Джейн Фийдър
Избраницата (18)

17.

— Не е лесно да представиш три момичета в обществото за един сезон, никак не е лесно — отбеляза графиня Ливен, когато файтонът спря пред висока къща на Брок стрийт.

— Но само едно от момичетата си няма сериозен обожател — възрази Сали Джърси, докато си търсеше чадъра и чантичката.

— Е, да се надяваме, че не са плахи и тромави — засмя се надменно графинята, слезе на тротоара и смръщи тясното си носле. — Като се има предвид, че през цялото време са живели на село…

— Не мога да си представя, че дъщерите на Елинор не са добре възпитани — каза лейди Джърси с типичното си добродушие. — Готова съм да гарантирам за тях в Алмакс дори без да ги познавам.

— Ти наистина имаш нещастната склонност да вярваш на хората — изсъска сърдито приятелката й. — Ние сме длъжни да пазим доброто име и нивото на клуба, колко пъти трябва да ти напомням това?

Тя изкачи няколкото стълби до входа, следвайки слугата, който бързаше да почука.

— Какво знаем за младия Феърфакс?

— Семейството му живее от поколения в Дорсет и е абсолютно безупречно — обясни Сали. — Не е най-добрата партия, но връзката е достойна за уважение… доколкото чух, двамата се женят по любов.

— Не разбирам що за идеи се мътят в главите на днешните млади момичета — отбеляза възмутено графиня Ливен. — Да се женят по любов — това е нечувано! Добре, че малката е проявила разум, като се е омъжила за Стоунхеридж.

Вратата се отвори и икономът на лейди Белмонт се поклони дълбоко пред гостенките. Слугата изчака дамите да бъдат въведени в къщата и се върна да чака в отворения ландауер.

Графиня Ливен огледа с критичен поглед квадратното преддверие и оповести доволно:

— Забележително добре обзаведено за къща под наем.

Тя се придвижи с отмерена крачка към широкото стълбище, докато спътницата й бързаше малко тромаво след нея.

— Защо имам чувството, че Стоунхеридж е бил замесен в скандал?

— О, всъщност нямаше нищо — отвърна Сали. — Някаква военна история… днес никой не се замисля за подобни неща.

— Сигурна съм, че Ливен ми каза нещо — промърмори графинята.

— Да, мъжете се интересуват от подобни теми — заяви Сали. — Бих казала, че това е напълно излишно.

— Никога не съм харесвала особено Лавиния Гълбрайт. Дяволски властна жена — отбеляза графинята.

Сали неволно си каза, че приятелката й е най-властната жена в Лондон и лейди Гълбрайт изобщо не може да й бъде конкуренция, но понеже двете бяха почетни председателки на Алмакс, отвърна миролюбиво:

— Според мен тя не бива да влияе върху мнението ни за момичетата Белмонт.

— Е, ще видим.

Двете влязоха в елегантно обзаведен салон и икономът дискретно съобщи имената им.

В салона вече се бяха събрали двайсетина посетители — радващо голям брой, като се има предвид, че беше началото на сезона и много членове на висшето общество все още не бяха пристигнали в Лондон. Елинор си обясняваше това ласкаещо внимание с факта, че момичетата й са нови за Лондон. Първото „домашно посещение“ беше увенчано с група възхитени млади мъже. Елинор обаче не намери убедително обяснение за групата мъже от нейното поколение, събрали се край камината. Тя беше твърде скромна в самопреценката си, за да разбере, че това необичайно внимание се дължи на собственото й очарование. Дори да си спомняше, че като дебютантка я обявиха за една от красавиците на обществото и когато се омъжи за Белмонт, остави след себе си много разочаровани обожатели, тя бързаше да прогони тази мисъл, защото си имаше по-важна работа.

Емили и Клариса седяха на дивана, Едуард се бе настанил на облегалката до годеницата си с изражение на собственик. Като чу имената на посетителките, Елинор стана да ги поздрави. Емили и Клариса последваха примера й, защото знаеха колко важно е това представяне, и целомъдрено сведоха очи.

— Елинор, скъпа, толкова се радвам да те видя! — извика лейди Джърси с искрена топлота и прегърна старата си приятелка. — Защо толкова отдавна не си идвала в Лондон? Знаеш ли колко ни липсваше? Нали, графиньо? — Тя се обърна за потвърждение към графиня Ливен, която се поклони с обичайната си студена усмивка.

— Наистина — кимна благосклонно тя и протегна ръка за поздрав. — Много ни липсвахте.

Елинор стисна ръката й, но изобщо не показа уплаха от надменната дама.

