Джейн Фийдър
Избраницата (20)

19.

Тео зави точно навреме по Аудли стрийт, за да види как Силвестър се качи в наемен файтон. Без да се бави, тя махна на следващия и се настани на седалката.

— Следвай файтона пред нас — нареди тя и се потърси от лошата миризма на вехтото превозно средство.

— Както кажете, милейди. — Файтонджията плесна с камшика и потегли, надявайки се пътуването да продължи колкото може по-дълго.

Едва когато завиха на следващия ъгъл и колелата затрополяха по паважа, Тео се сети, че не е взела пари. Все едно. Силвестър ще плати и своя, и нейния файтон. А пък ако го изгуби, ще се върне на Кързън стрийт и ще плати там.

Къде отиваше Силвестър? Тео отметна мазната кожена завеска пред прозорчето и се загледа към тъмната улица. Не познаваше квартала, пред който се движеше файтонът. За съжаление познаваше само няколко квадратни мили от Лондон, където живееше висшето общество. Явно Силвестър не отиваше в някой клуб на Сейнт Джеймс. Дотам можеше, да иде и пеша.

След цяла вечност файтонът със Силвестър зави към брега на Темза и продължи покрай реката. Тук въздухът беше съвсем друг. Вонеше на мръсотия и пушек, на човешки нечистотии и на водораслите, полепнали по изтърканите стъпала, които слизаха към водата.

Тео провря глава през прозореца и извика на файтонджията:

— Виждате ли ги още?

— Да, да — успокои я човекът. — Тъкмо завиха по Док стрийт. Осмелявам се да ви кажа, че това не е място за изискани дами.

— Виждам — отвърна кратко Тео и се прибра във файтона. Каква работа имаше Силвестър в този съмнителен квартал?

В коя област от частната му сфера проникваше този път? Неловкостта й нарастваше с всяка секунда. Фините косъмчета на тила й настръхнаха от недобро предчувствие. Много й се искаше да извика на файтонджията да кара обратно, но не го направи. Защото трябваше да каже на Силвестър нещо много важно. Искаше да му го каже веднага. Като го чуе, той ще разбере, че тя не си пъха носа в личните му работи.

От друга страна… ако на това съмнително място се натъкне на някои важни сведения за миналото му, тя няма да си затвори очите. Беше достатъчно честна пред себе си, за да си го признае.

Файтонът зави по тясна, тъмна, павирана уличка, където миришеше толкова силно на боклуци и гнило, че Тео едва дишаше. Другият файтон бе спрял на отсрещната страна, вероятно по указание на Силвестър. В тази част на града рядко идваха файтони и той сигурно беше поръчал на файтонджията да го чака, за да се прибере вкъщи.

Ръждясала желязна табела се полюляваше над тясната врата на стара дървена къща и скърцаше жално. През малки, неостъклени прозорци излизаха кълба дим. Зад тях трепкаше мътна светлина и се чуваха груби гласове. Нещо падна с трясък на пода и някой изкрещя сърдито. Разнесе се дрезгав смях, придружен от поток неприлични думи. След минута вратата се отвори, отвътре излетя мъж и падна по лице в канавката.

Ръмжейки като звяр, той се надигна и се втурна обратно със сведена глава и заплашително размахани ръце.

Тео едва успя да се отдръпне, когато мъжът повторно излетя навън, този път следван от гневна жена с червено лице, която размахваше точилка.

— Изчезвай от моята кръчма жалки глупако — излая жената и добави няколко ругатни, които бяха нови дори за богатия репертоар на Тео. — Върви при твоята старица, Том Бриг, и не се карай с гостите ми. — Тя се наведе над падналия, опряла ръце на хълбоците. Навитите й ръкави разкриваха масивни ръце, под мръсната престилка се подаваше дрипава фуста. С последна грозна ругатня тя обърна гръб на скандалджията и си влезе в кръчмата. Вратата се затвори и уличката потъна в мрак.

Том Бриг се надигна на колене, изхленчи жално и отново се отпусна в калта. Главата му потъна в купчина гнили зелеви листа и той затвори очи. От устата му закапа пяна воняща на вкиснала бира.

Тео направи гримаса, слезе от файтона, мина покрай падналия и смело блъсна затворената врата. Тя се отвори и младата лейди се озова на прага на квадратно помещение, чийто под беше посипан с мръсни трици. В откритото огнище гореше торф и пълнеше помещението с хапещ пушек. От черните греди на тавана висяха свещници и лампи с рибено масло, които също пушеха.

