаване на града, който ни напомняше на улиците оттатък Ист Ривър в Бенсънхърст от нашето детство, колкото и на Сибир. Минаваме край площадката на „Гансвуурт“ и Хъдсън, където студентите от колежа играят баскетбол и отиваме на обяд в „При Луис“ след кратка разходка по Шеридън Скуеър. Поръчваме си специалитета на заведението — спагети и кюфтета със салата за шейсет и пет цента, слушаме прото-битниците, които обсъждат Дж. Д. Селинджър и Джаксън Полак, свободната любов, опитите с ядреното оръжие и безпаричието си. Дремваме на слънце под звуците на неописуемо ужасните стихове, които четат на глас мърлявите брадясали вечни студенти на Вашингтон Скуеър, или подслушваме разговорите на напъпилите последователи на Фройд, омаяни от глупостите, които бликат от техните анализи. При възможност се втурвахме към града да гледаме някое матине. Във вечерите, когато по наша прищявка клубът е затворен, обичам да оглеждам останалите барове във Вилидж. Повечето — като „Сан Ремо“, „При Минета“ или таверна „Белия Кон“, или „Марис Крайсис“, откъдето исках да отмъкна певицата за нашия клуб, — не са нищо повече от кръчми. „При Чимли“ — мрачно и мръсно кръчме на улица „Бедфорд“ близо до училището на Брайъни, ми беше от любимите, защото на вратата му, като на нашата, не пишеше нищо и местните хора обичаха да висят отпред. Матео и Орландо обичат да се сврат в джаз клуба на Еди Кондън или във „Вилидж Вангард“, или във „Файв Спот“ на Купър Скуеър, за да послушат Чарли Мингъс, Майлс Дейвис и Джон Колтрейн. Прибират се у дома със светнали очи и вонящи на спарен тютюн дрехи, след като са прекарали часове, захласнати в музиката сред тамошната тайфа, толкова различна от натруфените и фризирани гости на клуб „Беладона“.

За беда мъжете, които търсим, не посещават джаз клубове.

Всичко е спокойно, твърде спокойно, фотоапаратите щракат, магнетофоните жужат, досиетата набъбват. Клуб „Беладона“ е по-популярен от всякога. Работим от месеци, но няма нито едничка душица, която да събуди някакъв спомен у Беладона. Тя започва да се тормози — смятаме двамата с Матео, макар тя никога да не обелва дума за тревогите си. Вместо това ни обявява, че започваме да организираме тематични балове и ни връчва списък с идеите си. Колко съм отнесен: забравих да съобщя за тях на Джак, когато се срещнахме в „Уолдорф“ на чай.

За баловете щяхме да нарушим правилата и да изготвим списък, по който да изпратим няколко така мечтани покани, отпечатани върху плътните, оцветени в лимонено-жълто визитки с името на клуб „Беладона“, изписано горе с рубиненочервено мастило. Наборът на поканените е причудлив — те са от цял свят. С всевъзможни професии, от всички слоеве на обществото. И най-вече: светски люде от Англия.

Без съмнение, все някой от тях ще е свързан с някой от членовете на оня клуб.

Междувременно ние поне ще се забавляваме, като измисляме как да украсим клуб „Беладона“ за всяко отделно празненство и кого да поканим на него. Служителите прибавят и своите идеи към списъка на Беладона. А наградата за най-добър костюм — допълнен с маска, разбира се, — ще бъде да седнеш до Беладона, така че гостите ни щяха да надминат себе си.

И наистина се постарават. За Цирковия бал покриваме пода със стърготини и включваме в програмата пудели и клоуни; сред присъстващите има достатъчно циркови конферансиета и облечени в трико акробати, че да си направим собствена трупа. Още по-забавен е фестивалът на Кони Айлънд, където пристигат огнегълтачи и брадати дами с татуировки, а на дансинга има миниатюрна въртележка. Печелившият костюм принадлежи на мъжа, който се представя за съдържател на пийпшоу. Той буквално беше прикрепил към тялото си огромна кутия, покрита с черна коприна. Като надзърнете през дупчицата в кутията, виждате две фигурки от слонова кост да се прегръщат вътре.

