Джейн Фийдър
Избраницата (26)

25.

Когато Тео се събуди, стаята беше пълна със слънчева светлина. Още сънена, тя се подпря на лакът и хвърли поглед към часовника. Почти десет. Как можа да се успи така? Но после споменът се върна, тя падна обратно във възглавниците и плъзна ръце по тялото си, за да си представи отново докосванията, които й бяха доставили страхотно удоволствие в онези тъмни часове малко преди разсъмване.

Тя се огледа и смръщено установи, че мястото до нея е празно. Кога е излязъл Силвестър? Сигурно се е събудил преди време — той обикновено ставаше по изгрев-слънце. Тя затвори очи и плъзна ръка по чаршафа, където беше лежал той, по възглавницата, все още вдлъбната от главата му.

Той твърдеше, че я обича, и въпреки това изискваше тя да стои на разстояние от него във всичко, освен в страстта. Каква любов беше това? От друга страна обаче… никой, освен нея не го е обичал истински, затова той не знаеше как се изразява това чувство.

Тео си представи Лавиния Гълбрайт — злобна, вечно мърмореща вещица. Човек трудно би могъл да си представи, че тя може да обича някого, дори собствения си син.

Значи тя беше длъжна да научи съпруга си на любов и обич. С дела и думи.

С това решение Тео скочи енергично от леглото. Чувстваше се малко виновна, защото свекърва й вероятно беше станала отдавна и очакваше да й окажат внимание. Дано розовите пъпки в новата спалня на Мери не са оказали гибелно влияние върху храносмилането й. Тео се изсмя тихо, облече халата си и посегна към шнура на звънеца.

В същия момент тя чу гласа на Хенри в стаята на Силвестър. Съвсем тих, приглушен. В следващия миг обаче прозвуча стон, от който я побиха тръпки и ръката й се отпусна от само себе си. Дълбок, животински стон, прекъсван от грозния шум на мъчително давене.

Тео се притисна до стената и се вслуша. Какво ставаше оттатък? Болен ли беше Силвестър? Стонът прозвуча отново и кръвта замръзна във вените й. Никога не беше чувала толкова отчаяние и мъка, събрани в един звук.

Силвестър отново страдаше от болки в главата. Те също бяха част от миналото му. От скъпоценната му лична сфера, забранена за нея.

Тя излезе в коридора и се опита да отвори вратата към стаята му. Оказа се заключена. В името на бога, помисли си тя в прилив на отчаяние. Как може да очаква, че ще прекара целия си живот с мен, че ще остареем заедно, като през всичките тези години ще крие от мен най-ранимите части от своето Аз? И най-вече това безумно страдание!

Тео се върна в стаята си и се огледа замислено. После отиде до прозореца. Отвън имаше тесен балкон от ковано желязо. Пред прозореца на Силвестър имаше същия балкон. Разстоянието между двата беше само колкото една голяма крачка. Кързън стрийт беше два етажа по-надолу. Тео се наведе навън и видя, че по улицата препуска карета. После се обърна към балкона на Силвестър и успя да види, че е отворен. Вятърът издуваше завесата.

Без да мисли повече, тя извади от гардероба си костюма за езда и бързо облече полата панталон. Сплете косата си, обу чифт леки обувки с мека подметка и се върна до прозореца.

Още от дете не се страхуваше от височината. Години наред двамата с Едуард се бяха катерили по стръмните скали над залива, за да търсят гнездата на чайките, без да ги е грижа за бушуващия прибой и острите ръбове на скалите, фактът, че сега под нея щеше да има оживена лондонска улица, я окуражаваше по съвсем нов начин, не като скалите и прибоят.