Очите й се насълзиха от дима и в първата минута не можа да види нищо. После изведнъж чу мъжки глас:

— Я погледни към вратата, Мег! Виж какво ни е довлякло течението на реката!

Двайсетина глави се обърнаха към Тео. Мъжете я зяпнаха с кървясали, похотливи очи и се ухилиха зарадвано. Тео се ужаси от черните дупки в устите им, а изпаренията от немитите тела и гнилия дъх от устите им я обгърнаха в задушаващ облак. Най-сетне видя Силвестър, който седеше на бара с канче в ръце.

Той също я видя и в първата минута не повярва на очите си. Дали пък не е погълнал твърде много евтин джин, та му се привиждат разни неща? Качулката на наметката от червено кадифе се бе свлякла от главата й и образуваше невероятен контраст със синьо-черната коса. Очите й изглеждаха тъмни и бездънни на свежото, загоряло от слънцето лице, а устните й бяха полуотворени, сякаш се готвеше да съобщи важна новина.

Докато Силвестър трескаво се опитваше да се убеди, че необичайната посетителка наистина е жена му, Тео стигна до него, без да се притеснява от мръсните ръце, които се лепяха по наметката й, нито от грубите гласове, които й отправяха куп неприлични предложения.

— Искам да ти кажа нещо, Силвестър. — Тя се усмихна и сложи ръка върху неговата. — Вече знам, че не си ме наранил по никакъв начин. Според мен просто бях…

Междувременно лордът си бе възвърнал дар слово.

— Сигурно съм полудял. Какво търсиш тук, дявол да те вземе?

— Последвах те — обясни спокойно тя. — Какво пиеш? — Посегна към канчето и помириса течността. — Май е джин. Мирише отвратително, но предполагам, че в такива кръчми не се пие друго.

Тя се обърна и се огледа любопитно. Силвестър беше до нея и вече нямаше от какво да се бои.

— Защо си дошъл в тази пристанищна кръчма, Стоунхеридж?

Силвестър се запита дали веднага да й извие врата или да почака, за да се наслади докрай на процедурата.

— Как смееш да излизаш след мен посред нощ? — попита най-сетне той, макар да съзнаваше, че думите не са в състояние да изразят чувствата му.

— Исках да ти кажа нещо. Стана ми ясно, че наистина не си ме наранил. Вече не ти се сърдя, че си ме убедил да се омъжа за теб — обясни сериозно тя и леко стисна ръката му. Очите й изглеждаха огромни в задименото помещение.

— Възхитен съм да го чуя — отвърна той с лек сарказъм. — И тази важна информация, естествено, не е могла да чака подходящото време и място.

— Не, разбира се, че не — заяви Тео и отпи глътка джин. — Пфу! Отвратителен вкус.

Силвестър гневно изтръгна канчето от ръцете й и я плесна по ръката. Така успя да облекчи малко чувствата си, но това не му беше достатъчно.

— Тук не мога да те накажа, както заслужаваш, но кълна се в бога, с радост ще те отведа вкъщи — заяви мрачно той и хвърли монета на мазния тезгях. — Ти успя да осуетиш плановете ми и се изложи на опасност…

— Това не е вярно — отвърна спокойно Тео, когато той хвана ръката й и я поведе към вратата. — Много добре знаеш, че аз умея да се оправям с трудностите.

— Ще ти кажа само едно, моето момиче: никога няма да се оправиш с трудностите, които аз ще ти създам — увери я той и двамата излязоха от кръчмата.

— Какви планове съм осуетила? — попита Тео, спъна се в неравния паваж и се притисна до него. — Моля те, плати на файтонджията. Забравих да си взема пари.

Силвестър извъртя очи и изпрати безмълвна молитва за търпение към небето. Извади от джоба си кесията и я отвори.

— Видя ли мъжа в ъгъла? — попита с интерес Тео. — И той изглеждаше, сякаш мястото му не е в такава кръчма… както ние с теб. Ще ми кажеш ли какво търсеше тук, Стоунхеридж?

Силвестър спря рязко.

— Какъв мъж? — попита подозрително той.

— Ако влезем пак, ще ти го покажа — усмихна се подигравателно тя. — Беше закрил лицето си с шал от най-фина вълна и носеше ботуши за езда. А наметката му беше с копринена подплата.

