Джейн Фийдър
Избраницата (29)

28.

На следващата сутрин Силвестър се събуди рано. Тео спеше дълбоко и непробудно. Една тъмна къдрица гъделичкаше носа му, той я приглади назад и се надигна на лакът, за да погледне лицето й. Сега изглеждаше спокойна, но през нощта се прояви като същинска дивачка, а ласките й бяха пламтящи, почти трескави. Той, разбира се, нямаше причини да се оплаква, напротив — но сега, като се замисли, изпита лека несигурност. Тео пак замисляше нещо.

Ако я попита, тя, разбира се, ще отрече. Затова ще се постарае да върви по петите й. Засега обаче тя спеше спокойно и не му създаваше грижи. Той я целуна по челото и стана. Зави грижливо раменете й, без да я събуди.

Навън едва се разсъмваше. Силвестър бе обещал на майка си и сестра си да закуси с тях и да ги отведе с каретата на Брок стрийт. Великодушна, както винаги Елинор бе обещала да го представи на някои свои приятели. По-късно ще отиде в клуба и ще се заеме с Нийл. Жалкият страхливец бе накрая на силите си и би било най-добре да го довърши в някой от клубовете.

Тео се събуди, докато Силвестър изпълняваше дълга си да закуси с майка си и сестра си. Снощи тя бе вечеряла с тях, преди да тръгне към дома на семейство Ванденбурц затова сега смяташе, че има право да закуси на спокойствие в стаята си. Точно когато се облече, двете дами напуснаха къщата, придружени от Силвестър. Тео проследи заминаването им от прозореца на стаята си. Мери беше увита в дебела пелерина, а лейди Гълбрайт нетърпеливо затропа с крак, когато лакеят се забави малко с отварянето на вратичката.

Силвестър се качи след майка си, седна до нея и изслуша с безизразно лице гневната тирада, която се изля от устата й.

Отсъствието им идва тъкмо навреме, помисли си облекчено Тео. Всичко вървеше по план. Когато Нийл Джерард дойде да я вземе, Силвестър ще е в дома на майка й.

Тя се огледа критично в огледалото. Капитан Джерард не знаеше, че си е отрязала косата, и тя беше решена да се възползва от изненадата му.

Не, че имаше намерени да го прелъсти, но съзнаваше, че трябва да изглежда много привлекателна, за да подкопае бдителността му. Малката сламена шапка, украсена с тъмносини кадифени панделки, оставяше на блестящите й къдрици достатъчна свобода на движение и те падаха свободно по челото и покрай ушите. Новият й костюм за езда от тъмносиньо копринено кадифе беше със същия цвят като панделките, а фините ботушки от дивечова кожа подчертаваха стройните й глезени, фини кожени ръкавици и пухкав маншон допълваха тоалета й, съставен с такава грижливост от майка й и модистката мадам Хортензия — без графиня Стоунхеридж да се постарае да им помогне поне малко, призна с угризения на съвестта Тео. Като се огледа в огледалото, тя реши, че си струва за в бъдеще да обръща повече внимание на тоалетите си. Външният вид винаги можеше да й бъде от полза.

Убедена в успеха си, тя слезе с лека крачка по стълбището, дари Фостър със слънчева усмивка и каза, че ще очаква капитан Джерард в библиотеката. Не се наложи да чака дълго, Фостър обяви пристигането на джентълмена с неутрален тон, който за Тео означаваше неодобрение. Представата, че графиня Стоунхеридж ще излезе на разходка с чужд мъж, никак не му харесваше. Той не се стряскаше, когато тя обикаляше имението съвсем сама или слизаше в селото, но тук беше Лондон и една омъжена дама нямаше право да обикаля опасните улици, придружена от чужд джентълмен.

— Какво да кажа на лорд Стоунхеридж, ако попита къде сте? — осведоми се строго той, когато й отвори входната врата.

— Просто му кажете, че съм излязла на разходка с капитан Джерард — отговори тя с невинна усмивка. Имаше намерение да се върне от този излет с подарък за Силвестър, затова не искаше да крие от него с кого излиза. — Капитанът ще ме върне вкъщи цяла и невредима, нали така, сър? — Тя се обърна към придружителя си с дяволита усмивка.

— О, разбира се, мадам. Напълно съзнавам какво съкровище е поверено на грижите ми. — Той се поклони учтиво. Мътните му кафяви очи гледаха изпитателно.

Тео изпита някакво недобро чувство, но бързо го прогони. Този човек не знаеше, че тя го подозира. И все пак… защо толкова искаше да задълбочи връзката им? Все пак тя беше съпругата на врага му.

