Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
ivivania (2011)
Начална корекция
Dani (2014)
Допълнителна корекция
МаяК (2015)
форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Джейн Фийдър. Избраницата

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2011

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-076-9

История

  1. — Добавяне

4.

На следващата сутрин лейди Белмонт получи писмо от лорд Стоунхеридж: нямало нужда да бърза с преместването в другата къща, по-добре да остане да живее в Стоунхеридж Менър, докато мебелират и подредят новия й дом точно според желанията й. Той щял да отговори на любезната й покана да заживее в господарската къща след два дни, когато слугата и багажът му пристигнат от Лондон. Дотогава оставал неин покорен слуга.

— Последна милост — промърмори Тео, след като майка й прочете писмото на масата за закуска. — За два дни можем да изчезнем оттук, мамо.

— Там ще е ужасно неуютно, докато бояджиите и дърводелците се мотаят по всички стаи — възпротиви се веднага Емили. — Освен това мама трябва да поръча нови завеси и калъфи за дневната. Иначе ще живеем като златни рибки в буркан.

— Сега е лято — изфуча Тео, докато мажеше масло върху филийката си. — През лятото никога не спускаме завесите.

— А как ще пренеса музея си? — попита Рози и започна да бели вареното си яйце. — Повечето неща са чупливи. Скелетът на змията вече два пъти се счупи и трябваше да го лепя. Да не говорим за птичите яйца. Изобщо не знам как ще ги отнеса чак до онази къща. — Тя изгледа поред сестрите си и загрижено смръщи чело.

— Не се притеснявай, ще опаковаме всичко добре — успокои я Клариса.

— И лично ще ги занесем до къщата — добави Тео. — Не се притеснявай, нищо няма да се счупи.

— Е, тогава всичко е наред — отвърна успокоено Рози и отново посвети вниманието си на яйцето. — Аз нямам нищо против да се преместим.

— И аз — присъедини се веднага Тео. — Моля те, мамо, нека се махнем оттук, преди да е пристигнал Стоунхеридж!

Елинор си наля още малко чай.

— Нямаме причини да бързаме, скъпа. Лорд Стоунхеридж е много внимателен.

— Да, много повече, отколкото може да се очаква от един Гълбрайт — засмя се Клариса. — Трябва да призная, че доста го харесвам. Усмивката му е толкова очарователна…

Правилно, каза си мрачно Тео. Очарователна усмивка на негодник. Тя се огледа безпомощно. Очевидно никой не споделяше страховете й.

— Не разбирам защо продължаваш да се притесняваш, Тео — рече Емили. — Лорд Стоунхеридж оттегли предложението си. Няма да ти досажда повече.

Как да обясни на сестрите си, че самото му присъствие я обезпокоява дотолкова, че не е в състояние да разсъждава разумно? Как да им опише увереността си, че графът е открил ловния сезон и тя е плячката, която възнамерява да улови, все едно какво разправя пред хората? Как да опише целувките му и онова, което стана с нея, когато усети твърдостта на тялото му?

Не можеше да им обясни. Тео бързо бутна стола си назад.

— Извини ме, мамо, но трябва да сляза в селото.

— Нещо специално ли има? — попита с усмивка Елинор. — Да ти помогна?

— Не, няма да ходя при болни — отвърна Тео на път към вратата. — Ще ида при Грег в „Заека и кучето“ да му поръчам вино. Джентълмените ще излязат тази нощ.

Елинор грижливо сгъна салфетката си.

— Не мислиш ли, че първо би трябвало да се консултираш с лорд Стоунхеридж? Може би той има собствена представа за избора на вината в избата си.

Тео почервеня от гняв.

— Лорд Стоунхеридж може да прави, каквото му харесва. Аз ще се погрижа за избата във вдовишката къща. В момента тя е абсолютно празна.

— Много добре, но не забравяй, че средствата ни са ограничени. Вече не можеш да поръчваш, каквото ти харесва, без да се замисляш за цената, както беше по времето на дядо ти — напомни й сериозно Елинор.

— Няма да го забравя. — Тео излезе от стаята за закуска, борейки се с порива да тръшне вратата зад гърба си. В очите й блестяха сълзи — сълзи на разочарование и болка. Защо дядо им не им остави нищо? Нищо, освен вдовишката къща, която и без това принадлежеше по право на майка й. Нито едно пени, за да имат прилична зестра. Сега майка й беше принудена да вземе парите от собственото си богатство. Да, то беше значително, но не достатъчно голямо, за да живеят както досега. Всичко това не подхождаше на дядо й. Да, той беше мрачен старец, но никога не проявяваше скъперничество. Въпреки това бе оставил семейството на сина си без пари и бе завещал всичко на оня Гълбрайт. И най-вече бе предал нея, Тео. Да, тази мисъл беше егоистична, но тя не беше в състояние да се пребори с нея. Дядо й винаги й вдъхваше чувството, че е нещо съвсем особено за него… поне толкова скъпа, колкото му беше синът му. Но в крайна сметка я предаде.

