Джейн Фийдър
Избраницата (19)

18.

Момичето в средата на манежа носеше яркочервена блуза с буфан ръкави и рюшове на деколтето, кожени бричове и казашки ботуши. Конят, украсен с весели пъстри пера, който момичето яздеше, направи половин завъртане надясно и сякаш затанцува на подковите си, но момичето без усилие запази равновесие и изпълни пирует върху голия гръб на животното. След това направи скок, изпълни салто във въздуха и отново стъпи сигурно върху гърба на коня.

Емили изписка уплашено и стисна ръката на Едуард. Клариса гледаше ездачката с разширени от ужас очи, а Рози се наведе напрегнато напред, опряла ръце върху коленете си, сякаш трябваше да се доближи още, за да види всички подробности. Тео възхитено поклати глава.

— Прекрасно е да правиш такива неща, нали? Какъв вълнуващ живот!

— Живот на артистка в амфитеатъра на Ашли? — Силвестър вдигна вежди. — Мила моя, оттук не се вижда колко вехти са костюмите им. Представи си, че трябва да живееш в студена каравана, че нямаш дори малко лично пространство и постоянно се местиш от място на място.

— Истинско блаженство — заяви Тео, устремила поглед към манежа, където бяха излезли група огнегълтачи и жонглираха с горящи факли.

— Божичко, ще я погълне! — извика Клариса и пребледня, докато един от артистите отметна глава назад и пъхна горящата факла в устата си.

— Как го прави? — попита делово Рози. — Убедена съм, че има някакъв трик.

— О, ти изобщо нямаш вкус към магичното! — укори я Клариса и стисна очи, за да не гледа.

— Искам просто да разбера как функционират нещата — обясни все така сериозно момичето.

Силвестър се извърна леко на седалката и се вгледа в прекрасния профил на жена си, която зяпаше възхитено манежа. Там вече бяха излезли шест коня и изпълняваха сложни стъпки, а белите пера на главите им се развяваха тържествено.

— Защо да е истинско блаженство? — попита тихо той.

Без да отделя поглед от манежа, тя отговори:

— Това е вълнуващ живот. Винаги се случва нещо… нещо рисковано… Човек знае, че трябва да го направи перфектно, иначе ще се нарани. Това е истински живот, не като този… като този…

Тя млъкна, но Силвестър разбираше какво иска да му каже. В Лондон й беше скучно, тя презираше глупавите обществени събирания и нищо незначещите разговори, макар че упорито се стараеше да скрие досадата си от майка си и сестрите си, които явно се забавляваха.

Силвестър премести поглед към Едуард Феърфакс. Емили все още стискаше възбудено ръката му. Едуард си бе намерил квартира на Албърмерл стрийт, но прекарваше повечето време на Брок стрийт и се връщаше в стаята си само за нощувка. Стоунхеридж все още не беше сигурен дали младият лейтенант знае нищо за Вимиера, но дори и да знаеше, със сигурност не искаше да говори за това. И без колебание се бе присъединил към жените Белмонт, които го защитаваха.

Силвестър затвори очи. Слепоочията му пулсираха болезнено. Тео все още не отваряше дума за преживяното от него унижение в салона на майка си, а днес сестрите й и Едуард се държаха както винаги. Може би защото представлението бе приковало вниманието им.

Или просто искат да ми покажат, че са на моя страна, помисли си изведнъж той. Един вид сляпа вярност, просто защото сега е един от тях. Наистина необикновено семейство! Господи, как му се искаше да им докаже, че лоялността им е оправдана!

Обзе го добре познатото чувство на разочарование. Само да можеше да си спомни — или да намери човек, който знаеше какво се е случило, преди байонетът да се забие в главата му. Трябваше да има обяснение за капитулацията му. Друго обяснение, не страх пред лицето на неприятеля. Той прочете доклада, пристигнал в главната квартира, не избегна погледите на мъжете, които го срещаха в коридорите, прочете и съдебните протоколи, но не откри нищо, което вече да не знае. Може би беше време да започне да задава въпроси.

Пред вътрешния му взор отново се изправи Нийл Джерард. Старият му приятел все още не бе дошъл в Лондон — може би защото сезонът едва започваше. Щом се появи, ще му поискам отговор, реши Силвестър. Ако се окаже, че го избягва в салоните, ще отиде в жилището му. Все някак ще го принуди да заговори за Вимиера. Кой знае, може би в този момент — след като се беше научил да гледа безпристрастно на мъчителното пленничество и се бе примирил с позора си — ще научи някой дребен факт или някакво указание, което ще пробие блокадата в съзнанието му.

