Карън Молине
Беладона (23)

14
Членовете на клуба

Те откраднаха живота й. А сега тя щеше да открадне бъдещето им.

Нали разбирате — най-накрая чрез Прич до нас беше стигнало името на един от членовете на клуба. Колега на сър Пати, както и предполагахме.

— Наложи се да се ровим ужасно много и то внимателно — разправя Прич. — Всичко трябваше да е абсолютно чистичко. Не можех да рискувам да прецакам подобно положение и да тръгна по дирите на не когото трябва. Щяхме да прецакаме всичко.

Той е абсолютно и напълно сигурен обаче, че е открил точно онзи мръсник, който ни трябва. Заслужил си е да злорадства.

— Да ти кажа, много лесно се влиза: прислужниците винаги се отнасят крайно почтително към всяка униформа. Рекохме им, че сме от телефонната компания, много е наложително да проверим линиите, много ви благодарим. Кажете на прислужниците, че са много мили и ги изведете да пийнат по едно-две. Купете им някоя дрънкулка. И ги накарайте да изплюят всички камъчета, както малко дете — бонбончето. А после разбийте горкичките им сърчица и офейкайте. Не е хубаво така, ама хич не е.

Но аз никога не съм твърдял, че сме добрички. С доброта доникъде не се стига.

Нужен ни е само един, за да ги накараме да се страхуват, че са ги разкрили. Едно изтичане на информация, за да се обединят и да съберат клубния съвет на спешно събрание. Без съмнение е рисковано, но нямат избор. Не и след като на няколко пъти им се е намекнало за позорния край на сър Пати.

Разчитаме на тяхната наглост. В края на краищата, тяхната много особена организация никога ли не се е натъквала на засечка, докато векове наред се е събирала на всеки три години като по часовник? Дори и след като Едуард си падна по оная ужасна американка и тя заплаши да изплюе камъчето? Или пък може би някое момиче нещо се е ядосало и е трябвало да й наливат акъл в главата; а някое може би се е прибрало разплакано при мама и татко и те са се оплакали в полицията, но така и нищо не е излязло. И сега нищо нямаше да излезе.

Екипът на Прич от надеждни разведчици работи с военна точност; всъщност на цялата им тайфа не им е било толкова забавно, откакто разгадаваха шифри през войната. Според мен Прич е единственият сред нас, който точно сега е ужасно щастлив. Гай със сигурност не е. Той се вкисва в апартамента си в „Конот“ и се среща с Прич в един мрачен, злокобен следобед. Отиват на разходка из Грийн парк.

Прич внимателно оглежда Гай, после започва да си подсвирква фалшиво.

— Значи, тя ти влезе под кожата, а? — пита той нехайно.

— Не мислех, че толкова ми личи — отвръща навъсено Гай.

— Тя така въздейства на хората — казва Прич. — Да ти кажа, аз само веднъж съм я виждал. В Италия, когато графът беше още жив.

— Каква беше тя тогава? — пита Гай.

— Странна. — Прич дърпа нагоре яката на палтото си. — Никога не съм срещал жена, която да може да се прокрадва по този начин зад гърба ти, без дори да шукне.

— Още го може.

— Не се учудвам. Леандро ми каза, че неговите прислужници я наричали La fata. Повече приличаше на призрак, отколкото на човек. Постоянно ми се струваше, че ще се изпари пред очите ми. Много странно. — Той пак поглежда Гай. — Ти си влюбен в нея, както разбирам.

— Да. — Лицето на Гай е също толкова мрачно, колкото и времето. — И това ли ми личи толкова?

— Че си влюбен, или че си мислиш, че е безнадеждно?

Гай поглежда Прич, изненадан, че един толкова непредразполагащ човек като него го е разгадал толкова ясно. Аха-а да се усмихне. Тя наистина има дарбата да наема само най-добрите, осъзнава той. Спомня си своя разговор с искрено вашия разказвач за това — в един уханен следобед, докато седяхме на верандата в Ла Фениче и си говорехме за нищо и за какво ли не.

— С тебе тя е ударила джакпота — казва Гай на Прич.

— За мен беше удоволствие — отвръща той — да работя в услуга на такава достойна кауза.

— Дошъл съм да ти помагам — казва Гай. — Ще направя каквото мога. Трябва да правя нещо. Моля те, дай ми някаква работа.

— Веднага. В момента най-вече изчакваме. Почти сме стигнали до края.

— Разбирам. — Те потъват в дружеско мълчание.

Продължават да се разхождат. И двамата мислят за Беладона.

— Може ли да те попитам нещо? — обажда се по някое време Гай.

— Естествено.

— Кой е този Джак? Брайъни го нарича чичо Джак. Работил е за тях в клуб „Беладона“ в Ню Йорк, нали?

— Да. Джак Уинслоу. Много достоен мъж; тя си позволи да му се довери — отговаря Прич. Той много добре разбира накъде бие той. — И той беше влюбен в нея, да ти кажа, преди тя да затвори клуба. Долавях го в гласа му и един ден, докато си приказвахме по телефона, го притиснах да си признае. Той ми каза само: „Тя ми каза, че нямала сърце“ — нищо повече. Това едва не го довърши.

— Но той продължава да работи за нея, нали?

— Да, но по заобиколен начин. Координира всичките й дела в Ню Йорк. Ожени се. Улегна. Малко по-щастлив е отпреди.

— Разбирам.

— Е — Прич докосва шапката си. — Трябва да тръгвам. Съвсем скоро ще ти се обадя, ако всичко върви според плана.

— Благодаря, господин Причард — казва Гай.

— Викай ми Прич — отговаря му той. — Всички така ми викат.

Сбогуват се и Гай бавно се връща в хотела. Прич се запътва към най-близката кръчма, за да обмисли нещата над халба „Гинес“. Напипал е слабото им място: или, както той го нарича, „вратичката“. Ще стане чрез сина на един от тях, някой си сър Бенедикт Гибсън, член на парламента, който е присъствал на погребението. Идеално: това ни осигурява повече пространство да хванем семейството в примката и да заплашим със скандал. Повече пространство за блъфиране.

Сър Бенедикт прекарва делниците си в градската фамилна къща на Итън скуеър, а съботите и неделите — в провинциалното си убежище в Глостършър. Синът му Арундел още няма деветнайсет — всеки миг ще му позволят да вкуси от рая, както предполагаме, — и е крайно впечатлителен. Общо взето, той е много мило и прилично момче, макар и донякъде разглезено. Както и повечето момчета от неговата класа, той обожава баща си също толкова, колкото го и презира, и е страшно покровителствено настроен към майка си и малката си сестричка Джорджина, която за удобство са пратили в пансион. Това, което ни върши работа, е, че Арундел често прекарва съботите и неделите на Итън скуеър — бяга от Кеймбридж и само прислугата му прави компания. Родителите му го насърчават в това — да му минат лудите години, съвсем скоро ще улегне и ще се успокои.

Наистина, съвсем скоро.

Трябват ни само няколко часа от времето на Арундел. Прич ще изпрати най-добрия си екип, а те няма да имат проблеми с отстраняването на персонала. Ще им изпратим няколко бутилки най-специални питиета, ей така, за всеки случай. Но по времето, когато Арундел се прибира нощем от купон, те и без това вече спят като заклани. Той пази тишина, защото момчето е съобразително, пък и знае ли човек, може някой ден да реши да вкара някоя млада дама вътре.

Ние сме още по-тихи и от него.

Шпионите го следват вече близо месец, а тази вечер ще става каквото ще става. Единственият рисков момент е, докато Арундел е в клуба и приятелчетата му почнат да се оливат. Трябва да сме сигурни, че ще се прибере сам и не чак толкова ужасно пиян.

Сблъсъците са най-успешни в най-тъмните доби.

Ключът скърца в ключалката; вратата се отваря и се затваря бързо с тежкото хлопване на стари пари. Арундел Гибсън хвърля ключовете си на масата в антрето. Влиза във всекидневната, мята палтото си на канапето, отива до барчето и си налива питие. Това сме го чували десетки пъти.

— Страхотно уиски, старче — обажда се глас. — Малцово.

— Няма такова уиски! — подкрепя го втори.

— Ела пийни едно с нас.