Тео обърна гръб на улицата и преметна единия си крак над ниския железен парапет. Хвана се с две ръце за каменния перваз между двата балкона, стъпи стабилно с единия крак, възседна парапета и пое дълбоко въздух, за да успокои биенето на сърцето си. Знаеше, че й предстои да премести и другия си крак и за момент ще увисне между двата балкона, стъпила на тесен перваз, където имаше място само за пръстите й. Много бързо трябваше да стигне с ръка до другия балкон. Тя протегна ръка и пръстите й се сключиха около парапета. Ще се държи за двете решетки, а краката й ще останат в средата. Щом стъпи с левия крак на балкона на Силвестър, всичко ще е свършило.

Чиста лудост! И безкрайно възбуждащо. И главното — необходимо. Силвестър имаше нужда от нея. Тя се отвори за него. Сега и той трябваше да се отвори пред нея.

С бърза молитва към боговете, които със сигурност й дължаха нещо, Тео преметна и другия си крак през парапета и в продължение на една ужасяваща секунда увисна високо над улицата. Пръстите й се крепяха върху перваза, а ръцете й стискаха желязото с такава сила, че целите побеляха. Сърцето биеше лудо в гърдите й, когато внимателно придвижи левия крак. За миг трябваше да се държи само на десет пръста на ръцете и пет пръста на крака. Вдигна левия си крак и го преметна през парапета на другия балкон. Щом прасецът й се допря до студения метал, тя въздъхна облекчено. Останалото беше детска игра.

Само след секунди тя вече стоеше стабилно на балкона на Силвестър и отвори прозореца, за да влезе в затъмнената спалня. Въпреки отворения прозорец там беше задушно като в оранжерия.

— Кой е там! — попита стреснато Хенри и се появи иззад леглото. Очите му светнаха в полумрака, а шепотът му прозвуча като съскане на змия.

— Аз съм — отговори спокойно Тео и прекоси помещението. Досега почти не беше разговаряла с него. Никой от членовете на домакинството не беше близък с личния камериер на графа, но всички уважаваха тясната му връзка с господаря му. В някои от най-важните аспекти тяхната връзка е много по-близка, отколкото моята с мъжа ми, каза си сега Тео. Но тя беше на път да го промени.

— Милейди! — възкликна възмутено Хенри. Само не знаеше кое е по-силно: смайването или гневът му. Той погледна широко отворения прозорец и като разбра откъде се е появила графинята, слисването му нарасна.

— Какво става, Хенри? — Гласът на Силвестър зад завесите на леглото звучеше треперливо и пречупено… като глас на стар човек. Така говореше дядо в последните си дни, спомни си Тео.

— Всичко е наред, милорд. Моля, не се вълнувайте. — Хенри се обърна и посочи обвинително Тео. — Веднага излезте оттук, милейди. Негово благородие не е в състояние да посреща посетители.

— Аз не съм посетителка, Хенри. — Очите на Тео засвяткаха гневно, но гласът й звучеше ледено. — Аз съм съпругата на негово благородие.

— Настоявам, милейди! — Той посегна към ръката й.

— Веднага се дръпнете, иначе ще ви счупя китката — заплаши го Тео със същия леден глас. Повдигна свободната си ръка и китката светна като стоманено острие.

Зад завесите на леглото отново се чу ужасяващото давене, последвано от жален стон, който изпълни сърцето й с дълбоко съчувствие. Въпреки това тя остана в заплашителната си поза и след малко Хенри бе принуден да оттегли ръката си.

— Благодаря — рече сухо тя. — Ако желаете, можете да останете, но оттук нататък аз ще се грижа за лорд Стоунхеридж, както изисква дългът ми.

Хенри, неспособен да се помръдне от мястото си, отвори уста да каже нещо, но Тео само махна с ръка, бързо отиде до леглото и внимателно вдигна завесите.

Лицето на Силвестър беше восъчнобледо и приличаше на сянка върху възглавницата. Едното око беше силно подуто и почти се бе затворило. Силната болка беше вдълбала бразди между веждите, които продължаваха чак до устата.

Той посегна опипом към нощното шкафче, където стоеше леген, а до него чаша вода. Тео вдигна чашата, мушна ръка под тила му и поднесе чашата към устните му.

