Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
ivivania (2011)
Начална корекция
Dani (2014)
Допълнителна корекция
МаяК (2015)
форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Джейн Фийдър. Избраницата

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2011

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-076-9

История

  1. — Добавяне

7.

— Тео… Тео, скъпа, събуди ли се? Вече минава девет.

Гласът на Клариса извади Тео от състояние на дълбок сън без сънища. Тя отвори очи, протегна се и се прозя доволно!

— Наистина ли е толкова късно?

— Да, а вчера си легна рано. — Клариса влезе в стаята със загрижено изражение. — Снощи с Емили искахме да дойдем при теб, но мама не позволи. — Тя седна на края на леглото и огледа сестра си с нежна загриженост. — Наистина ли си добре?

— О, да, разбира се. — Тео седна в леглото и примигва няколко пъти, за да прогони съня от очите си. — Имам чувството, че някой ми е разцепил черепа с брадва, но… о, мили боже! — Тя се обърна към сестра си и се вцепени. Споменът нахлу в главата й. Нищо чудно, че беше спала толкова дълго. Когато се прибра в стаята си… когато графът я доведе, беше почти три през нощта.

— Какво ти е, Тео?

Тео зарови пръсти в косата си и задърпа сплъстените къдрици.

— Мисля, че обещах на Стоунхеридж да се омъжа за него — изрече тя бавно. — Сигурно съм била луда…

— Добро утро, Тео… добре ли си? — извика Емили от вратата, преди Клариса да е успяла да реагира на смайващото разкритие на сестра си.

— Нямам представа какво ми е станало — продължи със задавен глас Тео. — Май трябва да ме пратите в лудница. О, божичко! — Тя падна отново в леглото и се зави презглава.

— Кажи ми, че не е истина!

— Какво не трябва да е истина? — осведоми се любопитно Емили.

— Тео се е съгласила да се омъжи за Стоунхеридж — съобщи с усмивка Клариса.

— Браво! Много се радвам за теб — заяви Емили с искрена топлота. — Той е чудесен човек, скъпа. Сигурна съм, че двамата си подхождате. А най-важното е, че ще останеш да живееш тук.

Тео рязко дръпна завивката от лицето си и заяви решително:

— Стоунхеридж не е мил човек… може да е много други неща, но в никакъв случай не можеш да го наречеш мил.

— Права си — кимна сериозно Клариса. — Не бива да ги описваме с такава обикновена дума. Тя не значи нищо.

— Моля смирено за извинение — отвърна остро Емили. — Очевидно не притежавам твоето умение да се изразяваш изискано. Важното е, че аз го харесвам. Мама също го харесва.

— Аз обаче не го харесвам — почти изплака Тео. — Отвращавам се от него.

— Това е невъзможно — възрази спокойно Клариса. — Не би се съгласила да се омъжиш за човек, от когото се отвращаваш.

— Говориш така, защото не знаеш как умее да убеждава — обясни горчиво Тео. Миговете в розовата градина бяха живи в спомените й. Имаше чувството, че ръцете му още лепнат по тялото й… в тялото й. Велики боже, как можа да му позволи такава интимност? Не, тя не му я позволи съзнателно. Тя просто се случи.

— Виж, разбирам, че в момента изпитваш страх — намеси се Емили с гордостта на момиче, което говори от опит. — Когато се съгласих да се омъжа за Едуард, дни наред направо треперех от нерви… постоянно се питах дали решението ми е правилно.

— Едуард не е Стоунхеридж — възрази Тео. — Едуард е мил човек. — Тя отметна завивката и скочи от леглото. — Трябва да му кажа, че съм направила грешка.

— Не можеш да го направиш! — Емили изглеждаше искрено шокирана. — Не можеш просто да му заявиш… сякаш само си флиртувала с него… Мама никога няма да ти позволи.

— Мама не очаква от мен да се омъжа за човек, от когото се отвращавам, само защото съм си разрешила един недискретен миг с него — отговори сърдито Тео.

— Недискретен миг? — повтори Клариса и очите й засвяткаха любопитно. — Какво се е случило?

Тео се изчерви до корените на косата.

— Нищо… нищо не се случи.

— О, я стига, Тео! Разкажи ни какво стана. Ако знаеш колко ми се иска и аз да преживея поне един недискретен миг…

Тео знаеше, че когато иска да узнае нещо, сестра й става като териер, подгонил плячка.