— Какво? Какво? — Младият Арундел се извръща, обзет от паника. Непознатите гласове във всекидневната на родителите му така са го стреснали, че съвсем не знае какво да прави. Освен това главата му все още е леко замаяна от приятно прекараната в безобидно бърборене и флиртуване вечер и едното мартини в повече. — Кои сте вие, по дяволите?

— Аз съм Дърдорко Първи — казва първия глас. Той е плътен и груб.

— Аз съм Дърдорко Втори — обажда се вторият. И той е такъв.

— Викай ни Дърдорковците.

— Кои сте вие? — настоява Арундел. Започнал е да се окопитва. — Как смеете?

— Смеем и още как.

— Това ни е работата.

— Какво търсите тук? — пита Арундел, приближава се до бюрото и отмята светлокестенявия си перчем от челото си. Очите му са много тъмни, висок и строен е, и гледа решително. — Влезли сте с взлом в къщата на родителите ми! Ще се обадя в полицията.

— На твое място не бих го направил.

— И защо така? — пита Арундел.

— Щото полицията знае, че сме тук — самодоволно се усмихва Дърдорко Първи.

— Ако те интересува, точно полицията ни праща — пояснява Дърдорко Втори.

— Тя одобрява идеята да си поприказваме.

— Щото не щеше да се меси в тая каша.

— Гадна каша.

— Тъй, тъй.

— Какво искате да кажете? — пита Арундел.

— Точно каквото ти казахме — кима Дърдорко Първи.

— Как така полицията ще знае за шпиони като вас? — пита объркано Арундел.

— Накарай въображението си да работи, драги мой.

— Мислехме те за по-умен.

— Не разбирам — казва Арундел. — Да не би баща ми да е в опасност?

— В опасност ли? Не.

— Не е точно застрашен.

— „Неприятности“ май е по-подходящата дума.

— Да, да, заплашват го неприятности.

— Точно затова сме дошли.

— Да те предупредим.

— И да те помолим за помощ.

— На тебе разчитаме.

— За помощ? На мен? — вика Арундел. — За какво говорите вие? — Ала май е започнал съвсем лекичко да сваля гарда, успокоен от чуруликането на дърдорковците и от това, че се чувстват в къщата на родителите му толкова спокойни и отпуснати. Пийва глътка. Те като че ли се чувстват повече у дома си, отколкото той — идва му на ума. — Мислех си, че вие сте професионалистите.

— Но ти пък си му рода.

— Той ти има доверие.

— И ние ти имаме доверие.

— Може ли да ти се има доверие, Арундел Сирил Сейнт Джеймс Гибсън?

— Ега ти тузарското име. Страхотно звучи — казва поверително Дърдорко Първи.

— Тузарско е, не ще и дума — съгласява се Дърдорко Втори.

— Малко мъчно се изговаря обаче.

— Бая. Хубаво де. Арундел Гибсън, ти достоен мъж ли си?

— Държиш ли си на думата?

— Можем ли да ти се доверяваме свободно?

— Като човек?

— И като джентълмен?

— Такъв ли си?

— А?

Арундел, позамаян от пиенето и шока, съвсем се обърква.

— Какво искахте да ми кажете за баща ми? — успява да каже той най-накрая. — Какви ги дрънкате, да му се не види?

— Не си отговорил на въпросите ни — казва тъжно Дърдорко Първи.

Споглеждат се.

— Нямаме време за губене — казва Дърдорко Втори.

— Ама никакво.

— Той не е човекът, който ни трябва.

— Боя се, че е така, старче. — Те се изправят в съвършен унисон.

— Ще се видим.

— Ъхъ. Мерси, че ни отдели време.

— Ужасно съжаляваме, дето те стреснахме.

— Другия път — нов късмет.

— Чакайте. Чакайте! Не си тръгвайте — Арундел оставя чашата си и протяга умолително ръка. — Кажете какво искате. Щом е свързано с баща ми… Ще мълча като гроб, обещавам. Честна дума.

— Честна дума… — обажда се Дърдорко Първи.

— … казваш? — довършва Дърдорко Втори.

— Браво, старче.

— Тъкмо на това се надявахме.

— И по-добре даже.

— Трепач!

— Според мен тук трябва да си налеем още по едно.

— Нямам нищо против.

— Говорехте за баща ми? — прекъсва ги отчаяно Арундел.

— Да бе, да. За баща ти.

— Гадна работа, ще знаеш.

— Стегни се, старче.

— Гадно е, да знаеш. Може да съсипе семейството ти.

— Майка ти. На нея хич няма да й хареса.

— На тебе разчитаме, старче.

— Разчитате за какво? — Сега вече е съвсем отчаян. Пак отмята кестенявия си перчем от челото си. Той постоянно му пада в очите — много умилително.

— Чудовищен скандал може да стане — продължава тъжно Дърдорко Първи.

— И затова сме дошли тук — обяснява Дърдорко Втори.

— Да го спрем.

— Да заприщим потока.

— Да запушим с пръст дупката в дигата. Нали разбираш?

— Приготви се да се намокриш.

— Моля ви, не бихте ли ми обяснили на прост английски за какво говорите, по дяволите? — крясва Арундел.

Стаята потъва в тишина. Дърдорковците млъкват. Арундел се усеща, че чува как ехти тиктакането на часовника в коридора. Нищо не разбира от такива хора и от техния свят — те са отработили това положение до степен на наука. Защо да знае, че така се въздейства най-силно върху младите и впечатлителните, върху припряните и темпераментните? През краткия си живот той не е направил нищо, за да си навлече такъв странен сблъсък.

— Баща ти — казва най-накрая Дърдорко Първи — да ти е споменавал някога за частен клуб?

— Много особен мъжки клуб — добавя Дърдорко Втори.

— Като „Уайтс“ ли? — пита Арундел.

— Не е „Уайтс“.

— Знаем, че членува и в него.

— По-особен.

— Клуб, за който не би си говорил с жена си.

— Или пък с малкото си момченце.

— Като порасне момчето, може.

— Само ако е достатъчно дискретно.

— Клуб за джентълмени.

— Ако разбираш за какво говорим.

— Не, аз… — заеква Арундел.

— Мисли, старче, мисли — насърчава го Дърдорко Първи.

— Хич ли не ти е споменавал? — пита Дърдорко Втори.

— Затова къде ще те заведе като пораснеш?

— Когато докажеш, че си станал мъж?

— И че си дискретен?

— Не знам. Не знам! — горещи се Арундел. — Пречите ми да мисля с това ваше дърдорене!

И пак — прекрасен миг на тишина.

— Може ли да си налея пак? — пита Арундел.

— Заслужил си си го.

— Да, нали — измърморва Арундел под носа си. — Много ви благодаря, за което.

— Нали нямаш нищо против? — Дърдорко Първи става и си сипва, без да обръща внимание, че Арундел трепери.

— И аз. — Дърдорко Втори повтаря точно хода на Дърдорко Първи.

— Ах, „Лагавулин“ — премлясва Дърдорко Първи. — Страхотно. Мъжественост — повтаря той.

— Така си е — казва Дърдорко Втори. — Макар че аз предпочитам „Балвени“. Дискретност.

— Клуб за много тесен кръг.

— Членове са само малцина късметлии.

— Предава се от баща на син от време оно.

— От векове. Честно.

— Едуард Седми е бил член, знаеш ли?

— Човек с изумителни апетити.

— Не и синът му, обаче. Той си пада малко тромав.

— Тъпанар.

— Паднал по корем по време на Голямата война.

— И си смачкал…

— Да бе, нали разбираш.

— Нещастен случай. Ужасно.

— Това всеки първолак го знае — обажда се Арундел. Пак започва да се отчайва.

— Добрият стар Джорджи.

— Синът му хич го няма.

— Тоя Едуард! — Дърдорко Първи потръпва. — Ама че вкус! Тоя хич не можеше да се владее.

— Да се хване с тая ужасна Симпсън — Дърдорко Втори също потръпва.

— Срам нямаше, ей!

— Единственият изхвърлен от клуба.

— За стотици години.

— Позор.

— Не трябваше да ти го казваме.

— Изплъзна ни се от устата.

— Не бива да се повтаря. — Дърдорко Първи клати глава.

