Джейн Фийдър
Избраницата (24)

23.

Двуколката не беше предвидена за трима души и Тео трябваше да седи в скута на Едуард.

Силвестър мълчеше упорито. Само се отмести няколко сантиметра. Не им предложи помощта си, за да се настанят по-удобно на тясната седалка. Щом се убеди, че седят що-годе добре, шибна конете и те потеглиха. Никой не каза дума, докато не оставиха Док стрийт поне на миля зад себе си. Едва тогава Едуард се покашля и заговори с безкрайно смущение:

— Моля за извинение, че така глупаво обърках нещата, сър. Трябваше да съм по-съобразителен… да се сетя…

— Не ви държа отговорен за действията на жена си, Феърфакс — прекъсна го Силвестър и гласът му звънна като стомана.

Тео докосна ръката му в знак на мълчаливо съчувствие, защото знаеше какво му е, но Едуард само я изгледа злобно. Очевидно я обвиняваше за положението, в което беше изпаднал. Тя го бе въвлякла в тази унизителна ситуация и трябваше да си носи последствията. А той нямаше друг избор, освен да признае поражението си.

Тео огледа скришом изваяния профил на съпруга си и не видя и капчица милост. Устата и челюстите му изглеждаха като издялани от гранит, а в сивите дълбини на очите му святкаше див гняв.

— Силвестър… — започна колебливо тя.

— Предполагам, че не искаш да чуеш онова, което имам да ти кажа, на улицата. Затова предлагам да си държиш езика зад зъбите.

Тео моментално замлъкна. Минаха през лондонското сити, покрай катедралата „Сейнт Пол“ и препуснаха по Странд. Градът изведнъж стана познат, улиците по-широки, къщите внушителни, а витрините бяха пълни с луксозни стоки, докарани специално за сезона.

Силвестър овладя паническия си страх и каретата се понесе по-бавно, следвайки ритъма на следобедното движение, на разумно разстояние от елегантните градски возила и тежките карета, оставяйки достатъчно време на колоните от пешеходци да преминат. Макар да знаеше, че Тео е на сигурно място до него, той се чувстваше като изцеден, лишен от всякакви емоции, сякаш кожата му обвиваше само голяма, студена празнота.

— Нали нямате нищо против, ако ви сваля на Пикадили, Феърфакс? — Краткият въпрос прозвуча след толкова дълго мълчание, че и Тео, и Едуард се стреснаха.

— Не, разбира се, че не, сър. Много съм ви задължен — отвърна нещастно Едуард.

Силвестър спря на ъгъла на Пикадили и Сейнт Джеймс и Едуард слезе непохватно от двуколката. За момент остана на тротоара, опитвайки се да каже нещо, но Силвестър му пожела хубав ден и продължи пътя си.

Тео погледна тъжно през рамо и вдигна ръка за сбогом. Изражението й беше на човек, когото влачат към гилотината. Въпреки собствената си болка Едуард изпита съчувствие към нея. Рядко беше виждал Тео така уплашена — дори когато се изправяше срещу гневния си дядо, тя съумяваше да се овладее. Днес обаче страхът й изглеждаше напълно оправдан. Той не си спомняше да е виждал човек, който да изглежда толкова страшен като граф Стоунхеридж днес следобед.

След раздялата с Едуард големият, празен студ във вътрешността му се напълни отново и гневът му пламна с дива сила. Тео го бе накарала да преживее неизпитван досега страх и ужас. Когато пристигна на Док стрийт и проумя, че само след минута щеше да е безвъзвратно закъснял, той бе обзет от безумна паника и не съумя да я потисне. Само като си помислеше, че съвсем случайно е узнал за опасното начинание на съпругата си, започваше да му се гади и отново и отново си представяше как голото й тяло плува в мръсната, черна вода на Темза.

Той влезе в задния двор, скочи от капрата и хвърли юздите в ръцете на главния коняр, после властно протегна ръка, за да помогне на жена си да слезе.