— Предполагам, че Тео иска да ни каже, че графът я е целунал — намеси се отново Емили със същото изражение на спокойно превъзходство. — Това е напълно редно между годеници… не е ни най-малко недискретно или неприлично.

— Според мен Тео има предвид, че графът я е целунал, преди да се сгодят — извика Клариса и очите й заблестяха още по-силно. — Това е недискретно, нали?

— О, я да замълчите най-сетне! — Тео свали нощницата си и се наведе да напръска лицето си със студена вода.

— Е? — попита упорито Клариса. — Преди това ли те целуна?

— Щом непременно искаш да знаеш — той направи много повече от това — отговори сърдито Тео и скри лице в кърпата, с която се бършеше.

— Тео! — извика възмутено Емили.

— Какво точно е направил? — попита Клариса и огледа интерес голото тяло на сестра си.

— Няма да ти кажа. — Тео грабна долната си ризка и я навлече през главата.

— Вижте, графът е зрял мъж — опита се да обясни Емили. — Той е петнайсет години по-възрастен от нашата Тео и е светски човек. Убедена съм в това.

— Не е чудно, нали е бил войник — подхвърли Клариса.

— Едуард също е войник!

— Готова съм да се обзаложа, че Едуард също е станал светски човек — рече Тео, доволна, че ще отклони вниманието от себе си. Отвори гардероба си и се опита да избере най-простата, най-обикновената рокля, която имаше. Когато говори със Стоунхеридж, не бива да му напомня какво е довело до грешката.

— Каза ли вече на мама?

— Не. Случи се преди няколко часа. Всички спяха.

— Какво? Имала си рандеву посред нощ?

— Не точно… не беше рандеву… по-скоро случайна среща — Тя изчетка косата си и сръчно я заплете на плитки. — Цялата тази проклета история е низ от грешки.

— Защо употребяваш такива думи, Тео? — попита сърдит детски глас откъм вратата и трите сестри се обърнаха рязко.

— Кога най-сетне ще се научиш, че не е прилично да промъкваш безшумно в стаята, когато другите разговарят Рози? — попита сърдито Клариса.

— Не се промъквам! Какво значи да откажеш на някого?

— От колко време ни подслушваш? — попита Тео, трескав опитвайки се да си спомни какви думи бяха казали. Със сигурност са били крайно неподходящи за ушите на дете.

— Защо да се крия? Просто стоях на прага — обясни с достойнство Рози. — Коя от вас ще дойде да ловим пеперуди? — попита тя и размаха мрежата, която носеше.

— Не, не сега — отвърна Емили, която също като Тео опитваше да си припомни какво бяха говорили.

Рози влезе в стаята и приседна на леглото.

— Ще ми каже ли някой какъв е този отказ? Тео ще омъжи ли за графа или не?

— Един ден ще си имаш ужасни неприятности с твоето любопитство — заплаши я Тео и очите й засвяткаха гневно.

— Това частно парти ли е, или всеки има право да участва? — попита Елинор, застанала с усмивка на отворената врата.

— Питах се защо трябва да седя съвсем сама на масата за закуска. Как се чувстваш, Тео?

— Не съм била болна, мамо.

— Не, тя трябва да откаже — обясни мъдро Рози. — Само че не искат да ми кажат какво точно означава това… О, и Тео ще се омъжи за графа!

Големите сестри въздъхнаха, а майката смръщи чело.

— Тео не може да се омъжи без моето позволение, детето ми. И тъй като в мое присъствие не е имало разговор на тази тема, искам да разбереш, че вероятно не си чула добре. Ясна ли съм?

— Да, мамо — кимна послушно Рози и скочи от леглото. — Влязох само да попитам дали някой иска да лови пеперуди с мен.

— Изчезвай оттук! — засмя се майката и след като я изведе навън, затвори вратата и се обърна към другите момичета:

— Клариса, Емили, трябва да говоря с Тео на четири очи.

Двете момичета размениха бърз поглед със сестра си и побързаха да се оттеглят. Елинор приседна на пейката под прозореца и огледа сериозно дъщеря си.

— Сега сме насаме. Ще ми кажеш ли какво става?

Тео въздъхна и се отпусна на леглото.

— Получи се ужасна бъркотия, мамо…

Елинор изслуша силно съкратена версия на случилото се предишния ден и дори да бе отгатнала липсващите детайли, не допусна това да се забележи.

— И сега си променила решението си, така ли? След като си погледнала на него на дневна светлина?