По дяволите, как не обмисли по-рано този аспект! Сега вече беше много късно. Беше толкова заета да следва собствения си план, че не спря нито за момент да се запита защо Нийл Джерард се опитва да се сближи с нея.

Е, това вече не беше важно. Тя носеше пистолет, а Едуард щеше да ги следва. Усмихната, тя сложи ръка върху лакътя на Джерард и се качи в двуколката му. Едва устоя на напора да погледне през рамо, за да се увери, че екипажът на Едуард чака на ъгъла.

Едуард почака малко и когато високата двуколка се отдалечи достатъчно, потегли след нея. Улиците бяха оживени и не му беше трудно да следи Джерард, без да привлича ненужно внимание. Прекосиха Пикадили и завиха по Странд. Едуард предположи, че Джерард ще тръгне по Ню Бридж стрийт и ще прекоси реката при Блекфрайърс, но вместо това колата му започна да изкачва Лудгейт Хил.

Странно, помисли си Едуард. Може пък да е решил да прекоси Темза при Саутуорк. Това беше ексцентрично решение, но вероятно капитанът искаше да покаже на Тео някоя красива гледка или интересно място.

Голяма каруца, натоварена с бъчви бира, зави по улицата точно пред екипажа на Едуард. Четирите масивни товарни коне се изкачваха тромаво по наклонената улица. Едуард изруга. Все още се чувстваше несигурен, когато му се налагаше сам да управлява конете в ограничено пространство. Вече се беше научил да държи юздите със зъби, докато направлява животните с леки удари на камшика, но не смееше да направи тази маневра на оживено кръстовище, където имаше предостатъчно плашещи фактори за животните.

Така че не му оставаше нищо друго, освен да кара бавно след каруцата. Едва към Олд Бейли улицата се разшири и той можа да ускори ход и да надмине тежкия впряг. Едва тогава Едуард забеляза, че двуколката е изчезнала. Куполът на катедралата Сейнт Пол се издигаше на върха на хълма, но от Нийл Джерард и придружителката му нямаше и следа.

Сърцето му заби силно. Обзе го недобро предчувствие. Дали са завили към реката и са се върнали към моста Блекфрайърс?

Каквото и да е станало, факт беше, че Тео е изчезнала в компанията на човек, стремящ се да убие съпруга й. Едуард отново изруга. В гърлото му отново се надигна горчивият вкус на собствената му безполезност. Ако имаше две ръце, щеше веднага да задмине каруцата и нямаше да изгуби двуколката от очи. Защо, защо позволи на Тео да предприеме това рисковано начинание? От самото начало знаеше, че е грешка. Вече познаваше границите си, но просто не искаше да ги приеме.

Погледна наляво, към тъмните сенки на тесен вътрешен двор, и сърцето му внезапно се качи в гърлото. Двуколката стоеше пред една врата в другия край на прохода. Следвайки инстинкта си, Едуард подмина входа и зави по следващата пресечка.

— Ей, момче! — Той махна на хлапето, понесло на главата си кошница със самуни хляб. — Бъди така добър и подръж малко конете ми. Ще ти дам шест пенса.

— Не мога, сър, хлябовете ще изстинат — възпротиви се момчето. — Майсторът ще ме пребие, ако клиентите се оплачат.

— Две минути и един шилинг — обеща Едуард и скочи от капрата.

Момчето остави кошницата с пресни хлябове на седалката и колебливо пое юздите.

— Ама аз не разбирам от коне. Дали няма да ме ухапят, сър?

— Не. Просто стой спокойно, където си сега — извика през рамо Едуард, който вече тичаше към двора. Скри се в сянката и огледа внимателно мрачния, мръсен четириъгълник, обграден от три страни от високи, тесни къщи. Канавката в средата на двора беше препълнена с отпадъци. Мазният паваж беше покрит с мокра слама.

Двуколката все още стоеше пред вратата. Джерард и масивен мъж с кожена престилка стояха отстрани и гледаха във вътрешността на каретата.

Къде, по дяволите, е Тео? Сърцето на Едуард биеше с такава сила, чуваше пулсирането на кръвта в ушите си. Едрият мъж се наведе и извади от каретата продълговат вързоп. Едуард едва не изкрещя. Не му оставаше друго, освен безпомощно да проследи как непознатият нарами Тео и изчезна с нея в къщата.

Какво са сторили на Тео? Защо не е използвала пистолета? Едуард направи крачка към светлината и се спъна в парцалив просяк, който започна да ругае като побеснял. Младият лейтенант погледна смаяно надолу и видя две дълбоко хлътнали, парещи очи, изпълнени с такава злоба, че по гърба му пробягаха тръпки. Костелива ръка в ръкавици без пръсти стискаше калаено канче.

