Карън Молине
Беладона (25)

21
Коренът на всяко зло

— Матео! — пищи радостно Брайъни, щом същия следобед вижда брат ми. Слава богу, тя като че ли не се тревожи много, когато той й казва, че майка й не се чувства много добре и че е дошъл да я наглежда.

— Мама и без това си седи все в стаята — казва тя, бързо се обръща и хуква да търси Сузана.

Матео ме поглежда; поклащам глава. Чудя се как ли ще приеме онова, което ще й кажем, след като Гай напусне стаята в Танталовата къща, в която се крие, и се премести отново в жълтата спалня. Тя е твърде проницателна, за да не се досети, че нещо никак не е наред, но може би радостта й от присъствието на обожаемия й чичо Гай ще облекчи невъзможното ни положение.

Така че когато два дни по-късно Брайъни се връща от училище и захвърля учебниците, двамата с Матео я чакаме.

— Мило момиче, трябва да говорим с теб — казва Матео. — Има една добра новина и една лоша.

— Мама мъртва ли е? — пита Брайъни с треперлив глас и усещам как сърцето ми ще избухне при мисълта кой спи там долу, под краката ни.

— Не, ангелче, не е мъртва. Но доктор Грийнуей каза, че е болна от много опасен вирус и трябва да пази леглото много дълго време. Това е лошата новина. Ще бъдеш ли смела и ще й помогнеш ли да оздравее?

Брайъни кима, но божественото й личице е обляно с такава тревога, че мигом се усмихвам радостно и обявявам:

— Но не искаш ли да чуеш добрата новина? Спомняш ли си какво стана онзи път, когато мама ти каза, че има да ти казва една добра и една лоша новина?

— Не — отвръща тя. Устничките й треперят. — Не помня.

— Добре тогава — казвам. — Излез на верандата и ще видиш.

Брайъни излиза бавно навън.

— Чичо Гай! — крещи тя, мята се в прегръдките му и избухва в сълзи.

— Какво става? — пита той тихо, целува я по косицата и я притиска в прегръдките си. Тя хълца на рамото му. — Не плачи, прекрасна моя кукличке, не плачи. Мама ще оздравее. Обещавам. В края на краищата, ти и мама ми помогнахте да оздравея, нали?

— Да — казва Брайъни и сълзите й преминават в хълцане. — Ти завинаги ли оставаш при нас?

— Ще остана колкото се може по-дълго. Да не мислим сега за това, нали току-що пристигнах, и ти ми липсваше ужасно, ужасно много.

— Колко много? — пита зарадвано тя.

— Колкото всички пъти, когато Базилико си маха опашката — казва той.

— Отивам да го търся — тя се изплъзва от прегръдката му и побягва.

— Благодаря ти, Гай — въздъхвам аз. — Всички сме станали прекрасни лъжци, нали?

— Какво е лъжата, когато истината е непоносима? — пита ме той. Нуждата да отговарям ми е спестена — Брайъни се втурва към нас, Базилико се мъчи да се измъкне от прегръдката й, а зад тях точат лиги тромавите мастифи. Двамата с Гай тръгват да се разхождат с кучетата и за миг се зачудвам дали Негова светлост може да ги чуе, макар че много добре знам, че стените са твърде плътни и той не би могъл да долови нищо друго, освен мекото тупкане на приближаващи се стъпки.

— Хайде, госпожице прекрасна — поглежда часовника си Гай. — Според мен е време да посетим вашата мила майчица.

Въодушевлението в гласа му не е престорено, въпреки начина, по който тя се държа с него преди три дни, когато той каза онези три думички. Откакто Беладона помоли да му дадем дневника, той не е прекарал почти никакво време с нея, а това беше преди месеци.

— Виж, мамо — казва Брайъни, след като взема стъпалата на бегом и се втурва в спалнята на майка си, където тихичко свири радио. — Чичо Гай е дошъл и ще ти помогнем съвсем да оздравееш!

Беладона се насилва да се усмихне. Определено изглежда ужасно, трябва да призная — кожата й е бледа като пергаментовите абажури на лампите, държанието й е отнесено и апатично. Само очите й са живи, до полуда живи, искрят тревожно в яркозелено, почти в делириум. Ако не знаех, че тя измисли тази болест, бих се заклел, че наистина е болна и че доктор Грийнауей й е наредил да лежи в леглото и да не става, докато той не й каже.

— Съжалявам, миличко — казва тя, — но няма защо да се тревожиш. Просто съм много уморена и искам да знаеш, че ако някога дойдеш тук и вратата е заключена, това значи просто, че спя. Ще се оправя.

— Знам — усмихва се доволно Брайъни. — Ние с чичо Гай ще се грижим за тебе много добре. Ще дойде ли пак и сестра Сам?

Беладона клати глава.

— Не, миличкото ми, според мене, не. Не ми трябва сестра Сам, нали си имам тебе.

— И чичо Гай — подсказва Брайъни.

— И чичо Гай — повтаря Беладона, само за да угоди на дъщеря си. Все още не може да срещне погледа му, макар той да не отлепя очи от нея нито за миг.

Брайъни се навежда над леглото и целува майка си по бузата.

— Ето — казва тя. — Това ще ти помогне да оздравееш.

— Благодаря ти, ангелче — казва отнесено Беладона. Бори се да запази самообладание и не иска нищо повече от това да бъде оставена на мира, но не може да го изтърси в лицето на дъщеря си. И без това я лъже достатъчно много.

— Сега е ред на чичо Гай. Трябва да я целунеш, за да оздравее — чурулика Брайъни. — Целуни я, целуни я, целуни я да оздравее, оздравее, оздравее.

Беладона най-накрая поглежда Гай в очите, двамата се гледат и не знаят какво да кажат. Моля те, иска да каже Гай, моля те, не ме отхвърляй. Моля те, не бих могъл да го понеса, когато знам кой е и какво ти е сторил. Моля те, приеми ме. И аз го мразя, колкото го мразиш и ти, а той е мой…

Той се навежда над нея и леко докосва с устни челото й — жест на неизказана нежност.

— Моля те — шепне й той. — Моля те.

— Гай — това е единственото, което успява да каже. Устните й оформят думата, без да я изговори на глас.

Той вдига ръката й и целува дланта й. Беладона не я отдръпва и той се усмихва на Брайъни.

— Да вървим да си поиграем пак с кучетата — казва той, призовал всичките си сили, за да звучи гласът му леко и игриво. — Тали-о, тали-о, биф уак уак!

— Пилци, риби, старият Юниън Джак! — пее Брайъни и изприпква навън от стаята.

— Разкажи ми приказка — казва той, вперил поглед в Беладона, — иначе никога няма да се върна.

 

 

Дните се нижат, а ежедневието ни е много странно — всъщност то кога ли не е било. Неизменно Гай, който се е настанил в жълтата спалня, завежда Брайъни на училище, а Беладона става и се спуска в тъмницата.

— Къде е детенцето ми? — пита тя Негова светлост с глух, монотонен глас, седнала в сумрака, с фенера в краката си. Това е всичко, което му казва. Не го пита защо, не го пита нищо за пленничеството си, нито за членовете на клуба. Ден след ден тя слиза долу и седи часове наред на малкото столче срещу килията му, и пита за детето си.

Гай знае, че тя е там долу, и в мъката си често обикаля в галоп плантацията с Хермес, но винаги посреща Брайъни от училище, когато училищният автобус я докарва пред вратата, Тибо отваря и й дава бонбон — късче от Ню Орлиънс, казва той. Двамата с Гай отиват да видят Беладона, която пак си е легнала, слуша радио и много рядко се обажда. Ако денят е горе-долу добър, на Брайъни се разрешава да си пише домашните в стаята на майка си. После тя излиза да си играе със Сузана или отива до някое друго приятелче, или пък излиза на експедиция с Гай. Беладона остава в стаята си с гласовете от радиото — единствената й компания, а ние, останалите, вечеряме на верандата, когато не е твърде студено. Бъбрим си небрежно за какво ли не, сякаш долу зад бутилките с вино няма окован мъж — там долу, в мрака.

Опитваме се да се преструваме, че животът си тече. Когато може да го понесе, Беладона помолва Брайъни и Гай да й прочетат приказка за лека нощ, защото това доставя на дъщеря й такава радост. Или понякога Беладона ги гледа как играят карти. Гай учи Брайъни как да играе на джин руми и на покер и тя проявява забележителен талант да блъфира, когато и се падне слаба ръка.

Понякога, след като Брайъни си легне, Беладона става и отново слиза в избата.

Къде е детенцето ми?

Това е нейната версия на онова, което навремето й е казвал той.

Коя си ти? Защо си тук?

Досега Гай отказва да слезе долу при баща си. Не бих казал, че го обвинявам. И двамата с Беладона са заключени в собствените си тъмници и се бият с едно и също чудовище.

 

 

Днес се промъквам долу на пръсти възможно най-предпазливо, заставам до вратата на тъмницата и се заслушвам.

— Детето ти щеше да е на десет години — казва Негова светлост. Той би казал какво ли не, за да я измъчва. Иска да чуе гласа й. — Вече не е детенце.

— Къде е той?

— Мислила ли си за кратките ни срещи тук? — пита той. Гласът му звучи абсолютно спокойно, сякаш той е господарят, а тя все още е негова робиня. — Че щом да имаш пленник ти доставя наслада, значи си не по-различна от мен?

— Не ми доставя наслада — казва тя.

— Така ли? — пита той. — Няма наслада в това да се изправиш срещу звяра, да измъчваш врага? Не ти доставя наслада да ме виждаш лишен от свобода и изцяло зависим от прищевките ти?

— Не — отвръща тя. — Каквото и да кажеш, то няма да ме накара да те пусна. Ще останеш тук толкова дълго, колкото ме държа в плен, или докато изгниеш. Което изпревари другото.

— Така ли?

— Да, така — казва тя. — Искам си детето.

— Ще ти кажа къде е детето ти — казва той.

— Не ти вярвам.