Тео скочи на земята, без да докосне пръстите му. Белегът на челото му изпъкваше с брутална яснота — синкаво оцветена назъбена линия през челото му, и тя осъзна, че никога не е виждала Силвестър кипящ от гняв както сега. Обзе я недобро предчувствие, което заседна като буца в стомаха й. Фините косъмчета на тила й настръхнаха, а коленете й омекнаха. Никога не беше изпитвала страх от друг човек. Дори днес следобед не се уплаши — може би защото нямаше време. Но в момента, когато трябваше да се конфронтира с последствията от онова, което сега приемаше като безумна проява на дързост, изпита сковаващ страх.

Тя не познаваше мъжа, който сега владееше живота й, защото той упорито се затваряше пред нея. Да, познаваше тялото му и знаеше как да му достави удоволствие. Знаеше как да го накара да се смее и как да го ядоса. Но това беше само малка част от неговата същност… най-незначителната. Но как би могла да познава съпруга си истински, като той криеше от нея най-интимните си мисли, не допускаше тя да участва в плановете и решенията му и й разказваше само голите факти от миналия си живот, без да обясни собствените си чувства и реакции, без да й покаже какъв е бил мъжът, водил този живот.

Затова сега не можеше дори да предполага какво ще се случи.

Силвестър я изведе от задния двор, двамата заобиколиха къщата и влязоха през парадния вход.

Фостър им отвори вратата, но поздравът замря на устните му, като видя бледото лице на графинята и ледено строгия израз на графа.

Силвестър хвана жена си за талията и я поведе през преддверието и по стълбата с такава бързина, че почти я влачеше. Мраморната стълба й се стори безкрайна. Тео осъзна с нова сила близостта му, топлия дъх, който милваше косата й, топлината на тялото му. Но тази близост беше заплашителна. Иначе близостта на тялото му винаги предизвикваше тръпки в корема и по кожата й пълзеше радостно очакване. Този път също настръхна, но от страшно напрежение и лоши очаквания.

Двамата тръгнаха по дългия коридор. Силвестър стигна чак до края му и отвори едното крило на двойната врата. Двамата влязоха в личните покои на графинята. Тео огледа добре познатите предмети, елегантните мебели, чу веселото пращене на огъня в камината. Но днес помещението не беше в състояние да я утеши.

Силвестър затвори вратата зад гърба си. Тео мълчаливо се обърна към него и напрежението във финото й лице, сенките на страха в тъмносините очи му доставиха мрачно задоволство — мъничко обезщетение за нервите и страха му за нея.

— Как посмя да извършиш нещо толкова глупаво и безумно? — попита с треперещ от гняв глас той.

Тео нервно закърши пръсти.

— Знам, че беше глупаво. Изобщо не се сетих да взема пистолет. Трябваше…

— Какво? — прекъсна я невярващо той. — Това ли е всичко, което ще кажеш в своя защита? Противопоставяш се на нарежданията ми, месиш се в личните ми дела, излагаш се съзнателно на опасност и всичко, което чувам като извинение, е, че си забравила да вземеш пистолет.

— Мили боже, защо не разбираш! — извика вбесено тя. — Какво друго можех да направя? Ти ми обеща партньорство, нямаше да се омъжа за теб, ако не ми беше обещал, че ще сме партньори. Вместо това ти се затваряш пред мен и не допускаш да участвам в мислите и чувствата ти. Не ми разрешаваш да знам нищо за теб… искам да кажа, нищо важно. — Тя се обърна рязко, защото не искаше той да види безпомощните сълзи в очите й.

— И на всичкото отгоре хвърляш вината за безумието и глупостта си върху мен? — Силвестър направи крачка към нея, но в следващия миг спря, осъзнал, че ръцете му треперят от гняв. Пое дълбоко въздух, за да не изгуби самообладание, и рече: — В момента съм превъзбуден и не мога да се занимая с теб. Нямам вяра в себе си. Кой знае какво ще извърша, ако остана в едно помещение с теб. — Обърна се и се запъти към вратата. — Ти ще стоиш тук, докато се върна.