На Бала на зодиака маските на посетителите са фантастични творения, които представят дванайсетте знака. За Градинския бал покриваме пода с чимове, довличаме гигантски фикуси в саксии, с дресирани гълъбчета, гукащи в листата. А под тавана опъваме платно с нарисувано синьо небе и трептящи звезди. Всяка маса представляваше миниатюрен пейзаж, напомнящ праисторически лес — с папрат и мъхове, като тия на пода.

Много весело е и на Бала на животните. Беладона си е сложила доминото, което Катерина беше украсила с перата на умрелия щраус — бедничкия Пухчо. Тя особено харесва една жена, която пристига с начервено лице, червени криви нокти, закачени за ръкавиците, с червен тюрбан, привързан изкусно, така че прилича на нагъл омар. Гостите са уведомени да доведат домашните си любимци и досадниците домъкват галените си пуделчета и болонки, задушени от нашийници със скъпоценни камъни, за да не са по-долу от Андромеда. (Тя, милата, трябваше да я оставим у дома, иначе щеше да падне голямо лаене пред вратата.)

Ония, дето имат малко от малко фантазия, са довели мечета и игуани на каишка. Аз пуснах Петуния, папагалката, която усърдно учех да говори. Но да си призная, тя знаеше само няколко подбрани фрази. Щом й подам от любимите й фъстъчени бисквитки, току тръсваше нещо.

Нали разбирате, вече ни е писнало и от Доли, и от Л. Л. Мегалополис; него даже сме го прякоросали Халтав нахал. То се знае, не обръщаме внимание на драсканиците в колонките им, но не одобряваме постоянните лъжи, злонамерените намеци и клеветите за хора, които не са сторили никакво зло. И при това винаги разправят, че са били в клуба, докато в действителност Андромеда няма да им даде да припарят, освен ако ние не пожелаем. Доли е по-проклета от Халтавия нахал. Матео я сравнява с гигантски плужек, който оставя опашка от слуз подире си. Отвратително пръдливо дрънкало, което си мисли, че Хеда Хопър и Луела Парсънс притежават висока класа и така е наплашила светското общество, че никой не се обажда, за да не я предизвика.

Освен нас, разбира се. На Бала на животните Доли Дафънбърг най-после получава доза от собственото си лекарство. Спокойно изчаквам идеалния момент, когато клубът утихва след поредния смях по повод неповторимото крякане на Петуния.

Отмъщението е като комедия; най-важно е да улучиш момента.

Тогава Петуния обявява пред смълчаната публика: „Доли е по-голяма курва от майка си. Доли е по-голяма курва от майка си!“

Повтаря го толкова пъти, че целият клуб пада от смях.

Можеш ли да съдиш един папагал за клевета? Доли не се и осмели да опита.

 

 

Една вечер гостите ни като че са по-пияни от обикновено, сякаш се насилват да се правят на весели. Може би защото в града е знойно душно лято. Или защото светът им беше омръзнал и бяха кисели. А може би усещат, че тази вечер Беладона не е на себе си, че затваря ветрилото, докато се разхожда между масите, рязко и нервно. Странното й състояние е заразило клуба.

Тя се връща на креслото в средата и започваме да надаваме ухо към разговора на съседната маса, само защото в момента ни мързи да правим нещо друго.

— О, тя — казва единият. — Клаудия! Вкара я в леглото на прословутите си черни чаршафи и разправяше, че била толкова дебела, че му мязала на умряла риба.

— Тоя е пълен ужас — обажда се друг.

— Нищо подобно! Той е като шампанско.

— По-скоро като джин.

— Джани, ти познаваш ли Клаудия? — пита дамата с превзетата усмивка.

— Да, разбира се, Силвана. Не си ли спомняш гадостите, които дрънкахме по неин адрес вчера? — отвръща така нареченият Джани. — Горката Клаудия, приказва ли, приказва. Не е жена за никой мъж. Не знае нито как да се грижи за тях, нито как да ги забавлява. Може само да им досажда.

Веднага ме обзема неприязън към Джани, словоохотлив италианец, който съвсем не прилича на Леандро — с очите си като португалски стриди, лъскави и мазни като брилянтина по косата му. Но щом го чух, ме обхваща желание да чуя отново гласа на Леандро и се питам дали на Беладона не й липсва още повече. Тя рядко говори за него или за миналото.

