Джейн Фийдър
Избраницата (30)

29.

Веднага щом се увери, че е сама в стаята, Тео отвори очи. Цялата трепереше от отвращение, а по местата, където Джерард я беше докосвал, кожата тръпнеше, сякаш по тялото й бе пълзял охлюв и бе оставил лепкава следа. Чувството, че е опозорена, беше много силно и й причиняваше гадене. Отначало беше шокирана и уплашена и не посмя да се отбранява, а когато се овладя, всичко свърши. Няма да допусна онова влечуго да ме докосне отново, закани се тя.

Тео стана, изплакна устата си, напръска пръстите си вода и се опита да изтрие местата, където я бяха докосвали похотливите му пръсти. Главата продължаваше да я боли, но сега не беше време да се оплаква.

Дали Едуард е видял какво се е случило? За съжаление той беше сам и не би могъл да предприеме нещо, за да я освободи.

Дано да се е сетил да повика помощ. Но независимо дали го е направил или не, тя ще се постарае да си помогне сама.

Щом се върне, Джерард ще я завари будна и нащрек. А ако отново се опита да я докосне, ще види звезди посред бял ден!

Сигурно ключът за желязната верига е у него, каза си тя. И тогава внезапно разбра какво трябваше да направи. Той ще я намери не будна и нащрек, а в същото състояние, в което я беше оставил — с вдигната пола, тялото беззащитно и подканващо. Но щом се приближи до нара и се наведе над нея, тя ще му даде да разбере!

 

 

Силвестър галопираше нагоре по Лудгейт Хил и търсеше Хол Корт. Много скоро видя екипажа на Едуард да чака в края на една уличка. Едно улично хлапе държеше юздите и си чоплеше зъбите.

Едуард стоеше в сянката на един вход, устремил поглед към вратата, където беше изчезнала Тео.

— Слава богу, Джонатан ви е намерил — прошепна облекчено той, когато Силвестър скочи от седлото. — Мисля, че тя все още е вътре. Поне двуколката на Джерард е тук.

— Джерард? Какво общо има Тео с този жалък плъх?

Едуард съкрушено сведе глава.

— Тео смята, че той знае истината за Вимиера.

Силвестър пребледня като смъртник.

— Вие ли, Феърфакс?

Лейтенантът кимна нещастно.

— Наистина нямах намерение да говоря по този въпрос, сър. Още в Испания бях чул разни неща и, естествено, не повярвах нито дума, но Тео… — Той вдигна безпомощно рамене. — След приема у лейди Белмонт тя заподозря нещо и буквално ми изтръгна истината. И тя като мен не повярва нито дума.

Значи тайната, която така отчаяно беше пазил, изобщо не е била тайна? Феърфакс е знаел през цялото време, но дори не му е намекнал, че знае. Тео е знаела от дни, но изобщо не се е притеснила. Чула е историята, но не е повярвала. Какъв глупак беше той! Трябваше веднага да се сети, че тя няма да повярва. Трябваше да има повече доверие в нея.

Радостта, която го прониза, беше толкова силна, че му отне дъха. Все пак той се овладя бързо и нареди строго:

— Разкажете ми как Тео се е забъркала в тази каша.

Изслуша разказа на Едуард с нарастващо неверие и накрая се запита защо е толкова скептичен. Цялата история носеше почерка на жена му. Тя бе задала правилните въпроси на правилните хора, беше си направила изводите и след това се бе хвърлила с главата надолу в хаоса, който той бе подготвил толкова грижливо.

— Какво да правя сега? — попита той, когато Едуард свърши, и въпросът му прозвуча като отчаян вик. — Какво, по дяволите, да правя сега?

Едуард го гледаше изумен и се питаше дали лорд Стоунхеридж не си е загубил ума.

— Трябва да влезем и да я спасим.

— Да, естествено — отвърна нетърпеливо Силвестър. — Това изобщо не е проблем. Искам да кажа, какво, в името на бога, да правя с Тео!

— Аха. — Най-сетне Едуард проумя къде е проблемът. — Вижте, сър, хората, които добре познават Тео, са склонни да правят онова, което тя смята за правилно. Нещо като Мохамед и планината, ако следите хода на мислите ми.

— О, разбира се, че следя хода на мислите ви, Едуард — въздъхна Силвестър. — Но нима не виждате какво се случва, когато оставяме Тео да прави онова, което смята за правилно?

