Карън Молине
Беладона (19)

15
Създадени един за друг

Парите на богатите нищо не струват.

Така решавам в тази благоуханна юнска нощ, когато започват да пристигат гостите за така дългоочакваното парти, което ще сложи край на всички партита в къщата Ла Фениче.

Произнасят името й погрешно — „Фенис“. Звучи като Венеция^[1]. Разбира се, ако някой от тях някога заминеше за там, щяха да видят величествената опера „Ла Фениче“. Но карай! Заяждам се. Защо им е да ходят във Венеция да разглеждат забележителности, когато тия в Кинг Хенри са такава красота и напълно им стигат!

Поне по-рано днес бяха красота, когато бях домакинът на великолепния гуляй на открито за селяните. Хлапетата се стрелкаха насам-натам, спираха помежду игрите на гоненица и на топка да хапнат малко печено пиле или ребра, или да си гризнат от сладките и бишкотите на Бианка, нямащи равни на себе си. Гай беше най-големия шлагер — играеше на разни игри, докато остане без дъх, перчеше се с пръстена, който тайнствено променяше цвета си от червено в зелено всеки път, когато го потърка. На възрастните им стигаше да сложат столове и да постелят одеяла на поляната и радостно да гушкат безкрайни чаши от специалния ми пунш, подправен с бърбън, разни миризми и няколко билки от градината. Всякаква работа, освен храненето на животните, беше забранена и всички побързахме да приключим с досадните задължения възможно най-експедитивно. Лесно беше да се смееш на кокошките, които се разкудкудякаха като луди, ако те очаква хубав южняшки пунш.

— Ето как ще изглеждат гостите по-късно — обявявам аз пред кокошарника и пред всички, събрали се тук. — Също като прекрасните ни кокошки, когато ровят за червеи.

В по-късния следобед всеки полегна да дремне, а ние с Лора се върнахме на балкона на втория етаж. Почивахме си, а свежата зеленина на пейзажа се ширеше безкрай под краката ни.

— Разкажете ми как срещнахте Хю — предложих аз. Беладона ме беше помолила да измъкна подробности и тъкмо сега беше моментът. — Призовете го, та като пристигне по-късно, да е като по магия.

— Запознахме се съвсем случайно — каза Лора и се облегна назад. Много й се искаше да говори за него. — На едно домашно парти в Девън преди около година и половина. Името му ми беше познато отнякъде. Хю Тревенен. Знаех и за жена му, разбира се — Никол, лейди Пембридж. Всеки в нашата „среда“, както се изразяваме, я знае.

— Искаш да кажеш, знае каква такса взема тя за услугите си? — попитах грубо.

— Не, по-точно каква такса не взема — отвърна Лора. — Разбира се, Андрю беше твърде „зает“, така че отидох сама. Никол също била ангажирана с нещо. Бях подранила малко и преди вечерята си направих дълга разходка. После се качих горе да се изкъпя и преоблека. Да ви кажа, този дом беше доста напредничав — засмя се тя. — Почти всички стаи за гости си имаха бани. Така че тъкмо седнах на леглото и започнах да си събувам обувките и чорапите, и разбрах, че в банята има някой. Чух го да си тананика доста фалшиво. — Тя се усмихна. — Всъщност един верен тон не можеше да уцели. Не знаех какво да правя и тъкмо се чудех дали да почукам на вратата на банята или да извикам някой прислужник, вратата се отвори и той излезе от там. Само по хавлиена кърпа, горкичкият.

— Пак добре, че е имал и това — казах аз.

— Точно така. — При спомена за това тя се усмихна широко. — „Божичко — възкликна той, щом ме видя. — Какво?! Коя сте вие?!“

— Тъкмо се готвех да ви задам същия въпрос — отвърнах му аз. — Освен това смятам, че ми дължите обяснение, тъй като това е моята стая.

— Божичко — повтори той. — Сигурно е станала някаква ужасна грешка.

— Или пък е работа на някой ужасен шегаджия.

— Моля за извинение — каза ми той. — Ужасно съжалявам. Нямах представа, че…

— И не сте видели в банята женските дрехи? — подразних го. Той поаленя — така се беше спекъл, че не можах да продължа — нито да се страхувам, нито да се ядосвам.

— Толкова се боях, че съм закъснял, та нищо не съм забелязал… О, боже! Нямах представа. Колко неловко от моя страна.

Той потъна в креслото, а аз отидох до банята и му подадох халата си. Когато го облече, не можеше да ме погледне в очите.

— Ще се облека в банята незабавно и ще извикам някой прислужник да премести нещата ми — каза той. — Не разбирам как така подобно… подобно нещо никога досега не ми се е случвало. Много ви моля, простете ми.

Е, аз вече бях успяла да преодолея шока и започвах да усещам хумора в ситуацията. Освен това той изглеждаше ужасно миличък… и толкова самотен.

— Не — казах му. — Според мен ще е по-добре вие да се облечете тук, а аз да мина през банята. — Той доста се стъписа. — Говоря сериозно — продължих аз. Не знам защо бях толкова дръзка. — Щом и двамата вече сме тук, нека се преструваме, че така я караме от години. Няма да се бавя и секунда.

