Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
ivivania (2011)
Начална корекция
Dani (2014)
Допълнителна корекция
МаяК (2015)
форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Джейн Фийдър. Избраницата

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2011

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-076-9

История

  1. — Добавяне

15.

През нощта успокоителните подействаха и Силвестър потъна в спасителен сън. Събуди се на разсъмване е усещането, че е съвсем добре. Това го изпълни с еуфория — както всеки път след часовете на мъчение.

Това чувство обаче не трая дълго, защото си припомни какво беше предизвикало непоносимото главоболия — по изключение пристъпът прояви милост и трая кратко, но се яви в най-неподходящия момент.

Той отметна завивката, стана и се протегна, после отиде до прозореца, отвори го широко и вдъхна соления въздух, довеян от морския бриз. Остана така, загледан в леката утринна мъгла, и отново чу в мислите си гласа на Тео, изпълнен с отчаяние, объркване и гняв, да хвърля в лицето му ужасни обвинения.

Силвестър се обърна замислено към свързващата врата между двете спални. Вероятно жена му още спеше. При други обстоятелства би се изкушил да влезе и да я събуди по начина, който Тео толкова обичаше — с нежни ласки и страстни милувки, които ще изтръгнат от устните й сънливи звуци на блаженство, докато очите й най-сетне се отворят — дълбоки сини езера, изпълнени с чувственост, а устата й се усмихне, готова за нови наслади.

Не и тази сутрин. Вместо това Силвестър реши да се възползва от ранното утро, за да събере мислите и да подреди аргументите си. Затова се облече бързо и слезе в оръжейната. Избра си пушка със сачми и ловна чанта и напусна безшумно къщата.

Уебстърс Понд лежеше зад овощната градина, обграден от широка ивица непроходим гъсталак от къпинови храсти. Миришеше на море и влажна трева, която растеше на воля върху изгнилото дърво. Трънливите клони се впиваха в коженото му яке и драскаха панталоните от дивечова кожа. Слънцето все още беше скрито зад млечносива мъгла и блестеше на хоризонта като матово червеникав диск, но утрото вече се огласяше от весели птичи песни и сърдити крясъци на катерички. Опиянен от свежестта на лятната сутрин, Силвестър крачеше през гъсталака и се смееше на възмутените птици.

Тръгна по тясна, отдавна утъпкана, но неизползвана скоро пътека. Мястото внушаваше чувство за недокосната пустош, където почти не се отбиват хора. Ловът със сигурност ще се увенчае с успех.

Силвестър повървя още малко. Вече виждаше водата да проблясва между листата и разтвори храста пред себе си с пушката. Пред него се простираше просторно езеро, бреговете му бяха обрасли с гъста тръстика, по гладката повърхност плуваха нежно жълти и розови лилии.

Силвестър направи крачка напред към тесния бряг. В следващия миг усети силен удар в гърба и падна по лице на земята.

— Какво става тук, по дяволите? — Силвестър се обърна рязко към нападателя, по-скоро гневен, отколкото разтревожен. Над него се бе навел млад мъж с празен ръкав на жакета, забоден с безопасни на гърдите. В другата си ръка държеше пушка.

— Много се извинявам — рече Едуард, — но при следваща крачка щяхте да стъпите върху ей онова ужасно нещо. — Той посочи овалния капан с остри зъби, скрит в храстите. — Видях го само секунда преди да направите последната крачка.

— Велики боже! — Силвестър скочи и се вгледа в сивото желязо. Представи си как острите зъби се впиват в прасеца му и счупват костта. В гърлото му се надигна гадене.

— Белмонтови никога не са слагали капани със зъбци — размишляваше на глас Едуард, смръщил чело. — Вие вероятно сте лорд Стоунхеридж, сър.

Внезапно в храстите се чу шум от чупене на клони. Двамата мъже се обърнаха светкавично и вдигнаха пушки. Силвестър с изненада отбеляза, че Едуард се завъртя много сръчно и бързо намести пушката под мишница.

— Намерих капан със зъбци! — извика Тео и изскочи на полянката пред тях. Очите й святкаха гневно, устата й беше опъната в заплашителна линия.

— Тук има още един — каза Едуард, свали пушката и посочи капана с дулото.

Тео се наведе, вдигна дебело парче дърво и го мушна капана. Зъбците щракнаха с добре смазана бързина и се забиха в плячката.

— Обезвредих и другия — съобщи тя и се обърна към Силвестър с потъмнели от гняв очи. — Това твое дело ли е, Стоунхеридж? Ние никога не използваме такива капани!