Всяка нощ се надяваме. Чакаме. И напускаме с главоболие шума, дърдоренето и чуденето.

— Ако трябва да говоря с жена повече от двайсет минути, спирам да я желая — хвали се Джани. — Впрочем, повечето женски са безсрамни, шубелийки или тъпи.

— Джани, отвратителен си — хихика Силвана.

— Баста! — цупи се той. — Защо всички винаги ми повтарят, че съм отвратителен и колко жени съм прелъстил, а никой никога не ми казва колко съм добър в леглото?

Цялата маса избухва в смях. Освен злощастната приятелка на Джани, която от минута на минута изглежда все по-малко очарована. Той провира език в ухото й, после сграбчва ръката й и я натиква под масата. Какъв изящен жест. Поглеждам към Беладона. Тя присвива устни — не е пропуснала нищо. Внезапно осъзнавам какво е — тоя ми напомня на господин Кестен. Никога не съм очаквал, че ще сетя за тъпоглавия дундьо, определено не и посред клуб „Беладона“.

— Вие, сър — извиква му Беладона и почуква с ветрилото си по чашата с вино. На ветрилото е нарисувана сцената с Троянския кон и Елена, наблюдаваща от стените на града идващите да я отвлекат мъже. Какво съвпадение — тя прилича досущ на Беладона.

Всички на съседната маса млъкват, а Джани извръща глава, поласкан, че е привлякъл вниманието на великата тайнствена домакиня. Ако беше канарче, щеше да се накокошини.

— Бъдете така любезен да споделите с нас несъмнено приятните неща, които преди малко прошепнахте в ухото на дамата си — казва му Беладона.

Горката приятелка пламва, вцепенена. Прилича на рибка, затворена в аквариум заедно с тромав кит.

— За ваше сведение, синьора — отвръща той, — просто отбелязвах колко възхитителни са нейните… — гласът му заглъхва.

— Са нейните…? — Очите на Беладона потъмняват в заплашително зелено, цвета на блатото, покрито с водорасли.

— Ушни миди — завършва Джани.

— Разбирам — казва Беладона. — Колко старомодно! Колко романтично!

Джани обръща чашата шампанско, после търси в очите на приятелите си подкрепа и се засмива.

— Да, всички американки имат възхитителни ушенца — възкликва той и щедро разтваря ръце, сякаш ще прегърне цялата зала. — Но нищо не разбират от нежност.

— Разбирам. Американките хич не отбират от нежност. — Гласът й прозвучава като щракване на стоманен капан. — А какво ви доведе до такова тежко заключение?

— Защото, кара^[1], те не знаят как да угодят на един мъж.

— О!

На масата им настава напрегната тишина. Всички извръщат погледи към тях. Един от келнерите, благословено да е съобразителното му сърчице, прави знак на оркестъра да спре. В клуб „Беладона“ ще се случи нещо. Пак сцена. Чудно!

Беладона ми прошепва нещо. Отивам до бара и се връщам с коктейла на заведението. Подавам го на Джани.

— Заведението черпи — казвам аз. — Изключителен, уникален „Беладона“, пълен с нежност.

Ослепителната ми очарователна усмивка не успява да го заблуди. Тая песен я е чувал.

С хубава отрова плаче.

— Скъпи Джани — казва Беладона. Гласът й е глух, наситен с безмилостно очарование. Всички в клуба наострят уши, но думите й са отправени само към Джани. — След като си направихме труда да забъркаме специален нежен коктейл за теб, ще бъда крайно обидена, ако не пиеш наздравица с мен. Да пием за нежността.

Джани неохотно вдига чашата към устните си и отпива най-малката възможна глътчица. Беладона също отпива и усмивката й грейва.

— Бих искала да те помоля, скъпи Джани, да ми разясниш разликата между нежността на пържолата и на женската плът — продължава Беладона още по-тихо и се навежда още по-близо. Щастливец, мислят си останалите мъже, като го виждат толкова близо до Беладона. За какво ли си говорят? — Ако тя не се поддава на авансите ти, това прави ли я по-малко нежна?