— Коя си ти? — пита той. — Коя си ти?

Тя отваря уста. Едва не казва „Твоя съм“, но се улавя навреме.

Той се усмихва.

— Ще ти кажа къде е милото ти детенце само и единствено ако ми позволиш да правя каквото искам. Ти знаеш какво искам. Много добре знаеш.

Тя се изправя толкова рязко, че ми се налага да тичам да се скрия зад един от стелажите с вино. За щастие, тя не заключва вратата нагоре, инак щях да заседна тук, докато Матео слезе да му донесе яденето.

Ще кажа на Матео какво съм подслушал току-що. Истината за Тристан е единствената власт, останала на Негова светлост. Това и спомените за онова, което й е сторил.

По-късно същата вечер отнасям заедно с вечерята и няколко книги. Вече някак си не мога да го наричам господин Линкълн, или графе, или каквото и да било. Той продължава да се държи с осанка на непокътнато превъзходство и изглежда забележително добре за шейсет и четиригодишен мъж, държан против волята си във влажна тъмница. Разбира се, той няма представа къде се намира; знае само това, че общо взето има достатъчно време да седи, да се измъчва и да измисля все по-отвратителни мъчения за нея.

Негова светлост не е от мъжете, които бих нарекъл красиви, защото в чертите му е вдълбана твърде много жестока властност, но мисля, че навремето е изглеждал достатъчно съблазнително за жените, които харесват мъжете със склонност да причиняват болка. Той е среден на ръст, строен, пръстите му са дълги и тънки, носи знаменития си златен пръстен. Очите му са мътни, тъмносини, а не искрящи и дълбоки като на Гай; носът му е тънък и изящен и има изненадващо пълни устни. Косата му е прошарена, доста гъста, която се сплъстява все повече, и леко скосена брадичка, без брада. Това и доста дългата коса му придават вид на разсеян професор, но само докато се вгледаш в него по-внимателно. В лицето му няма веселост, няма радост. Ако те гледа втренчено на светлината на фенера, приисква ти се да закриеш очите си и да побегнеш.

Той преглежда книгите, после се изсмива отсечено, като койот, нахвърлящ се върху труп. Ужасен стържещ звук, от който те побиват тръпки.

— „Животът на развратниците“ — прочита той на глас едно от заглавията. — Какъв тънък намек.

— Да, много увлекателно четиво. Ще ви донеса и всички останали томове. Има един за съименника на един от основателите на клуба, първият Дашууд — казвам аз, вземам друг том и го разгръщам на вече отбелязан от мен пасаж. За кратък, ужасен миг се чувствам като Хогарт — вечно цитирам някоя книга или някой французин. — „Когато човек се ражда с високо положение, притежава несметни богатства и упражнява широко влияние, и все пак не успява да докаже, че е направил каквото и да било през много дългия си живот, освен да задоволява непристойните си желания — чета аз, — човек не бива да се чуди че такъв човек, въпреки чара и обноските си и тям подобни е бреме за обществото.“ — Затварям книгата с глух трясък.

— Ти си абсолютен смешник, нищо повече от тлъст глупак. Макар че може да си мислиш, че си кой знае какво. Ти, и жалкият ти брат — ухилва се леко Негова светлост. — И тя. Да се забърка със сина ми. Да се сдобие с такова състояние. Без съмнение, цената, която платих за нея, отдавна е похарчена за едно такова напрегнато разследване.

Опитвам се да не показвам никаква реакция. Мразя Сульо и Пульо да ме наричат тлъст.

— Защо го направи?

— Какво да съм направил, тлъст глупако? Че те спасих от сигурна смърт ли? Или че я избрах, за да ми доставя удоволствие? Ти как мислиш? Мислех си, че ти си по-умният.

— Защото си могъл — казвам. — Защото ти е харесвало.

— Не е лошо, Томазино. Почти го налучка.

— Защо не се появи, докато беше бременна?

— Много глупаво от моя страна, а? — казва той. — Глупаво. Подцених те. — Лицето му се стяга. — Погрешна преценка. За беда по време на войната ме бяха изпратили в чужбина.

— Онова, което искаш да кажеш, е, че си играл двойна игра с толкова много нацисти и съюзници, че си се уплашил за безопасността си и се е наложило да се скриеш някъде много далече от Европа, за да не могат да те намерят и да те обесят, задето си такъв предател.

— Може би — усмихва се той злобно и разбирам, че поне тук сме го заковали.

— Затова ли замина за Маракеш?

— Наистина ли вярваш, че бих разкрил нещо важно на тлъст глупак като тебе? — казва той самодоволно.

— Не — отвръщам, — но мисля, че първо си заминал за Малайзия, след войната, където вече си имал петролни кладенци и скатани гърнета с пари, и си могъл да подкупиш достатъчно от местните да си държат устите затворени, докато толкова много важни хора те търсят. Така, когато съобщението на Хогарт най-после е стигнало до тебе, ти си бил толкова далече, че не си могъл да стигнеш навреме за щастливото събитие. Да, доста погрешна преценка, бих казал. Доста.

Усмивката му е повехнала. Стреляй право в целта, казвам си. Цели се в сърцето му.

— И тогава — продължавам, — по времето, когато най-накрая успяваш да поемеш гадния си път обратно към Белгия, те е посрещнала много неприятна изненада. Побързал си да отидеш в Швейцарската консолидирана банка, само за да ти кажат, че сметка № 116–614 е закрита неотдавна и следата е изстинала. Не си могъл да направиш нищо друго, освен да поддържаш много особена връзка с останалите членове на клуба, с надеждата, че твоята заплаха от изнудване ще ги държи нащрек и те ще те предупредят, ако заподозрат, че някой ги търси. Те, разбира се, нямат представа, че твоето най-обично и ценно съкровище е успяло да избяга.

Отмествам поглед от него; страхувам се от израза на лицето му, макар че е прикован с верига и не може да стисне врата ми и да го прекърши.

— Всъщност — продължавам, — ти си избрал Мароко като подходящо място, за да се занимаваш с любимото си развлечение — похищаване и измъчване на жени. Бакшишът там прави чудеса, нали? Както и високите дебели зидове и преданите слуги. Прав ли съм? Или почти налучквам?

Той не казва нищо.

— Нищо ли не чувстваш, като знаеш, че собственият ти син е горе? — продължавам да го притискам.

— Защо? — изсъсква най-накрая Негова светлост. Не може да устои на подхвърлянето за Гай. — Той е безгръбначен глупак, като всички вас. Винаги е бил мамино момченце, лигльо.

Замислям се за минута за момчето, което ни помогна в Лондон. Арундел Гибсън — Прич ни каза, че така се казвало. Че предал баща си, за да защити майка си и сестра си. Чудя се дали някога ще ми се удаде възможност да срещна Арундел и да му кажа какво прекрасно нещо е направил за нас. Съмнявам се. Той е твърде далеч, а на мен ми е трудно да видя някого отвъд мъглата, обкръжаваща главата ми. Виждам само този мъж с кално сините очи, проснал се равнодушно в килията си, сякаш се намира в някой хол на Итън скуеър.

Коя си ти? Защо си тук?

— Не си ли се чудил защо ви хванаха? — казва ми Негова светлост. — Кой ви е предал?

— Всъщност не — отговарям. — Много отдавна беше. Не мога да поправя миналото.

— Не, не можеш, нали? Повредата, нанесена на безценната ви мъжественост — казва той и избухва в ужасния си стържещ смях. — Но аз знам кой ви е предал. Ти не искаш ли да знаеш?

— Не — казвам аз, но усещам, че гласът ми трепери.

— Те ми казаха кой е бил, когато купих свободата ви — продължава той. — Ако не бях аз, сега нямаше да стоиш тук и да се правиш на господар пред безценния си пленник. Но аз все пак ще ти го кажа. Ти имаш нужда да го знаеш.

Последва кратко неловко мълчание. Принуждавам се да не реагирам, но не мога да се сдържа да не попитам кой е бил. Думите някак си ми се изплъзват, преди да успея да ги спра, макар да знам, че ме дразни, защото не би понесъл последната дума в разговора да е моя. Сега думите увисват във въздуха като гадна миризма, слаб спомен за миризмата на Мориц, когато се връщаше от нощен патрул с пушка под мишница.

Кой е бил? Коя си ти? Защо си тук?

Той пак се смее. Смехът му е почти щастлив. Кикотът му отеква във влажните тухлени стени.

— Собственият ти брат, тъп дебелако — казва той. — Матео те предаде. Защо според тебе му отрязаха езика? За да не може да ти каже какво е направил. Но са били некадърни, както винаги — италианци, какво искаш! Безнадеждно некадърни. — Продължава да се смее. — Не е много хубав човек милият ти брат близнак. Никак не е хубаво да си толкова завладян от ревност, че да е искал да те убие.

Усещам някакво трептене някъде около глезена ми — стяга ме като ластична лента, обвива ме като корсет, чиито връзки са толкова стегнати, че не мога да си поема дъх.

— Върви, попитай го — казва Негова светлост. — Позволявам ти.

Така го прави той — разбирам. Така ги е управлявал тях — членовете на клуба. Ето защо е имал такава власт над прислужниците. Ние също; ето защо останахме в Белгия. Той намира слабото ти място и го улучва право в десетката.

Бил ли е някога Леандро толкова безскрупулен със съперниците си? — чудя се. Леандро би бил достоен противник. Щеше да знае какво да прави, как да обезвреди тази бомба преди експлозията да срути зданието с катастрофален тътен.

— Знаех си, че ще го кажеш, но не ти вярвам — казвам аз най-накрая, като се опитвам да запазя неутрален тон. Няма да му позволя удоволствието да разбере колко много ме е наранил. — Единствената сила, която ти е останала, е собственият ти език. И той е много по-жалък, отколкото си мислиш.

Виждам, че продължава да се кикоти и излизам навън да търся Матео. Той е в басейна и плува, съвършено ритмично, напред-назад, напред-назад. Седя и го гледам, докато се измъква от водата и разтърсва къдри като куче. Мътните да го вземат. Не е честно, че има повече коса от мен. Бракът сигурно стимулира растежа.