Тя го гледаше с упорито вирната брадичка, всяка линия на тялото й излъчваше враждебност и предизвикателство. Очевидно нощта не беше донесла успокоение.

— Никога не бих извършил подобно нещо — отговори спокойно Силвестър. — За малко да падна в този проклет капан. Спаси ме единствено светкавичната намеса на… — Той обърна към едноръкия мъж. — Лейтенант Феърфакс, полагам.

— Да, сър. — Едуард му протегна ръка. — Надявам се да не вините нахлуването ми на ваша земя. С Тео имахме уговорка да се срещнем тук, за да стреляме по патиците.

— Скъпи приятелю, аз съм ви дълбоко задължен — отговори Силвестър и леко се усмихна. Погледна към Тео и видя, че и тя носи пушка на рамо. — Три глави, една мисъл, това е очевидно.

Тео изглеждаше дълбоко замислена. И, слава богу, гневът й беше отшумял.

— Според мен има някой, който не ти мисли доброто, Стоунхеридж — промълви бавно тя.

— Какво? — В първия момент Силвестър помисли, че тя намеква за себе си, но веднага се укори за глупавата мисъл.

— Първо случката със седлото на Зевс, а сега капаните — обясни тя. — Не ми се вярва да е случайност.

— Преувеличаваш — отбеляза спокойно той. — Всеки би могъл да се натъкне на капан.

— Тук рядко идват хора. Кой ти каза за езерото? Сигурна съм, че не бях аз.

Силвестър се опита да си спомни.

— Вече не се сещам… о, да, Хенри. Той ми каза, че разговарял за езерото с някого от селото.

— Кой от селото?

— Не ми каза — отвърна мрачно Силвестър.

— Някой е сложил тези проклети капани, но със сигурност не е от хората на Белмонт.

Силвестър хвърли поглед към Едуард. Младият мъж очевидно не се притесняваше от начина на изразяване на Тео. Другите също. Както изглежда само съпругът й забелязваше, че тя ругае.

— Според мен трябва да претърсим храсталака, за да проверим има ли и други капани — предложи Едуард, намери една дебела пръчка и започна да удря трънливите клони.

Тримата се разделиха претърсиха околните места и откриха още два капана.

— Направи ли ти впечатление, че са разположени по една линия? — попита Тео и обезвреди последния капан. — Точно по пътя, по който би минал ловец, идващ от господарската къща.

— Права си. Никъде другаде не намерихме капан — кимна Едуард и хвърли поглед към графа, който се взираше замислено пред себе си. — Според мен някой е намислил да причини зло на човек от господарската къща, сър. А никой в тази област не би сторил зло на Тео.

— Човекът, който е поставил капаните, не е тукашен — отсече Тео. — Ти познаваш нашите хора не по-зле от мен, Едуард, само Стоунхеридж не ги познава — добави войнствено тя.

Едуард се покашля с леко смущение.

— Може би е някой от миналото ви, лорд Стоунхеридж. Някой, който ви желае зло.

Силвестър премисли тази забележка. Очевидно беше, че някой устройва капани, в които трябва да падне той, лорд Стоунхеридж. Погледна затворените зъбци в краката на Тео и отново му стана гадно, като си представи какво можеше да се случи. Кой би могъл да иска да го нарани по такъв брутален начин? Кой желаеше смъртта му? Да, не беше водил безупречен живот, но нищо, което беше извършил, не оправдаваше такова жестоко отмъщение.

Той изгледа Тео отстрани. Жена му беше единственият човек, който имаше основания да търси отмъщение, но и никога не би сторила подобно нещо.

— Не бива да допускаме фантазията да ни отнесе в нереалното — заключи енергично той. — Не знам как се чувствате вие, но аз вече нямам особено желание да ловувам.

— Аз също — кимна Едуард.

— Тогава ви каня на закуска. Това е най-малкото, което мога да направя — заяви ведро Силвестър и се опита да прогони неловкостта си. Потупа Едуард по здравото рамо и обърна към къщата. — Хайде, Тео.

— Аз все още имам желание да пострелям по патиците.

— Няма да останеш тук съвсем сама — отвърна рязко той. Вече започваше да губи търпение. Тази жена беше непоправима.

— И защо не? — Тя изглеждаше искрено изненадана. — Знаеш ли колко пъти съм ловувала сам-сама на това езеро?

— Това е било, преди някой идиот да започне да слага зъбчати капани — отвърна гневно той.

— Но тези капани не са предназначени за мен!

— Може би не, но тук става нещо нередно. Не се дръж като глупачка, Тео.