— Какво? — извика смаяно Тео.

— Искам да знам къде си. От този момент нататък трябва да съм осведомен за всяка твоя крачка — заяви мрачно Силвестър. — Ще останеш в тази стая, докато се успокоя достатъчно, за да помисля какво ще правя с теб, и се кълна в името на бога, Тео, че ако направиш само една крачка навън, ще съжаляваш до деня на смъртта си.

Тео го проследи със замаян от ужас поглед. Вратата се затвори с трясък зад гърба му. Тя потрепери и се почувства изгубена и жалка. Гневно изтри сълзите от очите си и отиде до прозореца. Силвестър излезе на улицата. Погледна нагоре към къщата, но не даде да се разбере дали я е видял на прозореца. Обърна се и закрачи по улицата, размахвайки бастуна си като камшик.

Тео се върна в стаята си. Изпи чаша вода и зачака гаденето да отслабне и диво биещото й сърце да се успокои.

Докъде стигнаха…

Тя се събу, изрита обувките си надалеч и се отпусна в дълбокото кресло пред камината. Подви крака под себе си и се загледа във весело пращящите пламъци. Най-лошото беше, че се принуди да сложи всички карти на масата. Силвестър вече знаеше, че тя не е готова да приеме мълчанието му като княжеска заповед, и доколкото познаваше мъжа си, той непременно щеше да предприеме мерки, за да не й позволи да довърши започнатото.

Ако не може да го накара да й се довери, ще се чувства окончателно победена.

Тео отпусна глава на облегалката и изруга полугласно. Сега Силвестър сигурно ходеше по лондонските улици и обмисляше сложна система да я превърне в послушна — образцова съпруга, която никога не се съмнява в решенията на мъжа си, не задава неудобни въпроси, камо ли да се опита да свърши цялата работа сама. Миличка, кротичка жена, която да му топли пантофите, да поръчва любимите му ястия и да приема всяка заповед с покорно сведена глава.

Ще види той, закани се Тео, няма да му позволя да ме унищожи. Погледна към затворената врата на стаята си и за миг се изкуши да излезе, но бързо осъзна, че в момента няма сили да се противопостави на последната му заповед.

Високи гласове и тропот на обковани с желязо колела по паважа пред къщата изтръгнаха Тео от мрачните мисли, скочи и се втурна към прозореца. Пред дома им спря пощенска карета, тежко натоварена със сандъци и куфари. Боядисаните в бяло колелета бяха опръскани с кал, по страничните стени също лепнеше кал. Очевидно каретата беше пътувала дълго. Охраняваха я шестима души, което загатваше за опасности по време на пътуването.

Пощальонът отвори вратичката и спусна стълбичката. Лейди Гълбрайт стъпи на паважа, изтърси полите си и намести бонето си с раздразнено движение, сякаш се беше осмелило да я обиди. После вдигна лорнета към очите си и критично огледа фасадата на Белмонт хаус. В този миг вратата се отвори и Фостър слезе по стълбата, за да я поздрави. След секунди от каретата слезе и Мери, увита в червено одеяло, притиснала кърпичка към зачервения си нос.

Тео изгледа с ужас багажа на покрива на каретата. Велики боже, да не би двете да възнамеряват да останат в Лондон до края на сезона?

Бързо чукане на вратата на стаята й я накара да се обърне.

— Моля за извинение, милейди, но майката на негово благородие… о, искам да кажа, лейди Гълбрайт тъкмо пристигна, Фостър ме изпрати да ви предупредя.

— Благодаря, Дора. — Тео скри усмивката си и се обърна към огледалото. Беше поставена пред интересно решение: да се подчини на изричната заповед на мъжа си и да си остане в стаята, или да посрещне майка му с подобаваща учтивост и гостоприемство. Тео избра втората възможност. Силвестър не би посмял да й се скара, че е уважила майка му.