Едуард поклати глава и продължи да обяснява с нарастваща решителност:

— Вижте, сър, според мен вие не преценявате правилно… ако ми разрешите тази забележка. Тео искаше да ви докаже, че е в състояние да ви помогне и че заслужава доверието ви. Ако й се бяхте доверили, тя нямаше да тръгне на своя глава и нямаше да попадне в лапите на онези негодници. Щеше да очаква вие да я включите в плана си и щеше да изпълнява нарежданията ви.

Силвестър се взираше с невиждащи очи в мрачния двор и се опитваше да приеме истината. Ако още от самото начало бе показал на Тео, че й има доверие, и двамата щяха да си спестят тази планина от трудности и мъки. Беше време да се разкрие. Ако и занапред не допуска Тео да участва в проблемите му, тя отново ще действа на своя глава. Ще се опитва да открие онова, което той се опитва да крие от нея, и той няма да е в състояние да й попречи. Днешният случай го доказваше. Само бог знаеше, че той бе положил всички усилия да й попречи, но не успя.

Тя искаше съпруг, който да й бъде партньор във всичко, и той беше принуден да го приеме. Да приеме жена си като равностойна партньорка.

Силвестър се изсмя тихо и очите му се напълниха с топлина. От всички възможни доверени лица той не можеше да си представи по-искрено и по-надеждно лице от своята безумно смела малка циганка. Ако той командва акциите, тя няма да се хвърля в подобни безумни начинания като днешното, без да знае и половината от фактите.

— Как ще влезем в къщата сър? — Настойчивият глас на Едуард върна Силвестър в реалността на Лудгейт Хил. Улицата зад тях беше оживена, градът живееше нормалния си живот, но пред тях бяха мръсният двор и светът на сенките.

— Ще почукаме на вратата, естествено — отговори спокойно лордът. — Какво предпочитате — пистолет или бастун с нож?

— Дайте ми бастуна — помоли Едуард. — Вече знам, че мога да се фехтувам доста добре с една ръка, а и проблемът с пълненето на пистолета отпада.

— Добре. — Силвестър му подаде бастуна и извади двата дуелни пистолета. — Имам още кама в ботуша и един малък пистолет. Въоръжени сме до зъби, приятелю.

Тонът му беше безгрижен, но очите му святкаха убийствено. Не вярваше, че Джерард би навредил сериозно на Тео, защото нямаше полза от това. Но ако вече я беше наранил, както твърдеше Едуард, щеше да плати с кръвта си.

— Ей сега ще почукам. Стойте плътно зад мен, за да не ви видят — нареди тихо той. — Щом вляза, влезте след мен!

 

 

Тео лежеше тихо на нара, дишаше дълбоко и равномерно, и очакваше новата поява на Джерард. Докато той беше някъде навън, вратата се отвори само веднъж и тя усети върху себе си изпитателен поглед — но който й да беше, той бе излязъл веднага. От колко време се нуждаеше Нийл Джерард, за да свърши с момичето в предната стая? Сигурно няма да се забави много. От думите, които бе разменил с грамадния мъж, й бе станало ясно, че той иска само да задоволи спешните нужди на тялото си.

Мускулите й вибрираха от енергия. Въпреки продължаващото туптене главата й беше ясна. Ставаше й все по-трудно да се прави на припаднала. Отново и отново повтаряше в мислите си техниките, на които я беше научил Едуард. Коя от тях ще използва — това зависеше от позицията на Джерард, когато се доближи до нея.

Най-сетне вратата се отвори. Тео моментално стисна очи и се постара да лежи неподвижно, макар че мускулите я боляха от напрежение.

Джерард пристъпи към нара. Тя лежеше в същата поза, в която я беше оставил. Полата й се беше вдигнала почти до коляното и разкриваше дантеления ръб на бельото й. Петте минути с мършавото слугинче бяха утолили глада му, но гледката на окованата, безпомощна графиня Стоунхеридж отново предизвика пулсиране между краката му.

Защо тази жена беше тръгнала на излет в Хамптън Корт с пистолет в джоба? Да, това беше същата жена, която имаше смелостта да се скита в пристанищния квартал. Дали го подозираше?