И чия е вината, че нещата в Стоунхеридж не вървят както трябва? Присъствието на Едуард я принуди да премълчи горчивото обвинение. Онова, което трябваше да й принадлежи й беше отнето. Добре познатите места се променяха пред очите й, ставаха опасни и нерадостни. Сигурно скоро щеше да започне да се бои от хората, които бяха част от живота й още от най-ранно детство.

Едуард направи крачка към Тео. Веднага беше усетил тъгата й, както усещаше и емоционалното напрежение между нея и съпруга й.

— Да вървим, Тео, умирам от глад — опита се да я убеди той. — Но ако настояваш да останеш тук, ще остана с теб.

Тя се усмихна с половин уста и го последва по пътеката. Силвестър тръгна решително напред. Чувстваше се натрапник между двамата дългогодишни приятели. От вниманието му не бе убягнало, че Едуард увещава Тео с добро, докато той самият заповядва като господар.

Вдълбочен в мислите си, той стигна до господарската къща, чувайки гласовете им зад гърба си. Една непринудена закуска ще му помогне да опознае лейтенант Феърфакс. Дали младокът знае нещо за Вимиера?

В същия момент Едуард си припомни разказа на своя полковник за скандала около Силвестър Гълбрайт. През последните седмици беше зает със собствената си мъка и напълно го бе забравил, но сега си го припомни. Докато вървяха към господарската къща, Тео го държеше за ръка, но вниманието й не беше при него. Непрекъснато се сещаше за скитника, когото бе забелязала в селото, затова отговаряше кратко на редките забележки на приятеля си.

Тео сигурно не знае нищо за Вимиера, помисли си Едуард. Тази история не може да бъде разбрана от хората в провинцията, освен това се е случила толкова отдавна, че мъжът й не е сметнал за нужно да й разкрие тази своя лична тайна, представяща го в крайно съмнителна светлина. Едуард беше сигурен, че самият той не би го направил, освен ако обстоятелствата не го принудят. Но все пак нещо е причинило враждебността, с която Тео се обръща към съпруга си, помисли си той.

Едуард се взираше замислено в широкия гръб на граф Стоунхеридж, който крачеше пред него по тясната пътека. Веднага му беше станал симпатичен. Още в първия миг разбра, че го харесва. У графа имаше нещо непринудено, някакво непосредствено другарско отношение. Нито веднъж не бе споменал ампутираната ръка на новия си познат, но и не я пренебрегваше съзнателно. Погледът му се плъзна делово по празния ръкав — по същия начин, по който отбеляза цвета на очите му и телесната му структура.

Изведнъж Едуард разбра: винаги когато се е питал какъв мъж ще се хареса на Тео, си е представял човек като графа. Тео имаше нужда от силна личност, от мъж, който ще оцени искреността и откритостта й, но няма да се почувства заплашен от необикновените качества и огнения й дух. Тя имаше нужда от съпруг с жизнен опит, от равностоен партньор, който при нужда да обуздава дивата страна на нейното Аз. Накратко, от човек като графа. Въпреки това Едуард знаеше, че враждебността й към Силвестър Гълбрайт е напълно реална.

Мъжът, който се беше покатерил в короната на грамадния стар дъб на другия бряг на езерото, се смъкна от клоните едва когато трите шумни човешки същества си отидоха и птиците се успокоиха. Какъв лош късмет! Ежедневното му бдение на разсъмване тъкмо щеше да се увенчае с успех, когато се намеси онзи проклет инвалид и развали всичко. Скитникът вече беше готов да обиколи езерото и да застреля жертвата, за да не се мъчи дълго в капана. Беше намислил да използва собствената пушка на графа, за да помислят, че в отчаяните си усилия да се освободи от капана той се е прострелял сам или съзнателно е сложил край на страданията си в това пусто място. В такъв случай никой нямаше да търси мотив.

След това щеше да се върне спокойно в Лондон, да си получи остатъка от обещаната сума и да открие кръчма в Чипсайд. Сега обаче не му оставаше нищо друго, освен да се върне и да съобщи, че начинанието се е провалило. Твърде дълго се беше задържал по тези места. Пък и вече не му хрумваше каква злополука би могъл да организира.

 

 

В стаята за закуска графът беше любезен и общителен и се изяви като забавен и чувствителен събеседник. Едуард все повече го харесваше. Едва към края на разговора осъзна, че са обсъждали само неговите преживявания в Испания. Стоунхеридж говореше с охота за политическото и военно положение, но не разказваше лични спомени, макар сам да беше участвал в тази война и в двете предишни, докато Едуард беше служил в армията само година.

