Карън Молине
Беладона (5)

3
Водопадът на графинята

— Само да беше по-дискретен…

Думата „дискретност“ в тази сага не се среща често.

Сега Леандро говори за съпруга на Лора — причината тя все пак да не дойде. Семейни проблеми, пишеше в телеграмата. Някоя от харема с любовници на Андрю спретнала сцена, или нещо не по-малко очарователно, предполагам. Честно казано, радвам се, че няма да дойде. На кого е притрябвала? Не и на нас. Не и на мен.

Определено не на Беладона.

Разхождаме се из градините покрай ширналите се, подредени лехи с розмарин и лавандула. Вятърът е напоен с уханието им, а пчелите, опиянени от нектара, изпълваха въздуха с жужене.

— Защо не го напусне? — Беладона пита Леандро.

— Да напуснеш съпруга си не е толкова просто. Навярно това е обичайна, макар и неприятна ситуация — Леандро едва осезаемо въздъхва. — Страхувам се, че докато е с Андрю, тя няма да узнае какво е да си обичана.

— И аз не зная. Нито някога ще узная.

— Прескъпа ми Беладона — казва Леандро и спира, за да й целуне ръка. След цялото прекарано тук време това е единственият жест, който тя успява да изтърпи, без автоматично да потръпне. — Няма да ви позволя да си го мислите. Има една гръцка дума, метаноя, която означава „смяна на мнение“. Както си вървиш по пътя, да спреш. Мисълта на човек се обръща и той вече не мисли по същия начин като преди. За древните това е било дар — да се отвориш към шанса да получиш благодат.

— Не ми се слушат такива приказки.

— Възможно е да се гневиш, да бълваш огън и жупел, а после мисълта ти да се обърне.

— Това може да важи за вас — гневи се Беладона. — Но аз смятам да се гневя и да бълвам огън и жупел, и мисълта ми да не се преобръща. Никога няма да й позволя. Не можете да ме убедите.

— Не, мила моя, с мен не стана така. Нито мога да ви убедя. Или да го поискам. Тъкмо обратното. Ако се замисли човек, още от памтивека изпълнените с ярост мъже са били възвеличавани като герои, воини и пророци. Ала жената, изпълнена с ярост, може да бъде само демон или вещица. Като вакханките. Когато полудявали, те разкъсвали телата на мъжете на парченца.

— В такъв случай може да се каже, че светът има нужда от повече разгневени жени — подхвърлям аз.

— Това вече го разбирам — подкрепя ме Беладона.

— Да, но аз отдавна съм разбрал, че за да бъде поносим животът, трябва да го възприемаш като нещо незначително — казва Леандро. — Не му се давам и никога няма да му се дам. Вече съм стар и спотайвам мислите си по-добре, това е. Ала все пак те съществуват. Човек може да ги признава и да продължава да живее, без да се остави те да го тормозят. На това ме научи смъртта на любовта.

Тя вдига към него омекнал поглед.

— Прошката е дар — продължава той. — Единственото, което може да ни освободи от бремето на омразата.

— Но вие сте избрал да не се освобождавате от него. И не желаете да се вслушате в думите ми — възропта тя. — Аз също не желая да се освобождавам от него.

— Тогава приеми, че докато не простим, държим онзи, който ни е обидил, за ръка. Ръката му непрестанно ни тегли назад.

— Не ми пука. Нека ме тегли; трябва да го направя. Само не зная от къде да започна.

— Отначало.

— Отначало. С други думи, кой ме доведе до там. — Тя присвива очи. — Говориш за братовчедката Джун. През цялото време си имал предвид нея.

— Говоря за онова, което ти смяташ за начало. Тук няма правила. Довери се на себе си и ще знаеш какво да направиш. Само ще добавя, че можеш да постигнеш нещо, само ако знаеш какво искаш. Което, разбира се, повечето не знаят. Ако мислиш, че няма да загубиш, ще спечелиш. Ако се боиш, че ще загубиш, ще загубиш. Ако бягаш от истината, ще плащаш за лъжите си. Лъжата вреди най-много на самия лъжец.

— Не ми трябва да лъжа, за да намеря истината.

— Не, може би, но трябва да приемеш възможността, че плановете ти могат да завършат другояче, а не както ти желаеш. Трябва да преследваш целта си и да останеш истинска. Винаги ще има искрица съмнение, като змийче, което пропълзява в тъмните ъгълчета. Трябва да извърнеш очи от него.

— Знам — мълви Беладона.

— Повърхността е просто фасада. Затова планът ти трябва да бъде педантичен. Само с усърдно копаене човек може да открие съкровището. Или липсата му. Понякога ревността и завистта са напразни. Чисто и просто са реакция на фасадата.

Да, обаче е толкова забавно да подхвърляш оценки за ужасните глупави хора! Цялата мъдрост на света няма да ме възпре да се втурна натам, накъдето Беладона се бои да тръгне.

— Нито един мъдрец не е само мъдър, нито лошият е само лош — продължаваше Леандро с небрежен тон. — Дори чудовището в определени моменти забравя страховитата си душа. Това е неговото оръжие — да се хареса на слабостта ти. Не бива да трепериш пред него.

Лицето на Беладона е пребледняло. Ала устните й са здраво стиснати.

— Няма да трепна. Няма да се поддам на слабостта. Няма да извърна глава. Често нощем се будя и го усещам; усещам очите му, вперени в мен, дори в мрака, макар да не успявам да го различа. Той продължава да ме гледа и не иска да ме пусне. Ще го намеря. Всички до един ще ги намеря. Ще ги накарам да страдат.