— Позволете да ви представя дъщерите си. — Бутна Емили и Клариса напред и хвърли бърз поглед към часовника. Къде се бавеше Тео? Беше обещала да дойде точно навреме, за да се запознае с почетните дами, а тя не беше от хората, които не изпълняват обещанията си, дори поводът да не им харесва.

Още преди Елинор да е довършила мисълта си, вратата се отвори и Тео влезе в салона с енергична крачка. Със зачервените си от вятъра бузи и святкащите си очи тя внесе в къщата свежестта на септемврийския следобед. Гъстите къдрици на гарвановочерната й коса се подаваха под украсената с панделки шапка и падаха по челото й.

— Извинявай, че закъснях, мамо. — Тя прекоси салона, взе ръката на майка си и я целуна по бузата. — Тази сутрин яздихме в Ричмънд и връщането трая цяла вечност.

— Позволете да ви представя дъщеря си, лейди Стоунхеридж — рече любезно Елинор. — Тео, скъпа, това са графиня Ливен и лейди Джърси.

— Радвам се да се запозная с вас. — Тео подаде ръка на дамите и се усмихна с обичайната си непринуденост. — Много се надявам да ме одобрите.

Лейди Джърси се усмихна, но графинята изглеждаше доста ядосана.

— Заповядайте да пием чай — побърза да каже Елинор и поведе гостите си към дивана. — Тео, нима Стоунхеридж не дойде с теб?

— О, тук е. Ей сега ще дойде. Лично откара двуколката в обора — обясни Тео и в очите й се появи замислено изражение. Откакто пристигнаха в Лондон преди една седмица, Силвестър проявяваше видима неохота да участва в обществения живот и настояваше Тео да придружава майка си и сестрите си. Тео нямаше представа какво прави той, докато тя обикаля салоните, но не смееше да го попита. В последно време си говореха учтиво като познати, а когато се любеха, почти не говореха — думите нямаха значение за тяхната възбуждаща, страстна любовна игра. Тео с изненада установи, че й липсват предизвикателствата и търканията в тяхната връзка. Сега беше много по-скучно.

Докато идваха насам от Кързън стрийт, Силвестър беше замислен, почти раздразнителен, а после я остави пред вратата на майка й и рязко заяви, че ще откара двуколката в обора. Това я учуди много, защото знаеше, че той се доверява на конярите си.

Тео прогони объркващите мисли и отиде да поздрави Едуард, докато Емили наливаше чай на графиня Ливен и лейди Джърси, а Клариса й помагаше със зачервени бузи.

— От теб се очаква да се присъединиш към сестрите си и да играеш ролята на очарователна дебютантка пред графиня Ливен и лейди Джърси — посрещна я Едуард с иронична усмивка.

— Емили и Клариса ще се оправят и без мен — отговори засмяно тя. — Изобщо не ме интересува дали старите дракони ще ме харесат или не.

— Не ставай зла — укори я той, но не можа да сдържи одобрителната си усмивка. После отправи одобрителен, изпълнен с гордост поглед към годеницата си, пременена в кремава муселинена рокля, избродирана с цветчета. Меката й кестенява коса беше украсена с ябълковозелени копринени панделки.

— Знаеш ли какво? — Тео се оглеждаше бдително. — Според мен граф Уедърби е хвърлил око на мама. Прави ли ти впечатление, че все ходи по петите й?

— И той, и Белами — добави Едуард и се обърна към двамата джентълмени, които се стараеха да завоюват вниманието на лейди Белмонт.

— Да, и той… О, ето го и Стоунхеридж. — Тео се обърна към вратата и изненадващо за себе си изпита гордост от импозантната фигура на съпруга си. Жакетът от тъмносиньо кадифе и бледосините панталони до коленете подчертаваха широките рамене и силните, мускулести бедра. Шалчето на шията му беше просто, но елегантно вързано, а кремавата жилетка беше украсена единствено със златната верижка на часовника. Сдържаната му елегантност беше в ярко противоречие с облеклото на младите мъже в салона, които се стягаха в кръста и носеха невъзможно високи, колосани шалчета. Даже Едуард се бе постарал да върже шалчето си по екстравагантен начин, но поне не носеше една от онези грозни жилетки на райета, които тъкмо бяха излезли на мода.

Силвестър спря за миг на прага на салона и се въоръжи вътрешно, за да посрещне спокойно враждебността на посетителите.