— Точно така — кимна решително Тео.

— Тогава веднага намери графа и му обясни, че не искаш да станеш негова съпруга — отсече Елинор и се надигна. — Ужасно некрасиво е да причиниш подобна болка на друг човек. Длъжна си незабавно да го уведомиш за промяната на намеренията си.

— Разгневих те — промърмори нещастно Тео.

Майката, която беше почти на вратата, се обърна още веднъж.

— Просто ми се иска да беше уредила нещата с малко повече приличие и след сериозен размисъл, Тео. Не е редно да кажеш „да“ и само след няколко часа да отмениш решението си. Това означава, че ти липсва чувство за такт и деликатност, а аз не приемам дъщерите ми да се държат по този начин. Изобщо не искам да си представя какво се е случило между графа и теб миналата нощ, но ако си му дала повод да смята, че храниш известни… чувства към него, не разбирам защо сега се готвиш да му откажеш.

Тя излезе и остави дъщеря си напълно отчаяна, готова избухне в сълзи. Майка й бе улучила безпогрешно критична точка. Защо, по дяволите, майка й толкова настояваше тя стане жена на графа? Тео не се съмняваше, че тя е на страната на Стоунхеридж. Още от първата минута.

Да, тя съзнаваше колко ужасно е да му заяви, че не иска да се омъжи за него. Но все пак беше по-добре да преживее няколко минути на неловкост и унижение, отколкото цял живот да е нещастна. Тео изскочи от стаята си с решително изражение и се втурна да търси графа.

Фостър й каза, че днес все още не е виждал негово благородие. Не вярвал лорд Стоунхеридж да е закусил, макар че вече е почти десет, а той обикновено ставал рано.

Объркана, Тео се качи отново горе и спря пред затворената врата към стаята на Силвестър. Дълго стоя така, не можейки да се реши да почука. По някое време вратата се отвори, Хенри излезе в коридора и внимателно затвори себе си.

— С какво мога да ви помогна, лейди Тео?

— Негово благородие… — започна тя. — Трябва спешно да говоря с него. Бихте ли го попитали дали има малко време за мен.

— Негово благородие не се чувства добре, лейди Тео — отговори решително Хенри. Още по изгрев-слънце бе влязъл в стаята на графа, подозирайки най-лошото. Когато отиде да вдигне завесите, глух глас откъм леглото го помоли: „Не искам светлина Хенри“. Щяха да минат много часове, преди граф Стоунхеридж да е отново в състояние да говори с някого.

— Не се чувства добре? — Тео примигна изненадано. Мъжете не страдаха от неразположения… поне не такива здрави и силни мъже като Стоунхеридж. Неразположението беше за възрастните, измъчвани от подагра мъже като дядо й.

— Да, лейди Тео — отговори спокойно Хенри, давайки да разбере, че няма да получи повече обяснения. — А сега ви моля да ме извините. — Той се поклони и забърза стълбата.

Тео се взря в затворената врата. Какво му ставаше на този човек? Защо не се бе разболял след час или два… и какво означаваше, че е неразположен?

Тя слезе в стаята за закуска, за да занесе новината на майка си и сестрите си.

 

 

Силвестър лежеше в затъмнената стая и се опитваше да се пребори с гаденето, което засилваше мъчителните, бодящи болки в дясната половина на главата му. Гаденето правеше болката непоносима и ако имаше сили, той щеше да крещи и да удря глава в рамката на леглото, за да я прогони. Ала коварната слабост беше обхванала крайниците му и макар че се движеше неспокойно, той се чувстваше безкрайно изтощен. Знаеше, че безсилието ще стане още по-страшно и през стиснатите му клепачи ще потекат неконтролирани сълзи.

Вратата се отвори и Хенри се приближи на пръсти към леглото.

— Искате ли малко лауданум, милорд?

— Няма да го задържа в стомаха си — отвърна Силвестър. Лауданумът му помагаше само когато го вземеше навреме, още в самото начало на пристъпа. Тази сутрин обаче се събуди много късно и вече не можеше да прави нищо друго, освен да понася непоносимата мъка.

— Лейди Тео искаше да говори с вас, сър — уведоми го Хенри, докато охлаждаше слепоочията му с кърпичка, натопена в лавандулова вода. — Каза, че е спешно.