Никога няма да разбера така ли е наистина.

— Побеляваш — казвам аз, докато се бърше с хавлията.

— И ти, братко мой — казва той. Негова светлост ни влияе много зле. Чувстваме се така, сякаш пак сме в Белгия. — Какво има? Нещо ти е говорил, нали?

— Как разбра?

— Защото и на мен ми наговори разни неща.

Тежестта, притиснала сърцето ми, започна да се разсейва, малко по малко.

— Чакай да позная — казвам аз. Усмихваме се един на друг. — Защо не ми каза?

— Исках да видя дали и на теб ще ти каже същото.

— Много ти благодаря — казвам.

— Възрастта преди красотата.

Нехайно пляскам с крака в топлата вода на басейна.

— Какво ще правим? — питам. — От една страна, искаме да го държим в капан, където той да страда години наред, но докато е тук и е жив, и ние ще сме заседнали тук и заключени с него в мъчение.

— Леандро казваше, че ако не знаем какво да правим, значи не сме готови да го направим — казва Матео.

Планове и заговори — това има предвид. Заговори и планове.

— Но това ще помогне — той взема изданието на „Повест за два града“ в кожена подвързия, което забелязах, че чете, и го отваря. Вътре е пъхната опърпана книга, която не съм виждал от един студен зимен ден в една белгийска къща: „Наръчник на отровите за ценители“.

— Наистина трябва да престанем да изтърбушваме така книгите — казвам аз.

— Мислех си пак да развъдим ботулинови бактерии, но при толкова много хора в къщата е рисковано — казва Матео. Тонът му е толкова небрежен, все едно говори за това кой да вземе Брайъни от училище.

— Това няма да правя отново, нито пък онова с минзухарите — казвам аз. — Никога вече. Просто не мога.

— Разбирам — казва Матео. Затваря Дикенс и известно време седим и пляскаме с крака в басейна. После той се разсмива. — Какво сме се запритеснявали? — пита той. — Ето го, под краката ни!

— За хлора ли говориш? — питам аз.

— Не, drogato^[1]. В градината. Градината на адския огън.

Нужно ми е известно време, докато разбера за какво намеква, и когато най-накрая ми просветва, усмихвам се до уши за пръв път от много време насам.

— Скъпи ми батко, хитро псе си ти — казвам му, ухилен. — Абсолютно прекрасна идея! Същото това нещо утрепа онзи противен щраус.

— Гадния Пухчо.

— Да, гадния Пухчо. И без съмнение ще утрепе и Негова светлост.

Mandragora Officinarum — за нея говори. Божествената мандрагора, любим талисман на заклинателите. Почитаният корен, символ на мъжествеността, който прогризва пътя си в земята и се извива в същинската форма на пола. Расте тук, в нейната Градина на адския огън.

— Копай го само по залез — беше казала Катерина. — Не го дърпай силно, защото ще започне да пищи. Увий го в саван и го дръж на тъмно.

— Как ще открием как точно да го използваме? — питам Матео.

— Помпадур трябва да е имала книга по градинарство, в която да пише нещо за мандрагората — казва той. — Ако е на латински, ще помоля Хъбард да ни го преведе.

— Отивам веднага да проверя.

— Пази се да не те види Беладона — казва той.

 

 

Хъбард с най-голяма радост ми превежда въпросната част на книгата, която съм намерил — пергаментовите й страници са жълти и на петна, толкова е стара, но съдържанието й не е накърнено от времето.

— Според мадам дьо Леспинас, почитаемата авторка и премъдра градинарка от средата на осемнайсети век, мандрагората има две ценни приложения — казва ми той с равен глас, макар че може би изгаря от любопитство. Отново благославям Джак за проницателната му преценка при наемането на персонала. — Като афродизиак и като отрова. С други думи, за възбуждане и за смърт. Мадам дьо Леспинас дава няколко различни и ужасно откровени формули и за двете приложения. Да ти ги запиша ли?

— О, да, моля те — отговарям със също така равен глас, макар буквално да треперя от вълнение. — Ако нямаш нищо против.

Коментарите на Хъбард ми помагат да схвана какво трябва да направим. Афродизиак и отрова. За възбуждане и смърт.

Щипка отрова, която убива, е силен афродизиак.

Ще направим хубав афродизиак — бял крем в малко бурканче, който леко лъха на канела, и ще го скрием, докато потрябва. Двамата с Матео ще се измъкнем някоя нощ, когато знаем, че тя е изпаднала в дълбок сън от изтощение и ще изкопаем мандрагоровия корен, който тя полива години наред с медена вода и ще прошепнем заклинанията, на които я е научила Катерина.

Ще го чакаме да изпищи, но няма да чуем нищо, освен крясъка на бухал, писъка на мишка и нощни шумове.

Ще го увием в саван, ще го стрием на фин, сух прах. Ще има много странен, остър мирис и ще ме е страх, че някой ще го подуши по пръстите ни, макар че ще използваме фини кожени ръкавици, за да се предпазим. Но всеки ден ще се обливаме в литри лосион за ръце и никой няма да усети нищо.

А ако нещата се влошат, ще направим отрова — бавна и необратимо смъртоносна. Негова светлост никога няма да разбере, че я смесваме с храната му. Ще му я даваме, докато не започне да проявява симптоми, но въздействието ще е толкова постепенно, че всичко ще си изглежда в реда на нещата и Беладона няма да заподозре нищо. А после, когато състоянието му тръгне да се влошава и вече не може да плюе жлъч, двамата с Матео ще му прошепнем на ушенце, за да разбере какво му сме причинили. Че е бил отровен от най-мощния магьоснически символ на мъжествеността и нищо не може да направи. Противоотрова няма. Внимателно ще регулираме дозата, о-хо-хо, колко внимателно ще измислим всичко до най-малката дреболия, така че да се задави от собствената си отрова. И ще страда и ще пищи, и ще се гърчи в агония, докато смъртта започне да му се струва избавление, но никой няма да може да се погрижи за него, освен призраците на бившите му роби.

Не съм твърдял, че сме добрички, нали?

Как умираш наблюдава.

Единственият проблем е изпробването. Тук няма кого да помолим да направи такова нещо.

 

 

И така продължава.

— Къде е детенцето ми? — пита тя и той я мъчи.

Минават седмици, месеци. Кожата на Беладона е смъртно пепелява, също като тази на Негова светлост.

Вътре в нея малкото червейче пълзи, гризе тревогата й и я тъпче с отровни мисли. Трудно й е да говори с когото и да било, дори с Брайъни, и сякаш се превръща в живо привидение пред самите ни очи.

Отмъщението ще те победи, ако ти не го победиш.

Двамата с Матео вече не можем да търпим това и един ден, когато Гай е излязъл да поязди, а тя бавно се изкачва нагоре по стъпалата, изчакваме я в кухнята.

— Той побеждава, знаеш ли — казва Матео. — Не можеш да го оставиш да победи.

— Само това ли искаш да ми кажеш? — казва тя студено, след като се прокашля.

— Не — казвам. — Просто искаме да ти напомним, че тук имаш нещо с неоценима стойност. Нещо, което той няма.

— Така ли? За моята свобода ли ми говорите? — пита тя язвително.

— Не само тя. И нещо друго.

Тя ме поглежда с празен, неразгадаем поглед.

— Е, всъщност то не е предмет, а личност — продължавам аз.

— Не — казва тя.

— Да — осмелявам се да задълбая аз. — И бих се осмелил да предположа, че Негова светлост е в доста напрегнато съперничество с тази личност, макар че никога не би си го признал. Всъщност бих отишъл дотам, че да предположа, че онова, което гарантирано би измъчвало Негова светлост, е мисълта за това, че ти имаш нещичко с тази така ненавиждана негова издънка.

— Не мога — казва тя след дълго неловко мълчание.

— От къде знаеш? — питам. — Опитвала ли си?

Тя се обръща към мен — погледът й внезапно е пламнал. Не разбира, че се опитвам да я вбеся дотолкова, че да направи нещо, каквото и да е, а не само да седи на малкото столче в мрака до Негова светлост.

— Според мен Гай толкова много те обича, че надали би очаквал от тебе да правиш кой знае какво — побързва да добави Матео. — Не мислиш ли, че Негова светлост би получил припадък, ако види на пръста ти определен вид пръстен?

В края на краищата той си пада по пръстените.

Тя поглежда Матео, после мен, и прехапва устна, а после се втурва нагоре по стълбите. И казва на Орландо, че се чувства твърде зле и не иска да вижда Брайъни и Гай, докато не му се обади.

 

 

Двамата с Гай седим на верандата и гледаме как светулките се преследват из сумрака. Мисля си за Италия, за мириса на слънчогледовите поля и бликащата гореща вода в Сатурния — и изведнъж си спомням нещо.

— В коридора на Леандро имаше мраморно скулптурно пано, изобразяващо пътя на Ахил към Троя — казвам аз на Гай. — Той ни разказа мита — как Ахил пробол тамошния цар с копието си. Раната не искала да зарасне и Ахил отишъл при гадателката за съвет. Тя му казала, че ще стигне Троя само ако царят, когото се опитал да убие, се съгласи да го води.

— Да спиш с врага един вид — казва тихо Гай.

— Така да се каже — отговарям. — Обаче царят също се посъветвал с гадателка. На него пък му казали, че той, раненият, можел да излекува онова, което ги е ранило.

— Точно така.

— Защо се сети точно сега за тази история? Дали не се отнася за мен и баща ми? Мислиш ли, че той би могъл да ме изцери по някакъв начин? Да сляза ли в леговището му, за да измърморя няколко думи на покаяние? — пита ме тихо Гай. — Да му пожелая на добър час към ада?

— Не знам, Гай — казвам уморено. Просто мислех за Сатурния, за това как поехме към водите и си спомних как Леандро ни беше казал, че на такива места и най-злите врагове свалят оръжие, за да се изцерят.