Въпреки решителността си да се опълчи на обществото, през седмицата след пристигането им в Лондон беше успял да избегне големите приеми. Заведе жена си на театър, на следващия ден излязоха на разходка в Хайд парк, но не отиде в нито един от клубовете си и отказа да придружи Тео и майка й на приемите, където лейди Белмонт възобновяваше познанствата си. Не отиде и на бала в Карлтън Хаус, където бяха поканени всички. Съзнаваше обаче, че няма как да избегне непринудения „домашен прием“ този следобед — там момичетата Белмонт щяха да бъдат представени на най-важните членове на лондонското висше общество. Това би означавало да обиди тъща си и да обърка още повече жена си.

Той се огледа с непроницаемо изражение и откри няколко познати лица сред по-възрастните гости, докато младите хора му бяха напълно непознати.

— Стоунхеридж. — Елинор го поздрави с топла усмивка. — Вече не очаквах да дойдете. Нали познавате графиня Ливен и лейди Джърси?

— Разбира се. — Той се поклони пред дамите и получи ледено кимване от графинята и дружелюбна усмивка от Сали Джърси. Хладният поздрав на графинята не го засегна — тя поздравяваше по този начин всички хора, с изключение на най-близките си приятели.

— Сигурно познавате лорд Уедърби и сър Робърт Белами? Предполагам, че виконт Франклин ви е стар приятел от армията. — Елинор посочи с усмивка групата около камината. Жестът й включи и другите петима мъже, които не назова по име.

В салона се възцари мълчание. В топлото помещение изведнъж повя хлад. Тео погледна втренчено мъжете, които удостоиха съпруга й само със студени, презрителни погледи, когато той се поклони с изражение, сякаш излято от гранит. Силвестър изобщо не се опита да се присъедини към групата. Никой не му протегна ръка за поздрав.

Тео видя как по бузата му предателски затрепка мускулче, когато той обърна гръб на господата и се запъти към прозореца. Застана там сам, скръстил ръце под гърдите. Сивите очи бяха корави като стомана и тя откри около устата му тънка, зловеща линия. Тео погледна смаяно към Едуард и видя, че лицето на приятеля й е разкривено от болка. Лорд Уедърби наруши настъпилото мълчание, като отправи нищо незначеща забележка към виконта. В следващия миг се чу звън от чаши.

Без да съзнава какво прави, Тео прекоси салона и застана пред мъжа си.

— Мисля, че още не познавам виконт Франклин, Стоунхеридж — рече ведро тя. — Би ли ме представил? — Мушна ръка под лакътя му и му се усмихна с решително святкащи очи. Отведе го пред камината и обърна зачервеното си гневно лице към мъжете, осмелили се да обидят съпруга й.

— Желаете ли чаша чай, Стоунхеридж? — Ясният глас на Емили отекна в салона. — Или предпочитате червено бордо? Знам, че по това време на деня ще ви е приятно да изпиете една чашка.

— Ще позвъня за Денис — рече спокойно Елинор и дръпна шнура на звънеца. — Джентълмени, споделяте ли предпочитанията на зет ми, или ще се задоволите с чай? — Усмивката, с която се обърна към групата край камината, би замразила и адските огньове.

— Защо не опитате от тези бонбони? — Клариса бързо изтръгна чинията от ръцете на графиня Ливен и я отнесе на зет си. — Знам, че това е любимият ви вид.

Изведнъж Силвестър се оказа заобиколен от жените Белмонт и в центъра на вниманието им. Те изпълняваха желанията и потребностите му, сякаш беше центърът на вселената. Приличаха на стадо лъвици, защитаващи ранено лъвче. Смущението и срамът, че са станали свидетелки на унижението му, се бореха в душата му с дълбока благодарност за подкрепата им. Те нямаха представа какво се крие зад това ледено посрещане, което му бяха устроили джентълмените, но полагаха всички усилия да покажат, че изобщо не ги е грижа.

— И вие ли сте се сражавали в Испания, виконт Франклин? — попита Тео, която продължаваше да държи Силвестър под ръка. Виконтът, едър мъж на трийсет и осем години, великолепен в парадната си униформа, потрепери под неприкрития гняв в тъмносините очи на младата графиня. Малките бели зъби блеснаха на загорялото от слънцето лице с усмивка на акула, която кръжи около плячката си.

Виконт Франклин водеше политически битки и нямаше представа как изглежда неприятелят на бойното поле. Затова се покашля и неловко запристъпва от крак на крак.

— Съжалявам, но нямах късмета да служа отвъд морето, графиньо.

— О, така ли? — Тео вдигна едната си вежда. — „Късмет“ е малко странен избор на дума в случая, сър. Сигурна съм, че моят мъж и лейтенант Феърфакс ще го определят другояче.

