Гласът беше мъжки, плътен и спокоен. Не беше мъжът, който се бе заканил да й пререже гърлото. Не и на Хогарт. На някой друг. Не знаеше какво да каже. Беше твърде ужасена.

— Коя си ти? — повтори той. — Коя си ти? Защо си тук? Какво ще правиш? Отговори ми! Коя си ти?

— И за… Изабела — каза го толкова тихо, че прозвуча като Бела.

— Не. Ти вече не си Изабела. Този живот свърши. Онази Изабела вече я няма. Сега ти ми принадлежиш.

Гласът му се приближаваше. Все по-близо и по-близо и тя усети, че вече е почти до нея. Направи опит да се отдръпне, но беше парализирана от ужас.

— Животът ти е сведен до нещо съвсем просто. Съвършено просто. — Той докосна бузата й с пръст. Беше с ръкавици. Тя не можа да се възпре и трепна от страх и отвращение.

— Животът ти не означава нищо — важи единствено цената, която аз му определям. Твоят свят е мой, той е такъв, какъвто го определя аз. Единственото ти предназначение в този живот е да робуваш за мое удоволствие. Нямаш друг живот, освен да служиш за мое удоволствие. — Дъхът му пареше шията й. — Ти си моя.

— Не! — Тя се опита да разтърси глава. — Не, не, не…

— Ти си сам-самичка на света и никой не го е грижа за теб, освен мен. Ти си моя.

Усети го как се отдръпва. После чу тракането на кубчета лед в чаша. И той се засмя.

— Купих те за доста абсурдна сума, не си ли съгласна? Малко ме нервира това изразходване на капитал. — Гласът му изобщо не звучеше изнервено. — Дали го заслужаваш? Дали струваш един милион лири? Такава сума трябва да ти платя. Да, един ден ще ти позволят да си я получиш. Тя се намира в Швейцарската консолидирана банка, сметка № 116–614. Можеш ли да го запомниш? Хогарт трябва вече да ти го е споменал. Никога не забравяй тези цифри. Те са твоето бъдеще.

Усети, че се приближава. Гледаше я втренчено. Усещаше го дори през превръзката на очите.

— Да, твоето бъдеще — повтори той. — Но не и твоето настояще. Твоето настояще принадлежи на мен и само на мен. И затова, когато те питам коя си, единственото, което ти се позволява да кажеш, е „Твоя съм, господарю“. Ти си тук, за да правиш онова, което аз ти кажа. През цялото време, през което си тук като моя гостенка, никога няма да ти се позволи да узнаеш кой съм аз, нито каквото и да било за другите членове на клуба. Забранено ти е да питаш. Забранено ти е да знаеш как изглеждам. — Той дръпна ръката й и я задържа за миг до лицето си, задържа пръстите й върху него така, че тя да усети, че е с маска. — Сега ти ми принадлежиш. Аз съм твоят господар, а ти — моя робиня.

— Не съм робиня — прошепна тя. Не можа да се сдържи.

— Но, разбира се, че си, сладка моя. Ако обичаш, без тия американски глупости. По целия свят има милиони и милиони роби. Винаги ги е имало и винаги ще ги има. Поради войните, поради глада, просто заради глупав лош късмет. Работят за робски надници робски труд, приковани с вериги, метафорично казано, към техните господари. Повечето жени мислят така за съпрузите си, нали знаеш. Че той е господар на дома и трябва да му се подчиняват.

Докато го казваше, свали ръкавиците си. Прокара ги по брадичката й, после леко я шляпна с гладката кожа. Тя извърна глава, но той отново обърна лицето й към себе си.

— Да, да му се подчиняват — повтори той. — Предполагам, че такава сладка и невинна девственица като теб не е запозната с „Кама сутра“. Е, ще се запознаеш, вярвай ми. Това ще е част от обучението ти, скъпа ми девойко, и то много полезна. За всички нас. Членовете на клуба. Особено, когато някой се отегчи от обичайното.

Иска да говори — осъзна тя. Иска да говори, за да проточва всичко до безкрайност и да я измъчва още повече…

— В „Кама сутра“ пише, че ако един мъж иска да се ожени за някое момиче, а то не го иска, той просто трябва да я напие, за да не може тя да се съпротивлява. Или още по-просто — може да я открадне. След като вече е отвлякъл милата дама, тя е на разположение за онова, което онези мръсници, могулите, са наричали удоволствие. Какво мисли тя за всичко това или за мъжа, който я е упоил или отвлякъл, изобщо няма значение.

— Аз не съм за продан — каза тя.

— Но, разбира се, че си, скъпо ми момиче. Всяка жена е за продан, независимо дали това й харесва или не. Всички жени са курви. Сигурен съм, че Хогарт ти го е казал; той ми каза. И че ти си се опънала. Да, мила ми девойко, повечето жени са благодарни за унижението си, за това, че се държат с тях като с курви. Това просто затвърждава ниското им мнение за себе си и за тяхното положение. — Той се засмя. — Колкото по-скоро го признаеш, толкова по-щастлива ще бъдеш.

— Щастлива ли?! Какво?! — Искаше й се да го изрита, да го удари, да запуши ужасната му уста и ужасните думи, които излизаха от нея. — Копеле гадно! За кого се мислиш?!

— Аз съм Негова светлост — каза той спокойно. — Аз съм твой господар и ти ми принадлежиш.

— Не! Не! Пусни ме! Пусни ме! Аз не съм за продан! Пусни ме! — Вече не можеше да понесе мисълта за това как я бяха измамили и какво й причиняваха и започна да крещи с всичка сила. Опитваше се да се освободи, макар и да знаеше, че няма смисъл. Бореше се, бореше се с веригите, докато най-накрая усети как той застава зад нея и ръцете му я придърпват, притискат я към него. Той настоятелно се притискаше към гърба й. Усещаше очертанията на тялото му под расото.

— Един милион лири — повтори той. — Купих те за един милион лири. Ето защо съвсем оправдано приех, че си за продан. — Той се отдръпна от нея, съвсем мъничко. Още не беше готов, не и за онова. Удоволствието да й говори и да я гледа как се бори беше твърде наситено, че да го прекъсне.

— Разбираш ли, сладката ми, почти всяка връзка — независимо дали между мъж и жена в царството на спалнята или между мъж и мъж в царството на бизнеса — се основава върху борбата за власт и господство и само върху нея. Проста бартерна система. Мъж като мен има много прости нужди. Парите и властта, която те купуват. Общественото положение и властта, която произтича от него. И сексът, разбира се… и удоволствието, което му доставя той. Повечето мъже са достатъчно глупави да ги управляват сексуалните им нужди и биха направили всичко, което е в тяхна власт, за да задоволят своята похот. Ние, членовете на клуба, сме открили един съвсем уникален начин да задоволяваме нашите.

Той се приближи още повече и тя усети ръцете му върху тялото си. Никой мъж досега не я беше докосвал така. Никой. Тя започна да се гърчи яростно, докато горещите му сухи пръсти си проправиха път нагоре по корема й и се спряха на гърдите й.

— Мъж, управляван от нагона си, иска задоволяване — говореше той, — но най-често и за най-голямо нещастие става така, че дамата, която той желае, се инати. Отблъснатият мъж трябва да направи нещо, за да бъдат нуждите му задоволени. Той я обсипва с дарове като бижута, къща или студена твърда валута. Годежен пръстен и тъй нататък. Тези дарове създават у дамата илюзия за сигурност и съвсем естествено тя се чувства длъжна да се предаде. Мъжът взема онова, което иска, но не след дълго се отегчава. Междувременно всички нейни материални нужди са задоволени и тя е обвързана с тягостно задължение към този мъж — нейния бог и господар. Той е свободен да търси удовлетворение другаде и се чувства сигурен, тъй като знае, че тя и всички дребосъци, които тя би могла да роди, изцяло зависят от него и неговите прищевки. Ала колкото повече иска той, толкова повече иска тя в замяна. Затова той решава, че трябва да се направи нещо в тази злощастна ситуация и търси удоволствие другаде.

Пръстите му обхванаха гърдите й и той започна да описва лениви кръгове върху тях, като я притискаше по-близо. С вързани очи и безпомощна, тя въпреки това продължаваше да се мъчи да се отдръпне и той изведнъж я пусна. Тя чу звук като от откопчаване на тока, а после той се върна точно както преди за минута. Колкото повече тя се напрягаше да се отдръпне, толкова повече я притискаше той към себе си и тя усети, че е затъкнал предницата на монашеското си расо в колана. За да може да го почувства, когато се притиска в нея. Точно както той иска да го почувства.

— Това е твоят нов живот — заяви той — и той има едно-единствено предназначение: да ми служиш. Предишният ти живот, когато бе свободна да бъдеш глупава и тъпа и да водиш скучно, защитено, празно съществуване, свърши. Не би ли предпочела да станеш част от един от най-великите експерименти на човешкото поведение? Мой собствен експеримент. Непресъхващ източник на удоволствия, откъснат от света, за да ми служи. Моя и само моя.

Тонът му беше толкова спокоен и небрежен.

— Ти си тук, за да ми служиш — продължаваше той. — Да служиш и на когото аз посоча. Това е висше призвание. Би трябвало да се смяташ за голяма късметлийка, задето са те отличили така.

— Какво? Ти луд ли си?

— Не, не съм луд. Изобщо не съм луд — отговори той. — Луд съм само от желание да си компенсирам загубите. Луд съм само да те дресирам и то както трябва. Обучението ще бъде дълго, бавно и изключително чувствено.

Щом каза това, той ощипа толкова силно зърната й, че тя извика. После спусна ръка надолу по корема й. Другата бавно пропълзя нагоре и обхвана шията й.

— Нали разбираш, миличката ми, само един изключително хитър и изключително богат, и притежаващ изключителна власт мъж, като мен, може да си позволи такъв лукс, какъвто си ти — прошепна той в ухото й и притисна главата си в нейната. — Редкият лукс да притежава една жена, с която може да прави каквото си иска, абсолютно всичко. Да намери и да купи своя лична робиня, която след подходящо обучение може да стане всичко, което той иска, и да върши всичко, което той пожелае. Само мъж, като мен, може да си позволи да купи необходимото мълчание, за да се сдобие с нея и да уреди всичко необходимо. Да я откъсне от света, да прави с нея каквото си поиска и да постъпва с нея, както си поиска, за периода от време, който трябва да спазваме като членове на клуба. Продължителността на този период зависи от платената сума, както знаеш. И както без съмнение вече си разбрала, на мен ми се позволява да те задържа за много дълго време.

Той въздъхна щастливо. Беше толкова близо. Тя не можеше да диша.

— А сега ще те питам пак и ако си умното момиче, за което те мисля, ще ми кажеш онова, което искам да чуя. Коя си ти? Моя си. Ти си моя. Кажи го.

— Не.

— Когато ти кажа: „Коя си ти?“, отговорът е един-единствен, защото ти си моя. Ще отговаряш: „Твоя съм, господарю“. Аз съм твой бог и господар. Трябва да го разбереш съвсем ясно и тогава ще разбереш и кой съм аз. И защо си тук. Прислугата е инструктирана да се обръща към мен с Ваша светлост и ти също ще се обръщаш така към мен. Ще ме наричаш или Господарю, или Ваша светлост, или Негова светлост. Това е името ми: Негова светлост. Нямам друго име. Аз съм твой господар и ти си моя робиня, с която мога да правя каквото си искам. Вярвам, че се изразих съвсем ясно.