— Дай шилинг, господарю!

Миризмата на евтин джин го удари в носа и Едуард се отдръпна отвратено. Костеливата ръка се стрелна напред и стисна глезена му. Младият мъж се дръпна рязко, опитвайки се да се пребори с надигналата се паника. Ако изгуби равновесие, няма спасение. Ще се просне на хлъзгавите камъни и неминуемо ще привлече вниманието на Нийл Джерард и съучастника му. Не можеше да си го позволи.

В този миг просякът го пусна, изригна още едно грозно проклятие, уви се в парцалите си и вдигна чашата до устата.

Мъжът, който носеше Тео, изчезна през вратата, и Джерард го последва. Едуард се обърна рязко и забърза обратно към екипажа си. Момчето се ухили доволно, грабна шилинга, натовари се отново с кошницата и забърза надолу по уличката.

Едуард скочи на капрата и се опита да се овладее. Кипеше от гняв и с цялото си същество се стремеше да нахлуе в къщата и да освободи Тео от мъчителите й. Но много добре знаеше, че не би могъл да се пребори дори с Нийл Джерард, камо ли с онзи грамаден бияч, дори Тео да си е възвърнала съзнанието и да му помогне. Не, трябваше да доведе помощ.

Едуард обърна ландауера със сръчност, която отговаряше на отчаянието му, и потегли по Флит стрийт такава бързина, сякаш имаше две силни ръце. Нямаше представа къде ще намери Стоунхеридж. Най-силно го измъчваше мисълта какво ли правеха в този момент с Тео. Ами ако я откарат някъде другаде, докато той е на път? Ами ако се върне в къщата на Хол Корт и я завари празна? Мисълта за неизбродния лабиринт от лондонски улици беше особено мъчителна. Тео можеше да изчезне в тази паст и никога да не открият и следа от нея.

Едуард зави така рязко към Хаймаркет, че одраска лака на каретата, която караше до него. Кочияшът се разкрещя сърдито, а дамите, които пътуваха в каретата, нададоха остри писъци. Конете вдигнаха глави, усетили, че ръката, която държеше юздите, не е достатъчно силна за такова темпо, и Едуард се принуди да намали малко скоростта. В следващия миг видя Джонатан Лейси да върви по другата страна на улицата, огрян от есенното слънце.

Едуард го повика, но младият Лейси не реагира. Едуард стегна юздите и го извика отново, треперейки от нетърпение. Знаеше, че не може да пресече улицата. Джонатан трябваше да дойде при него. Обаче обожателят на Клариса продължи да върви по улицата, вероятни зает да измисля идилични фонове за сладникавите си портрети. Едуард го наруга с грозни думи, стана прав и извика името му с пълно гърло. Най-сетне Лейси спря и се огледа смутено.

— Джонатан! — Едуард замиха с все сила и най-сетне привлече вниманието на художника.

Джонатан му махна любезно и понечи да продължи пътя си. Едуард няколко пъти му направи знак да отиде при него, докато младежът най-сетне проумя какво се иска от него. Без да бърза, той слезе на улицата и се огледа на всички страни, а после изчака да минат няколко карети.

— Добро утро, Феърфакс — поздрави той, очевидно объркан от поведението на другия.

— Имам нужда от вашата помощ. Трябва да намерите Стоунхеридж и да му предадете посланието ми — заговори без заобиколки Едуард. — Веднага, Джонатан.

— Да намеря Стоунхеридж? — Джонатан се обърка още повече. — Но къде да го намеря?

— Нямам представа. — Едуард беше готов да изгуби търпение. — Ако не е на Кързън стрийт, попитайте Фостър къде е отишъл. Идете в клубовете му, после при Мантън и при Джексън. Там със сигурност ще знаят къде е.

— Сутринта беше на Брок стрийт — обясни смутено Джонатан. — Но си тръгна преди мен.

— Това вече няма значение. Слушайте внимателно. Като го намерите, кажете му да дойде при мен в Хол Корт, в пресечката на Лудгейт Хил. Кажете му, че въпросът е спешен и не търпи отлагане. Кажете му да дойде подготвен.

— Подготвен ли? За какво? — Джонатан се обърка напълно.

— Той знае какво означава това — отвърна Едуард. — Тръгвайте веднага! Помните ли адреса?

— Хол Корт, пресечка на Лудгейт Хил — повтори послушно Джонатан. — Точно сега ще ми е трудно да изпълня молбата ви, Феърфакс. Имам уговорка с една дама, която със сигурност ще ми поръча портрет.