 

 

Когато след половин час влезе в двора на „Заека и кучето“ и скочи от седлото, Тео все още беше тъжна и унила.

— Как е баба ти, Тед? — попита тя ратая, който пое юздите на коня й.

— Много по-добре, благодаря, лейди Тео — отговори момъкът с бегъл поклон. — Вашето бурканче с мехлем направи истинско чудо с коляното й. Снощи даже изтърка пода.

— Не й позволявай да го прави повече — заповяда Тео и забрави болката си, загрижена за старата жена. — Вече е много възрастна. Какво прави сестра ти?

— Седи до огъня и охка — отвърна ухилено момчето. — Коремът й е станал огромен и не може да седне с нас на масата. Станала е истинска мързелива крава.

Тео беше напълно съгласна с описанието му, но предпочете да не отговори.

— Тук ли е Грег?

— Да… джентълмените ще излязат тази нощ.

— Знам, Тед. — Тя му намигна заговорнически и той й отговори по същия начин.

Тео мина през кухнята, поздрави персонала и хапна от ябълковите тортички, които се охлаждаха на решетка върху масата.

— Винаги сте харесвали моите ябълкови тортички, лейди Тео — засмя се зарадвано готвачката. — Вие и малката лейди Рози. Ще ви опаковам няколко, да ги отнесете в господарската къща, щом свършите с Грег.

— Много ви благодаря, мисис Уудс. — Тео кимна и влезе в кръчмата, която в този ранен час беше празна. Грег стоеше зад тезгяха и броеше бутилките.

— Добро утро, Грег.

— Добро утро, лейди Тео. — Той се обърна към нея с усмивка, която разкриваше няколко почернели счупени зъба между големи дупки.

Вратата към улицата беше отворена и върху неравния под, посипан с трици, падаше сноп слънчева светлина. Миришеше тежко на студен дим от лули и вкиснала бира, а грубо скованите маси бяха покрити с дебел слой прах. Тео изтри набързо една пейка и седна непринудено.

— Хайде сега да се занимаем с вашата поръчка за джентълмените — рече Грег и излезе иззад тезгяха. — Тази сутрин вече приех няколко поръчки. От господаря Грийнхем и от викария… да ви кажа, нашият викарий много обича френското порто. — Той се ухили и изтри ръце в мазната си престилка. — Е, от какво има нужда господарската къща?

Лицето на Тео помрачня.

— Не поръчвам за господарската къща, Грег. Това вече не е моя задача.

— Точно обратното, скъпа братовчедке.

Тео подскочи стреснато. Граф Стоунхеридж стоеше на прага в костюм за езда и нетърпеливо удряше с камшика по кожената си ръкавица. Понеже стоеше точно пред снопа слънчева светлина Тео не можа да разбере какво изразяваше лицето му.

— Мислех, че сте заминали за Лондон — проговори задавено тя.

— Не… просто изпратих вест на слугата си да пристигне с багажа ми. Няма смисъл да придружавам писмото си. — Той наведе глава и мина през ниската врата. — Какво искате да кажете с това, че вече не поръчвате за господарската къща?

Грег измери госта си с учуден поглед.

— Моля за извинение, сър, но да не би вие да сте новият лорд Стоунхеридж?

— Точно така, Грег, това е той. Наистина не мога да си представя защо досега ви е държал в неизвестност за самоличността си — изрече студено Тео.

— Може би защото въображението не е силната ви страна — отвърна графът и небрежно помилва бузата й, след което приседна до нея на ръба на масата.

Тео избърса бузата си, сякаш там бе кацнала досадна муха, и рече остро:

— Ще ме извините, милорд, но имам да уредя някои работи с Грег. Трябва да напълня избата на новия ни дом.

— Извинявам ви — отговори той с любезна усмивка, но не се помръдна от мястото си. — А вие сигурно ще ме извините, ако предложа да се погрижите и за избата на господарската къща.

— Нуждите на господарската къща вече не ме засягат, сър.

— Много скоро ще разберете, че ви засягат даже твърде много — отвърна той със стоманена нотка в гласа и студен блясък в очите. — Няма ли най-сетне да престанете с тези глупости, братовчедке?

Грег изчезна зад тезгяха и се появи с прашна бутилка и две чаши.

— Какво ще кажете за малко хубаво бургундско? — попита той и се ухили сърдечно. — Реколта осемдесет и девета. Най-доброто, което имам. Последната бутилка от предишната доставка. Надявам се този път джентълмените да донесат повече.

Тео прие поканата с облекчение. Не знаеше какво си е помислил кръчмарят за отношенията й с новия лорд, но беше ясно, че не й остава нищо друго, освен да се предаде. Беше злобно и детинско да откаже помощта си, но смяташе, че Гълбрайт е длъжен да я помоли любезно, вместо почти да й заповяда.

