Джейн Фийдър
Избраницата (21)

20.

— Уважаемата мисис Лейси и мистър Джонатан Лейси, лейди Тео — съобщи тържествено Фостър и отвори широко вратата на дневната.

— Виждаш ли, Клари, казах ти, че ще се появят много скоро — пошепна тържествуващо Тео. — Да заповядат, Фостър.

— Боже, колко ми е неловко! — изплака Клариса и изпусна кълбото прежда, което навиваше за Емили. — Какво ли ще каже мама, като разбере какви ги вършиш?

— Ще каже, че съм вулгарна — отговори весело Тео. — Но ти няма да й кажеш, нали?

— Нищо чудно Рози да ни издаде — отбеляза Емили и се наведе да вдигне кълбото.

Тео стана и се отправи към вратата, Фостър отново обяви имената на гостите.

— Мисис Лейси, много мило от ваша страна да ни посетите! — Тео сърдечно протегна ръка. — И мистър Лейси. Радвам се да ви видя. Съжалявам, че се заблудих така в Пантеона, но се надявам да извлечем най-доброто от моята заблуда и да станем приятели.

Клариса простена задавено и Емили побърза да застане пред нея.

— Позволете да ви представя сестрите си — продължи Тео, която се владееше напълно. — Лейди Емили Белмонт.

Емили поздрави гостите със същата съвършена учтивост. Докато си разменят обичайните учтивости, Клариса се овладя достатъчно, за да стане и да бъде представена.

Джонатан Лейси се наведе над ръката й. Наистина красив млад мъж, помисли си Тео, златнорус и строен като фиданка, но явно му липсва твърдост. Никога не би го харесала, защото тя предпочиташе корави мъже. Слава богу, че съдбата я бе срещнала точно с такъв.

Да, Силвестър Гълбрайт със сигурност не беше подходящ за Клариса. Сестра й гледаше сияещо младия мъж, а той й се усмихваше плахо, сякаш никога не е виждал жена.

— Нали ще пиете чай с нас, мадам? — Тео дръпна шнура на звънеца и покани посетителката да седне на дивана. — Отдавна ли сте в Лондон?

Мисис Лейси започна да разказва надълго и нашироко за скорошното си овдовяване и за починалия си съпруг, отец Джон Лейси, най-малкия син на лорд Лейси. Най-съкровеното желание на съпруга й било единственото му дете да последва примера му и също да получи духовен сан, но се оказало, че Джонатан има други таланти. Скъпият й син бил човек на изкуството, увери майката присъстващите. Отличен художник, вече събудил интереса на обществото с прекрасните си портрети.

— Колко интересно — промърмори Тео, докато наливаше чай.

Емили пое водачеството и показа, че за разлика от сестра си умее да води светски разговор.

— Чувала съм, че Херфордшайър е много красиво графство, мисис Лейси.

Мисис Лейси веднага започна да описва великолепието на тамошната природа и да се оплаква от необходимостта да остане в Лондон — но скъпият й син непременно трябвало да влезе в доброто общество, за да получи поръчки за портрети.

Тео хвърли поглед към Клариса и Джонатан Лейси. Двамата седяха на прилично разстояние един от друг, но разговаряха оживено.

Стоунхеридж ще поръча портрет на Клариса, реши Тео, но скоро се сети, че това ще изглежда много странно в очите на хората. По-добре да поръча портрет на съпругата си, а Клариса ще й прави компания по време на сеансите. Сеанси? Думата я изпълни с ужас. Да седи неподвижно часове наред докато Клари и романтичният й рицар си гукат като гълъбчета. Не. Дори сестринската любов си имаше граници. Трябва да измисли нещо друго.

В същия момент от коридора се чу шум от бързи стъпки и в дневната влетя задъханата Рози.

— Къде си, Тео? При Хътчърд са получили книга за паяци, която непременно трябва да купя. Само че джобните ми пари свършиха, затова дойдох да те питам дали можеш да ми заемеш три шилинга. С Флот веднага ще отидем за книгата.