Образът й в огледалото изглеждаше ужасно. Ами да, нямаше как външността й да не пострада, като беше прекарала следобеда в битки с разни мрачни типове от пристанищния квартал. А накрая трябваше и да бяга, за да се спаси…

— Помогнете ми да се преоблека, Дора… Извадете кремавата копринена рокля — нареди Тео и започна да изважда фуркетите от косата си. — Ще трябва и да ми направите прическа, но побързайте. Не бива да оставим лейди Гълбрайт да чака.

 

 

След десет минути Тео слезе в преддверието и едва не падна, като видя планините от багаж. А прислужниците продължаваха да внасят нови куфари и чанти!

— Лейди Гълбрайт и мис Мери са в салона, лейди Тео — уведоми я Фостър. — Предложих да им сервирам чай, но лейди Гълбрайт заяви, че надали можем да приготвим чай по нейния вкус.

— Добре, тогава донесете кафе. Доколкото си спомням, свекърва ми предпочита кафе — рече Тео, намигна му съзаклятнически и пошепна: — Колко време ще останат?

Фостър се усмихна, но бързо стана отново сериозен.

— Не ми казаха, милейди. Да заповядам ли да приготвят китайската стая за мис Мери и апартамента с изглед към градината за свекърва ви?

Тео кимна, изпъна рамене и влезе в салона с енергична крачка.

— Скъпа лейди, Гълбрайт, добре дошла в Белмонт хаус. Надявам се, че не сте много уморени от пътуването.

— О, беше крайно досадно — заяви свекърва й, остави чашата си и подложи снаха си на дълъг, изнервящ оглед. — Хмм… Тенът ви е изгубил част от кафявото си оцветяване… това е сериозно подобрение. — Тонът й сдържаше повече изненада, отколкото признание. — Къде е Стоунхеридж?

„Ходи гневно по улиците.“

— Трябваше да уреди някой неща, мадам. Ако знаеше, че ще пристигнете днес, със сигурност щеше да се върне навреме, за да ви посрещне с добре дошли.

Тео се обърна към зълва си, все още увита в червеното одеяло и с кърпичка под зачервения нос. Странно, едното червено изглеждаше съвсем различно от другото.

— Добър ден, Мери. Надявам се, че сте добре.

— Наистина ли изглежда добре при цялото това подсмърчане и сумтене? — попита остро майката. — Мога само да се надявам, онзи идиот Уестън ще направи нещо за момичето. Въпреки че не уважавам лекарите… шарлатани, всички до един… и вземат дяволски много пари.

— Моля те, мамо, кажи да ми приготвят баня със синап — обади се глухо Мери. — Сигурна съм, че ще се почувствам по-добре.

— Кафе, мадам. — Фостър влезе в салона с табла в ръце.

— Благодаря — каза Тео. — И… мис Гълбрайт би искала да й приготвите вана със синап. Надявам се, че няма да ви създаде затруднения. — Тя се обърна към страдащата Мери и попита отзивчиво: — Само на краката ли, Мери, или предпочитате да се потопите цялата?

Мери изпухтя от възмущение. Как смееше Тео да говори за краката и тялото й в присъствието на иконома!

— Ще наредя да отнесат голям леген в китайската стая, мадам — рече Фостър и изгледа укорително младата си господарка. — Изпратихме камериерката в апартамента ви, лейди Гълбрайт. Тя очаква нарежданията ви.

Тео наля кафе и когато свекърва й заяви, че е много силно за черния й дроб, напълни чашата догоре със сметана.

— И вие ли ще се консултирате с доктор Уестън, мадам? — попита любезно тя. — За черния дроб, например?

— Моят черен дроб, момиче, засяга само мен — отговори лейди Гълбрайт. — Учудвам се как майка ви не ви е научила да не задавате лични въпроси. От друга страна обаче, Белмонтови винаги са били лишени от чувство за такт.

Тео усети как бузите й пламнаха и захапа долната си устна, за да овладее гнева си.