Тя се обърна към останалите мъже от групата и те също потрепериха. Едуард, който бе застанал от другата страна на Стоунхеридж, за да подкрепи жените, сведе смутено глава и промърмори нещо за честта на родината.

Лицето на Силвестър остана безизразно, но иронията на ситуацията едва не го разсмя. Тео нямаше представа какво се крие зад пренебрежението на господата, но в усърдието си да го защити бе улучила точно в целта.

Виконтът явно не знаеше как да реагира на сарказма на графинята. Погледът му нервно се плъзна по празния ръкав на Едуард и по белега на челото на лорд Стоунхеридж.

Лорд Уедърби сложи край на неловкото мълчание.

— Чух, че сте купили карета от предложеното на търг имущество на Мелтън, Стоунхеридж — изрече сковано той.

Силвестър кимна спокойно.

— Да, за една ябълка и едно яйце. — Взе чаша бордо от таблата, която му поднесе икономът на лейди Елинор, и продължи: — Сега търся спокоен впряг, за да може лейди Стоунхеридж да излиза на разходка.

Той погледна към Тео, която вече изглеждаше спокойна, постигнала, каквото е искала. Ала ръката й продължаваше да стиска неговата и той знаеше, че няма да го остави сам на вълците. Е, той умееше да се защитава.

— Сама ли ще обикаляш града, Тео? — попита Едуард и насочи разговора в безопасна посока.

— Стоунхеридж даде съгласието си да купим една от онези спортни двуколки с висока седалка — отговори тя и огледа предизвикателно присъстващите. — Надявам се, че това не ви шокира, джентълмени?

— Аз съм готов да ви похваля за умението да управлявате едно толкова трудно превозно средство, мадам. — Сър Робърт се поклони учтиво.

— Е, надявам се, че няма да се преобърна — отвърна тя. Усмивката й беше дяволита и нямаше нищо общо с ледения огън от преди малко.

— Ако съществува и най-малка опасност, скъпа моя, никога няма да ти позволя да излезеш сама с двуколката — заяви сухо Силвестър. — Но имам пълно доверие в способностите ти… ти правиш всичко, което си си наумила — добави той и в дивите му очи блесна веселие.

Преди Тео да отговори, зад тях се чу настойчив глас:

— Стоунхеридж, искам да ви напомня, че ми обещахте нещо.

— Рози! Какво правиш тук? — Тео се обърна смаяно към сестричката си, която гледаше мъжа й през дебелите стъкла на очилата си. Една от плитките й се беше разплела, по муселинената рокля имаше зелени петна, а в ръцете си момичето държеше буркан от мармалад и бе покрила отвора му, за да не изскочи някое от събраните насекоми.

— Тъкмо се върнах с Флоси от парка. Събирахме насекоми и Денис ми каза, че ти и Стоунхеридж сте тук — обясни сериозно Рози. — Казах си, че трябва да се възползвам от този шанс и да му напомня за обещанието му при пръв удобен случай да ме заведе при Ашли. Вече се питах какво е това. — Тя погледна графа, очаквайки отговор.

Силвестър избухна в смях, господата около камината си зашепнаха развеселено.

— Рози! — Елинор не бе забелязала нахлуването на дъщеря си и сега се втурна към тях. — Не беше редно да влизаш в салона в този вид. Я се погледни! — Тя посочи угрижено мръсната рокля на момичето. — И какво, за бога, има в буркана?

— По-добре не питайте, мадам — отвърна Силвестър, продължавайки да се смее. — Но ви моля да извините Рози, защото имаше спешен въпрос към мен.

— О, така ли? — въздъхна Елинор. — Какъв въпрос?

— За Ашли — отговори Рози, разпери внимателно пръсти и надникна в буркана. — Много се надявам нищо да не е избягало. Намерих едно жилещо насекомо, но ми е трудно да разбера дали още е вътре или се е изплъзнало.

— Марш оттук, ужасно дете! — Тео хвана Рози за лакътя и с усмивка я поведе към вратата. Не искаше майка им да се притеснява.

— Но кога…

— Вдругиден — отговори сериозно Силвестър, докато Рози излизаше от стаята.

— Искам да сме там навреме… за да не пропусна голямото шествие — заяви Рози, докато Тео я водеше по коридора.

— Нищо няма да пропуснем — успокои я сестра й и енергично затвори вратата.