— Пер аморе о пер форца — тогава трябва да започнеш отначало. Ще намериш Джун Никърсън, каквато и да е станала и каквото и да е станало с нея, и ще направиш онова, което чувстваш, че трябва да сториш, пък после ще видим. Подготви се грижливо. Помни, че може да ти потрябва повече време, отколкото си мислиш.

Струва ми се, че Леандро е твърде разсъдлив, за да каже направо: „Ще упражним и отработим методите си върху злощастната братовчедка. После ще видим.“ Наистина щяхме да видим доста неща.

— Казвала съм ти и преди — казва Беладона. — Нямам нищо друго, освен време. Мога да чакам. Нима мислиш, че намирането им няма да си струва чакането?

Леандро няма отговор за това.

 

 

— Знаеш ли, светът е гадно място — подхвърля ми Беладона няколко месеца по-късно, когато ми подава писмо, дошло по въздушната поща от някой си господин Джак Уинслоу, частен детектив. Поне това трябваше да означават инициалите Ч.Д. след името, макар за мен да бяха Ч(удовищен) Д(ръвник). Вероятно се проявявам като нетърпелив — аз съм си такъв, но тъй като досега нищичко не е разкрил, според мен не върши никаква работа.

Леандро ни беше дал името на бившия полицейски началник от Скотланд Ярд, Харис Причард, който на времето е бил някаква важна клечка в Специалния отдел, млад, напорист професионалист, отличник, разбил някога контрабанден канал. Било преди нашият храбрец да открие колко много витамини съдържа халба „Гинес“. При първото си посещение в Ка д’Оро, когато въпреки явното му неудоволствие, не преставах да му викам „Прич“, той ни каза, че често работи с някакъв американец, живеещ в Ню Йорк, единственият и неповторим Джак Уинслоу. Педантичен, упорит, силен и решителен — така охарактеризира той въпросния Джак. Екс шпионин и експолицай, който няма да цепи басмата на корумпираните стари пушки от системата „мой човек“… Чудесно, възкликнахме ние, какъв светец. Направи каквото трябва. Хвани самолета, докъдето трябва. Утъпчи пътищата, които трябва. Като се пишеш следовател, давай, Прич, разследвай! Натъпчи си биреното шкембе с колкото халби трябва, нахлупи си бомбето отново на оплешивяващото рижо теме; ровичкай в мръсните влажни кьошета с чадъра, с влажните си кафяви очи и с нашето момче Джак — колкото си щеш.

До тук niente^[1]. Да го вземат мътните! Сега, когато започнахме да търсим нужния човек, станахме тревожно нервни, макар да се правим, че не ни пука. Крием го от Леандро, който, както обикновено, не задава въпроси. Дните се нижат като в мъгла. Брайъни расте здрава и хубава, със забележително ягодово руси букли и със синьо-зелените очи, чийто поглед е проницателен като на майка й. Казвам си, че това няма значение и не знам как, по дяволите, е възможно да стане, какъвто съм си чаровник, но на този етап Брайъни предпочита Матео пред мен. Може би защото прекарвам толкова много време с Леандро.

Или защото децата често искат неща, които не могат да изкажат. Мълчаливият Матео ги разбира. Страшно умилителни са търпеливата му изобретателност да общува почти без думи, игривостта, която преоткрива с фокусите, които вече правеше с лекота: тъй под носа на Катерина изскачаха розмаринови клонки и я гъделичкаха. За груб великан като него, той проявява изключително изкусно нежността си към Брайъни, особено, когато детето не иска вечер да си ляга, а да остане с възрастните на терасата. „Сам се прозява“, казва й той, „чака те да му облечеш нощничката.“ Думите му действат като заклинание. Брайъни започва да се прозява и скоро угасваше като свещ.

Сам носи само най-фини дантелени нощници, също като господарката си. Щом се събуди, Брайъни хуква из имението да играе с децата на прислугата, смее се и бъбри с тях на италиански. Дино я качва на понито, подарено й преди две седмици от Леандро за четвъртия рожден ден; Роберто я глези със сладки бисквити. Като майка си тя би омагьосвала и перата на Пухчо, ако щраусът не беше хвърлил топа преди няколко седмици. С изключение на Брайъни всички, дори Леандро, тайничко се радвахме. Глупавата птица бе избягала от кошарата и беше стъпкала доматите, смачкала босилека, нападнала билковата градинка на Катерина и изровила една от безценните й мандрагори. Ако няколкото хапки от растението не бяха я убили, Катерина със сигурност щеше да го направи. Отглеждаше тези криви корени от години. Със стиснати устни тя заши перата на Пухчо върху една маска-домино, като малко необичаен спомен за цената, платена за своеволието на Пухчо.

Междувременно ние се опитвахме да не чакаме твърде нетърпеливо пощата или телефонния звън, ако, разбира се, да не забравяме, че това беше Италия — телефонът дава сигнал. Не можеше да е толкова трудно да се намери Джун Никърсън.

Освен ако не е мъртва.

С огромно облекчение една заран съзряхме бомбето на Прич върху масата на терасата, а до него и самият велик детектив, който си вееше на червендалестите бузи с навития лондонски „Таймс“ и топеше една от Катеринините кифлички в капучиното.

— Здрасти, Прич — поздравих го аз. — Прекрасен ден, нали?

— Хмм — отговори ми той. — Адска жега!

— Да, ние също се радваме да се видим отново. Обзалагам се, че доста от клиентите ти също се радват да те видят, като се има предвид какво работиш.

Направи се, че не ме чува. Готин е. Не знам защо се заяждам с него. Може би просто не харесвам англичаните. Нито бившите ченгета. Още по-малко подслушвачите с разрешително. Аз, разбира се, съм непрофесионален подслушвач, но без разрешително.