Джани не разбира напълно намека й. Той започва нервно да се пита дали не идва краят му. Какъвто си е недодялан, маха пренебрежително с ръка. Палавник.

— Какво разбираш ти от нежност, Джани, миличък? Каква представа имаш ти за сладостта на женското тяло или за това как да удовлетвориш потребността на жената от нежност? Хм?! — продължава Беладона, като си вее с ветрилото, без да я е грижа за никого. — Кога нейното удоволствие е било по-важно за тебе от твоето собствено?

— Не мисля…

— Точно така. Ти надали можеш да мислиш — процежда тя.

Джани свива устни. Ядосан е, ала и изплашен. За пръв път в живота си не знае какво да отговори. Може ли някой да знае какво да отвърне на властната Беладона в такъв миг?

Мислех, че и карфица да падне на пода, ще се чуе. Внезапно Беладона става, траква рязко с ветрилото и тръгва към подиума на оркестъра, като леко полюшва брокатената си пола с прасковен цвят. Тази вечер перуката й е много висока, с цвят на мед, с вплетени нанизи перли и опали — в тон с колието. Ръкавиците й също са с цвят на праскова, а всеки пръстен — с опал, и те сияят като магична броеница от млечни капки в цветовете на дъгата на ярката светлина. Всички са като омагьосани и се чудят какво ли ще стане. И преди се е обръщала към тълпата, но не и от сцената. Част от жените едва се сдържат да не се наведат, за да зърнат — докато минава покрай тях — фантастичните й обувки с диаманти.

— Добър вечер, дами и господа — поздравява тя, щом взема микрофона от диригента. — Добре дошли в клуб „Беладона“.

Избухват ръкопляскания.

— Да разбирам ли, че ви е приятно да сте тук тази вечер? — Нови ръкопляскания.

— Благодаря, че дойдохте при мен — продължава тя, като си вее. — Бих искала да поставя едно начало, което може да се превърне в традиция в моя клуб. Знаете ли, често от страна на гостите си чувам забележки, които ме… как да го кажа? — стъписват.

— Не може да бъде! — провиква се глас от тълпата.

Ако можеха да видят лицето й под маската, тя щеше почти да се усмихва. В края на краищата, Беладоните се създават, не се раждат.

Тя отново отваря ветрилото и започва апатично да си вее.

— Може, разбира се — казва тя. — Тази вечер, например, сред нас е господинът, който ми заяви, че американките не разбират нищичко от нежност. — Главите се извъртат, за да погледнат Джани, който е пребледнял като платно. — Дами и господа, давам ви думата. Знаят ли американските жени какво е нежност?

За няколко мига се възцарява мъртвешка тишина, тъй като всички са твърде смаяни и не могат да заговорят. Една стройна жена се обажда изневиделица:

— Знаем твърде много за нежността.

— Браво — отбеляза Беладона.

След това задръжките паднаха.

— Мъжете не знаят нищо…

— Ама тя е нежна с мен, само като иска шал от норка.

— Децата ни учат на нежност!

— Кучето ме учи какво е ласка.

— Кучето отвън е по-нежно от повечето мъже, които познавам, и определено — от моя съпруг.

Настана всеобщо веселие.

— Щяхме винаги да сме нежни, ако получавахме същото в замяна — обажда се една възрастна дама.

— Ала мъжете също се нуждаят от нежност — завършва Беладона.

Колко вярно. Вижте ме мен, например, каква чувствителна душица нося. Или вижте как страда моят плах, мълчалив брат. Или Джак, Двойника, Джефри.

Спомнете си Леандро.

— Така е — провиква се един, достатъчно подпийнал, за да говори глупости. — Изобщо не ви разбирам от какво се оплаквате. Цялата нежност, дето ви трябва, е в това! — и той навирва прелестния пурпурен „Беладона“ в кристалната чаша за мартини.

— Колко вълнуващо! — вметва Беладона и се смее. О-хо-хо, какъв сладък, какъв божествено упоителен звук. Освен за това пиянде, разбира се, и за скъпия Джани, който току-що е усетил пронизваща болка в стомаха и по челото му избиват капчици пот.

Беладона слиза от сцената и пристъпва към пияния. Прожекторът я следи и ярки отблясъци се отразяват в очите на гостите.

