Карън Молине
Беладона (4)

2
Златната къща

— Подробностите идват от само себе си — обяснява Леандро на Ариел.

— Знаете, че за мен щеше да е удоволствие да ви помогна с каквото мога — продължава той. — Не искам да кажа, че ще ти дам точни инструкции как да действаш. — Той отпи глътка гроздова ракия от последната реколта. — Ако си искрен човек, предстои ти много работа. Започнеш ли веднъж, трябва да потиснеш инстинктивното желание за незабавни резултати и да се научиш да чакаш времето си. Дори да са нужни години.

— Вече минаха години.

— Тогава още трябва. Разполагаме с достатъчно време за това. Ти, скъпа, трябва да си много по-свързана с жаждата за мъст, отколкото може би си си представяла. Усещам в теб премълчан гняв, който заплашва да се взриви.

— Да, искам да изляза вън — рече тя. — Вече го казах на Томазино. Да изляза извън кожата си. Да се превърна в друг човек. Беладона. Искам да бъда Беладона, която мислите, че съм.

— Звучи добре. Ще запазиш борбения дух. — Графът подпира здраво бастунчето на терасата и се изправя. — Моля ви, всички елате с мен. Искам да споделя с вас една малка тайна.

Леандро се оттегля вътре, ала бързо се връща с малка бутилка, чаена салфетка и с купичка в едната ръка. Махва ни с големия фенер и ни отвежда в тъмнеещия полумрак до едно от дърветата, заслонили сцената на неговия открит театър. Когато осветява с лъча, забелязваме изрязаната в кората сова. Никога не съм я виждал на дневна светлина. Очевидно не трябваше да се вижда.

— Защо сова? — пита Ариел.

— А защо, според теб? — отвърна Леандро.

— Символ на смъртната мъдрост — казвам аз. — Немигаща и точна.

— Да — съгласява се Леандро, — и…

— Промъква се нощем, има инстинкт на убиец — прибавя Ариел. — Дебне и чака да нападне.

Леандро се усмихва широко. Толкова рядко го виждахме така доволен. Изключва фенера и ни води обратно при фонтана на смеещия се Дионис. Разтваря няколко кърпички, отпушва бутилката, поръсва някакъв прашец от нея върху китката си и го вдишва. Поразен съм и се чудя дали това е енфие или някакъв наркотик. Много е необичайно за Леандро. Забелязвам, че въпреки тъмнината, Ариел е пребледняла. Тя отстъпва крачка назад, готова да побегне.

Леандро забелязва реакцията ни и се засмива още по-силно.

— Просто малко енфие, приготвено специално за мен от Катерина — обяснява той. — Виждате ли, боговете се умилостивяват само с обреди. Трябва да ги успокоим, ако искаме да ни повярват, че сме искрени. Обред с кихавици — описан е от Казанова, а на мен ми го разказа дядо ми. За да бъдем точни, любовниците на Казанова му подавали прашец, предизвикващ кихане, подобен на този тук. От него носът започва да кърви. Казанова и жените се надвесвали над тава, за да смесят кръвта си.

Леандро ни показва.

— Ето така. — Той поръсва малко прашец и го смръква. Матео прави същото. Докато стигне до гърлото, щипе и ме бие на хихикане. Ариел бавно отпуска китка. Моля те, скъпа, вярвай му. Не е наркотик и няма да ти навреди.

След като Ариел и Матео също вдъхват, напътствани от Леандро, свеждаме глави. След миг носовете ни прокапват. Леандро ни подава купичката и капките кръв се смесват. Той гребва шепа вода от извора и я лисва в купата.

— Да вървим при Катерина! — обявява Леандро и връчва на Ариел кърпата, за да изтрие носа си.

Не искам и да зная какво ще прави Катерина. Нямаше значение. Ние сме партньори в плана, подготвящи се за битката. Кръвно сме свързани.

 

 

Къщите имат души. Щом влезеш в тях, можеш да познаеш дали те са щастливи, нещастни, или пренебрегвани. Или може би дори обитавани от призраци. От мига, в който съзрях редицата от проскубани сламени шапки, увиснали на мраморни куки в преддверието пред кухнята на Леандро, се убедих, че къщата е сигурна, въпреки всяващата ужас история за нея и за великолепието й.