А може би той вече знаеше истината. Може би знаеше всичко, което се е случило. Може би наистина е предал полковото знаме, капитулирал е пред врага и е изоставил хората си на произвола на съдбата. Може би истината е толкова ужасна, че не иска да си я спомни.

За момент Тео откъсна поглед от случващото се на манежа и погледна съпруга си. Като видя израза на лицето му, я побиха тръпки. Очите му гледаха безутешно, лицето му беше измъчено, мускулът на бузата му отново трепереше. Какво толкова го измъчваше, за бога!

Тя се обърна към сестрите си, които бяха втренчили поглед в случващото се на манежа. С вродената тактичност на децата на Елинор Белмонт нито една от тях не спомена неловката сцена в салона на майка им. Щом Тео не смята за нужно да говори по темата, значи и те ще си мълчат. Може би са разговаряли помежду си и с Елинор, но няма да кажат и дума пред Тео, докато не им позволи.

Незнайно по каква причина обаче Тео не събираше смелост да заговори за тъмната, неясна страна от миналото на Силвестър. Не беше в състояние да се разкрие дори пред майка си, от която иначе нямаше тайни. Също както не посмя да им разкаже и за истинските условия в завещанието на дядо й. Не можеше да си изясни мотивите си да постъпи така, но продължаваше да мълчи.

— Иска ми се да яздя — извика Тео с внезапен гняв и моментално бе възнаградена: мракът изчезна от очите на Силвестър и той се върна в света на цирка.

— Но ти яздиш — възрази Клариса. — Тази сутрин пак беше на езда в Хайд Парк.

— И ти наричаш това езда? — извика презрително сестра й.

— Кротък тръс по края на карето под критичните погледи на старите лондонски котки!

Силвестър вдигна вежди и срещна погледа на Едуард. Младият мъж се усмихна с разбиране.

— Вижте, вижте, онзи мъж гълта мечове! — извика възбудено Рози. — Какво не бих дала да разбера как го прави. Със сигурност има някакъв трик. Може би мечът се извива или нещо подобно.

— Зрителка като Рози е кошмар за всеки цирков артист — промърмори Силвестър и Тео се изкиска доволно.

— Детето е жадно за знания.

— Отдавна съм го забелязал.

Дойде време за големия финал. Силвестър се убеди окончателно, че идеята му да прекарат следобеда при Ашли и да гледат цирково представление е била добра. Емили и Клариса изглеждаха много доволни. Рози беше омагьосана, макар и изпълнена с недоверие, а Тео вече не мислеше за неговите проблеми.

— Хайде сега да хапнем нещо — предложи ведро Силвестър, докато загръщаше Тео в наметката й. Плитката й беше навита на висок кок и разголеният строен тил беше неустоим. За момент той забрави къде се намираха и се наведе да я целуне по тила.

Тео погледна смаяно през рамо и очите й светнаха. Силвестър я целуна нежно в ъгълчето на устата и по върха на носа.

— Къде ще вечеряме? — попита Рози, която изобщо не се впечатли от интимната сцена и не забеляза, че сестрите й и Едуард тактично гледат настрани.

— Мисля, че Пантеонът ще ти хареса, Рози — предложи Силвестър. Отдавна не се беше чувствал толкова добре.

— А там сервират ли препечени стриди и сладолед? — попита малката и свали очилата, за да избърше стъклата с края на полата си. — Това са ми любимите ястия!

— Тогава ще го получиш — увери я тържествено Силвестър. — Но нека първо да се измъкнем от навалицата.

Той подкара малката си група през тълпата весело бъбрещи и блъскащите се зрители — почтени граждани, груби улични търговци, и уличници. Амфитеатърът на Ашли привличаше най-различни хора, а седалките на последните редове струваха само едно пени.

Есенната вечер беше хладна. Улицата беше също толкова оживена като и театърът. Множеството шумеше, чуваха се дори пронизителни викове. Продавачи на цветя и плодове хвалеха стоката си и се състезаваха по крясъци с продавачите на пастетчета и провлечените звуци на раздрънкана латерна, върху която танцуваше мършава маймунка.

