Джейн Фийдър
Избраницата (1)

Пролог

Вимиера, Португалия

Август, 1808 година

Огромната, пламтяща в яркочервено топка на слънцето висеше на металносиньото небе и изпращаше немилостивите си лъчи към голата равнина. Не се виждаше дори едничко облаче, което да донесе облекчение. Далече, много далече блещукаха покрити със сняг планински върхове — недостижима Фата Моргана, а зад ниските хълмове, които обграждаха равнината, прибоят на Атлантика се разбиваше в насечения бряг.

Петдесетимата мъже от Трети драгунски полк на Негово Величество се обливаха в пот под яркочервените си униформи. Легнали върху изсушената земя, те с мъка поемаха въздух и си мечтаеха за хладните, разпенени вълни на океана и за заледения планински сняг — доколкото имаха сили да мечтаят.

Отново и отново тясната синя линия на французите излизаше иззад хълмовете и се насочваше към тях. Те стреляха в сините редици, виждаха как падат мъже, виждаха как другите се разколебават и отстъпват, за да се върнат само след минути с нови сили. Техните другари бяха мъртви или умираха, телата им мачкаха дивата мащерка, която с мъка оцеляваше в оскъдната почва заедно с няколко изсъхнали маслинови дървета и високи кактуси. Силният аромат висеше в неподвижния, парещ въздух.

Колко французи имаше от другата страна на хълма? Колко още атаки щяха да предприемат, за да завладеят равнината?

Майорът, който командваше малкия драгунски отряд, се обърна и се взря в маранята над лениво влачещата водите си река. Някъде там беше веригата хълмове, оттам трябваше да дойде английското подкрепление. Той се вслуша напрегнато, за да чуе триумфалния сигнал, който трябваше да възвести спасението. Бяха му обещали помощ. Не можеше да повярва, че са забравили обещанието си.

Ала когато дългият следобед отмина и слънцето най-сетне се накани да залезе, майорът разбра, че надеждата му е напразна. Няма да получи подкрепление. Бяха осъдени да загинат в тази пещ и да напоят изсъхналата земя с кръвта си.

Когато слънцето почти изчезна зад хълмовете, откъм морето повя лек бриз и раздвижи полковото знаме, забито в земята до трупа на младия корнет, който го носеше.

— Пак! Пак идват! — изкрещя сержантът му зад жалкия насип, който единствен ги пазеше от оръдията.

Майорът се обърна отново напред. Да, неприятелят напредваше неудържимо. В този миг зад него се появи окъпан в пот млад ефрейтор. В очите му светеше дива паника. Пъшкайки тежко, той произнесе няколко невероятни думи, които означаваха страшна смърт.