Джейн Фийдър
Избраницата (4)

3.

— Да се оженим?

Тео зяпна изумено. Беше убедена, че той си е изгубил ума — или последните жалки остатъци от онова, което Гълбрайтови разбираха под разум.

— О, да. Имам позволението на майка ви да ви помоля да станете моя съпруга — отговори той с усмивка, която Тео възприе като хилене на луд.

— На майка ми? — Тя поклати глава. — Скъпи, лорд Стоунхеридж, вие имате нужда от лекар… или по-добре направо да ви заведат в лудницата. — С тези думи му обърна гръб и се запъти към вратата.

Той сложи ръка на рамото й и я задържа.

— Моля ви, изслушайте ме докрай, братовчедке.

— Нямам никакво желание да слушам брътвежите на един побъркан — отвърна сърдито тя. — Предлагам…

Думите заседнаха в гърлото й, когато той я вдигна на ръце и я пусна доста грубичко в един стол. След това се наведе над нея, сложи ръце от двете страни на главата й върху облегалката и приближи лице към нейното.

— Ще благоволите ли най-после да се съсредоточите върху онова, което имам да ви кажа, братовчедке? — попита с измамна мекота той. Усети как тя леко премести крака си и добави със същата мекота: — В случай че възнамерявате да включите в играта коляното си, съветвам ви най-сериозно първо много добре да размислите.

Тео, която възнамеряваше точно това, послуша съвета му и размисли.

— Да вярвам ли, че слушате внимателно, братовчедке?

— Очевидно нямам друг избор, освен да чуя глупостите ви — отвърна остро тя. Много искаше да се отдръпне назад, далеч от обезпокояващата му близост, която по странен начин обединяваше заплаха и чувствени обещания, но нямаше как.

Силвестър се изправи и зарови ръка в гъстата си черна коса.

— И двамата ще трябва да положим усилия, за да се разбираме добре — каза той и в гласа му имаше разочарование. — Не бива да се държим така грубо един към друг.

Тео затвори очи и си заповяда да не мърда. Ако не реагира, той може би ще си отиде и безумният кошмар ще свърши. Ала Силвестър продължи да говори, и съвсем спокойно й обясни, че единственото справедливо решение за уреждане на наследството е той да се ожени за едно от момичетата Белмонт. Това означава, че майка й няма повече да се тревожи дали ще успее да даде подобаваща зестра на дъщерите си, тъй като той ще ги подпомага с доходите от имота. Лейди Белмонт ще живее в къщата, оставена й от починалия й съпруг, но ще поддържа тесни връзки с господарския дом. А що се отнася до нея, Тео… тя сама ще разбере какви предимства крие предложението му.

Предимства? След като Гълбрайт най-сетне свърши, Тео отвори очи.

— Не бих се омъжила за един Гълбрайт даже и да беше последният мъж на света — заяви енергично тя и стана, след като той отстъпи назад достатъчно, за да й даде възможност да се раздвижи.

— Това е минало — възрази твърдо Силвестър. — То няма нищо общо с нас двамата. С никого от нас. Нима не разбирате, че аз се опитвам да сложа край на една семейна вражда, започнала преди десетки, може би стотици години?

— Възможно е. — Тео вдигна рамене и се запъти към вратата. — Вероятно трябваше да се изразя малко по-ясно: няма да се омъжа за вас, братовчеде, даже да сте последният мъж на тази земя.

Тя излезе и затръшна вратата след себе си. Силвестър се взря с невиждащ поглед през прозореца, стисна ръце в юмруци, после бавно отвори и затвори пръстите. Няма да позволи на тази дръзка хлапачка да го надвие. Това момиче беше петнайсет години по-младо от него! Докато има сили, ще я преследва. И ще я убеди.

Без да бърза, той слезе на долния етаж и с много усилия на волята прогони от лицето си всички признаци на безсилен гняв. Щом наближи дневната, чу гласа на Тео. Побесняла от яд, тя искаше от майка си обяснение защо е дала съгласието си за такова отвратително предложение.

Силвестър остана на прага и изчака отговора на лейди Белмонт. Гласът на дамата прозвуча спокойно и вразумително.

— Скъпа Тео, никой не те принуждава да се омъжиш. Аз смятам, че предложението на лорд Стоунхеридж е много великодушно и изключително разумно. Но щом ти не си съгласна, няма какво повече да говорим.