Грабнах роклята и нещата си, взех най-бързия душ в живота си, навлякох си набързо дрехите и си мацнах малко пудра и червило. Не знам защо ме беше страх, че може да си отиде, докато изляза.

— Но той не си беше отишъл — вметнах.

— Не, седеше точно както го бях оставила, в същото кресло, този път напълно облечен. Погледна ме — все още беше ужасно стегнат — и се усмихна.

— Изглеждате прекрасно — каза ми той.

Не знаех какво да кажа и затова го помолих да ми стегне корсажа. И той го стегна, макар пръстите му да трепереха. После отново седна, докато аз се суетях с бижутата.

— Знаете ли — рече ми той. — Май през всичките тези години, откакто съм женен, не съм гледал жена ми как се облича.

— Имаше нещо в тона, с който каза „жена ми“, което ме прониза право в сърцето — каза Лора и ме погледна. — Знаете ли, рекох му аз, през всичките тези години, откакто съм женена, уверявам ви, никога не съм гледала как мъжът ми се облича.

И двамата се разсмяхме.

— Искате да кажете, че е твърде интимно — казах аз. — Нещо, свързано с това, че частичното облекло възбужда повече от голотата.

— Не ми се удава особено да мисля в един и същи миг за Андрю и за възбуда.

— Е, и какво стана по-нататък?

— Измъкнахме се от стаята, след като се уверихме, че никой не ни следи. Той предполагаше, че някой би могъл да го следи, за да го хване в крачка.

— Искате да кажете, за снимки на потенциална ситуация на изневяра — казах аз.

— Точно така. Но по-късно открихме, че е било невинна грешка на персонала. Всъщност, Гай го откри.

— Тогава ли се запознахте с Гай?

— Да, Хю и Гай са първи приятели. Той каза, че щял да потърси Гай. Гай можел да оправи всичко.

О-хо-хо, ха на бас, че може!

— Във всекидневната имаше сребърен поднос с пликове на него, така че всеки господин да намери името на дамата, която ще придружава — продължи Лора. — Наблюдавах как мъжът, когото бях заварила в стаята си, дръпна някого настрани. Сетих се, че това ще е Гай. Забелязвах, че и двамата ме гледат. Струваше ми се, че и всички останали ни гледат. — Тя се изчерви, и, както обикновено, красиво розово сияние обля изцяло лицето и шията й.

— Ами, късмет — рече му Гай. — Страшно маце е.

— Така си е — отвърна Хю, — но не зная коя е. Ама че съм глупак, да му се не види! Забравих да я питам как се казва.

— Влиза пакостникът — намесих се аз. — Миличкият Гай.

— Не е толкова лош, след като го опознае човек. Наистина не е. Той ми се представи, разказа ми за Хю Тревенен и жена му, Никол, лейди Пембридж, и ми каза, че аз съм най-хубавото нещо, което изобщо можело да му се случи. И всичко това — пет минути преди вечерята. Беше пълен абсурд, но то ме накара да се поотпусна. После Гай за всеки случай ми пошушна, че може би не е чак толкова добра идея да седнем един до друг на масата. „Освен това — рече той — вечерите са най-успешни, когато настаниш един до друг хора, които са люти врагове. Например, жената и любовницата, или някой злощастен драматург и най-нелюбимия му критик. Капка презрение пасва много добре на разговора“. — Тя пак се засмя. — Все още дума по дума помня какво каза, защото думите му бяха толкова, не зная как да се изразя, толкова тропо^[2].

— И толкова верни — добавих аз. — Как мина вечерята?

— Почти не си спомням — отвърна ми тя. — Ние с Хю се опитвахме да откъснем поглед един от друг, но беше безнадеждно. Постоянно си мислех, че това прекрасно чувство е нещо като предупреждение, че в Хю има някакво очакване, сякаш е седнал на банкет и в същото време очаква да грабнат хапката от устата му, преди да успее да отхапе и една дори. Че го преследва чувството, че винаги ще бъде нещастен и разочарован. И тогава осъзнах, че бих могла да кажа същото и за себе си. След вечерята не можех да мисля за нищо друго, освен за Хю — продължи тя. — Как само исках да го заваря в стаята си, когато се качих горе!

— Неприятно ли ще ви бъде, ако ви попитам дали го намерихте?

— Не, разбира се, че не — отвърна тя, а очите й танцуваха. — Но не го намерих. Не тази нощ. Ужасно съжалявах. Но беше твърде опасно. Последното, което бих могла да рискувам, беше някой да ни свари заедно и с най-голяма радост да докладва на съпруга ми. Или на жената на Хю.

— Според мен трябва да запознаем Андрю и Никол — предложих аз. — От тях май би излязла идеалната двойка.

— Наистина — въздъхва Лора. — Но се боя, че това няма да е чак до там лесно.

— Никога не е лесно. Моля ви, продължавайте. — Знаех, че тепърва почва най-сочната част от историята.