Едуард се намръщи грозно и младият мъж трепна, като видя как блеснаха очите му.

— Ако имате намерение да се ожените за Клариса, Лейси, научете най-важното правило на семейството: първо помага ме на другите, а после на себе си — заяви той с ледена яснота. — А сега намерете Стоунхеридж!

Без да чака как Джонатан ще реагира на тази категорична заповед, Едуард обърна конете и препусна по пътя, по който беше дошъл, без да се съобразява с оживеното движение по лондонските улици.

Джонатан свали бобровата си шапка и се почеса по главата. После решително закрачи към Мейфеър. Сейнт Джеймс вероятно беше най-доброто място да започне с търсенето.

Първо попита при Брок и Уайтс, но напразно. Вратарят на Уайтс обаче го уведоми, че лорд Стоунхеридж вероятно е в клуба. Той остави Джонатан в преддверието и изкачи широката стълба към чайната.

Стоунхеридж, който разговаряше оживено с майор Фортескю, погледна изненадано, когато лакеят застана до него и съобщи:

— Долу чака един млад джентълмен, сър. Пита за вас. Изглежда доста объркан. Какво да му кажа?

— Зависи кой е младият джентълмен — отбеляза Силвестър и лакеят му подаде сребърна табла с визитната картичка на посетителя. — Я виж ти! Какво ли иска от мен младият Лейси? — Силвестър се намръщи изненадано. — Изпратете го горе.

След минута Джонатан застана на прага и огледа възхитено голямото помещение. После леко се изчерви, когато няколко господа вдигнаха лорнетите си, за да видят по-добре хлапака, осмелил се да проникне в тяхното царство. Джонатан видя лорд Стоунхеридж и почти се затича към него. В усърдието си преобърна една малка масичка, после токът му се закачи в ресните на килима.

— Да влезеш тук е като бягане с препятствия — отбеляза съчувствено Стоунхеридж. — Моля ви, седнете, мистър Лейси.

— Моля за извинение, лорд Стоунхеридж. — Джонатан извади голяма карирана кърпа и попи потта от челото си. — Търсих ви навсякъде.

Силвестър усети как по гърба му пробягаха тръпки, но въпреки това отговори спокойно:

— Чувствам се поласкан.

— Трябва да ви предам послание от Феърфакс. Много спешно. Макар да не съм сигурен какво точно означава.

Тръпките станаха ледени. Гръбнакът му се вцепени.

— Остава да се надяваме, че аз ще разбера. Продължете, моля.

— Той иска да отидете в Хол Корт, в една пресечка на Лудгейт Хил. Надявам се, че съм се изразил точно. Освен това каза да отидете подготвен. Беше убеден, че знаете какво означава това.

— Прав е бил. — Силвестър се изправи. Лицето му не издаваше нищо от бурята, която бушуваше в главата му. — Много съм ви благодарен, Лейси. — Кимна на събеседника си и помоли: — Извини ме, Питър.

— Разбира се. Мога ли да ти помогна с нещо?

Граф Стоунхеридж излезе бегом от салона, без да отговори.

По дяволите, каква пак я е свършила Тео? Изобщо не си представяше какво може да се е случило и беше безполезно да се измъчва. Значи недоброто му чувство тази сутрин не го е излъгало. Той се затича към Кързън стрийт, обмисляйки следващите си стъпки. Взе чифт дуелни пистолети, намери още един и го пъхна в джоба си, грабна бастуна с изскачащия нож и мушна в ботуша си тънка, остра кама в кожен калъф. Нали Едуард бе казал да отиде подготвен.

Конят му вече чакаше пред вратата. Така щеше да стигне най-бързо. Само след няколко минути Силвестър вече препускаше по Странд.

 

 

Тео плуваше в мътно езеро. В кратките мигове на яснота подводните растения посягаха да я уловят в примка, а вълните я тласкаха обратно към дълбокото. Все пак тя успя да се овладее и полека отвори очи. Главата й бучеше, сякаш някъде наблизо работеха чукове. Тя се обърна внимателно и опипа тила си, за да разбере откъде идва туптенето. Натъкна се на цицина с размера на яйце.

Гадеше й се, виеше й се свят и изобщо не можеше да си представи къде се намира. На десния й глезен висеше нещо тежко и когато раздвижи крака си, тя чу глух удар и нещо одраска болезнено прасеца й.

Тъмните води на езерото отново се сключиха над главата й, но този път тя се отбраняваше с всички сили и успя да се изтегли към светлината. Мътна светлина, но мъглата в главата й постепенно се разсея и дори чуковете в главата й започнаха да удрят малко по-слабо.