— Тео? — пошепна невярващо той. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Спокойно — прошепна нежно тя. — Хенри е прав, не бива да се вълнуваш.

— Но как успя да влезеш?

— Влетях през прозореца — отговори спокойно тя, наведе се и притисна устни върху челото му. — Господи, как искам да ти отнема болката…

Устата му се изкриви в нещо, което трябваше да бъде усмивка, но той не можа да каже нищо, защото отново простена мъчително и посегна към легена.

Хенри скочи да му помогне, но Тео го изпревари и държа легена, докато изнемощелият Силвестър се отпусна отново на възглавниците.

Тя изтри устата му, внимателно избърса лицето му с влажна кърпа и сложи върху челото му кърпичка, напоена с лавандулова вода, без да се интересува от чакащия наблизо Хенри.

— Върви си, Тео — помоли след малко Силвестър. — Оценявам високо всичко, което правиш за мен, но не искам да си тук. Не искам да ме виждаш в това състояние.

— Спокойно — прекъсна го меко тя. — Ти си мой съпруг и аз ще участвам в живота ти, все едно искаш ли, или не искаш. Освен това в момента не си в състояние да ме изхвърлиш.

Дали от слабост, или защото се убеди в правотата на думите й, Силвестър престана да възразява и се отпусна отново на възглавниците. Дълго лежа мълчаливо и неподвижно, опитвайки се да се пребори с болката.

Тео се отдалечи малко от леглото и шепнешком обясни на все още възмутения Хенри:

— Трябва да сляза за малко долу да поговоря с лейди Гълбрайт, но ще се върна бързо. Вярвам, че няма да заваря вратата заключена.

В очите и изражението й имаше толкова хладен авторитет, а тихият й глас звучеше така властно, че Хенри безмълвно се поклони и й отключи да излезе.

Тео забърза надолу по стълбата и още на половината път чу раздразнения глас на свекърва си от салона.

— Просто не мога да повярвам! Кой води това домакинство? Вече е почти обед, а нито Стоунхеридж, нито жена му са слезли да закусят.

— Най-смирено моля за извинение, мадам — извика Тео, докато прескачаше последните стъпала. — Силвестър е болен.

— Болен? Какво, за бога, означава това? Синът ми никога не е боледувал. Нито ден! А вие защо се явявате в този късен час? Що за нехайство? Нямате ли си работа?

Тео пренебрегна грубата забележка.

— Силвестър има рана от войната, която не престава да го измъчва. Страда от ужасно главоболие — обясни тя, заповядвайки си да бъде търпелива. — Боя се, че днес ще ви оставя да се оправяте сама. Длъжна съм да се погрижа за Силвестър. Моля, чувствайте се като у дома си. Ако имате някакви желания, обърнете се към иконома. Ако желаете да подишате чист въздух или да посетите приятели, каретата е на ваше разположение. А сега ви моля да ме извините.

— Я стига, момиче! Ако мъжът ви има главоболие, значи снощи е прекалил с пиенето. Да вземе прахче и да заспи дълбоко. Наистина не е нужно да го обслужвате, докато страда от главоболие. Искам да изляза на покупки и вие трябва да ме придружите. Мери е твърде заета да подсмърча и да охка и не желае да напусне леглото см.

— Съжалявам, мадам, но не мога да изляза с вас. Фостър ще се погрижи за желанията ви.

Лицето на лейди Гълбрайт се оцвети в тъмночервено, тя пое шумно въздух и се приготви да наругае снаха си за дързостта й, но Тео не я изчака да си възвърне дар слово, а рязко се обърна и хукна нагоре по стълбата.

Когато Тео отново влезе в спалнята на мъжа си, Хенри седеше до леглото му. Като я видя, кимна леко, стана и й отстъпи мястото си.