— Точно това е и моето мнение, лейди Белмонт — допълни Силвестър и влезе в стаята. — Безкрайно съжалявам, че създадох проблеми на братовчедката Тео. Вероятно трябваше да изчакам няколко дни с обяснението си.

— Мисля, че наистина трябваше да изчакате, лорд Стоунхеридж. — Тонът и изражението на лейди Елинор издаваха неодобрение. — Но все едно, нека погребем различията. Надявам се, че нямате нищо против да останете за вечеря, сър?

Я виж ти… значи не беше изгубил окончателно подкрепата на майката. Без съмнение тя го смяташе за несръчен, но явно не знаеше, че дъщеря й е крепост, която човек може да завладее само с щурм.

Силвестър се поклони и прие поканата с благодарност, и после добави:

— Надявах се братовчедката да ме разведе из имението, но се боя, че изпаднах в немилост пред нея и вече не мога да разчитам на това благоволение. — И се усмихна предразполагащо на Тео.

С това бързо и умело извинение той успя да лиши обекта на ухажването си от твърда почва под краката. Ако не искаше да се покаже недодялана и незряла, тя нямаше друг изход, освен да се съгласи. Лошото беше, че майка й нямаше представа какъв човек се крие зад тази обезоръжаваща усмивка.

— Както желаете, братовчеде — отвърна сковано Тео, — но днес следобед вече не можем да излезем на езда. Вече е почти четири, а ние се придържаме към провинциалните обичаи и се храним в шест. Вие сигурно го намирате еснафско, но тук е така. — С тези думи тя успя да изрази както презрението си към хората, според които ранната вечеря беше глупост, така и убеждението си, че Силвестър Гълбрайт принадлежи към тези хора.

Той обаче напълно бе овладял гнева си.

— Тогава ще отложим обиколката за утре сутринта — прозвуча небрежно гласът му. — Щом ще вечерям с вас, мадам, значи е време да се върна в странноприемницата и да се преоблека.

— Разбира се, лорд Стоунхеридж. Доскоро. — Елинор му подаде ръка за довиждане.

Силвестър се усмихна и се поклони пред всички присъстващи, без да обърне особено внимание на разгорещената си бъдеща годеница. Когато излезе от къщата, не беше напълно недоволен от случилото се следобеда. Вече познаваше цената, която трябваше да плати, за да получи падащото му се по право. Да, висока цена, но той имаше чувството, че ще бъде обезщетен… първо обаче трябваше да си осигури водещата позиция.

— Защо трябва да се отнасяме към него като към приятел! — избухна Тео. — Нима не е достатъчно лошо, че ще бъдем съседи? И на всичкото отгоре го покани на вечеря!

— Никой няма да ме обвини, че не съм била учтива — отвърна ледено Елинор. — Най-малко пък ти! Затова предлагам да ся припомниш добрите маниери, Тео. — С тези думи майката напусна дневната и остави дъщерите си в неловко мълчание.

— Този път наистина я разгневи — отбеляза след малко Клариса. — От цяла вечност не съм я чувала да говори с този тон.

Тео притисна длани върху пламтящите си бузи. Беше развълнувана и напълно объркана, в главата й цареше хаос, мислите й се стрелкаха във всички посоки.

— Не мога да разбера защо мама е приела предложението му за женитба, Клари. Той е толкова… толкова… за бога, не знам как да го изразя!

— Мисли практично — посъветва я Емили. — Подобни уредени бракове са често явление. Това би било най-доброто решение за…

— Но той е отвратителен! — прекъсна я разгорещено Тео. — И е Гълбрайт.

— Семейната вражда е много стара — обясни спокойно Емили. — Крайно време е да я забравим.

— Защо оставам с впечатлението, че ти искаш да се омъжа за този човек, Емили? — попита невярващо Тео и погледна голямата си сестра.

— Няма да се омъжиш за него, ако не искаш, скъпа — обясни все така спокойно Емили. — Ако наистина го намираш отвратителен, нямам какво повече да кажа. Но ти не си романтична гъска като Клариса, която само чака някой благороден рицар в ярки одежди да пристигне на бял кон и да я отвлече.

— Това беше крайно некоректно, Емили! — извика сърдито Клариса. — Много добре знаеш, че нямам намерение да се омъжа.