Година и половина по-късно продължавам да се чувствам сигурен и в мига, в който лунната светлина лъщи на широката тераса пред библиотеката, докато чакаме Леандро да се присъедини към нас, за да вдигнем наздравица за новата 1950 година. Годината на Тигъра, според китайците. Да, трябва да кажа, че му бяхме благодарни за много неща: защитен палацо за скривалище, щастливо раснещо дете, обожавано от прислугата, всекидневната компания на най-очарователното въплъщение на скромната дискретност — граф Делла Робиа.

Тази година ще е различна. Спотайвахме се достатъчно дълго време. Нещо наближава. Чувствам го. Беше предчувствие, но не само в астралното ми коляно.

— Хайде! — казвам на Ариел и пълня чашата й с ароматно отлежало „Брунело“. Тя отказва да пие шампанско. — Пожелай си нещо!

— Веднага! — отвръща тя. — Искам да стана мъж.

— Аз желая, като умра, да знам, че ще се преродя в мъж, в истински мъж.

Матео се усмихва кисело.

— Желая да се преродя в куче — обявява той.

— Така ли? — възкликвам аз. — Каква порода?

— Неаполитански мастиф, навярно. Или ирландска хрътка.

— Ще ти намеря такова куче някой ден — намесва се Ариел. — Пазач. А моят пазач си ти. Пия за тебе, мой Матео.

На лицето й се изписва странен израз. Затварям очи и си я представям — спяща форма в сърцевината на какавида, свита на пашкул в тъмнината, събира сили. Ако какавидата беше прозрачна като кристал, щях да я съзра как се втвърдява вътре, как се полагат основите на крепостта на душата й; страхливото потреперване на жената в Мерано изчезва частица по частица.

Ала такова нещо не може да се види ясно, нали? Онова, което искаме, никога не става.

Защото долу в мрака червейчетата гризат ли, гризат. Но оставете това на моята мила. Тя се сприятелява с пълзящите създания на мрака, за да може да ги покори и да ги подчини на волята си. Скоро ще бъде силна като пеперудите, които кръжат над орловите нокти под кухненския прозорец.

А после ще искаш ли сладката, мъничка, тихичка Беладона да се върне отново? След като си узнал истината.

Твърде жалко, но това отнема доста време. Тя не може да бъде пришпорвана; нито едно същество не може да се появи без борба. Иначе ще бъде скучновато като брътвежа на разглезените богаташки дечица от съседните вили, които обсъждат как да си прахосат наследството за позлатени кормила и мързеливи месеци в Сардиния.

Но не за това исках да говоря — ех, че глезльо бях станал. Поне имам превъзходен вкус. Леандро ме научи. Почти всеки ден ние говорим с часове за живота и за любовта, за изкуството, историята и за макиавелианското заговорничене, което се изисква, за да управляваш корабна империя и да си едни гърди преди Неархос и Онасис. Говорим и за страданието, понякога и за Ариел. Наричаме я винаги Беладона, както свикнахме и двамата с Матео. Вече няма да има Ариел. Все пак веднъж направих глупавата грешка да се обърна към нея с „Белла“.

— Никога не ме наричай Белла! — изкрещя тя.

— Защо? — Внезапният й гняв ме стъписа.

— Това беше моето име — просъска тя. — Изабела. Възторжената малка Изабела Ариел Никърсън. Милата, послушна Изабела, която изчезна от лицето на земята. Или вече си го забравил?

— Не, не съм. Просто глупава грешка. Извини ме. Никога няма да я повторя.

— Изабела е мъртва. Много отдавна. Ариел ми лази по нервите. Ариел звучи сладко, жизнерадостно и миличко. Не харесвам и нея самата. Не желая да бъда миличка.

— Тревожи ли те името Беладона? — дръзнах да я попитам.

— Не и в устата на Леандро — промълви тя.

Не се опитвай да ме разсееш от миризмата по тази пътека, мила моя. Видях, че си водите все по-потайни малки разговори с Катерина Мариани, готвачката стрега, чиито макарони са също толкова вкусни, колкото и отварите й.