— На другата сутрин лежах на канапето в кабинета, пред камината, когато влязоха двама гости и започнаха да си клюкарстват за Хю и Никол — продължи Лора. — Нямаха представа, че и аз съм там. Чудех се как да постъпя — и тогава видях Гай да се разхожда из градината. Той ме погледна, после погледна и тях — и веднага се зае със ситуацията. Точно тогава разбрах, че Гай е истински приятел на Хю.

— Дами — рече той, щом влезе. Направо кипеше от жизненост, много добре си го спомням. Виждах всичко в огледалото. — Пред мен стои една дилема, която само вие можете да разрешите. Дали да се кача горе и да дремна набързо преди обяд, или да се върна към великолепието на природата… в който случай съвсем отчаяно се нуждая от компанията на възхитителни създания като вас. — И им целуна ръка. Те, естествено, се кикотеха, но измъркаха, че не били подходящо облечени за излизане на открито.

— Репутацията на Гай го изпреварва — казах аз. — Такъв съблазнител ли се е родил?

— Не знам — отвърна Лора с обичлива усмивка. — Тези двете определено го помислиха за такъв. Той им каза, че ако успеят да се върнат точно до седем минути, облечени топло, веднага ще тръгнат. Те хукнаха да се обличат, Гай се приближи, наведе се над дивана и ми съобщи, че Хю ме чака и че стаята му е в края на коридора, срещу рицаря с лъскавите доспехи. И така започна всичко.

— Срещу доспехите. — Въздъхнах дълбоко. Толкова мразя нещастните любови. — А сега какво ще правим?

— Не знам — жално каза Лора. — Беладона, от клуба, ме свърза с един детектив в Лондон, но ми каза, че и той трябва да бъде абсолютно сигурен, че случаят е непробиваем. Толкова трудно е. Въпреки че хойка толкова много, Андрю не иска развод.

— Да не би да не иска да загуби достъп до парите ви?

— Да, разбира се, но трябва да мисля и за децата. Както Хю мисли за своите.

— Андрю знае ли за Хю?

— Не, според мен не. — Тя приглажда косата си по свой обичай. — Страхувам се, че ще разбере и че това ще е краят на всичко. Точно затова Гай ми е толкова мил. Не мога да се виждам с Хю, ако го няма Гай да си вре носа насам-натам и да се уверява, че всичко е тип-топ. Той наистина е ужасно сладък.

Тя въздъхна пак и се умълчахме, потънали в мисли за невъзможната любов.

Когато гостите започнаха да пристигат, накарахме ги да паркират гордо лъсналите си хромирани бегемоти в стройни редички на пистата. Всеки номер на кола, сниман вече от скрити камери на вратата, се засича в списъка с кръстосан индекс, изготвен от Намиг и Премиг, за да се установи чия собственост е тя. Всичко тази вечер бе организирано с военна точност. Вероятно тук има повече хора от охраната, облечени в бели смокинги, разхождащи вездесъщите сребърни бокали с леден ментов джулеп, отколкото гости. Такова огромно имение и толкова много гости не е толкова лесно да се държат под контрол, както клуб „Беладона“, разбира се, и ние сме леко нервни.

Но няма как. А и тази единствена вечер скоро ще свърши.

Беладона е застанала в преддверието — поразителен портрет на ведрата елегантност. Огромен рубин, който отива на цвета на очите й, сияе, окачен на колие на врата й. Сложила си е и подходящи обеци от рубини и перли. Гъстата й, кестенява коса е свита на кок, също като на Лора, а червилото й е тъмнорозово. Облечена е с бледозелена рокля без презрамки от сатен „Дукеса“, която страшно й отива, — стегната здраво в кръста, с дълги до лактите ръкавици от същия плат, така че да не й се налага да докосва директно ничия длан. Нито един пръстен не украсява пръстите й, макар че мнозина от гостите й са прихванали пристрастието към пръстените от знаменития клуб, за който са чували толкова много.

Беладона се принуждава да се усмихва лекичко и гостите й нямат представа, че тя брои минутите, докато си тръгнат. Вече е успяла да понесе пороя от комплименти на семейство Робъртсън и изчервената им гостенка Нанси. Особено сърдечно поздравява Купър Маринър — от дърводелския склад, който щом вижда домакинята, се оцветява в такъв очарователен нюанс на моравото, че се налага да се ощипя по китката, за да не се разсмея. Чували сме за хрътките на семейство Блекуотър и за фиаското на Лейтън с обзавеждането и колко трудно е да се оправи човек с всички тия, ами, ужасни хора там долу. Гостите се оглеждат за Брайъни и Сузана и развълнувано се местят от стая в стая, като коментират фантастично натруфеното облекло на дамите. Графинята измърморва учтиво и отказва да лапне стръвта. Ами, че тя в момента е клюка номер едно в махалата: колко приятелски се държала с отхвърлените. Сигурно е, защото толкова много време е живяла в Европа, казват си те.

Тези варвари от нищо не разбират. Ние от Кинг Хенри, от друга страна, притежаваме всички отговори и знаем, че те излизат от бутилките с бърбън.

Предполагам, че е така, защото алкохолът е консервант. Държи ги добре спиртосани.