Сигурно ревнувам. Томазино, опитай поне веднъж в живота да си държиш езика!

— Веднъж закопчах някакъв, когото любовницата му бе натирила. Беше тотално изперкал. Мира не й даваше. Преоблякъл се като пощальон, дето носи препоръчаните писма, уж тя да му ги подпише. Е, точно тогава тя ми се обади — разказва Прич, докато си сърба кафето и си сипва глътка гроздова.

Май ще почна да го харесвам в края на краищата.

— Беше си направо луднал — продължаваше той. — Звъни ми, значи, мисли си, че говори с ония от Ярд, и ми разправя, че тя била сериозно пристрастена към опиума и много разстроена. Опиум… разстроена жена, и още как. Не бях се сещал от сто години, докато не ми го каза.

Аз да съм го казвал?

— Тя винаги много ми се радваше — той се усмихва, изтрива уста с изненадваща изящност и приглажда рядката си рижава коса. — А сега ще се захващаме ли за работа?

— Нека първо намеря Беладона.

После поглеждам нагоре. Тя стои в очакване на ръба на терасата. Чудех се какво ли е чула.

Прич се опитва да стане на крака, но тя му маха припряно да седне и сама се настанява на масата.

— Моля — казва тя, — продължавайте закуската си.

— Да, госпожо — промърморва Прич, станал внезапно почтителен. Не защото тя беше шефът; просто такова беше мигновеното й въздействие върху хората. Неземна бе аурата й, сякаш тя лежеше неподвижно като кобра, навита, която дебне мига да скочи. Дори закоравял професионалист като Прич лесно се поддава на магията на Беладона.

Ако можех да затворя във флакони излъчването й, сега ще съм вече щастлив и богат.

— Така. — Прич се прокашля, а аз му наливам още една грозданка. — Господин Уинслоу е намерил вашата госпожица Джун Никърсън — съобщава той, докато вади от куфарчето си някакъв плик. — Сега тя се нарича госпожа Джордж Хокстън, от — само да погледна… — от май 1936 година.

— Година по-късно — продумва на себе си Беладона.

— Живее в Канзас сити, „Сидърхърст лейн“ №2665, с гореупоменатия си съпруг Джордж; имат дъщери Хелън — на четиринайсет, и Карълайн — на тринайсет; куче — Роувър; котка — Санди; прислужница Талула… — нарежда Прич, без да откъсва поглед от листа. — Хокстън е собственик на „Хокстън Ентърпрайзис“, основана от дядо му; търгува с добитък и прочее твърде съмнителни стоки и прочее, и прочее. Не е изненада, че положението на „Хокстън Ентърпрайзис“ се клати, както посочва господин Уинслоу тука в бумагите — жаргонът го кара да се мръщи. — С други думи, ако някой реши да подходи към „Хокстън Ентърпрайзис“ с предложение за финансова помощ, може да е почти стопроцентово сигурен, че ще го посрещнат любезно. — Той отново избърсва лице и продължава с четенето. — Господин Джордж Хокстън е заклет протестант, републиканец, член на Ротари клуб, касиер на местния Гроувсайдски клуб, който може да бъде наречен „ексклузивен“, или поне така казва господин Уинслоу.

— Голям работяга! — подмятам аз.

— Хмм — мънка Прич. — Госпожа Джун Хокстън е запалена по голфа и е ентусиазирана почитателка на бриджа, член е на Програмния комитет на Гроувсайдския открит клуб. И прочее.

— Голяма ентусиастка! — Не можех да се въздържа. — А родителите й?

Прич си поглежда в бележките.

— Родители… родители… а! Майка и баща. Да. Пол и Блеър Никърсън, живущи в Минеаполис, Минесота, „Милър Лейн“ № 115. Бащата се е пенсионирал през 1949 година — слабо сърце, както се твърди… Внучките обикновено прекарват ваканциите си в Минесота на… тук пише, летен лагер. Лагер „Минетонка“.

Отникъде не лъхва и най-лек ветрец. Страх ме е да погледна Беладона. Прич хвърля поглед към нея, ала бързо го отмества. Отново се прокашля, избърсва ръце в ленена салфетка и продължава да чете.

— Господин Уинслоу се е представил като потенциален инвеститор в търговията с добитък с помощта на сумата, която му отпуснахте. Като такъв е гостувал често на господин и госпожа Джордж Хокстън в гореупоменатия Гроувсайдски открит клуб. По време на разговора е установил, че наистина Джун Никърсън си спомня за младежкото си пътуване до Лондон през пролетта на 1935 година и за изчезването на нейната братовчедка, някоя си Изабела Никърсън, по онова време.

— Не споменавайте втори път това име — предупреждавам го аз.

Той кимва, без да вдигне поглед.

— Госпожа Джордж Хокстън смята, че братовчедка й е избягала с един виден господин, представен й по време на маскен бал в провинцията от познат на Джун на име, а, Хенри Хогарт. Получила е няколко писма от братовчедка си, от времето когато, както са й казали, тя живеела щастлива в един доста недостъпен край на Северна Шотландия с новия си съпруг. После госпожа Хокстън се върнала при родителите си в Минеаполис и повече не се сетила за това.

— Писмата са били подправени — вмъквам аз.

Очите на Прич спират за миг върху мен, след което той продължава.

— Всъщност, отбелязва господин Уинслоу, госпожа Джордж Хокстън се дразнела при споменаването на братовчедка си. Още се ядосвала, че братовчедка й си била намерила „виден“ мъж от поземленото дворянство и изчезнала да диша свеж въздух в провинцията, дори без „с ваше позволение“ или покана за уикенда. Господин Уинслоу прибавя, че Джун е убедена, че братовчедка й, цитирам, „я е отровила с нещо, така че Джун не могла да отиде на маскения бал в провинцията и да си получи диадемата“.