— Защо толкова бързаш да я купиш?

— Защото е единствен екземпляр и някой може да ми вземе.

— Книга за паяци? Мислиш ли, че темата е популярна?

— О, Тео, моля те!

— Пак ли забрави добрите маниери, Рози! — укори я Емили я повика с пръст. — Това са гостите на Тео. Мисис Лейси мистър Джонатан Лейси.

— Добър ден — поздрави Рози и направи бърз ревера, ала в следващия миг се намръщи и се плесна по челото. — О, вие сте…

— Извинете ме за минута, мисис Лейси — прекъсна я бързо Тео и стана. — Трябва да дам три шилинга на Рози. — Преди сестричката й да е издрънкала още нещо, тя я изведе от дневната. — Няма да казваш нито дума за Пантеона, Рози, разбрахме ли се?

— Нямах такова намерение. Исках просто да попитам дали той е рицарят на Клари.

— Да, той е, но не бива да питаш.

— Какво си шепнете? — попита Силвестър, застанал на стълбата.

— О, дребни семейни проблеми — отвърна безгрижно Тео. — Моля те, Силвестър, дай три шилинга на Рози да си купи книга от Хътчърд. Тъкмо имам гости.

— Ще ви ги върна, Стоунхеридж — увери го тържествено момичето. — Веднага щом си получа джобните за следващия месец. Просто този месец не си пресметнах добре разходите.

— Готов съм да се съглася с дългова разписка — отвърна с добре изиграна сериозност Силвестър. — Каква книга ще си купиш?

Последва въодушевено описание на въпросната книга и той бе принуден да го изслуша. Накрая извади въпросната сума от джоба си, Рози му благодари зарадвано и хукна към преддверието, където я чакаше прислужницата.

— Кои са гостите ти? — попита Силвестър и посвети цялото си внимание на жена си.

— Новите ми приятели от Пантеона — отговори самодоволно тя. — Какво щастие, че Емили и Клариса случайно бяха при мен. Би било чудесно, ако влезеш да поздравиш уважаемата мисис Лейси и да удостоиш с благоволението си младия Джонатан. Не би било зле да го въведеш в клубовете си… или да му препоръчаш добър шивач. Всъщност ти по-добре от мен знаеш какви услуги си оказват мъжете.

Още докато говореше, тя разбра грешката си. Щом Силвестър не беше добре приет в мъжките клубове, значи не можеше да помогне на Джонатан.

— Да, разбирам, че това ще е досадно за теб — побърза да добави тя. — Но поне влез с мен и се запознай с тях, за да покажем, че се радваме на посещението им.

Силвестър прочете мислите й съвсем ясно и си каза, че не знае кое се понася по-трудно — бързото й оттегляне или причината, която се криеше зад него.

Тео го погледна изпитателно и той разбра, че безутешността на мислите му се е отразила на лицето му. Все пак успя да се пребори със себе си и се засмя с фалшиво безгрижие.

— Ти си истинска сводница, мила моя.

В очите на Тео светна облекчение и тя отговори с игрив протест:

— Правя го за Клари. За семейството. Нима Гълбрайтови не правят жертви в името на семейството?

Много рядко, трябваше да признае Силвестър. Кланът Белмонт обаче се отличаваше с уникална близост и свързаност.

— Опитай се да се държиш като Белмонт — помоли нежно Тео. — Рицарят на Клари рисува портрети. За да получи поръчки, са му нужни познанства. Бихме могли да му помогнем.

— Мили боже! — Силвестър вдигна вежди, осъзнал значението на молбата й. — Наистина ли искаш от мен да стана меценат?

— О, да, ти си точно от хората, които знаят как да подкрепят художниците — увери го тя и го хвана подръка. — Влез в дневната, моля те!

— Е, добре, от мен да мине.

Той последва Тео в дневната и изслуша търпеливо пространните обяснения на мисис Лейси. Джонатан Лейси не проявяваше никакъв интерес към обичайните занимания на младежите от добри семейства. Обичаше конете, но гледаше на лова като на брутален спорт. Не познаваше модерните мъжки шивачи и не би могъл да изтъква качествата на Щулц или Уестън, а клубовете на Сейнт Джеймс не го привличаха с нищо.