— Никога — клати глава Дърдорко Втори.

— Знаем, че можем да ти се доверим.

— Нали?

— Разбира се, че можем.

— Строго поверително. Един за всички.

— Всички за един.

— Така си е.

— Не можеш да влезеш чрез подкуп — казва поверително Дърдорко Първи.

— Не е от любов към парите — казва Дърдорко Втори, също така поверително.

— Не е от любов, не ще и дума.

— И ето каква е работата. Някой е решил да издаде четата.

— И затова сме тука, старче.

— Защо ми разказвате всичко това? — пита Арундел. — Защо не се обърнете към баща ми? Той трябва да се притеснява, не аз! Нямам и най-смътна представа за какво ми говорите! Баща ми никога не ми е говорил за неговите клубове. Просто не разбирам.

— Още не те е водил… — пита предпазливо Дърдорко Първи.

— Хммм — обажда се Дърдорко Втори. — Да не си заведе единствения син.

— Много обезпокоително.

— Тъй, тъй.

— Дори не ти е подсказал?

— Или намекнал?

— Не, нищичко не ми е намекнал даже, кълна се — отвръща Арундел. — Живял съм на пансион и много рядко виждах баща си. Всъщност, само през ваканциите. Той има ужасно много работа.

— И няма време да си поговори насаме с най-близките си — клати тъжно глава Дърдорко Първи.

— И с най-скъпите си — клати глава и Дърдорко Първи.

— Не може и дума да става, че е внимавал.

— Не е подочул даже.

— На мен ми се вижда смислено.

— Тъй, тъй, приятел.

— Аз все пак не разбирам защо не сте отишли при него, щом трябва да бъде предупреден, за каквото там твърдите — крещи Арундел.

— Прекалено опасно е — обяснява Дърдорко Първи.

— Следят ни — обажда се Дърдорко Втори.

— Такива ми ти работи.

— Току-виж сме се издали.

— Ти обаче си в безопасност, старче — намига Дърдорко Първи.

— Така да се каже — допълва Дърдорко Втори.

— Знаем, че заслужаваш доверие.

— И какво трябва да правя, значи? — пита Арундел безизразно.

— Кажи на баща си, че трябва да се видим с него — предлага Дърдорко Първи.

— Много просто — додава Дърдорко Втори.

— Спешно е.

— Спешно е, във връзка с едно момиче.

— Момиче в беда — на това винаги се хващат.

— Направо си е като заклинание.

— Кажи му, че трябва да се видим с него.

— Много спешно.

— Кажи му, че ще се видим в града.

— Че трябва да остане тук в събота и неделя.

— В провинцията е по-уединено — протестира Арундел.

— Не можем да рискуваме да замесваме майка ти, старче.

— Тук е хубаво и спокойно.

— Толкова е очевидно, че никой няма да се сети.

— Като в „Откраднатото писмо“.

— Сложи го на най-видното място и никой няма да го открие.

— Ами прислугата? — пита Арундел.

Двамата Дърдорковци бавно се оглеждат из стаята.

— Никаква не се вижда, а? — пита Дърдорко Първи.

— Всички вече са се прибрали на топличко и са си легнали — ужилва се самодоволно Дърдорко Втори.

— Да не би да сте им направили нещо? — Арундел изглежда много притеснен. — Ако сте им направили нещо, ще…

— Ти за какви ни вземаш? — прекъсва го Дърдорко Първи.

— Ние сме професионалисти! — додава обидено Дърдорко Втори.

— Иди провери сам.

— Хъркат, та се късат.

— Няма нужда от притеснения.

— Никаква.

— Звънни на баща си и му кажи каквото ти казахме.

— Много е просто. Проблем с момиче.

— Кажи му, че е спешно.

— Когато дойде, дай му това. — Дърдорко Втори изважда дебел пергаментов плик, адресиран до сър Бенедикт Гибсън с плътен, разкривен почерк, запечатан с тлъст печат от червен восък — с цвят на коктейл „Беладона“. Това е печатът на сър Пати, откраднат от бюрото му по време на чистенето след несвоевременната му кончина. — То обяснява всичко.

— Няма за какво да се притесняваш.

— Да се окастри, докато не е избуяло.

— Не щем скандали, нали разбираш.

— Големи каши стават.

— Ужасни.

— Кофти е за бизнеса.

— И за семейството е кофти.

— Ще ти е благодарен, помни ми думата.

— Но той би трябвало да ти каже — казва Дърдорко Първи.

— Време е да станеш член — додава Дърдорко Втори.

— Особено след това.

— Да спасиш честта на семейството.

И двамата се усмихват до уши, прибират си бомбетата и се приготвят да тръгват.

— Това ли е всичко? — Арундел ги поглежда, отвратен. — Нахлувате тук без покана, разправяте ми тия фантазии за някакъв си частен клуб и за баща ми и се измитате? И аз какво да правя, а?

— Онова, което ти казах, старче — отвръща Дърдорко Първи. Гласът му изведнъж се е променил, тонът му вече не е лек и вятърничав. Арундел пребледнява.

— Не те будалкаме — добавя Дърдорко Втори. — Това е много сериозно. Предлагаме ти да действаш, както ти казахме, а баща ти да се оправя с последствията. Или да чакаш последствията да се оправят с тебе.

— Ами ако нещо се обърка? — пита Арундел. Сдава, горкичкият. Шокът от това, че трябва за първи път в разглезения си живот да вземе важно решение, направо е ужасен. Болезнен дори.

— Какво да се обърка? — изразът на засенченото лице на Дърдорко Първи леко омеква. — Виж сега какво. Ако стане някоя катастрофа, обади се на този номер. — Той подава на Арундел малко листче. — Питай за господин Дърдорко. Само и единствено ако се получи катастрофа. Ясен ли съм?

— Запомни номера и унищожи листчето — припряно добавя Дърдорко Втори.

— Никак не сме добри с момченца, които си пъхат гагата, където не трябва.

— Никак даже.

— Знаем те кой си.

— Знаем те къде живееш. — Дърдорко Първи потупва Арундел по рамото и не може да се сдържи да не потръпне при докосването. — Ти не се притеснявай. Ти си добър син. Гордея се с тебе, старче.

— Бих се гордял, ако беше мой син — ухилва се Дърдорко Втори.

— Ъхъ.

— М-да.

— Да спиш в кош.

— Да сънуваш грош.

И те излизат. Тежката врата се затваря бавно зад тях. Арундел се стрелка към прозореца, за да ги види накъде ще тръгнат. На Итън скуеър няма никой — ни сянка, ни полъх. Той разтърква очи, после се оглежда из стаята. Дори са успели да задигнат чашките. Ни следа от фантастичните Дърдорковци.

Арундел се строполява в едно кресло и затваря очи. Нещо е сънувал, това е. Изпил е твърде много шампанско с приятелчетата си, а после глупашки пресуши онова мартини на един дъх, защото се преструваше на опитен и възмъжал, и е получил нелепи халюцинации. А сега вече се е събудил, може да си легне и да забрави всичко това. И точно в този миг погледът му попада върху големия пергаментов плик, адресиран до баща му. Все още го стиска здраво в ръка. Запечатан с голям печат от червен восък.

Когато сър Бенедикт Гибсън види печата, сърцето му ще пропусне един удар, а жлъчката му така ще кипне, че ще го задави. Сякаш сър Пати се е надигнал от гроба, за да го замъкне право в ада.

О-хо-хо, изобщо не е било сън!

 

 

Останали са само осем — откриваме го благодарение на паникьосаните известия, които сър Бенедикт разпраща на останалите членове и призовава да се свика спешно събрание на старейшините на клуба. Само най-вътрешният свещен кръг, за беда, не и новопосветените. Хенли, Мортън, Томпсън и Тъкър са умрели. И Уилкс, естествено и блаженопочившият сър Патерсън Кресуел.

Почивайте в нестихващи мъки, копелета недни. Бройте се за късметлии, че сте гушнали букетчето, преди да ни се е удала възможност да си вземем последно сбогом с вас.

До тук добре. Знаем къде ще се съберат. Ще ги чакаме.