— Това пък какво е? — възкликвам аз.

— Боя се, именно от това. Твърде много това.

— Нито се е обаждала в полицията, нито се е чудила защо братовчедка й не се обажда.

— Както се вижда, пак става въпрос за младежка ревност.

— Така изглежда.

— Сега те се изживяват като американската мечта в Канзас сити. — Скоро ще се превърне в „американски кошмар“, ако питате мен.

— Господин Уинслоу чака по-нататъшни нареждания, госпожо — завършва Прич.

— Подайте ми документите — казва Беладона. Той й ги подава. — Благодаря ви на вас и на господин Уинслоу за усърдието. Ще ви потърсим, когато отново ни потрябват вашите услуги. — Тя става, прошепва нещо в ухото ми, кима за довиждане към Прич и изчезва в утринната омара.

Прич е достатъчно умен и не задава въпроси. Той допива чашата и премлясква от удоволствие.

— Сега се връщам — казвам аз и се втурвам към сейфа в шкафа на читалнята в кулата, където пазим балата с парите. Беладона ми е наредила да удвоя хонорарите им. Били си ги изкарали и щели да са по-склонни да зарежат всичко следващия път, когато ни потрябват. Прич ме поглежда с обичайния си вял израз, когато му връчвам пачката, натъпкана в плик. Ако каже „гореупоменатия“ още веднъж, ще му го натикам в устата.

— Не очаквахме повече от договорения хонорар — казва той.

— Вземай — настоявам аз. — Изкарахте си ги.

— Добре. — Не е глупак тоя. — За нас беше удоволствие.

— И благодари на господин Уинслоу от мое име. Без съмнение, някой ден ще имаме удоволствието да се запознаем.

— Предполагам, че ще е скоро.

Както казах, тоя не е глупак.

 

 

— Намерили са я. Джун, искам да кажа — разказва Беладона на Леандро по време на обичайната разходка край лехите с лавандула. — Какво да правя сега?

— Ако не знаеш какво да правиш, значи не си готова да го направиш — трезво отговаря Леандро.

Беладона прехапва устни. Въпреки тайния й план, оказва се, че не е готова, колкото и да й се иска.

— Трябва да говоря с Катерина — промърморва тя.

— Говориш си достатъчно с Катерина. Тя вече те научи на всичко, което трябва да знаеш за корените, билките и церовете.

Искаше да каже: постоянните церове, за да диша.

— Не искам да ходя в Канзас сити — казва тя най-накрая.

— Човек не може да те вини — отвръща той. — Не си напускала дома ми три и половина години. Преди това се криеше в Мерано. Преди това, ами… Навън е целият свят, ала ти си решила да живееш без него. Скъпа, първото ти пътуване обратно към живота няма да бъде до Канзас.

— А докъде? — гласът й е прегракнал.

— До едно близко селце. Ако си готова, ще тръгнем вдругиден. Брайъни ще се зарадва. После, ако си съгласна, ще прескочим до Флоренция.

Иска да ни води до Сатурния, Водопадът на Горело. С цялата фамилия, включително и Орландо, за да се чувства Беладона спокойна сред хората. Паскуале и Гвидо ни откарват с две коли. Чувал бях за потока, криволичещ от извора през слънчогледовите поля, рукващ по стръмни страхотни водопади сред серни изпарения, изливащи се по нашарените с бакърена зеленина скали. Местните хора стоят там с часове, къпят бебетата във вира, лекуват подаграта си или каквито болки имат.

От каквито болки продължавахме да страдаме ние. Минералната вода ни помогна преди, тя ни вдигна на крака. И отново щеше да ни помогне.

 

 

— Етруските са открили извора — разказва Леандро, докато обядваме на пиацата пред хотела в Сатурния. — Римляните имали закон, че водите са за всички воини. И най-непримиримите врагове сваляли оръжие, за да се лекуват.

— За да могат да си тръгнат и отново да воюват — намесвам се аз.

— Разбира се.

— Никога няма да положа своя меч до този на врага си — казва Матео.

— Нито пък аз — прибавя Беладона.

— Те сами ще дойдат, ако не знаят кои сте — казва Леандро. — Впрочем, Римската империя вече не съществува.

Както обикновено, няма доводи срещу логиката му. Поне аз не бих се опитвал да го оспорвам. Изглежда уморен и се безпокоя за него. Може би минералната вода ще облекчи болките, скрити под фасадата на невъзмутимото доверие и сила. Усещам как сърцето ми се свива остро за човека, изтръгнал ни от живота, който инак не можеше да бъде друг, освен изпълнен с горчивина и смут. Да, Беладона все още е преизпълнена с тях, но под опеката на Леандро тя променя живота си и самата себе си. Учи се как да използва своя — как да го наречем — емоционален дефицит чрез майсторско съвършенство.

Тази нощ, докато Орландо и Матео пазят Брайъни, аз закарвам Леандро и Беладона до водопада. Намира се недалеч от пътя, надолу по полегатия склон. Чуваме само водния плисък и свиренето на щурците. Топлото лятно небе оживява със съзвездията. Сядаме под скалите, под горещата вода. И ми се струва, че жилещата сила на потока е кръщене, което избива гнева и страха от мен, и от скъпата ми Беладона, отмива страховете, съмненията и болката от самоналоженото й мъчение.

Мирисът на сяра е толкова силен, че водата сякаш извира направо от пъкъла. Изпратена е от самия дявол, за да стегне връзките на непоколебимостта около сърцето на Беладона.