Дори да е така, това вече нямаше значение. Тя беше точно там, където той искаше да бъде. Ще я държи тук два дни и това ще унищожи напълно доброто й име. Ако аз поискам така, помисли самодоволно той и побърза да се поправи: ако Стоунхеридж иска така. Ако съпругът на дамата откаже да се подчини на условията му и продължи да търси истината… Невъзможно.

Но след като малката красавица е в негова власт, защо да не се позабавлява с нея — и да направи скандала истина? Той навлажни с език пресъхналите си устни. Стоунхеридж няма да се опита да си отмъсти, защото Джерард ще използва подписаното му признание за проявена страхливост пред лицето на врага. А графиня Стоунхеридж няма да разкаже на съпруга си какво е преживяла по време на пленничеството си. Никоя жена не би признала доброволно на съпруга си, че е спала с друг мъж. Дори да е било насила. Защото мъжът й ще се отврати от нея.

Джерард се приближи още малко до нара, впил поглед в неподвижното тяло.

„Ела по-близо! Дяволите да те вземат, ела по-близо!“ — умоляваше безмълвно Тео. Ако не беше веригата, щеше да го изрита, но не посмя да поеме този риск и да пропилее единствения си шанс.

Тя премести тежестта си върху сламеника и неспокойно раздвижи единия си крак.

Чу как Джерард задиша ускорено. После усети топлината на тялото му. Имаше чувството, че всяка пора и всяка клетка от кожата й са напрегнати до крайност и силно чувствителни. Усети приближаването му, но не отвори очи. Почакай още малко!

И тогава дойде моментът, когато той вече беше достатъчно близо. Ръката й се стрелна напред и тя заби пръсти в очите му. Тя се извъртя гъвкаво и се хвърли върху него. Джерард изпищя пронизително и отчаяно закри очите си. Тео се метна отгоре му и го затисна с дебелата верига. После изпълзя назад и се изправи.

В същия момент някой задумка с юмруци по входната врата. Човек отвътре се втурна да отвори. Джерард лежеше, притиснат от железните брънки, и разтъркваше очите си, които като по чудо бяха останали в орбитите си.

Тео пое дълбоко дъх. По лицето й течеше пот, но вените й пулсираше триумф. Вслуша се в шума и си каза, това е Едуард. Не сам, естествено. Сигурно Стоунхеридж с него и ще разбере, че тя се е освободила сама. Или поне отчасти. Дано това го умилостиви… поне малко.

Страхотният й план се провали. Провали го собствената й неспособност и импулсивност. Стоунхеридж имаше пълното право да я накаже най-строго.

— Дайте ми ключа! — заповяда Тео и дръпна крак. Веригата се опъна още повече.

Джерард захърка и се задави. Трескаво заопипва жакета си, за да стигне до вътрешния джоб. Долу отекна пистолетен изстрел и някой изрева. Къщата се разтресе.

— Побързайте — рече студено Тео и леденият гняв в очите й отстъпи място на презрение. — Иначе ще се поразходя в тази хубава стаичка и тогава… Нали знаете, че ви дължа малко тормоз… макар да се съмнявам, че си струва да се напрягам.

Джерард извади ключа от джоба си и й го връчи с трепереща ръка.

— Благодаря. — Тео грабна ключа и си каза, че когато съпругът й я намери, ще има нужда от помощ. По-добре похитителят й да остане с веригата на шията, докато се появи Силвестър. — Ще го използвам по-късно — обяви спокойно скръсти ръце на гърдите си и се обърна към вратата, която се отвори с трясък.

Силвестър обхвана сцената с бърз поглед. Заля го вълна от сладко облекчение. Каквото и да бяха причинили на Тео, тя беше цяла и невредима. В сивите очи блесна смях, когато Тео реагира на появата му с обичайното предизвикателно накланяне на главата. Но днес в погледа й имаше и страхлив въпрос и това го изпълни със задоволство.

— Я виж ти, скъпа моя — произнесе провлечено той. — Както изглежда, ти нямаш нужда от рицарските ни услуги.

— За съжаление не успях да се измъкна от къщата — обясни Тео, стараейки се да му покаже, че оценява високо усилията, които е положил. Положението й и без това беше ужасно.

— Просто не си имала нужното време — кимна спокойно той. — Не мога да си представя друга причина.

Едуард се изкиска задавено и се закашля, за да го прикрие.

— Как те нарани той? — попита Силвестър и нежната ирония в гласа му изчезна.