Такъв мъж не можеше да е страхливец! Невъзможно. Едуард имаше сравнително точна представа за мъжа, който би направил онова, в което обвиняваха майор Гълбрайт. Графът напълни отново канчето му с ейл и го окуражи да говори за раняването си, за мислите и чувствата, които го вълнуваха след ампутацията. Всичко това изобщо не подхождаше на образа на страхливец, който Едуард си представяше.

През цялата закуска Тео остана мълчалива. Виждаше как Едуард реагира на Силвестър и колко силна е потребността му да говори с човек, който е бил на бойното поле и го разбира. Родителите му несъмнено щяха да го изслушат, пред тях той щеше да разкаже друга история. Баща му искаше да слуша само за геройство, за успехи и слава, а лейди Феърфакс — за удобни квартири, добродушни селяни и смели партизани. Никой от двамата нямаше да понесе да се изправи пред реалността на войната, пред ужаса и шума, горещината и жаждата, пред писъците на ранените.

Двамата мъже сякаш бяха забравили присъствието на Тео и тя се радваше, че е така. За разлика от Едуард, тя не забеляза, че графът не говори за собствените си преживявания. Мислеше единствено за това че не знае почти нищо за своя съпруг, че той почти никога не й говори за себе си. Накратко й бе разказал за безрадостното си детство — очевидно то беше отговорно за бариерите, които беше издигнал около сърцето си. Дали онзи така наречен скитник е съучастник на човек, който иска да си отмъсти на Силвестър за нещо, което той му е причинил в миналото? След като се беше отнесъл по такъв начин с нея, беше твърде възможно да е бил несправедлив и към други хора. Тео рязко остави чашата с кафе и бутна стола си.

— Моля да ме извините, но ме чака много работа. Едуард, каня те утре с родителите ти на вечеря. Ще помоля мама да доведе момичетата и ще си направим истинска семейна вечеря, както в старите времена.

— Рози ще настоява да й покажа възхитителния си белег — простена театрално Едуард.

— Разрешавам ти да я плеснеш — засмя се Тео. — Някога винаги правеше така.

— Но тя вече не е дете — отбеляза той. — Ще питам мама, но съм сигурен, че ще се радва да те види.

— Добре, тогава ще се видим утре.

Двамата мъже се изправиха учтиво и Тео се запъти към вратата.

— Тео?

— Стоунхеридж? — Тя се обърна към него с ръка върху бравата.

— Бих желал да обсъдим някои неща. Би ли дошла след половин час в библиотеката?

Тя се поколеба. Дали да не му каже, че има друга уговорка? Но каква полза да отлага…

— Щом настояваш.

— Да, настоявам.

Вратата се затвори след Тео и Силвестър се настани отново на стола си.

— Простете, милорд, но… — Едуард спря и се изчерви.

— Не, моля ви, продължавайте — рече Силвестър и отпи голяма глътка ейл. Облегна се назад и измери с остър поглед лицето на мъжа насреща си. Тялото му беше напрегнато като тетива на лък. Какво ли щеше да чуе?

— Това изобщо не ме засяга — промълви Едуард. — Извинете, че се намесих.

— Досега не сте казали нищо — отвърна Силвестър. — Хайде, кажете какво ви е на сърцето.

— Тео не изглежда щастлива — изрече бързо Едуард. — Аз я познавам много добре.

— По-добре от мен, в това съм убеден — съгласи се спокойно домакинът, без да допусне Едуард да забележи облекчението му. Въпросите за Тео изискваха отговор, но за Вимиера нямаше какво да каже.

— Не, не вярвам, че познавам Тео по-добре от вас… — заекна Едуард и се изчерви още повече.

— Да, може би не по същия начин — кимна Силвестър така спокойно.

Червенината на Едуард се задълбочи и той сведе към канчето с ейл.

— Извинявайте. Както вече казах, това не ме засяга.

— Наистина не ви засяга — отбеляза Силвестър. — Но сте напълно прав. В момента Тео не е особено щастлива. Успокойте се, приятелю, нямам намерение това състояние да продължи дълго. Ще позволите ли да ви предложа още едно парче филе?

— Не, благодаря. Време е да си вървя.

Едуард бутна стола си и стана. Имаше чувството, че току-що е бил укорен от възрастен офицер — любезно, но категорично. Силвестър го придружи до вратата.

— Още отсега се радвам на новата ни среща утре вечер — като той и в усмивката му нямаше и следа от сарказъм. — Поздравете от мен лейди Феърфакс и сър Чарлз.