— Какво каза Беладона, когато той й каза това?

Замислям се. Мъча се да си спомня.

— Матео каза, че никога нямало да положи своя меч до този на врага си, според мен, а Беладона се съгласи с него. И тогава Леандро каза: „Те ще дойдат при тебе, ако не знаят кой си“. И това я наведе на идеята за клуб „Беладона“. Сигурен съм.

— Според мен онова, което се опитваш да ми кажеш по своя неповторим томазиновски начин е, че трябва рано или късно да се изправя лице в лице с баща си.

— Няма да му стане весело, като види пръстена — казвам.

Гай поглежда ръцете си — не носи никакви пръстени — после поглежда и мен и на лицето му се изписва призракът на усмивка. Той измъква изпод ризата си верижка. На нея виси тънка златна халка.

— Нищо ли не убягва от погледа ти?

— Надявам се, че не — казвам самодоволно и се опитвам да скрия мъката си, че двамата с Беладона са се венчали тайно от мен. Хъбард сигурно е уредил всичко по молба на Беладона — цялата бумащина, кръвните тестове и мировия съдия, промъкнал се незабелязано в Танталовата къща. — Много лошо, че Брайъни не е присъствала. Може би някой ден ще се ожените и както си му е ред — тя може да ви бъде шаферка.

— Много съжалявам, знаеш ли. Ужасно съжалявам всъщност, че те нямаше и тебе — казва Гай. — Но нямаше как. Боя се, че всичко стана изведнъж.

— Тя не иска да носиш халката, да не би някой да забележи. Така ли? Някой друг, освен него.

— Ами да — казва той. — Нося я на верижка на врата. — Той млъква. — Да можеше да я види Брайъни! Толкова отчаяно иска да си има татко!

— Да, знам. Но ти не се ли изненада, че Беладона… ами…

— Ще ми се да ми беше видял физиономията. Но тя всъщност не дойде направо да ме помоли.

Не, тя не постъпва така. Да молиш някой мъж да се ожени за тебе никак не е в стила на Беладона.

— Тя почука на вратата ми, влезе и седна прегърбена на коприненото кресло, по нейния си начин, и много дълго не каза нищичко. Бях щастлив само от това, че мога да я гледам, нали ме разбираш. После тя се прокашля и ме попита не бих ли й направил една услуга — продължава Гай. — „Разбира се — казах й, — всичко ще направя.“ Тя пребледня и пребледняваше все повече и повече, сякаш си говореше на четири очи с някакъв демон, когото само тя виждаше. После изведнъж бузите й се зачервиха и тя ме помоли да се облека и че ще ме чака пред Танталовата къща. Изтича извън стаята, аз си навлякох дрехите и се втурнах подире й. Хъбард и онзи дядка на име Намиг ме посрещнаха на вратата и преди да се усетя, вече бяхме женени. Бях толкова смаян, че нямах време да се замисля. Взех я за законна съпруга или за каквото там се казва в тази проклета страна и Хъбард ми даде пръстена. — Той въздиша. — Тя затвори очи, махна пръстена, който обикновено носи, и ми позволи да й сложа брачната халка, а после пак си сложи онзи пръстен. Почти не се забелязва, освен ако наистина не се вгледаш много внимателно. Докато се връщахме към къщата, дадох й дума, че никога няма да я докосвам така, както мъж милва жена си, освен ако тя не поиска — добавя Гай. — Тя не каза нищо, докато не стигнахме до стълбата, после се обърна и ме погледна, най-после ме погледна. „Прости ми“ — рече ми, и побягна нагоре по стълбите.

Гласът му пресеква, а сърцето ми се топи. Изваждам една от така любимите на Леандро кърпички и си издухвам носа — и аз съм си един — сантиментална мека душица! Гай не е стар и не е изпълнен със спомени за безценната си любов, а Леандро беше. Никоя жена никога не е давала на Гай нищо, което да си струва да съхрани, осъзнавам аз, докато наблюдавам чувствата, които се сменят върху лицето му. Никоя жена никога не го е прегръщала и обичала с онази истинска страст, която той заслужава.

Никоя жена няма да обича и мен.

— Той ще разбере, че тя не ме е докосвала — казва Гай. — О, веднага ще надуши, копелето недно. Колко дълго би издържал там долу? — той заравя лице в шепи. — Колко дълго може да остане толкова спокоен, по дяволите?

— Той принадлежи на мрака — отговарям. — Мракът го е създал.

— Но той ме е създал и мен! — крещи Гай.

— Тогава нека той е онова, което ще те изцери.

Гай си поема дълбоко дъх и става.

— По дяволите, слизам долу. Трябва все някога да го направя. — Той издърпва верижката на врата си, разкопчава я, слага на пръста си венчалната халка и ми пожелава лека нощ.

Следвам го на дискретно разстояние, докато бавно се отправя надолу по стълбите, запалва фенера и сяда на малкото столче на Беладона със скръстени на гърдите ръце. Шумът събужда баща му, той мярва проблясъка на златото на мижавата светлина и се разсмива със зловещия си, стържещ смях.

— Мислех си, че ще ми бъде спестено удоволствието да те чуя пак да ми говориш — казва Негова светлост. — Очевидно никак не си държиш на думата.

— Научил съм го от тебе.

— Тя всичко онова, което се надяваше, ли е? — хили се той. — Няма какво да ми се перчиш с тоя пръстен на пръста. Всъщност, би трябвало да попиташ по-големите си братя какво може тя и колко добре е била дресирана да ми служи. На мен. Загубих чет на това колко пъти са я чукали и двамата.

Неговите братя; и всички членове на клуба.

— Лъжеш, гадино — казва Гай.

— Защо да те лъжа за такова нещо? — ехидно пита Негова светлост. — Това е един от миговете ми на най-голяма гордост — да осигуря такова изкушение на собствената си кръв и плът! Ами че Фредерик при един великолепен случай има възможността да се сношава с нея пред група много високопоставени джентълмени.

— На оня търг, след като си я отвлякъл, измамил и купил — казва рязко Гай. — Значи Фредерик е бил един от двамата, които са платили най-много, така ли?

Негова светлост се обляга назад и мълчи и Гай изведнъж разбира, че баща му си няма представа колко много е научил този негов син за членовете на клуба.

— Знам всичко — казва Гай и гласът му в този миг смайващо прилича на онзи глас, който презира толкова много. — Ужасно съжалявам, но се налага да те осведомя, че тя си е водила дневник и че ми го даде да го прочета. Писала го е на малки късчета от хартията й за акварел, която ти така предвидливо си й осигурявал, а Томазино го е преписал. Никога не са я хванали; ти така и не си я открил, след като е избягала.

Очите на Негова светлост проблясват и той се изправя.

— Колко трогателно — буквално изплюва думите. — Според мен надали е записала колко много й е харесвало.

„Няма да се предам — казва си Гай. — Единствената му сила са думите.“ Той се усеща, че се е втренчил с неизказано отвращение в лицето на баща си и не знае нито какво да каже, нито какво да прави. После изведнъж изтърсва:

— Защо се ожени за майка ми?

— За майка ти ли? Защото беше слаба, пасивна и покорна. Тя ме обожаваше, или поне до първата нощ от медения ни месец ме обожаваше — отвръща Негова светлост. — А след това вече беше доста късно за едно момиче, до този миг девствено и невинно, да се прибере разплакано в къщи при мама, кървящо и омърсено. — Той се усмихва и започва да разглежда ноктите си. — Но истината, трябва да призная, беше, че тя притежаваше общо взето великолепно състояние. Сигурно много те боли, като разбираш, че собствената ти майка до голяма степен е отговорна за това, че съм разполагал със средствата, с които съм осигурил собствената ти съпруга.

— Моята съпруга дойде при мен и ми предложи да се оженя за нея — казва Гай. Послъгва съвсем мъничко. — С това ти не можеш да се похвалиш.

— Мислиш ли, че на съпругата ти би й минало през ум да се ожени за тебе, ако не я бях обучил така добре преди това? — дразни го Негова светлост.

Гай бързо излиза от килията и се отдалечава бързо в мрака, преди баща му да е успял да каже още нещо.

 

 

Матео иска да се прибере вкъщи, ала знае, че не е честно да ме зарязва точно сега, когато всичко е толкова объркано. Нито пък е дошъл моментът да връчим на Беладона двата си сватбени подаръка.

Първият подарък е в резултат на потаен разпит на Негова светлост — каквото той знаеше, че ще се състои рано или късно. Прецених вярно, че Беладона няма да може да се изправи лице в лице с него толкова скоро след венчавката, така че помолихме Орландо да ни помогне да приключим с това възможно най-бързо. Орландо знае какво да направи така, че да има ефект, без да оставя видими следи, които да наведат Беладона на подозрения.

Но Негова светлост не се поддава, каквото и да правим с него. Когато Орландо се връща след няколко мъчителни часа, лицето му е покрито с бръчки от умора, които го карат да изглежда по-старо, и свива рамене. Боя се, че трябва да признаем поражението си. Негова светлост лежи настрани, стене и мънка. Матео се навежда над лицето му, после се изправя и излиза от килията.

— Какво казваше? — прошепвам.

— Прозвуча ми като моркови — отвръща той.

Моркови ли? Какво, по дяволите, иска да каже с това?

Тръгваме по витата стълба нагоре, неизказано потресени. Изкачвам се уморено в стаята си и рухвам на леглото. Моркови, е казал той. Нещо, свързано с моркови. „Престани да мислиш за това и то само ще си дойде“ — казваше ми Прич. Ще дойдат при тебе, ако не знаят коя си. Имало ли е някога клуб „Беладона“? — питам се, докато заспивам дълбок сън. Ще намерим ли някога покой?

Когато се събуждам, знам какво е имал предвид Негова светлост.

Морковите. Морковите в градината в Белгия.

„Бебето ти почина, погребахме го близо до гората, от другата страна на лехата с моркови“ — спомних си как едва дочух, когато Хогарт й измърмори това, точно преди да…

Веднага се обаждам в канцеларията на Прич и ми обещават да предупредят веднага екипа в Белгия. Сега могат да продължат разкопките на съвсем определено място.