— Трябва да видя онази маймуна. — Рози изведнъж се потопи в навалицата и се затича към човека с латерната.

— Рози! — Тео се хвърли след сестра си, но Силвестър се оказа по-бърз. Успя да хване пелерината на Рози и енергично я дръпна назад.

— Тук не е Лулуърт — обясни строго той. — Тук не можеш да ходиш, където си искаш. Разбрахме ли се, Рози?

— Исках само да видя какъв вид е маймуната — отвърна обидено детето. — Може би не знаете, но съществуват много видове маймуни. Имам книга за маймуните и искам да определя вида на тази.

— Това е просто една малка черна маймуна — успокои я Едуард. — Хайде, Рози, да се качваме в каретата, че на Емили й е студено. — Той хвана ръката на момичето и тръгна напред, придружен от хваналите се подръка Емили и Клариса. На ъгъла на улицата чакаха каретата им и двуколката на Силвестър с кочияш, ратай и слуги.

Силвестър и Тео ги последваха бавно, защото навалицата изведнъж стана още по-гъста. Тео се огледа с недобро предчувствие и видя, че съвсем близо до тях се движат трима мъже с кожени престилки на занаятчии. Трима едри и силни мъже. Потърси с поглед Силвестър и установи, че той е зад нея — незнайно как мъжете бяха успели да ги разделят и да ги натикат в най-гъстата навалица.

В същата минута, когато тя разбра какво става, и в сивите очи светна предупреждение за опасност.

— Тичай към каретата, Тео, веднага! — заповяда шепнешком той, отстъпи малко и измери мъжете с преценяващ поглед. Мръсните каскети бяха нахлупени дълбоко над очите им. Без да каже дума, единият вдигна крак и го изрита в глезена с такава сила, че едва не го събори на земята. Силвестър се видя обкръжен, с равнодушното множество в гърба си. Хората бяха изпълнили улицата и никъде не се виждаше път за бягство.

Силвестър нямаше оръжие. Мъж, излязъл на разходка с жени и деца, не носи оръжие. Камшикът за езда беше останал в каретата. Вторият мъж вдигна ръка и замахна с тежка тояга. Силвестър едва не изкрещя — споменът за байонета, който се заби в незащитената му глава, за секунди го изпълни със сковаващ страх. В мига, когато вдигна ръце, за да защити главата си, Тео изрита нападателя в бъбреците.

Мъжът изрева от болка и се обърна към нея. Силвестър можа да си поеме дъх. Тео отново използва крака си като перфектно оръжие, прицели се съвсем точно и улучи великана в най-чувствителните му части. Той нададе болезнен вик и рухна на паважа.

В същия момент другите двама се нахвърлиха върху Силвестър. Блесна нож. Той замахна с юмрук и го заби в брадичката на единия нападател, ала той беше едър като мечка — просто се потърси и отново се приготви за нападение. Само след миг обаче Тео се хвърли срещу него и заби два пръста в очите му. Мъжът изпищя ужасено и политна назад. Тео се извъртя светкавично и го улучи с тока на обувката си в ребрата, малко под сърцето.

— Копелета — изсъска тя и изтри ръце в полата си. — Хубава малка битка се получи, нали?

Междувременно Силвестър се беше справил с третия нападател, който лежеше сгърчен на паважа и се мъчеше да си поеме въздух. Ножът бе паднал на известно разстояние от тялото му. Графът, загубил за миг дар слово, се обърна към жена си. Тя дишаше тежко, очите й блестяха, бузите й бяха зачервени, плитката висеше тежко на гърба. Изглеждаше готова да нарита още десетина нападатели.

Силвестър вдигна шапката й от паважа, изтупа я и мълчаливо й я подаде. Тя я нахлупи на главата си и се ухили доволно.

— Това да им е за урок!

— Надявам се — промърмори той. — Къде, по дяволите, си се научила да се биеш така?

— Едуард ме научи. Ти знаеш, нали си ме виждал.

— Да, знаех, че владееш някои хватки — призна с леко треперещ глас той, — но нямах представа, че си в състояние да обезвредиш брутални улични побойници.

— Съжалявам, ако това те разгневи — отвърна тя със справедливо възмущение. — Но ми се струва, че би трябвало да си благодарен за тези мои способности. Ако ме питаш, тези типове не искаха просто портмонето и часовника ти. Те искаха да те убият.