Тео опипа внимателно тила си.

— Някой ме удари по главата… но не тази жалка твар.

Силвестър кимна.

— Въпреки това ще го запиша в неговата сметка. Затворете вратата, Едуард. Трябва да уредя още една сметка и не искам никой да ми пречи.

Той щракна с пръсти и Тео му подаде ключа за веригата. Все още не знаеше как да тълкува моментното настроение на съпруга си. Той излъчваше огромна опасност, но тя изобщо не се чувстваше заплашена. Все пак беше по-добре да не говори много и да се подчинява на нарежданията му.

Едуард спусна едното резе и застана на прага с бастун в ръка. Тео забеляза, че ножът е изваден и по острието лепне кръв. През това време Силвестър я освободи от веригата, хвана другия край и го дръпна.

— Време е за малък разговор, Джерард — заговори любезно той. — Едуард, моля ви да запомните всяка дума, която ще чуете.

— Точно такъв беше планът ми — обяди се Тео, забравила решението си да мълчи. Това беше чудесна възможност да спаси кожата си. — Исках да го накарам да говори.

— С теб ще се занимая по-късно, циганко. Ако искаш да намалиш наказанието, което те очаква, съветвам те да си затвориш устата.

Това вече прозвуча като заплаха, но Силвестър никога не я наричаше „циганко“, когато беше много сърдит. Тео застана до Едуард, който й се усмихна и в очите му светна тържество.

— Не съм изгубил сръчността си — пошепна в ухото й той и й показа окървавеното острие.

— Ти винаги си бил първокласен фехтовач — отвърна с усмивка тя и го целуна по бузата. — Уби ли го?

— Не, разбира се. Само го одрасках, но това го вразуми. Беше размахал насреща ни дебела тояга.

— Нека се върнем за малко във Вимиера, Джерард — рече Силвестър. Нави веригата на ръката си и пристъпи към нара. — Убеден съм, че имаш какво да ми кажеш.

Мълчание.

— Говори, ако обичаш — настоя спокойно Силвестър. — Нали не искаш да ми създаваш повече трудности, отколкото е необходимо? Аз те познавам добре, стари приятелю. Какво се случи през онзи ден? — Той дръпна веригата малко по-рязко и Джерард отговори задавено:

— От ротата ти бяха останали съвсем малко хора.

— През целия ден бяхме много по-малко от французите. — Силвестър говореше напълно безизразно, но очевидно се бе пренесъл в миналото. Стоеше в тясната, мрачна стаичка в Лудгейт Хил, но в спомена си отново беше в горещата португалска равнина, взираше се в залязващото слънце и следеше напредването на французите.

Френската линия се приближаваше неумолимо. Неговите войници стреляха срещу залязващото слънце. Сержант Хенли отиде при него и му каза нещо, което отдавна очакваше да чуе. Вече нямаме муниции. Ще отблъснем и тази атака, но за следващата нямаме муниции.

Къде, по дяволите, се бави Джерард? Силвестър се обърна към веригата от хълмове в далечината. Между две възвишения проблясваше синьото море. Зад него беше мостът, който му бяха заповядали да удържи. Джерард трябваше да доведе подкрепление по този мост.

За момент Силвестър видя отново подлия страхливец на нара, после пак се пренесе в Португалия. Върна се в изгорената от слънцето равнина. Спомените го връхлитаха отвсякъде: лица откъси от разговори, ужасната безпомощност, когато му стана ясно, че е принуден да капитулира, след като цял ден е удържал моста срещу превъзхождащата го неприятелска армия. През цялото време той и войниците му се риеха, окрилени от вярата, че ще дойде подкрепление. А сега щяха да се предадат и кръвта на младите, мъже, паднали върху сухата земя наоколо, щеше да се е проляла напразно.

Дупката в паметта му изведнъж се запълни. Лицето на младия ефрейтор, който се беше изкачил на самия връх на сухото дърво край реката, за да наблюдава, изникна съвсем ясно в съзнанието му. Момъкът бе слязъл от поста си, за да докладва. Говореше задъхано, очите му се въртяха диво. Новината, която донесе, звучеше невероятно. Британски войници се появили на възвишението зад моста. Той видял как проблясва леща на далекоглед. Огледали бойното поле… и се върнали обратно.