През целия безкраен ден и половината нощ Тео седя до леглото на Силвестър и полагаше всички усилия да облекчи страданията му и да крие ужаса си от мъчителната болка, която превръщаше силния, самоуверен мъж в безпомощно стенещо човече, което дори не беше в състояние да повдигне глава от възглавницата.

Отначало Хенри се държеше резервирано и не проявяваше отзивчивост, но когато минаха няколко часа и Тео не се умори, а продължи да помага на мъжа си, правеше, каквото е необходимо, и не се притесняваше да го пита за съвет, отношението му се промени. Дори стигна дотам, че й разказа как е намерил майора между живота и смъртта в транспорт с пленници. Описа и й жалката дупка, където двамата прекарали почти дванайсет месеца без лекарска помощ и медикаменти.

Тео изслуша историята с неподправен ужас и добави още няколко щрихи към загадката на мъжа си.

— Бяхте ли с негово благородие във Вимиера? — попита шепнешком тя, докато двамата вечеряха до прозореца, за да избягат за малко от задушната стая.

Хенри поклати глава.

— Не, мадам. Но негово благородие често говореше за това, докато беше болен.

— И какво казваше? — Тео напразно се опита да скрие любопитството си.

— През повечето време беше в делириум, мадам. Говореше несвързано. Почти нищо не разбирах. Но ми стана ясно, че не помни какво е станало, преди проклетият французин да забие байонета си в челото му.

— О… — промърмори разочаровано Тео и се върна на мястото си до леглото.

— Да му дадем ли вече лауданум, милейди? — попита тихо Хенри. — Отдавна не е повръщал и може би лекарството ще остане в стомаха му достатъчно дълго, за да може да заспи.

— И тогава болките ще свършат, така ли? — попита страхливо тя, докато Хенри отливаше лауданум в чаша с вода. Силвестър изглеждаше почти в безсъзнание, само подутото му око трепкаше и се движеше.

— Ако бог иска — въздъхна Хенри. — Хайде, милорд. — Той мушна силната си ръка под тила на Силвестър, повдигна го и поднесе чашата към устните му.

Силвестър погълна успокоителното, без да отвори очи. Очевидно не разбираше какво става… или нямаше сили да реагира.

Хенри отстъпи назад и затвори завесите.

— Време е и вие да си починете, мадам. Аз ще си отворя походното легло и също ще поспя.

Тео беше смъртно уморена, но въпреки това погледна със съмнение към леглото. Вслуша се и изпита безкрайно облекчение: Силвестър дишаше доста по-спокойно и равномерно.

— Той заспива, милейди — настоя Хенри.

— Добре — кимна тя. — Имал ли е такива пристъпи по време на затворничеството ви, или започнаха едва по-късно.

— О, във Франция беше много по-страшно — отговори Хенри и промърмори някакво проклятие. — Французите не му даваха нищо, нито капка лауданум. А той крещеше от страшни болки… и много често изричаше едно име.

— Какво име?

Хенри поклати глава.

— Вече не си спомням точно, мадам. — Той се наведе да извади походното легло. — Май беше Джералд. Майлс… или Нийл… Джерард. Но не съм сигурен.

Майлс Джералд? Тео вдигна рамене и тръгна към вратата.

— Лека нощ, Хенри. Ако стане нещо, събудете ме.

— Лека нощ, милейди.

Тео влезе в стаята си и тихо затвори вратата. Съблече се с последни сили, отпусна се в леглото и потъна в дълбок сън.

 

 

На следващата сутрин Тео се събуди рано и още сънена изтича в стаята на мъжа си. Провря глава през вратата и чу дълбоко, равномерно дишане, както и тихо похъркване откъм походното легло. Шумът от спокоен сън я изпълни с безкрайно облекчение. Как ли мъжът й живееше със съзнанието, че това ужасяващо, лишаващо го от достойнство мъчение може да го нападне по всяко време, без предупреждение… и че няма лечение, няма бъдеще без това проклятие?