Оставаме тук няколко дни, за да се топим във водата. Лечението е трудно и почти не правим друго, освен да четем, да мързелуваме през деня, или да се поразходим с колата по пътя за Монтемерано през околността. Беладона сякаш не се тревожи, че е далеч от дома, тъй като общуваме малко с местните хора. Тя не забеляза, че всички се отнасят към тях двамата с Леандро с някаква сериозна почтителност или че я наричат фата^[2]. С проницателни зелени очи, разпиляна по гърба кестенява коса като на Марулка, с аурата на странна отвъдност — тя изглежда като излязла направо от въображението на старата баба, която разказва приказки за лека нощ на внучето си.

Толкова дълго бе живяла извън реалния свят, че вече не приличаше на част от него.

Щом се стъмни, ние отиваме на водопада и сядаме безмълвни под звездите, а водата облива раменете ни. Не е като в Мерано — по-груба е, някак си по-жизнена. Кожата ни блести и се кълна, че косата ми порасна с цял инч. От всички нас се носи лек мирис на сяра, без значение колко се къпем. Никога не съм се чувствал толкова изтощен и същевременно развеселен. Наблюдавам внимателно Леандро. Цветът му се оправя, бих казал, така че когато ни пита дали сме готови да идем за ден-два до Флоренция, тъй като има работа, аз зарязвам тревогите и на часа се съгласявам. Беладона крие неохотата си, пък и Орландо я успокоява, че няма да я изпуска от очи, така че няма как да възрази. Струва ми се, че тя най-сетне се е успокоила.

Беладона има нужда да посети истински град, да се смеси с хората. Да осъзнае, че за непознатите тя е просто жена, която крачи по улиците, без никакво значение за техния живот. Скрита под широката сламена шапка и огромните костенуркови очила, зад Матео и Брайъни, заобиколена от мен и Орландо от двете страни, тя зяпа витрините по Виа Торнабуони. Никой не я търси, нито я разглежда. На никого не му пука. Нито може да види лицето й, дори да се опита.

Успокоявам се, като виждам как раменете й се отпускат, когато си бъбря учтиво с търговците, когато загазя в някой сериозен пазарлък. Какъвто съм си лакомник, ровичкам за най-изящните агнешки кожи, за портфейли, бележници и обувки. Попадам на магазинче, пълно с ароматизирани мастила в най-невероятни цветове и дебели лакирани автоматични писалки, откъдето купувам голямо количество ръчно направена хартия — само защото е хубава. Карам я да държи парите и да извика такси, да поръчва храната в ресторанта като нормален клиент. Не го беше правила шестнайсет години. Сигурно е малко шокиращо, да стоиш на платното, докато край теб фучат колите. Флоренция е прекрасен малък град, размерите му не потискат. Местните хора са дружелюбни, а тя говори езика им. Дори си избра любимо кътче в градините „Боболи“ — фонтана на Океан, заобиколен от градина, която Брайъни нарече „Улицата на кипарисите“.

— Погледни, Матео — вика Брайъни, затичала се с развени къдрици нататък. — Това е нашата звезда. Застани тук, в средата. Стой така и си пожелай нещо.

Тя танцува край бликащите води, после ме вика да бъда рефер на надбягването й с Матео около езерцето. Той винаги я оставя да го победи. Добро момче е. Явно се е научил как да се справя с жените.

— Падаща звезда — пожелай си нещо! — вика Брайъни, втурнала се към майчините си прегръдки.

По-късно вечерта седим на терасата на покрива на хотела с надежда да лъхне бриз. Като че ли всички в града спят, освен Леандро, Беладона и аз. Той иска да говори с нея, усещам го.

— Брайъни е полудяла по звездата на желанията — Беладона най-накрая нарушава мълчанието. И тя усеща, че Леандро иска да каже нещо, ала не е сигурна какво.

— Имам едно желание — той вади малка кадифена кутийка с рубинен цвят. — Желая да се оженя за теб.

Беладона го поглежда смаяна.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

Лицето й се променя, пребледнява. В очите й се промъква страх, който не съм съзирал от години. Не, не, не, скъпа, пази се — това искам да кажа. Направи каквото Леандро желае. Можеш да му вярваш.

— Защо? — пита тя. — Не е възможно да ме обичаш. Аз не искам да ме обичаш — не и по този начин.

— Грешиш — отвръща й той съвсем спокоен и съсредоточен. — Аз те обичам. Влюбвах се в теб всяка сутрин, всеки ден. Обичам лицето ти, когато говоря с теб, без значение какво изричам. Обичам цвета на косата ти, формата на пръстите ти, начина, по който прегръщаш детето си, прегърбените ти рамене, когато си притеснена. Не очаквам и ти да ме обичаш, но любовта ми е истинска. Не съм я искал, но тя съществува. Това е. Каквото и да казваш, ти вярвам.

— Вярваш ми? Нима? — пита тя с блеснали очи. — Погледни ме — аз съм нищо. Не съм и жена. Не съм направила нищо за никого, бях никоя, преди да те срещна. Не знам как да продължа да живея. Единственото ми чувство е омразата.

— Отново грешиш — отговаря той. — Ти си твърде много жена и имаш много чувства. Не искам да чувам, че отричаш обичта си към дъщеря си или към приятелите си, нито грижата и съчувствието към близките си.

— Не е същото.

— Разбира се, че е. Ти гориш от омраза и гняв към едного и все пак обичаш другиго.

— Защо? — вика тя. — Защо да променяме всичко? Защо ме молиш сега?

Скъпа Беладона, моля те, погледни този мъж. Той умира пред очите ти, а ти не искаш да го видиш.

— Уморен съм — мълви той, — макар сърцето ми още да не е изхабено.