В първия момент Силвестър не разбра какво означава тази вест. Помоли момчето да я повтори. След това се ядоса. Заяви му, че горещината и страхът са помътили ума му и са замъглили погледа му. Но ефрейторът отново повтори невероятната вест.

Малкият му отряд е изоставен. Подкреплението, водено от капитан Джерард, няма да се появи. Защо? Още докато командирът се опитваше да приеме този ужасяващ факт, младият ефрейтор падна, покосен от вражески куршум. Френската орда се понесе през равнината, надавайки боен вик: „Да живее императорът!“. Силвестър заповяда на оцелелите да сложат оръжие. И без това вече нямаха муниции. Само ефрейторът и сержант Хенли знаеха, че подкреплението няма да дойде. Но и сержантът загина от френски байонет.

Пред военния съд капитан Нийл Джерард даде показания, че когато пристигнал начело на подкреплението, майор Гълбрайт вече бил предал полковото знаме и капитулирал безусловно. Причината? Тя бе изгубена в мъглата на амнезията. Батальонът на Джерард подгонил французите през равнината, но не могъл да ги победи.

Силвестър имаше чувството, че в главата му струи ослепителна светлина. Почувства се освободен от огромна тежест. Нийл вероятно предполагаше, че приятелят му не знае нищо за страхливото му оттегляне. Само острите очи на младия ефрейтор и блясъкът на далекоглед го бяха издали. Затова по време на процеса не беше нужно да прави нищо друго, освен упорито да твърди, че е изпълнил заповедта, която е получил, а майор Гълбрайт — без нито един жив свидетел, обвинен от собствените си действия, въпреки че мотивът оставаше загадка — не беше в състояние да обори твърденията му. Но защо тогава Нийл се опитваше да го убие?

— Да — проговори Силвестър и сложи край на потискащото мълчание, което бе надвиснало в стаята. — Да, французите ни превъзхождаха по сила, затова ти ни изостави на произвола на съдбата.

— Видяхме ви от хълма. Нищо не можех да направя. Зад веригата от хълмове чакаха още три френски полка — заобяснява възбудено Джерард. — Аз имах само сто и петдесет души. Ако ви бяхме дошли на помощ, щяха да ни изколят заедно с вас. Проклятие, Силвестър, онези от главната квартира изобщо нямаха представа какво искат от нас.

— Имаха, разбира се — възрази трезво Силвестър. — Ако ти се бе присъединил към нас с хората си, щяхме да удържи моста още два часа, докато пристигне армията. Ние останахме без муниции, Джерард. — Гласът му нанасяше удар след удар и всички бяха смъртоносни. — Само заради това спряхме да се бием.

— Не! Не се самозалъгвай! — извика пронизително Нийл. — Щяха да изколят всички ни. Ти беше в равнината и не можеше да видиш онова, което аз видях от хълма.

— Затова ли просто се обърна и избяга? — попита ледено Силвестър. — Ние паднахме, изгубихме полковото знаме, изгубихме моста. Загуба, откъдето и да го погледнеш. Но искам да ми кажеш още нещо… — Гласът му прозвуча изненадващо меко. — Защо се опитваше да ме убиеш? Ти унищожи доброто ми име. Ти ме принуди да се уволня от армията. Нима това не ти беше достатъчно? Защо искаше да ми нанесеш и последния удар?

В мътните кафяви очи на Джерард проблесна страх.

— Сержантът ми…

— Аха — кимна бавно Силвестър. — О’Фланъри, нали? Той те изнудва.

Джерард не отговори и Силвестър изкриви лице в гримаса на отвращение. Обърна се рязко към Едуард и очите му под синкаво оцветения белег светнаха като пламтящи въглени.

— Чухте ли всичко, Феърфакс?

Едуард застана мирно, а Тео се отдръпна към вратата с желанието да стане невидима. Онова, което ставаше между тримата мъже, беше извън нейния живот. Те се намираха в свят, където важаха други правила и дебнеха страшни опасности.

Силвестър кимна и пусна веригата. Джерард седна на нара и започна да разтрива изтръпналите си мускули. Лордът свали жакета си и започна да навива ръкавите на ризата.

— Едуард, отведете Тео в каретата и ме чакайте. Трябва да уредя още нещо тук. Сигурен съм, че това ще е най-приятната част от днешния ден.