Май ще се пропукам също като главата на Хогарт.

Когато един от екипа на Прич, представил се като Дърдорко, се обажда три седмици по-късно и ми съобщава трезво, че са намерили мъничък скелет в леха, близо до горите, а патологът е потвърдил, че това са човешки останки, аз му благодаря и затварям слушалката. Казвам на Матео и на Гай и се опитваме да измислим какво точно да кажем на Беладона и как точно да й съобщим новината, докато Брайъни спи. Тя сяда в леглото, загубила ума и дума.

— Не вярвам — казва тя най-накрая. — Искам си детенцето и ще го държа тук, докато не ми каже къде е Тристан.

— Как можеш да продължаваш така, когато детето ти тук страда? — вика Гай. Тя се обръща и го поглежда с онзи ужасен безизразен поглед. — Ако някога си бе направила труда да помислиш и за някой друг, освен за себе си, щеше да забележиш колко се е променила Брайъни. Тя вече не пее; загубила е своята жизнерадостност, откакто се тревожи за тебе. Мисли си, че е направила нещо лошо и затова си се разболяла, и сега я наказваш. Това е ужасно за едно дете!

На Беладона й се иска да го попита какво разбира той от деца, но прехапва устна — изведнъж си е спомнила за сестричката му, Гуени. Погледът й е отнесен, сякаш всеки миг ще рухне и ще се предаде пред Гай, пред своя съпруг, който обича толкова дълбоко нея и детето й. За миг чертите й се променят и се осъзнавам, че я виждам такава, каквато сигурно е била някога, когато е била на осемнайсет. Преди да я намерят и измамят. Преди всичко. А после маската отново се появява и тя е твърда и рязка както винаги. Примигвам и се чудя дали не ми се е привидяло.

— Освен това той вече ти каза — отговарям. — Ти си единствената сред нас, която не вярва на доказателствата. Самият Прич ми каза, че нямало да се оттегли, ако според него е имало и най-слаба надежда да бъде намерен Тристан. И че щом не са намерили сина ти в Мароко, надали някога някой ще го види жив. Според мен дори Негова светлост не би могъл…

— Не би могъл какво? — прекъсва ме тя. — Да сложи в гроба трупа на друго детенце и да открадне моето, само за да ме измъчва? От къде сте толкова сигурни? — Когато е разстроена, тя не повишава глас; гласът й става помрачен и по-тих. Толкова тих, че тя започва да говори почти като него. — Защо ти трябваше да убиваш Хогарт? — пита тя със свиреп шепот, почти съска. — Той беше единственият, който можеше да ни каже какво е сторил той с детенцето ми. Защо, о, защо ми причини това?

О-хо-хо, виж ти! Усещам как ремъкът на болката стяга сърцето ми като клеймо, кръвта ми кипва и един образ пронизва мозъка ми. Всъщност съм толкова отвратен от несправедливото обвинение и от онова, в което се е превърнал животът ни, че не мога да се овладея.

— Как смееш? — съскам аз в отговор. Матео поставя ръка на рамото ми, но аз се отърсвам и заставам така, че монологът ми да прозвучи по-драматично. — Как смееш? Да не би да смяташ, че имаш някакъв монопол над страданието, който те освобождава от грижи за който и да било на този свят, особено за онези, които са взели всичко това най-присърце? Да не би да мислиш, че ние, двамата с Матео, не страдаме всеки божи ден заради онова, което ни стори един мъж? Да не би да мислиш, че Гай не страда всеки ден от това кой е баща му и какво ти е сторил този човек; и че като си се омъжила за него, си го използвала? Ти за коя се мислиш?

Коя си ти?

Тя не е свикнала да й се противопоставят, скъпата ми Беладона. Втренчила се е в мен с онзи ужасен празен поглед, който обикновено ме изпълва с ужас, но аз не й обръщам внимание и продължавам. Вече не издържам.

— Ти уби Хогарт, а после за удобство си блокирала спомена — казвам й. Гласът ми прелива от сарказъм. — Ти изведнъж реши да грабнеш ръжена и да го фраснеш по главата. После аз разчиствах мръсотията.

И тогава се усещам какво съм казал и се стоварвам толкова тежко върху стола, че той изскърцва в знак на протест. Прегърбвам рамене и заравям лице в шепи. О, Томазино, как може да си толкова гаден? Бях се заклел никога да не й казвам това, каквото и да става.

Щурците отвън не ги е грижа за какво си говорим. Продължават да си свирят. Топъл ветрец полъхва през прозорците, гали врата ми като ресните на копринен шал, каквито обичаше да носи Хогарт.

— Вярно ли е? — пита тя Матео и гласът й звучи така, сякаш идва дълбоко изпод водата.

— Да — въздъхва той. — И аз бих направил същото при тези обстоятелства.

Тя става от леглото, изключва радиото и се отправя към тъмницата, там, където той я чака, за да се измъчва със знанието, че тя е убила човека, който можеше да й каже единственото нещо, което я спираше да не скочи в мрачната бездна, в сенките, сред които живее Негова светлост.

 

 

По-нататък нещата между нас вече не са същите. Тя е прекалено учтива при среща, но така, сякаш вече не се познаваме. Вече не мога да усещам и предугаждам нуждите й — и тя ми липсва ужасно, макар че продължаваме да живеем в един и същ дом. Матео й говори, както някога й говорех аз, но той няма търпение да замине при семейството си. Седим двамата край басейна в следобеда, преди да замине, и се мъчим да измислим как да й поднесем втория сватбен подарък, който той е забъркал и после налял в малко бурканче.

— Ще го дадеш на Гай, нали? Да няма издънки — казвам аз в края на разговора.

— Да, и ако не е започнало да действа, когато се върна, сам ще започна да готвя на Негова светлост — казва Матео и ме притиска плътно до себе си. Той е единственият човек, който мога да понеса да ме прегръща така. В края на краищата, той е едър почти колкото мен. — И се надявам, че знаеш, че ще се постарая с всички сили да убедя Анабет и децата да се преместим тук, когато всичко свърши.

— Да, тук атмосферата е забележително здравословна — казвам аз ехидно. — Такава прекрасна и гостоприемна домакиня. И онзи прекрасен свеж въздух долу в тъмницата…

— Не знам защо се примирявам с тебе — казва ми обичливо Матео. — Така ще е най-добре за всички нас. За Брайъни — ще си играе с повече деца. И за тебе — ще се притесняваш за повече хора.

Той знае колко ме боли, че Беладона ме пренебрегва и аз усещам как остро ме пронизва ревност. Той винаги е бил онзи, който е успявал да се справи с нея, когато я прихване.

— Е, какво чакаш? — питам го и той ми махва, докато се отдалечава към къщата, където ще намери Гай и ще размени няколко думи с него. Гай ще я изчака да се качи горе след поредния безплоден час, прекаран с Негова светлост. Аз се крия в храстите край верандата, където той ще я заведе да седне. Трябва да чуя онова, което ще й каже.

— Какво искаш? — пита тя грубо, щом го вижда.

— Матео си заминава вкъщи за няколко седмици — казва той и й махва да седне до него. Тя сяда и го поглежда предпазливо. — Двамата с Томазино ме помолиха да ти поднеса един сватбен подарък.

Тя извръща глава.

— Недей — шепне тя.

— Длъжен съм — Гай се обляга назад и се потапя в уханния нощен въздух, иска му се тя да запази спокойствие, да остане до него. — Моят… Той пита ли те за пръстена? — казва той най-накрая и тя бавно поклаща отрицателно глава. Не иска да го погледне в очите. — Или какво търся аз тука? Или как си го открила в Мароко? — Главата й продължава бавно да се клати от една страна на друга, сякаш е марионетка без конци. — Не си ли се чудила, както съм се чудил и аз, че е направо странно за човек, затворен в тъмница, да не проявява абсолютно никакво любопитство как е докаран от нафуканата си бърлога в Мароко тук, Господ знае къде? Преследван и заловен тъкмо от жената, която той е владял напълно? Защо не иска да научи?

Най-накрая тя го поглежда. Очите й са безпомощно, вихрено тъмнозелени.

— Защото нуждите му са прости, а ти им се поддаваш всеки път, щом слезеш в скривалището му — казва тихо Гай, като отчаяно се мъчи гласът му да не затрепери. — Той се нуждае от теб, от това да те гледа, да усеща мириса ти — от тебе, слаба, нестабилна, мълчалива. И никакъв пръстен на пръста ти, дори сложен от мен, презрения му син, не би намалил насладата, която предизвиква у него твоята слабост. Или поне не и докато не получи доказателство, че си я преодоляла.

— Не, не, не — шепне тя. — Не мога.

— Не съм те молил за нищо — казва Гай. Гласът му е по-силен. — Нали? Макар че съм твой съпруг, никога не би ми минало през ум да ти нареждам какво да правиш.

Ако можеше да говори в този миг, тя щеше да каже нещо. Отваря уста, но не излиза нито звук.

— Той няма откъде да знае името ти, че се казваш Беладона — продължава да настоява той. Чувства се по-дързък с всяка дума. — Той няма представа в какво си се превърнала, защото ти нямаш сила да му го покажеш. Затова ли го доведе тук? За да се измъчваш, докато е жив? За да съсипеш всички, които те обичат? За да се страхуваш?

Главата й започва отново да се люшка бавно и ужасно.

Гай въздъхва дълбоко, после изважда малка кутийка от джоба си.

— Помолиха ме да ти дам това. И за двама ни е. Сватбен подарък. Вземи го.

Той мушва кутийката в дланта й. Тя седи и я гледа втренчено, не знае какво да прави. Той въздъхва отчаяно, отваря кутийката и изважда малкото бяло бурканче. Щом го вижда, лицето й пребледнява.

— От къде са го намерили? — пита тя.

— Матео ми каза, че го направили сами, след като прочели книгите по градинарство на мадам Помпадур.