Беладона не показва никакви признаци на досада, когато гостите нахлуват и тръгват да обикалят къщата, съвсем слисани, сочат с пръст рибите в по-малката трапезария, опитват се да не пипат с пръсти ценните предмети в другите стаи, докато най-накрая разбират, че ги наблюдава навъсен келнер с поднос сандвичи с раци в едната ръка и кобур близо до другата. Те тичат в тръс към богато отрупаните маси на верандата или към бара, за неизброими чаши пунш или бокали с джулеп. После идва време да се позавъртят из великолепната медна бална зала, където оркестърът свири мелодии на Коул Портър и като че ли всичко на този свят е наред.

След час-два на Беладона вече й е дошло до гуша и тя се качва горе, в синята спалня, за да си поеме дъх, като оставя вратата леко открехната. Там тя намира Лора в потиснато състояние, която чака, седнала в едното от двете сребристосини кресла с облегалки-възглавнички, което е обърнала към балкона, разположен почти по цялото протежение на втория етаж. Споглеждат се, ала не казват нищо. Да можеше само Беладона да разтвори душата си и да си позволи да има приятел. Да можеше само да…

Вратата се отваря и те чуват мекото шумолене на сатенени поли. Чува се приглушено тупване и две доста едри тела се отпускат на най-близкото до вратата канапе. Нямат представа, че на креслата, обърнати срещу балкона, седи някой.

— Видя ли свещника? — обажда се с гърлен, провлечен глас едното от телата. — Случайно знам, че струва поне четирийсет и пет хиляди долара. А може би и петдесет.

— Не думай — отговаря другото. — Според теб тя колко пари има точно?

— Цели кофи. Кофи и кофи с пари.

— И откъде, ако мога да знам?

— Ами откъде. Спечелила ги е по обичайния начин — по гръб, откъде!

Лора смръщва чело. Очите на Беладона се присвиват. Всъщност тя си мисли, че тези двете са сред най-забавните същества, които е чула през цялата вечер, но без съмнение няма да им достави удоволствието да им го съобщи.

— Хей, Шърли Маринър, ти си била мръсница!

— Не повече от тебе, Летиша Блекуотър.

— И слава богу.

Следва кратка пауза, през която Шърли и Летиша се наслаждават на моралното си превъзходство. Шърли се е напъхала в ярка синя тафтена рокля с толкова много фусти, че в тях може да се скрие цяла армия; ансамбълът й завършва шапка с паунови пера. Безкрайните харбалички в пастелен цвят на Летиша я карат да прилича на огромна локва разтопен шербет. Още по-зле са обувките им — те са инкрустирани около токовете с редове изкуствени диаманти. Изкопираните пръстени и ръкавици, и маскаради са си гаф, но гледката на вдъхновени от Беладона обувки на селски бал в Кинг Хенри, Вирджиния, ми идва твърде множко. Нещо просто трябва да се направи. И то веднага!

— Оная безбожна стая с всичките ония извратени статуи! Никоя почтена християнка не би държала подобни неща у дома си.

— И ония отвратителни голотии в салона! Срам и позор.

— Ония гадни малки рибки в трапезарията! Колко противно.

— Това отвратително момиченце, дето си играе с дъщеря й! Можеш ли да си представиш?!

— Не че искам моята Мелиса да си играе с нея.

— Нито пък моята Поли.

— Не, в никакъв случай!

— Дипи каза, че била се оженила за някакъв кошмарен италианец. Затова се надува и се представя за графиня. Колкото тя е графиня, толкоз и аз съм Мами Айзенхауер!

Лора прехапва устни, щом Беладона поклаща глава и й прави жест да си мълчи. Най-накрая въздебеличките дебютантки се надигат, въздишат с радостна злоба и след като са си наврели носа във всички останали стаи на етажа, за да видят къде какво има и какво няма, се завръщат на пиршеството на долния етаж.

Беладона за пръв път тази вечер се усмихва широко. Става, без да каже и дума, и оставя Лора, намира ме и ми прошепва на ухо една общо взето великолепна идея. Тръгвам да намеря Орландо, довеждам го, оправяме си папионките и приближаваме Шърли и Летиша. Двете са застанали близо до купата с пунш в сияйната медна бална зала и са се увлекли в клюки. С дълбок поклон — аз се подпирам на един от бастуните на Леандро с лъвски глави на дръжките — ние ги каним на танц.

С пърхане и гугукане колкото за цял магазин за декоративни птички Шърли и Летиша със скърцане правят дълбок реверанс и се усмихват превзето, поласкани, че двама мъже, толкова приближени на графинята, са ги избрали. Изправят се, аз ги заобикалям и те изобщо не забелязват как замахвам рязко с бастуна. Остро като бръснач острие изскача и се врязва под определен ъгъл в блестящите токове на Шърли. Мигнеш ли, ще го пропуснеш. Абсолютна точка за мен.

Орландо отвежда Летиша, Шърли лукаво пърха с мигли насреща ми. Подавам бастуна на келнера, който сервира пунша.

— Твърдят, че аз съм най-добрата танцьорка в целия окръг — заявява ми тя самодоволно, щом музиката започва да свири. Тя фактически ме подмята по целия дансинг и се старае всеки гост в залата да я забележи. След около минута лудешки валс обаче токчетата на Шърли се откършват и тя се стоварва непохватно в ръцете ми с остър, грозен вик.