Той отново я пусна и стана от леглото. Тя не можеше да чуе какво прави. Килимът беше толкова дебел, че заглушаваше стъпките му.

Не, не, не, беше се върнал и сега бе седнал зад нея. Ужасните му горещи сухи пръсти обхващаха гърдите й над корсета, отново усети дъха му в ухото си. Тя се разтрепери, без да може да се контролира.

— Разбираш ли, сладка моя, няма как да спечелиш. Ако се съпротивляваш, съпротивата ти само ще ме разпали, както вече усети. А ако се подчиниш, тогава ще се наслаждавам на удоволствието от пълната ти капитулация. Сама разбираш, че нямаш друг избор, освен да правиш онова, което ти кажа. Никой няма да те чуе, ако викаш. Никой не знае къде си, никой не знае, че си тук, сама с мен и с всичко, което желая. А дори и да знаеха, щеше ли да ги е грижа?

— Джун — прошепна тя едва-едва.

— Джун? Тая смотана малка уличница? Тая безнадеждно тъпа малоумница? — Той се изсмя рязко. — Не, сладка моя, Джун много скоро ще хване пътя за дома. И как ще се вкисне само, когато Хогарт й се обади по телефона и получи писмата от теб, в които й съобщаваш, че си заминала далече-далече с един прекрасен образец на мъжественост, с когото си се запознала през уикенда на великолепния бал с маски, докато тя е лежала вкъщи със стомашно неразположение. Да, срещнала си най-прекрасния мъж на света, влюбена си лудо и скоро ще се жениш. Хогарт ще се погрижи за всички подробности. Не, Джун страшно ще се вкисне, ще си стегне набързо куфарите й вече няма да е обременена от своята по-красива и по-добре възпитана братовчедка с невероятните зелени очи. Нито пък ти ще трябва да се притесняваш повече за ужасната си роднина.

Внезапна вълна на чиста ярост избликна от нея. Тя започна ожесточено да се бори.

— Хайде, свършвай с всичко това — кресна му тя в истерична страст. — Хайде де, направи го! Копеле такова, гадно отвратително копеле! Давай де, изнасили ме! Нали това чакаш? Гад, гад, гад…

— Аха, знаех си. — Той се разсмя доволно. — Знаех си. Много съм доволен от теб. Боец си ти. — Едната от ръцете му пусна гърдата й и се плъзна надолу по бедрото й.

Тя се опита да го ритне със свободния си крак, но той беше твърде силен.

— Няма да повярваш, като ти кажа, че скоро ще ме умоляваш да те докосна. Ще се молиш за това. Ще ми се молиш, на мен, твоя бог и господар.

Той сръчка лекичко хълбока й, стана и заобиколи леглото, така чеда застане лице в лице с нея. Когато тя отново чу смеха му, нададе див писък.

— Но, сладка моя, да те измъчвам с очакване за мен, е твърде голяма наслада. Чудех се как да постъпя, дали да не те обладая както си искам, без да ти кажа думица, но сега разбирам, че съм взел правилното решение. Да! Разбира се, че ще те освободя от драгоценната ти девственост. Макар че, естествено, аз предпочитам да мисля за това като за изнасилване. Трябваше да се сетя, че ще искаш да се отървеш от нея. Или поне така ми каза Хогарт, че ти просто не се чувстваш обвързана от условностите.

— Хогарт е лъжец — изкрещя тя.

— Да, подозирам, че е. Но за теб не е сгрешил. Просто няма как да се отрече, че си абсолютното съвършенство. А и аз отдавна те наблюдавам.

— Какво?

— О, да, скъпа ми девойко, ти нямаш представа кой съм аз, нито как изглеждам, нито пък някога ще научиш. Но аз съм те виждал. И то много пъти. Хогарт бе решил, че би могла да си подходяща и излезе съвсем прав. Ти беше избрана. Сега ми принадлежиш и ще правиш каквото ти казвам.

— О, да, мислиш си, че си точно онзи, който трябва да го направи — каза тя сърдито.

— Разбира се, че съм — отвърна той. — И съм платил твърде скъпо за тази чест. Ще измине само мъничка частица от живота ти и ти ще ме молиш да спра. А когато свърша с теб, ще започна отначало. И пак, и пак. Пак и пак, докато вече не си спомняш кога животът ти е имал друг смисъл, а не да правиш онова, което ти кажа, в мига, в който го кажа. Че цялото ти съществуване зависи дали изпълняваш прищевките ми и нищо друго. Нищо друго не съществува.

Говореше все по-бързо и по-бързо, а плътният му глас ставаше все по-мрачен.

Не, не, не…

— … Старият ти живот свърши, няма го вече. Онова момиче вече не съществува — каза той. — Тя вече не е онази, която беше, тялото й, името й. Ти нямаш име. Ако те наричам някак, то ще бъде Дула. Така е на гръцки „прислужница“. Ти си моя прислужница, моя робиня и съществуваш, само за да ми доставяш удоволствие. И, както вече казах, скоро, по-скоро, отколкото би се осмелила да си представиш, че е възможно, ще ме молиш да правя с теб каквото си поискам. Ако ти кажа да си отвориш устата, ще я отвориш. Ако ти кажа да коленичиш, ще се строполиш на пода. Ако ти кажа да си разтвориш краката и да ме молиш, ще го направиш.

Тя избухна в неконтролируем смях, също както по време на търга. Никога досега не бе чувала подобно нещо, нито си бе представяла, че е възможно. Тя беше отвъд всичко; истерична и сигурна, че скоро ще умре.

— Ти си напълно луд — каза тя, смеейки се като луда между хлипанията. — Пусни ме, пусни ме, пусни ме…

— Не, няма — отвърна той. — Но знанието, че ми принадлежиш и че мога да те използвам както си поискам, ми доставя направо непоносимо удоволствие. Ако това ме прави, както ти така мило се изразяваш, луд, то се боя, че такъв е лошият ти късмет.

Смехът й секна, но тя продължаваше да хлипа.

— Не, нищо нямаш право да кажеш — освен да отговориш на един прост въпрос. Коя си ти?

Тя мълчеше.

Той я заобиколи, дръпна я за косата и обърна лицето й към себе си. Болеше. Тя прехапа устни, за да не извика.

— Когато те попитам: „Коя си ти“, отговаряш: „Твоя съм, господарю“. После те питам: „Защо си тук“, а ти отговаряш: „За да ти се подчинявам, господарю“. А после те питам: „Какво ще правиш“ и ти отговаряш: „Каквото пожелаете, господарю“. Разбра ли?

Тя поклати глава. Не можеше да престане да трепери. Никой ли няма да дойде и да ме спаси! Който и да е, моля ви! Аз съм само на осемнайсет. Не искам да умирам.

— Три прости изречения: „Твоя съм, господарю“, „За да ти се подчинявам, господарю“, „Каквото пожелаете, господарю.“

Ръцете му я дърпаха, гласът му беше груб.

— Не е чак толкова трудно — каза той. — Ще ги произнасяш, когато те попитам. Толкова често ще ги произнасяш, че ще се превърнат в част от тебе.

По-скоро усещаше, отколкото чуваше нарастващия гняв в гласа му, но нейният глас беше изчезнал. Опита се да отвори уста, но не можа.

Той пусна косата й и се отдръпна. Тя не можеше да чуе нищо. Опита се да се надигне и да седне, но не можеше да запази равновесие и осъзна, че той е скъсил веригите, с които бяха приковани китките й. Ръцете й бяха приковани неподвижно. Страшно тежки й се струваха оковите на глезена й. Беше напълно безпомощна. По бузите й, изпод превръзката, се стичаха сълзи.

Помогнете ми, няма ли кой да ми помогне, моля ви, защо съм тук, не му позволявайте да ми причини зло, прогонете го, какво съм направила, че ме доведоха тук, защо, защо, защо, накарайте го да се махне…

Почувства го пак до себе си и инстинктивно се опита да се дръпне.

— Продължаваш да се бориш — обади се той. — Чудесно.

Обгърна отново шията й с ръка и я стисна като в менгеме.

— Не мърдай — прошепна. — Готвя се да срежа превръзката на очите ти. Искам първия път да виждам лицето ти. Това е единственият път, когато ти се позволява да ме гледаш. Дръж си очите затворени, инак ще те ослепя.

Тя чу как нещо прещрака и усети върху лицето си гореща, ярка светлина.

— Не мърдай — заповяда той и закри очите й с длан, за да не може да вижда. Усети го как леко се размърда. Подреди няколко меки възглавнички зад нея и под задника й. Вдигна я почти до седнало положение — просто така. Тя се опита да ги изрита, въпреки онова, което току-що й беше казал.

— Веднъж вече не ми се подчини — каза той, отдръпна длан от очите й и се разсмя тихо. — Много съм доволен, наистина. Ще бъдеш наказана за това.

Очите й бавно свикнаха с тъмнината и тя видя, че лампите светеха право в лицето й — огромни крушки, окачени на прътите на леглото. Останалата част от стаята тънеше в мрак. Извърна глава и й се стори, че различава смътни силуети — можеха да бъдат очертанията на мебели. Веригите, с които бяха приковани китките и глезена й, бяха направени от златни звена, прикрепени към куки на прътите. Прътите бяха повече от четири — по цялото протежение на леглото имаше пръти, които поддържаха балдахина, сякаш беше затворена в нещо като златна клетка. После погледна нагоре и видя огледалото. Започна да хленчи и затвори очи. Не искаше да го гледа, докато я обезчестява. Не искаше да го гледа как я убива.

Сякаш изминаха цели векове, а всъщност бяха само няколко минути. Тя лежеше, стиснала клепачи, защото не можеше да понесе гледката. Онази част от нея, която все още искаше да се бори, разбираше, че той си играе с нейния ужас, вдъхва всяка капчица от страха й, сякаш е великолепен нектар. Почувства как я заливат омраза и гняв.

Някой ден щеше да се освободи, някой ден щеше да го намери и да го накара да си плати, някой ден…

Усети, че е застанал в края на леглото и я гледа. Отвори очи — не можа да се сдържи. От нейния безпомощен ъгъл той изглеждаше направо огромен, а онази част стърчеше изпод колана му, който придържаше предницата на расото му. Никога досега не беше виждала голотата на мъж и не можеше да откъсне очи от отвратителната гледка.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — Той се смееше тихичко.

Беше гигантско, надвиснало над нея чудовище и гневът й се претопи в чист жалък ужас. Той искаше да й причини болка с тази ужасна стърчаща част от него.

Искаше тя да се бори и да пищи. Искаше го и тя знаеше, че ще се бори и ще пищи. Отново захленчи от страх — притиснато натясно животно.

Пусни ме, пусни ме, пусни ме…

Качулката на расото се спускаше над черната маска. Маската покриваше почти цялото му лице, с две малки дупки на ноздрите и две големи — за очите. Виждаше само устата му — пълните му устни се усмихваха развратно.

— Това е лицето на дявола — каза той. — Гледай внимателно, защото сега е единственият път, когато ти се позволява да го видиш.

Приближаваше се, пълзеше все по-близо към нея по леглото и тя не виждаше нищо, освен подигравателната му усмивка и две тъмни очи, които пламтяха зад черната маска.

Наведе се над нея. Блесна златна светкавица — пръстенът на ръката му сияеше на ярката светлина. Беше парализирана. Той разтвори краката й. Искаше да го изрита с неокования си крак, но той сякаш бе налят с олово, направо ненужен.

— Коя си ти? — попита той, надвесен над нея.