Май вече е време…

 

 

Преди новогодишната наздравица Беладона бе започнала да се качва редовно в голямата къща за обичайните неделни закуски с Леандро. Той сядаше в противоположния край на огромната дървена маса и бъбрехме помежду си за дреболии, за прелестните градини или за състоянието на реколтата. Леандро не посещаваше квартирите ни. И така, месец след месец, Беладона започна да се отдалечава в сигурността на стаята си и безпокойството започна да се оттича от сърцето ми.

При пристигането ни Леандро ни настани в една от вилите за гости, където Беладона се криеше в състояние на почти пълна кататония^[1] цели месеци. Навярно, почувствала се свободна от тревогата за обкръжаващата я среда, тя си позволи да се отпусне емоционално и беше в много по-тревожно състояние, отколкото в Мерано. Чувстваше се уютно само с Матео, който общуваше с нея чрез първобитния език на знаците, и с Брайъни, към която се опита да прояви нещо като първична майчина грижа. И с радиото. Тя помоли само за мощно радио, което слушаше през цялото време. Често я чувах да му отвръща тихо, по всяко време.

Свикнах нощем да чувам в тъмнината тихия плач на Беладона, когато е намалила радиото, но тя не ми позволи да се приближа и да изтрия сълзите й. Денем, когато й носех подноса с храна, както правех в Белгия, хвърлях й мимоходом поглед как се разхожда и пише в тетрадките, които Леандро ми даде, за да ги използва тя, как си говори с гласовете по радиото. Кроеше нещо за себе си, за да се спаси от пълно полудяване.

Казах си, че това е начинът, по който жали за загубеното, според нейните разбирания. Нека го прави.

Поне се чувстваше спокойна в стаята си: прозорците бяха твърде високо и твърде тесни, за да влезе някой. До нея се стигаше само по проход, скрит зад висящия на стената килим, през стаята, която разделях с Матео, и се отваряше към малка тераска, обградена от стръмни склонове отвсякъде, засенчена от високи шипове с бодли по върха, засадени в дълбоки теракотни делви. Бяхме направили всичко, което е необходимо за нейната сигурност и за тази на Брайъни — да бъдат неуязвими за неканени гости.

Тя се затвори тук като в килия. Можехме единствено да я наблюдаваме и да чакаме.

Малката ни къщичка някога е била място за отдих на абата на манастира, какъвто е била навремето Ка д’Оро. Кацнал на стръмния хълм, с тераси с изглед към сгушеното долу селце, заобиколена от слънчогледови ниви, лозя и маслинени дръвчета, до огромното палацо се стига само по тесен, криволичещ път. Отдолу изглежда страховито сурово, но всеки път, когато се приближавам след пазар, изпитвам радостна тръпка, че можем да го наречем наш дом. Може би заради уюта, който намираме зад здравия пръстен на дебелите му каменни стени, където дървените тавани в дневните са украсени с рисувани зодиаци; заради многоцветните тухлени подове в преддверията, които разхлаждат краката ни от лятната жега; заради бюстовете от Помпей в нишите на дългия коридор на втория етаж, където монашеските килии са преобразени в спални; заради фантастичните фрески на танцуващи нимфи и сатири, изрисувани по стените в спалнята на Леандро. Естествено, аз се въртя около кухнята, около увисналите над мраморните мивки бакърени съдове, където се суети Катерина и заедно с мъжа си Роберто реже домати. Обичам да се оттеглям и в читалнята — в камбанарията край крилото за прислугата, която гледа към централния двор, или към тюркоазения басейн, който сякаш е изрязан в хълма. От там пръстта изглежда със същия цвят като пръстена на Леандро.

Ала мястото, където най-вече се чувстваме у дома си, е библиотеката. Тукашната е много по-богата, отколкото белгийската, за която никога не споменаваме. Често намирам Леандро в нея. Освен ако не е отишъл на някоя от бизнес срещите си в Рим или Флоренция, което е рядкост. Изглежда, че морската му империя се ръководи от способни лейтенанти, които е натоварил с по-голямата част от бремето си. Подозирам, че търси нишки, по които да тръгнем в издирването си, но досега не е открил нищо. Не го обсъждаме и никога не го споменавам пред Беладона. Ако в момента всичко изглежда безплодно, това само ще я обезкуражи, преди да е готова да напусне леговището ни и да започне да ловува на сериозно.