— Какво, в името на всичко свято… — извика ужасено Едуард, който бе дотичал от каретата. — Питахме се къде сте, а виж…

— Просто трябваше да проведем една незначителна битка — отвърна Силвестър.

— Отблъснахме груба улична атака — допълни Тео и се засмя самодоволно. — Трябваше да видиш как се справих с тези негодници, Едуард. Спомних си всички видове ритници, на които ме научи, използвах даже и номера с пръстите. — И тя демонстрира съответния жест.

— Велики боже! — Едуард се почувства ужасно неловко. — Аз само й показах техниката, сър. Не съм я тренирал… или нещо подобно.

— Очевидно съпругата ми е прилежна ученичка — отвърна с дълбока въздишка Силвестър. — И най-страшното е, че ако не беше тя, сега аз щях да лежа с разпорено гърло в канавката. Затова съм принуден да укротя справедливия си гняв.

— Много се надявам — извика възмутено Тео. — Какво ще правим с тези типове?

— Ще ги оставим да си лежат тук. — Силвестър улови ръката й. — Наред ли е всичко с момичетата, Феърфакс?

— Да, седят в каретата — отговори младежът. Изражението му беше напрегнато, гласът му звучеше задавено. — Бях толкова зает да ги настаня удобно, че не забелязах какво става тук. Не, че би имало някаква разлика. Инвалид като мен не става за нищо друго, освен да се грижи за удобството на дамите.

— Не се правете на глупак — укори го строго Силвестър и в същото време докосна рамото му в жест на разбиране. — Бързо, да изчезваме оттук. — Той им даде знак да се отдалечат и се обърна отново към нападателите. Единият тъкмо се изправяше.

Силвестър го изрита в гърдите и мъжът падна тежко в канавката.

— Кажи на оня, който те е наел, че реагирам много лошо на подобни нападения. Ако ме нападне още веднъж, няма да съм толкова милостив. — Той вдигна крак да го изрита още веднъж, мъжът се сви на кълбо и вдигна ръце да предпази лицето си.

— Добре, шефе, щом така искате. Ние само направихме, каквото ни казаха.

— Кой ви поръча да ме убиете?

Сивите очи блестяха ледено, кракът му остана заплашително вдигнат.

— Ами… целият беше увит в дебела наметка, а лицето му беше скрито зад шал. Кълна се, не го познавам! — Мъжът реши да каже всичко, което знаеше. — Нае ни в рибарската кръчма на Док стрийт. Дойде и каза, че искал да му свършим една работа. Гласът му звучеше някак дрезгаво. И заваляше думите. Докара ни тук, показа ваша светлост и каза: „Убийте го“. Обеща по гвинея на човек. Направихме само каквото ни заповяда.

— Да, знам това. — Силвестър повярва на убиеца. Който и да се криеше зад покушението, не беше толкова глупав да се разкрие пред наемниците. Но поне рибарската кръчма щеше да му свърши работа.

— Никой не очакваше да се появи онова дяволско женище — изръмжа другарят на убиеца и отново се присви от болки в бъбреците.

— Това беше изненада за всички ни — обясни подигравателно Силвестър. — И така, не забравяйте да предадете посланието ми. — Той се завъртя и се запъти към чакащата карета, където Едуард и Тео водеха разгорещен спор.

— Няма да пътуваш в открита карета в този вид — държеше на своето Едуард.

— Не ставай смешен. Кой толкова ще ме види?

Емили подаде глава през прозорчето на каретата.

— Моля те, Тео, качи се при нас и остави Едуард да пътува с лорд Стоунхеридж. Искаме да чуем какво се е случило.

— За какво става дума? — попита уморено Силвестър.

— Едуард се държи детински — заяви Тео. — Забранява ми да пътувам с двуколката, защото роклята ми е малко скъсана.

— Малко ли? — извика Едуард и я посочи обвинително. — Полата ти е раздрана до талията!

— Съжалявам, но като замахнах да изритам онзи, полата ми се скъса. Може би трябваше първо да я запретна и да позволя на любопитните да видят какви жартиери нося?

— Тео! — извика възмутено Емили.

— Да, знам, че жартиерите ми са много красиви — продължи Тео, без да я е грижа за любопитните уши на кочияша и слугата. — Имат дантелени рюшчета и розички от тюл, освен това…

— Млъкни! — прекъсна я енергично Силвестър, за да спести подробностите. Около каретата вече бяха започнали да се събират любопитни. Вдигна Тео на ръце и я сложи да седне в каретата. — Докато стигнем до Кързън стрийт, за да се преоблечеш, ще задоволиш любопитството на сестрите си.