Докато Тео преговаряше с Грег, Силвестър стоеше настрана и мълчаливо отпиваше по глътка вино. Обаче слушаше много внимателно. Братовчедка му явно беше много добре осведомена и знаеше от какво се нуждае господарската къща. Онова, което тя правеше, изобщо не подобаваше на млада дама от добро семейство. Кой й беше позволил да влиза и излиза така свободно и непринудено от селската кръчма? Дали дядо й я е окуражавал да се държи добре със селяните? Силвестър остана много изненадан, че лейди Белмонт толерира подобно поведение. Ако се ожени за нея, това ще се промени. Ще й забрани да се скита сама из околността, сякаш е някоя крадлива циганка.

След като предаде поръчката си, Тео го погледна и рече:

— Смятам, че това ще е достатъчно, милорд.

— Надявам се, братовчедке. — Той се поклони подигравателно. — Поне ще знам кой е отговорен, ако запасите ми се изчерпят бързо, нали?

Нима я обвиняваше, че нарочно е дала грешна поръчка, само за да го ядоса? Очите й засвяткаха от възмущение и графът избухна в смях.

— Наистина съм ви благодарен за помощта — каза той и остави чашата си на масата.

Тео преглътна острия отговор и отново се обърна към Грег.

— Така, а сега ще дам още една поръчка за къщата на мама.

— Намирам, че втората поръчка беше доста скромна — отбеляза графът, когато Тео най-сетне кимна доволно и стана от пейката.

— Едно скромно домакинство има скромни потребности, сър — отвърна студено тя. — Грег, изпратете сметката на лейди Белмонт във вдовишката къща.

Тя взе ръкавиците си и камшика за езда.

— Утре сутринта ще изпратя Алфред с каручката да прибере доставката… Лорд Стоунхеридж, желая ви хубав ден. — С тези думи тя се врътна решително и закрачи към кухнята.

Силвестър примигна изненадано. Братовчедка му носеше необикновен костюм за езда — нещо като пола-панталон. Нима яздеше по мъжки?

— Погрижете се и двете сметки да бъдат изпратени в господарската къща, Грег — заповяда той. — Имам уговорка с лейди Белмонт.

— Аха — кимна мъдро кръчмарят. — Осмелявам се да предположа, че това е уговорка, за която лейди Тео не бива да знае нищо.

Силвестър се усмихна многозначително. Това беше дръзка лъжа, но той имаше намерение да направи подарък на лейди Белмонт по случай преместването във вдовишката къща — тактичен, очарователен жест, макар да подозираше, че темпераментната млада братовчедка няма да го оцени, както заслужава. Тя щеше да стигне дотам да го обиди пред кръчмаря, ако й беше доверил какво възнамерява. Силвестър излезе от кръчмата и се запъти към конюшните, предполагайки, че конят на Тео я чака там.

Тео тъкмо излизаше от кухнята с пакетче ябълкови тортички, което грижливо скри в джоба на жакетчето си. Видя, че графът се е облегнал на топлата стена със сламка между зъбите, но се направи, че не го е забелязала.

— Конят ми, Тед!

Момчето доведе силната петниста кобила и Тео се метна на седлото без чужда помощ.

— Необичайно седло за жена — отбеляза Силвестър и се запъти към нея по каменната пътека. — Подхожда по-скоро на циганка.

— Така е по-удобно — благоволи да обясни Тео и посегна към юздите. — Открай време яздя с мъжко седло и никой не се възмущава. Довиждане, лорд Стоунхеридж.

Ето още нещо, от което неговата графиня трябваше да отвикне. Клатейки глава, Силвестър възседна врания си жребец и препусна след Тео. Какво нещастие! Защо единствената дъщеря на семейство Белмонт, която ставаше за него, не го харесваше? И на всичкото отгоре беше най-упоритото, най-дивото женско същество, което някога беше срещал. Дали пък да не помоли лейди Белмонт да премисли предложението му и да му позволи да ухажва Клариса, а не Тео?

Не, не… Ухажването на Тео протичаше трудно, дори мъчително, но победата над едно толкова страстно същество със сигурност щеше да си струва усилията. Освен това познанията и уменията на Тео за имота бяха от неоценима стойност за него.

Силвестър пусна коня си в галоп и настигна Тео точно когато тя излизаше от селото и се насочваше към скалите над залива Лулуърт.

— Бих желал да поговоря с вас, братовчедке.

— Защо не можете да ме оставите на мира? — попита с треперещ от гняв глас тя.

Устните му се опънаха.

— За всички участници в играта би било много по-лесно, ако приемете неизбежното с необходимото спокойствие — заговори Силвестър с добре премерена строгост. — Все едно дали това ви харесва или не, скоро ще бъдем съседи. Вместо това вие се държите като разглезена хлапачка. Още преди много години е трябвало да ви научат на маниери.