Силвестър остана неподвижен. За миг бученето в главата му престана. Знаеше, че болката ще се върне с още по-голяма сила, но беше безкрайно благодарен за тази кратка почивка. Защо ли Тео е дошла да говори с него? Да не би да е размислила?

Болката отново го заля като бучаща вълна и той простена задавено. Посегна към легена до леглото и повърна, докато болката пронизваше черепа му.

Хенри държеше легена — това беше всичко, което можеше да направи. Когато пристъпът отмина, избърса пепелносивото лице на господаря си и му предложи глътка вода. Силвестър се отпусна на възглавниците и се опита да се съсредоточи.

— Искам веднага да заминете за Лондон, Хенри.

— Да отида в Лондон ли, милорд? — В гласа на Хенри прозвуча огромна изненада.

— Ще подадете обява в „Газет“. Трябва да я подадете днес следобед, за да излезе в утрешното издание.

Силвестър си заповяда да забрави болката, посегна към ръката на Хенри и я стисна с цялата сила, която му бе останала.

— Тръгвайте веднага!

— Не мога да ви оставя сам в това състояние, сър.

— Разбира се, че можете. Просто кажете на Фостър, че никой — чувате ли, никой! — не бива да влиза в стаята ми, освен ако не позвъня. Хайде, донесете молив и хартия, за да ви издиктувам текста на обявата.

— Разбира се, милорд. — Хенри донесе исканите неща. Знаеше, че ако възрази, само ще влоши положението.

Силвестър изчака да премине поредния пристъп и издиктува с треперещ глас:

— Граф Стоунхеридж има честта да обяви годежа си с лейди Теодора Белмонт от Стоунхеридж Менър, дъщеря на починалия виконт Белмонт и лейди Елинор Белмонт. — Вдигна слабата си ръка и махна на Хенри да тръгва. — Това е достатъчно. Веднага пуснете обявата, Хенри. А утре сутринта се върнете тук с новото издание на „Газет“.

— Смятате ли, че сте добре, милорд? — Прислужникът все още се колебаеше.

— Не, човече, разбира се, че не, но ще оцелея! Просто направете, каквото ви казах!

— Да, сър.

Хенри излезе без повече протести и предаде на Фостър нареждането на негово благородие. Само след десет минути вече препускаше по пътя към Лондон, за да пусне обявата за годежа на графа с далечната му братовчедка.

 

 

Тео прекара остатъка от деня в близост до къщата, очаквайки графът да се появи отново. Майка й отказваше да обсъжда темата, но големите й сестри не говореха за нищо друго. И майка й, и сестрите й поставяха нервите й на изпитание и увеличаваха объркването й. Няколко пъти отиде в коридора пред затворената врата към стаята на графа, два пъти попита Фостър какво точно му е казал Хенри. Не можеше да си представи какво тайнствено страдание е затворило мъж като Силвестър Гълбрайт в стаята му — така внезапна след всичко, което се беше случило през нощта.

Изобщо не й хрумна да попита къде е отишъл Хенри. Прислужникът на лорда не беше част от нейното домакинство и никой не се интересуваше къде ходи и какво прави.

Надвечер Тео беше истински отчаяна. С всяка секунда, която минаваше, годежът й ставаше факт, а не несериозно предложение. Всеки час, който Стоунхеридж прекарваше с вярата, че ще се ожени за нея, правеше положението й още по-трудно. Вече нямаше начин да се отърве от него — дори ако не вземе предвид факта, че поведението й е безхарактерно и нараняващо.

Тео се запита дали да не му напише писмо и да го мушне под вратата, но бързо отхвърли тази идея. Тя не беше страхливка. Дължеше му обяснение лице в лице.

Но как да обясни отказа си? Да каже, че не го харесва? Или че не иска да се омъжи за никого, поне не сега? Че мисълта да прекара живота си с един Гълбрайт й е непоносима? Че се страхува от него?

Във всички тези обяснение имаше зрънца истина, но решаващото беше, че тя наистина се страхуваше от Силвестър… По-точно от онова, което се случваше с нея, когато двамата бяха заедно. Страхуваше се от слабостта си, от това, че постоянно губи контрол над себе си и своя свят. Щом тя загуби контрол, Силвестър Гълбрайт ще поеме управлението. Ще вземе властта. Ще я тласне в онова диво, унищожително течение от емоции и усещания, в което досега беше потопила само върховете на пръстите си. Част от нея копнееше за това опиянение на чувствата и искаше той да й отвори вратата към страстта, докато другата част умираше от страх. И от последствията.