Тонът му беше рязък, но в очите му светеше смях и още нещо, което много приличаше, на възхищение. Той нареди на кочияша да ги откара на Кързън стрийт, после се покатери на капрата на откритата двуколка, където вече го чакаше Едуард.

— Улични разбойници ли, сър? — попита младият мъж, когато двата силни кафяви коня потеглиха в тръс и ратаят побърза да скочи отзад.

— В известен смисъл — отговори Силвестър. — Сигурен съм, че с радост щяха да ме ограбят до последното пени.

— Но има и още нещо, нали?

Силвестър кимна.

— Още една „злополука“. Вече станаха много.

— Кой ги праща?

— Само господ знае. Отначало си мислех, че е арендатор, но очевидно не съм бил прав. Моля ви, не казвайте нищо на Тео. И без това ме е страх от следващите й начинания. Не бива да й даваме следа, защото ще се вкопчи в нея и…

Едуард се усмихна.

— Необходимо й е да се занимава с нещо.

— Защо не може да си намира занимания като другите млада дами? Емили и Клариса правят обичайните неща. Ходят на покупки, посещават изложби, балове и така нататък.

— Тео не е като тях.

— Не е — съгласи се мрачно Силвестър. — Тя е различна от всички жени, които съм познавал някога. Ако не съм до нея, за да я спра, утре ще увисне на коня като казачка и ще прекоси така целия парк. Или ще отиде на боксов мач. А може и да представи уменията си да стреля пред джентълмените в клуба на Мантън. Не разбирам защо майка й и дядо й са допуснали да стане толкова независима.

— Защото и за двамата е било ясно, че ако я принудят да върви по утъпканите пътища, ще пречупят духа й — отговори твърдо Едуард.

Силвестър хвърли бърз поглед към гневното лице на младия мъж, усмихна се и заключи примирително:

— Да, това е тя.

Едуард веднага се успокои.

— Имате ли намерение да откриете кой стои зад нападенията, сър?

— Да, защото трябва да остана жив и здрав. Нямам друг изход.

— Ако мога да ви бъда полезен — предложи колебливо Едуард. — Познавам един еднорък…

— Стига вече, за бога! Наистина ли не разбирате, млади глупако, че едноръкият мъж може да стреля, да язди, да управлява карета, да се фехтува, да лови риба и да се люби с жена си също като мъжа с две ръце! — заяви рязко Силвестър. — Ако имам нужда от помощ, ще се обърна към вас. Естествено.

Острите думи бяха много по-утешителни от съжалението или внимателния отказ.

— Всичко е наред, сър.

Пристигнаха на Кързън стрийт преди каретата и когато момичетата влязоха в къщата, двамата вече седяха в библиотеката и пиеха бордо в безмълвно разбирателство.

— Това е от деветдесет и шеста, нали? — Тео помириса виното в гарафата и провери букета. — Някои бутилки от доставката имат вкус на корк.

— Тази е добра — отговори Силвестър. — Върви да се преоблечеш. Заради теб ще умрем от глад.

— Но аз умирам от жажда — оплака се Тео с дяволита усмивка и си наля една чаша. — След физически труд винаги съм жадна.

Жена му буквално искреше от дързост и енергия. Силвестър рядко я беше виждал такава и смаяно осъзна, че тя е щастлива. През малкото седмици, откакто я познаваше, рядко я беше виждал да се радва от цялото си сърце. Поне извън спалнята им.

Днес тя беше щастлива, защото сблъсъкът на улицата й даде възможност да докаже, че е добра в нещо, че може да помогне на човек в беда. Това, което беше свършила, й вдъхваше задоволство и й даваше чувството, че е полезна.

Тази жена никога няма да се задоволи със статута си на омъжена дама в обществото, каза си Силвестър. Ако стане майка, ще има къде да вложи част от бликащата си енергия. Нощите им бяха изпълнени със страст и той не можеше да си представи, че първата й бременност няма да настъпи много скоро.

— Вземи си чашата горе — нареди строго той. — Давам ти десет минути.

— Нали няма да тръгнеш без мен?

— На твое място не бих поставил на изпитание търпението ми.

— Какво? След като ти спасих живота?