Някой — не Нийл Джерард — й бе нанесъл силен удар по тила. Спомни си, че когато започнаха да се изкачват по Лудгейт Хил, тя изрази съмнения. За какво беше това заобикаляне, след като трябваше да прекосят реката по моста Блекфрайърс? Тогава Джерард се усмихна тайнствено и й каза, че щял да й покаже нещо интересно.

Екипажът му направи рязък завой и влезе в мрачен, вонящ заден двор. А тя като пълна идиотка не разбра какво й се готви. В първия момент се вцепени от ужас и точно когато посегна към пистолета, някой я удари в тила.

Тео попипа джоба си. Пистолетът бе изчезнал. Силвестър е прав, каза си отвратено тя. Аз съм наивно, импулсивно хлапе, което има нужда от закрилата и строгия надзор на възрастен, стабилен съпруг. Ако излезе цяла и невредима от тази каша, сама ще се заключи в спалнята си и ще му връчи ключа!

С много усилия Тео се надигна на лакът, за да огледа обстановката. Намираше се в малко помещение, осветено само отгоре. Тя лежеше върху мръсен сламеник… или нар, покрит с грубо платно. В стаята имаше още стол и маса, в огнището до отсрещната стена горяха въглища.

Глезенът й беше стегнат в желязна верига. Божичко, десният й крак беше вързан за леглото! Тео седна и с ужас погледна веригата. После посегна надолу, без да обръща внимание на болката в главата, и вдигна веригата. Тя беше тежка, но достатъчно дълга, за да може да стане от нара. Тео пое въздух и се изправи. Главата й моментално се завъртя, на челото й изби студена пот, гаденето се засили до непоносимост. Тя простена тихо, отпусна се отново на нара и зачака гаденето да премине.

След малко стисна зъби и се изправи. Постоя малко така, после направи крачка към масата. Стигна дотам и грабна шишето с вода, което бе видяла. Пи жадно и студената вода избистри главата й. Сега вече можеше да огледа затвора си.

Тео хвана веригата и се завлече до вратата. От вътрешната страна видя две тежки резета — много полезни, ако реши да се заключи. Без голяма надежда Тео бутна вратата и тя се отвори. Тео излезе в тесен коридор и настроението й се вдигна — но само за миг, бе стигнала до края на веригата и желязната брънка болезнено се впи в глезена й.

Примирена, тя затвори вратата и се върна на нара. Когато седна, кракът й се удари в нещо. Слава богу, Джерард — или надзирателят й — се бе сетил да сложи нощно гърне. Защо, за бога, я бяха затворили тук? Какво искаха от нея?

В същия момент в коридора се чуха стъпки. Тео моментално легна на нара и затвори очи. По-добре да се преструва, че още е в безсъзнание, поне докато разбере какви са истинските намерения на Джерард.

Нийл Джерард влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Отиде до нара и се наведе над стройната фигура, която не помръдваше. Смъртнобледото й лице го уплаши и той сложи ръка на челото й. Слава богу, кожата й беше топла. Дан явно не си знаеше силата и Нийл му се скара, че е ударил дамата с цялата си ръка. Графиня Стоунхеридж му трябваше жива и здрава, защото съпругът й щеше да се появи скоро, за да преговарят.

Той си позволи да огледа неподвижното тяло и похотта му се събуди. Проследи как пълните гърди се вдигат и спускат при всяко вдишване, как плоският корем е опънал тясната пола. Стройните й стъпала и глезени бяха открити. Нийл се наведе, вдигна ръба на полата й още малко и отново усети онова завладяващо чувствено излъчване, което го възхити у жената на Силвестър още при първата им среща. Ръката му се плъзна по обутото в копринен чорап бедро. Господи, полудяваше ли? Изпитваше невероятна възбуда да разполага с това неподвижно, но топло тяло. Защо да не помилва и коприненомеката, потръпваща гола кожа…

Някой потропа на вратата. Нийл изруга ядно и се отдръпна от леглото.

— Как е тя? — На прага застана Дан. — Събуди ли се вече?

— Още не. — Нийл направи крачка към вратата. — Изпрати ми онова момиче в предната стая.

— Пак ли те засърбя? — ухили се нахално Дан и зачервените му очи засвяткаха похотливо. — Е, добре, позабавлявай се, нямам нищо против. През това време аз ще пазя дамата, да не би да дойде на себе си.

Джерард не каза нищо. Излезе от стаята, стараейки се да не се допре до Дан. Похотливото кискане на великана го последва до предната стая, където някога бе живял. Там го чакаше мършавото слугинче, от което веднъж вече се беше възползвал, за да утоли ужасния си глад.