Често привечер с Леандро се разхождаме надолу към езерцето със златни рибки, нашарено от сенките на кипарисите, покрай чешмата на Дионис с шуртящата вода вместо вино, покрай параклиса и семейната гробница, по криволичещата пътека, пазена от совата, към открития театър със сцена, засенчена от две големи дървета със сплетени над пейките клони. Често намираме тук Беладона, седнала на издяланите гранитни стъпала, загледана в гонитбата на слънчевите петна по древните камъни.

Понякога сядаме на терасата пред библиотеката и я гледаме как се люлее в хамака, опънат между две изкорубени прасковени дървета, как отпива от чашата с кресонов сок, размесен с ободряващите билки на Катерина, които подсилват кръвта. Леандро я чака търпеливо да укрепне. Знае, че тя сама ще го потърси, когато е готова, както аз вече съм готов. Междувременно той с удоволствие ме запознава с порядките на своя свят. Персоналът също. Естествено, те всички ме обичат, тъй като говоря на техния език, макар и изпъстрен с бруклински бисери, хвърлени тук-там за цвят. И защото съм неустоимо чаровен.

Всяка сутрин се разгаря спор кой ще се грижи за Брайъни през деня. Любимец й е въздебеличкият Роберто — навярно защото винаги отиваше при нея с бишкоти, специално изпечени за детето. Това вбесява Дино и Реналдо, и конярите, и Паскуале и Гуидо, и шофьорите, а също и Бруно, главния градинар, както и всички прислужници. Карла Фантучи, главна икономка, пее най-много приспивни песни на Брайъни. Дори мълчаливият й съпруг Марио, главният слуга, понякога се усмихва, щом Брайъни се хване за крака му, докато се учи да ходи. Сякаш засмяното момиченце с ягодово русите къдри и огромните синьо-зелени очи е съживило къщата, както се бе надявал Леандро. Сега прислугата като че ли непрекъснато пее — залъгалки за Брайъни, народни песни и арии, — изпети всъщност от вашия покорен слуга и изцяло подчинени на инструкциите на Карла, която не обръща внимание на неестествения ми фалцет. Беладона прилежно се упражнява на пианото и клавесина. Веднъж за кратко чувам и Матео да се препъва в упражненията и гамата, за да раздвижи пръстите си. Той предпочита да тренира с карти, да показва фокуси с изчезващи в шапката зайци, да репетира заради децата на прислугата, които се страхуват по-малко от него, откакто започна да ги забавлява. Мисля, че беше решил да стане първият мълчалив фокусник в света.

Само ако можеше да събере наново загубените късчета на същността си.

Брайъни остава любимата главна асистентка; тя щапука около него, дебне цветните кърпички и римските монети, а Роберто й подава маруля, с която да нахрани зайците, отглеждани в колибка край зеленчуковата градина.

Не се учудих, че първата й дума беше неелио, съкратено от конилио, „заек“ на италиански. Щом го чу, Беладона прехапа устна, за да не се разсмее. Когато Брайъни не произнесе мама, предполагам, тя си отдъхнала, че не е казала путанеска^[2].

За цялата прислуга Беладона бе просто такава, каквато я представи Леандро — приятелка, болна от доста време, която се нуждае да бъде оставена на спокойствие, за да се посгрее на топлия тоскански въздух. Не им мина през ум нито да си пъхат носа, нито да ни обсъждат. Надяваха се само, че с всеки ден тя се чувства малко по-добре. Имаха по-важни задължения, за които да се тревожат, като обработването на безкрайните градини и лозя, тимаренето на конете или поправянето на водопроводите на фонтаните, украсяването на авансцената преди концерта на местния оркестър. Двамата с Матео помагахме с каквото можем и дните минаваха, обвити в приятна мъгла.

 

 

През това време, най-голямата ми грижа е седлото. Язденето. Реших да стана експерт по конете и Дино се опитваше да ме обучава. Изглеждах безнадеждно; не можех да пазя равновесие.