Тя държи бурканчето в ръце, после бавно отвинтва капачката и го помирисва. Изразът на лицето й рязко се променя и тя започва диво, почти истерично, да се смее, гърдите й се повдигат толкова учестено, сякаш ридае. Не се е смяла много дълго време, осъзнава Гай. В нея вече смехът няма място.

— Пробвали ли са го вече? — успява да попита тя, като продължава да се смее като луда. — Не кой да е, ами Томазино и Матео… Евнусите…

 

 

Седмиците се изнизват и нищо не се променя — само дето синкавите кръгове под очите на Беладона се превръщат във все по-плътни виолетови сенки. Обаждам се на Матео да остане в Ню Йорк, докато не го повикам. Не се налага да го убеждавам много. Един ден се събуждам и осъзнавам, че Брайъни скоро излиза във ваканция, и Гай ще я закара до лагер по езда — с кола до Понокос и после — послъгва той — ще се качи във Филаделфия на самолет, който ще го откара в Лондон по работа. Нямало как, обяснява той; трябвало да се връща. Според мен на Брайъни ще й дойде добре да се отдалечи от бледата си, болна майка, горкичката. Утешава я и това, че Гай й се заклева във всички косми по опашката на Базилико, че ще й дойде на свиждане. И че, разбира се, няма да ходи в Цейлон при гадните комари, които разнасят денга; и да, разбира се, като й изтече смяната, ще дойде да я прибере вкъщи, защото майка й сигурно няма да се чувства достатъчно добре, че да може да пътува.

Вече е написал петдесет и шест пощенски картички, адресирани до хубавата му малка кукличка, по една за всеки ден на лагера, и ги е изпратил в канцеларията на Прич. Ще ги изпращат всеки ден с въздушна поща препоръчано и Брайъни ще може да се фука пред всички момиченца със страхотния си чичо Гай в Лондон, докато брои дните до завръщането му.

Щом Брайъни и Гай потеглят, оставам сам в къщата с нея — неземна като призрак, и с него — мълчаливия мъчител.

Не мога да я попитам какво смята да прави. Тя вече не иска да ми говори — на мен, предания й Томазино, нейния шедьовър от една рухнала цивилизация. Единственото, което мога да направя, е — да се опитвам да не й се пречкам.

Дремя на верандата и си мисля колко несправедливо е всичко това — и се събуждам от тракането на кубчета лед в ментов джулеп, който се вихри в купа до лакътя ми. Отварям очи и Гай ми се усмихва уморено.

— Ти си къде-къде по-добър, нали знаеш — казва ми той.

— Ще ти забъркам нов — казвам аз и настроението ми мигом се покачва. — Настани ли Брайъни?

— Предполагам — отвръща той. — Къде е Беладона?

— Де да знаех — казвам аз. Гай кима, после се качва горе да си легне. Аз оставам още малко, заслушан в песента на щурците.

Всяка вечер е като предишната; всеки ден, всяка седмица — монотонно чакане и чудене. В дните за свиждане Гай ходи да вижда Брайъни и се връща. Седим, пием джулеп или се скитаме безцелно из плантацията, а мъглата покрай мен се сгъстява все повече и повече.

Докато един ден тя отново седи на малкото столче и му задава същия онзи въпрос, на който се страхува, че той никога няма да отговори, без значение колко дълго го държи в тъмницата.

— Къде е детенцето ми?

Дори и Негова светлост е започнал да изглежда също толкова ужасно, колкото и тя. Пленничеството взема ужасна дан от тялото, не е ли така? Негова светлост би трябвало да го знае.

— Къде е детенцето ми?

— Ти само това ли можеш да питаш? — хили се той. — Нищо чудно, че си дошла да се съветваш с мен за непристойната ти липса на преценка. Не, женитбата не ти отива. Без съмнение, защото ти вече си била омъжена по един много особен начин, много по-подходящ за твоите специфични, макар и ограничени дарби. — За пръв път той намеква за пръстена на пръста й и сърцето й започва да тупти като лудо, щом го чува да задава въпроси, на които тя най-накрая осъзнава, че той отчаяно иска да получи отговор. — Макар че не мога да бъда изненадан от мълчанието ти, като се има предвид за кого си имала нещастието да се омъжиш.

— Ревнуваш — шепне тя.

Той се смее.

— Да не си луда? Дори и да си достатъчно глупава, че да се ожениш за жалкия ми син, и двамата знаем, че ти никога не би понесла той да те доближи. Единственият мъж, който може да те докосва, е твоят бог и господар. Без съмнение, един така добре обучен екземпляр, като тебе, го разбира. — Гласът му става по-плътен, той се изправя и се приближава до нея. Тя се дърпа и той отново се разсмива. — Дори и да му се отдадеш, пак ми принадлежиш — казва той. — Ти си моя. И винаги ще бъдеш моя. Кажи го. Кажи, че си моя. Кажи го! Коя си ти?

— Не — хленчи тя. — Не…

— Животът ти не струва нищо — продължава той и ужасният му глас кънти в ушите й, докато той се напряга да се приближи още повече до нея. — Без мен ти си нищо. Нищо, освен онова, което съм направил от тебе. Ти си моя собственост. Аз те притежавам. И винаги ще те притежавам. Ти си моя. Кажи го.

— Няма! — крещи тя. Най-после гласът й се е върнал.

— Кажи го! — крясва той. — Кажи го!

— Не, не, не! — крещи тя, обръща се и побягва нагоре по стълбите, през кухнята. Тича нагоре към стаята си и тръшва вратата толкова силно, че ме събужда от тревожната ми дрямка.

Лежа в леглото и не зная какво да правя. Най-накрая чувам рязко тропане по вратата няколко минути по-късно и за мое учудване самата Беладона връхлита в стаята ми. Облечена е в бял плюшен халат, а очите й са ослепителни смарагди от паника. Тя присяда на ръба на леглото.

— Томазино — казва ми тя тихо и умолително. — Нарцис.

Аз — Нарцис? За какво говори тя? Очите ми се напълват със сълзи, не само заради тревогата и обидата й, но, трябва да призная, и заради това, че моята най-мила и свидна ме моли за помощ.

— Какво? — питам припряно. — Какво има? С какво мога да ти помогна?

Ръцете й треперят неистово — забелязвам го, когато тя ми подава тежката кафява торба и тя увисва в ръката ми. Изсипвам съдържанието на леглото си и виждам четири дълги вериги с кожени закопчалки на двата края, които се заключват с хитри малки ключалки. Има и няколко ленти от черна коприна; там е и малкото бяло бурканче — нашият сватбен подарък. Нямам представа как се е сдобила с тези ужасни вериги — повтарям си трескаво; стомахът ми започва да се гърчи, прибирам всичко обратно в торбата и загъвам горния край, така че дори да не виждам какво има вътре. Знам какво иска да направя.

Иска да я прикова.

Не прави това; не трябва да става така — искам да й кажа, но бързо ставам и търча в стаята на Нарцис, цялата в огледала и злато. Тя вече е струпала на пода купчина възглавници. Мятам ги на леглото, после закрепвам веригите на четирите стълба и ги оставям прилежно намотани. Поставям бялото бурканче до леглото, до копринените превръзки за очи, и се чудя какво ли трябва да направя сега. Обръщам се да огледам стаята и едва не изскачам от кожата си, когато я виждам застанала на вратата, като привидение.

— Къде е Гай — питам, като се опитвам да говоря с небрежен тон.

— Не мога — казва тя. — Не мога, не мога, не мога… — тя се обръща и се втурва към стаята си. Чувам как щраква ключалката. Оставам там минута, отново безпомощен, после си тръгвам, като затварям и заключвам вратата подире си също като нея.

Тя не се показва цял ден от стаята си; на другия — също. Когато й нося храната, както едно време, чувам гласовете от радиото и я виждам как кръстосва стаята — напред-назад, напред-назад. Не ме поглежда; не ми говори и почти не докосва храната.

Трябва да приемеш възможността, че плановете ти могат и да не доведат до това, което искаш, казваше Леандро. Стаята на Нарцис все още е заключена, веригите — недокоснати.

— Гай ще заеме мястото ми — беше казал Прич. — Трябва да му позволиш да ти помогне. — Когато той го каза, тя така и не продума на Прич, че ще му позволи, спомням си. Но сега трябва да му позволи. Трябва. Това вече не може да се понася. Никой не може да преживее подобно нещо и да запази разсъдъка си. Моля те, умолявам те…

Щом небето просветлява, Беладона се приближава до шкафа си, изважда една кутия и нещо в нея се къса. Тя затваря очи; знае какво трябва да направи и че може да го направи само с докосване. Изважда златния брокатен корсет и го опасва около кръста си, пристяга го, колкото може — няма кой да й помогне с връзките. Прокарва пръсти по чифта копринени чорапи и ги обува, нахлузва златни жартиери, за да ги крепят. После намира опипом плътния бял плюшен халат, намята го, отваря очи и излиза от стаята си.

Чувам я как притичва по коридора, надолу по стълбите, надолу, към Негова светлост.

Стреляй уверено. Цели се право в сърцето.

Тя тропа по решетките, за да го събуди; и той рязко се надига. Тя разтваря халата си и го оставя да се свлече на пода.

— Погледни ме — заповядва му тя с накъсан, задъхан грас. — Погледни ме! Нека гледката изпълни очите ти, копеле, защото я виждаш за последен път. Сега отивам при него, при изоставения ти син. Отивам при него, защото искам. — Тонът й става почти истеричен. — Чуваш ли ме? Искам го и не можеш по никакъв начин да ме спреш.

— Коя си ти? — крясва злобно той, докато очите му се опиват от разкошната гледка на тялото, което е сънувал всяка нощ от живота си, откакто е бил принуден да я напусне. — Забранявам ти, чуваш ли ме?

— Не можеш да ми забраниш! — яростно заявява тя. — Аз ти забранявам. Сега той е мой. Ти не притежаваш нищо. Ти си нищо.