Тео си легна, без да е намерила решение за дилемата, и цяла нощ се мята неспокойно от една страна на друга. Ту решаваше да отмени годежа и произнасяше цяла реч — добре подготвена, разумна любезна и съчувствена, ту си представяше какво ще й даде бракът със Силвестър Гълбрайт и вече не искаше да му откаже. Ще остане в Стоунхеридж и ще управлява имота, както досега — това беше сигурно, но имаше и още нещо. Имаше много повече. Той бе събудил страстта й. Показа й една част от нея, която тя не познаваше, показа й частица от един опияняващо чувствен свят, в който тя гореше от желание да проникне.

Ако Тео беше видяла обекта на своя страх и объркване през дългите, ужасни часове на нощта, сигурно щеше да загуби голяма част от опасенията си.

Мъжът беше само сянка на самия себе си, измъчван от спазми, сляп и глух за всичко друго, освен от нечовешката болка. Вече не беше в състояние да мисли разумно и пиеше големи количества лауданум. Не се сещаше, че докато ужасното гадене не престане, средството е безполезно. Надяваше се поне мъничко да остане в стомаха му и да облекчи болката — дори само за няколко минути. Осъзнаваше, че плаче, че от гърдите му се изтръгват ужасни, животински стонове, но вече беше останал съвсем без сили и не можеше да потисне плача си. Изпитваше благодарност, че в стаята няма никой, за да стане свидетел на тази засрамваща слабост. Вече не мислеше за предстоящия си брак, за задачата, която бе възложил на Хенри, за Тео и за намеренията й за бъдещето. Всичко това не го засягаше. Мислеше единствено за болката и се молеше да получи облекчение.

Милостивото облекчение дойде едва когато слънцето изгря и персоналът започна да върши ежедневната си работа. Последната доза лауданум остана в стомаха му, разпространи се в тялото му и той изпадна в безсъзнание.

Около обед Елинор реши, че ще пренебрегне заповед на графа и ще влезе в стаята му въпреки възраженията на Фостър. Стоунхеридж не се беше появявал от трийсет и шест часа. Откакто Хенри бе заминал, никой не беше влизал в стаята му и тя започна да си рисува една от друга по-ужасяващ картини. Може би той беше алкохолик? Или изпълняваше някакви неестествени практики, които го затваряха с дни стаята му? Ако този мъж щеше да се ожени за дъщеря й, трябваше да знае всичките му тайни.

Тя почука тихо и когато не чу отговор, отвори внимателно вратата и влезе в стаята. Съзнаваше, че трябва да уважава частната сфера на графа, затова побърза да затвори след себе си.

Помещението беше затъмнено и вътре беше ужасно задушно. Вонеше нетърпимо, а иззад спуснатите завеси на леглото се чуваше мъчително, свирещо дишане.

Елинор се приближи на пръсти до леглото и дръпна едната завеса. Беше толкова тъмно, че отначало видя лицето на графа само като бледо петно върху възглавницата. Едва когато очите й привикнаха с мрака, забеляза дълбоките линии, които болката и мъката бяха вдълбали около устата и очите му, видя наболата черна брада по брадичката и бузите му. Мъчителното му дишане й подсказа, че е взел успокоителни — познаваше симптомите от болестта на стария граф, а видя празната бутилка лауданум на масичката. Видя и легена, който графът беше използвал през последните страшни часове.

Каква беше тази мистериозна болест? Вероятно наследство от войната. В страната имаше много млади мъже, които войната беше превърнала във физически и психически инвалиди.

Елинор взе легена, покри го с кърпа и побърза да го изнесе навън. Напусна стаята също така тихо, както беше дошла. След като изпразни легена и го изми, тя слезе в преддверието и завари там Тео.

— Стоунхеридж излезе ли вече от стаята си, мамо?

— Не и не мисля, че ще го направи скоро — отговори твърдо Елинор. — В момента спи.

— Но какво става с този човек? — извика сърдито Тео. — Как може просто да изчезне за два дни.

— Предполагам, че е във връзка с раната му от войната — обясни делово Елинор. — И няма нищо общо с някого от нас. — Тя мина покрай дъщеря си и излезе навън.

Тео прехапа устни, после забърза нагоре по стълбата. Мина по коридора и спря пред стаята на графа. Вдигна ръка да почука, но нещо я спря. Знаеше, че е ужасно неприлично да проникне неканена в спалнята му.