Силвестър изглеждаше смаян.

— Как видя всичко това?

— Наблюдателна съм. Като Рози. Може да е късогледа, но нищо не убягва от очите й.

— Ще ми платите ли най-сетне, господине, или ще си стоите тук цяла нощ да си приказвате? — попита нетърпеливо файтонджията. — Струва два шилинга.

— От Кързън стрийт дотук? Това е изнудване!

— Казах му да те следва от разстояние — обясни примирително Тео. — За да не те губи от поглед, трябваше много да внимава.

— Да, много трудна задача. Ясно ми е, че съм му задължен — промърмори саркастично Силвестър и подаде на файтонджията исканата сума.

— Искаш ли да влезем пак, за да ти покажа онзи мъж?

— Не. — Той отведе Тео при другия чакащ файтон. — Момче, карай до онзи ъгъл и спри там. Ще ти кажа кога да продължиш. — Той се качи след Тео във файтона, вдигна кожената завеска и впи поглед във вратата на рибарската кръчма, файтонът спря под сянката на един издаден покрив.

— Кой е този мъж?

— Ако знаех, нямаше да съм тук.

— Няма ли да ми кажеш нещо повече?

— Не. И се радвай, ако това е единственото наказание за безумната ти постъпка тази вечер.

Тео погледна изваяния му профил и си каза, че няма за какво да се тревожи. Устните му потръпваха издайнически, а тонът на гласа му го изобличаваше.

Тя се облегна назад, защото мястото не беше достатъчно, за да гледат и двамата през прозореца, и отново се запита какво е довело Силвестър в тази пристанищна кръчма. Прозрението дойде много бързо:

— Заради нападателите днес следобед! Някой ги е насъскал срещу теб и те са ти казали, че ще го срещнат тук.

Тео е по-умна, отколкото е добре за нея, каза си ядно Силвестър. Но не реагира на думите й, само продължи да се взира във вратата на кръчмата.

Най-сетне търпението му бе възнаградено. Висок, слаб мъж излезе на улицата и спря за миг, за да се увие с вълнения шал. Бялата копринена подплата на наметката му светна за миг в мрака, когато той се обърна и погледна наляво и надясно.

Силвестър не видя лицето му, но моментално го позна, фигурата и начинът, по който държеше раменете си, го издадоха. Силвестър и Нийл Джерард бяха съученици. Познаваха се от десетгодишната си възраст, когато се криеха заедно от по-големите момчета в училището.

— Велики боже — пошепна изумено той и бързо спусна завеската. Нийл сигурно го е видял в кръчмата, но не знаеше, че Силвестър също го е познал. Вероятно е обърнал внимание на необикновената поява на Тео. Сигурно е чакал наемните убийци, за да му докладват. Когато не са се появили и вместо тях е дошла жертвата, той е разбрал, че планът му е претърпял провал.

Да, Нийл сигурно вярваше, че Гълбрайт не го е забелязал. С възмутителната си поява в кръчмата Тео му бе оказала двойна услуга. Първо, бе отклонила вниманието на всички, второ, му даде възможност да идентифицира противника си.

— Кой е този човек? — попита тихо Тео, когато Силвестър почука с бастуна си, за да даде знак на файтонджията да потегли.

— Не знам — излъга той. Тео не биваше да има нищо общо с неговия проблем. Тя беше твърде импулсивна и непредвидима. Приличаше на нестабилно огнено колело, което всеки момент ще падне от рамката и ще продължи по свой собствен, случаен път. След тазвечерното приключение не се знаеше какво още ще направи, ако й даде някакви сведения.

— Но ти трябва да знаеш кой ти мисли злото — настоя тя. — Този човек иска да те убие!

— Ела тук. — Той я дръпна доста грубичко и я сложи на коленете си. — Така е добре. Я ми кажи пак какво те накара да тръгнеш да ме следиш.

— Но защо някой иска да ти навреди? — попита упорито тя и се отблъсна от гърдите му. — Не можеш просто да смениш темата, сякаш нищо не се е случило.

— Разбира се, че мога — отвърна хладно той. — Освен това мога да стана дяволски неприятен, ако установя, че жена ми си пъха любопитния нос в частните ми дела. Е, ще продължаваме ли тази дискусия, или предпочиташ да ми разкажеш какво те тласна към тази невероятна лудост?