— О, аз напълно съм се примирила с неизбежното — отвърна Тео и бузите й пламнаха. — Но не намирам за нужно да поддържам приятелски отношения с вас. Очевидно вие съзнателно се опитвате да ме дразните. Постоянно вървите след мен, досаждате ми и ме предизвиквате да говоря лоши неща, а аз не съм лоша!

В гласа й звучеше толкова болка и отчаяние, че Силвестър беше готов да избухне в смях. Той се наведе над седлото, сложи ръка върху нейната и заяви с най-очарователната си усмивка:

— Повярвайте ми, Тео, нямам никакво намерение да ви предизвиквам да говорите лоши неща. Напротив, имам най-искреното желание да ви опозная, а вие ми създавате трудности.

Негодник! Тео издърпа ръката си и смушка Дулси в хълбоците. Насочи кобилата по тясна пътека, която се виеше през скалите към залива. Кобилата познаваше местността добре и се движеше сигурно по камъните. Силвестър моментално я последва с едрия черен жребец, но държеше юздите изкъсо, докато животното предпазливо търсеше пътя през сипеите.

Тео чу пръхтенето на жребеца зад гърба си и се почувства като дивеч, преследван от ловци. Крайно време беше ужасният Гълбрайт да разбере, че тя не се плаши от нищо. Крайно време беше да му покаже, че няма да отстъпи. Че е борец.

Кобилата слезе на гладкия, равен плаж и Тео слезе от седлото. Метна юздите на врата на Дулси и изчака, докато враният жребец усети твърда почва под краката си.

Щом Силвестър се изравни с нея, тя хвърли шапката и бавно разкопча жакетчето си.

— Е, добре, милорд. Щом въпреки молбите ми не желаете да ме оставите на мира, аз ви предизвиквам на борба. Най-добрият от три опита. — Тя свали жакетчето си и го погледна подканващо.

Силвестър отговори на погледа й с неразгадаемо изражение. Без да каже дума той слезе от коня си и застана срещу нея.

Тео остави жакетчето си на пясъка и се изправи срещу него — стройна, гъвкава фигура с бяла блуза и практична пола-панталон, с леко разкрачени крака. Тя вдигна ръце, за да забоде по-здраво фуркетите, които придържаха плитките и на кок на тила. При това движение гърдите й се вдигнаха и за момент той видя съвсем ясно тъмните зърна под финия лен на блузата.

— Най-добрият от три опита, милорд. Ако спечеля, ще обещаете да се държите на разстояние от мен. Съгласен ли сте?

Силвестър свали жакета си и нави ръкавите на ризата.

— Съгласен — отговори спокойно той. — Но ако спечеля аз, циганко, ще ви задължа да приемете някои прояви на учтивост от моя страна, които ще ви накарат да преосмислите значението на тази дума.

Значението на заплахата му можеше да бъде само едно. Тео го погледна втренчено. Изведнъж устните й затрепериха при спомена за целувките му, а дълбоко в тялото й нещо запулсира. Странно как плътта й, независимо от волята, реагираше на спомена за допира на твърдото му тяло до нейното.

Тя преглътна и за първи път го огледа, както жена гледа мъж. Широк кожен колан подчертаваше тясната му талия. Стройни хълбоци, силни, мускулести бедра, които опъваха меката дивечова кожа на бричовете. Боже, колко беше едър! Силните рамене, мускулите, които играеха по разголените ръце, бяха направо сплашващи. Само един глупак би повярвал, че може да спечели битката срещу толкова едър и силен мъж… е, не беше съвсем изключено… но не можеше да е сигурна.

И какво, ако изгуби? Тогава той ще има право отново да я докосва по онзи начин, от който в тялото й лумваха пламъци. Устата му ще се притиска в нейната… Мили боже, защо тялото й не усещаше онова, което знаеше разумът — че този мъж е отвратителен и всичко, което представлява, е достойно за презрение!

— Вървете по дяволите, Стоунхеридж!

Тео се обърна рязко и скочи на седлото.

Силвестър проследи как тя насочи коня си право към вълните, които се разбиваха в равния плаж. Полуразвеселен-полуядосан, той поклати глава. В каква каша се беше забъркал? Какъв брак го чакаше с това момиче? Брак с жена, която предпочиташе двубой без оръжие, за да изясни едно различие в мненията?

Той се наведе и вдигна жакетчето й и своя жакет. Изтърси ги от пясъка и ги остави на една висока скала. Седна на близкия камък, протегна дългите си крака и, примигвайки, проследи как войнствената му братовчедка пори вълните в див галоп.

Когато Тео насочи коня към скалите с форма на подкова на входа на залива, Силвестър шумно пое въздух. Дали пък няма да заплува с коня към открито море? Той се надигна от камъка, готов да я повика да се върне, но после видя, че Тео е стигнала до пясъчна плитчина, отдалечена на десетина метра от брега. От копитата на Дулси хвърчаха сребърни пръски.