— Не, не, не…

— Ако искаш да кажеш „Не“, ще казваш „Не, господарю“. — Ръцете му започнаха да шарят по тялото й; ноктите му бяха остри и драскаха леко по кожата й около корсета. В докосването му нямаше никаква нежност, само неутолимо желание да притежава, да остави белега си.

— Ще бъдеш ли разумна, Дуло, умнице моя — попита той, — или ще влошиш положението си още повече?

— Моля ви…

— Моля, какво?

— Моля ви, господарю — сподавеният шепот едва излезе от гърлото й.

Това трябва да е някакъв кошмар, моля ви, моля ви, нека се събудя и отново си бъда на сигурно място в малкия си апартамент и Джун да бърбори по телефона, моля ви, моля ви…

— Аха — изръмжа той и коленичи между краката й.

Тя затвори очи. Хленчеше, по бузите й се стичаха сълзи.

— О, не — каза той. — Вече го видя и сега ще гледаш как аз те обладавам. Ще гледаш собственото си опозоряване. — Той се наведе и положи длани върху лицето й, върху челото й, отвори насила клепачите й.

— Виждаш ли това? — попита той, като сочеше онова, стърчащото право към нея, огромно, немислимо. — Знам, че не можеш да откъснеш очи от великолепието му. — Той отново се разсмя. — Виждаш ли го? Виждаш ли? Отговори.

— Да — прошепна тя едва-едва.

— Да, какво?

— Да, господарю.

— Да — каза той. — Аз съм твой бог и господар, а ти си моя робиня. Ти се подчиняваш на моите заповеди и почиташ само мен. Подчиняваш се на това и почиташ това. — Той беше вече върху нея и удари първо едната й буза, после другата, а накрая брадичката й с отвратителното твърдо стърчащо нещо.

При гнусния допир тя започна да пищи. Енергията отново бликна в краката й и тя започна диво да рита.

— Махни се от мен, махни се от мен, долна гад, долна гад, спри…

Пищеше ли, пищеше, но преди да успее да помисли, той се спусна надолу и внезапно легна отгоре й и нахлу в нея с яростен тласък. Нечовешка болка я разцепи на две. Пищеше от болка и ужас. Смехът му кънтеше отвъд писъците й. Той спря за най-кратък миг и отново започна да се движи. Цялата му тежест се движеше напред-назад. Тя не можеше да диша — болеше я долу, гърдите я боляха, той й причиняваше болка, корсетът я стягаше. Той искаше да изцеди живота от нея, движеше се с небрежни тласъци, които я вкарваха в агония. Удължаваше своето удоволствие и нейните мъки.

— Искаш ли да спра? — попита той.

Тя пищеше ли, пищеше.

— Искаш ли да спра? — попита той пак.

— Да — изхленчи тя.

— Да, какво? — Той пъхна ръце под една възглавница и я приближи още повече. Щеше да я прекърши. Искаше тя да умре.

— Да, господарю.

Не можеше да спре да пищи, но чудовището продължаваше да я притиска с тежестта си. Задушаваше се, не чувстваше нищо, освен болка. Внезапно той започна да помпа все по-бързо и по-бързо, все по-грубо, по-грубо вътре в нея, а гадният смях продължаваше да ехти. Той разтвори насила клепачите й и извърна нагоре лицето й — тя видя маската, развратната извивка на устните му; дланите му се отпуснаха върху раменете й и той навлезе още по-дълбоко.

Тя щеше да умре. Никой не би могъл да понесе тази болка и да остане жив.

След един последен яростен тласък той спря. Не помръдваше. Стори й се, че лежи върху нея цяла вечност. Не можеше да диша. Затвори в ужас очи, за да не вижда подигравателно ухилените му устни.

— Ти си моя — каза той. — Ти ми принадлежиш.

Отново вдигна ръце към лицето й и отвори очите й.

Протегна се към малката масичка зад главата й, взе една чаша, като че ли пълна с вода. Вътре имаше и лед.

— Изпий това — нареди той и допря чашата до устните й.

Страхуваше се да пие, може би това беше отрова и след като я бе обладал, той искаше да я убие, но вече нямаше никакви сили да се бори. Питието беше студено и вкусно.

След като го изпи, той остави чашата долу и бавно се отдръпна от нея. После се надвеси над лицето й.

— Колко много кръв! — възкликна. — Великолепно. Сега, след като вече си окървавена, може да започне истинското обучение.

Той се погали и размаза кръвта по лицето й, по шията й, по гърдите й.

Отново започваше да й се вие свят. Заспиваше.

— Добре дошла в клуба — каза той.

Не знаеше колко време е била в безсъзнание. Събуди се в пълен мрак; все още й се виеше свят, цялото тяло я болеше и отново бяха завързали очите й. Смътно усещаше как някой я повдигна леко, отнесе я в банята, постави хладна кърпа между бедрата й, избърса лепкавото, сложи я на тоалетната, отнесе я обратно в леглото. Развързаха корсета и го махнаха. Най-накрая можеше да си поеме дъх. Беше твърде изтощена, за да продължи да се бори. И отново заспа.

Когато се събуди пак, някой подложи под гърба й корава възглавница, нахрани я със супа, като пъхаше лъжицата в устата й и й даде да изпие нещо студено и леко нагарчащо. Отново заспа. Следващия път, когато се събуди, нямаше представа коя е датата, колко време беше изминало. Бяха я преобърнали настрани. И двете й ръце бяха завързани с вериги за един от прътите отстрани на леглото.

Той лежеше на леглото до нея. Тя беше съвсем гола, както и той — притискаше се силно в гърба й. Чувстваше дължината му, ръцете му я стискаха в задушаваща прегръдка. Беше твърде изтощена, че да успее да се отдръпне.

— Коя си ти? — прошепна той в ухото й.

Тя усети колко е надървен. Той разтвори леко краката й и се плъзна вътре в нея. Болката бе така мъчителна, че тя се загърчи и изкрещя. Той се разсмя. Колкото повече пищеше тя, толкова по-силно се смееше той.

— Коя си ти? — попита той. — Ще спра, когато ми кажеш.

Тя не можеше да каже нищо.

— Моля те, о, моля те, о, моля те, спри…

— Ти ми принадлежиш — каза той.

Болката я убиваше.

— Много ли си охлузена? Много ли те боли? — попита той.

— Да — изхленчи тя.

— Да, какво?

— Да, господарю — прошепна тя.

— Така е по-добре. Искаш ли да спра?

— Да, господарю.

— Много добре. Коя си ти?

— Твоя — едвам го прошепна. Готова бе на всичко, само да спре.

— Твоя? Какво? Не те чувам.

— Ваша светлост — прошепна тя.

— Трябва да кажеш „Твоя съм, господарю“. Точно това. Кажи го.

— Моля ви, спрете. Моля ви, господарю.

— Не ме слушаш какво ти казвам — каза той, но рязко се отдръпна от нея. — Не се подчиняваш. Какво да правя с тебе? Какво?

— Махни се.

— Никаква надежда, миличка моя — изсмя се той отсечено. — Особено щом продължаваш да не ми се подчиняваш.

Той се промъкна върху нея и навря лицето си в нейното. Разроши косата й и я събра на опашка в юмрук. После дръпна рязко главата й нагоре и тя извика, а той я целуна с такава ярост, че тя не можеше да си поеме дъх. Настоятелната му уста беше по-лоша от задушаващия корсет.

— Кога ще започнеш да проумяваш, че ми принадлежиш? — Той отново се дръпна. — Целуни го — каза той. Устните й усетиха колко е твърд. — Целуни го.

Тя извърна глава. Никога, за нищо на света.

— Трябва да се научиш да се подчиняваш — каза той.

Отново се покачи върху й и я облада отзад толкова внезапно, че тя изкрещя.

— Това ли искаше?

— Не, не, не…

— Не какво?

— Не, господарю. Спрете, моля ви се, спрете…

Той престана, стана от леглото, но се върна бързо. Миришеше на сапун. Отново застана срещу нея.

— За твой късмет аз съм от придирчивите, за разлика от повечето. А сега ще правиш каквото ти казвам. Отвори уста!

Тя се опита, но успя да я отвори едва-едва. Хлипаше твърде силно. Той стисна носа й и на нея й се наложи да отвори уста.

— Аз съм твой бог и господар — изръмжа той и го напъха в устата й. Искаше да я задуши. Това задушаване бе по-лошо от корсета. Той искаше тя да умре. Сълзите се стичаха по бузите й.

Задушаваше се… Беше мъртва. Мъжете не правеха така. Това не можеше да се случва с нея. Болката нямаше край. Къде беше? Кой ден? Коя година? Коя беше тя? Какво бе направила, че да заслужи такова нещо? Няма ли кой да я спаси?

О, моля ви, о, моля ви…

Отново можеше да си поеме дъх. Лежеше, а ръката му я обгръщаше.

— Коя си ти? — повтаряше той. — Коя си ти, коя си ти, коя си ти?

— Твоя — прошепна тя. — Твоя съм, господарю.

— Защо си тук?

Беше толкова уморена. Защо не се плъзне в още по-тъмния мрак и да не умре?

— За да ти се подчинявам, господарю.

— Какво ще правиш?

— Каквото пожелаете, господарю.

И така нататък, и така нататък… Будеше се в мрак. Някой, не Негова Светлост, я хранеше и отнасяше до банята; всеки път я потапяше във ваната. Решеше косата й, издухваше носа й. Според нея беше мъжът, който се заканваше да й пререже гърлото, — и се страхуваше от него твърде много, че да му се съпротивлява. Той я приковаваше отново към леглото. Само за китките. Махна оковите от глезена й. Тя не можеше да помръдне, дори и да искаше. Спеше. Събуждаше се, за да го намери до себе си. Ръцете му я обгръщаха. Обладаваше я. Както поиска.

Тялото й постепенно започна да оздравява. Приспособяваше се по свой начин; капитулираше, защото нямаше друг избор. Волята за оцеляване го поддържаше. Умът й бе престанал да работи. Вече не можеше да мисли ясно. В тъмното нищо нямаше смисъл. Това не можеше да е истина. Беше толкова замаяна. Винаги беше тъмно, той винаги беше там, горещите му сухи пръсти поглъщаха всеки инч от тялото й, омразният глас мърмореше неспирно в ухото й.

— Коя си ти? — питаше той.

— Твоя съм, господарю — отговаряше тя. Беше й все по-лесно да го изговаря.

— Защо си тук?

— За да ти се подчинявам, господарю.

— Какво ще правиш?

— Каквото пожелаете, господарю.

— Смятам да направя от твоята уста най-изтънчената уста в света — каза той един ден. Или една нощ.

Нямаше представа къде се намира и колко дни, седмици или месеци са изминали, откакто беше започнало мъчението. Може би в стаята имаше прозорци, но тя не виждаше нищо друго, освен мрака, който се процеждаше под превръзката на очите й.

— Ще направя от пръстите ти най-чувствителните, божествено галещи пръсти в света. — Беше в разговорливо настроение. — Ще извая от тебе най-покорното и чувствено създание, докосвало някога мъж. Ти, сладката ми, ще се прочуеш. Със скандална слава, осмелявам се да добавя — жената, струвала един милион лири на един от членовете на клуба. Милион лири в Швейцарската консолидирана банка. Банкова сметка 116–614. Никой няма да знае коя си всъщност, как се казваш всъщност, откъде идваш. Ще знаят само до какъв екстаз можеш да ги докараш и колко ще им струва това. Всичко, което знаят, ще е, че си моя. Само моя.