— Само почакай да се появи рицарят — засмя се Тео и за момент забрави грижите си при тези добре познати шеги.

Клариса я огледа замислено и поклати глава.

— Питам се защо графът избра точно теб. Всъщност би трябвало да избере мен — аз съм по-голямата сестра.

— Предполагам, че мама го е разубедила — намеси се усмивка Емили. — Тя знае, че двамата не си подхождате.

За разлика от другите, Емили се ползваше с доверието на майка си и знаеше какво е мнението на Елинор за романтичните мечти на Клариса и колко се тревожи майката за крехкото здраве на втората си дъщеря. Граф Стоунхеридж не беше олицетворение на романтичен герой и не се държеше тихо и кротко.

— Не мога да си представя, че мама го е сметнала подходящ за мен — промърмори замислено Тео и си наля чаша шери от гарафата на ниската масичка. — Искаш ли, Емили? А ти, Клари? — Според сестрите й шерито беше силно питие, но нейните предпочитания бяха оформени от стария граф, който много държеше любимата му внучка да опознае вкуса на алкохола.

Тя наля по малко от лепкавия ликьор, подаде чашките на сестрите си и отпи голяма глътка шери.

— Предполагам, че съм била единствения възможен избор, след като мама е решила, че Клари не му подхожда. Но не мога да разбера защо й е хрумнало, че в този брак има смисъл. Защо лорд Стоунхеридж не реши да почака Рози?

При мисълта как пухкавата им сестричка изнася лекция пред лорд Стоунхеридж за дисекция на червеи и примигва зад дебелите стъкла на очилата си, трите сестри избухнаха в луд смях.

— Мили боже! — Емили шумно пое въздух и за малко не се задави с ликьора си. — Колко е часът? Трябва да се преоблечем за вечеря.

— Не е нужно да сме официални, нали? — попита Клариса.

— Мама не каза нищо такова.

— Що се отнася до мен, аз ще облека най-простата рокля, която имам — обяви Тео. — И се надявам негово благородие да се появи с копринени панталони до коленете и да изглежда като нахално конте, каквото е.

— Според мен той изобщо не е нахално конте — възрази сериозно Емили, докато се изкачваха по стълбата.

Тео не каза нищо. Все още не беше готова да довери на сестрите си какво се бе случило в спалнята й. Ако онази целувка не беше дело на едно суетно, празноглаво конте, тя не знаеше какво да мисли. Фактът, че сама се бе насладила на целувката, беше нещо, което предпочиташе да забрави.

 

 

Даже да му се искаше да се появи на вечеря в пълния блясък на вечерния си костюм, Силвестър не можеше да го направи, защото беше оставил почти всичките си дрехи в лондонската си квартира на Джърмин стрийт под надзора на слугата си Хенри — бившия му ординарец от войната.

Затова в пет и половина слезе пред господарската къща, облечен безупречно, но относително скромно в жакет от маслиненозелено кадифе и бежов панталон до коленете. Вече беше планирал грижливо поведението си за вечерта. Лейди Тео трябваше да разбере, че неучтивостта се заплаща. Смяташе да я пренебрегне напълно и да посвети цялото си внимание на лейди Белмонт и другите две момичета. Ако успееше да спечели благосклонността им и да ги накара да го подкрепят в старанията му да се ожени за Тео, на нея щеше да й бъде трудно да защити позицията си.

Така Тео, която въпреки предупреждението на майка си гореше от желание да се впусне в нова битка със Силвестър, не получи нито един удобен случай да поведе спор.

Графът беше съвършеният гост. Добре информиран и забавен събеседник, който заразяваше всички с очарованието си. Държеше се с внимание и уважение към лейди Белмонт, която го бе настанила от дясната си страна, разговаряше с Клариса за музика и показа учудващи познания, а след плахия въпрос на Емили за най-новата лондонска мода описа в подробности така наречените цигански бонета, които всички дами в столицата се надпреварвали да си поръчват.

Тео седеше безмълвна и се чувстваше пренебрегната и напълно излишна. Когато той изрече думата „цигани“, пръстите й стиснаха вилицата, но той изобщо не хвърли поглед в нейната посока. За първи път в живота й не й хрумваше какво да каже, за да се включи в разговора, и се чувстваше като жалка, скучна провинциалистка. Докато побутваше печеното и зеленчуците в чинията си, тя се чувстваше като дете, получило позволение да присъства на забавлението на възрастните, и все повече се гневеше на себе си.