Думите му напомнят за казаното някога в Мерано. Освен това има и друг начин.

— Та аз не мога да те докосна — шепне Беладона. — Никога няма да позволя, на който и да е мъж да ме докосне. Знаеш го. Никога няма да ти стана съпруга. Защо е всичко това?

Честно казано, понякога тя е такова дърво, че ти се ще да я разтърсиш.

— Няма значение, мила моя. Дори да пожелаеш, не зная дали ще ни се предостави такава възможност.

О-хо, импотентност. Най-добрият приятел на предаността.

— Не се съмнявай, че намеренията ми са почтени — додава той.

Лицето й е загрижено.

— Какво искаш? Никога не съм чувала мъж да говори така.

— Не си имала обичайния опит с мъжете.

Тя ме изглежда остро.

— Какво друго ти е разказвал Томазино?

— Нищо повече от онова, което вече си ми разказвала ти. Затова искам да те предпазя. Нямам преки наследници, а искам и Брайъни да получи име и баща. Никой никога няма да научи откъде идваш, освен ако ти не решиш да му го кажеш. За мен ще си останеш La bella donna, но пред целия свят ще си графиня дела Робия.

Те ще дойдат сами при теб, ако не знаят коя си.

— Станеш ли моя жена, след смъртта ми ще възникнат някои проблеми със завещанието.

— Моля те, стига. Спри. Няма да умреш — настоява тя.

Точно преди смъртта си братът на дядо ми се оплакваше, че в ковчега му няма да има достатъчно място за краката. Allungare!^[3] Настояваше да го удължат. Не умря, докато каменарят не му издяла нов.

— Не е забавно.

— Не смятам да умирам точно в този миг — казва Леандро с незрима усмивка и се отправя към спалнята си. — Обаче смъртта е неотменното условие за живот.

— Леандро — стене тя, — моля те.

Той не й обръща внимание. Познава я по-добре, отколкото тя познава себе си.

— Ако желаеш, за да се чувстваш по-сигурна, ще изтегля документите — казва й той. — Нищо няма да се промени, когато се върнем у дома. Ако кажеш „да“, церемонията ще мине съвсем дискретно. Просто формалност. Никой няма да узнае нищо, докато не умра — и оставя кадифената кутийка на масата. — Вътре има пръстен, подобен на онзи, който дадох на Алесандра. Нейният нося на врата си, така че част от нея да остане близо до мен. — Той се поклони и влезе вътре.

— Надявам се, че ще постъпиш правилно — казвам след дълго мълчание.

— Твоя идея е, така ли? — пита тя.

— Al contrario^[4], скъпа. И аз съм поразен като теб.

— Не се прави на толкова скромен.

— Едва ли е скромност да ти кажа да се омъжиш за него, глупавичката ми. Поне заради дъщеря си. За да има баща, с който да се гордее.

— Искаш да кажеш вместо Негова светлост. Вместо онова чудовище.

Потръпвам несъзнателно при произнасянето на думите. Не съм ги чувал от месеци наред. Не подхождат нито на мястото, нито на вечерта, а увисват като клетва в прозрачния нощен въздух.

— Брайъни няма вина — обаждам се аз.

— Нито пък аз.

— Или Джун. Но това не се отнася нито до Джун Никърсън, нито до когото и да било. А до Леандро. Твоят приятел. Моят приятел. Нашият приятел. Той не е вечен. Поиска толкова малко от теб, а щедростта му не заслужава в отплата страх и грубост — вече съм набрал скорост, но пък Леандро означава много за мен. — Кълна се — продължавам, — понякога ми се струва, че единствено желанието да те види оздравяла, върнала се в света, го крепи жив. Той има нужда от теб, а ти си твърде егоистична, за да го видиш. Впрочем, какво е най-лошото, което може да се случи? Да му го покажеш.

— Какво да му покажа?

— Написаното от теб в онова ужасно време, което преписвах някога. Онази книга. Дневникът.

Онази книга. До последната уродлива подробност. Зная, че я е скрила някъде. Търсих я навсякъде, но тя я е скрила, без да остави и следа. Умно момиче. Знае колко обичам да си навирам носа навсякъде.

— Не мога — отронват устните й след дълго мълчание.

— Защо?

— Знаеш съвсем ясно.

— Какво ще направи той? Ще те изгони? Да не мислиш, че не подозира нещо подобно на това, което ще прочете?

— Не искам да научава най-лошото — тя кръстосва ръце и потръпва, макар че още е задушно.

— Не ставай глупава. След като се грижи за нас от толкова време, какъв си мислиш, че е? Той ни спаси. И знае, че ни е спасил от нещо ужасно. Ала най-вече ни спаси от самите нас.

— А ако е един от тях?

— О, стига. — Трябва да съм бил рязък. — Знаеш, че не е. И това е последното доказателство. Освен това ще ни помогне. Навярно нещо от дневника ще разбуди паметта му.

Тя се усмихва горчиво.

— Понякога ме вбесяваш.

— Добре. Тогава направи нещо.

 

 

За щастие тя преглътна страховете си и го направи. След няколко дена се омъжи за него във Флоренция. Церемонията ръководеше негов приятел, пенсиониран съдия. Никой не беше поканен. Нито Матео, нито Орландо или Брайъни, която щеше да се радва да е шаферка. Зная само аз. Връщаме се у дома и нищо не се променя. Тя дава дневника на Леандро, ала той твърдо отказва да го чете и тя го връща на скришното място, преди да разбера къде е то. Единствената разлика е, че тя носи пръстен със сапфир, с почти същия цвят като тосканското небе, на тънка златна верижка около врата си. И за благодарност Беладона проявява добра воля да прекарва почти по цял ден около Леандро, да се разхождат из градините, да седят с часове на извитите стълби и да гледат танца на пеперудите под слънчевата светлина.