Не спираше часове наред. А може би бяха и дни. Не и преди тя да започне да го моли да престане.

— Когато се научиш как трябва да се държиш, ще махнем превръзката от очите ти — каза й той по-нататък. Точно това тя мразеше най-много — омразният звук на неговия спокоен, плътен глас и омразното чувство, че лежи до нея, а пръстите му лениво я галят, след като свърши.

— Няма нужда да я носиш, когато не съм тук — каза той. — Но когато съм тук, ще се научиш как да си я връзваш сама, защото никога не трябва да виждаш лицето ми. Мислиш ли, че съм чудовище?

— Да, господарю.

— Много добре. Искаш ли да видиш лицето ми?

— Не, господарю.

— Ако се самозабравиш и се опиташ да видиш лицето ми, наказанието ще е бързо и много по-болезнено, от колкото можеш да понесеш. Разбираш ли?

— Да, господарю.

— За тебе аз нямам лице. Никога няма да имам.

— Да, господарю.

— Ти изцяло зависиш от моето благоволение. Нищо друго не ме интересува, освен моето желание, и не отговарям пред никого. Ти си съвсем сама. Ти си моя.

— Да, господарю.

— Това е твоят свят — каза й той. — Ръцете ти са там, където ги поставя аз. Когато ги поставя. Аз управлявам това царство, законите в него са мои и само мои, а ти си моя вярна робиня. Нищо не може да ме спре.

Той навлезе грубо в нея, толкова безмилостно, че тя изпищя.

— Искам да пищиш — каза той. — Ти си нищо. Нищо друго, освен моя.

И така продължи.

Той не се появи, както й се стори, доста по-дълго от обикновено. Всичко си беше както преди: хранеха я, миеха я. Тя лежеше в тъмното и дремеше. Не можеше да мисли. Нямаше за какво да мисли, освен за него и за онова, което й беше направил досега. Всеки път, когато се събудеше, тя се боеше, че ще го завари легнал до нея и че дъхът му ще пари шията й. А сега се страхуваше, че никой никога вече няма да дойде при нея.

Докато веднъж се събуди внезапно и той беше върху нея.

— Липсвах ли ти? — попита той, когато свърши, отпуснат върху нея така, че тя не можеше да си поеме дъх.

— Не, господарю.

— Вечната девственица — позасмя се той. — Коя си ти?

— Твоя съм, господарю.

— Защо си тук?

— За да ти се подчинявам, господарю.

— Какво ще правиш?

— Каквото пожелаеш, господарю.

— Мразиш ли ме?

— Да, господарю.

— Чудесно. Сега ще имаш още една причина да ме мразиш.

Той се отдръпна и тя чу, че взе нещо от масичката до леглото, после отвинти капачката на бурканче. А после се върна и втри в нея някакъв крем. Леко я засмъдя; мирисът му напомняше канела.

— След малко магията му ще се задейства — каза той.

— Какво е, господарю?

— Подарък — отвърна той. — Изненада. Почакай и ще видиш.

След няколко минути тя сякаш пламна. Не точно я сърбеше, но усещаше оловна тежест и все по-засилваща се непоносима болка, която настояваше да я докоснат там, където той беше в трил крема. Непоносимата болка щеше да си отиде, само ако той я докоснеше. Без да се усеща, тя бе започнала да трие бедра едно в друго. Каквото й да е, но да премахне тежестта, ужасната болка. Трябваше да се докосне там.

— Какво си мислиш, че правиш? Забранявам ти да мърдаш! — обади се той.

— Какво ми направи, господарю? — прошепна тя.

— Специален мехлем — отвърна той. — Заслужи си го.

Той стана и дръпна нагоре веригите, с които бяха приковани китките й, така че ръцете й се вдигнаха над главата. После върза нещо около всеки от глезените й и ги прикрепи към два от прътите. Беше разчекната, отворена, уязвима и я болеше непоносимо.

— Искаш ли да те докосна? — попита той. — Искаш ли?

Не, никога, искаше й се да каже, никога, копеле недно, никога няма да те пожелая, освен да пожелая да видя трупа ти. Но думите не идваха.

— Да, господарю — каза тя вместо това.

Пръстите му пълзяха по бедрата й.

— Къде искаш да те докосна?

— Ти ме измами…

Той я удари силно между бедрата. Ужасно я смъдяха, но тя почти не ги усещаше, толкова я болеше…

— Не съм ти искал мнението ти. Отговори ми.

— Моля те. — Болката я влудяваше. Тя сякаш бликаше от нея и се разливаше по всеки неин нерв. Процеждаше се в самите й пори. — Моля те, господарю.

Отново я бе измамил. Чрез измама я беше накарал това да й хареса. Да го пожелае.

— Лошо момиче — каза той. Беше приклекнал над нея и силно ощипа зърната й. После намаза с крема и тях и постави върху им нещо студено и болезнено стегнато, за да останат твърди. Почти мигом и те започнаха да я болят. Тя отчаяно жадуваше влудяващият сърбеж да спре.

— Къде ме искаш? — попита той.

— Там, където…

— Искаш ме там?

— Да.

— Да, какво?

— Да, господарю.

— Значи искаш да те докосна. Наистина ли?

— Да, господарю.

— Искаш да те обладая? — Гласът му буботеше.

— Каквото и да е. Каквото и да е, господарю. — Усещаше, че полудява.

Той стана от леглото.

— Върни се — извика тя. — Върни се, господарю. — Не можеше да се сдържи. Той трябваше да направи нещо. Каквото и да е.

Той й се смееше.

— Искаш да се върна — мъжът, когото ти мразиш — каза той. — Мъжът, който те отвлече, дрогира, изнасили, измъчва. Който ще продължи да те изнасилва и измъчва за свое удоволствие. Колко прекрасно.

— Ти ме измами. О, моля те…

— Но сега ме желаеш.

Тялото й беше луднало, всеки неин нерв пламтеше. Някаква мъничка частица от нея, която все още бе запазила разума си, знаеше, че онзи крем, който той беше втрил в нея, я накара да каже онези думи. Знаеше, че продължава да го мрази и че никога няма да го пожелае, никога няма да поиска той да се върне, никога вече, не и докато умре.

— Коя си ти?

— Твоя съм, господарю. Твоя, твоя, твоя.

Почувства ръцете му върху себе си — галеха бедрата й, пропълзяваха все по-близо.

— Моля те, о, моля те, о…

Когато я докосна, тя едва не припадна. Никога през живота си не беше изпитвала такава наслада, нито такова физическо облекчение — докоснеше ли я, вълна след вълна я обливаха. Нямаше никаква представа, че едно тяло би могло да се почувства по подобен начин.

Когато той се отдръпна, тя изстена.

— Недей, върни се, господарю…

— Леле, леле — обади се той. — Колко бързо дамата промени решението си. От малка сополива девственица се превърна в малка молеща мръсница. Направо ме смайваш.

Явно беше много доволен от себе си. Развърза краката й.

— А сега ще се чукаш както трябва — каза той.

— Върни се, господарю — повтори тя. Някакъв глас, който излизаше дълбоко от нея, се молеше. Онази частица от нея, която все още бе запазила разума си, бе отвратена, но тялото й надделя. Наистина щеше да полудее, ако той не се приближеше. И преди да разбере какво прави, краката й се обвиха около него и тя се движеше в ритъм с него.

— Така ще бъде — каза й той и забави трескавия ритъм. И тя си помисли, че ако той не я докосне пак, в същия този миг, ще изпищи.

— Скоро няма да имаш нужда от крема, за да се почувстваш така, каза той. — Само като чуеш гласа ми, и това ще ти стига.

Той се изтръгна от прегръдката й.

— Не, господарю. Не си отивай, господарю, моля те…

— Искам да те чуя как ми се молиш — рече той и подръпна цицките на зърната й. Сякаш щеше да умре от вълните наслада, които я заляха, от горещината, която нахлу в тялото й.

— Моля те, господарю — каза тя. — О, моля те, моля те…

И така продължаваше.

Ала сега тялото й бе омагьосано от неговото. Той го знаеше.

Отиваше си. Тя не знаеше за колко време, но го молеше да не си тръгва. Скоро той се връщаше и щом чуеше звука на отвинтващото се капаче, тя започваше да се моли. Знаеше, че той иска това. Караше я да се моли. Караше я да… (Тук липсват страници — Бел. на Томазино.)

— Ще ми бъде мъчително трудно да издържа без тебе няколко дни, а може би и повече, но имам работа, която не може да чака — каза той и въздъхна пресилено. — За щастие, в мое отсъствие ти ще ми станеш още по-ценна. Без значение къде се намирам и какво правя, мислите ми винаги ще са при моята Дула, която ме чака, и когато отново се върна при тебе, ще се зарадвам много, като те чуя да се молиш.

Той я целуна и я остави в тъмното. Най-накрая тя заспа и когато се събуди, нещо се беше променило. Тя лежеше в тъмното, но превръзката на очите й беше махната. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя различи силуета на Хогарт — седеше на стол до леглото. Белезницата на лявата й китка все още бе прикрепена към дълга, навита верига, завързана за един прът, но можеше да се надигне и да седне, а също и да се движи по леглото. Можеше и да облече копринения халат, който намери до възглавниците.

— Добър ден, миличка — каза той весело. — Длъжен съм да призная, че наистина изглеждаш великолепно.

— Върви по дяволите, долна гад. Гаден садист.

— Ах, прекрасно дете! Не си загубила духа си, забелязвам. Напредваш великолепно. Наистина, ти си всичко, което се надявах, и още повече. Негова светлост е много доволен от своята Дула, много доволен, наистина.

Усмихваше се щастливо.

— Нали виждаш, лесно е да му се угоди — каза Хогарт. — Не е като някои други. Желанието му е като желанието на тигъра за плячка — да владее, да притежава, да поглъща. Особено онова, което е забранено. Естествено, ти винаги ще бъдеш нещо забранено, защото бе доведена тук въпреки волята си.

Той взе една книга.

— Нека ти прочета нещо — продължи Хогарт. — Боя се, че не съм заченат от французин, comme d’habitude^[1], но въпреки това мисля, че това е много подходящо за ситуацията, апропо. Като се има предвид, че е било написано преди около двеста години от някой си Бенджамин Ръш. „От деня, в който се омъжиш, ти не бива да имаш собствена воля — е казал добрият доктор. — Подчинението на твоя пол на нашия, е наложено от природата, от разума, от провидението.“ — И тъй нататък, и тъй нататък… Я да видим… съпругът ти „често ще изисква неразумни жертви от твоята воля пред своята. Ако случаят е такъв, ти пак го почитай и му се подчинявай. Най-щастливите бракове, които познавам, са тези, в които подчинението, което препоръчвам, е най-пълно“. Доста мъдър е бил този доктор Ръш, не мислиш ли? Някои го смятат за баща на модерната психология.

— Не съм омъжена — рече тя.

Хогарт затвори книгата с трясък, изправи се и приглади сакото си.

— Ако бях на твое място, мила ми девойко, бих си рекъл, че „всъщност съм омъжена, макар и по най-необичаен начин. Че съм била принудена от лошото си семейство и нещастните обстоятелства да се омъжа за мъж, когото не обичам, но на когото трябва да се подчиня, защото нямам друг избор“.

Тя не знаеше какво да каже.