— Не преувеличавай. Остават ти девет минути.

В сивите очи блестеше смях, ъгълчетата на устата му потрепваха издайнически. Тео усети как в тялото й се надигна топла реакция. Тези мигове на единство и частно разбирателство на публични места бяха станали рядкост след идването им в Лондон и й липсваха болезнено.

Тя се усмихна дръзко на мъжа си и се качи в стаята си да се преоблече.

 

 

Пантеонът на Оксфорд стрийт беше голямо и много оживено заведение. Имаше бална зала, концертна зала и ресторант, посещаван не само от висшето общество, но и от заможни граждани и съпругите им. Силвестър знаеше, че в тази непринудена атмосфера Рози ще се чувства по-добре, отколкото в „Плаза“, където строгите градски матрони и надменните млади контета ще гледат неодобрително на една такава семейна вечеря.

Графиня Стоунхеридж също се чувствате добре в Пантеона — много по-добре, отколкото в Алмакс, разбра разкаяно Силвестър, докато жена му забавлявате сестрите си със злобни коментари по адрес на присъстващите в ресторанта.

Тео първа забеляза разсеяния поглед на Клариса.

— Накъде зяпаш през цялото време, Клари? — попита тя и се обърна на стола си.

— Не бива да гледаш натам, Тео! — извика Клариса и се изчерви.

— Но кого гледаш? О… — прошепна тя, внезапно прозряла истината. — Разбирам.

— Моля те, Тео, обърни се най-после! — почти изплака Клариса.

— Младежът изглежда много добре, Емили — съобщи Тео, щом се обърна отново към масата. — Непременно го погледни. Истински благороден рицар в цялото му великолепие.

Емили се обърна спокойно и подобно на сестра си веднага разбра кой беше причинил изчервяването на Клариса.

— О, да — потвърди усмихнато тя.

— Кой! Какво? — осведоми се любопитно Рози и стана, за да огледа залата с късогледите си очи. — Защо не виждам рицар? Носи ли броня?

— Не, глупаче, това е само израз. Веднага седни на мястото си. — Тео дръпна Рози за полата и я натисна на стола й.

— Веднага трябва да разберем кой е.

— За какво говориш? — попита Силвестър, докато Едуард огледа изпитателно младия мъж, за когото ставаше дума, и се обърна с усмивка към годеницата си.

— Клариса откри своя рицар — оповести тържествено Тео. — Не се изчервявай, скъпа — помоли нежно тя и помилва ръката на сестра си. — Да отида ли да се запозная с него?

— Не! — извикаха в един глас Емили и Клариса.

— Тогава Стоунхеридж ще ни представи и ще го покани да седне при нас и да изпием по чаша вино — продължи енергично Тео. — Виждаш ли го, Силвестър? Красивият млад мъж с дългата руса коса, който седи с възрастната дама до прозореца. Жената е възрастна, да, това е добър знак, Клари. Не му е любовница, значи е майка му.

Лейди Стоунхеридж пренебрегна протеста на сестра си.

— Върви да му се представиш, Силвестър. Покани го да се присъедини към нас с майка си. Направи се, че ги познаваш, че си ги срещнал на някакво светско събитие. После просто се засмей и кажи, че си се излъгал, но въпреки това ги каниш на нашата маса.

— Няма да направя нищо подобно — отсече Силвестър. — Държиш се като невъзпитана хлапачка.

— Тогава ще отида аз. — Тео бутна стола си и стана. — Как очакват нещо да се случи, ако не се погрижиш то да се случи?

Преди да е успял да я спре, тя вече вървеше между масите с приветствена усмивка.

— О, не! — изохка Клариса и се опита да охлади парещите си бузи с чашата за вода. — Как можа да го направи!

Едуард и Емили се тресяха от смях, сякаш ставаше дума за стара, добре позната шега. Силвестър имаше чувството, че се е превъплътил в напълно чужд човек. Хората около него се държаха по начин, който му беше напълно непознат. Всъщност вече познаваше това чувство, когато беше обкръжен от Белмонтови. Примирен, той отпи глътка вино и зачака някой да го просвети.

Рози с наслада дояждаше ягодовия сладолед.

— Тео никога не се притеснява да говори с чужди хора — обясни тя на Силвестър, уверена, че тази информация ще го накара да вземе участие в общото веселие. Даже смутената Клариса се смееше. — Тя не е никак плаха.