— Моля, сподели нежността си с мен, драги господине — казва му тя, като сочи коктейла. Навежда се над него да вземе чашата и той се обърква. Тя отпива и въздъхна мелодраматично. — Напълно сте прав, любезни господине, напълно сте прав, наистина — казва му тя. — Коктейлът наистина прелива от нежност. Все пак ми се струва, че можем малко да го подобрим. — Тя отвинтва опала на един от пръстените си, сваля го и поръсва коктейла с нещо, което прилича на ситно брашно. После няколко секунди разбърква коктейла, от който излизат мехурчета. Беладона отпива и отново се разсмива.

— Много по-добре — отбелязва тя. — Много по-нежен е така. Ето, опитай го и ми кажи как е.

Кръвта се дръпва от тъпашкото лице на господина. Той почти мигновено е изтрезнял и клати отрицателно глава.

— Казах да го опиташ — произнася спокойно Беладона, ала тонът й се е изменил. Вече не блика от веселие.

В клуба е мъртвешки тихо. Джани като че ли понечва да му подвикне да не пие, но е сразен от внезапен спазъм. Напълно психосоматичен, уверявам ви. Прашецът в пръстена на Беладона не е нещо по-мощно от добрата стара сода бикарбонат. Малка шегичка на заведението.

Беладона остава неподвижна, докато мъжът я гледа. Съвсем бавно, той се протяга към коктейла с треперещи ръце. Повече се страхува да не се подчини, отколкото да преглътне това, което бе забъркала. Така че отпива мъничка глътка, а ръцете му вече се тресат извън контрол, след което оставя чашата с такава бързина, че разплисква по-голямата част.

Мисли си, че са го отровили и до зори ще пукне. Ама не и преди това.

Как умираш наблюдава.

Беладона събира бавно ръце, сякаш се готви да се моли, но вместо това започва да ръкопляска. Ръкавиците заглушават звука.

— Поздрави, уважаеми — казва тя на мъжа, който беше пребледнял също като ленената кърпичка, с която си бършеше устните, — сега вече познахте истинската природа на нежността.

Беладона се връща на сцената с видима и под доминото усмивка.

— Нали сме тук, за да се забавляваме!

Никой не отронва и дума. Страхуват се, че въпросът може да е някаква уловка.

— Разбира се, че е затова — продължава Беладона невъзмутимо. — И след като този клуб е мой и както явно се досещате, аз много държа на правилата в моя клуб, имам удоволствието да ви обявя новото правило.

Нервно кършене на ръце. Щеше ли да ги накара всичките да пият коктейл, забъркан с тайнствения прашец? Всички ли са анатемосани навеки заради престъпването на неписания закон, за който нищичко не са знаели?

— От този момент нататък в моя клуб са забранени всякакви непочтителни забележки за нежността — обявява тя.

Всички дружно въздъхват с облекчение и магията е разрушена. Сред бурните аплаузи и смеховете сякаш всички заговарят едновременно. Беладона изчаква да премине нервното бъбрене и вдига ръка.

— Искате ли да ми кажете нещо друго, скъпи гости?

Да, разбира се. Наистина ли ги отровихте? Какво си шепнехте с първия? Можем ли да видим лицето ви, моля? Ще седнете ли до мен само за един блажен миг? Може ли кучето ви да ме пуска, когато пожелая? Може ли да станем приятели? От къде си? Коя си?

Коя си ти? Защо си тук?

Никога не й задавай тези въпроси.

Да, скъпите й гости искат да я питат за милиони неща. Ала не се осмеляват.

— Питиетата са за сметка на заведението. Приятна вечер — завършва тя и всички в залата се чувстват като най-големите щастливци на земята, макар никой да не възнамерява да отпие от коктейла си. Освен Джани, прорязван от ужасната болка в червата, и другият, който неуверено става, за да си тръгне.

Пълна трагедия! Е, и на двамата не им желая нищо повече от това да си получат заслуженото.

Макар да не знаем все още, представлението на Беладона е само подгрявка за онова, което в скоро време Халтавия нахал Мегалополис щеше да нарече Нощта на огърлицата.

Нощта на Бала на стихиите.