— Според мен трябва да ти намерим пръстен. За да скрепим този брак. Да, чудесна идея. Ще я предложа на Негова светлост. Той е извънредно щедър, както знаеш. — Хогарт заобиколи леглото и я огледа с критично око. После погледна часовника си, окачен на тънка верижка.

— Е — каза той, — боя се, че временно ще трябва да те оставя. Ще се върна да те нагледам при първа възможност, обещавам. Междувременно, не бива да се притесняваш за братовчедка си. Джун отдавна е осведомена, че ти си сгодена и отплава при мама и татко, в която и забравена от бога дупка да живеят те. Откакто замина, вече мина доста време, ако става за въпрос. На твое място не бих очаквал посещение от скъпата Джун в обозримо бъдеще.

Хогарт си тръгна. Стаята беше празна и тъмна.

От колко време вече беше тук? Джун била заминала преди доста време. Колко време?

Никой не знаеше къде е. Никой на света не можеше да й помогне. Никого не го беше грижа.

Стори й се, че полудява.

Отключиха капаците и й позволиха да седи на малката тераса, заслонена от високи гладки стени. Въздухът беше топъл, често валеше, но тя не знаеше нито кой месец е, нито къде се намира, нито какво ще се случи, нито…

Хогарт се върна. Когато се събуди, той седеше на стола до леглото и си играеше с възела на вратовръзката си.

— Трябва да се движиш — каза той. — Не искаме да се отпуснеш или да не си във форма.

Тя започна да се смее истерично.

— Откога се тревожите така за здравето ми?

— Аз винаги се тревожа за тебе по свой начин — отговори той. — Ако щеш вярвай.

От тогава нататък, когато го нямаше Негова светлост, я пускаха да седи навън или да се разхожда, след като се стъмни. Виждаше внушителния силует на къщата, но те изключваха цялото осветление и тя не можеше да различи ясно формата й. По земята имаше пътечки, които се виеха през гори. Хогарт я придружаваше, както и още някой, който вървеше зад тях. Иззад дърветата мъже с монашески раса я наблюдаваха и я следяха втренчено.

Стаята, в която я държаха, беше доста удобна и й позволяваха да чете. Понякога и Хогарт идваше да чете при нея.

— Ето тук има един забележителен разказ — обади се той един ден и вдигна поглед от книгата, която четеше. — За една мадам, някоя си Тереза Бъркли, която държала публичен дом близо до Портланд плейс. Тя ценяла не толкова момичетата си, колкото играчките. Хммм. Много вярно. Държали пръчките във вода, за да остават зелени и гъвкави. Китайски вази, пълни с прясна коприва. Каиши от волска кожа с гвоздеи.

— Отвратителен си, Хогарт.

— Най-голямото й изобретение обаче се появило през 1828 година — продължи той преспокойно. — Конят от Бъркли, или „шевалет“ на френски. Това било един вид сгъваема тапицирана стълба, която се приспособявала към ръста, на която желаещият клиент бил завързван така, че лицето му се подавало отгоре, а отдолу — интимните му части. И така, докато отзад го биели с камшик, отпред го обслужвала някоя от момичетата на мадам Бъркли. Тези викториански нрави се били невероятно шокиращи, бих казал.

— Защо ми казваш това? — попита тя. — Това новата играчка на Негова светлост ли ще бъде?

— Казвам ти го само за да разширя кръгозора ти, скъпо дете. За да разбереш, че не си първата, която се е подчинила на царството на… как да го кажа? На фантазията.

— Това не е фантазия — каза тя с горчивина в гласа.

— Маркиз дьо Сад е казал, че животните се изяждат едно друго, докато ние ядем животни — каза Хогарт, остави книгата си и я изгледа внимателно. — Че човекът звяр яде другите животни без морални угризения, защото смятаме животните, които ядем, за по-низши от нас; ние сме техни господари. Защо тогава, разсъждава скъпият маркиз, да не може хората да използват други хора за свое собствено удоволствие и да правят с тях каквото си искат? Не е ли чисто лицемерие да се преструваме, че някаква бездна разделя човешките същества и кравите?

— Това да не би да е някакво оправдание за това, което ми сторихте? — попита тя.

— Скъпият маркиз можеше да научи света още на много неща, стига да бе приложил повече дисциплина над собствената си натура — продължи той, без да й отговори. — За разлика от мен. Самоконтролът още повече засилва удоволствието от загубата на контрол. Мъжете всъщност са много прости същества, знаеш ли. Ако изпълняваш желанията им, те те ценят все повече. В разумни граници, разбира се. — Той въздъхна щастливо. — Маркизът е имал великолепна тъмница в своя замък в Соман. И тук имаме тъмница, знаеш ли. Направо се потрисам, като си те представя затворена там. Но ако не се държиш както трябва, точно там ще отидеш.

Той се изправи и излезе, без да каже нито дума повече.

Тя се върна от разходка и Негова светлост я чакаше, легнал по гръб на леглото, така че да не вижда лицето му. Бързо й завързаха очите, после я вдигнаха, хвърлиха я на леглото и приковаха ръцете й за него. Негова светлост беше в лошо настроение, сякаш някаква пулсираща енергия течеше във вените му и го правеше незадоволим. Стори й се, че ще я скърши на две.

След това той като че се поуспокои и заговори.

— Според правилата на клуба цената на нашите гости е хиляда лири на седмица — каза той. — Това означава, че мога да те държа тук близо двайсет години. Дали мисълта за това те радва така, както радва мен?

Не, не, не — искаше й се да изпищи, но се боеше да каже истината.

— Да, господарю.

— Когато те освободя, в швейцарската банка ще те чака едно великолепно състояние — с натрупаните лихви, естествено. Мога да те освободя и по-рано, ако ми омръзнеш, но не виждам причина да предполагам нищо подобно. Разбира се, обучението ти тепърва започва, ала съм много доволен от това как напредваш. Може би ще те върна обратно на света, когато ми спечелиш обратно милиона лири, който бях принуден да платя за теб.

— Никой не те е принуждавал, господарю — измърмори тя. Очакваше да й причини болка, но не последва нищо подобно.

— Ах, но точно тук грешиш, сладката ми. Ти ме принуди. Желанието ми си струваше парите. Разбери го. Върху тебе, върху тялото ти бе окачен етикет с цена. Вече има много, много мъже, до които е стигнала мълвата за момичето, струвало на един от членовете на клуба един милион лири. Ще ме молят, много ще ме молят, и ще ми посочват цената, която дават да я вкусят. И аз трябва да бъда много хитър и да пресметна как най-добре да си възстановя инвестициите в твоето обучение, като се радвам на максимална възвръщаемост. Таксата, която ще плащат, се полага на тебе. Такива са правилата. Другото обаче… — гласът му заглъхна.

Спокойният му, плътен глас я хвърляше в паника. Тя се вцепени. Първо Хогарт, после и това. За какво говореше…

— Докато продължава обучението ти, ще се научиш как да изпълняваш различни услуги, без значение колко противни ти се виждат. Ще свикнеш и с тях, точно както свикна с всичко досега. Нямаш избор. Ти ми принадлежиш и нямаш права над живота си. Предлагам ти да се утешиш със знанието, че си била избрана и че всеки път, когато се подчиняваш, това те приближава до последния път.

Той стана. Тя чу как вратата се отвори, в стаята влезе някой и остави някакви неща на масичката до леглото.

— Трябва да бъдеш белязана — каза той. — Трябва да познават, че си ти. А сега лежи и не мърдай.

Той седна зад нея и я нагласи внимателно, така че главата й да е в скута му и да не може да мърда. Вдигна лявата й ръка и стисна силно китката й. Другият нежно докосна безименния й пръст и преобърна дланта й.

— Точно така — каза Негова светлост.

Тя чу пронизително бръмчене. После — остра пронизваща болка, отново и отново, в пръста. Пръстите на Негова светлост стиснаха китката й. Тя ридаеше от болка, отвратителното виене продължаваше.

Шумът секна. Бинтоваха леко пръста й. Негова светлост пусна китката й и стана. Тя чу някакъв шум, после вратата се отвори и затвори. Той се върна.

— Прекрасна татуировка, общо взето — каза той. — Изобщо, прекрасно беше — иглата, която се забива в плътта ти… И гледката на твоята прекрасна кръв. За втори път белязана с кръв. Когато раната оздравее, гледката много ще им хареса. Много съм доволен, наистина.

Той я намаза с крема и след като тя се възбуди отчаяно, той я облада веднъж, и още веднъж, и още, докато най-накрая се изтощи и заспа, плътно притиснат до нея.

Събудиха я и нахлузиха качулката на главата й, въпреки че беше с превръзката на очите. Облякоха й корсета и го стегнаха, така че едвам си поемаше дъх. Разкопчаха веригите и я увиха с тежкото покривало, което си спомняше, вдигнаха я и я понесоха, метната на нечие рамо. Кръвта нахлуваше в главата й. През някакъв коридор, през стаи, надолу по дълго стълбище. Стори й се, че ще повърне, толкова силно й се виеше свят. Продължаваха да слизат по стъпалата. Най-накрая предпазливо я свалиха на земята и свалиха тежкото покривало и качулката. Седеше в края на, както й се струваше, удобен широк и мек шезлонг. Разкопчаха белезниците и вързаха китките й за куки на стената. После избутаха главата й много близо до стената, близо до мястото, където бяха завързани китките й. Челото й бе притиснато във възглавница. Закопчаха на тила й ремък, така че да не може да помръдне с глава.

— Удобно ли ти е? — каза в ухото й гласът на Негова светлости тя усети как ръцете му я обвиват. Беше седнал точно зад нея на креслото. — Хогарт го измисли — каза той. — Недей да мърдаш, докато манипулираме.

След като той стана, точно пред лицето й се вдигна пластина. Пръсти докоснаха лицето й — не можеше да сбърка докосването на сухите му горещи пръсти, които галеха устните й. После пластината се спусна.

— Прекрасно — каза той. Пак беше зад нея и се нагласяше така, че да я приклещи в скута си. Тя изкрещя от болка и тревога. После изведнъж той се отдръпна.

— Не мърдай — предупреди я той.

Пластината се вдигна и лицето му се появи там. Той я целуна ожесточено, после се дръпна.

— Отвори уста — изкомандва той.

Тя отвори уста. Нямаше избор. Той се напъха в устата й, докато тя се задави.

Той пак мина отзад и я обви с ръце.

— Прекрасно — каза той на някого зад себе си. — Но ръката трябва да е отвън. Първо трябва да видят татуировката, и, второ, ръката трябва да е на разположение.

Той стана и се върна след няколко минути. Тя чу и други гласове. Откачиха лявата й ръка и я приближиха до пластината. Тя усети, че той отново е минал от другата страна — пръстите му дръпнаха през дупката в стената, сграбчиха нейните и той я накара да го гали, докато отново се възбуди. Беше твърд и неумолим.

— Прекрасно — каза той.

И така се започна.

И продължаваше, и продължаваше, и продължаваше…

— Ще правиш каквото ти казвам — нареди й той. — Всеки от тях е платил кралски откуп за една ласка от твоите устни. Всички до един. Може би са членове на клуба. А може би не.

Загуби чет колко пъти я караше да го прави. Десетки, стотици. Времето не значеше нищо. Тя бе разчленена — ръката й, пръстите й, устните й, там, където я докосваше Негова светлост. Тя вече не съществуваше като личност.