„Плаха“ със сигурност не беше епитет, който би могъл да употреби за жена си. Тео вече разговаряше с двамата на масата до прозореца, леко свела глава към тях. След малко се обърна и погледът й се стрелна към тяхната маса. Очите й светеха тържествуващо. Тя вдигна пръст, за да покаже, че е успяла, и скоро се върна отново при тях.

— И така, дамата с него наистина му е майка, а той се казва Джонатан Лейси. Някой ден ще наминат на Кързън стрийт — разказа тя още преди да седне на мястото си. — Изглеждат много прилично, не са някои сноби или нещо подобно. О, той има замечтани очи, Клари. Огромни и блестящи, с цвета на златнокафяв портвайн. Наистина красиви очи. А да видиш ръцете му! Дълги и тесни.

Силвестър неволно отправи поглед към собствените си ръце. Не бяха с къси пръсти и тромави, но въпреки това… На всичкото отгоре той нямаше големи и замечтани очи…

— Сигурна съм, че е човек на изкуството — продължи Тео и отпи глътка вино. — Във всеки случай майка му много хареса идеята да посетят графиня Стоунхеридж. Да знаеш, че ще се появят най-късно след ден-два.

— Какво им каза? — попита Едуард, докато бършеше лице със салфетката.

— Много просто… че вече сме се срещали някъде… но бързо разбрах заблудата си, извиних се и се представих. Останалото беше детска игра.

— Някой ще бъде ли така добър да ми обясни какво, по дяволите, става тук? — намеси се енергично Силвестър. — Съзнавам, че съм бавно загряващ, но…

— О, причината е, че не си Белмонт — отговори весело Тео.

В следващия миг на масата се възцари смутено мълчание. Едуард спаси ситуацията:

— Моля, моля, аз също не съм Белмонт, но имам предимство пред вас, сър. Познавам тази артистична трупа, откакто се помня.

— Наистина имате предимство — отговори спокойно Силвестър и се надигна. — Време е Рози да се прибере вкъщи.

— Аз казах истината — заяви Тео, която не искаше вечерта да завърши с фалшиви тонове. — Ти не си Белмонт, затова няма как да разбереш нашите шеги. Това обаче не означава, че не можеш. Трябва само да поискаш.

— Сега ти си Гълбрайт, скъпа моя — отбеляза все така спокойно той.

— Може и да си прав — отвърна Тео. Веднъж подхванала темата, тя не можеше да спре. Присъщата й откровеност я накара да каже: — Майка ти и сестра ти са напълно лишени от чувство за хумор, затова няма и да се опитвам да разбера шегите им.

— Тази забележка е крайно неуместна, Тео! — извика сърдито Едуард.

— Не, не е — възрази уверено Тео и се обърна към съпруга си: — Това е истината. Права ли съм, Стоунхеридж?

— За съжаление да — отговори мрачно той. — Но предлагам да продължим тази дискусия другаде, за да не притесняваме никого.

Само Тео и Силвестър разбираха какво се случва. Останалите бяха объркани и се чувстваха неловко, но никой не каза дума. Трите млади дами Белмонт, придружени от Едуард, заеха места в градската карета на Стоунхеридж, за да се приберат в дома на лейди Белмонт на Кързън стрийт.

Силвестър настани Тео в наемен файтон и седна до нея. Тя се уви плътно в наметката си и сведе глава. Много й се искаше да каже, че дълбоко съжалява за необмислените си думи. Вечерта беше прекрасна и беше жалко да завърши така зле. Тя бе казала истината, каквато я виждаше, но думите й прозвучаха изкривено. Всички чуха в тях ожесточение и гняв. И всичко това само защото Силвестър й напомни, че сега е Гълбрайт. Старото чувство, че е паднала в капан, я заля като мътна вълна и всички аргументи, които си беше повтаряла през последните седмици, бяха безсилни да я спрат.

— Не биваше да ми напомняш — рече тихо тя в мрака на файтона.

— За какво? Че сега си Гълбрайт? Това е истината.

— Да. Както е истина, че сега ти притежаваш всичко, което принадлежи на Белмонтови! — О, господи, защо не можеше да си държи устата затворена?

Силвестър не отговори. Облегна глава на вехтата тапицерия и затвори очи.