— Какво става, скъпа госпожо? — питам аз, а от устата ми направо капе загриженост и внимание. — Добре ли сте?

— Токчетата ми! — крещи тя. — Хубавите ми токчета „Беладона“!

Нещо не е доразбрала. Тя е токчето, а Беладона е нейната домакиня.

Помагам й да изкуцука извън дансинга и тя сърдито отблъсква ръката ми, щом стигаме до стената и може да стои права, без да губи равновесие. Всеки се е вторачил в нея с прикрита радост, а няколко от дамите се кискат на глас. Устата на Шърли се е превърнала в черта. Тя сваля обувките си и се отправя с тежка стъпка към един стол, после се стоварва върху него и оглежда обувките внимателно. Токчетата не се чупят така. Не и направените по поръчка токчета на Шърли Маринър.

Забелязва някаква сянка, която пада върху пауновите й пера, поглежда нагоре и среща безстрастният поглед на графинята.

— Четирийсет и осем хиляди шестстотин петдесет и пет долара и двайсет и четири цента — казва тя хладно, преди да се обърне и да се отправи към гостите си. — Но за такъв свещник си струва, не мислите ли?

Шърли пребледнява и едва не припада. Съвсем е забравила за токчетата.

Когато празненството започва да затихва, изпращаме Лора в павилиона да чака Хю. В тази част на имението входът за гостите е забранен и тя може да тъгува в пълно усамотение, без да се притеснява от такива като Шърли и Летиша.

Беладона отива на балкона, за да може да наблюдава как Лора се отправя по пътеката към басейна и павилиона, а унилите й рамене се прегърбват все повече с всяка крачка. Небето е сияйно тъмносиньо, осеяно нагъсто със звезди. Оркестърът все още свири и хората се смеят, но сърцето на Беладона е натежало.

Остава там и наблюдава всичко и нищо. Най-после на вратата се почуква. Влизам, заедно с още един наш гост.

— Простете, графиньо, но бих искал да ви представя на господин Хю Тревенен — обявявам аз.

Значи, той все пак пристигна. Прекрасно. Хю се усмихва нервно, сивите му очи са уморени. Той е слабичък, не много по-висок от Лора, по еспадрили е, а светлокестенявата му коса е изтъняла на слепоочията. Във вида му няма нищо зрелищно, което да се набива на очи — изобщо не прилича на Гай, — но ми се вижда приятен и отчаяно копнеещ да види Лора.

— Ужасно съжалявам, че пристигам в такъв късен час — казва той. Забелязвам, че има прекрасни дълги пръсти и не носи халка. — Моля ви, простете ми, че наруших уединението ви.

Страшно ми харесва как тия излъскани англичани казват уединение. Звучи така, сякаш подрязват плет.

Беладона свива рамене.

— Няма нужда да се извинявате — казвам му. — Много се радваме, че сте тук. Предполагам, че Гай също ще ви се зарадва. Където и да се губи в момента. — Сигурно се гушка с Нанси в плевнята. — Но никой няма да ви се зарадва повече от Лора.

— Твърде сте любезен — казва той, толкова сериозни, че ми идва да го прегърна.

— Тя е в павилиона — казвам. — Ще ви отведа до пътеката, която води към басейна, и ще ви упътя. Това е малка къщичка със сламен покрив — няма как да я подминете. Предполагам, че Лора се е заключила, но резервният ключ е под саксията с карамфилите, вляво от здравеца.

Хю не помръдва — слисан е малко.

— Защо стоите тук като пън — дразня го аз, — когато тя ви чака от толкова време?

Не мога да не се зарадвам, когато виждам внезапното срамежливо щастие, проблеснало в очите му, и преображението на нервния му израз. Сякаш цялото му лице грейва от любов.

Хю ни пожелава лека нощ и благодари за последен път, аз го отвеждам до пътеката и му подавам фенерче. Той буквално тича надолу, после, щом стига до къщата, забавя ход и запристъпва на пръсти. След минутка само открива ключа под саксията с карамфили. Лора се е хвърлила по лице на леглото и се къса от плач, затова не чува нито как вратата тихо се отваря, нито как Хю пуска резето. Не чува тихите му стъпки, докато се приближава до нея. Мисли, че сънува, когато чува нейният любим я вика по име. И продължава да мисли, че сънува, когато се надига и се мята в прегръдките му.

В къщата Беладона все още стои на балкона. Видяла е как Хю бърза по пътеката, така както преди това видя Лора да върви — така унила, и това беше толкова неотдавна. Не знае и не вижда какво ще става, но Гай е застанал в тъмното, скрит в сянката на огромен дъб, и я наблюдава. От неговото скривалище лицето й е ясно осветено изотзад и той забелязва любопитната смесица от задоволство и тревожна меланхолия. Както и умора, мисли си той, а и примирение.

Не е и помръднала, когато няколко минути по-късно той чука на вратата, която Хю е оставил отворена.

— Искате ли едно питие? — пита той, когато тя се обръща, за да види кой е.