Нищо не му харесваше повече от това, което я караше да прави в тази стаичка. Да я приклещва в скута си, докато другите мъже издевателстваха над нея и тя ги обгръщаше с устните си, докато той шепнеше в ухото й и й нареждаше какво да прави. Понякога, докато я връзваха, той я намазваше с малко крем, зарязваше я, и я оставяше да подлудее от гърчове, а после се връщаше и я слушаше как му се моли.

Това винаги го караше да се смее от удоволствие.

После започна да я изкарва от къщата. Първо затягаха корсета, слагаха й качулката и я увиваха с тежкото покривало, така че да не може да мръдне. После я пренасяха през лабиринта от коридори и стълби до един гараж и я натикваха отзад в една кола. Понякога пътуването беше толкова дълго, че тя заспиваше. Понякога седяха в колата и чакаха. Чуваше се скриптене на чакъл — алея. Спира кола. Не можеше да мисли за бягство. Нямаше дрехи, нямаше обувки, само корсета. Обкръжаваха я отвсякъде — така трябваше. Негова светлост беше в колата — усещаше го, усещаше мириса му, макар той никога да не я докосваше. Искаше да изчака. Отнасяха я в сграда. Носеха я през стаи, нагоре, надолу, нямаше значение. Ръцете им, които я мачкаха, миризмата им, отвратителният допир на телата им.

И той — винаги зад нея, шепне в ухото й.

— Коя си ти?

— Твоя съм, господарю.

Но веднъж щраква зъби. Пътят до къщата е неравен и неудобен, и цялото тяло я боли. Негова светлост я бе оставил за няколко минути с мъж, който я накара да пищи. Тя го ухапа силно. Искаше зъбите й да се впиват все по-дълбоко в омразното му тяло, докато започне да пищи по-силно от нея.

Отведоха я обратно в къщата и там Негова светлост я затвори, но не в стаята й. В друга стая, надолу по дълго стълбище и после по тесен коридор. Колкото повече вървяха, толкова по-студено и влажно ставаше. И тя започна да се мята. Нямаше смисъл. Тя чу как се отваря тежка врата. Тръшнаха я на легло, свалиха тежкото наметало и качулката, прикрепиха белезниците за вериги, вградени в стената, и си тръгнаха. Не можеше да диша от корсета. Не виждаше нищо.

Беше тъмницата, за която й бе разправял Хогарт.

Тъмницата дълбоко долу. Чу ужасни животински звуци, дрезгавите си ридания.

Пищеше ли, пищеше, но никой не идваше.

Оставяха й подноси с храна и напитки, но нямаше апетит. Имаше ведро, в което да се облекчава. И нищо друго. Нито светлина, нито звук, освен ужасното животинско стържене.

Щяха да я оставят тук завинаги.

Когато Негова светлост най-накрая дойде, за първи път тя почувства истинска благодарност, че е дошъл. Друг човек, който диша и я докосва, — и тя разбира, че е още жива.

— Заслужи си наказанието — каза той. — Много ме ядоса. Устата ти е предназначена само да дава удоволствие, не да причинява болка. Разбираш ли ме?

— Да, господарю — прошепна тя. Не й беше останал дори глас, нищо.

— Защо си тук?

— За да ти се подчинявам, господарю.

— Дадох ли ти разрешение да го ухапеш?

— Не, господарю.

— Ще хапеш ли пак?

— Не, господарю.

— Ако не се държиш както трябва, ще останеш тук, в моята тъмница, много, много дълго. Много по-дълго от сега. Това ли искаш?

— Не, господарю. — Тя така яростно разтърсва глава, че той започва да се смее. После я натисна на дюшека и… (Тук липсват страници. — Бел. на Томазино.)

Не я пусна да излезе от тъмницата като че цяла вечност. Често идваше с още някой.

— Искаш ли ме? — питаше.

— Да, господарю.

— Искаш ли и него?

— Щом така искаш ти, господарю.

(Тук липсва половин страница. — Бел. на Томазино.)

Най-накрая дойдоха и я отведоха обратно в стаята й. Никога не беше се чувствала по-щастлива, както когато легна в топлото легло с меките възглавници, когато се потопи във ваната. Чистота. Книги за четене.

Ала не я пускаха навън.

Той много дълго не дойде.

— Спомняш ли си това? — попита Хогарт. Беше влязъл в стаята й с нещо, което приличаше на вързоп от смарагдовозелен сатен. — Изглеждаше особено съблазнителна в зелено.

— Защо си донесъл тези дрехи? — попита тя.

— Отиваме на много особен маскен бал — отвърна той.

И преди бе казвал същото. Преди всичко, преди да я измамят. Преди, в нейния друг живот, когато можеше да мисли.

Преди, когато беше още жива.

Хогарт се усмихна широко.

— Време е — каза той и остави вързопа на леглото, после извади колието от диаманти и смарагди от джоба си и го размаха небрежно пред нея. — Три години минаха, сладка моя. Време е за нов търг.

— Не може да бъде — възкликна тя. Това означаваше, че три години са се изнизали.

— И тъй като ти беше такова послушно момиче, Негова светлост реши, че е редно да задържиш тази великолепна огърлица. Един вид подарък за годишнината. След тази вечер, разбира се.

После той извади една по-малка кутийка от джоба си и отмахна въображаема прашинка от повърхността й. Отвори я и й я показа. Смарагдът беше огромен, инкрустиран между два мъничко по-малки жълти диаманта на плътна златна халка.

— Сватбеният ти пръстен — каза той. — Или си забравила? Скоро ще ти го поставят, след като приключат с тебе. Тази вечер трябва да видят татуировката. Само ти от всички наши гости си белязана. Това е високо отличие.

Той затвори кутийката и излезе.

Тя беше на двайсет и една години, имаше милиони в банка някъде в Швейцария, великолепна смарагдова огърлица — в комплект с пръстен. Те не означаваха нищо. Тя не означаваше нищо. Тя беше нищо…

(Тук липсва половин страница. — Бел. на Томазино.)

Тя не знаеше кое е по-лошо — да не знаеш, или да знаеш със сигурност какво точно ще ти сторят. Ала не можеше да мисли. Умът й вече не можеше да работи както трябва.

Пред нея беше изрисуваният параван, зад нея — стълбът, широкият ремък я притискаше към него. Ярката светлина в очите й, мъжете в монашески раса и маски — в краката й, гледат я алчно. Табелките чакат в скутовете им.

— Господа — започна Хогарт, — някои от вас може да са пробвали насаме наслажденията на забранения плод благодарение на щедростта на нашия най-щедър купувач от миналия търг. Тази вечер, както може би вече сте предположили, двама от вас ще имат най-необикновената и най-прелестна възможност да притежават нашето изключително прелестно създание — тази, която струва един милион лири, ще ви дари с ласките си. Гласовете се броят до пълно единодушие. Двамата, които заложат най-много, господа, двамата, заложили най-много ще бъдат допуснати да я обладаят тук на място, за един час. Само за час. Естествено, срамежливите и непорочните сред вас не бива да се кандидатират.

Лека вълна на смях се плисна из залата.

— Да разбирам ли, че никой сред вас не е срамежлив и непорочен? — попита Хогарт и се изкиска лукаво. — Много добре. Залагането започва от десет хиляди лири. Десет хиляди лири, господине. Петнадесет хиляди. Двадесет хиляди.

Както и предния път, докато вървеше залагането, свалиха корсажа й, после полата и фустата. Зачуди се трескаво дали Негова светлост залага. Какво щяха да правят с нея, какво…

— Сто хиляди долара — каза Хогарт. Чукчето падна. — Чудесно. Вие, господа, дали деветдесет и пет и сто, заповядайте точно след пет минути.

Дръпнаха паравана и затегнаха превръзката на очите й. Чу, че местят мебели. Откачиха я от стълбовете и я издърпаха около метър по посока на Хогарт, после я накараха да застане на четири крака на дълга, тясна маса.

Негова светлост беше там. Усещаше миризмата му, разпозна допира на горещите му сухи пръсти, който проследиха гръбнака й, после слязоха по-надолу и той втри мъничко крем в нея. Мацна и зърната на гърдите й, после ги ощипа. Тя прехапа устна, за да не извика.

— Трябва да правиш, каквото поискат — прошепна той в ухото й, докато рошеше косата й. — Трябва, защото аз ти казвам. Ти ми принадлежиш и трябва да правиш каквото кажат, и да им се молиш да не престават. Защото аз го казвам. Ако ме разочароваш, ще те хвърля в тъмницата и ще те зарежа там да гниеш. Разбираш ли ме?

— Да, господарю — прошепна тя.

Той избърса с целувки сълзите от бузите й.

— Господа — каза Хогарт. — Цялата е ваша.

След това тя прекара дълго време на легло. Някой й донесе горчив чай. Винаги беше горчив — чаят, с който я пояха, откакто бе дошла тук. Но я караха да го пие. Постепенно започна да се чувства по-добре и Негова светлост започна да идва често. Не я оставяше на мира. Как така не се уморяваше, въпреки че беше доста възрастен, тя не можеше да разбере. Знаеше само, че е незадоволим. Понякога оставаха в стаичката с пластината в стената толкова дълго — мъж след мъж, — че заспиваха на фотьойла. После той я събуждаше и всичко започваше отначало.

И продължаваше все така, докато един ден Хогарт се появи и съобщи, че се местят.

— Задава се война — каза той. — Заседяхме се твърде дълго на едно място.

Тя не разбираше. Мислеше си, че говори с някакъв тайнствен шифър. Вече не можеше да мисли. Не можеше да си спомни нищо от днешния на следващия ден, освен звука от гласа на Негова светлост в ушите си, допира на пръстите му и мириса на кожената възглавничка, за която толкова обичаше да я връзва, така че да може да я чувства и да я гледа едновременно.

Ядеше супата, която й даваха, изпиваше чая и чаша студена, сладка вода, и усещаше как я обзема дълбока апатия. Едва си държеше очите отворени, докато я увиваха в наметалото; отнесоха я в гаража и я натикаха в колата. Увиха я в одеяла и тя заспа на задната седалка. Пътуваха сякаш дни. Но можеше и да са само няколко часа. Нямаше значение, че са я упоили и сега я откарваха на някое още по-затънтено място. Нищо нямаше значение.

Беше мъртва за света.

Той никога нямаше да я пусне да си отиде.

Новата къща беше по-студена от старата, беше мъгливо и ветровито и през цялото време валеше. Когато не вдигаха щорите, тя никога не разбираше ден ли е, нощ ли е. Нямаше значение. Винаги беше сиво и влажно. Пред къщата имаше дълга тераса и те я пускаха да се разхожда по нея и по околните ливади. Виждаше и високата, гладка каменна ограда, опасана с бодлива тел, която заграждаше целия имот. Къщата беше голяма, иззидана от камък, и като че ли имаше много стаи, но тя така и не виждаше друга стая, освен собствената си.

Негова светлост скоро дойде и остана като че по-дълго от обичайното. Отначало почти цялото време прекарваше с нея в стаята й, което не му беше много свойствено. Каза й, че ако бъде послушна, може и да не си слага превръзката на очите. Работеше на бюрото — оправяше някакви документи с гръб към нея, докато тя четеше или дремеше. Понякога тя скицираше с остри, твърди моливи и се опитваше да се научи да рисува. Веднъж той се протегна и тя мярна нещо лъскаво на пръста му. Тежкият златен пръстен. Зачуди се лениво къде ли е нейният пръстен — онзи, който й беше показал Хогарт. Онзи, за който й каза, че бил венчалният й пръстен.

После Негова светлост й нареди да си завърже очите й да легне. Той като че не можеше да й се насити. Пак и пак, о, пак.