Планът ни е съвършено елегантен в своята простота, така да се каже. Беладона го измисли, разбира се, и го предаде в най-големи подробности на Прич. Ще проникнем в къщата, където ще се събират, и ще сипем хубавичка доза успокоителни в напитките, сервирани от грижливата прислуга. Напитките бързо ще помогнат на всички членове да се отпуснат в блажен сън. Добавете към този коктейл и леко заплашително поведение, сръчно боравене с оръжия и известен финес при трошенето на черепи — и можете да си уреждате разпити и други подобни развлечения както си искате.

Първо, преди тези мъже да се свестят, ще преровим портфейлите и джобовете им и ще снимаме и запишем всички необходими документи, както навремето постъпиха нашите келнери със сър Пати в клуб „Беладона“. Ще научим истинските имена на тия страхливци и те вече няма да могат да се крият под прикритието на маските и зад привилегиите на ранга си.

После ще ги подредим внимателно за един мил портретен сеанс. Снимките са много важни за потомството! Или по-скоро бих казал серия снимки. На първата всички членове на клуба ще са натръшкани в една редичка, облечени в обичайните си дрешки — расата с качулките, маските и ръкавиците.

Усмихнете се за снимка!

Случайните очи, които ще обърнат внимание най-вече на странната премяна на тази очарователна групичка, няма да забележат, че под расата тези мъже са много неудобно вързани за столовете. Случайните наблюдатели най-вероятно ще се чудят какво точно става, особено като видят надписа под снимката: ЧЛЕНОВЕТЕ НА КЛУБА.

На втората снимка ще бъде открито само лицето на първия монах вляво. Ще изглежда малко замаян и не на себе си, но чертите му ще се разпознават съвсем ясно. Под снимката — същият надпис: ЧЛЕНОВЕТЕ НА КЛУБА.

Иска ми се да добавя нещо и отгоре: КОИ СТЕ ВИЕ? ЗАЩО СТЕ ТУК? Но Прич ми забранява. „Твърде много неща издава, особено ако Негова светлост ги види — казва ми той. — Освен това откъде да знаем дали любимите думички на Негова светлост означават нещо за другите членове на клуба?“ Принуден съм да се съглася. Понякога дори и вашият верен разказвач се налага да се преклони пред по-добрата преценка на професионалиста.

Сигурен съм, че вече сте проумели малкия зрелищен план на Беладона. Една по една ще бъдат заснети всички снимки от тази специална поредица, докато бъдат свалени маските от всяко замаяно лице.

Кои сте вие? Защо сте тук?

Една по една тези снимки ще бъдат показани на обществото. Хиляди и хиляди снимки на странни, тъмни монаси, седнали в редица, отпечатани на гладка бяла хартия с цапащо черно мастило, изведнъж ще наводнят благословения зелен остров, който някога е подслонявал този свещен клуб. Снимките ще се появяват навсякъде — ще хвърчат като полудели пеперуди из станциите на метрото, ще бъдат залепвани под най-невероятни ъгли на табла и скелета, ще ги пъхат под чистачките на колите, ще ги залепват здраво на осветителните стълбове посред нощ. Ще ги носят с утринната поща на видни дрънкала сред обществото, да си изберат. Ще се появяват тайнствено на бюрата на членовете на парламента, на задните седалки на такситата, из всички новинарски агенции на Лондон. Разпенени репортерчета ще се молят да се домогнат до подробности за тази най-скандална и безпрецедентна история.

А може да пъхнем две-три снимки и под прага на Бъкингамския дворец, че защо пък не!

Шокиращо!

Цял Лондон ще ври и кипи, защото всяка сутрин ще се появява нова снимка, докато най-накрая бъдат разкрити всички членове на клуба. Шумотевицата ще е по-оглушителна и от клюките по повод тайнственото откриване на клуб „Беладона“. Кои са те, тези членове на клуба? Какъв точно е този клуб? За пияници или за свръхбогаташи? Забавно ли е там? Или перверзно? Или безсрамно?

Какво да направя, за да ме приемат?

Всичко това няколко часа по-късно Прич обяснява спокойно на членовете. Те са напълно будни и все още вързани за столовете, подредени в стройна редичка. Ярка светлина им свети в очите и те болезнено присвиват клепачи. Главите им пулсират, устите им са пресъхнали, а краката — изтръпнали. Всъщност, и дума не могат да кажат. Защото сме им запушили устите с груби парцали. Не като финия лен, с който са свикнали.

В момента предпочитаме публиката да мълчи. Освен това, тъкмо така те са постъпили с нея. Според мен вкуса на собственото им лекарство определено не им понася.

— Е, господа — казва Прич. Облечен е в същите дрехи като тях — монашеско расо и черна маска. Те нямат представа кой е той, но знаят, че не е от тях. Акцентът му го издава, ако щете. Както и голите му длани, липсата на пръстени, бързите му движения. — Много сме доволни, че сте с нас тази вечер. Всички вие: Дашууд, Дъфийлд, Франсис, Лойд, Норис, Стейпълтън, Уайтхед. Имам да ви покажа нещо, или по-скоро неща от необикновен характер. Надявам се, че ще останете толкова доволни, колкото съм и аз.

Той се приближавало бюрото и взема една от току-що проявените снимки, после се връща и им я показва. Това е възхитителната групова снимка. Прич им я показва мълчаливо, като спира пред всеки, вдига я, приближава я до очите им, така че да видят какво има на нея, дори и да не си носят очилата за четене. Звукът от стъпките му кънти из стаята. Други звуци не се чуват. Със същия успех членовете на клуба можеше и да са умрели и после да са се събудили на някакво много жежко и гадно място.

Започват да се нервират, и то много. Всъщност напрежението е съвсем осезаемо, надига се от тях на изпепеляващи вълни. Нито могат да кажат гък, нито да шавнат. Не могат да се спогледат и да се посъветват помежду си. Това положение е крайно, ами, крайно непристойно. Не могат да направят нищо, освен тихомълком да се паникьосват, докато Прич се връща при бюрото и взема от там още седем снимки. Един по един, той показва на всеки член снимката, на която се вижда неговата мутра, после — и останалите шест.

Ако бях член на клуба, бих се оплакал от качеството им. Тези снимки не са особено ласкателни.

— Е, господа — казва пак Прич, — бих си позволил да направя едно доста волно предположение относно досега безупречно чистичките ви досиета. — Той не вижда никаква нужда да споменава дребната проява на недискретност на сър Пати. — На ваше място в момента бих се колебал дали да продължавам с досега неизменно точните събирания на любимия ми клуб на всеки три години. Бих се чудил дали това наистина е краят на една вековна традиция. Всъщност, бих се чудил и дали ще изляза жив от тук.

Той оставя последният концентриран израз на чувства да увисне във въздуха като целувка край коледната елха.

— Господа, ако решите да ни съдействате, имате честната ми дума, че ще ви се позволи да напуснете тази къща живи и здрави, в същото състояние, в което сте влезли в нея. Ако желаете да напуснете, това вече е съвсем друг въпрос. Позволете ми да освежа спомена ви за току-що разгледаните от вас снимки, първата, от които ще бъде предоставена на обществото утре сутринта. — Той се усмихва щастливо и устните му се извиват под маската. — А сега ще си поприказваме насаме с всеки от вас и се надявам, че ще ми окажете високата чест да ми съдействате. Наистина, ако ми съдействате, процесът на интервюиране ще минава възможно най-бързо и безболезнено. Ако ли не… — Той свива рамене. Усмивката му става още по-загадъчна.

Изведнъж лампите угасват и ние вземаме допълнителни предпазни мерки — слагаме качулките на главите им. Много изтънчен щрих, не мислите ли?

Оставяме ги да седят и да се потят доста длъжко, колкото да се изнервят още повече. После внимателно вдигат първия на ръце и доста безцеремонно го отнасят в една малка стаичка надолу по коридора, където го очакваме ние с включен магнетофон. Завързваме го отново за стола, сваляме му качулката и изваждаме парцала от устата му. Той помръдва, после се разтреперва. Пред него са застанали няколко точни негови копия — монаси, които не се усмихват. За разлика от Прич, застанал по средата.

— Кои сте вие? — пита мъжът. Опитва се да блъфира и да увърта. — Какво искате?

