Карън Молине
Беладона (2)

Дневникът
1935

Лондон, март — май 1935 г.

— Всяка жена е мръсница — обясняваше Хогарт. Беше отскочил до кокетното им апартаментче на чай.

При тези думи очите на Джун станаха кръгли като чинийката с мляко на котката. Братовчедка й, седнала в ъгъла на стаята, вдигна поглед от книгата.

— Хенри Хогарт — подсмихна се Джун, — ужасен си. Приказваш всякакви небивалици.

— Точно така е, Джун — настоя той, — мръсница е още от времето, когато започне да пърха с ресници пред татко. Той е като пластилин в ръцете на слънчицето си. Не е ли така? Колкото повече се умилква тя, толкова по-любвеобилен става бащата. Аха, казва си момичето. Има успех, получава подаръци. Започва да работи и останалите мъже в семейството. Колкото повече омекват, толкова по-добре. Това е началото, което трае, докато тя ги закачи всички на въдицата си.

— Какво общо има всичко това с мръсниците? — попита братовчедката на Джун.

Хогарт отмахна невидима прашинка от сакото си. Беше придирчив към облеклото си. Винаги се оплакваше от шивача си. Усмихна се.

— Съвсем същото е — отговори той. — Момичетата научават, че като се перчат с женските си прелести, могат да получат каквото поискат. Съпруг, дом — каквото и да е. Готови са да се продадат, за да имат сигурност. А всичко това са започнали да учат още докато дудундуркат на бащиното коляно.

— Не съм го научила от баща си — възрази братовчедката.

— Баща ти беше пияница — обади се Джун. Тя все още не можеше да схване смисъла на разговора, но той явно нямаше нищо общо с нея.

— Жените се боят от собствените си желания — продължи Хогарт. — Просто са неустоими. Имам предвид сексуалните. Затова са готови да се продадат бързо — да получат в замяна свободата, примамливата сигурност — Хогарт сви рамене. — Твърде страховита представа, така смятам.

— Затова ли досега не сте женен? — попита братовчедката на Джун.

— Това е една от многото причини — отговори й той. — Винаги съм в движение и не трябва да се обвързвам. „Всеки мъж ще се лиши от нещо, ако някоя сутрин не се събуди в непознато легло, пред лице, което никога повече няма да срещне, и ако никога не се измъкне от някой бардак на зазоряване с чувството, че скача от мост в реката на дълбокото физическо отвращение от живота.“ Флобер, разбира се.

Хогарт вечно цитираше. Особено френски писатели. С това предизвика нетърпението на Джун. Тя не знаеше какъв е този Флобер^[1], нито разбираше за какво говори Хогарт.

— Ако бях направил съдбоносния скок в брака — продължи Хогарт, — нямаше да имам удоволствието да срещна очарователната Джун Никърсън.

— О, Хогарт — измърка Джун, — толкова си любезен!

— Не бих казала, че оценките му за жените са любезни — отбеляза братовчедката.

— Така е, съгласен съм — потвърди Хогарт. — Ще научиш, скъпа, че понякога любезността не те води до никъде. Нито пък условностите или компромисите.

Братовчедката на Джун имаше чувството, че казва това на нея, че по някакъв чудноват начин я изпитва, като отминава Джун, на която не й стига умът да го схване.

— Как ще постъпите вие, например, ако късметът ви изпрати блестящ и изключителен подарък, който ще вземете само ако се осмелите да протегнете ръка и да го грабнете? — попита Хогарт, този път впил поглед право в нея. — Ако имате шанс да промените изцяло живота си, ще рискувате ли да направите крачка напред в тъмното?

Девойката потръпна от някакво предчувствие. „Не ставай глупава — помъчи се да се успокои тя. — Това са само приказки“. Просто Хогарт дърдори на две впечатлителни млади американки и се представя за изтънчен познавач на лондонския свят.

— Ще го сграбча — отвърна Джун. — Разбира се, че ще го взема.

— Да, драга Джун. Не съм се съмнявал в смелостта ти — рече Хогарт. — А вие?

— О, тя още не е разбрала какво иска — възрази Джун. — Дори не можеш да получиш от нея еднозначен отговор.