— Нищо не мога да направя — продължи Тео и сплете ръце в тънки ръкавици. Сама не разбираше дали се извинява, или се опитва да обясни поведението си. — Старая се да забравя, но в един момент си спомням всичко и тогава ставам ужасяващо нелогична, гневя се и искам да те нараня… както ти ме нарани.

— Наистина ли те нараних, Тео? — попита съвсем тихо той. Файтонът забави ход, за да завие, и под светлината на уличния фенер Тео видя горчивата линия около устата му и болката в очите му. — Бъди честна — помоли той. — С какво те нараних?

Присвил очи, Силвестър наблюдаваше светлините и сенките, които танцуваха по фините й черти. Тя поклати глава в безмълвно отчаяние и се загледа с невиждащи очи през прозорчето.

Когато файтонът спря пред Белмонт Хаус, Тео все още не беше казала нищо. Силвестър й помогна да слезе и я въведе в къщата.

— Надявам се, че сте прекарали приятна вечер, милорд… лейди Тео. — Фостър се поклони и пое ръкавиците и бобровата шапка на господаря.

— Да, много приятна, благодаря — отговори Силвестър.

— Сигурно лейди Рози се е забавлявала много?

— Да, така мисля.

— Изяде няколко купички ягодов сладолед — разказа Тео с непринудена усмивка. Не й беше трудно да крие истинските си чувства пред персонала, само пред семейството. — Лека нощ, Фостър — добави тя и забърза нагоре по стълбата.

— Донесете коняк в библиотеката, ако обичате. — Силвестър се запъти нататък.

Икономът кимна знаещо. Явно между двамата пак хвърчаха искри.

Силвестър стоеше пред камината и се взираше в пламъците, когато Фостър донесе гарафата с коняк.

— Благодаря — промърмори той с отсъстващ вид. — Сложете таблата на масата. Ще се обслужа сам.

Той си наля една чаша, отпи малка глътка и потъна в мрачни мисли. Някой се опитваше да го убие и той не можеше да се съсредоточи върху този проблем, защото пред очите му постоянно беше нещастното лице на Тео. Болката й късаше нервите му.

Обзет от внезапна решителност, Силвестър скочи. Отвори едно чекмедже на писалището си и извади пистолет. Увери се, че е зареден, и го пъхна в джоба на жакета. След това излезе в преддверието.

— Шапката и бастуна ми, Фостър… благодаря. — Плъзна длан по бастуна си и натисна копчето на дръжката. От бастуна изскочи добре смазано острие.

Икономът положи големи усилия да не забележи опасния бастун, но добре обученият му поглед откри и леката издутина на джоба на жакета. Да, през нощта улиците не бяха много сигурни, но тези предпазни мерки изглеждаха прекалени за нощна разходка до Сейнт Джеймс или до някой от клубовете в ситито, където джентълмените се застояваха до късно.

Графът кимна кратко, нахлупи шапката, взе ръкавиците и излезе от дома си. Имаше намерение да се ослуша в рибарската кръчма на Док стрийт.

Тео стоеше до прозореца на спалнята си и видя как Силвестър излезе от къщата. Очакваше той да дойде при нея и да прогони болката и объркването й с тялото си, да предизвика у нея дълбокия екстаз, който я караше да забрави целия свят. Вместо това той излезе. Дали му е писнало от оплакванията й?

Тази мисъл я уплаши. Опита се да си представи живот без Силвестър и видя безутешна пустош.

Как я бе наранил той?

Добре, че решителността никога не я напускаше.

— Дай ми наметката, Дора. Ще изляза.

Камериерката примигна смаяно. Само преди малко бе окачила наметката в шкафа.

— Вече е единайсет, лейди Тео.

— И какво от това? — попита нетърпеливо Тео и нахлузи ръкавиците си. Ако се забави, Стоунхеридж ще изчезне, зад някой ъгъл и ще има да го търси по улиците.

Тя се наметна набързо, сложи си качулката и се втурна към вратата.

— Негово благородие каза ли къде отива, Фостър?

— Не, лейди Тео — отговори изненадано икономът, който тъкмо затваряше.

— Непременно трябва да го настигна — заяви тя. — Бързо отворете вратата. Не вярвам да е далеч.

Фостър се поколеба. Но графът бе излязъл само преди минута, а и Кързън стрийт беше сигурно място. Отвори вратата и Тео мина като вихър покрай него. Слезе тичешком по стълбата и зави надясно, както беше направил Силвестър.