Циганка с гореща кръв! Силвестър се облегна отново на затоплената скала, вдигна лице към слънцето и затвори очи. По-добре да изчака завръщането й.

Тео продължи лудата езда, докато сърцето й се успокои. Дулси препускаше с очевидна радост и дръзко мяташе копита, докато вълните се отдръпваха от ситния пясък. Водите на океана се разбиваха в монотонен ритъм срещу стръмните скали, които пазеха входа на залива, но в самия залив водата беше гладка като коприна и слънцето пареше главата и тила й.

По някое време Тео хвърли поглед към брега. Силвестър Гълбрайт все още беше там и нещо в позата му й подсказа, че съвсем не бърза да си отиде. Но тя не можеше да стои дълго насред залива.

Тео обърна Дулси и се върна на брега. Полите й бяха мокри до коленете, ботушите й бяха пълни с вода, блузата лепнеше от пот по гърба й, фуркетите бяха изпаднали и двете дебели плитки висяха на гърба й.

Тя стигна до мястото, където граф Стоунхеридж си почиваше със затворени очи, скръстил ръце зад главата.

— Вие сте отвратителен — произнесе твърдо Тео. — Отвращавам се от вас.

— Сериозно ли говорите? — Той отвори очи и примигна лениво.

— Ще бъдете ли така любезен да ми подадете жакетчето? — продължи тя с ледена сдържаност.

Той поклати глава.

— Ела тук и си го вземи, циганко.

— Вървете по дяволите! — изфуча тя, рязко обърна Дулси и препусна в галоп по брега.

— Ругатните бързо се превръщат в досаден навик — промърмори Силвестър, метна се на гърба на своя жребец и се впусна да я преследва. Конят му ускори ход и много бързо скъси разстоянието до кобилата, даже когато Тео се наведе над шията й и я пришпори, за да ускори темпото. Силната кобила се разтегна и вложи всичките си сили, но тя не притежаваше широките гърди на своя преследвач. Най-сетне Тео отпусна юздите и позволи на кобилата да продължи в своето темпо.

Жребецът се изравни с нея. Тео хвърли бърз поглед към графа и смаяно установи, че на лицето му грее радостна усмивка. В следващия миг обаче забеляза предателския блясък в очите му и отчаяно заби пети в хълбоците на Дулси, за да му избяга.

Силвестър хвана юздите на жребеца между зъбите си, наведе се настрана и с един-единствен силен замах вдигна Тео от гърба на кобилата. Оказа се много лесно да вдигнеш жена, която язди по мъжки, а не с женско седло, помисли си развеселено той, хвана юздите на кобилата и я спря. После настани удобно пленницата на седлото пред себе си.

— О, младият Лохинвар дойде от запад, измина цялото това дълго разстояние и неговият огнен жребец се оказа най-добър — изрецитира Силвестър и се наслади на смайването, изписало се на лицето й. — И не смейте да ме ругаете пак, братовчедке, защото ще се видя принуден да прибягна до репресии.

Той премести тежестта си, притисна Тео до гърдите си и жребецът спря, пръхтейки тежко, докато останалата без ездач кобила затропа нервно с копита.

Тео беше толкова слисана, че доста време не можа да каже нищо. Пръстите му бяха върху лицето й и рисуваха внимателно линията на бузата й, после на брадичката, после формата на устата.

— Имате възхитително личице, циганко, но аз не мога да му се радвам, ако постоянно ме ругаете и горите от желание да ме метнете по гръб на брега. — Силвестър се усмихна, сложи пръсти под брадичката й и наведе глава.

Тео се опита да окаже съпротива и да въоръжи всичките си сетива срещу коварното нападение, но усилията й бяха напразни. Разумът й вече нямаше власт над тялото. Тя се облегна тежко на гърдите на Силвестър, усети силната му, топла ръка върху влажния лен на гърба си, а когато той започна да си играе с езика й, кръвта запулсира буйно във вените й, сърцето й се качи в гърлото, а слънцето опари болезнено затворените й клепачи.

Ръката му се плъзна по тялото й и намери твърдата закръгленост на едната гърда. Тя не носеше нищо под блузата и коравите зърна моментално се устремиха към дланта му. Пръстите му се плъзнаха между копчетата и очертаха копринената закръгленост на гърдата. Тео реагира с тих стон, вдигна ръка, за да обгърне шията му, и го привлече към себе си. Устните й се отвориха жадно под неговите, езикът й се втурна дръзко в устата му.

Силвестър вдигна глава и бавно и неохотно отдели устни от меката й уста. После погледна лицето, което почиваше на гърдите му. Все още беше обхванал дясната й гърда. Влажният лен беше залепнал върху другата и разкриваше разкошната закръгленост така ясно, сякаш беше непокрита.

Тео отвори очи. В среднощно сините им дълбини тлееше страст… страст и объркване.