Девойката реши, че Хогарт се е досетил какъв ще е отговорът й. Той кимна леко, което само тя забеляза. Всъщност той въобще не харесва Джун. Тя го бе осъзнала като внезапен следобеден порой. Търпеше Джун заради нея. Но нито тя го възприема по този начин, нито той има за цел да я съблазни. Преди момичето не беше срещало подобен мъж. Беше й обаче приятно да знае, че човек като Хогарт се интересува от нея.

— Докосването до забраненото изостря погледа — каза Хогарт.

Джун се намръщи. Наистина, Хогарт често говори чудатости.

— Да, докосването до забраненото — продължи той. — Това е околният път да ви поканя на един изключителен бал с маски. По време на надбягвания в провинцията. Това ще е най-бляскавото събитие на сезона.

— О, колко забавно! — възкликна Джун. — Лондон е станал такава скука. Вечно вали, всичко е сиво, влажно и досадно. Откакто се преместих тук, когато тя пристигна миналия месец. Тя ще дойде лис нас? Виж я само — вечно е забучила нос в някоя книга. Истинска скука!

— Разбира се, братовчедка ти ще дойде — кимна Хогарт. Не можеше да си помисли да тръгне без нея. Без прекрасните зелени очи, които огряват всичко наоколо.

Джун не беше поласкана да го чуе. И се нацупи. Имаше навика, ако не се оплаква от нещо, да се цупи. Нуждаеше се от братовчедка си и въпреки това й се струваше, че момичето не й засвидетелства достатъчно признателност. Имаше повече възможности да излиза и да се среща с хора, когато я съпровождаше девойка на същата възраст като нейната. Мъжете като Хогарт бяха много по-интересни от прашните стари статуи и скучните експонати в музеите. Кого други го ще срещнеш из музеите, освен някакви си стари туристи?

Братовчедка й трябваше да е благодарна, че Джун се бе запознала с Хогарт на един обяд преди няколко седмици. Хогарт познаваше всички и го канеха навсякъде, заведе ги на страшно интересни места — на чай в кафе „Роял“, на обеди в „Гаргойл“, в „Четиристотин“ и „При Айви“, където всички ги гледаха ревниво. На разни шикозни партита в имения, пълни с прислуга и тълпи млади хора, където срещаха интересни хора, облечени с изумителни дрехи, дами с копринени ръкавици и буфан ръкави от шифон. А скъпоценностите, които накараха Джун да занемее от желание да ги притежава! В Минеаполис не се носят такива накити. Перлени нанизи, купища смарагди, сапфири и диамантени диадеми. Джун мечтаеше за такава. Повече от всичко на света момичето желаеше съпруг, достатъчно богат да й купи диадема.

Щеше й се също братовчедка й да си тръгне и да се върне у дома, но явно се харесваше в обществото. Дори на Хогарт. Особено на Хогарт. Това беше ужасно тревожно.

Джун се завъртя пред огледалото и се поперчи след тръгването на Хогарт. Отсреща я гледаха чифт глупави сини очи. А всички превъзнасяха ослепителните зелени очи на братовчедка й. Мъжете, стройните и високи мъже, които би трябвало да обръщат повече внимание на Джун. В крайна сметка парите са на Джун, както и препоръчителните писма, които майка й измъкна. А братовчедка й нямаше нищо. Джун ще им покаже. Ще иде на този страхотен маскен бал, пък после ще се върне в Минеаполис с диадема и с хубав строен съпруг — с титла и с шик акцент. Съпругът й ще умее да стреля и да язди, ще има имение в провинцията с кучета и прислуга. Джун ще кани приятелите си в къщата и те ще й завиждат, защото собственото им съществувание е скучно.

Ала Джун не успя да стигне до изключителния бал. Разстрои й се стомахът; подобрение нямаше. Ставаше от леглото колкото да изтича до тоалетната. Сигурно е яла нещо, когато ходиха последния път „При Айви“ или в „Кафе дьо Пари“. Реши, че братовчедка й нарочно я е натровила, за да не може да отиде на партито с Хогарт.

— Никога няма да ти простя! — изкрещя Джун от леглото. — Нарочно го направи!

— Ако искаш, няма да ходя и аз.

Джун беше като пребита. Ами ако братовчедка й иде и вземе, че се запознае с някой интересен човек — с още по-богати по-хубав по-възрастен брат, който вземе да се срещне с Джун и се влюби в нея…

— О, не ми пука какво ще правиш — нацупено рече Джун. — Не ме интересува даже ще се върнеш ли след това.