Тя се върна в стаята си и помоли Дора да й приготви гореща вода, за да се изкъпе. После спокойно се облече, пи горещ шоколад и хапна бисквити, обмисляйки следващата си стъпка. Първо, да отиде на Брок стрийт и да си осигури помощта на майка си за забавлението на лейди Гълбрайт. Ако се освободи от тези задължения, ще има време да проникне в тайната, заобикаляща мъжа й. Може би Едуард ще разпита в клубовете си дали някой от хората, били при Вимиера, пребивава в момента в Лондон. Така ще разбере откъде да започне разследването… макар че най-обещаващото място си оставаше рибарската кръчма.

Все още беше много рано и когато Тео слезе долу, Фостър й каза, че нито лейди Гълбрайт, нито мис Гълбрайт са позвънили за камериерките си. Много добре, помисли си Тео. Така ще има час иди два свободно време.

— Пригответе двуколката, Фостър. Трябва да отида на Брок стрийт.

Докато чакаше, тя отиде в библиотеката и написа кратко писъмце на Силвестър. Качи се отново в стаята си, нагласи шапката на главата си пред огледалото, уви се в сребърносивата боа, взе ръкавици и камшик за езда. Промъкна се на пръсти в стаята на Силвестър и видя, че Хенри е станал и разтребва. Завесите на леглото все още бяха спуснати.

— Още ли спи, Хенри?

— Да, мадам.

— Моля ви, дайте му това, като се събуди — каза тя и му подаде писмото.

— Да, милейди — кимна с уважение камериерът.

Утрото беше великолепно и Тео подкара двуколката с повишено настроение. През дългите часове, които беше прекарала до леглото на Силвестър, се бе случило нещо. Докато безсилно го наблюдаваше как се мъчи, тя страдаше заедно с него и си мечтаеше как ще го освободи от страданията му. Тогава разбра, че е влюбена в съпруга си. Или поне това беше единственото й обяснение, което й хрумна, за да обясни онова интензивно чувство на радост, което изпита при оздравяването му.

Тя копнееше за сухата му усмивка и силните, елегантни ръце. Искаше отново да погледне в хладните сиви очи и да се изгуби в тях. Чувстваше се приповдигнато и сърцето й пееше.

Знаеше, че още преди седмици е започнала да изпитва към него дълбока привързаност, но това сърцебиене и тази чиста радост при самата мисъл за него бяха нещо ново. В тази великолепна свежа сутрин всичко беше магия. Ръждивочервените листа по дърветата, обграждащи улицата, миризмата на огън, трите червенобузи деца, които играеха на топка в градината — всичко беше част от магията.

Тя насочи отпочиналите, също изпълнени с настроение коне към Баркли скуеър и остана много горда от сръчната си маневра. Плесна с камшика по ботуша си и си каза, че Силвестър щеше да остане много впечатлен, ако можеше да я види.

Нийл Джерард тъкмо прекосяваше площада, когато се зададе двуколката на лейди Стоунхеридж. Сърцето му направи скок. Каква великолепна случайност! Съпругата на Силвестър беше сама, само лакеят стоеше отзад. Бяха минали два дни, откакто я видя пред рибарската кръчма. Предишния ден бе отишъл на Кързън стрийт с надеждата да започне да ухажва жертвата си, но икономът му заяви, че лейди Стоунхеридж не приема. Днес обаче му се удаваше перфектен случай да хвърли въдицата.

Тео все още беше заета да си играе с камшика, когато забеляза махащата фигура на тротоара. Спря веднага и позна Нийл Джерард.

Майлс Джералд.

Случайна прилика на имената? Може би да, но по-вероятно не. В сърцето й се надигна възбуда и косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Добро утро, сър — поздрави с усмивка тя. — Много рано сте станали, капитан Джерард.