— Не. — Тя му обръща гръб, ясен знак за липса на интерес.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — пита той. — Отнася се до дъщеря ви.

О-хо-хо, какъв е настоятелен! Знае, че така ще му обърна внимание.

Тя се обръща. Лицето й не изразява нищо.

— Днес следобед тя ме попита може ли двете със Сузана да ме наричат чичо Гай и аз й казах, че трябва да вземе разрешение от вас — казва той и се настанява удобно в едното от сребристосините кресла. — Тя ми каза, че вече имала един чичо Джак в Ню Йорк и искала да си има чичо Гай във Вирджиния.

Лицето на Беладона е все така невъзмутимо.

— Нямам нищо против — казва тя. — Щом така иска Брайъни.

— Не ми се иска да си мислите, че проявявам някакво своеволие спрямо нея — продължава Гай, — като се имат предвид обстоятелствата на нашата първа среща. Искам да кажа, моята първа среща с вас.

— Като се имат предвид тези обстоятелства, очаквам да ми отговорите на следния въпрос: защо тя ви стресна толкова? — пита Беладона и сяда на другото кресло. Роклята й тихо шумоли.

Гай вперва поглед за няколко минути в ноктите си, лъснати също толкова идеално, колкото и обувките му, и чак тогава отговаря. Беладона нито помръдва, нито се опитва да го кара да бърза.

— Тя изглежда съвсем като сестричката ми — казва той най-накрая. — Гуендолин. Моята Гуени. — Очите му се насълзяват. — Нали разбирате, много рядко говоря за нея. Когато за пръв път видях Брайъни отдалече, сякаш Гуени бе възкръснала. Беше само илюзия на светлината, това е. Също и самозалъгване, предполагам, но колкото по-добре опознавам Брайъни, толкова по-малко си приличат двете. Но физиономиите, които прави, фактът, че постоянно пее и танцува ми напомнят страшно за Гуени. Тя почина много отдавна, когато беше деветгодишна.

— Съжалявам — казва Беладона, макар че гласът й остава студен и безучастен. — На колко години бяхте вие?

— На дванайсет — отговаря той.

Дълго време двамата седят в непринудено мълчание. На него очевидно не му се иска да говори за Гуендолин, а тя не изпитва нужда да го разпитва. От време на време случаен пиянски смях се издига към балкона. На някои от гостите очевидно не им се тръгва, вероятно, защото се твърде пияни, че да си спомнят къде са колите им. Няма значение — Намиг и Премиг с най-голяма радост биха ги откарали където трябва.

— Радвам се, че Хю е тук — казва той най-накрая.

— Разкажете ми за него.

Гай, който очевидно е неуморима натура, е твърде доволен, че може да бъде в услуга.

— Хю има прекрасни обноски, както може би сте забелязали, но това е просто дружелюбна фасада — казва той. — Баща му беше прочут с това, че спеше, с която му падне. Веднъж по време на пиянски гуляй разрязал крака си и крака на любовницата си с бръснач, та да се свържат кръвно. И сякаш това не било достатъчно, ами показвал наляво и надясно снимки от случката и гордо си показвал белега пред куцо и сакато. — Гай поклаща глава. — Според него трябвало да вижда децата си възможно най-рядко и така, както повечето момчета от нашата класа, а аз умишлено използвам тази дума, Хю е бил възпитан от бавачката си. Тя била обичлива жена; според мен това го е предпазило да не полудее. Бавачката разресвала вълнените му гащи с четка за коса, за да не го стягат и бодат. Тя го обичала и го защищавала от всички и най-вече от баща му. Майка му била много заета да забавлява обществото, да обикаля по партита, по соарета, по чайове и така нататък, за да не се занимава със страховитата бъркотия, която създавали в живота й нейните деца, а и съпругът й.

Той не може да удържи нотката на безпокойство, която се прокрадва в гласа му, а погледът му е съсредоточен върху трепкащите в далечината светлини. Тя осъзнава, че Гай говори и за своето детство, че си спомня за болката и пренебрежението, който никога не могат да избледнеят.

— Кога се запознахте? — пита тя.

— В училище. Той беше осемгодишен, а аз — на девет, така че вече бях изживял в повече една година обиди и унижения. Според мен откъсването от бавачката и заменянето й със суровата реалност в училище е шок, от който така и никога не се възстановяваме напълно. — Не го казва, защото очаква съчувствие, а просто защото е вярно.

— И как беше в училище?

— По-добре да не ви разказвам.

Но тя настоява: налага си да седи спокойно до него и да му задава онези въпроси, да понася неговото изключително мъжествено присъствие само защото той може да й отговори на някои от въпросите, измъчвали я години наред. Иска да го слуша как говори, защото той знае кое е оформило онези — членовете на оня клуб. Беладона си ги представя в училище — обсебени от наказанието, трепващи при звука на хубав бой с камшик, който да раздвижи кръвта им. Наслаждаващи се на властта, която им дава положението им в обществото, те се подиграват с нея, радват се на нещастието и мъките на своите връстници.

— Все пак, разкажете ми — настоява тя.