— По-добре да беше облякла долна риза — укори я с мека усмивка той. — С този скандален тоалет само привличаш ненужно внимание, циганко. — Обхвана голата й гърда под блузата и щипна с палец и показалец твърдото зърно, за да й покаже какво има предвид.

Тео изохка смаяно и положи всички усилия да се изправи, но Силвестър затегна хватката си и продължи да я милва. Само след миг тя се предаде с нов сладостен стон.

— Това не е ли много по-приятно, отколкото да ме заплашваш с битка? — попита с лека ирония той.

— Това беше предизвикателство, не заплаха — отвърна Тео, която най-после се бе събудила от транса си. Мислите, които минаваха през главата й, бяха повече от неприятни. Проклетият Гълбрайт просто си беше разрешил така наречените „учтивости“, без да е спечелил битката между двамата.

Отново се случи, а тя не намери сили да се съпротивлява! Тео енергично бутна ръката му, седна и примигна срещу ослепителната слънчева светлина. Чувстваше се някак странно, в главата й цареше хаос. Жребецът се стресна от движенията й и затропа с копита. Ако Силвестър не я беше хванал през кръста, Тео щеше да се свлече на земята.

Той се усмихна, но когато заговори, тонът му бе сериозен.

— Може би ще проявя готовност да приема едно любезно отправено предизвикателство, но бих искал да разбереш, сериозни проблеми не се решават по този начин. Моля скъпа братовчедке, мисли с главата си… особено след като предстои да живеем известно време под един покрив.

— На ваше място не бих разчитала на това — отвърна Тео — просто за да каже нещо, не по друга причина. Извъртя се сръчно, освободи се от хватката му и се плъзна на пясъка.

— Така ли? И защо не? — Той вдигна въпросително една си вежда и я погледна отвисоко.

Да, защо да не разчита? Нямаше причини да очаква нещо друго. Майка й вече беше попаднала под очарованието му и изобщо не мислеше да се съпротивлява.

Кога най-сетне ще се научи да си държи езика зад зъбите? Кога най-сетне ще се научи да обуздава необузданите реакции на тялото си? Тео усещаше чувствено пулсиране от главата до върховете на пръстите, всеки сантиметър от кожата й беше невероятно чувствителен. И, сякаш съзнавайки това, проклетият Гълбрайт се взираше с нахално внимание в гърдите й — а тя усещаше как зърната се втвърдяват пред очите му!

— Ще ти дам добър съвет, от днес нататък носи риза — изрече хладно той. — Или не сваляй жакетчето… освен ако не си готова да отговориш на поканата, която мълчаливо излъчваш.

— При първата ни среща се държахте като уличен пес — изфуча Тео и отново затрепери от ново възпламенил се гняв. — Може би тогава имаше мъничко извинение за поведението ви… защото не знаехте коя съм. Но ще ви кажа едно, Стоунхеридж: вие сте негодник и надменно конте!

С тези думи тя скочи на гърба на Дулси и препусна към широката пътека, която водеше нагоре към скалите.

Силвестър направи разкаяна гримаса. Една крачка напред, две крачки назад. У това проклето момиче имаше нещо, което предизвикваше най-лошите му страни. Тя беше толкова войнствена, че през половината от времето будеше у него диво желание да я сграбчи за раменете и да я раздрусва, докато се предаде. Но въпреки проклетията й, огненият й дух криеше в себе си нещо, което го омагьосваше и възпламеняваше в гърдите му същите искри. Беше готов да се обзаложи, че тя ще е страстна, неуморна партньорка в леглото — с учител като него.

Силвестър я проследи с поглед, докато тя изчезна зад скалите. Слабините му се стегнаха при мисълта за твърдите й гърди в ръката му и за готовността, с която меките й устни отговаряха на целувките му. Каквото и да става, аз ще укротя своята дръзка малка братовчедка, закле се той.

Силвестър се върна до мястото, където беше оставил горните им дрехи. Имаше чувството, че Тео е не по-малко объркана от него. Реакцията й беше силна и страстна — нищо, че го пращаше по дяволите. Равнодушието се преодолява много по-трудно, каза си Силвестър. Вероятно ключът към победата беше да продължава да я натиска и обърква.

Той слезе от коня, за да вдигне жакетите. В джоба на Тео имаше нещо — мокро пакетче с ябълкови тортички, установи Силвестър, след като го отвори. Е, поне ще си хапна, каза си той и изяде тортичките с най-голямо удоволствие, преди отново да се качи на седлото.

 

 

Когато Силвестър стигна пред господарската къща, Елинор тъкмо излизаше от розовата градина с ножица в едната ръка и кошница, пълна с рози, в другата.

— Лорд Стоунхеридж! — поздрави го зарадвано тя. — Много мило от ваша страна да наминете.

Силвестър свали шапка и скочи от коня, за да я придружи.

— Трябваше да върна жакетчето и шапката на лейди Тео, мадам.

Елинор се сепна и го погледна втренчено.

— Мисля, че е редно да обясните какво се е случило, сър.