— И аз бих могъл да кажа същото за вас, лейди Стоунхеридж. — Той пристъпи към двуколката и сложи ръка на капрата, вдигна глава към нея и й се усмихна с цялото си очарование. — Не искам да бъда нахален, но не мога да не ви поздравя за сръчната маневра. Как само завихте на пълна скорост — явно умеете да управлявате конете.

— О, благодаря ви, сър. Това е комплимент, който ме радва. Впрочем, аз отивам на Брок стрийт. Ако сте в моята посока, бихте могли да седнете до мен и да ви повозя.

Тео нямаше точен план, но се доверяваше на вдъхновението си. Щом Нийл седне до нея, все ще й хрумне нещо. Интересно, лицето му изглеждаше като ударено с твърд предмет.

— Това е чест за мен, лейди Стоунхеридж. — Джерард бързо се настани до нея. — Брок стрийт е на пътя ми.

Тео плесна с юздите и конете потеглиха.

— Вие бяхте ли със Стоунхеридж във Вимиера? — попита направо тя. — Вече не си спомням дали онази вечер в Алмакс говорихме за това.

Нийл се смути. Какво знаеше тя? За какво намекваше? Тази жена беше отишла в рибарската кръчма, и то неведнъж.

— Да, и аз бях във Вимиера, но със Силвестър участвахме в различни сражения.

— Разбирам. Значи сте имали голям късмет, сър. Като си помисля какво е преживял мъжът ми! — Тя се усмихна любезно и забави ход, докато прекосяваха Гросвенър скуеър.

— Това е само един стар скандал и е по-добре да го забравим, мадам — рече твърдо Нийл.

— Какъв скандал? — Тя се обърна към него с израз на пълно неведение. — Да не би да говорите за военния съд? Доколкото знам, в такива случаи това е чиста рутина. Мъжът ми е бил оневинен, нали?

— Разбира се — отвърна гладко той. — Както вече казахте, това е рутинна процедура. За съжаление последиците бяха доста неприятни за съпруга ви.

— И аз така чух. — Тео се обърна към него. — Вие бяхте ли наблизо, сър?

Това беше изстрел без посока, но щом Силвестър толкова често е изричал името на Нийл Джерард в делириума си, значи е имал сериозна причина.

Студените кафяви очи избягнаха погледа й и под безизразната фасада за миг светна страх.

— А, не, мадам. Моята рота беше ангажирана другаде — отговори той след кратка пауза.

„Лъжете, сър!“ Кръвта запулсира по-бързо във вените й, сърцето й заби лудо. Този човек лъжеше. Освен това изпитваше панически страх.

— Доколкото знам, сестра ви, лейди Емили, е сгодена за лейтенант Феърфакс — каза рязко Джерард. — Той също се е сражавал на Иберийския полуостров.

— Да, точно така — кимна Тео. За момента беше готова да смени темата. Имаше достатъчно материал за размисъл. — Сватбата е определена за юни.

Стигнаха до пресечката с Брок стрийт и Тео спря зад каруца с дърва.

— Ако нямате нищо против, ще ви сваля тук, капитан Джерард — рече любезно тя и му протегна ръка за довиждане.

— Благодаря ви, лейди Стоунхеридж. — Нийл стисна ръката й и скочи на паважа. — Надявам се да ми позволите да се реванширам за услугата. Ще ми окажете ли честта да излезете с мен на разходка… да речем, утре? — Усмихна се предизвикателно и обясни: — Ще ми се да видя как ще се оправите с моя екипаж.

Тео изпита задоволство. Този негодник сам падна в капана.

— С удоволствие, сър — заяви тя и побърза да се включи отново в движението.

Възможно ли е човекът в рибарската кръчма да е бил Нийл Джерард?

Естествено, че е бил той! Това обясняваше защо при първата им среща й се стори, че вече го познава. Постепенно частите на пъзела отидоха по местата си. Джерард е човекът, инсценирал покушенията срещу Силвестър, и мъжът й знае това. И всичко е свързано с Вимиера. Но как?