Когато лозята наедряват и узряват по-късно същата година, Леандро се простудява и ляга болен. Всеки следобед го посещаваме, опитваме се да скрием страха в очите си. Само на 72 е, все още е твърде млад и енергичен — поне за мен, — за да умира. Не бих му позволил. А да си кажем правичката, мисля, че му е приятно да боледува, тъй като това го сближава с Беладона. Тя се суети около него, подпъхва одеялата, вика на Катерина да побърза с топлата билкова настойка. Чете му. Или седят и си бъбрят — за всичко и за нищо.

Веднъж, късно през нощта, след като Брайъни го е целунала за лека нощ, Беладона ме пъди навън. Естествено, останах отвън, скрит на терасата, за да подслушвам.

Тя дочита края на „Сън в лятна нощ“, после книгата тупва на масата.

— Ако сме приятели, подай ми ръце — казва й Леандро. — Така е по-добре. Ръцете ти са толкова ледени.

— Аз съм студена — отвръща му тя въпреки неподвижния и спарен нощен въздух. Тя шепне и аз трябва да се настаня по-близо до вратата, за да чувам. — Наистина искам да ти дам повече, Леандро. Направи толкова за мен, учеше ме, позволи ни да живеем тук, в безопасност от света, и се грижеше за Брайъни. Искам… но просто… не мога. Може би смяташ, че е така, но аз не спирам всеки ден да мисля какво не е наред с мен. Не мога. Мисля, че никога няма да мога.

— Шшшт — мълви той. — Легни до мен. Легни до мен и замълчи.

— Не искам да живея без теб — казва тя след дълго мълчание. — Не съм си представяла, че ще го кажа на мъж, но е истина. Не искам да е така, но не може да е иначе. Твърде дълбоко в мен е, за да го отхвърлям.

Никога не съм я чувал толкова нежна и очите ми, нали съм си сантиментален, се изпълват със сълзи. Под маската на непреклонността, женското й сърце продължава да тупти.

— Няма значение, скъпа — казва той. — Наистина. Сега си с мен, а това е единственото, което искам.

— Но…

— Шшшт — повтаря той, — спи. Трябва да спим.

След тази вечер тя започва да му чете и да си ляга до него, той я прегръща и те заспиват. Утеха, чиста и проста като бащина прегръдка.

Никога преди не е усещала такава сигурност, но предвид природата на романа ми тя не може да бъде дълготрайна.

Една задушна утрин в края на август оставих подноса със закуската им на масата и отворих вратата. Беладона седи в леглото, обвила коленете си с ръце, и се люлее напред-назад. Не, не, не! Лицето й е мъртвешки бледо, втренчено в нищото, и кръвта ми замръзва. Както винаги, Леандро изглежда спокоен и красив, сякаш един лъч от небесата е стопил годините му. За по-малко от секунда се питам дали не е видял Алесандра и Беатриче, преди да склопи очи.

Обръщам се и тичам в кухнята. Катерина ме поглежда и изпуска на пода лъжицата с трясък, прокънтял по-силно от топовен гърмеж, после ридае. Знае. Сега няма да помогне никаква билка. Роберто също дотичва и цялата къща ненадейно попада в безпорядък.

— Доведи Матео, бързо! — викам му аз. — И Орландо. — Изтичвам обратно в стаята на Леандро, но всичко остава непроменимо. Беладона се люлее напред-назад с невиждащ поглед.

Матео се втурва вътре, прегръща я и я вдигна, сякаш не тежи повече от Брайъни. Тя не мигва. Направо искам да започне да крещи и да вилнее от скръб като Катерина и останалата прислуга, чийто вой се чува от другия край на къщата. Шокът е смразил сетивата й и още повече е вкаменил сърцето й.

Беладона отказва да излезе от стаята си дори за погребението. Поканени са някои от деловите съдружници; прислугата и семействата им и повечето от жителите на градчето, които хълцат, докато хвърлят върху ковчега лаврови клонки, преди да го отнесат в семейната гробница.

След погребението отивам до открития театър и се вглеждам в скритата в дървото сова — спомням си вечерта, когато Леандро ни я показа. Тъгата ми за спокойния му поглед и загадъчните му бележки ме изпълва с такава болка, че се хвърлям на каменните стъпала и дълго плача, докато Матео не идва да ме прибере. Брат ми седи до мен и не помръдва, докато раменете ми не спират да се повдигат. После ми подава ленена кърпа.

Вземам я да си изтрия носа, преди да осъзная, че е била на Леандро. Отново избухвам в ридания.

— Изглеждаш ужасно — казва той. — Ела. Имаме нужда от теб.

Такава молба, отправена към щедрата ми натура, винаги ме мобилизира. Впрочем, очите ми са още подути, а ризата — намачкана и мокра.

Още няколко дена Беладона е в кататония, докато прочитат завещанието. Ще ви спестя сцената с абсолютното изумление, след като завещанието разкрива, че двамата с Леандро са женени. Виждам леката чупка в ъгъла на устните на Катерина, но, естествено, не мога да съм сигурен.

Както очаквам, Беладона ще наследи огромна част от състоянието му, за Брайъни е оставен значителен доверителен фонд, а за Лора и децата й е предвидена огромна сума. Всички слуги получават изключително добри възнаграждения и по нарочна молба на Леандро могат да останат до смъртта си, ако желаят, да се грижат за Ка д’Оро, както досега.