— Защото не си уравновесен — каза Беладона, когато й се оплаквах.

— О, нима? Ами, бих искал и теб да те видя на седлото.

Тя се намръщи и нищо не добави, но бях изненадан, когато няколко дни по-късно ме събуди по-рано.

— Хайде, ставай — извика ми тя. — Искам да яздя.

Изстенах, тъй като не съм от ранобудните чучулиги.

— Остави ме да поспя.

— Не. Искам да дойдеш с мен. Не искам да оставам сама с Дино.

Дино, представете си, е около 75-годишен, досега няколко пъти е ставал дядо. Реналдо не е по-млад. Никой не язди повече и предполагам, че Леандро държи конете и конярите, защото той е един стар мекушавец, когато става въпрос за прислугата. Те имат семейства и той не би могъл просто да ги натири.

Като натоварих хамутите, Беладона приседна на ръба на леглото. Матео още похъркваше.

— Искам да съм силна. Трябва да стана силна — прошепна тя. — Искам да се отърва от самата себе си.

От толкова време чаках да чуя тези думи, че й простих за ранното събуждане. Веднага щом Беладона влезе в конюшните, всички коне изцвилиха. По дяволите! В този миг се отказах от изгледите да стана ездач. Беладона откриваше удоволствието да говори и да се грижи за животните, както и да се учи от Дино. Всяка сутрин, щом я зърнеше, сбръчканото му лице се оживяваше, трогнат да бъде в услуга на близката приятелка на Леандро. Старецът беше търпелив, а тя — добър ученик, изненадващо безстрашна поради съзнанието, че властта над един мощен кон ще й даде неизпитана досега сила. Не знам как успяваше, ала и най-своенравният жребец сякаш я обожаваше. Слабостта и бледостта й в скоро време бяха заменени със здрави мускули и грейнал тен с цвят на карамел.

По това време Леандро доведе Орландо Пути — едър атлетичен венецианец с коса, по-черна, отколкото си мислех, че може да има един зрял мъж, със счупен нос и с криви зъби. Често се смееше, но кафявите му очи оставаха нащрек, като очите на Леандро. Носител на черен колан, той се бе усъвършенствал във всякакви форми на охранителството. Щеше да отседне в централната къща и да остане наблизо, за да ни научи, на каквито поискаме умения.

Всекидневният ни график е прост. След ставане Беладона язди около час. Закусваме пъпеш и лек тоскански сухар, после Орландо ни водеше на стрелба, преди да стане твърде горещо, за да можем да се съсредоточим. Пробвахме на свой ред пушки, револвери и пистолети, дори лък и стрели.

— Стреляйте, без да трепнете — повтаря Орландо. — Дишайте внимателно. Целете се в сърцето.

Всеки ден учим самозащита и тренираме падане и нападение в ароматните купчини сено в конюшните. Брайъни ни имитира и тича наоколо, докато ние, облени в пот, се препъваме един в друг и дърпахме конските опашки. А тя вика „Хайаааа!“ — каквото и да направим. Следобед аз почивам и разглеждам библиотеката; Матео репетира магически фокуси или изчезва нанякъде. Беше се сприятелил със също тъй мълчаливия Марсело Роланди, който бе водопроводчик, и двамата често бърникат по машините или слизат до селото на чаша вино. Беладона учи италиански и френски и се упражнява с прислугата, или обикаля с фотоапарат на врата из градините, като поспирва тук-там да откъсне някой плевел или да подкастри розовите храсти. Когато пристига Мариса Колумбо — експерт по стенописите, която пристига от Лука през няколко месеца, за да провери стените на Леандро, — тя дава на Беладона уроци по осветление и композиция с очуканата „Лайка“, която намерих в едно чекмедже в камбанарията. Получих задачата да проявя филма, тъй като Беладона се изплаши, когато за пръв път влязохме в тъмната стая, подредена от Леандро под покрива. Глупав, безмозъчен Томазино! Трябваше да се сетя, преди да я качвам в тъмното помещение.

На смрачаване се срещаме на терасата с Леандро и разговаряме до среднощ.