Тя спря пред къщата на майка си, скочи на паважа и хвърли юздите в ръцете на дотичалия лакей.

— Откарай ги в обора, Били. Нека да починат няколко часа.

— Разбира се, лейди Тео. — Момъкът отведе конете в обора, за да ги разпрегне.

Докато вървеше по стълбите, Тео продължи да размишлява. Какво се е случило във Вимиера? Силвестър не помнеше, но каквото и да е било, то има нещо общо с Нийл Джерард. Значи той трябваше да й даде отговора… по някакъв начин. Утре ще излезе на разходка с него. Изключително удобен случай! Трябва само да измисли как да се възползва от него.

Тео почука енергично и вратата веднага се отвори.

— Добро утро, Денис — поздрави весело тя. — Лейди Белмонт станала ли е вече?

— Милейди и младите дами са в стаята за закуска, лейди Стоунхеридж.

— Благодаря. Не е нужно да съобщавате за мен. — Тя хвърли камшика на един стол и забърза по коридора, като пътем сваляше ръкавиците си. — Добро утро на всички! — извика Тео още преди да отвори вратата на малката трапезария в дъното на коридора.

— Тео! — Лейди Белмонт я изгледа изненадано. — Много рано си станала.

Тео се наведе и целуна майка си по бузата.

— Вещиците са още в леглото и аз се възползвах от случая да избягам. О, моля те, не ми се карай — добави тя, като видя неодобрението по лицето на майка си. — Казвам го само когато съм с вас, не в тяхно присъствие. Олеле, умирам от глад! — извика тя, без да си поеме въздух. — Излязох от къщи, без да закуся.

— Вчера бях на Кързън стрийт, но Фостър ми каза, че си при Стоунхеридж и не мога да се кача — каза Рози, докато мажеше филийката си с масло.

— Да, Силвестър беше неразположен — обясни ведро Тео. — Понякога страда от силно главоболие. Помниш ли, мамо, и в Стоунхеридж му се е случвало.

— Бедничкият — рече съчувствено Елинор. — Чувала съм за тези лоши рани от войната. Дано вече е по-добре.

— Когато излязох от къщи, спеше дълбоко. — Тео седна до майка си. — Емили и Клариса, искам да ме придружите, защото имам да правя покупки. Може ли да вземем каретата, мамо? Дойдох до тук с двуколката, но в нея няма да се съберем трите.

— Какви покупки? — поинтересува се Емили и й наля кафе.

— Това е тайна — отговори Тео. — Двете ми трябвате за морална подкрепа.

— Каква лудория си замислила пак, Тео? — попита подозрително Елинор. Веднага беше усетила, че дъщеря й излъчва енергия и решителност.

— Аз не правя лудории — отвърна с невинна усмивка Тео, намаза си хлебче с масло и сложи отгоре парче шунка.

— Лейтенант Феърфакс, милейди — обяви икономът още преди Елинор да е успяла да реагира.

— Надявам се, че не преча, лейди Белмонт. — Едуард влезе в стаята за закуска и веднага се обърна към годеницата си.

— Знам, че е още рано, но…

— Но не можа да останеш толкова дълго далече от Емили — довърши изречението Рози. — Наистина не разбирам защо не живееш тук, Едуард. Сигурна съм, че домът ни е по-уютен от твоята квартира, а така ще си спестиш и пътуването.

— Рози! — извика възмутено Емили. — Казваш го, сякаш Едуард не е добре дошъл!

— Глупости! Разбира се, че е добре дошъл — отвърна трезво Рози и посегна към топлите хлебчета. — Просто разсъждавам. С рицаря на Клари е същото. И той се е устроил тук като у дома си.

— Тихо, дете! — скара се Елинор. — Заповядайте, Едуард. Знаете, че винаги се радваме да ви видим.

Едуард се настани до Тео и попита весело:

— Как успя да избягаш от драконите?