— Ах, ти, курво! Невъзможно е! Не можеш. Не можеш да правиш така. Ти принадлежиш на мен и само на мен! — крещи той, побеснял. — Ти си моя. Кажи го. Кажи го!

— Никога вече няма да ти го кажа! — крещи тя. — Никога, никога, никога…

— Ти си тук, за да ми служиш — пищи той. — Ти си моя!

Тя го оставя да крещи и кълне, гледа го студено и диша толкова бавно, че дори не трепва, и той рязко млъква.

„Сега той се страхува от мен — осъзнава смаяно тя. — Той се страхува от мен.“ Повдига халата си и се приближава до него, но щом той протяга ръце, за да я сграбчи, тя се дръпва.

— Отвори си устата — прошепва тя високо, яростно. — Отвори си устата и ще ти позволя да ме докоснеш.

Той затваря очи и отваря уста. Но нея вече я няма.

 

 

Гай се събужда и усеща в стаята си странно присъствие. Отваря очи, надига се и си мисли, че все още сънува, когато вижда Беладона, свита в креслото, втренчена в него, облечена в плътен халат, макар че е топло и задушно.

— Какво се е случило? — пита той в паника.

Тя го гледа втренчено и сърцето на Гай започва да тупти толкова забързано, че той се бои да не се задави. Чака. Винаги ще чака.

— Ти… — успява тя да каже най-накрая. — Ти обичаш ли ме?

— Да — казва той сериозно. — Обичам те. Наистина.

— Защо?

— Как можеш да ме питаш такова нещо? — възкликва той с неистова страст. — Защо да не те обичам, макар и да си станала толкова невъзможна? Обичам те, това е. Не мога да не те обичам. Не мога да не вярвам в теб.

Същото й бе казал и Леандро някога, много отдавна.

— Как можеш да ме обичаш? — извиква тя. — Аз не съм жена!

— Не е вярно! — вика Гай. — Защо ме измъчваш?

Тя не отговаря, само прехапва устни и поглежда ръцете си, които треперят в скута й, пръстените на пръста й. После става и залита.

— В стаята на Нарцис. След пет минути — казва тя дрезгаво и се втурва към вратата.

Гай гледа часовника си, докато се изнижат три минути — най-дългите три минути в живота му.

Три минутки. Три думички.

Коя си ти? Къде е детенцето? Той — баща ми.

Не, не, не…

Хайде, приеми ме. Аз те обичам.

Гай става от леглото и се затичва към стаята на Нарцис. Изчаква още минута и чак тогава отваря вратата и я заключва след себе си. Щорите и завесите са спуснати и в стаята е тъмно почти като в рог. Щом очите му свикват с тъмнината, той вижда на един от столовете нещо бяло — халата й. После му се струва, че я вижда на леглото, а на китките и глезените й блещука нещо.

„Какво е направила със себе си?“ — чуди се той, после се приближава. Тя лежи върху купчина възглавници; превързала е очите си с черната копринена превръзка. Приковала е с веригите китките и глезените си.

Не, не, не…

— Направи го, Гай — прошепва тя и той долавя молбата и паниката в гласа й. — Побързай.

— Не така. Не като него — шепне той. — Не мога да ти сторя това. Не трябва да бъде така…

— Трябва да го направиш — главата й се мята от една страна на друга. — Трябва, трябва, трябва…

Той се приближава и внимателно присяда на леглото до нея; не може да се сдържи. Навежда се до лицето й, толкова близо, че да може да я целуне, ала още не смее. После вижда как сълзите бавно се стичат по бузите й изпод превръзката. Беладона, неговата най-истинска обич, плаче. Тя, която никога не плаче, ридае окована.

— Обичам те — шепне той, навежда се и устните му изтриват сълзите, блещукащи по бузите й. — Обичам те.

— Моля те — казва тя. — Моля те, кажи го.

„Какво да кажа?“ — едва не извиква Гай, ала се сеща какво иска да чуе тя.

— Коя си ти? — пита той.

— Твоя съм, госпо… — казва тя с треперлив глас и млъква, когато Гай нежно докосва с пръсти устните й.

— Никога вече не казвай „господарю“ — казва той тихичко и продължава да пресушава с целувки сълзите й. — Аз не съм твой бог и господар и никога няма да бъда. Аз съм твоят мъж, ти си моята жена. А сега ще те попитам пак. Коя си ти?

— Твоя съм — отговаря тя.

— Защо си тук?

— За да ти се подчиня.

— Какво ще правиш?

— Каквото пожелаеш.

— Аз желая теб — казва Гай задавено. Гласът й, мирисът на тялото й, толкова близо до неговото, го карат да тръпне. Тя никога няма да го каже, никога вече няма да каже „Господарю“. Не може да се спре да целува шията й, пълните й гърди, връхчето на носа й, устните й. Той я целува и тя го целува — силно, сякаш вдъхва от него самия живот, за да може отново да диша.

— Спри — извиква внезапно тя и Гай се дръпва, ужасен, че ще поиска от него да си тръгне.

Не сега, о, моля ви, умолявам ви, не сега, когато сте толкова близо, о, моля ви, не спирайте…

— Отвори го — промърморва тя и той поглежда към масичката до леглото и вижда малкото бяло бурканче.

— Това ли искаш? — струва му се, че тя кимва. — Няма да ти причиня болка — казва той, пределно нежно. — Обещавам ти, няма да ти причиня никаква болка.

Той загребва мъничко от крема и я докосва там, където знае, че тя иска, където не я е докосвал никой мъж, откакто…

Той седи до нея и чака. Още не е съблякъл пижамата си. В стаята е задушно, но той мръзне и чака. Чака. Моля те, о, моля те…

— Гай — казва тя след няколко минути и той вижда как тя се извива и бедрата й започват да се трият едно о друго. — Гай.

— Какво искаш, мила моя? — шепне той.

— Теб — казва тя. — Искам те.

 

 

Нося им храна и оставям подноса пред вратата, за да може да го вземе Гай. Не им се мяркам пред очите, но съм в толкова бодро състояние на духа, в каквото не съм бил от много, много време.

Всеки ден Гай използва все по-малко и по-малко от крема. Постепенно той сваля веригите, една по една; после маха превръзката от очите й и бавно дърпа пердетата от прозорците и маха щорите.

Негова светлост е в страховито състояние. Обаждам се на брат ми, разказвам му всичко и той ми обещава да се качи на самолета при първа възможност.

Мъглата започва да се вдига от очите ми. Особено когато Матео пристига и настоява сам да готви на Негова светлост. Няма да обсъждаме какво прави. Всъщност, не съм сигурен, че се радвам, но тази сага по някое време трябва да свърши. Съгласни сте, нали?

Гай се откъсва от Беладона само колкото да прибере Брайъни от Поконос, както й е обещал.

— Мама е по-добре, нали? — пита Брайъни, щом се мята в прегръдките на Гай и дълго се вглежда в лицето му. — Познавам!

— Да, моя прекрасна кукличке — казва той. — По-добре е.

И двамата си пеят глупави песнички през целия път до вкъщи. Щом колата спира пред вратата, Брайъни изскача и се втурва към стаята на майка си. Беладона е седнала в креслото до леглото, протяга ръце към дъщеря си и я притиска към себе си.

— Още ли си болна? — пита уплашено Брайъни.

— Съвсем мъничко — отговаря Беладона, но вече се усмихва истински и Брайъни прехапва устнички — жест толкова познат, че очите ми се насълзяват. — Чичо Гай ми помогна да оздравея.

Да, тя оздравява, но е трудно да се излекуваш, когато там в тъмното има един мъж, който мърмори, сипе клетви и дърпа веригите си, докато ожули и разкървави ръцете си. Вече не мога да слизам там; на никого не съм нужен. Всеки ден обаче Матео ми докладва, че като че ли Негова светлост изпада във все по-дълбока летаргия. Точно на това сме се и надявали — здравето му да се влошава толкова постепенно, че всичко да изглежда нормално. Като се има предвид къде се намира, разбира се.

Беладона и Гай изобщо не са слизали в тъмницата, не и откакто Гай влезе за пръв път в стаята на Нарцис. Той пак се е преместил в жълтата стая, ала или тя отива нощем при него, или той се промъква в леглото й и си тръгва, преди да се събуди Брайъни. Твърде рано е да кажат на Брайъни, макар че когато най-после дойде този миг, тя ще полудее от радост.

Според мен и двамата се страхуват, че щастието им е още твърде крехко и не бива да го поставят на изпитания.

 

 

През един октомврийски следобед Матео ми казва, че Негова светлост вече изглежда твърде зле. Съобщавам на Гай, че Негова светлост изглежда е болнав. И не се учудвам, когато го забелязвам да се промъква надолу по стълбите ръка за ръка с Беладона няколко нощи по-късно. Никога не съм я виждал да докосва мъж така — осъзнавам. Изглежда толкова естествено, толкова редно, дори и в спарения въздух на тъмницата.

— Дошли сте да злорадствате? — казва ехидно Негова светлост, щом ги вижда. — Мен не можете да ме излъжете.

— Не помня да съм ти искал мнението — тросва му се Гай.

Беладона стиска ръката му, отдръпва се и се приближава до Негова светлост, който я гледа втренчено. После се усмихва.

— Кой си ти? — пита тя.

Негова светлост е толкова смаян от въпроса, че отстъпва назад, но бързо си връща самообладанието.

— Аз съм твой бог и господар, както отлично знаеш. — Той се приближава до нея. — Ти ми принадлежиш.

Беладона пребледнява, но не трепва дори. Гай се приближава и я целува по тила. Тя се обръща и за част от секундата милва бузата му с длан. Златните пръстени проблясват на светлината на фенера и ако точно в този миг се бе извърнала към Негова светлост, дивашкият му израз би я накарал да потръпне. Но когато тя най-после се обръща, за да го погледне, по лицето му не е останала и следа от чувство.

— Колко мило — захилва се Негова светлост. — Много ми е неприятно, че прекъсвам толкова нежен спектакъл, но според мен тази дама и аз си имаме една недовършена работа.