Спря само веднъж, когато някой почука на вратата.

— Не мърдай — нареди й той.

Той стана и тя чу гласове. После ръката му стисна здраво лявата й китка. Сложиха нещо студено на безименния й пръст. После чу бръмчене. Не както бръмчеше иглата за татуиране — по-плътен звук. Правеха нещо с пръстена, но не болеше.

Не разбираше нищо.

Той я пусна. Гласовете се отдалечиха и затихнаха. Той легна до нея и хвана лявата й ръка.

— Ти си моя — рече той. — Никога няма да можеш да го свалиш.

Не искаше да я пусне да стане от леглото. Дни наред, и още дни, и още. Нямаше значение. Тя беше нищо. Лежеше в тъмното, а той беше до нея, върху нея, зад нея. В един миг — като звяр, в следващия я галеше. Тя вече нямаше никаква представа за времето.

Когато той беше там, времето спираше.

После той си тръгна. Тя се събуди и него го нямаше. Бяха махнали превръзката от очите й и отворили капаците на прозорците. Погледна пръстена. Беше онзи, с огромния смарагд и двата жълти диаманта отстрани. Опита се да го махне и накрая разкървави пръста си, но пръстенът не поддаваше. После забеляза радиото на бюрото. Не беше слушала радио от години, осъзна тя. От радиото се чуваха гласове. Истински хора. В истински свят. Отново можеше да разбере колко е часът, кой ден е. Пет години, откакто не беше чувала радио.

Светът воюваше, а тя беше отрязана от него. Чудеше се какво ли прави Негова светлост на фронта. Вероятно нещо също толкова ужасно, колкото ужасен беше самият той. И Хогарт. Представяше си го в изопната по него униформа с лъскави копчета.

Слушаше радио денонощно. Нямаше с кого да си говори и си говореше с радиото. Гласът й звучеше странно и далечно. Прислугата, която я хранеше и наглеждаше, не й отронваше и дума. Те работеха за Негова светлост — това беше всичко, което трябваше да знае. Матилда — така й беше името на онази жена. Набитата, грозна жена, онази, дето бъркаше нещо онази вечер, преди толкова много време. Онази, първата нощ. Матилда, която стегна толкова силно корсета й, че не можеше да си поеме дъх. Матилда й носеше горчивия чай и яденето на подноси. Другият прислужник се казваше Маркус. Беше чула как Хогарт се обръща към него с това име. Беше силен и тя се плашеше от него.

Чудеше се дали и той е бил сред онези, зад пластината. Или пък е онзи мъж, който я беше заплашил, че ще й пререже гърлото.

Донесоха в стаята й цели купчини нови книги, още скицници, комплект акварелни бои. Един ден вкараха вътре пиано и нотни листове. Както и книги, по които да се учи да чете нотите и да свири.

Понякога почти се чувстваше личност, жив човек. Слушаше новините от войната, тревожеше се за хода й, бе започнала отново да мисли. С всеки ден способността й да мисли нарастваше мъничко. Започна да се опитва да пише с един от моливите за скициране — мънички драсканици, после и думи. Думите се превърнаха в изречения. Пишеше ги на късчета от хартията за рисуване, само по няколко наведнъж, защото се страхуваше, че я следят, после ги накъсваше на мънички парченца и ги гълташе.

Не беше толкова замаяна, където и да се намираше къщата, в която я бяха затворили. Може би беше от студения влажен въздух. Може би беше заради това, че Негова светлост не беше идвал близо три години. Нито веднъж. Трябваше да има нов търг, но не я заведоха. Може би бе отменен заради войната.

Никой не я докосваше. Никой не й говореше, освен гласовете от радиото.

После Негова светлост пристигна — събуди я посред нощ, мачкаше плътта й като луд. В стаята беше тъмно като в рог, но той беше с маска, както винаги. Стисна китките й и долепи дланите й до лицето си. Целуна пръстите й. После прокара пръстите й по шията си, по гърдите си, надолу, надолу, надолу…

— Липсвах ли ти? — попита той.

— Да, господарю — отвърна тя.

— Станала си прекрасна лъжкиня — каза той. — Аз те направих такава.

После я обърна и я облада със страшна ярост, отново и отново, докато тя започна да му се моли да спре. Искаше да я прекърши надве. Нямаше да спре, дока то не я погуби.

Нямаше значение. Когато беше с него, тя сякаш беше мъртва. Беше нищо. Тя му принадлежеше. Веднага щом той пристигна, тя започна да забравя как се мисли.

Не можеше да мисли, когато той беше там.

Той закопча белезниците на китките й и завърза очите й. Не я оставяше на мира с дни, струваше й се — със седмици. Отново загуби представа за времето. Бяха отнесли радиото. Скоро започна да води и други. Винаги разбираше кога са дошли и други, защото я отвеждаха в една по-малка стаичка, слагаха я да легне на меко легло с много малки възглавнички и завързваха китките й с вериги, така че да могат да я нагласят както си искат. Докосваха с благоговение пръстена й. Негова светлост шепнеше в ухото й и й нареждаше какво да прави.

После той отново изчезна, донесоха отново радиото и отвориха прозорците. Беше стоял при нея само три седмици. На нея те й се сториха година.

Докато се почувства по-добре, минаха цели месеци. Докато започне да мисли така, сякаш си е възвърнала способността да мисли. Докато се осмели да напише една-единствена дума.

Пристигна Хогарт. Разказа й, че е имало търг. Не била ли извадила голям късмет, дето била толкова далече. Само четирийсет хиляди дали. Жалка работа, а? Заради войната е, рече той, заради оскъдицата. Трябвало да е благодарна, че Негова светлост е зает на фронта. Но скоро войната щяла да свърши. Липсвала му.

Хогарт остана известно време. Говореше й за войната. Тя го разпитваше. Беше забравила какво е просто да си говориш с някого, как се разговаря. Хогарт й помагаше да си спомни, помисли си тя. Хогарт не искаше мозъкът й съвсем да закърнее.

Веднъж Хогарт каза нещо смешно и тя се разсмя. Мислеше си, че вече не може да се смее.

Не искаше да умре. Чувстваше се много по-добре.

Искаше войната да свърши, но беше толкова объркано. Когато войната свърши, той щеше да се върне и всичко да започне отначало.

Когато се събуди, Хогарт седеше на бюрото, а до купчината листове имаше кофичка с бутилка шампанско.

— Да пием — рече той. Изглеждаше много щастлив.

Подаде й чаша. Тя се сети, че в шампанското има наркотик, но все пак го изпи. Нямаше значение — ако откажеше, щяха да я накарат да го изпие или кой знае какво. Нещо щеше да се случи. По лицето на Хогарт бе изписано очакване.

— Войната свърши и ние пак се местим — съобщи той. — Къщата е прекрасна и ще имаме нова прислуга. Матилда и Маркус остават с нас, разбира се. Но са толкова досадни.

Главата й започваше да се замайва. Преместването не означаваше нищо, освен нова стая. Вече десет години нямаше представа къде се намира.

Не можеше да са минали десет години. Това означаваше, че бе станала на двайсет и осем. Не можеше да бъде. Хогарт я бе измамил сякаш едва вчера.

Тя продължаваше да сънува онзи кошмар. Щеше да се събуди и да бъде на осемнайсет, в Лондон и с глупавата си братовчедка Джун.

Пак я беше измамил. Клепачите й натежаха страшно. Завързаха очите й, щракнаха белезниците на китките й и я увиха в нещо, в онова тежко покривало, защо, о, не, пак, защо…

Беше студено и валеше. Чуваше смътно как дъждът се сипе по покрива на колата. Събуди се, когато спряха. Някой я изнесе на влажния хладен въздух, изкачи я няколко стъпала нагоре и я подаде на друг. Той я сложи да легне настрани на тясно легло. Закопчаха я през кръста с дебел ремък.

Чу как завиха мотори. Трябва да е самолет, помисли си тя. Той щеше да я издигне в небето и да я изхвърли.

Усети как самолетът се втурна по пистата и се издигна във въздуха.

Пръстите на Негова светлост в косите й. Естествено.

— Защо си тук? — пита той.

— Да ти служа, господарю — прошепна тя.

— Отвори си устата — нареди той.

Когато той свърши, вдигнаха главата й и я накараха да изпие нещо горчиво. Тя се престори, че гълта, после извърна глава и го изплю. Не знаеше защо.

Нищо нямаше значение. Всичко започваше отначало. Той беше там, ръцете му мачкаха плътта й под тежкото покривало, преобърнаха я по гръб, вдигнаха краката й и ги обвиха около кръста му.

Никога нямаше да я остави на мира. Никога нямаше да я пусне да си отиде.

Самолетът забавяше ход, спускаше се. Ушите й пукаха. Вдигнаха я и я накараха да изпие още нещо — този път тя преглътна. Нямаше значение. Самолетът подскочи леко, щом се приземи, измина известно разстояние и спря. Пак й се виеше свят. Някой я развърза, отнесе я надолу по стълбичката и я напъха в една кола.

Събуди се в меко, удобно легло. Той беше там; усети го как се намества отгоре й, но беше толкова изтощена, краката й бяха като наляти с олово. И й беше все едно. Пак беше тъмно.

С него нямаше нищо друго, освен тъмнина.

Събуди се отново. Пръстите му лениво описваха кръгове по гърдите й.

— Добре дошла в новия си дом — рече той.

— Къде сме? — попита тя.

— Какво каза? — Той я ощипа по зърната толкова силно, че тя извика.

— Нищо, господарю — прошепна тя. — Прости ми.

— Така е по-добре — рече той, — но недостатъчно добре. Обърни се.

Преди да успее да мръдне, той я преобърна по корем. Хвана ръката й, после другата и завърза китките й над главата й.

— Виждам, че много неща си забравила. Трябва ли да започнем обучението от самото начало?

Не, не, не…

Той тикаше лице в ухото й.

— Не те чух — рече той.

— Както пожелаеш, господарю.

Не спря, докато не се задоволи; беше твърде изтощена и писъците й заглъхнаха.

— Къщата наистина е прекрасна — каза той. — Хогарт беше прав.

Не й позволи да си свали превръзката на очите. Пак беше тъмно.

Тя бе паднала от планетата Земя.

— Ако се държиш добре, ще ти позволяваме да излизаш навън — продължи той. — В двора има градинка, на която й трябват грижи. Тук, в стаята си, ще намериш богата библиотека и пиано. Има допълнителна прислуга. Мориц — той е братовчед на Маркус и е ужасно неприятен. Има и двама други, близнаци, които работят за мен. От нищо няма да имаш нужда.

От нищо, освен от живота си.

— Боя се, че трябва да те оставя, но ще идвам при тебе колкото мога по-често. Войната свърши, а ти не трябва да забравяш, че аз съм твоят господар и ще продължиш да правиш каквото аз ти казвам. Разбра ли?

— Да, господарю — отвърна тя.

Сутрин не й беше добре. Виеше й се свят, чувстваше умора. Матилда й носеше чай и когато се опитваше да го изпие, повръщаше. Напоследък Матилда имаше много притеснения покрай новата къща и новата прислуга.

Тя сядаше в градината и наблюдаваше новите прислужници, близнаците. И двамата бяха шишкави, с тъмна къдрава коса, но лицата им не бяха грозни като на Мориц. Мориц обикаляше из земите с пушка под мишница. На близнаците им личеше, че също се страхуват от Мориц. Страхуваха се да я заговорят. Чудеше се какво ли им е направил Негова светлост, че са тук. И са толкова наплашени.