— Кафе, Мери?

— Аз не пия кафе — отвърна гневно Мери, сякаш Тео трябваше да го знае. — Искам да си отида в стаята.

— Разбира се. Ще ви придружа до горе. — Тео се надигна и се запъти към вратата. Погледна към големите прозорци и видя, че съпругът й се връща. Сърцето й се качи в гърлото и тя изпрати безмълвна молитва към небето разходката да е охладила гнева му, за да реагира разумно на присъствието й на долния етаж.

Пощенската карета вече беше откарана в задния двор и Силвестър не разбра за пристигането на неочакваните посетителки. Лицето му все още беше мрачно, но дивият, неуравновесен гняв се беше уталожил и той вече се контролираше изцяло. Още утре сутринта ще отведе Тео обратно в Стоунхеридж. Това беше най-простото, но и най-сигурното решение. Така ще е спокоен, че жена му няма да му се пречка, докато се разправя с Джерард, и най-вече, че ще престане да се рови в миналото му.

Това заточение ще й даде да разбере, че той няма да търпи лекомислените й хрумвания.

Силвестър влезе в преддверието точно когато един лакей нарами на гърба си последния голям куфар.

— О, Силвестър, ти се върна! — прозвуча гласът на Тео от салона. — Виж кой е тук! Майка ти и сестра ти пристигнаха неочаквано.

Тя излезе да го посрещне. Устните й се усмихваха, но усмивката изглеждаше скована, а очите й бяха тъмни от страх, докато се взираше в лицето му.

— Приех ги любезно — добави тихо тя, вдигна извинително рамене и на лицето й се изписа: какво друго можех да направя?

Той реагира с кратко кимване, което въобще не й даде да разбере как ще реагира на непослушанието й и влезе да поздрави майка си и сестра си.

— Тъкмо щях да ги отведа в стаите им — обясни Тео. — Сестра ти иска баня със синап, а лейди Гълбрайт желае да си почине преди вечеря.

Силвестър целуна ръка на майка си и рече:

— Боя се, че днес ще вечеряш само с Тео, мамо, защото аз вече имам уговорка и не мога да я откажа.

Тео шумно пое въздух и мъжът й едва не се засмя. Цяла вечер сама с майка му и сестра му — това беше перфектното наказание. Не би могъл да измисли по-подходящо.

Той придружи дамите до стълбището и ги остави да се оправят сами, заявявайки, че трябва да се преоблече за вечеря. Ще се видят едва на следващата сутрин. Казвайки това, той погледна жена си и тя разбра, че забележката се отнася и до нея. Ще се наложи да чака до утре сутринта, за да разбере каква съдба й е отредена.

Тео се взря нещастно в широкия гръб на мъжа си, после стисна зъби и се обърна към роднините му.

Хенри помогна на Силвестър да се облече, без да каже нито дума. Усещаше, че господарят не е в настроение за разговор. Графът постоянно се мръщеше и прояви изненадваща несръчност в завързването на шалчето. Докато постигне задоволителен резултат, изхвърли половин дузина шалчета.

Не може да отпрати Тео, докато майка му е в Лондон. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че майка му и сестра му ще обсебят цялото й време и няма да й позволят да скита на своя глава из града. Веднага щом двете си заминат, и Тео ще замине за Дорсет.

След половин час Силвестър напусна къщата, мислейки със задоволство за досадната вечер, която очакваше младата му съпруга — без да подозира, че тя вече е изпратила писмо с пламенна молба за помощ до майка си и сестрите си.

Белмонтови, Едуард Феърфакс и Джонатан Лейси пристигнаха на Кързън стрийт само след час, за да спасят отчаяната Тео от ужаса да прекара цяла вечер сама със свекърва си.

 

 

В малката си елегантна къща на Хаф Муун стрийт Джерард се приготвяше да посрещне гостите си. Всички бяха служили в Трети драгунски полк и бяха единствените, които вероятно щяха да посрещнат Силвестър с презрение. Нийл се надяваше тази вечер да разсее подозренията им и да ги настрои приятелски към Гълбрайт.