Тео остана мълчалива. Силвестър се усмихна, привлече главата й на рамото си и мушна ръка под наметката, за да помилва гърдите й.

— Стига вече, циганко — помоли нежно той. — Изминала си дълъг път, за да ми кажеш нещо важно. Сега вече мога да те изслушам с цялото си внимание. Много искам да ми го кажеш още веднъж.

Тео сърдито захапа долната си устна. С цялото си сърце искаше той да чуе какво има да му каже, освен това беше ясно, че той не желае да й се довери. Значи трябваше да открие истината по друг път.

— Дойдох да ти кажа, че вече не ти се сърдя. Не ме е грижа, че си използвал разни номера, за да се ожениш за мен — рече тя, седна на коленете му и взе лицето му между двете си ръце. — С теб животът ми е много по-вълнуващ, отколкото беше преди. — Тя се наведе да го целуне, езикът й се плъзна нежно по устните му, погъделичка дупчицата на брадичката му, после продължи нагоре към носа и очите.

— Това ли е най-важното за теб? — попита дрезгаво той. — Вълнението? — Зад леко ироничния тон се криеше блажена радост.

— Вълнението означава куп прекрасни неща — отвърна Тео и езичето й се плъзна към ухото му. Силвестър потрепери от възбуда, когато връхчето проникна в чувствителната ушна мида и зъбите й се впиха в крайчето на ухото му.

— Кой беше онзи мъж? Ти го позна, нали? — Тя предприе последен опит да му изтръгне истината, използвайки ситуацията.

— Това е изнудване, Тео — отговори с принудена лекота Силвестър.

— Ти би трябвало да знаеш. Защото владееш във висша степен това изкуство.

Тео продължи да го милва с език и започна да трие бедрата си в слабините му. Ръката й се плъзна към възбудената му мъжественост. Обхвана члена му под опънатия панталон и го притисна лекичко.

— Всъщност исках да ти предложа да се върнем в Стоунхеридж, защото в Лондон умирам от скука, но след като започнахме това приключение, с радост ще остана тук. Очаквам да стане още по-вълнуващо.

— Няма да те допусна в моите така наречени приключения само защото в Лондон ти е скучно — изсъска вбесено той и блъсна ръката й. — Седни насреща ми. — Хвана я през кръста и я сложи на отсрещната пейка.

— Но аз вече съм част от приключението!

— Не, не си! И ако още веднъж се изложиш на опасност като тази вечер, ще се разкайваш горчиво, мога да ти гарантирам.

Това спокойно уверение оказа върху Тео много по-силно въздействие от всякакви заплахи. Тя прехапа долната си устна и се замисли. Досега не бе почувствала истинска опасност, но Силвестър явно беше на друго мнение.

След кратко мълчание тя рече ведро:

— Е, добре, тази вечер няма да се карам с теб. Не искаш ли да продължим от там, където бяхме спрели? — Скочи и отново се настани в скута му. — Е, докъде бях стигнала?

— Май беше тук някъде — засмя се той и насочи ръката й.

— А, да, спомням си…

 

 

След няколко часа Силвестър лежеше в мрака на спалнята си, заровил пръсти в прекрасната коса на жена си, докато дълбокото й, равномерно дишане изпълваше тишината, а дъхът й се плъзгаше по гърдите му. Въпреки облекчението, което му бе донесло признанието й, той знаеше, че е решил само един от проблемите си. Промяната у Тео нямаше да донесе нищо, ако Нийл Джерард осъществи плана си да го премахне.

Защо ли старият му приятел гореше от желание да му навреди? Какво го бе тласнало към опит за убийство? Какво беше сторил Силвестър, та Нийл предприемаше такива отчаяни стъпки? Нийл беше страхливец и склонен към паника, но Силвестър разбираше физическите му страхове и никога не го осъждаше. През цялото време му остана верен и се застъпваше за него, когато положението в училище станеше напечено. Нийл обаче не се реваншира за приятелството му. По време на съдебното дирене той правеше всичко друго, само не и да защити своя стар приятел и другар от обвинението в страхливост пред лицето на врага.

Не каза нищо в негова защита, а после се отвърна от него.

Старите змии на унижението и отвращението от себе си отново надигнаха съскащи глави във вътрешността му, отровата им потече по вените му. Нийл недвусмислено му бе дал да разбере, че не може да има претенции за приятелство и вярност.