Младият мистър Лейси явно не е празноглаво конте, реши Силвестър. Обаче не живее в реалния свят.

Клариса се усмихваше и слушаше своя рицар с огромно внимание. Силвестър неволно се запита как ли ще се почувства, ако Тео го слуша така отдадено и му се възхищава безкритично. Погледът му се отправи към съпругата му. Ясно си личеше какво огромно напрежение й струва да скрие насладата си. Тя му намигна и той си каза, че предпочита една хубава караница пред това сляпо обожание.

Но той не искаше тя да го съжалява. Съжаление или презрение — кое от двете беше по-лошо? В момента Тео му съчувстваше и той беше готов да крещи. След онзи ужасен „домашен прием“ тя нито веднъж не го помоли да я придружи на някакво светско събитие и избягваше да говори за приемите, на които е присъствала. Силвестър знае, че няма да издържи дълго. Но ако е попаднал на вярна следа, още тази вечер ще се опита да развърже възела на миналото си.

 

 

Нийл Джерард се бе завърнал на Хаф Муун стрийт. Скоро ще се разбере дали все още има намерение да посещава пристанищните кръчми. Важното е, че отново живее в онази част на Лондон, където му е мястото. Тази сутрин Силвестър го видя отдалеч, докато вървеше по Пикадили. Довечера Нийл сигурно ще отиде в някой клуб. Силвестър ще обиколи Уайтс, Вотие и Брук и ще чака, докато Нийл се появи. След случилото се в дома на лейди Белмонт не можеше да очаква сърдечно посрещане, но никой клуб не го бе изключил от редовете си, никой не го помоли да се откаже от членство, така че имаше пълното право да е там и беше готов да понесе унижението. Ако Нийл отново го отреже, ще излезе да го чака навън и ще го принуди да си поговорят.

В същия момент Силвестър осъзна, че Тео го гледа втренчено, и разбра, че мислите му са го отвели някъде много далеч. Затова се обърна към Джонатан Лейси с учтив въпрос, какъв фон предпочита за портретите си.

— Надявам се много скоро да се видим пак, мисис Лейси — рече Емили. — Знам, че мама ще се радва да ви приеме.

— О, много сте мила, лейди Емили. В последно време не правя често посещения, но за мен ще е чест да се запозная с лейди Белмонт. — Мисис Лейси се усмихна гордо на сина си и стана от дивана. — Време е да си вървим, лейди Стоунхеридж.

— Емили, не си ли спомняш, че с Клариса обещахте на мама да се приберете вкъщи до четири! — импровизира бързо Тео. — Ако тръгнете сега, мистър Лейси би могъл да ви придружи.

Силвестър поклати глава. Каква коварна маневра! Емили и Клариса реагираха веднага и се втурнаха да се приготвят. Само след минути мистър Лейси, хванал подръка сестрите Белмонт, беше на път към Брок стрийт, докато майка му се отправи към дома им с каретата.

— Много задоволителна първа среща — отбеляза Тео, когато изпрати посетителите. — И той е запленен от Клари, както тя от него. Наистина необикновено. Сякаш са създадени един за друг.

— Романтични дрънканици — промърмори Силвестър и си взе щипка емфие. — Никога досега не бях виждал някои да се меси в работите на съдбата като теб. Ти си истинска циганка. Би трябвало да се засрамиш от себе си.

— Глупости — отсече енергично тя. — Ще направя всичко по силите си, за да подкрепя тази връзка, защото виждам, че Клари е щастлива. Най-важното е Джонатан да получи добри поръчки. Не ми се вярва да има лично богатство, а зестрата на Клари няма да е достатъчна, за да се издържат, нали?