След като направи това за него, Силвестър ще престане да се рови в миналото. Ще осъзнае, че е против собствения му интерес да изрови гниещото тяло на стария скандал, че много по-добре да го остави под земята. За да се застрахова окончателно, Нийл ще планира и кратък излет с красива лейди Стоунхеридж. Знаеше колко горд е Силвестър и вярваше, че той ще подпише всичко, дори пълно признание, нещо, което не е извършил, но няма да допусне извънбрачната активност на съпругата му да стане известна на обществото. Това парче хартия ще означава край на срещите му с бившия сержант Джъд О’Фланъри.

Някой почука на входната врата и слугата му се втурна да отвори. Ако се съдеше по гласовете, повечето гости пристигаха едновременно.

— Добър вечер, Нийл. — Едър капитан с огромни мустаци влезе в салона, триейки ръце, за да ги стопли. — Навън е дяволски студ. — Като видя лицето на домакина, той подсвирна изненадано. — Велики боже, какво се е случило, човече? На окото ти е разцъфнала истинска теменужка.

Нийл попита синьото, подуто око и разцепената устна и се опита да се усмихне.

— Паднах от коня с главата напред — обясни той. — Ужасно животно. Иска ми се да го пратя в кланицата.

— Това е единственото, което един джентълмен може да направи с непокорния кон, винаги съм го казвал — отвърна ведро капитанът. — Я виж кого намерих пред прага ти. — Той посочи едър джентълмен с меки сини очи, който бе влязъл в помещението след него. — От месеци не бях виждал стария Барни. Къде беше през цялото това време, момко?

— В Испания. С Уелингтън.

— В главната квартира значи. — Капитанът кимна и прие чаша вино от домакина. — Е? Какви новини ни носиш?

Барни не отговори веднага, а се обърна към наредената маса в нишата до прозореца.

— Днес май очакваш много гости, Нийл?

— Ще бъдем само петима — отговори домакинът и му подаде чаша. — Вие двамата, Питър Фортескю, Силвестър Гълбрайт и моя милост.

— Стоунхеридж? — Барни изненадано вдигна вежди. — Чух, че е в Лондон. Оженил се е, нали?

— Да, наскоро. Малко след като наследи титлата.

— Я виж ти. Мислех си, че след онази грозна работа във Вимиера нямаш време за него.

Нийл вдигна рамене с подчертано равнодушие.

— Историята е дяволски непрозрачна. Никой не знае какво се е случило в действителност. Пък и нали го освободиха от обвинението. Трудно е да отблъснеш стар приятел.

Двамата кимнаха примирително.

— Трябва да призная, че винаги съм го смятал за добро момче — рече капитанът и размаха празната си чаша. — В случай на съмнение съм готов да реша в негова полза.

— Чудесно. — Нийл се усмихна и отново напълни чашите. Някой отново почука на вратата. Надяваше се да е Фортескю, за да говори и с него, преди да дойде Силвестър.

Дългата мършава фигура на майор Фортескю застана на прага зад слугата. Той поздрави сърдечно приятелите си, получи чаша вино и на свой ред попита какво е станало с лицето на домакина.

— Нийл очаква Гълбрайт — обяви капитанът. — Помниш ли онази странна случка с полковото знаме?

— Да, и никога не съм вярвал във вината му — заяви убедено Фортескю. — Гълбрайт постъпи глупаво, като се уволни от армията. Сам се изкара виновен.

— Беше тежко ранен — напомни му Нийл.

— Да, но никой не го принуди да си подаде оставката — изфуча майорът и отпи голяма глътка вино.

Докато сваляше ръкавиците и шапката си в преддверието, Силвестър чу гласовете от салона. Все познати гласове, част от миналото му. Джерард не му каза кого още е поканил на гости, но очевидно беше подготвил среща на старите другари от полка. Какво пак замисляше? Дали след жестовете на възстановено приятелство щеше да последва ново унижение?