— Знаем кой си ти, Дъфийлд. Дъфийлд — повтаря Прич. — Звучи малко по-различно от Сър Хорас Халиуел, нали?

— Няма да ви се размине — казва той.

— Кое няма да ни се размине, драги ми Дъфийлд? Или предпочитате сър Хорас? Как предпочита да ви казва прекрасната ви съпруга Лусинда? Или преданите ви дечица, Аманда и Кристофър. Те Дъфийлд ли ви казват или мили тате? Колегите ви, убеден съм, ви наричат съветник. Мили боже, та вие сте член на Съвета на Кралицата. Дългогодишен член на клуба. Леле, леле. С един Дъфийлд вече сте имали доста големи проблеми, нали? През 1787-ма. Да не ви е роднина? Или пък просто сте извадили късмет, като сте наследили точно това име?

Сър Хорас мълчи. Изгубил е ума и дума от ужас.

— Наказанието за сваляне на маската е доживотно отлъчване. Съдба, по-лоша от смъртта — продължава да нарежда Прич. Слушал е толкова често записа от разговора на Джак със сър Пати, че и насън да го бутнеш, ще ти го издекламира. — Нали така?

Сър Хорас кима бавно.

— И все пак ние сме се нагърбили с удоволствието да изпълним тази задача — продължава Прич и махва на оръженосците си. — Ето защо правилата вече не важат. Свършено е с клуба. Завинаги. Срамна работа наистина — всички тези прекрасни тайни събрания да свършат по подобен безцеремонен начин. Всички тези очарователни жени. Тръпката от контакта, шифрованите съобщения, тайните събрания. И подчинението. Ах, подчинението. Накарани да мълчат завинаги. Унижавани от мъже, маскирани като вас. Неизвестни. Невъзможни за разкриване.

Той застава толкова близо до сър Хорас, че вижда как вената пулсира бясно на врата на пленника.

— Готов ли си да умреш?

Тишина.

— Готов ли си? — Той дава сигнала и двама от помощниците му изведнъж се приближават до сър Хорас и той изпищява от безжалостна болка.

Много лошо — стените на тази къща са толкова дебели, че другите не могат да го чуят.

— Ние не искаме да умираш — казва Прич и спокойно отпива от чая си. — Поне не точно сега. Не и преди да бъдеш разобличен и да ни кажеш онова, което искаме.

— Защо аз? — прошепва сър Хорас, след като спира да стене.

— Все този въпрос, защо аз — такива като тебе вечно го задават, нали? — Гласът на Прич е груб, изпълнен с ярост. — Сякаш изобщо не сте виновни. Сякаш сме се спрели на тебе и на всички останали без всякаква причина. Глупак! Свърши. Не разбираш ли? Край с клуба! Но ние не сме свършили още с тебе. Не, драги ми господине, не сме свършили с тези като тебе. Няма да ни избягате, така както жените, които сте разигравали на търг, не са могли да избягат от вас.

— Какво искате? — пита сър Хорас.

— По-високо — отговаря Прич. — Не те чувам.

— Какво искате? — повтаря той. Паниката го кара да крещи. — Какво искате?

— Осмия — отвръща Прич. — Тук сте само седмина. За Хенли, Мортън, Томпсън и Тъкър знаем, че са отишли при онзи с чукчето, дето ги е чакал в ада да ги разиграе на търг. Уилкс също, разбира се. Извинявам се, извинявам се, исках да кажа сър Патерсън Крекуел. Къде е осмият? Бейтс. Къде е Бейтс? Мъртъв ли е?

Блъфира. Наш Прич е голям професионалист. Все още не знаем кой от тях е Негова светлост. Няма и да разберем, преди записите на всички разпити да бъдат занесени на Беладона от един от хората на Прич. Тя ги чака — заедно с мен и Матео.

Чака да чуе онзи глас.

Просто изведнъж Прич добива чувството, че Негова светлост е осмият. Онзи, който липсва. Когото наричат Бейтс. Да го хванем така би било твърде лесно, въпреки цялата подготовка. Той е твърде хитър. Вероятно очаква да бъде разкрит още от времето на бягството му преди девет години.

— Не знам — казва сър Хорас. Щом чува Бейтс, той като че изпада в още по-голям ужас. — Не знам.

— Знаеш, знаеш — казва Прич. — Или ще ни кажеш, или ще живееш до края на дните си в мъчителна болка и унижение.

Когато сър Хорас престава да пищи, Прич го пита отново.

— Не мога да ви кажа — казва сър Хорас сякаш след безкрайно много време.

— Защо? Защо го защитаваш?

Прич усеща как по гръбнака му преминава тръпка на нервна възбуда. Той знае. Със сигурност знае, че Бейтс е нашият човек. Бейтс трябва да притежава нещо, да е направил нещо, чрез което ги изнудва да мълчат. Какво? — пита се трескаво Прич. С какво би могъл да купи мълчанието им?

Филм — това е. Онези много особени преживявания в малката стаичка, за които смътно намекнах преди време. Негова светлост трябва да ги е заснемал, докато си прекарват времето с нея. Нищо чудно, че са били толкова доволни от неговото кресло и онази плъзгаща се пластина в стената — всички онези сеанси с всички онези мъже, когато тя е била прикована към стената и гласът му е нашепвал в ухото й какво да прави с тях. Всички членове на клуба.

Мътните да го вземат. Прич има нужда от време, за да се прегрупира. Поверява сър Хорас на един от помощниците си — знае, че от този нищо повече няма да измъкне. Същото ще е с всеки от тях, освен ако някой не ни разкрие къде е Бейтс.

Освен това няма нужда да ви обяснявам в подробности срещата ни с всеки член на клуба, нали? Това би ни направило също такива садисти, каквито са те.

Не, те по-скоро биха рискували да бъдат разкрити публично чрез груповия кадър на неясната снимка, отколкото да си навлекат гнева на Бейтс и изваждането на показ на притежаваните от него снимки, които биха им навредили много повече.

Е, ще се погрижим и за това.

Наемниците се залавят за работа. Нощта ще е дълга — трябва да се отпечатат хиляди копия от първата снимка и да се плати на стотици хора да ги разпространят.

Парите, дадени на богатите, са пропилени пари, както вече казах. Но с бедните правят чудеса, когато те си имат работа.

 

 

Убеден съм, че си спомняте фурора, предизвикан от първите снимки. Дори и американските вестници съобщават за тайнствените снимки, които засипват цяла Англия. Кои са те, тези членове на клуба? Кой ли е положил такива усилия да натъкми една толкова сложна шарада?

Разгадаването на всичко това се оказа по-голямо забавление и от вечер, прекарана в клуб „Беладона“. Освен ако не сте един от седмината монаси, вторачили се в камерата със странен израз, разбира се.

Кои са те? Защо са тук?

Цяла Англия е бръмнала. Освен нас. Ние чакаме.

След вълнуващия спектакъл, когато маските на петима от седмината вече са паднали, телефонът в канцеларията на Прич звъни.

— Говорете — казва в слушалката един от помощниците му.

— Там ли е господин Дърдорко?

— За кого да предам, че го търси? — пита помощникът.

— Арундел Гибсън.

Е, какво става тук? Самият достопочтен син! Каква прелест. Намерете слабото им място — учеше ни Леандро. Намерете слабото им място и готово.

— Задръжте така. — Помощникът изтичва при Прич и му съобщава кой се обажда. Очите на Прич блясват като инкрустираните с диаманти токчета на Беладона. Как проблясваха, докато обикаляше от маса на маса в клуба и си вееше с ветрилото в уверена притома!

— Господин Гибсън — Прич леко е снишил гласа си. — Както разбирам, станала е катастрофа.

— Да, Бог да ми е на помощ, точно така е — Арундел като че ли е страшно напрегнат. Толкова е на ръба, че дори не се усеща, че насреща му не е някой от Дърдорковците. — Трябва да ви видя веднага. Много е спешно.

— Разбирам — отговаря Прич. — А откъде да разберем, че можем да ви имаме доверие?

— По дяволите, звъня от уличен телефон — крещи Арундел. — Трябва да ви видя! Никой не знае, че се обаждам. Най-малкото баща ми. Ако открие, ще ме убие.

Или ще го лиши от наследство.