Отпусна ръка и обърна гръб на вратата. Той няма да остане в стаята си цяла вечност. Но и тя не можеше да прекара още един ден в плашеща неизвестност. Докога ще обикаля безпомощно из къщи и ще се чувства поставена пред свършен факт?

По-добре да иде да си върши работата. Ще излезе на чист въздух, за да прогони фрустрацията си с физически труд и полезни занимания.

Така се случи, че когато Хенри се прибра късно следобед, Тео не си беше в къщи. След като бе възседнала коня рано сутринта, той бе препускал неуморно и няколко пъти беше сменял конете, за да пристигне колкото е възможно по-скоро. Нищо чудно, че се чувстваше уморен. Добре, че пътищата бяха в отлично състояние и успя да пристигне от Лондон само за няколко часа. Добре скрито в джоба на жакета му беше новото издание на „Газет“, което сутринта буквално беше изтръгнал от ръцете на вестникопродавеца.

Отведе коня си в обора и забърза към къщата, питайки се дали графът все още е в леглото, или този път пристъпът е отминал по-бързо. Знаеше, че обикновено припадъците са дълги, но рядко траят повече от два дни.

Фостър го поздрави с хладното пренебрежение на стар служител, който още не е готов да приеме новодошлия.

— Графът не е излизал от стаята си, Хенри.

— Разбирам. Тогава му пригответе хубав чай — нареди енергично Хенри, който ни най-малко не се плашеше от резервираността на Фостър. — Направете ми услуга и помолете момичетата в кухнята да запарят най-силния чай, който имате. Освен това ще ми трябва гореща вода за банята на негово благородие. Веднага щом се осведомя за състоянието му, ще сляза да взема всичко необходимо.

Хенри изобщо не изчака да види как приеха нареждането му, а изтича нагоре по стълбата и влезе в стаята на господаря си, без да чука.

Завесите на прозорците все още бяха спуснати, но тези на леглото бяха вдигнати.

— Ето го и добрият ми Хенри. Успяхте ли да изпълните задачата?

Гласът на графа прозвуча уверено и Хенри пристъпи до леглото, защото знаеше какво ще види. Стоунхеридж му се усмихваше, очите му отново бяха ясни, лицето с наболата брада изглеждаше бледо, но вече не беше белязано от непоносима болка. Излъчваше мир и покой, сякаш коварният демон се беше изнесъл от тялото му.

— Да, милорд, и ви нося вестника. — Хенри го подаде господаря си. — Сега ще ви донеса чай и препечена филия. Сигурно сте гладен.

— Много ти благодаря — отговори Силвестър, докато преглеждаше обявите. — Гладен съм като мечка. — Прочете краткото съобщение за годежа си и кимна доволно. Знаеше, че след като го види, годеницата му няма да посмее да протестира. Обявата слагаше край на надеждите й да върне времето назад. Никога досега не си беше представял, че ще бъде благодарен за един болезнен пристъп, но този дойде точно навреме.

— Ще искате и баня, нали, сър?

— О, да, мисля, че имам спешна нужда да се изкъпя — отговори графът, сгъна вестника и попипа с гримаса на отвращение грапавата си брадичка. — Мириша като войник в землянка.

Хенри се ухили облекчено.

— Е, не чак толкова, сър. Но веднага ще се погрижа.

 

 

След два часа графът се огледа в голямото огледало кимна доволно. Високите кожени ботуши блестяха под угасващата слънчева светлина, тесният маслиново зелен панталон подчертаваше силните бедра, а жакетът от тъмнокафяво кадифе показваше колко широки и мускулести са раменете му. Да, шивачът му наистина беше добър.

Късо подстриганата тъмна коса бе пригладена грижливо назад, кожата му излъчваше здраве и сили, той целият беше изпълнен с еуфорията, която винаги следваше ужасните пристъпи. Милата му братовчедка нямаше да му създаде трудности. Отново взе вестника и го потупа върху дланта си. Не, този път малката циганка с гореща кръв щеше послушно да танцува по свирката му.

Силвестър излезе от стаята си и тръгна към дневната. Още отдалеч чу гласа на Тео, която разговаряше с Фостър в преддверието. Задъханият, накъсан тон издаваше, че осъзнава колко много е закъсняла. Лордът хвърли поглед към часовника си. Беше малко след шест и той бе готов да се обзаложи, че тя се връща от полето.