Силвестър изпъна рамене и спокойно влезе в салона.

— Лорд Стоунхеридж — обяви тържествено слугата.

— О, Силвестър, добре дошъл — поздрави го със сияещо лице Нийл, прекоси помещението и му протегна ръка за добре дошъл. — Преди да попиташ какво е станало с окото ми, ще ти кажа, че паднах от коня. Е, мисля, че не е нужно да те представям. Познаваш всички присъстващи.

— Разбира се. Но мина много време — отвърна бавно графът.

— Твърде много — кимна Фортескю и сърдечно стисна ръката му. — Защо, по дяволите, побърза да напуснеш армията, човече?

— Рана в главата не е дреболия, Питър — отвърна Силвестър. — Още не съм се възстановил напълно.

Старият му приятел го изгледа изпитателно и се поколеба. Питър май искаше да заговори за Вимиера, но в очите нямаше враждебност. Само леко смущение.

Преди майорът да е казал нещо, Джерард извика с нарочна сърдечност:

— Вземи чаша бордо, Силвестър, и ела до огъня.

Другите двама също го поздравиха сърдечно и неловкият миг отмина.

До края на вечерта никой не заговори за миналото. Домакинът не позволи да се стигне дотам. Явно искаше всички да останат с впечатлението, че то не се е случило. За момент Силвестър си помисли, че това е най-лесното решение — да се задоволи с мълчанието на старите си приятели. Те явно бяха готови да простят и да забравят. По-точно, в случай на съмнение да решат в негова полза. Това означаваше, че той ще може отново да води нормален живот. Работата беше там, че самият той не искаше да живее така. Не понасяше да свързват името му с проява на страхливост. От друга страна, оставаше фактът, че Джерард се опитва да го убие.

Докато ядяха и разговаряха, той наблюдаваше внимателно домакина и забеляза несъмнен страх, както и панически искри в безцветните му очи. Колко пъти беше виждал този израз в интерната! Силвестър изпитваше към бившия си приятел горчиво отвращение, много по-силно от гнева. Докато в училище често беше окуражавал Нийл да се отбранява срещу побойниците. Обикновено без успех.

Откъде се бяха взели насиненото око и разцепената устна? Също като някога в коридорите на Уестминстър скул. Беше от ясно по-ясно, че лицето му е влязло в съприкосновение с юмрук, не с твърдата земя.

Седнаха да играят карти. Нийл играеше разконцентрирано и капитанът, който му беше партньор, започна да проявява призраци на нетърпение. Затова играта приключи бързо и майор Фортескю изказа недвусмислено мнението на групата:

— Ти ни поднесе страхотно бордо, моето момче, но то не можа да прикрие факта, че си жалък играч на карти. — Той потупа Джерард по рамото и продължи: — Наистина благородно вино. Не мога да те обвиня, че си пийна малко повече.

— Аз не съм на това мнение — изръмжа капитанът. — Мизерната ти игра ми струваше почти петдесет фунта. Трябваше да предоставя мястото си на Барни.

Защо никой, освен мен не е забелязал, че Джерард почти не пи? — запита се Силвестър. Когато старите му другари от полка се сбогуваха той нарочно остана.

— Още една чаша, Силвестър? — Нийл не изглеждаше особено въодушевен и направи предложението само от учтивост.

— Благодаря. — Силвестър се направи, че не забелязва неудобството му, и седна в креслото пред камината. — Отлична вечер. Наистина съм ти задължен.

Той пое с усмивка пълната чаша и продължи с неутрален тон:

— Кажи ми, Нийл, говори ли с приятелите ни за Вимиера, преди да дойда?

Домакинът избягна изпитателния му поглед и се усмихна сковано.

— Да, казахме си няколко думи. Всички бяха на мнение, че няма защо да разбутваме миналото. Няма смисъл да рискуваме старото си приятелство. Ще видиш, че никой няма да заговори отново за онази случка.