— Задръж — казва Прич. Затваря слушалката и оставя Арундел да се поизпоти. После отново я вдига. — Нека се срещнем тази вечер в „Сивата лисица“. Това е една кръчма в Олгейт Ийст, на Олд Монтагю стрийт. Точно в осем. Ела сам, иначе срещата се проваля.

— Олгейт Ийст — да не сте луд? — възкликва Арундел. Не успява да се сдържи. Този квартал в Ийст Енд далеч не прилича на лъскавия свят на Ийтън скуеър.

— В осем, старче — казва Прич и затваря слушалката. После привиква Дърдорковците и им обяснява какво да правят.

Когато Арундел се появява, шашардисан и изнервен, точно в осем на секундата, Дърдорко Първи и Дърдорко Втори вече са седнали в един тъмен ъгъл, облегнати на стената, и къткат чашките си. Всъщност на масата се кипри бутилка „Гленморанги“, която се изпразва с много бързо темпо, наред с очукана тенекия лед и чаша за гостенина.

— Пийни едно, старче — обажда се Дърдорко Първи, щом Арундел присяда нервно и отмята перчема от челото си — нервен жест, който те много добре си спомнят. Самотната маса до тяхната вече е окупирана от опърпан пияница, който гълта халба след халба „Гинес“. Разбира се, това не е никой друг, освен Прич.

— Като че ли си малко на тръни — отбелязва Дърдорко Втори и му налива уиски.

— Нищо чудно — обажда се Дърдорко Първи.

— Напрежение си е.

— Голяма излагация.

— Ужасен удар. Ужасен.

Арундел затулва лице с шепи и преглъща уискито.

— Сам-самичък ли си, а, старче? — пита Дърдорко Първи.

— Разбира се, че съм сам. Кой ще е толкова тъп, че да ме следи чак до тая забравена от бога дупка?

— Не те питах за това — казва меко Дърдорко Първи.

— Обаче си знаехме, че на тебе може да се разчита — добавя Дърдорко Втори.

— За всеки случай те проследихме.

— Малко предпазливост в повече не вреди.

— Ох, вие двамата и мъртвец можете да съживите. Ако и само за да си направи удоволствието да ви накара да млъкнете — казва унило Арундел.

— Тъй значи — муси се Дърдорко Първи.

Дърдорко Втори също.

— Тъй било, а? — обажда се той.

Млъкват за минута. После Арундел издухва носа си и въздиша.

— Катастрофа, значи — подсказва Дърдорко Първи.

— Спешна катастрофа — додава Дърдорко Втори.

— Чакаме.

— Спокойно, не бързай.

— Объркана работа, а? — казва с поверителен тон Дърдорко Първи.

— Не си виновен ти.

— Аз съм виновен! — извиква Арундел, после прикрива уста с ръка. — Аз дадох на баща ми онова писмо и вижте какво стана!

О-хо-хо, страсти младежки! Той в края на краищата наистина е много мило момче. Прекалено мило, за да го приемат в този клуб. Те искат само гаднярчетата. Покварените, които могат да бъдат подлъгани.

— Дръж се — казва му твърдо Дърдорко Първи.

— Малко си нахален — обажда се Дърдорко Втори. — Изобщо не си виновен ти.

— Чуй ме, старче — продължава Дърдорко Първи, — слушай внимателно. Избрахме те, защото само ти нямаш никаква вина. Защото знаехме, че можем да ти се доверим; че ти си честен, прям и, осмелявам се да кажа, все още доста обременен с чувство за чест, що се отнася до името на рода. Ако не бяхме избрали тебе, щяхме да пратим вестта по някой друг, не чак толкова достоен. Вярваш ли ми? Вярваш ли?

Казва го толкова сериозно, че Арундел кима с очи, пълни със сълзи. Никога досега Дърдорко Първи не е произнасял толкова много думи на един дъх.

— Вината си е на членовете на клуба — додава Дърдорко Втори. — Само те са си виновни.

— Но какво толкова ужасно са направили? — пита Арундел.

— Какво са направили ли?

— А какво не са?

— Измама, старче.

— Измама и заблуждаване.

— Но половината хора, които познавам, мамят и заблуждават по един или друг начин! — възкликва Арундел.

Дърдорко Втори потръпва.

— Да ти имам приятелите.

— Не съм казал, че са ми приятели! — защитава се Арундел.

— Къде ли се учат на тия номера, чудя се? — продължава Дърдорко Втори. Все едно, че Арундел нищо не е казал.

— Може би от милите си татковци? — предполага Дърдорко Първи.

— На татково коляно.

— По-скоро метнат през татково коляно.

— Татко-заместител.

— Искаш да кажеш, директорът на училището.

— И пръчката му.

— Показалката. Ремъкът. Каишът.

— Или пък другарчетата от класа.

— Бавачката, ако щеш.

Дърдорко Втори изглежда омерзен.

— О, не и бавачката!

— Боя се, че и тя — отвръща Дърдорко Първи.

— Вие за какво говорите? — вика Арундел.

— За това какво ги е създало такива, разбира се.

— Оформило ги е.

— Което ги е извратило.

— Кого е извратило?

— Членовете на клуба, разбира се.

— И затова са толкова извратени.

— И трябва да бъдат спрени.

— Но какво са правели тези членове на клуба, освен че са мамели? — пита Арундел, съвсем отчаян.

Дърдорковците се споглеждат, после поглеждат и Арундел. Гадното чувство в стомаха му прераства в изгаряща, мъчителна болка. Собственият му баща е един от тези перверзни типове, за които дрънкат Дърдорковците. Баща му е един от монасите, маската му ще бъде свалена и цял свят ще разбере това. Баща му знае всичко онова, в което смятат да го посветят Дърдорковците, каквото и да е то. Собственият му баща.

— Можем ли да ти се доверим? — пита Дърдорко Първи.

— Безрезервно? — додава Дърдорко Втори.

— Знаете, че не съм се изпуснал пред никого.

— Не и пред децата.

— Не съм дете — протестира Арундел. — Имате думата ми. Честната ми дума.

Дърдорковците се споглеждат.

— Кълна се! — пламенно казва Арутдел. — Кълна се в честта на сестра си!

— Мамели са жени, старче — казва тихо Дърдорко Първи. По-меко Арундел никога не го е чувал да говори. — Даже не са били и жени. Млади, невинни момичета. Не по-възрастни от тебе.

— Искате да кажете, съблазнявали са ги? — пита Арундел.

— Не — отговаря Дърдорко Втори. — Изобщо не са ги съблазнявали.

Млъкват и за първи път от първата им злощастна среща насам на Арундел отчаяно му се иска да заговорят пак.

— Но какво точно са им правели? — пита той.

— Продавали са ги на търг помежду си — отвръща Дърдорко Първи.

— Мамели са ги, после са ги упоявали и който предложел най-висока цена, печелел момичето — обяснява Дърдорко Втори.

— По хиляда лири за седмица.

— И който купел момичето, правел с него каквото си иска.

— Срещали се на всеки три години. На различни места.

— От стотици години се срещат.

— Нали разбираш, традиция. Шифри.

— Тайната е била половината удоволствие.

— Но не толкова, колкото търговете.

Пак млъкват. Кожата на Арундел е добила мразовития сивкав цвят на зимно небе преди буря. С усилие на волята се сдържа да не повърне.

— Собственият ми баща е един от тях! — задавя се той. — Собственият ми баща — да прави такива неща!

— Боя се, че така излиза, старче — обажда се Дърдорко Първи.

— Майка ми знае ли?

— Без съмнение не знае.

— Но защо ще прави такива ужасни неща? — пита Арундел. Сълзите му аха-аха ще потекат. — Как може да го е искал? Купувал ли е…

— Не знаем — отвръща Дърдорко Първи. — Защо би искал да го прави, който и да било?

— Заради властта — отвръща Дърдорко Втори.

— Властта и господството.

— И заради покварата.

— И аз ли ще стана такъв? — крещи Арундел.

— Нямаш шанс, старче.

— Ама хич.

— Откъде знаете? — пита Арундел.

— Дойде тук, нали? Каза, че станала катастрофа — отвръща му Дърдорко Първи.

— Всъщност, още нищо не си ни казал — напомня му Дърдорко Втори.