На мен ми завещава колекцията си от бастуни с лъвски глави и скрито острие, както и които си пожелая книги от библиотеката. И котешкото око, макар да не искам да го нося. То е твърде важна част от самия него, но жестът му изпълва очите ми със сълзи. След това адвокатът ми връчва писмо, запечатано с яркочервен восък, надписано с едрия почерк на Леандро с тъмносиньото мастило, което купих от Флоренция. Картичката в него казва само:

„Благодаря ти, Томазино. Perduto е tutto tempo che in amor non si spende“^[5].

Помислил е и за нас с брат ми, а когато с Матео чуваме сумата, се споглеждаме удивени.

Жалко, че не можем да си купим с тия пари онова, от което се нуждаем най-много.

Така графиня Дела Робиа става смайващо богата, дори отвъд собственото ми въображение. Не че го мисли, докато се взира безмълвно от терасата. Тя едва хапва, едва кима на дъщеря си. Забелязвам, че сега носи сапфира на Леандро на дясната си ръка и не спира да го върти, докато кожата й не се разранява, и Катерина й изсъсква да престане.

За нея парите на Леандро не са реални. Единственото реално е това, което открихме в шифрованата сметка след бягството ни от Белгия, но още не съм ви разказвал за нея. Не мислете, че съм забравил. Почакайте малко!

Моля ви, имайте почит към мъртвите.

 

 

След около месец Беладона се качва на терасата пред стаята на Леандро и сяда до мен. Стиска един от червените кожени бележници, които съм купувал във Флоренция. Отваря го. Вътре виждам купчина листове, изпълнени с дребничкия й наклонен почерк.

— Виж — казва тя. Измъква запечатан плик и ми го подава. Познавам почерка на Леандро и тъмносиньото мастило. Не знам как е издържала цял месец, без да го прочете. Аз щях да се побъркам от любопитство.

— За теб е — казвам.

Тя тръсва глава.

— Просто го прочети.

— Е, добре. — Отварям го внимателно, прокашлям се и чета.

„Скъпа моя Беладона,

Ти си избрана да строшиш веригите, наложени от света, и вярвам, че няма да трепнеш по пътя си. Веднъж ти казах: вярвай и няма да загубиш, няма. Знам, че си го научила. Остани вярна на пътя си, защото отмъщението ще те победи, ако не го победиш ти.

Те ще дойдат при теб, ако не знаят коя си.

Да, и ти ще ги намериш.

Не мислех, че стената около сърцето ми някога ще падне или че ще се развеселя, но ти, ангел мой, ти го направи. Спомняй си го, когато нощите са черни и мрачните мисли те гризат. Никога, любима, не забравяй колко много те обича Брайъни и колко се нуждае от теб. Както и верните Томазино и Матео. Скръбта не бива да се превърне в участ. Не оставяй, моля те, самотата да вкамени сърцето ти.

Благославям те, възлюбена Беладона, заради любовта, с която ме дари.

Твой Леандро“

Бузите на Беладона са мокри от сълзи, но очите й остават остри, пронизващи смарагди. Поглеждам я отблизо и виждам, че лицето й се е превърнало в непроницаема маска. Спохожда ме едно от лошите предчувствия в астралното коляно. Маската се превръща в ненараним камък.

— Няма какво друго да загубим — мълви тя. Гласът й е рязък.

— За какво говориш?

— Нима не разбираш? Той беше последната ми възможност.

Не искам да бъда такава — му е казала тя, — но не мога иначе.

Възможност да обича, иска да каже тя, възможност за живот, който не е диктуван и разрушен от червеите, прокопали сенчестите ями на мъстта.

— Нали имаш мен, Матео и Брайъни — опитвам се да говоря спокойно. — И всички в къщата, които те обичат.

— Не ми говори повече за любов. Любовта няма нищо общо с мен.

— Стига глупости. Та ти обичаш собственото си дете.

— Това не влиза в сметката.

— Леандро нямаше да се съгласи с това.

— Говори, каквото си искаш, Томазино. И без това го правиш. Няма значение.

Някакво чувство за безполезност кара думите да замрат в гърлото ми.

— Готова съм да напусна къщата — продължава тя. — Беше дом на Леандро, а без него аз повече не й принадлежа.

Не, не, не — мисля аз. Ужасно съм разглезен от охолния живот тук.

— Къде искаш да отидем?

— Някъде, където ще открия членовете на клуба — казва тя гневно. — Искам да ги намеря всички до един, искам да страдат и да изгният, искам да ме молят да им облекча болките, преди да ги довърша.

— Няма да ги намериш в Италия.

— Няма.

— А къде?

— В Ню Йорк. Веднага заминаваш за Ню Йорк, за да намериш мястото, което ще ни е нужно. Не ме интересува колко ще струва. Той ни го беше казал веднъж и сега го повтаря. Затова трябва да създам толкова примамливо място, че от цял свят да идват да го видят. Тук — тя ми подава куп листове — е проектът ми. За нощен клуб. Клуб „Беладона“.

Поглеждам я изумен. Тази жена, скрита шестнайсет години от света, се кани да разтвори широко ръце пред него.

Тя се извръща към мен и аз призовавам цялата си сила, за да не трепна пред израза й.

— Не се безпокой — казва тя. — Никога няма да им дам да ме видят в лицето.

Изумлението ми не намалява, но пред мен изплува неясен образ. Да, сега го виждам. Зная какво трябва да правим. Отивам в Ню Йорк да душа за идеалното място. Ще заложим примката и ще я стегнем. Още веднъж, за последно, Леандро я спасява и й дава цел.

Никой няма да помисли, че графиня Дела Робиа е станала Беладона. Никой. Не и членовете на клуба. Ще ги намерим и ще ги унищожим всичките.

О-хо, Беладона, сладка-сладка отрово!