Дали една четвърт от имението Белмонт щеше да бъде по-добро решение на въпроса? Не. Джонатан Лейси няма да знае какво да прави със земята, каза си Силвестър и решително прогони леките угризения на съвестта. Погледна остро Тео, но в очите й нямаше и следа от предизвикателство.

— Капиталът ще дава скромен доход — обясни той. — Няма да са богати, но и няма да се наложи да гладуват в някоя таванска стая. Парите на Клари са вложени в държавни ценни книжа и ако живеят от лихвите, ще се оправят сравнително добре.

— Е, ако имат нужда, ние ще им помагаме — добави спокойно Тео.

Силвестър вдигна вежди.

— Не смяташ ли, че прибързваш?

Тео поклати глава.

— Клари е влюбена.

— Момичетата на нейната възраст се влюбват всеки ден.

— Клари винаги е казвала, че щом срещне мъжа на сърцето си, ще го познае веднага — отвърна убедено тя. — Освен това казваше, че няма да се задоволи с втория най-добър. Беше готова да умре като стара мома, ако не срещне своя рицар.

Силвестър недоверчиво поклати глава, но реши да не се заяжда.

— Ти сигурно знаеш кое е най-доброто за сестра ти. — Разтри слепоочията си и добави заплашително: — Трябва да обсъдя нещо с теб.

— Наистина ли? — Тео веднага застана нащрек. Нима най-сетне ще я удостои с доверието си?

Силвестър извади от джоба на жакета си писмо и го удари по дланта си.

— Току-що пристигна. Писмо от мама.

— Олеле — прошепна Тео.

— Двете със сестра ми ще дойдат за няколко дни в Лондон. Мама иска да се консултира със своя лекар.

— Олеле — повтори ужасено Тео. — И къде ще живеят? О, не! — простена тя, осъзнала какво я очаква. — Не, Силвестър, не тук!

— Мила моя, не мога да не предложа на майка си и сестра си да живеят под моя покрив — укори я меко той.

— Убедена съм, че ще се чувстват много по-добре в някой изискан хотел! — Тео сключи ръце като за молитва и погледна умоляващо мъжа си. — Нали разбираш, там могат да се оплакват и да хленчат, колкото си искат, и няма да обидят никого.

— Не, Тео — отговори твърдо той. — Те трябва да живеят при нас.

— О, не, не, не! — Тео отчаяно затропа с крака. — Сестра ти ще охка, че става течение и слугинчетата са мудни, а майка ти ще ме преследва с безумните си забележки… О, моля те, Силвестър, кажи им да не идват! — Тя изрита крака на един стол и изохка от болка.

— Престани, луда жено, ще изпотрошиш мебелите! — Силвестър я хвана здраво и я задържа, знаейки, че това е само демонстрация на отчаяние. После я вдигна високо във въздуха и тя сърдито зарита с крака. — С Мери можеш да се караш, колкото искаш, но с мама ще се държиш учтиво и кротко.

— Но тя няма да е учтива към мен! — изплака театрално Тео.

— Това е моя работа. — Той се засмя на възмутеното й лице, завъртя я и най-сетне я пусна.

Тео въздъхна тежко.

— Кога ще дойдат?

— Мама не е посочила дата.

— Мили боже! Ще се появи неочаквано, няма да сме подготвени и…

— Не преувеличавай. Ще наредиш на Фостър да подготви всичко за настаняването й и готово.

— Да, добре — кимна тя и изкриви лице. — Мили боже, как можа да се случи точно сега!

— Само за няколко дни — утеши я Силвестър и се запъти към вратата. — Мама мрази Лондон.

— О, най-после една добра новина.

Силвестър избухна в смях.

— Тази вечер ще закъснея, но ти сигурно също няма да се прибереш рано. Нали ще ходите в Алмакс.

— Ще остана будна и ще те чакам — обеща Тео.

— И аз — отговори с усмивка той и излезе.

Тео се загледа мрачно във вратата, която се затвори зад мъжа й. После хукна към стаята си, за да си вземе пелерината, шапката и ръкавиците. След пет минути вече крачеше бързо към Албърмерл стрийт, следвана от флегматичен прислужник.