А сега дори се опитваше да го убие! Силвестър енергично прогони от съзнанието си безсмислената тъга по миналото и се опита да разсъждава трезво. Защо човек, разрушил кариерата и унищожил доброто има на свой приятел, се опитва да извърши убийство?

Сигурно имаше нещо общо с Вимиера. Не би могло да бъде друго. Нийл нямаше друга причина да го мрази.

От какво се страхува Нийл сега? Дали се опитва да предотврати нещо определено? Силвестър очевидно държеше ключа към някаква тайна. Това беше единственото обяснение. Тайна, която ще унищожи Нийл Джерард.

Силвестър отново се опита да съсредоточи мислите си върху онези съдбоносни мигове на португалска земя. Слънцето тъкмо беше залязло. Ротата му защитаваше позицията от разсъмване. Атаките на французите идваха една след друга, атаката беше зад гърба им. Командването му бе възложило да пази моста за основната армия, която щеше да прекоси реката някъде през нощта.

Дотук всичко беше ясно и документирано в докладите в главната квартира. Там беше записано още, че на капитан Джерард било възложено да доведе подкрепление. Майор Гълбрайт трябвало да удържи моста до настъпването на мрака.

Силвестър затвори очи и за пореден път се опита да възстанови онези ужасни часове. Пред вътрешния му взор се появи ястреб — тъмен силует на фона на безбрежното синьо небе. Как се чувстваше тогава? Потиснат… може би дори уплашен? Да, вероятно. Само глупакът не се бои от битката и смъртта. Един млад ефрейтор, още почти дете, бе ранен сутринта и цял ден лежа под изгарящото слънце, като хленчеше и викаше майка си. Силвестър и днес чуваше гласа му. Видя и лицето на сержант Хенли, чу острите му заповеди. Сержантът непрекъснато подканяше войниците да пълнят и да стрелят по-бързо и те го слушаха.

Французите прииждаха на вълни към ниското хълмче, зад което се бяха укрепили, но те ги спираха. Колко нападения отблъснаха през този безкраен ден? Би било много просто да се оттеглят зад моста, но командирът дори за миг не помисли да сдаде позицията и да спаси себе си и войниците. Щом падне нощта, ще пристигне подкрепление и мостът ще остане в английски ръце.

И какво се случи после? Французите се готвеха за нова атака, слънцето почти се скри зад веригата от възвишения в гърба на неприятелската армия и английските войници стреляха право срещу червеното кълбо, без да виждат нищо.

А после? Какво стана после? В паметта му се бе запечатала само тази последна картина, нарисувана с ярки бои и обрамчена от мрак. В периферията на тази картина се рееше нещо, което обаче отказваше да добие ясни очертания.

Няма смисъл да се мъчи. Винаги стигаше до тази точка и не можеше да продължи. Имаше още един спомен, който го пронизваше с жестока яснота — изолирана картина, без връзка с останалото. Лицето на французин, изправен заплашително над него, вдигнал байонета за смъртоносен удар. Виждаше безумния, фанатичен блясък в очите на мъжа, после и блясъка на метал, преди байонетът да се забие в черепа му. Помнеше как вдигна ръце, за да скрие очите си, и как в главата му експлодира бяла светлина. След това вече не помнеше нищо. Миговете от делириума бяха ужасно объркани. Единствено ясен беше гласът на Хенри. Минаха месеци, докато оздравее напълно и дойде на себе си в гадния затвор в Тулуза.

Силвестър безшумно стана от леглото. Тео промърмори нещо неразбрано, обърна се по корем и ръката й опипа завивката — търсеше го и насън. Той си наля чаша вода, отиде до прозореца и замислено загледа как небето на изток бавно просветлява.

Ако Нийл наистина иска да го отстрани от пътя си, защо просто не го е обвинил в страхливост по време на съдебното заседание? Това би било най-просто, защото Силвестър нямаше аргументи, с които да се защити. Джерард спокойно можеше да каже, че Гълбрайт е капитулирал твърде рано. Можеше да каже, че е пристигнал с подкреплението точно в уговореното време. Тогава щяха да го осъдят за страхливост пред лицето на врага и да го разстрелят.

Но Джерард не каза нищо такова. Той рискува Гълбрайт да бъде освободен и тайната му, каквато и да беше тя, да бъде разкрита. Затова сега се опитваше по всякакъв начин да се отърве от Силвестър. Вероятно защото бившият му приятел беше решил да се върне в обществото. Ако се беше заровил с позора си в далечната провинция, за да ближе раните си, щеше да бъде само минимална заплаха. Но сега се върна в столицата и старият скандал неизбежно надигна грозната си глава.