Като чу ботушите й да тракат бързо по дървените стъпала, той се скри в една от дълбоките прозоречни ниши, за да я пресрещне.

— Пак ли закъсняваш, братовчедке? — попита нежно и излезе от мрака точно когато тя беше на една височина с него. Очите му искряха шеговито, усмивката му й показа, че укорният тон не е сериозен.

— Божичко, как ме уплаши! — Тео спря и притисна с ръка сърцето си. — Винаги ме плашиш, Стоунхеридж.

— Моля за прошка, циганко. — Той обхвана китката й и я придърпа към себе си в прозоречната ниша. — Липсваше ми… — Ръката му се плъзна към брадичката й.

— Къде беше? Каква е тази странна болест? — попита сърдито Тео и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Само едно старо раняване през войната — обясни небрежно той и я притисна до гърдите си.

— Трябва веднага да говоря с теб… — В следващия миг устните му завладяха нейните и Тео престана да мисли. По кожата й пропълзяха добре познатите тръпки и кръвта й се затопли. Ръката му се плъзна надолу по гърба й и помилва твърдото дупе. В главата й зазвъняха тревожни камбани, но Тео почти не ги чу, защото кръвта й шумеше все по-силно. Тя се сгуши в него и отвори устни. Ръцете й се вдигнаха от само себе си и го прегърнаха, за да го усети съвсем отблизо. Вкусът и ароматът му възбудиха сетивата й и чувствената омая я привлече като пеенето на сирените.

След малко Силвестър се отдели от нея и предупредителните камбани отново зазвъняха в главата й. Обаче той не й даде възможност да каже нещо. Притисна палец върху зачервените й устни и заговори хладно и овладяно, макар че очите му се усмихваха:

— Иди в стаята си и се преоблечи, скъпа. Нали не искаме на вечеря пак да цари потиснатост. — Сякаш за да потвърди думите му, големият часовник на стената удари шест и половина.

— Но аз…

— Побързай — настоя той и отново притисна палец върху устните му. — Иначе ще накараш всички да те чакат, а яденето ще изгуби вкуса си.

Очите й помътняха от разочарование, но той видя в тях и примирение. Усмихна й се, наведе се към нея и целуна клепачите й. После засмяно я ощипа по носа и се отдалечи надолу по стълбата.

— Дяволите да го вземат — промърмори Тео и безпомощно закърши ръце. Не знаеше какво иска повече: да го удуши или да го притисне до себе си с такава сила, че да не може да се освободи от прегръдката й.

Тя остана в нишата и загуби няколко скъпоценни минути. Едва появата на Клариса я изтръгна от размишленията й.

— Тео… о, ето къде си била! Какво правиш тук? Лорд Стоунхеридж ме помоли да ти помогна да се преоблечеш. Каза, че иначе ще закъснееш за вечеря.

Тео погледна към ръцете си. Ще го удуши… да, точно това искаше. Той я изигра. Не й даде възможност да му съобщи решението си. А сега си позволяваше и да й заповядва, проклетникът!

Клариса неумолимо я поведе по коридора към стаята й. Тео въздъхна тежко и се предаде. В момента и без това не можеше да направи нищо. Но веднага след вечеря ще поиска да говори с него на четири очи. Той трябва да разбере, че единствено неразположението му… или каквото и да е там, е било причина за забавянето.

— Коя рокля ще облечеш? — попита Клариса и отвори замах вратата на гардероба. — Аз избирам муселинената със зелените копринени панделки.

— Въобще не ме интересува какво ще облека, Клари. Важно е роклята да е чиста и изгладена — отвърна нелюбезно Тео и бързо съблече костюма за езда. — Я ми подай зелената ленена рокля!

— Но тя е съвсем обикновена! — възрази Клариса.

— Роклята е чиста и прилична — отвърна раздразнено Теа и наля вода в легена, за да се измие.

— Тази вечер ще вечеряш с годеника си!

— Няма! — Тео старателно изми лицето си. — В името на бога, Клари, престани с романтичните си дрънканици! Още ли не си разбрала, че няма да се омъжа за Стоунхеридж?

Клариса познаваше упоритата линия около устата на сестра си и предпочете да си замълчи. Кимна мрачно, подаде на Тео безличната зелена рокля и изчетка косата й. Синьо-черните вълни скърцаха при всяко минаване на четката и се навиваха гъвкаво около пръстите й. Тео единствена от сестрите беше наследила силните цветове на баща им — другите имаха меката кестенява коса и кротките сини очи на Елинор.