Чувстваше се толкова странно. Почти безтегловна. Апетитът й се връщаше и бе започнала да се позакръгля. Един ден Матилда я погледна — тя бе застанала до прозореца, и едва не изтърва подноса.

След малко Хогарт дойде в стаята й. Изглеждаше много разтревожен.

— Матилда ми съобщи, че имаме малък проблем — заяви той.

— За какво говориш? — попита тя.

— Говоря за корема ти — отвърна той. Никога досега не беше виждала Хогарт притеснен. — Коремът ти, а и онова вътре в него. Бременна си, нали?

— Така мисля — отвърна тя. Изпълваше я спокойствие. Щеше да има дете. Не знаеше как е станало и защо не беше ставало досега. Сигурно бе станало в самолета, когато беше изплюла горчивия чай. Матилда я караше да го пие, откакто я бяха похитили. В чая имаше нещо, което й пречеше да забременее. Отдавна вече се опитваше да не го пие.

— Това не се е случвало никога досега — каза Хогарт. Играеше си с маншетите си.

Внезапно я обля мощна вълна на щастие — щеше да има дете. И защото самата мисъл за него така бе потресла Хогарт.

Хогарт доведе лекар. Преди да влезе, завързаха й очите. Помисли си, че сигурно е член на клуба.

— Близнаци — рече лекарят. — Ще има близнаци.

Бебета близначета. Тя щеше отново да живее. Щеше отново да започне да мисли, също както когато слушаше радиото. Щеше да се принуди да започне да мисли и да избяга. Да избяга от Негова светлост, от Хогарт, от всички тях — членовете на клуба. Щеше да роди децата си и да се махне.

Щеше да живее. Щеше да започне пак да пише, на малки парченца от хартията за акварел, а когато в стаята й беше тъмно, щеше да крие късчетата хартия в мухлясалите книги, които никой не докосваше. Щеше да разговаря с новите прислужници — наплашените шишковци. Мразеше и тях, но трябваше да се опита да разговаря с тях. Имаше нужда да се упражнява, за да може да говори на децата си.

— Негова светлост трябва да бъде уведомен незабавно — каза Хогарт на лекаря.

После се сбогуваха. Хогарт се върна и развърза очите й.

— Ще родя децата — каза му тя.

Хогарт не знаеше какво да каже. Не и този път.

— Искаш ли да пипнеш корема ми? — попита тя. — Негова светлост ще иска да му кажеш как се усещат.

Хогарт я погледна смаяно. После предпазливо сложи ръка върху твърдия й гладък корем. Носеше пръстен. Златен пръстен. Бе забравил, че е на пръста му. Върху пръстена имаше сложен орнамент, изобразяващ гола жена. Тя знаеше, че това е пръстенът, който носеха всички членове на клуба.

Беше го усещала на пръстите им, когато мачкаха дланите й.

Хогарт бе забравил и тя видя пръстена му.

Усмихна му се.

Единият от близнаците я заговори. Тя много се изненада от това, че е американец. Попита я има ли нужда от нещо. Нямаше му доверие — нито на него, нито на който и да било мъж, но имаше нужда от някого. Трябваше да укрепне и да намери кой да й помага за бебетата.

Близнаците щяха да й помогнат, ако им кажеше, че и тя носи близнаци.

Мъжът й каза, че името му е Томазино Ченини, а брат му се казва Матео. Каза й че се тревожи за нея, но тя не пожела да му повярва — можеше да е шпионин на Негова светлост. Томазино каза, че дължали на Негова светлост живота си, че той ги бил спасил от сигурна смърт. Били от Бенсънхърст, в Бруклин, но войната прекарали в Италия.

Негова светлост им наредил да го наричат господин Линкълн — сподели й Томазино. Защото ги бил освободил от робство.

Това предизвика у нея такъв пристъп на смях, че тя чак се задави.

После той й разказа какво им се беше случило и тя ги съжали. От много дълго време насам за първи път изпитваше жалост към мъж, осъзна тя.

Отначало чувстваше към тях само жал, защото знаеше, че не могат да й причинят зло. Не и по начина, по който й причиняваше Негова светлост. И всички членове на клуба.

После се замисли за тях. Че те бяха също толкова пленници на Негова светлост, а и на Маркус, Мориц и Матилда, колкото и тя. Ала не го проумяваха съвсем.

Или може би го проумяваха.

Но те бяха млади и силни, макар и дебели. Тя прегледа библиотеката в стаята си и намери някои стари книги, в които се описваше тяхното състояние. Прочете ги набързо, за да разбере дали не биха могли да я наранят, въпреки случилото се. Остана доволна, след като научи, че не могат.

Когато почувства достатъчно смелост, срещна се с Томазино и му даде да прочете една от книгите. Изразът на лицето му беше странен. Опита се да се пошегува и тя почти му се усмихна.

Щеше отново да се научи да се усмихва. Все още беше личност.

Щеше да получи обратно живота си. Парите я чакаха в банката. Швейцарска консолидирана банка ООД, сметка № 116–614.

Реши, че трябва да се довери на Томазино. Нямаше какво да губи. Ако Негова светлост разбереше, щеше да последва най-сурово наказание, но трябваше да рискува. В името на децата.

Томазино и Матео щяха да й помогнат. Нали бяха близнаци. Някой ден щеше да даде на Томазино парченцата хартия, които се бяха превърнали в неин дневник, той щеше да ги прочете и да разкаже на брат си какво са й причинили.

Негова светлост и всички останали.

Членовете на клуба.

(Тук дневникът свършва. — Бел. на Томазино.)

Гай ме намира на балкона пред синята спалня, откъдето бе наблюдавал Беладона в мрака по време на бала.

Той ми подава дневника — лицето му е пепеляво и аз му посочвам бутилката с бърбън. Клати глава. Никакъв алкохол не може да притъпи болката му.

Седим един до друг и дълго време мълчим, и се вслушваме в нощните шумове. Шумоленето на вятъра сред дърветата, нехайното цвъртене на щурците, доволното бухане на бухала, връхлетял върху мишка. Небето е живнало от звезди. Милиони, милиони, милиони звезди.

— Не искаш ли цигара? — питам го най-накрая. — Спомням си те от клуба, ти тогава пушеше. Веднъж си запали цигарата от една огърлица, ако не греша.

— Вярно си спомняш — казва Гай. — Но отказах цигарите. Струва ми се, че тя не ги обича.

— Не, не ги обича. — Въздъхвам тежко.

— Може ли да те питам нещо? — казва Гай.

— Как избягахме? Къде е близнакът на Брайъни? Защо преди това не е забременявала?

Гай кима.

— Според мен тя беше права — в горчивия чай, с който я е пояла Матилда, е имало някаква билка — казвам. — Прегледах някои книги по билкарство. Може да е било капка кедрово масло или леванда. Това, че докторите не разбират от тези отвари, не значи, че не действат. Без съмнение членовете на клуба са имали много възможности да експериментират.

— О, Томазино — гласът му е така изпълнен с болка, че сърцето ми се къса.

— Някой ден щети разкажа останалото, Гай. Наистина, обещавам ти. Ти трябва да узнаеш всичко. Но не веднага. Много съм уморен. Разбираш ме, нали?

— Да — бавно казва той.

Горкият, миличкият Гай. Сигурно умира от любопитство. И аз на негово място бих умирал, след като току-що съм прочел подобен дневник.

Отново потъваме в мълчание, докато кракът ми се успокоява. Небето започва да изсветлява, на хоризонта просветва розово сияние.

— Заминавам за Лондон — казва Гай. — При първа възможност.

Подавам му визитната картичка на Прич с телефоните за свръзка.

— Той очаква да му се обадиш — казвам. — Ще се погрижи добре за тебе. Доверяваме му се безрезервно. Може някои от имената да дръпнат някоя струна. Или пък може да познава някого.

— Познавам такива хора — Устата на Гай е присвита в мрачна черта. — В училище те са онези ячките, на които им е много весело да причиняват болка на всички и всичко, по-слабо от тях. Брат ми Фредерик беше такъв. Само дето предпочиташе животни пред жени. Трепеше ги с пушката, искам да кажа.

— Къде е сега той? — питам. Каквото и да е, но да сменим темата.

— Погнал го носорог в Кения. Намушкал го до смърт. Така, че се наложи да го погребат там, а това беше дребно утешение за мен. Че няма да лежи до майка ми и сестра ми.

— Да смея ли да предположа, че така му се е падало на тази проклета гад?

— Тази случка почти ме накара да повярвам, че в края на краищата има Господ — казва мрачно Гай. — Но не съвсем.

— Щеше ми се да е иначе — въздъхвам аз тежко.

— Знам. Сега тя няма да иска да ме види, нали?

— Не. Но ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, съмнявам се, че ще иска да види и мен. Сигурно със седмици няма да излезе от стаята си. Матео е тръгнал насам. Той винаги е усещал по особен начин, когато на нея й е зле. Но така досега никога не е било. Това е, защото…

— Защото никой досега не го е чел — казва Гай.

— Да.

— Не знам как е имала куража да го напише.

— И аз не знам — отвръщам аз. — Не можех да я попитам. Тя ме помоли да го препиша, така че да може да се чете, това беше. Започнала е да пише на късчета от хартията за акварели, а те са си мислели, че рисува. Понякога е писала на белите страници на книгите в нейната библиотека — драскала е набързо в банята или нощем. Някъде, където да не могат да я видят. Било я е страх, че я следят. Не през цялото време, но достатъчно често. Точно затова сме малко крайни в мерките за сигурност.

— Няма нужда да се оправдаваш пред мен за нищо. Наистина.

— Ще ми липсваш, Гай. Ще ми липсваш почти колкото ментовите джулепи, които така изящно забърквам. — Немощната ми шега излезе плоска. Не беше време за шеги.

— Благодаря ти, любезни господине. И ти ще ми липсваш. И Брайъни. И Беладона. Повече от…

— Намери ги, Гай. Моля те, помогни на Прич да ги намери — казвам. Гласът ми се задавя. Трябва да полегна. — Намери детето й. Намери него. Толкова сме близо вече. Знам, че е така.

Ще дойдат при тебе, ако не знаят кой си.

— Ще го намеря! — ревва Гай. — Няма да видя покой, докато не го намеря!

Не позволявай на самотата да скове душата ти.

Искам да му кажа, че тъмницата чака — прашни, влажни килии, скрити зад избата с виното. Искам да му кажа, че вече близо десет години чакаме този кошмар да свърши. Искам да му кажа, че толкова много пъти едва не сме се предавали, толкова пъти сме били отчаяни, убедени, че членовете на оня клуб винаги ще ни се изплъзват.

Винаги ще бъдеш пленник на отмъщението, ако си позволиш то да продължи да те обсебва.

Искам да му кажа, че единствено и само силата на волята й, която крои планове и заговори, ни крепи, нищо друго, „Няма да променя решението си — бе казала някога Беладона на Леандро. — Няма да се поддам на слабостта… И ще ги накарам да страдат.“

Как умираш наблюдава.

Бележки

[1] Comme d’habitude (фр.) — Както обикновено. — Бел.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карън Молине Беладона (22)

Метаданни

Данни

Беладона

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част четвъртаТайната на Библията на Помпадур1935–1947

18Дневникът на отчаянието

Карън Молине
Беладона (22)

Част четвърта
Тайната на Библията на Помпадур
1935–1947

18
Дневникът на отчаянието