Безкрайно досадно е да се опитвам да ги следя всичките. Особено как Беладона без всякакви усилия пришпорва коня си Артемида. След като тя може да яхне това животно, значи може да яхне всичко. Тя потвърди това, когато веднъж доведоха щраус — шеговит подарък от Леандро. Дино преметна през врата му въже, а Беладона го възседна и двамата се строполиха на земята. Тя се втурна подире му, увисна на птицата и залъкатушиха сред доматите и чушките. Изумена, Катерина едва сдържа вика си, докато останалите едва не припадаме от смях. Брайъни кръсти непокорното същество Пухчо, а след като Паскуале и Гвидо му построиха колибка край конюшните, то стана основна тема на селските приказки. Опитахме се да го опитомим, за да го яздят селските деца, но Пухчо се беше влюбил в Беладона и й остана верен.

О-хо, вълшебното докосване!

 

 

Следобед се качваме, за да чуем поредната история на Леандро и сядаме, като си веем с ветрила, под сянката на асмата на терасата. Под нас долината блести в златно и кафяво. Налага се да внимавам с тукашното слънце — вече не загарям, само ставам на петна.

Леандро ни омагьосва като Шехерезада и ни учи. Той говори около темата дел джорно^[3] и по този начин като че ли по-добре запомняме думите му.

— Не искам повече да налагам волята си, да диктувам на другите какво да правят — довери ни Леандро в един жежък следобед, преди да се смрачи. — Постъпвах така дълги години и си платих за това. Сега, вместо това, съм доволен да наблюдавам. Те сами трябва да намерят отговорите на своите въпроси.

Той ни кара да се замисляме. Беладона наблюдава и попива държанието и мъдростта му, богатия запас от знания, обаятелния му вид, под който се криеше стоманена сърцевина. Болката му. И, разбира се, безскрупулността му. Понякога той споделя с нас мостри от каталога си за професионални мръсни номера. Аз, лично, живея именно за тези мигове… Разбира се, сега няма да ви разказвам. Да не ме мислите за такъв глупак?

Впрочем, надявам се скоро сами да откриете какви са.

— Разкажи ми за детството си — обръща се Леандро към Беладона веднъж. — Ще ми помогне да те разбера.

Аз също съм любопитен. Тя никога не е споменавала за семейството си.

— Израснах в американската провинция, недалеч от Сейнт Луис — започва тя след дълго мълчание, втренчена в наведените от жегата слънчогледи. — Уебстър Гроув, Мисури. На хиляди мили от тук. Основното занятие на майка ми по цял ден беше да се напива и да досажда на баща ми. Той беше банкер, надул се заради властта си над мъничкия ни свят. Уилям и Мария, лудите купонджии Никърсън. Бях единственото им дете, затова понякога ви ревнувам толкова с Матео — прибавя тя, като се обръща към мен.

— Да ни ревнуваш? — поразен съм.

— Ревнувам ви, защото сте близнаци — отвръща тя. — Защото сте израснали, заобиколени от семейството си.

— Е, да, обаче виж докъде ни доведе това.

Тя не обръща внимание.

— Майка ми непрекъснато се шляеше по бридж партита и в местния клуб, и задоволяваше и най-дребната прищявка на баща ми. Жадувах за нечие внимание и затова, когато ме изпратиха в пансиона, продължих да правя бели, като се надявах, че ще направя впечатление. — Тя си позволява да се усмихне мрачно. — Заложих на аутсайдерството. Изключиха ме от едно училище, защото отрязах опашките на Сали Симпсън и набутах главата й в тоалетната. Тя тормозеше малките деца, което не можех да понасям.

— Убеден съм, че си го е заслужавала — намесвам се аз.

— Заслужаваше си, но родителите ми побесняха. Бяха отвратителни сноби, които се интересуваха само от фини маниери. Приличието, завистта на всички от клуба за най-голямата кола, сухите мартинита, новият декоратор с отвратителните натруфени канапета. Единственото, което исках, беше да им се харесам, както всяко дете желае да се понрави на родителите си. Исках да се харесвам на всички. Просто не знаех как. Майка ми започна съвсем да се олива с пиенето — продължава тя с поглед и глас, идващи отнякъде другаде. — Също и с хазарта. Щом баща ми излезеше за работа, тя намъкваше костюма за езда и яхваше коня — отиваше право при букмейкъра си и затова никой не я виждаше с колата. Тя вечно хитруваше. Криеше бутилките си под розите в градината. Имаше страхотен стил, казвам ви — що се отнася до плюскането.