Още като момче Нийл реагираше на заплахата със сляпа паника. Вероятно и сега е обзет от паника. Но може би зад тази паника се крие много повече от страха Силвестър да разкрие тайната му? Защо не го обвини на заседанието на съда? Нали имаше и други свидетели, например неговия сержант? Какво точно бе казал той?

Силвестър нетърпеливо разтърси глава. Изведнъж видя онзи мъж съвсем ясно: невероятно грозен екземпляр от човешката раса. Обаче не си спомняше какво каза свидетелят. И без това показанията му бяха чиста формалност.

— Какво правиш там?

Съненият глас на Тео сложи край на размишленията му. Тя седеше в леглото и примигваше. Смачканата завивка бе отметната настрана и пълните й гърди потрепваха изкусително.

— Наблюдавам изгрева — отговори тихо той. — Спи спокойно, Тео.

Тя остана седнала, загледана съсредоточено в гърба му. За какво мислеше мъжът й, докато стоеше до прозореца и се взираше в сивата светлина на хоризонта? Тя беше убедена, че той е познал мъжа от кръчмата. Когато се обърна да й отговори, на лицето му се появи нещо студено, непримиримо. Сега беше изчезнало, но тя беше убедена, че го е видяла, и си каза, че не би искала да е на мястото на човека, за когото са предназначени мислите на мъжа й.

Тео решително отметна завивката и отиде с боси крака при Силвестър, обгърната само от дългата си черна коса.

— Утро ли е вече?

— Почти.

Голата й ръка помилва неговата и му напомни, че той също не е облечен. Той зачака напрегнато още въпроси, но тя само се облегна на него и нежно прокара пръст по белега, разсичащ гърдите му чак до талията.

— Къде получи този белег?

— В едно сражение преди десет години.

Тео кимна и вдигна глава към лицето му. В студените сиви очи се криеше дълбока болка. Съпругът й носеше много повече рани от видимите по тялото му. За да го разбере докрай, тя трябваше да стигне до душевните му рани.

— Върни се в леглото — заповяда рязко Силвестър. Вдигна я на ръце, отнесе я до леглото и я хвърли на матрака. Наведе се над нея и нежно приглади косата й. — Каква неустрашима, дръзка и дива циганка си взех за жена!

— Нима предпочиташ някоя кротка женичка? — В гласа й звънна тревога и очите й светнаха загрижено, но Силвестър спокойно поклати глава.

— Не. Веднъж вече ти казах колко добре си подхождаме ти и аз. — Той легна до нея и я взе в прегръдката си. — Но те моля да не повтаряш снощната си необмислена екскурзия, скъпа, все едно колко благородни са мотивите ти.

Тео не отговори, само се сгуши в него и се наслади на топлината на тялото му. Беше безсмислено да водят подобни спорове. Забрана или не, тя ще проведе собствено разследване. Може би Едуард ще се съгласи да я придружи до рибарската кръчма, за да разпитат хората там.

 

 

Когато октомврийското слънце се показа над Темза, Нийл Джерард стана и заходи напред-назад в бедняшката си стаичка, питайки се какво се е объркало през вчерашния следобед. Тримата наемни убийци не дойдоха в рибарската кръчма да си получат остатъка от парите. Вместо тях се появи Силвестър Гълбрайт.

Как ли е успял да се справи с трима въоръжени мъже, придружен от три млади жени, едно дете и един инвалид? — запита се отново Джерард. Той ги наблюдаваше отдалеч и остана с впечатлението, че Силвестър води група ученици. Въпреки това бившият му приятел е преодолял нападението и дори е изтръгнал от мъжете сведения за човека, който ги е наел.

Единствената утеха на Нийл беше увереността, че Гълбрайт не го е видял в тъмния ъгъл на кръчмата. Той тъкмо бе влязъл и си поръча едно питие, когато се появи момичето и предизвика всеобща възбуда. Появата на непознатата очевидно му попречи да огледа помещението и да задава въпроси на посетителите.

Дръзката малка хлапачка обаче беше зашеметяваща! Невероятната черна коса изпъкваше толкова красиво на фона на червената наметка. Младо момиче. Твърде младо за Силвестър Гълбрайт. Влизането й изненада графа и го ядоса — това си личеше отдалеч. Въпреки изкусителната й усмивка и умилкването й той побърза да я изведе навън.