— Сега ще ви оставим да изпиете чаша порто, лорд Стоунхеридж — каза лейди Белмонт, след като прислужниците раздигнаха масата, стана от стола и кимна на дъщерите си.

— Наистина не е нужно, мадам. Ще ми е безкрайно скучно да седя сам и да разговарям със себе си. — Силвестър стана и се поклони. — Бих предпочел да се присъединя към вас в дневната.

— Това обаче означава да се откажете от едно наистина добро порто — рече Тео и за първи път от цяла вечност чу отново собствения си глас. Постара се забележката й да прозвучи ведро, за да се нагоди към основния тон на вечерта, но остана с неловкото чувство, че е говорила изкуствено.

— Нима пиете порто, братовчедке? — попита Силвестър и вдигна вежди.

— Бях свикнала да пия по чашка с дядо — отговори тя, вече съвсем сигурна, че думите й звучат сковано.

— Тогава ще се радвам да ми правите компания в трапезарията. Разбира се, ако лейди Белмонт не възразява.

Хвана я! Като риба на кукичката! Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръка като фехтовач, признаващ поражението си. Силвестър я погледна и за първи път тази вечер й се усмихна. В тази усмивка имаше толкова разбиране към притесненото й положение и успеха на заложения от него капан, че тя побърза да сведе очи, за да скрие неволната си реакция.

— Много сте любезен, милорд, но тази вечер нямам желание да пия порто.

— Както желаете — поклони се иронично той. — Тогава ще се наложи и аз да се откажа от това удоволствие.

Сега пък искаше да я напъха в ролята на човек, който вечно разваля добрата игра. Дявол да го вземе! Тео седна отново на стола си и посегна към гарафата с портвайн.

— Позволете, милорд. — Напълни две чашки и вдигна своята в подигравателен тост.

Елинор се усмихна знаещо и изведе Емили и Клариса от трапезарията.

— За какво да пием, братовчедке? — Графът също вдигна чашата си. — Може би за примирие?

— Не съм разбрала, че водим битка един срещу друг — отвърна Тео и отпи голяма глътка.

— Лъжкиня! — отвърна ведро той.

Тео прехапа устни и не отговори. Само взе един захаросан бадем от сребърната купичка и го пъхна в устата си.

— Разкажете ми нещо за джентълмените — предложи графът, облегна се удобно в стола си и сложи крак върху крак. — Чух, че сте експерт в общуването с контрабандистите.

— Това важи за повечето земевладелци — отговори тя. — Поне за тези, които живеят на брега.

— И…?

— Наистина ли очаквате от мен да ви разкажа за местните обичаи, милорд? — В гласа й имаше неподправена горчивина.

— Точно така — отвърна просто Силвестър. — Точно това очаквам. Очаквам и да ме представите на хората, които работят тук, да ме разведете из имота и да ми кажете всичко, което трябва да знам.

Тео шумно пое въздух и стисна до болка крехката чаша.

— Наистина ли трябва да дам възможност на един Гълбрайт да отнеме наследството на Белмонт?

Силвестър светкавично протегна ръка над блестящия плот на масата и сключи пръсти около китката й.

— Наистина — отговори твърдо той. — И ще го направите, братовчедке. Искате ли да ви кажа защо? Ще го направите, защото обичате тази къща и тази земя и няма да понесете, ако аз започна да правя грешки.

Той пусна ръката й, облегна се отново назад и в сивите му очи светна хлад.

— Хайде да започнем с джентълмените.

Откъде знаеше всички тези неща за нея? Да, тя не би била в състояние да седи и спокойно да гледа как той настройва арендаторите срещу себе си, защото не е наясно с някои дребни, но много важни детайли, или защото взема грешни решения за някоя нива или горичка, понеже не познава особеностите на почвата и климата. Перспективата да види как той се проваля би трябвало да я зарадва — но не и когато това щеше да се случи за сметка на нейната земя и нейните хора.

Но как е проникнал в мислите и чувствата й?

— Аз знам за вас много повече, отколкото можете да си представите, братовчедке — рече тихо Силвестър, сякаш беше прочел мислите й. Наведе се и отново протегна ръка през масата, за да обхване брадичката й. — Имам подозрението, че двамата много си приличаме.