Едуард тъкмо се готвеше да излезе, когато Тео пристигна в квартирата му.

— Много се радвам, че те заварих тук — заговори направо тя. — Трябва незабавно да говоря с теб. Имаш ли малко време?

Едуард имаше среща в клуба си, но и насън не би му хрумнало да откаже на Тео.

— Разбира се, влез — покани я любезно той и влезе в малката дневна.

Слугата остана да чака на стълбището.

— Какво мога да направя за теб, Тео?

— Искам да ме придружиш до една кръчма на Док стрийт — отговори без заобикалки тя.

— Какво ще правиш там? — попита с интерес Едуард и се наведе да стопли ръцете си на огъня.

Тео му разказа какво се бе случило миналата вечер.

— Стоунхеридж упорито отказва да ми каже какво става — заключи сърдито тя. — Убедена съм, че е познал мъжа от кръчмата и вече знае кой се крие зад опитите за покушение. Въпреки това не иска да му помогна. Налага се да проведа самостоятелно разследване.

За първи път Едуард не изрази готовност да й помогне.

— Щом Стоунхеридж казва, че това не е твоя работа, ти нямаш право да се бъркаш, Тео.

Тя упорито поклати глава.

— Вече съм замесена, все едно искам или не искам. — Спря за миг, после с видимо нежелание мина към трудната тема: — Нали видя какво се случи на приема на мама. Стоунхеридж упорито мълчи. А аз не смея да го попитам, защото… — Тя прехапа устни и обясни едва чуто: — Защото това е нещо, от което се срамува. Явно в миналото му е станало нещо, за което не иска да говори. Или не може. Но знам, че то му причинява болка.

Тя стана и заходи напред-назад по стаята.

— Постепенно започвам да вярвам, че между случката от миналото и днешните така наречени злополуки има връзка. Иначе би било твърде голяма случайност, не мислиш ли?

Тя се обърна отново към Едуард, който я гледаше с огромна неловкост, едва ли не с болка. Със същия израз като на маминия прием, сети се веднага тя. Защо унижението на Силвестър го изпълваше с болка?

— Какво ти става? — попита неразбиращо тя.

Едуард смутено поклати глава.

— Чух нещо, докато бях в Испания. Не вярвам нито дума, но то обяснява случилото се на приема.

— Разкажи ми. — Тя застана плътно пред него и задържа погледа му.

— Нямах намерение да говоря за това, защото според мен не е вярно. Всеки, който познава Стоунхеридж, ще го разбере. Казаха ми, че тогава Уелингтън се застъпил за него преди… — Той се покашля неловко. „Военен съд“ беше страшно понятие, макар да беше необходима процедура, когато капитан предаваше кораба си или военен командир губеше полковото знаме.

— Продължавай — помоли напрегнато Тео и в очите й блесна гняв.

— Защо не го попиташ? — предложи колебливо той. — Аз го чух от моите командири и не искам да кажа някоя глупост.

— Дяволите да те вземат, Едуард! През цялото време си знаел за какво се отнася и не си ми казал нито дума! Заслужаваш да те набия — изсъска тя. — Говори най-сетне.

Едуард въздъхна. Вече беше казал твърде много и не можеше да спре дотук, въпреки това имаше чувството, че разпространява клюки.

Разказа й накратко какво е чул от командира си. Тео го изслуша със зяпнала уста.

— Изкарали са Стоунхеридж страхливец? — извика вбесено тя, когато Едуард най-сетне млъкна смутено. — Това е невъзможно! Да, той има цял куп лоши качества, но за смелостта му съм готова да си сложа ръката в огъня. Ти също, нали?

— Права си — кимна убедено Едуард. — Военният съд го освободил от обвинението в страхливост. Въпреки това полковник Биймиш беше на мнение, че случаят е забулен в мрак. Дяволски непрозрачен, така ми каза. А полковникът не говори празни думи…

— Но Силвестър е бил тежко ранен. — Тео отчаяно се опитваше да обедини в една история малкото, което знаеше за мъжа си.