Джерард пребледня като смъртник. Продължи да седи на нара и да мачка врата си, докато наблюдаваше като хипнотизиран как Силвестър разголи силните си лакти, сви и протегна ръце и разтърси пръстите, за да разхлаби мускулите.

Тео осъзна, че не бива да допусне онова, което ей сега щеше да се случи. Все едно дали разбираше детайлите на проблема или не. Не изпитваше и капчица съчувствие към жалкия Нийл Джерард и все още я побиваха тръпки при спомена за докосването му — но знаеше, че ако Силвестър се поддаде на убийствения си напор за отмъщение, ще се случи нещо ужасно и невъзвратимо, което ще го преследва до края на живота му.

Тя се придвижи безшумно до него и сложи ръка върху лакътя му. Той обърна към нея лице, побеляло от гняв, и тя се уплаши, но гласът й прозвуча спокойно:

— Знам как се чувстваш, Силвестър. Знам, че си убеден в правото си да отмъстиш. Но ти получи онова, за което дойде тук. Ако се захванеш с него, ще го убиеш. Той не е дорасъл за теб. Само го погледни — той е въшка… или не, Рози ще каже, че не бива да обиждаме въшките по такъв начин. Той е достоен за отвращение и е жалък страхливец, но не си струва да му отмъщаваш. Наистина ли ще ти достави удоволствие да смачкаш тази жалка твар? Ще изпиташ ли удовлетворение от насилието?

Силвестър бавно се върна в настоящето и осъзна къде се намира и какво иска да извърши. Погледна в изпълнените със съчувствие очи на Тео, чу мъдрите й думи и разбра, че само след минута щеше да изгуби контрол над себе си. Знаеше, че щом забие юмрук в мършавото тяло на своя някогашен приятел, ще се самозабрави и ще потъне в оргията на кървавото отмъщение. А после до края на дните си ще се измъчва от унижение и ще се съмнява в умението си да се владее.

— Моля те — прошепна нежно Тео и помилва бузата му. — Всичко свърши, любов моя. Пусни го да си върви. Аз съм до теб. Ще ти помагам.

Той потъна в сините езера на очите й, прие облекчаващия балсам на думите й. Видя в очите й онова, което помнеше от часовете, когато тя седеше до леглото му и облекчаваше болката му, и се освободи от мъчещия го гняв. Обхвана китката й и несъзнателно я прокара отново по бузата си.

— Да — прошепна той с болезнена усмивка. — Ти си до мен, любов моя. И ще ми помагаш, каквото и да правя и да казвам.

— Ти се омъжи за жена от семейство Белмонт — отвърна Тео и се усмихна облекчено: тонът му се бе променил, а очите му светеха по съвсем нов начин. — Аз съм част от живота ти, все едно харесва ли ти, или не.

Той обхвана нежно брадичката й и задържа погледа й.

— Вече установих, че ми харесва. Даже много. — Наведе се и я целуна съвсем леко по устата. — Ние с теб имаме още много да си говорим, моя скъпа съпруго.

Тео кимна безмълвно.

— Може би е по-добре вие да вземете екипажа, сър — обади се колебливо Едуард. — Ако ми поверите коня си, ще отида на Кързън стрийт и оттам ще си взема екипажа.

— Планът звучи разумно — кимна спокойно Силвестър и се обърна към треперещия Джерард: — Предлагам ти да направиш едно дълго пътуване в чужбина. Няма да настоявам за нов военен съд, но няма и да се наложи, щом лейтенант Феърфакс даде показания за признанието ти.

Той облече жакета си и за момент задържа в ръката си единия от дуелните пистолети.

— Бих те предизвикал, но мъжът рискува честта си, ако излезе срещу страхливец. Да вървим, Тео.

Той я избута енергично от мрачната стаичка и двамата заслизаха по стълбите. От една врата на парапета надникна смъртно уплашено лице. Тео веднага забеляза, че вратата е пробита с изстрел. Спомни си кръвта по ножа на Едуард и се запита колко хора в тази жалка дупка сега ближат раните си. Във всеки случай никой не им попречи да напуснат къщата.

Силвестър настани Тео в екипажа и седна до нея.

— Ще се видим по-късно, Едуард. — Наведе се към спътника им и стисна здраво ръката му. — Един мъж не би могъл да си пожелае по-надежден съюзник.

— Ами аз? — попита възмутено Тео. — Аз съм много надеждна съюзница.