— Засрамете се, Едуард! — скара му се Елинор. — Давате лош пример на Рози!

— О, аз не се притеснявам — успокои я Рози. — Наистина ли Мери се е разболяла от жлъчка заради тапетите в китайската стая? Клари каза, че лицето й било зелено като грах, като се появила в салона.

— Това вече е прекалено. Не искам да чуя нито дума повече за Гълбрайтови — отсече Елинор и всички разбраха, че трябва да престанат.

— Няма нищо, мамо. — Тео се усмихна с най-сладката си усмивка. — Ти ще ги поканиш да те посетят, нали? Ще излезете заедно, на покупки или на чай… Нали разбираш, за да ми отнемеш част от товара.

Елинор въздъхна и дъщерите й избухнаха в луд смях.

— Предлагам да се редуваме — каза майката и разкаяно поклати глава.

Едуард пое чашата с кафе, която му подаде Емили.

— Надявам се тази сутрин да ме извините. Дойдох да помоля Емили след закуската да се разходим в парка.

— Ще се наложи да почакаш с разходката — възрази Тео. — Емили и Клари вече обещаха да дойдат с мен на покупки.

— О, така ли? Тогава ще дойда с вас.

— Не ми се вярва, че ще ти хареса, Едуард — засмя се Тео. — Ще се чувстваш неудобно. — Тя се обърна към майка си и попита: — Даваш ни каретата, нали, мамо?

— От мен да мине — въздъхна Елинор. — Но само ако ми обещаеш, че няма да правиш глупости.

— Аз съм омъжена жена, мамо — отговори отвисоко Тео. — Как ти хрумна, че бих могла да се впусна в някоя авантюра?

— Не е толкова трудно да си го помисля — отвърна сухо Елинор.

— Аз трябва да се върна до единайсет, защото Джонатан ще дойде да завърши портрета ми — заяви Клариса. — Каза, че ще го окачи в дома на майка си, на стълбището, и ще даде соаре, за да могат всички да го видят. Като разберат колко е талантлив, ще получи куп поръчки.

— Искам да го видя — заинтересува се Тео. — Как изглеждаш?

Клариса се изчерви.

— Не иска да ми го покаже. Едва когато е готов.

— Аз на твое място ще сваля платното и ще разгледам портрета, когато него го няма — заяви Рози.

— Не искам да го лъжа! — извика възмутено Клариса.

— Не виждам защо. Това е твой портрет и ти принадлежи. Поне аз така мисля.

— Ти имаш същото крайно отношение към обществените правила като сестра ти — отбеляза с усмивка Едуард.

Тео го изгледа изпитателно. Двамата още не бяха говорили на четири очи за катастрофата в рибарската кръчма. Очевидно й е простил, че го е въвлякла в случая, но сигурно е любопитен да разбере какво е станало между нея и Стоунхеридж. Ще му разкаже по-късно, когато му опише и следващия си план, който бавно се оформяше в главата й. Ще има нужда и от неговата помощ, но този път ролята му няма да изисква физическа намеса. Щом му разкаже за подозрението си и изложи новия план, той ще й обещае неограничена подкрепа. Както винаги досега. Тя беше твърдо убедена в това.

Тео се наведе към Едуард и звучно го целуна по бузата.

— Не ставай еснаф.

— Някой трябва да те пази от собствената ти лудост — отговори сърдито Едуард и сведе глава към чашата с кафе, за да не забележат, че се смее.

Тео бе напълно доволна от отговора. Бутна стола и стана.

— Щом Клари иска да е тук след два часа, а аз трябва да се прибера вкъщи, за да изпълнявам желанията на свекърва си, значи е крайно време да тръгваме. Нямам понятие колко време ще продължи пазаруването.

Сестрите й отново започнаха да задават въпроси, но тя се усмихна тайнствено и нареди да приготвят каретата.

След петнайсет минути Тео и сестрите й бяха на път към едно дискретно заведение на Бонд стрийт.