— Наистина съм ти задължен — повтори Силвестър и присви очи, за да прикрие ироничните искри в зениците си. — Знам, че това стана много отдавна, но ще те помоля още веднъж да ми разкажеш какво се случи през онзи следобед.

Джерард стисна устни и размаха ръце.

— Наистина не би било от полза за никого, ако раздухаш отново старата история, Силвестър.

— Ти си бил изпратен с подкреплението. Видя ли ме да капитулирам?

Джерард затвори очи, сякаш споменът беше твърде болезнен.

— Пред военния съд казах, че не съм бил при теб, когато си капитулирал, затова не мога да дам мнение, фактите говорят сами.

— Но ти си бил на път към моста с подкрепление, нали?

— Да. Така беше планирано.

— Колко голям беше отрядът? — попита упорито Силвестър.

— Сто и петдесет души.

— Защо, в името на бога, съм се предал? — Силвестър вдигна глава и удостои Нийл Джерард с пронизващ поглед.

— Проклятие! Разказаха ми, че след като завладели полковото знаме, французите избили половината от хората ми. Изклали ги като свине. За малко да довършат и мен!

— Не знам отговора, Гълбрайт. — Нийл скочи на крака. — Никой никога няма да узнае истината. Защо просто не забравиш тази история?

Силвестър също се надигна и отговори бавно и натъртено:

— Защото не мога, Нийл. Не мога да живея с мисълта, че съм извършил нещо толкова подло. Трябва да узная истината. Трябва да разбера какво в действителност се е случило тогава.

Той наблюдаваше внимателно своя приятел и видя как в очите му блесна дива паника.

Силвестър остави чашата на масата и звънът на стъклото отекна като гръм в настъпилата тишина. После подчертано спокойно вдигна рамене.

— Крайно време е да си вървя. Надявам се, че не съм останал по-дълго, отколкото е прилично, но беше хубаво отново да прекараме една вечер заедно, както в старите времена — заключи ведро той й излезе в преддверието. — Ще живея с вярата, че споменът ми за онзи половин час ще се върне. — Той пое шапката и ръкавиците си от слугата и кимна за сбогом. — Много ти благодаря за приятната вечер, Джерард. — Усмивката му беше любезна, но очите му останаха безизразни. Разтърси ръката на домакина си, но в следващия миг изведнъж смръщи чело. — Как се казваше твоят сержант? Имам предвид онзи, който даде показания пред военния съд. Помня само, че изглеждаше жестоко обезобразен. Но сигурно ти е бил много полезен в сраженията.

Джерард поклати глава.

— Отдавна съм забравил името му.

— Жалко. Можех да го потърся. Е, нищо. Лека нощ.

Силвестър слезе на тротоара, обърна се и отново му махна.

Лицето на Джерард личеше ясно под светлината на лампата в преддверието. В очите му гореше дива паника, пръстите на дясната ръка нервно опипваха подутата устна. В следващия миг вратата се затвори и Джерард изчезна.

Сержантът се казваше Джъд О’Фланъри. Силвестър видя лицето му с превръзка на едното око и яркочервен, назъбен белег на бузата. Видя го така ясно, сякаш беше вчера.

Само при споменаването на сержанта Джерард се разтрепери от страх и изпадна в паника.

За момент Силвестър спря на тротоара и замислено вдигна очи към трепкащия уличен фенер. Кимна кратко и се запъти към Кързън стрийт.

Нийл Джерард се уви в наметката си и напусна дома си през задния вход. Запъти се към една къща на Джърмин стрийт, където познаваха добре предпочитанията му и с готовност изпълняваха желанията му. Момичето, което му доведоха, беше облечено във вехта детска рокличка, а косите му бяха сплетени на плитки. То трепереше много убедително, плачеше и пищеше задоволително в подходящите моменти. Ала очите му бяха стари и знаещи, дори когато Нийл му причиняваше болка, за да си отмъсти за преживяния страх.