Тя въздъхна и се умълча за дълго.

— Къде са те сега? — дръзнах накрая да попитам.

— В гробището на Светия Дух. Завинаги един до друг — отвърна Беладона. — Когато бях петнайсетгодишна, катастрофираха с колата, пияни, на прибиране от клуба. Поне умряха заедно.

— Какво се случи с теб след това?

— Заминах да живея при чичо Пол, леля Блеър и братовчедката Джун в Минеаполис. Е, през лятото. Сега беше по-лесно да остана в пансиона и да се възползвам от съчувствието на всички към едно сираче. Отказах се от номерата си и станах болезнено учтива. Учителите ме обикнаха, ала аз се криех зад безупречните маниери — така оставах свързана с нещо, важно за родителите ми. Когато завърших по-рано гимназията, заминах при Джун. Тя пребиваваше в Лондон, уж да учи изкуство.

— На лов за съпрузи, искаш да кажеш.

— Именно. За пръв път в краткия си живот можех да си поема дъх. Едва започвах да разбирам какво мога да постигна, когато… имам предвид, че точно тогава… — Лицето й се преобрази и стана сурово, жестоко в мрака. — Ето докъде ме доведоха добрите обноски. До там, че ме изиграха.

Леандро въздиша.

— Съжалявам — мълви той.

— Къде е сега Джун? — питам аз.

— Нямам представа. — Гласът на Беладона прелива от горчивина. — В Лондон тя беше много заета да се оглежда за плячка. Не зная къде са се запознали, но тя ме представи на Хогарт и с това се започна.

— Човек не може да предскаже бъдещето, било във връзките, било за децата, било за прехраната или приятелите, или дома — подхвърля Леандро. — Може само да си ги представи. Винаги ще има катастрофи и беди. Но не бива да се оплаква, а да продължава нататък. Ти, скъпа Беладона, трябва да се пребориш и да си създадеш собствен свят, собствени правила, въпреки преживяното. Където и да те заведе животът, не бива да се предаваш.

— Искате да кажете, че трябва да намеря Джун? — попита тя. — Ако е само, за да задоволя любопитството си…

— Напрежението е онова, което върти света — казва Леандро. — Напрежението между мъжа и жената, между съпруг и съпруга, между родител и дете, между обичащ и обичан. Между господар и роб.

Беладона потреперва.

— В сърцевината на всички човешки взаимоотношения е контролът — Леандро си играе с пръстена; мярвам цветен проблясък. — Контролът и съпротивата срещу него. Да искаш или да откажеш да позволиш някому или на нещо да ни владее. От сега, скъпо дете, собствената ти воля ще бъде под твой контрол. Нищо няма да те спре, освен ако не му позволиш.

— Нищо не може да ме спре — повтаря Беладона.

Вярваме й всички до един.

 

 

— Тази история изглежда апокрифна — започва Леандро на другия ден. — Каквито често са историите на прочутите жени. Нинон дьо Ланкло била ослепителна френска куртизанка; имала салон, била любовница на крале, херцози и принцове, приятелка на Молиер и Расин, на безброй други. Разправят, че когато била вече на години, в нея се влюбил един младеж. Въпреки разликата във възрастта, той виждал в нея възхитителната очарователна жена. Не знаел, че в действителност тя му била майка; той бил плод на някогашната й връзка с един херцог и бил възпитаван далеч от Париж, както обикновено правели благородниците през онази епоха. Когато тя му разкрила тъжната истина и отблъснала признанията му в любов, той се пробол с кинжала си. Пред нея.

Това дори на мен ми дойде малко мелодраматично.

— Човек трябва да се научи да губи. Което синът на Нинон никога не разбрал — заключава Леандро.

— Знам да губя — отсича Беладона. — Но никога няма да губя, никога вече.