— Защото знам, че баща ми го има на онази снимка — отвръща Арундел. Те много добре знаят за коя снимка говори той. — Искам да знам какво мога да направя, за да спра всичко това — преди и той да бъде разкрит като всички останали. Откакто започнаха да се появяват тези снимки, той не е на себе си. Направо се поболя, седи си вкъщи и майка ми ще полудее от тревоги. Не искам нищо лошо да се случи с майка ми и със сестра ми.

— Или с тебе — добавя спокойно Дърдорко Първи.

— Това доста ще навреди на репутацията ти — също толкова спокойно добавя Дърдорко Втори.

— Вие за какъв ме мислите? Как смеете?! — Арундел не може да повярва. — Не съм дошъл тук заради себе си! Всъщност, не знам какво правя! Май полудявам, това е, а няма с кого да поговоря! Знам, че баща ми е направил нещо. Идват да го посетят много повече хора от обикновено, и…

— Знаем, старче — прекъсва го Дърдорко Първи.

— Малко предпазливост в повече не вреди — добавя Дърдорко Втори.

— О, боже, помогни ми! — И Арундел отново заравя лице в шепи.

— На момичетата никой не е помогнал.

— Съвсем никой.

— Ти можеш да им помогнеш.

— Ти и никой друг.

— Какво искате да кажете? — Арундел отново се надига.

— Когато бъдат разобличени всички до един, с клуба ще е свършено — обяснява Дърдорко Първи.

— Това отдавна трябваше да стане — добавя Дърдорко Втори.

— Но сред тях има един по-особен…

— За баща ми ли става дума? — пита Арундел.

— Не. Не е баща ти — отговаря Дърдорко Втори.

Арундел въздъхва дълбоко и допива уискито.

— Най-лошият — добавя Дърдорко Първи.

— Засега.

— Ще ни помогнеш ли да го открием?

— Ще ни помогнеш ли?

Арундел избърсва очи. Устните му са мрачно присвити в тънка черта. В този миг ужасно прилича на Гай, сякаш от погълнат от себе си момчурляк се е превърнал за миг в голям мъж, изправен лице в лице с реалността.

Добре дошъл в клуба!

— Ще ви помогна, но при едно условие — казва Арундел.

Дърдорковците си наливат по едно и продължават да го гледат безстрастно. Няма закъде да бързат.

Арундел си поема дълбоко дъх.

— Да не разкривате лицето на баща ми — казва той. — Ако той ми даде нужната ви информация, да спрете със снимките. Никакви снимки, на които се вижда лицето му. Не го правя заради себе си. Нито заради него — долният мръсник! Заради майка ми и сестра ми го правя. За мен изобщо не ми пука — казва той.

— Нито пък за баща ти — добавя Дърдорко Първи.

— Не, за баща ми никак — отговаря Арундел и пребледнява още повече.

— Свестен човек си ти — казва сериозно Дърдорко Първи. — Бих се гордял, ако беше мой син.

— Аз съм син на баща си — тъжно казва Арундел.

— И на майка си — добавя Дърдорко Втори.

— Това не е утешение за мен — казва Арундел уморено. — Кажете какво трябва да направя.

— Кажи му: Бейтс. Бейтс, през 1935-а.

— Къде е Бейтс.

— Бейтс никога няма да разбере как сме го открили.

— Ние прикриваме следите си.

— Да, нали? — мърмори под носа си Арундел.

— Снимките ще спрат.

— Клубът ще бъде забравен.

— Ако се престраши да каже на единствения си син.

— Къде е Бейтс.

— Иначе не даваме никакви гаранции.

— Ама съвсем никакви.

Отново млъкват. От време на време в кръчмата се разнася смях, но гласовете не се различават.

— Паднал съм в заешката дупка, нали? — казва най-накрая Арундел.

— Момичетата насила са ги натиквали в дупката — напомня му Дърдорко Първи. Гласът му отново е учудващо нежен. — И не са могли да излязат от там.

— Искаш ли да се отбием у вас? — пита Дърдорко Втори. — Да не се замесваш в тази история.

— За нас ще е удоволствие, старче — добавя Дърдорко Първи.

— Не, благодаря — отвръща Арундел. Изглежда толкова окаян и объркан, че бих се осмелил да му хвърля някоя от ослепителните ми, вдъхващи увереност усмивки, стига да бях там, разбира се. Вродената ми сантименталност ме кара в такива моменти винаги да се разкисвам.

— Ти си много по-свестен от него — казва Дърдорко Първи.

— Това надали би ме утешило — отвръща Арундел и става да си тръгва.

— Звънни ни като си готов, старче — подава му Дърдорко Първи листче с нов телефонен номер. — Ще чакаме.

— Ти няма да ни разочароваш — додава Дърдорко Втори.

— Знаете ли, че не сте си улучили професията — казва Арундел, докато слага шапка и си закопчава палтото. — Трябвало е да станете комици в мюзикхол.

— Бъзикаме се, значи?

— Заяждаме се, а?

Дърдорко Първи се изправя, протяга ръка и стиска ръката на Арундел.

— Ти си истински храбрец, Арундел Сирил Сейнт Джеймс Гибсън — казва той. — И считам познанството си с тебе за чест.

— Аз също — Дърдорко Втори също му стиска ръката. — И ние няма да те разочароваме.

— В никакъв случай.

— Никога.

Арундел изпъчва рамене и излиза навън, за да срещне лице в лице света и баща си.

 

 

Така и не разбираме какво точно е казал Арундел Сирил Сейнт Джеймс Гибсън на баща си. Нито пък какво е казал баща му на останалите членове на клуба. Знаем само, че няколко дни по-късно Арундел се обажда на дадения му номер и казва само: Комптън Бейтс. Маракеш. Не е в Англия от 1944 година, не и лично. Но по някакъв начин е поддържал връзка с тях.

О-хо-хо, вълшебното докосване на Негова Светлост. Горещите му сухи пръсти, още по-горещи сред пустинята. Живее си живота в собствен харем, без съмнение, и там жените могат да изчезват безследно. Където тайната може да бъде купена на по-ниска цена и от покорната плът.

Това е всичко, което ни трябва да знаем.

Още веднъж пада маската на един от членовете на клуба, но после снимките изчезват също толкова тайнствено, колкото и са се появили. Кой е бил седмият монах? Всеки иска да знае. Защо е съществувал този клуб? Кой би могъл да направи подобно нещо? Кой носи отговорността?

Шестимата разкрити членове на клуба не казват нищо. Животът им е свършил. Репутацията им; работата им, ако се занимават с нещо; семействата им; високото им обществено положение и социален престиж — всичко това е попиляно, загубено завинаги. Бъдещето им е изтрито за секунда, колкото време е необходимо на една крушка да избухне. Не заслужават нищо, освен съсипии и унижения.

След като сме ги намерили и смлели на парченца, членовете на клуба престават да съществуват. Присъствието им, толкова огромно и ужасяващо в паметта ни, сега се смалява пред реалността на Негова светлост. Честно, за тях въобще не ни пука вече, не повече, отколкото ни пука за Джун и нещастното й семейство. Изхвърляме ги на боклука, като спукани балони след рожден ден.

Отборът ни се приближава към плячката. Това е единственото, което има значение.

Подкупите са грамадни, но ги плащаме, без да кажем и думица. Документите и фалшивите паспорти са в идеален ред. Нали разбирате, Комптън Бейтс е много болен. Ама толкова болен, че като го намерим, трябва да бъде извозен от страната, закопчан за болнична носилка и изпратен с частен самолет при личния му онколог във Вашингтон. Наети са самолети, пилотите са в готовност, откупили сме времето им. Щастливи са да ни чакат край басейна на Ла Мамуния, докато им дадем сигнал. Първо с доста малък самолет летят за Лисабон, после се прехвърлят на по-голям за полета до Вашингтон, а после летят за Кинг Хенри, Вирджиния, където ще се приземят на частната писта на някаква плантация.

Можехме да им кажем, че важното лице на борда е самият Никита Хрушчов и пак нямаше да има значение, при тия бакшиши.

Не искате да ви занимавам с подробности, нали? Не и сега. Не и когато вече сме толкова близо.