— Като че задачата, която си поставяха частните училища, които постепенно започнах да презирам, беше да забранят всичко, което доставя някакво удоволствие — казва Гай. — И затова храната е лоша, леглата са лоши, отоплението е лошо, учителите са лоши, всичко е лошо. Господ да е на помощ на всяко момченце, което проявява признаци на слабост или на отчаяние. Няма кого да помолиш за помощ, няма към кого да се обърнеш, никой не те закриля.

Сякаш ставаше дума и за нея. За онова, което й бяха сторили.

— И никъде никакви жени, освен готвачките, които напомняха по-скоро за Атила, вожда на хуните, отколкото за бавачката, за мама или за момиченцата, с които си си играел, преди да те пратят там — продължава той. — След като мама, след като…

След като майка му е починала, иска да каже, но не може. Тя го разбира инстинктивно.

— Училището ме направи твърд. Станах доста предприемчиво хлапе, спец по свиването на нещо като ласо от канап, с което хващах плъховете, когато си покажат носовете от малките дупчици, надушили сиренето, което им бях поставил за примамка — продължава Гай. — Другите момчета направо ми се възхищаваха и се стараеха да не изпадат в немилост пред мен, инак намираха умрял плъх в джоба си или в леглото си. Научих този номер от един съученик. Казваше се Ландис. Когато Ландис пристигна, момчетата смятаха да му приложат редовната свинщина — да му се нахвърлят отгоре и да го търкулнат в прахта, за да му покажат кой командва тук. Ландис обаче надхитри грубияните. Когато се настани в стаята и започна да разопакова багажа си, всички бяха смаяни, като видяха хубавите му четки за коса от слонова кост с монограми, от онези, които можеш да видиш на тоалетката на някоя дама. Едно от момчетата, поне педя по-високо и петнайсетина килограма по-тежко, ги грабна — явно си мислеше, че сега ще стане хубава тупаница. Ландис замахна и му фрасна един в мутрата. Онзи падна, облян целият в кръв. После Ландис му подаде ръка, вдигна го, изтупа го, ритна го по задника и го прати да пасе. Ландис ме научи да се бия и да се защищавам. Това беше единственият начин да заслужиш уважение в училище — с внезапна груба сила. На Хю не му беше толкова лесно — беше дребен и крехък. — Той прокарва ръце през косата си. — Ако училището не ти пречупи духа, то без съмнение те кара да повярваш, че превъзхождаш другите, задето си се усъвършенствал. И те превръща в лаком за любов.

— Искате да кажете — за въргаляне в сеното — казва тя.

Гай се усмихва.

— Особено за въргаляне в сеното.

— И за отмъщение — добавя тя.

Гай я поглежда любопитно.

— Да, точно така. Нощем двамата с Хю лежахме в леглата си, треперехме и не можехме да заспим от студ и мечтаехме за отмъщение.

— И успяхте ли? — пита тя.

— В известна степен — отговаря той. — Необходимо е да го планираш.

— Разбирам — казва тя. — Но кажете ми с какво точно се занимава Хю?

— Работи в „Лойд“. Застрахова чаените ми плантации.

— А жена му?

— О, да. Великолепната Никол.

— Както разбирам, Лора изобщо не прилича на нея.

— Точно така. Лора има сърце.

— Защо се е оженил за Никол? — пита тя. — По същата ли причина, поради която Лора се е омъжила за Андрю?

— Гордост — казва той. — Инат. Глупост. Но най-вече, за да си го върне на баща си.

— Не разбирам — казва Беладона. — Тя е лейди Пембридж, нали? Значи не е опозорил семейството си, като се е оженил за нея.

— Мога ли да ви се доверя? — казва Гай. — Това никога не съм го казвал на никого.

— Разбира се — отвръща Беладона. Чуди се какво ли се готви да й каже, а аз се чудя защо изобщо те разговарят така. Не е само нуждата й да опознае мъжете от класата на Гай. Макар че очевидно тя си има начин да измъква признания от най-интимно естество. Заради напрегнатия, въпросителен, ала твърд поглед на зашеметяващите й зелени очи, поглед, който сякаш предизвиква човека: „Кажи ми, аз трябва да знам“.

Но Беладона прекарва сама с Гай повече време, отколкото е прекарала с който и да било мъж, откакто дойдохме в Америка. Това ме тревожи, ала продължавам да го харесвам. Не мога да се сдържа. Той е ужасен развратник, но е забавен и чаровен, предан на Хю и Лора, а и лекува собственото си наранено сърце. Може би затова тя се отнася благосклонно към него. Той не е поискал от нея нищо, освен да го изслуша.

— Никога не съм имал доверие на Никол. Може би винаги съм знаел, че е опортюнистка като мен — казва Гай. — Но Хю беше влюбен и аз се опитах да се радвам за него, макар и да знаех, че нещо е… как да го кажа? Криво.

И затова накарах да я проследят.

Погледнах Беладона. Очаквах да го упрекне, но тя само го гледаше напрегнато.