Появата на Рози развесели гостите и разведри атмосферата. Силвестър отиде да поговори с двете почетни дами и размени няколко думи с младите мъже, наобиколили Емили и Клариса. Унижението пареше в сърцето му, но той проявяваше съвършена учтивост и изпълняваше задълженията си.

Усещаше замисления поглед на Тео в гърба си и подозираше, че тя с нетърпение очаква да го обсипе с въпроси, на които той не можеше да отговори.

Оказа се, че се е излъгал. Когато двамата напуснаха салона на лейди Белмонт и седнаха в каретата, Тео направи само някои бегли забележки за компанията и не спомена нито дума за случилото се. Мълчанието й скриваше хаоса в мислите й.

Защо джентълмените реагираха с видимо презрение на появата на Силвестър? Какво е извършил? Очевидно нещо, което според тях е позорно, но тя съзнаваше, че не може да го принуди да й се довери, след като предпочита да не говори за това. А той очевидно предпочиташе да мълчи. Мълчанието му излъчваше недвусмислено послание: „Не смей да ме заговориш!“, което беше много по-неприятно от дистанцията, която цареше помежду им, откакто бяха в Лондон.

Тя не можеше да повярва, че Силвестър е извършил нещо непочтено. Да, той я бе измамил, за да я накара да стане негова жена. Но щом не обвиняваше дядо си, че е уредил наследството по нечестен начин, тя неизбежно трябваше да оттегли и обвиненията срещу съпруга си. В известен смисъл и двамата я бяха пожертвали в името на имота, но пък, от друга страна, не можеше да се говори за жертва, когато ставаше въпрос за любимото й имение и за желанието й да го притежава.

Най-лошото, което знаеше за съпруга си, беше, че е арогантен и властен… и ужасно сдържан. Но тези качества изобщо не бяха причина обществото да му обърна гръб.

Каретата зави по Кързън стрийт и Силвестър сложи край на размишленията й.

— Моля те, не ми се сърди, но ще те оставя да се прибереш сама. — Гласът му прозвуча учтиво неутрално. — Трябва да отида до банката. — Той стегна юздите и каретата спря пред къщата.

— Разбира се — отговори Тео и скочи на тротоара, без да чака той да й помогне при слизането. — Ще се видим на вечеря, нали?

— Сигурно. Трябва да обмислим излета до Ашли. Емили и Клариса също ще искат да дойдат, нали?

— О, да, и Едуард — кимна въодушевено Тео. — Ще си направим истински семеен излет. — Тя спря и го погледна сериозно с кадифените си очи. — Ние имаме навика да се държим един за друг. Винаги.

Той кимна.

— Да, забелязах го. — Вдигна ръка за поздрав, плесна леко с юздите и каретата продължи напред.

 

 

Тео беше в дневната, вече облечена за вечеря, когато съпругът й се върна.

— Много съжалявам, че закъснях — каза той, щом влезе. — Ще си налея чашка шери и веднага се качвам да се преоблека.

Тео седеше в един шезлонг, мушнала крака под дупето си, без да я е грижа за елегантната вечерна рокля от бледосиня коприна. Като го видя, тя остави книгата си и се усмихна.

— Защо да си правиш труда да се преобличаш? Нали ще сме само двамата.

— Не смея да проявя неучтивост към съпругата си — отговори спокойно той и посегна към гарафата с шери.

Тео усети напрежението зад лекомисления тон, видя колко е скован широкият му гръб, докато пълнеше чашата си. Тя стъпи бавно на пода и стана.

— Не мисля, че жена ти ще го определи като проява на неучтивост — рече тя и се приближи към него. Сложи ръце на кръста му и притисна лице към гърба му. — В действителност на жена ти й е все едно как си облечен, когато си с нея. Колкото по-малко неща имаш на гърба си, толкова по-добре.

Силвестър остави чашата и посегна с две ръце назад, за да я притисне до себе си. Усещаше силата на чувствата й, трептенията, които се пренасяха към него. Тя се опитваше да го успокои и да му вдъхне сигурност и това го трогна повече от всичко досега.

Тази силна, сляпа лоялност беше колкото учудваща, толкова и задоволяваща. Силвестър привлече жена си на гърдите си, тя го прегърна отново и го погледна с въпросителна усмивка, която не можеше да прикрие сериозността в очите й.

Внезапно го изпълни болезнена потребност от топлината и утехата, която тя му даваше. Притисна я и впи устни в нейните с огромна жажда. Тео се надигна на пръсти и отвори устни за бурна, изпепеляваща целувка.

Фостър отвори дискретно вратата на салона, за да оповести, че вечерята е готова, и със същата дискретност я затвори.