— Да, някакъв французин забил байонета си в челото му — обясни глухо Едуард. — Но според Биймиш това е станало след капитулацията.

— Не вярвам нито дума. — Тео отново започна да се разхожда по стаята. — Убедена съм, че „злополуките“ имат нещо общо с тази история, Едуард. Хайде да отидем в рибарската кръчма.

— Не — отговори твърдо приятелят й. — Ще вечеряме с майка ти и ще отидем в Алмакс.

— О, глупости! Това е много по-важно.

— Аз няма да се меся в частните дела на Стоунхеридж, Тео — заяви твърдо той.

Тя го погледна изумено.

— Какво ти става, Едуард? Това е приключение. Винаги си обичал да се впускаш в приключения с мен.

— Вече не съм годен за приключения, скъпа.

— Я не говори глупости! — Тя го прегърна и го притисна силно. — Можеш да стреляш и с една ръка, нали?

— Не толкова добре, колкото с две ръце. Но сега не става въпрос за моята липсваща ръка, Тео. Ако искаше ти да знаеш, Стоунхеридж щеше да ти каже. Ако искаше помощта ти, щеше да те помоли да участваш в търсенето на човека, който му желае злото.

— Той просто не разбира, че се нуждае от помощта ми — отговори упорито тя. — Защото е дяволски сдържан и защото не вярва на никого.

Изведнъж се сети, че имаше време, когато тя не беше в състояние да сподели личната си болка със Силвестър. Сега обаче можеше да му каже всичко. Кога се бе променила?

Едуард явно се чувстваше неловко. Не искаше да се меси в брака на приятелката си. Нямаше това право. Все пак му беше ясно, че Тео е на друго мнение. Тя беше винаги откровена и често го поставяше в неловко положение.

— Значи няма да ме придружиш? — попита тя след кратко мълчание.

— Идеята ти наистина не е добра, Тео. — Гласът му прозвуча настойчиво, почти умолително. — Стоунхеридж сам ще се погрижи да уреди личните си дела. Не знаеш какво ще се случи, ако се намесиш в нещо, което е част от миналото му. Нещо, което не разбираш.

— Е, добре. — Тео вдигна рамене. Знаеше, че ако настои, той ще се съгласи да й помогне, но не искаше да го вижда нещастен. Обаче не беше съгласна с аргументите му и възнамеряваше да изпълни плана си и без неговата помощ.

— Тогава ще се прибера вкъщи и ще се приготвя за вечерята на Брок стрийт.

Едуард я погледна със съмнение.

— Съжалявам, ако имаш чувството, че те оставям сама, Тео.

— Не, ни най-малко — успокои го тя. — Въпреки това си мисля, че армията те е направила срамежлив.

Шеговитата й усмивка отне жилото на думите.

— По-скоро ме направи зрял и опитен — обясни с лека горчивина той. — И ако не съм съгласен да се хвърля в това приключение с теб, то е, защото имам чувство за отговорност, Тео. Първо, не знаем какво търсим и второ, какво ще правим, ако намерим нещо? Каквото и да е то…

— Зависи какво ще открием — обясни спокойно тя. — Но нека не говорим повече за това.

Едуард я изпрати до вратата и се запъти към клуба си, измъчван от несигурност. Не беше убеден, че Тео се е отказала да отиде в рибарската кръчма. Ако продължи да настоява, той ще е принуден да я придружи. Не би могъл да я остави да отиде сама в онзи ужасен квартал, както му го беше описала. Ако допуснеше тя да се изложи на опасност, след като го бе осведомила за плановете си, Стоунхеридж имаше право да го извика на дуел или да го нашиба с камшика си. Второто беше по-вероятно. Мъж, който държи на честта си, няма да излезе на дуел с един жалък инвалид.

Последната мисъл не допринесе за оправяне на настроението му и го придружи чак до Брок стрийт. Въпреки това знаеше, че няма да уведоми Стоунхеридж за намеренията на съпругата му. Един мъж не предава приятелите си.