— Това е тема на предстоящия ни разговор — отговори съпругът й, опитвайки се да скрие усмивката си. — Дай ми юздите, момче.

Хлапакът отскочи настрана, улови сръчно подхвърлената монета и побягна, зарадван от добрата печалба.

— Аз съм също толкова добра съюзница като Едуард — повтори упорито Тео. След като всичко завърши добре, тя беше решена да извлече капитал от голямото събитие. — Признавам, че планът ми претърпя неочакван обрат, но резултатът е същият. Ти имаш признанието на Джерард и обективен свидетел.

— Правилно — кимна спокойно Силвестър и попита: — Как е главата ти?

— Малко ме боли — призна тя. — Да, знам, че нещата се объркаха, но не виждах какво друго мога да направя.

— При дадените обстоятелства те разбирам напълно — увери я той.

— Обичам те — каза Тео в случай, че той все още не е разбрал за какво става дума.

— Да, знам — отговори Силвестър все така спокойно. — А аз те обичам от мига, в който те видях за първи път. Ти поставяше търпението ми на огромно изпитание, скъпа, но любовта си остава. — Погледна я и строгото му изражение моментално изчезна, а винаги хладните очи светеха от любов.

— Никога, дори в най-смелите си сънища… май е по-добре да кажа: в най-страшните си кошмари, не съм си представял, че ще се влюбя безнадеждно в една страстна, безумно смела, дебелоглава, дива циганка. Но точно това се случи.

Тео се усмихна с разбиране и се замисли за дядо си. Все едно какво се крие зад условията в завещанието му, той не е имал намерение да я нарани. Може би е чул нещо за Силвестър Гълбрайт… нещо, което го е накарало да вярва, че наследникът на титлата ще направи внучката му щастлива. Старецът беше толкова потаен и плетеше такива интриги, че тя не би се учудила, ако разбере, че след смъртта на сина си е положил всички усилия да разбере нещо повече за живота и характера на своя наследник. Каквато и да е истината, крайният резултат щеше да му хареса — както се харесваше и на всички други, а на внучка му доставяше толкова радост.

Тео се притисна към съпруга си и облегна глава на рамото му. Изпълваше я дълбоко чувство на вътрешен мир. Имаше чувството, че от раменете й се е смъкнал тежък товар.

Спряха пред къщата и Силвестър скочи от капрата. Тими се втурна да поеме конете. Силвестър вдигна Тео и я пренесе на ръце до входната врата.

— Наред ли е всичко, милорд? — попита загрижено Фостър.

Въпреки проявената смелост Тео изглеждаше доста изтощена.

— Не съвсем, но всичко ще се оправи — увери го Силвестър. — Кажете на Дора да приготви студен компрес и арника и да отнесе всичко в спалнята на лейди Тео.

Фостър не можа да скрие уплахата си.

— Веднага, милорд. Лейди Емили, лейди Клариса и лейди Рози очакват завръщането ви в библиотеката.

— О, я виж ти! Добре, в такъв случай отнесете лекарствата в библиотеката. — Силвестър се запъти нататък, без да изпуска жена си от ръцете си.

— Какво се е случило, за бога? — Емили скочи и се втурна към тях. — Бледа си като призрак, Тео?

— Не се притеснявайте, нищо ми няма — отговори бързо Тео. — Аз… ами, спънах се на улицата и щях да попадна под колелата на една карета, но Силвестър ме измъкна в последния момент.

Съпругът й се въздържа от коментар и само Рози забеляза вдигнатите вежди и потръпващите ъгълчета на устата.

Лакеят пристигна с лекарствата и ги остави на ниската масичка до дивана. Всички изчакаха излизането му, без да заговорят. Силвестър усещаше едва потисканата възбуда в помещението, но не каза нищо. Застана зад Тео и внимателно раздели косата на тила й, за да огледа цицината.

Тео също усети общото вълнение.

— Какво има? — попита любопитно тя. Особено Клариса сияеше от радост.

— О, Тео, Джонатан получи фантастична поръчка! Ще нарисува дъщерята на лорд Декатур. Веднага след това поиска ръката ми от мама и тя се съгласи! — Клариса захълца от щастие и засрамено се извърна настрана.

Тео се усмихна сърдечно, опитвайки се да не издава болката си, докато Силвестър я преглеждаше.