— Открих нещо от най-тревожен характер и със седмици се чудех как да постъпя — продължава той. — Нали разбирате, сватбата трябваше да се превърне в едно от събитията на сезона. — Той поклаща глава. — Но трябваше да предпазя Хю. Вечерта преди сватбата, след като попрекалихме с пиенето, заведох го на разходка, за да поизтрезнее. Семейството му бе наело апартамент, всъщност цял етаж, в „Кларидж“. Имахме съседни стаи, съединени с врата, така че да мога да го наглеждам. Идеята беше моя, разбира се — той въздъхва. — По някакво странно съвпадение нашата разходка ни отведе до къщата на родителите му късно в навечерието на сватбата му.

— На родителите му, за които се е предполагало, че са в „Кларидж“.

— Точно така. За късмет, Хю беше достатъчно пиян и не можа да осуети намеренията ми, защото аз го вкарах в градината и му посочих една стълба, като бях подкупил един прислужник да я постави там — беше опряна на стената и водеше до прозореца на една от спалните на горния етаж. Подадох му фенерче и му казах да се качи. Казах му, че не може да се ожени, ако не се качи по стълбата.

— Значи, той се е качил и е светнал с фенерчето — казва тя тихо. — И какво е видял?

— Баща си. И Никол.

Тя се смръщва и извръща поглед.

— Да — казва той. — Никога няма да забравя лицето му, след като слезе. „Имаш ли снимки?“ — попита ме и аз кимнах утвърдително. Не каза нищо повече — хванахме такси и се върнахме в „Кларидж“. Опитах се да му се извиня; отначало той просто не знаеше какво да каже.

— Явно са го преодолели — казва тя.

— Да. И той се направи на гламав — никой не заподозря нищо — нито баща му, нито Никол, чак докато не дойде време да потеглят на меден месец. Хю покани баща си в стаята си и му подаде плик със снимки, а после му каза, че никога вече няма да му проговори, докато умре, и че ако се опита пак да докосне жена му, ще изпрати тези снимки във вестниците, че негативите са вече у неговите адвокати, въобще семейството да върви по дяволите. Същата вечер, след като щастливата двойка полегнала в брачното ложе и Никол се приготвила да поднесе безценната си девственост на своя любим, той дал и на нея плик със снимки и й казал, че няма да я докосне, докато не получи доказателство, че не е бременна от баща му, а после ако той поиска, тя трябва стриктно да изпълнява точно каквото й казва, за да произведат наследник.

— Сигурно му е устроила страхотна сцена.

— Страхотна. Сълзи, молби, извинения. Той обаче бил непреклонен. Тя нямала друг избор, освен да се подчини, поне на първо време. Успяла някак си да спечели пак благоволението му, защото знаела, че чувствата му към нея не били угаснали съвсем. След като набързо му родила две деца, тя се завърнала към старите си лоши навици. Само дето го правела по-дискретно. И тогава той срещнал Лора.

— Според мен Никол и Андрю биха били идеалната двойка — казва Беладона и махва с ръка. — Те като че ли се заслужават един друг.

Гай се подсмихва.

— Прав си. Работя по въпроса.

— Толкова ли е трудно да получиш развод в Англия?

— Не е нещо толкова необичайно — казва той, — но ако Никол разбере за Лора, на Хю ще му се стъжни живота.

— Разбирам — казва тя.

— Знаете ли — казва той. — Начинът, по който току-що махнахте с ръка, ми напомня за една жена, която срещнах. Всъщност, не точно я срещнах — просто се запознахме. В Ню Йорк.

— Чакайте да позная. Името й започва с Б и завършва с клуб.

— Как се досетихте? Сигурно заради очите.

— Да, убедена съм, че съм единствената жена със зелени очи в Америка — казва тя саркастично. — Не сте първият, който го забелязва.

Гай се усмихва — този път наистина.

— Ходили ли сте в клуб „Беладона“?

— Искате да кажете, дали съм висяла навън и съм чакала кучето да ме избере?

Не, боя се, че не. — Тя не лъже. Разбира се, че никога не й се е случвало. — Не обичам да бъда сред хора.

— Тогава защо, ако мога да попитам, се подложихте на това празненство днес?

— За да се отърва от обществените задължения и за да дам тема за разговор на досадните ми съседи — отговаря тя. Гласът й отново е леден. — Сега, след като видяха къщата и моите ексцентричности — особено тази, че свободно общувам със смятаните от тях за социално и морално нисшестоящи, ще престанат да ми досаждат с покани за идиотските си партита, пиянски ангажименти и ловни експедиции. И ще ме оставят на мира.

Гай се чуди за един мимолетен миг дали не греши. Той знае, че тя казва истината, че иска да я оставят на мира. Може би Брайъни е имала куче на име Дромди, а не Андромеда, и неговите подозрения са чисто съвпадение.

А може би не. Тя е толкова неподвижна. Толкова е властна. Слуша го с такова властно съсредоточение. Има достатъчно пари да купи Английската банка. Тя излъчва непроницаема мистерия: и той разбира, че се влюбва.

Той става, протяга се и й пожелава лека нощ. Лицето й отново става безизразно учтиво, същото, каквото го видя той, когато за първи път влезе в стаята и седна в сребристосиния стол.

Познавам този поглед, казва си Гай, щом се отправя към стаята си. Твърде много пъти съм го виждал — гледа ме от огледалото.