— Невъзможно! — изфуча тя с едва удържано възмущение.

— Освен че аз много по-добре умея да контролирам гнева си — възрази небрежно той, надигна се и се наведе през масата, за да я целуне.

Тео се опита да извърти глава настрани, но пръстите му обхванаха брадичката й още по-здраво и в корема й запърхаха пеперуди. Тя въздъхна и се отдаде на целувката, която изведнъж й се стори плашещо позната. Само че този път осъзна каква чувствена сила се крие зад натиска на устните му. Сила, която отприщваше неподозирани усещания в тялото й. Сила, на която тя беше безпомощна пленница.

— Ето, видяхте ли — прошепна той, след като се отдръпна от нея. — Мисля, че аргументът ми беше убедителен. По-добре е да отложим дискусията за друг ден. Ще ми разкажете за джентълмените утре, докато обикаляме имението. Хайде сега да се присъединим към майка ви и сестрите ви.

Силвестър стана, заобиколи масата и учтиво отмести стола й. Тео имаше чувството, че е попаднала в буря, която я е изхвърлила някъде далеч във вселената и я е върнала в един разрушен, хаотичен свят.

Когато двамата влязоха в дневната, Елинор вдигна глава от бродерията си.

— Чай, лорд Стоунхеридж?

— Благодаря, мадам. — Той пое подадената му чаша и отиде при пианото, където седеше Клариса. — Позволявате ли да ви обръщам страниците, братовчедке?

Тя го дари с бърза усмивка.

— Ако можете да понесете дрънкането ми, сър.

Той само се усмихна, поклати глава в подигравателен укор към скромността й и Тео примигна слисано, когато сестра й се изчерви. Този човек май бе заприличал на романтичния рицар, когото Клари очакваше. Колко ли роли още щеше да изиграе, проклетникът?

Тео също си наля чай и седна до майка си. Сестра й беше отлична пианистка и тя обичаше да я слуша. Впечатляваща домашна сцена, каза си хапливо тя: майка й и Емили бродираха, хармоничните звуци на пианото се лееха свободно през отворените врати към терасата. Графът обръщаше страниците точно когато трябваше, а тъмната му глава беше наведена над кестенявите къдрици на сестра й. Липсваха само две кучета пред камината и котенце, което си играе с кълбо прежда, за да се възцари пълна идилия!

Клариса се остави графът да я убеди да изпее една народна песен — изпълнение, което беше също така добро като свиренето й, но после с усмивка го помоли да я освободи от по-нататъшни изяви.

— Братовчедке Тео, няма ли да чуем нещо и от вас? — попита учтиво графът и посочи празното столче пред пианото.

Тео поклати глава.

— Няма да ви зарадвам, милорд. Аз съм доста жалка пианистка.

— Но съм сигурен, че имате други таланти. — Той затвори внимателно пианото и се запъти към дивана.

— О, наистина има, милорд — обади се Емили. — В цялата област няма толкова добра ездачка като Тео, а умението й да борави с числата е повече от смайващо.

— Престани, Емили! — Тео скочи от дивана, неспособна да слуша повече как сестра й я хвали пред един достоен за отвращение, нагъл Гълбрайт. — Моите способности, милорд, не са подходящи за дневна като тази.

Тя се врътна и излезе на терасата, за да охлади пламтящото си лице. Гласът на майка й прозвуча ясно от дневната:

— Знаете ли, лорд Стоунхеридж, аз размислих. Вярно е, че ще ни трябват няколко дни, докато се преместим във вдовишката къща, но не е нужно вие да живеете в селската странноприемница. Не виждам причини да не се преместите в господарската къща още утре сутринта. Аз съм тук, за да надзиравам момичетата, а като се има предвид роднинството ни и моментните обстоятелства, във вашето присъствие няма да има нищо неприлично.

Не! — искаше да изкрещи Тео, но от гърлото й не се изтръгна нито звук. Тя заби нокти в дланите си, облегна се на касата на вратата и се загледа в звездната нощ. Ярко осветеното помещение беше в гърба й.

Да живее под същия покрив с него… да закусва и да вечеря заедно с него… да го среща на всяка крачка! Невъзможно! Майка й не знае какво прави.

Или пък много добре знае?

Изпълнена с гняв и отчаяние, Тео чу как лорд Стоунхеридж благодари сърдечно за гостоприемството и приема поканата.