— Искаш ли да ти направя кок на тила? — попита колебливо Клариса. — Тази прическа ти стои много добре.

— Искам плитка — отвърна категорично Тео.

Клариса въздъхна и изпълни нареждането.

— Това е много добре, благодаря.

Тео обу чифт обикновени плетени сандали, с които излизаше следобед в градината и които съвсем не бяха подходящи за вечеря. Хвърли бърз поглед към красивия малък часовник на камината и доволно установи, че не е закъсняла прекалено много.

— Вече можем да слизаме. — Тя се усмихна на сестра си и нежно я прегърна. — Ти си ангел, Клари. Съжалявам, че се държах зле с теб.

— Наистина се държиш зле — отвърна Клариса с примирена въздишка. Импулсивната й сестра винаги успяваше да разсее гнева й с неустоимата си усмивка.

Двете слязоха по стълбата и влязоха под ръка в дневната.

Там веднага забелязаха, че нещо се готви. Фостър внимателно изваждаше тапата от бутилка шампанско, извадена от специалните запаси на починалия граф.

Тео замръзна насред движението. Кой е имал нахалството да помоли Фостър да отвори това скъпоценно вино? Със сигурност не е била майка й. Тя нямаше представа какви вина са складирани в избата. Погледът на Тео се стрелна към графа, който стоеше в обичайната си поза до камината, опрял лакът на перваза. Естествено, каза си горчиво тя. Новият граф Стоунхеридж има пълното право да пие от всяко вино, което му хареса. Нищо, че не е вложил знания, усилия и пари в набавянето му.

— Ела — рече просто той и й протегна ръка. — Очаквахме те.

Тео погледна към дивана. Майка й седеше съвсем спокойно с бродерията в скута й. Емили държеше в ръка издание на „Газет“ и именно тя заговори първа:

— О, Тео, толкова е вълнуващо! Виж, това е обявата за годежа ти!

— Какво? — Кръвта се отдръпна от лицето на Тео и веднага след това се върна във вълна от гняв. — Я да видя! — И тя изтръгна вестника от ръката на Емили.

Кратката обява за годежа й подпечатваше съдбата й за вечни времена. Нерешителността й се разпиля на пепел.

Клариса, която прочете обявата над рамото й, усети, че сестра й трепери като лист, и успокоително сложи ръка на рамото й. Не знаеше защо Тео толкова трудно приема съдбата си, но бе готова да й предложи съчувствие и подкрепа. Тео щеше да направи същото за нея, все едно дали са на едно мнение или не.

— Искам да ви изкажа най-сърдечните си благопожелания, лейди Тео — каза Фостър. Тапата излезе от бутилката с едва доловимо „плоп“ и той разсипа шумящото шампанско в чашите, без да разлее нито една капка.

— Силвестър, не бихме ли могли… — започна Тео.

— След вечеря — отговори спокойно той. — Щом искаш да се поразходим на чист въздух, убеден съм, че майка ти няма да има нищо против.

Коварен дявол! Какво общо имаше разрешението на майка й след всичко, случило се между тях? Тео се чувстваше като давеща се, която отчаяно се е вкопчила в обрасла с морски треви скала: всеки път, когато се опитваше да се залови за поредния хлъзгав стрък, той се изплъзваше между пръстите й.

Елинор първа си взе чаша от таблата в ръцете на Фостър.

— Тео, скъпа, след вечеря можеш да говориш с граф Стоунхеридж за всичко, което ти тежи на сърцето. Той ще те изслуша със същото внимание, с което ще го изслушаш и ти.

Готова да избухне, Тео чакаше майка й да вдигне тост за годениците, но Елинор все пак не я предаде напълно. Вдигна чашата си, отпи глътка и кимна доволно.

— Добре направихте, че поръчахте шампанско, Стоунхеридж.

Той кимна в знак на съгласие и също отпи глътка. Момичетата си размениха знаещи погледи и последваха примера му.

Няма смисъл да хабя скъпоценното шампанско, помисли си Тео и отправи поглед към своя официален годеник над ръба на чашата си. Изглеждаше забележително добре за човек, прекарал два дни в стаята си. Дали поведението му е било само номер? Дали е предвидил, че на сутринта тя ще промени мнението си? Не, със сигурност не. Или все пак? Даже един Гълбрайт не можеше да е толкова проклет… или все пак?