След като го открихме в Мароко, държахме го под наблюдение. Когато разбрахме, че е приспан от фалшивото чувство за сигурност, след като изминават шест седмици в спокойствие след скандала с монасите, ние го отвлякохме. Упоихме го тежко, завързахме му очите и го държахме на тъмно.

Точно както той беше постъпил с нея.

После го метнахме на носилката, овързахме го като пълнено пиле и той излетя в нощното небе и след близо ден се приземи на нашата писта.

Внимателно го изнесохме от самолета и го отнесохме в къщата. Надолу по стълбите, надолу, надолу, надолу, покрай бутилките с вино в избата, в тъмничната килия.

Може би когато се събуди, прикован за грубия тухлен зид, влажният кисел мирис на тъмницата ще му напомни нещо. И ще разбере къде е попаднал.

Прич маха превръзката от очите му — Негова светлост не помръдва, унесен в наркотичен сън, — и го поглежда за последен път. Връща се в кухнята на горния етаж, където чакаме — Беладона, Матео, който пристигна снощи заедно с Гай, и аз. Помолихме Гай да стои пред вратата на Брайъни и да я пази да не се събуди, и той се съгласи неохотно. Брайъни, на която той страшно липсваше, още не знае, че е пристигнал. Беладона също не му обръща внимание. Откакто преди няколко седмици Прич й изпрати записите, почти не е излизала от стаята си.

— Колко се радвам да те видя пак — поздравява Прич Беладона. Тя сякаш не е остаряла нито с ден, казва си той в почуда, сякаш е обвита в някаква неземна аура. Само едва забележимите бръчици на челото й и в ъгълчетата на устата издават, че е станала по-твърда и по-чувствителна.

— Момченцето ми там ли беше? — пита тя. — Видяхте ли синчето ми в Мароко?

Той клати отрицателно глава.

— Навсякъде търсихме — казва той. — Седмици наред го следяхме и никога не сме го виждали с дете. Нито веднъж. Но хората ми продължават да следят къщата. За всеки случай.

Краката на Беладона се подкосяват. Тя сяда.

— Знам, че си направил всичко, което е било по силите ти, и никога няма да мога да ти се отплатя. За всичко — казва тя най-накрая.

Нали разбирате, ние знаем, че това е той и никой друг. Никакви съмнения нямаме в това, че именно той е Негова светлост. Двамата с Беладона прослушахме записите на седемте члена на клуба. Не съм чувал гласа му особено често, разбира се, но никога не бих могъл да го забравя. На записите не го чухме — но сега той беше в наши ръце.

— Не мога да твърдя, че не ми е било интересно — отвръща Прич. — Най-хубавата задача, която някога съм изпълнявал.

— Какво искаш да кажеш с това „съм изпълнявал“?

— Време е да се оттегля — казва той спокойно и гледа Беладона. — Направих каквото можах, от тук нататък си ти. Само ти знаеш какво да правиш.

— Разбирам — казва Беладона.

Мътните го взели. Двамата с Матео се споглеждаме загрижено. Не искам да проумявам това; не искам да се изправя срещу Негова светлост или господин Линкълн, или който и да е там, без опитното ръководство на Прич. Не искам да мисля за момченцето. Моля те, Прич, моля те. Не си отивай. Толкова време вече ни помагаш, че…

Изпращам Прич до самолета и той знае какво очаквам да ми каже.

— Според мен — проговаря той — момчето е мъртво или безследно изчезнало. Изпратих в Белгия екип да изследва околността, за да бъдем абсолютно сигурни. Преди не можеше да рискуваме, нали разбирате, защото нашето присъствие там можеше да подейства като предупредителен сигнал за Негова светлост, и той щеше да разбере, че сме по следите му. Доста време ще отнеме, боя се, защото не знаем точно къде да търсим, но разбера ли нещо, ще се обадя.

— Хогарт спомена нещо за това точно преди да умре. Нещо, което не си спомням съвсем точно — казвам аз. — Колко пъти се опитвам да си го спомня, но тогава аз бях застанал на вратата, а Хогарт говореше на Беладона, не на мен. Няма смисъл да питате нея, защото всичко това се е изтрило от паметта й.

— Престани да мислиш за това и то само ще изникне — съветва ме Прич.

— Наистина ли мислиш, че Тристан е мъртъв?

— Да, наистина. Нямаше да се оттегля, ако смятах, че има и най-малка надежда. Ако хлапенцето е било при него или той го е искал, то щеше да е с него в Мароко. Е, това е само мое скромно мнение.

— По-добро от твоето мнение няма — казвам аз. — Освен това, искам да те осведомя, че една кръчма в Мейфеър на име „Вещерска отвара“ си има нов собственик. Документите те чакат в канцеларията. Надявам се, че чак до края на живота си ще се къпеш в „Гинес“. Това е най-малкото, което можем да направим за тебе. Ти без съмнение заслужаваш да ти се връчи бездънна халба.

Колко обичам аз щедрите жестове! Дори и сега, когато сърцата ни са натежали. Прич ми благодари със сподавен глас. После си тръгва. Кой знае дали някога пътищата ни отново ще се пресекат?

Когато се връщам, Беладона седи в кухнята, а на масата до нея лежи маска. Увила се е в наметало, за да я пази от студа, а лицето и е сиво като кожените ръкавици, които си е сложила. Втренчила е поглед в някакво ужасно място, което никога не искам да виждам. Сядам до нея, а след малко слиза Матео, води със себе си и Гай.

Чакаме Негова светлост да се събуди.

Най-накрая тя става и си слага маската. Двамата с Матео също ставаме, но тя ни маха нервно и тръгва надолу по стълбите.

Иска да го види сама. Иска да бъде там, когато се събуди и осъзнае къде се намира и кой е вперил поглед в него в полумрака на тъмницата.

Тя остава долу с часове и най-накрая той трепва и се опитва да се размърда. Дръпва веригата и осъзнава, че не може да мръдне, че е попаднал в капан. Погледът му се фокусира и се нагажда към полумрака, той отново дръпва веригите и се опитва да стане. Ярка светлина изпълва килията и той извръща глава. После отново поглежда напред, очите му започват да се нагаждат и от другата страна на решетките пред погледа му изплува скритото й зад маска лице.

Щом я вижда, той се усмихва. Никаква маска не може да я скрие от него.

— Чаках те — казва той.

Тя не казва нищо, само поставя фенера в краката си.

След час или дори повече ние, тримата, вече не издържаме и тръгваме предпазливо надолу по стълбите, към мириса на страх. Не се чува друг звук, освен ехото на стъпките ни и задъханото ни дишане. „Как ли е могла да го понесе? — пита се Гай. — Как ли не е полудяла?“

Тя седи на малко столче пред килията, прегърбена и изпита, също както беше със сър Пати. Гледа Негова светлост втренчено и той я гледа втренчено с онази негова извратена усмивка.

Тя дори не помръдва — сякаш не ни забелязва. Вдигам фенера и светлината изпълва килията. Той присвива очи, после ни разпознава — мен и Матео. Усмихва се още по-широко.

— Нека го погледна — прошепва ми Гай. Той пристъпва напред и поглежда вътре в килията.

Негова светлост извръща леко глава и вижда Гай. И започва да се смее. Смехът му е толкова ужасен, че бързо пускам фенера на пода и инстинктивно запушвам уши, за да не чувам този противен звук. Хапещият, странен кикот, който отеква сред стените.

Смехът не спира.

Светлината в тъмницата е толкова слаба, че всъщност не виждам Гай, но мога да се закълна, че лицето му е по-бяло, отколкото първия път, когато съзря Брайъни и пребледня въпреки загара си.

Усещам пулсираща болка в коляното. Беладона рязко се изправя и излиза, минава покрай бутилките с вино, изкачва се нагоре по стълбите. Следваме я по петите.

— Ти знаеш кой е той — казва Беладона на Гай, когато отново се връщаме в блажената позната обстановка на кухнята. Гласът й е равен, безизразен.

— Да, знам — отвръща Гай. Гласът му сякаш идва много, много отдалеч, от същото онова ужасно място, което тя съзерцаваше преди.

— Кажи ми кой е той — заповядва тя.

Гай я поглежда, опитва да се усмихне и казва:

— Баща ми.