— Това е прекрасно, мила.

— Да, но не е изненада — отбеляза Рози, докато си избираше бисквитка от чинията пред нея. — Клари се държи, сякаш някога е имало съмнения.

— Във всеки случай дойдохме да ти съобщим новината — намеси се бързо Емили, за да предотврати избухването на Клариса. — Освен това имаме въпрос към Стоунхеридж. — Той вдигна изненадано глава и тя го дари с плаха усмивка. — Решихме да направим двойна сватба и…

— Каква прекрасна идея! — извика въодушевено Тео. — Ще се венчаете в Стоунхеридж, естествено.

— Но разбира се — подкрепи я Силвестър.

Емили се изчерви.

— Знам, че ще е прекрасно, но ние искахме да попитаме нещо друго. Много бихме искали именно вие да ни отведете пред олтара, Стоунхеридж. Какво ще кажете?

— Никой друг не ни се струва подходящ — допълни Клариса. — Чичо Хорас… братовчедът Сесил… те не принадлежат по същия начин към семейството.

Силвестър се усмихна с цялата сърдечност, на която беше способен. Намокри една кърпа със студена вода и внимателно я сложи върху тила на Тео.

— Чувствам се дълбоко почетен.

— Ще отведете ли и мен пред олтара? — попита сериозно Рози и избърса лепкавата си уста. — Когато му дойде времето.

— Не, няма да го допусна — отговори сухо Силвестър и намаза подутото място с мехлем от арника. — Не искам да изложа някоя бедна душа на такава жестока съдба.

Емили и Клариса се закискаха, но Рози изобщо не се впечатли.

— Май сте прав. Пък и аз не очаквам да се омъжа. Трябва да намеря човек, който да проявява специален интерес към паяци и тем подобни, а не вярвам, че мъжете харесват такива неща.

— О, не го казвай. Подходящият мъж често се появява напълно неочаквано — обясни весело Тео и нежно стисна ръката на мъжа си. — Да не говорим, че произхожда от невъзможно семейство.

— Даже от семейство като Гълбрайтови — засмя се безгрижно той.

— Ти не си Гълбрайт — поправи го строго Тео. — Според мен си подхвърлено дете.

В този момент Елинор буквално влетя в помещението, забравила обичайното си самообладание.

— Тео, момичето ми, какво се е случило? Фостър каза, че си ранена.

— Спънала се на улицата и една карета за малко да я прегази — разказа делово Рози. — Поне Тео казва така. Стоунхеридж обаче си мълчи.

Елинор хвърли остър поглед към зет си и се наведе да прегледа раната на дъщеря си. Силвестър се усмихна с лека ирония, но не благоволи да даде обяснения.

— Няма сериозни поражения, мадам. Кожата е цяла.

— Прав сте — отговори тихо тя, опипвайки подутината. — Сигурно те боли главата, миличка.

— Вероятно има чувството, че я удрят чукове — кимна Силвестър. — Най-добре да я настаним в леглото. Нали ще ме извините, мадам? Незабавно ще я отнеса горе.

— Да, разбира се. Ще предложа на лейди Гълбрайт и Мери да дойдат с нас на Брок стрийт, за да обядваме. Те тъкмо се качиха в стаите си, за да си свалят шапките.

Елинор напразно се постара да прикрие израза на умора по лицето и досадата в гласа си. Вече беше прекарала безкрайна сутрин с двете дами.

Силвестър енергично поклати глава и вдигна Тео от дивана.

— Наистина не е нужно да се занимавате повече с майка ми, мадам. Ако тя не е в състояние да си намери забавление за следобеда, ще й кажа да върви по дяволите.

Елинор се опита да остане сериозна, но не издържа и избухна в смях.

— Не бих казала, че това са думи на любящ син, Силвестър, но съм напълно съгласна с вас. Хайде, момичета, Тео трябва да си почива.

— Но аз нямам нужда от почивка, наистина нямам — възпротиви се Тео, докато мъжът й я носеше по стълбата.

— Бъди послушно момиче — укори я строго Силвестър. — Ще си легнеш и няма да мърдаш.

— Ами главата ми?

— Всъщност аз нямам никакво намерение да се занимавам с главата ти.

— О, така ли? — Тео премести тежестта си и обви ръце около шията му. — Това, разбира се, е нещо друго. Съгласна съм.