Той я дари с обезоръжаваща усмивка.

— Боя се, че имахме малка… малък сблъсък долу на плажа. Моята братовчедка се разгневи и препусна, без да си вземе дрехите.

— И какво е правила там без шапка и жакет? — Очите на лейди Белмонт гледаха остро, макар че тонът й издаваше само леко любопитство.

— Братовчедката Тео ме предизвика на двубой без оръжие, мадам — обясни той с разкаяна усмивка.

Елинор въздъхна:

— Надявам се, че сте отказали да приемете предизвикателството.

— Разбира се, мадам — кимна той. — Накарах я да оттегли предизвикателството си. Затова в момента не е особено добре настроена към мен.

— Едуард е виновен — въздъхна отново Елинор и мрачно поклати глава. — Той научи Тео на всичките тези глупости, още когато бяха деца, и дори сега, когато е в отпуск, продължават да си устройват битки и да се премятат по голямата галерия.

— Едуард?

— Годеникът на Емили. Едуард Феърфакс. Родителите му са наши съседи и момичетата и Едуард се познават от детството си. Дълго време вярвах, че той ще се влюби в Тео, но незнайно по каква причина това не се случи. Виждах ги да си шушукат и преди да разбера какво става, Емили се сгоди за Едуард. — Тя се усмихна нежно. — Убедена съм, че двамата си подхождат, но все още не знам как стигнаха до това внезапно решение и какво участие има Тео.

— Къде е сега мистър Феърфакс?

— Лейтенант Феърфакс е с Уелингтън в Испания — обясни Елинор и го изгледа отстрани. — Вие също сте били на война, нали, сър?

— Да… и дванайсет месеца във френски плен — отвърна сдържано той.

Дамата кимна съчувствено.

— Значи сте разубедили Тео да се бие с вас и сега тя ви е сърдита.

— Права сте, мадам. Тя ми заяви, че изпитва отвращение към мен. — Силвестър изрита едно камъче с ботуша си. — Честно казано, не разбирам с какво съм заслужил тази враждебност.

— Очевидно вие и Тео сте се срещнали, преди вчера да се появите тук официално.

— Да. И срещата ни не беше особено… приятна — призна загрижено той.

Елинор го следеше с поглед, докато той вървеше редом с нея и се стараеше да съобразява бързите си, по природа нетърпеливи крачки с нейното темпо. Наистина не му е лесно, помисли си тя, защото отново беше усетила скритото напрежение в стройната, силна фигура, дълбоката болка в сърцето му. Още не беше сигурна харесва ли го или не, но приемаше, че го харесва… или поне ще го хареса, когато задълбочат познанството си. За съжаление твърде силно усещаше привлекателната му мъжка сила и се питаше как Тео успява да пренебрегне чувственото му излъчване.

— Искам да знаете нещо за Тео — заговори трезво тя. — Тази къща, имотът и хората са част от нея. Баща й и дядо й хранеха същите чувства. Земята и хората са всичко за нея, по начин, който и аз, и сестрите й не можем да почувстваме. Тя беше любимката на дядо си. И се чувства предадена от него, защото не й е оставил нищо. Според Тео вие, сър, сте натрапник. Отнемате й нещо, което за нея е жизненоважно — като кръвта, която тече във вените й.

Силвестър мълчеше и се вслушваше в гласа на съвестта си. Да, би могъл да каже истината на лейди Белмонт — че старият граф не е предал нито нея, нито внучките си, или поне не по начина, по който смятаха те. Но защо да опази паметта му чиста за сметка на своето собствено бъдеще? Той не му дължеше нищо. Дяволският старец сам беше сътворил тази бъркотия. Той беше настроил всички срещу себе си.

— Но аз съм готов да променя нещата, лейди Белмонт — рече след малко той. — Предлагам на дъщеря ви шанс да остане да живее тук и да доживее да види как наследството преминава в ръцете на децата й.

— Да, и според мен това е най-доброто решение — отвърна Елинор и спря да отреже един стърчащ клон от живия плет. — Но ми се струва, че Тео все още не го разбира.

Аз обаче нямам цялото време на света, за да я убедя, помисли си ядно Силвестър. Побърза да прогони тази обезпокояваща мисъл, поправи шалчето на врата си с нервно движение и рязко попита:

— Ще й кажете ли някоя добра дума за мен, мадам?

Елинор спря и го измери с внимателен поглед под широкополата лятна шапка. Гласът й прозвуча спокойно, но решително:

— Не, Стоунхеридж. Намирам, че вие трябва да говорите сам за себе си.

Той побърза да поправи глупостта си.

— Разбирам. Простете безсрамието ми. — Поклони се леко и я погледна разкаяно.

О, да, харесвам го, каза си Елинор. Гънчиците от смях в ъглите на очите му са наистина забележителни. Тя се усмихна, и успокоително го потупа по ръката.