— Е, ти ще създадеш света си според начина, по който разсъждаваш. Очевидно не можеш да промениш фактите, които вече са ти се случили, но можеш да промениш оценката си за тях. За теб в този момент не е толкова важно какво е било или какво става сега, колкото по какъв начин ще действаш.

— Скъпа Беладона, трябва да се упражняваш в мислене съсредоточено и дисциплинирано. Да мислиш за отмъщение, не за прошка. Но трябва да осъзнаеш, че ще останеш вечно в плен на отмъщението, ако позволиш то да те завладее.

— Не искам да съм свободна — отвръща тя, — приемам пленничеството. Само откриването на сина ми ще ме направи свободна. И намирането на мъжа, който го открадна. И на другите членове на клуба. Искам да се събудят в тъмнината. Искам да подуша ужаса им, да го прочета в очите им. Искам да чуя разкаянията им.

— Добре — кима Леандро. — Виждам, че напредваме.

— Аз напредвам — настоява тя. — От ден на ден се чувствам все по-променена.

— Промяната не е бреме, след като се научиш да се възползваш от възможностите й. А резултатът рядко е предсказуем.

Седим в сгъстяващия се мрак и гледаме как изгряват звездите. Щом лъхне бриз и листата зашумолят, до нас долита ухание на босилек.

 

 

Щом се настаняваме на следващия ден на терасата, Леандро ни показва едно писмо.

— От Лора Гарнет — обяснява той. — Пристига скоро. Сама. Децата остават при семейството на Андрю. Пише, че няма търпение да се види с всички ни.

— Бас ловя — отбелязвам аз.

— Не бъди неучтив — скастря ме Леандро. — Бедната Лора беше смазана от това, че хлътна по вашия господин Кестен. Пише ми често и по писмата мога да позная, че все още страда. Много искам да видя децата й още един път. — Той въздъхва.

— Какво искаш да кажеш с „още един път“? — питам аз. Докато с Беладона си разменяме погледи, през мен преминава някаква тревога. Той изглежда както винаги, но се безпокоя за здравето му. Тази година навършваше седемдесет и една и усилието да крие скръбта или гнева си от нас едва ли щяха да облекчат тревогите му. Понякога се питам дали не иска да остане жив само, докато се увери, че Беладона е готова да си тръгне от тук.

— Защото понякога костите ме болят, а децата на Лора ми доставят радост — казва той. — За Брайъни ще е добре да има другарчета за игра.

— Има достатъчно връстници — възразявам аз. — Децата на Карла, на Катерина, на Бруно, всичките местни дечурлига. Има и Сам.

Сам е куклата момче, която тя настоява да облича в момичешки дрехи. Той няма коса и гледа глупаво със стъклените си очи. Брайъни му забранява да си слага бельо под дантелените фусти. И иска да обсъжда този въпрос с когото срещне. Бедният Сам беше превърнат в травестит. Проблемите на пола май доста занимаваха пъстрата ни групичка, а?

— Но не и англичанчета — продължава Леандро.

— Прав си — отговарям. — Опитвам се да изпитвам само състрадание към Лора. Честна дума.

— Тя се забавлява и се прави на глупачка, само и само да се защити — прибавя Леандро. — Сигурно я разбирате.

— Как да не я разбирам?

— Е, добре — въздъхва Леандро. — Човек никога не може да проумее отношенията и странните връзки между влюбените. Но наблюдавах как прелестната любопитна Лора се превърна в покорно кученце.

Каква вълнуваща среща ни предстоеше! Впрочем, Лора никога не ми се е струвала особено покорна.

— Зависимостта от някого не означава любов — додава Леандро и се обляга назад със затворени очи. — Това е грешка, която съм допускал.

— Аз не искам да повтарям тази грешка — разпалено възкликва Беладона. — Никога няма да си позволя да завися от един мъж. Никога.

Леандро отваря очи и й се усмихва нежно.

— Помоли Лора да ти попее — предлага той, докато потиска прозявката си. — Ще й бъде много приятно. Гласът й може да разтопи леден блок.

— Ако ще ви хареса, на вас и само на вас, ще го направя — отвърна тя мило.

Добре я беше научил.