Вероятно му е любовница, предположи Нийл. Щом се е осмелила да влезе в рибарската кръчма. Макар че женитбата на графа съвсем не беше толкова отдавнашна. Сигурно се нуждаеше от нещо по-възбуждащо. Бракът по разум обикновено не предлага добро забавление, каза си злобно Нийл. Нищо чудно бившият му приятел да се е оженил само заради наследството. Напълно възможно.

Но стига е размишлявал за брака и извънбрачните връзки на Гълбрайт. Веднага трябва да разбере какво се е объркало с тримата убийци. Вчерашният провал може да му струва много. Вероятно е време да смени тактиката.

Нийл огледа тъмното помещение, обзаведено с вехти мебели и тънки завеси на единствения прозорец. През лошо уплътнените рамки влизаше студен вятър и огънят в малката камина трепкаше неспокойно под течението.

Надяваше се първо да реши проблема си и след това да напусне тази жалка квартира. Копнееше да се върне в елегантния си дом на Хаф Муун стрийт и отново да се отдаде на необуздани ергенски забавления. С нетърпение очакваше деня, когато вече няма да е принуден да ходи всяка седмица в онази мръсна дупка, за да плаща на изнудващия го сержант.

Свръхпредпазливият Нийл Джерард се бе погрижил никой да не знае за присъствието му в Лондон. Живееше в тази квартира и подготвяше отстраняването на граф Стоунхеридж. Тук беше само анонимен наемател, който редовно си плащаше наема, а в рибарската кръчма беше само анонимен гост, който не идва заради пиенето. Докато беше тук, не го заплашваше опасност да срещне някого от обичайния си живот. Но снощи за малко не се разкри и вече нямаше смисъл да понася тези жалки условия на живот.

Някой почука плахо на вратата. Появи се мършаво слугинче с кофа въглища. Нослето му беше зачервено от студа.

— Искате ли да разпаля огъня, сър?

Той кимна и проследи как момичето клекна пред камината и започна да хвърля въглища с лопатката. Отново си спомни момичето в рибарската кръчма. Между онова блестящо същество и тази жалка твар нямаше нищо общо, но той не беше спал с жена от няколко седмици, а и много искаше да отреагира гнева си от поредния неуспех.

Нийл взе от тоалетната масичка дребна монета и я хвърли на пода до клекналото момиче. То го погледна с огромна изненада.

— За мен ли е, сър?

— Чиста ли си? — попита той и развърза колана на халата си.

В очите на момичето блесна страх, но то кимна покорно, стана и изтри ръце в престилката си.

— Ще ви помоля само за едно, сър…

— Какво искаш? — попита той, изнервен от мълчанието й.

— Никога преди не съм то правила. — Момичето сведе глава към пода и нервно заусуква крайчето на престилката си.

Нийл извъртя очи към тавана. Този номер му беше добре познат. Девствениците имаха по-висока цена и момичетата от домовете в Ковънт Гардън умееха да се преструват много убедително. Това хлапе явно се опитваше да си вдигне цената.

— Ти да не ме смяташ за глупак? — попита високомерно той, но когато момичето продължи да мълчи и не вдигна глава, допълни спокойно: — Ако искаш, лягай на леглото. Ако не, изчезвай оттук.

Момичето направи колеблива крачка към леглото, после решително се отпусна върху завивката и силно стисна очи.

Нийл свали халата си и легна върху нея. Вдигна полата и престилката й и тя се разтрепери, защото не носеше бельо. Трябваше му само минута, за да разбере, че малката наистина е девствена. Това го зарадва и когато свърши, й даде още една монета. Тя я скри в шепа и напусна стаята, плачейки тихо.

Нийл си каза, че е бил повече от великодушен, и се отпусна в леглото. Похотта му беше задоволена и можеше да поспи още малко.

Следобед ще напусне тази жалка дупка и ще се върне в дома си на Хаф Муун стрийт, за да заживее отново като капитан Нийл Джерард. Желан ерген от добро, макар и не аристократично семейство, със значително богатство и блестяща кариера в армията.

Вече знаеше как да се справи със Силвестър Гълбрайт. Ще се приближи към него от съвсем друга посока. Ще му протегне ръка като стар приятел.