Гай усеща, че Беладона се напряга и щом устните й трепват и започват да изговарят „Къде е детенцето ми“, целува я толкова страстно, че тя не може да се сдържи да не му отговори. Ала бързо се отдръпва.

— Остави ме — прошепва тя и Гай се дръпва настрани. Дланта му остава на рамото й.

— Знам къде е твоето детенце — казва нехайно Негова светлост. — Имам онова, което искаш.

— Само това ти е останало, долни лъжецо! — казва тя яростно и Гай се стряска. — Ти си нищо — нищо! — Тя се обръща и побягва, а Гай я вика по име.

— Добре ли съм я обучил? — пита Негова светлост, а смехът му е ужасен кикот. — Толкова покорна ли е, колкото си се надявал, винаги ли откликва на без съмнение неизтощимото ти желание? Май ти не си достатъчно мъж, за да я командваш.

— Тя е права — отвръща Гай, разтреперан от гняв. — Ти си нищожество.

— Очаквах нещо много по-добро от същество, за което се твърди, че е мой отрок — казва Негова светлост, сяда и скръства ръце като паша, който се разпорежда с държавните дела, а не човек, който с всяка хапка поглъща все по-голямо количество отрова, скрит от света и заключен в тъмница. — Но, честно, трябва да призная, че за тебе не съм чак съвсем нищо.

— Защо изобщо е трябвало да имаш деца? — извиква Гай. — Това ли беше единственият ти известен начин да убиеш майка ми и да задигнеш остатъка от богатството й?

— Ти, сополива жалка феичке! Много ли искаш да знаеш? — съска Негова светлост. — Но да отговоря на този въпрос за мен е безкрайно удоволствие. Всъщност, според мен ще ти отговоря в същия дългоочакван ден, когато информирам твоята любима за местонахождението на безценното й детенце.

Гай се отдръпва заднешком към вратата, а смехът на баща му кънти в мрака.

 

 

Негова светлост диша трудно. Почти не може да говори — само хъхри за вода.

— Да повикаме ли лекар? — мърмори Гай, щом Матео му казва. Не че не можем да вдигнем телефона и да помолим доктор Грийнауей да посети пациента затворник.

— Хъбард вероятно може да го уреди, ако се наложи — казвам аз глухо, — но според мен не бива. — Това ми напомня за нещо, което тя някога е споменала в клуб „Беладона“.

Finita la commedia.

Споглеждаме се с брат ми. Няма какво повече да кажем, макар че си мислехме, че човек с издръжливостта на Негова светлост би трябвало да не се предава толкова скоро. В края на краищата, няма и година. Изобщо не може да се сравнява с нейните дванайсет години в плен и мъчения.

Не, няма да кажем на Беладона, нито пък на Гай какво трови баща му, нито пък на който и да е друг. Нека да си мислят, че Негова светлост умира от естествена смърт, задавя се от собствения си изкривен, кипящ гняв.

Злост като звезда сияе.

Докато Гай говори с Беладона на долния етаж, Матео ме замъква в тъмницата и след малко прошепваме няколко уместни думи в ухото на Негова светлост, точно както той е шепнел на нея.

— Кой си ти? — питам тихо аз.

— Ти си мъртъв — обяснява Матео.

— Защо си тук? — продължавам.

— За да умра бавно от отрова — добавя Матео.

— Какво ще правиш?

— Ще преминеш през неописуеми мъчения, преди да умреш.

Той ни поглежда и се опитва да се разсмее, ала е твърде късно.

Седим там, сгушени в ъгъла, и чакаме Гай и Беладона. Най-накрая чуваме, че идват, те бавно се приближават към килията, отново хванати здраво за ръце.

— Ставай — нарежда Беладона на Негова светлост, но забелязва зеленикавия оттенък на кожата му и пуска ръката на Гай, за да се приближи. Дишането му е затруднено и той е твърде слаб, за да стане, но в очите му блести неизказана злост.

Беладона сяда на малкото столче, дълбоко потресена.

— Къде е детенцето ми? — пита тя, като се опитва да прикрие паниката в гласа си, ала не успява.

Устните на Негова светлост се разтягат в злорада усмивка.

— Трябва да се стегнеш — забранявам ти да умираш! — извиква тя. — Забранявам ти да умреш, докато не ми кажеш къде е детенцето ми!

Усещам как ужасна болка пронизва коляното ми и затискам уста с длан, за да не извикам. Матео ме хваща за лакътя, но този жест на съчувствие не може да ме утеши. Твърде късно е да поправим стореното.

Негова светлост едва се движи и ние оставаме долу сякаш часове. Най-накрая той се опитва да протегне ръка към нея — ужасните му горещи, сухи пръсти. Беладона става от столчето и се приближава, коленичи, ала пак не е съвсем близо.

— Коя си ти? — мърдат устните му.

И нейните трепват, за да кажат „Твоя съм“, но от тях не излиза нито звук.

Негова светлост затваря очи, тялото му потръпва, а от гърлото му излиза ужасно хъхрене. Тя се вглежда в лицето му, в черните му, втренчени очи.

— Не — казва тя. — Не, не, не…

Негова светлост е мъртъв, а Тристан — изгубен завинаги.

— Трябва да го погребем — казва Матео на Гай.

— Не, не искам да почива в гроб. Искам да остане тук и да ми каже къде е детенцето ми — казва Беладона и гласът й се превръща в истеричен писък. — Искам да зазидате килията и да го оставите тук, докато той не ми каже къде е детенцето ми!

— Беладона — обажда се Гай; думите й са го шокирали и са го накарали да се задейства. — Той е мъртъв. Не може така.

— Може! — крещи тя. — Мога и ще го направя! Махай се! Махай се! Ще го направя сама, тухла по тухла. А сега се махайте и ме оставете на мира!

Гай я гледа втренчено, омерзен, после я награбва като пожарникар и я мята на рамо. Тя се опитва да се изплъзне, пищи и го удря с юмруци и с пети, но е твърде изтощена и не може да се бори дълго, докато той я носи покрай бутилките с вино нагоре към кухнята.

— Не му е мястото, където ние живеем и дишаме. Ако го оставиш там долу, той ще се превърне в призрак и ще се скита из къщата — казва Гай сериозно. — Обещавам ти. Няма да позволя това.

— Но аз си искам детенцето! — гласът й звучи толкова тъжно и отчаяно, че напускам стаята и сядам на верандата. Тя не забелязва, че съм се измъкнал. За нея аз вече не съществувам.

— Ела с мен — казва Гай, вдига я отново на ръце и я отнася горе, сякаш не тежи повече от Брайъни. Тя е заровила лице в рамото му. Матео ги наблюдава, после ми кима да тръгна с него.

Изкопаваме дълбок гроб сред гората още в същата нощ, а после увиваме Негова светлост в саван, също като мандрагората. Изнасяме го по стълбата, навън на верандата, слагаме го в една количка и го откарваме до гроба. Мятаме го вътре и го покриваме с пръст и луга, които още преди седмици предвидливо бях помолил един от градинарите да струпа в близката барака. Утъпкваме гроба добре, после струпваме камъни върху пръстта и зариваме и тях.

Накъдето и да те води пътеката, не трябва да се предаваш.

 

 

Матео си тръгва за Ню Йорк и ритъмът на живота ни постепенно се възстановява. Мъглата пред очите ми изтънява и почти се изгубва, но определено изглеждам съсипан. По дяволите! Това сантиментално състояние не отива на цвета на кожата ми. Така че се държа и се чудя какво ли ще стане с мен.

Най-накрая един ден Беладона идва при мен, докато седя в стаята си и чета една от книгите на Помпадур с поезия. Тя затваря вратата и я заключва — изразът на лицето й кара сърцето ми да започне да прескача, а маранята отново вихрено се спуска пред очите ми, сякаш съм навлязъл в плътно валмо мъгла. После хвърля на леглото ми градинарска лопатка.

— Изкопал си моята мандрагора и си го отровил — казва тя.

Затварям книгата. Сега не мога да я лъжа.

— Да — казвам аз. — Той те тровеше.

— Не беше твоя работа да вземаш решения вместо мен — казва тя яростно. — Как посмя? Как посмя?

Решавам да не й казвам, че Матео ми е помагал; не искам да проваля и неговия живот. Защото тя нямаше да му позволи да се премести, а двамата с Анабет вече бяха продали апартамента си и бяха изпратили тук всичката си покъщнина.

Всъщност ще пътуват бавно от Ню Йорк за насам и до ден-два ще са тук. Броях часовете до мига, когато с брат ми отново ще живеем в една и съща къща, завинаги, а Брайъни е страшно развълнувана, че Маршал и Шарлот също ще живеят тук. И ще се развълнува още повече, когато Беладона и Гай обявят „годежа“ си.

Нейният обожаем Гай ще бъде не само неин брат, а и неин баща.

— Не знам — казвам аз простичко на Беладона и се опитвам да изляза срещу гнева й, а сърцето ми продължава да бие и да не спазва никакъв ритъм. — По това време ми се струваше, че е единственото, което мога да направя.

— Сега никога няма да разбера какво е станало с Тристан — казва тя. — Никога няма да намеря детенцето си — заради тебе. Никога няма да ти го простя до края на живота си. — Тя отключва стаята, излиза и тряска вратата толкова силно, че зимният пейзаж на Утрило, който някога ми подари, пада от стената.

„Прошката е дар — ни беше казал Леандро. — Това е единственото нещо, което може да ни освободи от тежестта на омразата… Докато не можем да простим, ние стискаме ръката на онзи, който ни е причинил зло. И това винаги ще бъде ръката, която ни дърпа назад.“

Думите й удрят по сърцето ми по-силно, отколкото машата по черепа на Хогарт. То се пръска на парчета, сияйни като диамантите на токчетата от златен брокат на краката на жена, която обикаля из нощен клуб, а подире й се носи смях.

Много е несправедливо, общо взето. Тя не ми даде никакъв избор. Остава ми само едно.

Как умираш наблюдава!