— Не ви обвинявам в нищо, сър. Когато става въпрос за Тео, умният мъж пуска в ход всички оръжия, с които разполага, за да я спечели.

— Тогава май е време да започна щурма — отбеляза сухо той.

Елинор проследи погледа му. Тео и Рози вървяха по алеята срещу тях и се взираха напрегнато в земята. Изведнъж Рози се хвърли напред и падна върху длани и колене в цветната леха пред живия плет. Тео клекна до нея.

— Още червеи… — въздъхна Елинор. — Или този път са охлюви? Никога не знам коя ще е следващата страст на Рози.

Тео стана, погледна към алеята и едва сега забеляза майка си и графа. Силвестър се запита дали отново ще прояви враждебност и ще му обърне гръб, но тя изтупа коленете и се запъти към тях. Вероятно бе решила да прояви уважение в присъствието на майка си.

Тео се бе преоблякла в проста ленена рокля, не толкова екстравагантна като робата от небелен лен, която носеше при първата им среща, но все пак доста селска: с просто кръгло деколте и ръкави до лактите. Не носеше, шапка и косата й висеше гърба в дълга синкавочерна плитка. Силвестър наблюдаваше приближаването й и се радваше на грацията, с която полата й завърташе около хълбоците при всяка лека, енергична крачка.

— О, лорд Стоунхеридж, какво неочаквано удоволствие — рече Тео и спря пред него. Дълбоките теменуженосини очи подчертаваха загорелия тен на лицето. — Признавам, не очаквах да ви видя още веднъж днес.

— Забравихте жакетчето и шапката си на плажа — обясни просто той и й подаде дрехите. — Реших, че ще имате нужда от тях… или поне от жакета. Но виждам, че сте се привели в приличен вид.

Всъщност той имаше намерение да се помири с нея, поздравът й беше толкова смешен, че моментално реагира с наказание, като й напомни за миговете на гърба на коня му… за страстната й реакция на неприличните му „прояви на учтивост“. Погледът му се плъзна многозначително по гърдите й и леката червенина, обагрила бузите й, задоволи суетата му. Но тя се отърси много бързо от смущението си.

— В момента нямам особена нужда от жакета, милорд, но съм ви благодарна за онова, което е в джоба. — Вдигна жакетчето си и извика: — Рози, донесла съм ти ябълкови тортички от мисис Уудс!

— Олеле — промърмори ужасено Силвестър. — Боя се, че не оставих нищичко на сестричката ви…

— Изяли сте тортичките? — Тео зяпна смаяно. — Но те бяха в джоба. Бяха за Рози.

Силвестър се почеса по главата. Изглеждаше толкова нещастен, че Елинор с мъка се удържа да не избухне в смях.

— Най-смирено моля за извинение — рече той. — Но тортичките ме изкушиха и… Помислих, че са за вас и вие не ги искате…

Погледът му се премести към Рози, която го зяпаше през очилата, и той сведе глава.

— Простете ми, лейди Розалинд… — Не, това звучеше повече от абсурдно. Срещу него стоеше дете с купчина охлюви в мръсната си шепа. — О, Рози, наистина съжалявам. Нямах представа, че тортичките са за теб.

— Няма нищо — отвърна великодушно малката. — Никой не ми беше обещал, че ще ям ябълкови тортички. Тео е искала да ме изненада.

Силвестър примигна облекчено.

— Трябва ли сега да се чувствам по-добре?

Тео избухна в луд смях.

— Да. На езика на Рози това означава да.

— О! — Изглеждаше тъй съкрушен, че й стана жал за него.

— Не се притеснявайте — рече през смях тя. — Днес следобед ще заведа Рози в „Заека и кучето“ и мисис Уудс ще ни даде още тортички.

— Не, аз ще го направя — отвърна твърдо Силвестър и се метна на седлото. — Ще призная кражбата и ще помоля да ми опаковат една цяла тава тортички. Това е най-малкото, което мога да направя, за да изкупя грешката си. — Поклони се леко и заключи. — Желая ви хубав ден, лейди Белмонт… братовчедке Тео… Рози.

— Довиждане — изпрати го разсеяно Рози, устремила вниманието си към охлювите в шепата си. — О… — спомни си нещо тя и отново вдигна глава към него. — Вие не настоявате да се изнесем бързо, нали? Защото трябва да пренеса музея си в новата къща, а това ще трае доста дълго… Нали разбирате, всичко трябва да се опакова грижливо и сестрите ми обещаха лично да го отнесат по алеята.

— Рози! — извика възмутено Елинор.

Силвестър се засмя облекчено.

— Не, малка братовчедке, изобщо не настоявам да се преместите бързо в новата къща. Сигурен съм, че ще намерим начин да живеем заедно в мир и хармония, докато е нужно. — И се обърна към Тео с дяволита усмивка: — Не е ли така, братовчедке?

— Тепърва ще се разбере, сър — отговори Тео, но в гласа й нямаше убеденост.