Джейн Фийдър
Избраницата (3)

2.

— Пристигна пратеник от селото, милейди.

— О, благодаря, Фостър. — Лейди Белмонт се усмихна бегло на иконома и взе плика от сребърната табличка. Не познаваше енергичния почерк и смръщи чело, защото бе предположила, че писмото е от някои съсед — може би покана за чай или нещо подобно. Предписанията на стария граф относно траура бяха известни на всички, но хората от околността знаеха, че тя няма да приеме покана за бал или соаре.

— Фостър, кажете на готвачката след половин час да дойде при мен, за да обсъдим менюто — заповяда тя и отнесе писмото в малкия салон, където уреждаше домакинските въпроси и частната си кореспонденция. Разряза плика с ножчето за писма и разгъна тънката хартия.

„Лорд Стоунхеридж ще се чувства поласкан, ако лейди Белмонт му позволи да й изкаже почитанията си днес следобед. В случай, че посещението е неудобно, милейди би могла да предложи друг ден и час. Негово благородие се намира в странноприемница «Заекът и кучето».“

Е, да, рано или късно трябваше да се стигне до тук. Елинор сгъна листа, без да съзнава, че нервните й пръсти непрестанно приглаждат гънките. Преместването във вдовишката къща няма да й отнеме повече от два-три дни. Имаха достатъчно помощници. Още днес ще отиде в къщата и ще огледа всички помещения. Мебелировката беше задоволителна, но трябва да реши къде ще разположи личните си вещи. Ще вземе със себе си всичко, което в деня на сватбата си беше донесла в Стоунхеридж Менър…

Елинор примигна, за да прогони напиращите сълзи, и енергично изпъна рамене. Чувството за загуба все още беше много силно: безсмисленият й гняв, че бракът й продължи толкова кратко, че Кит загина рано от насилствена смърт… прекалено рано! Ръцете на онова френско чудовище бяха оцапани с кръвта на половин поколение англичани.

— Мамо, ние отиваме в дома на свещеника. Искаш ли да предадем нещо на мисис Хавършам?

Емили влезе в салона, свежа и елегантна в следобедната си рокля от колосан памук. Носеше сламена шапка, която подчертаваше гъстите кестеняви къдрици, и фини полуботушки.

— Питах готвачката готова ли е телешката пача, която обеща на мисис Хавършам — допълни Клариса, която надникна над рамото на голямата си сестра. Като видя изражението на майка си, девойката присви очи. — Какво ти е, мамо? Лоша вест ли си получила?

Елинор само се усмихна и поклати глава. Клариса беше най-чувствителната от дъщерите й. Веднага усещаше настроенията на майка си и реагираше.

— Нищо ми няма, мили мои. Просто ни предстои труден ден. Лорд Стоунхеридж е изпратил писмо, че смята да намине днес следобед.

— О, не! — изохка Клариса. — Защо не ни остави на мира? Защо трябва да прави визити на учтивост? Може просто да каже, че смята да се нанесе тук, и ние ще се изнесем… Така поне няма да се срещаме.

— Не говори глупости, Клариса — укори я строго Елинор. — Трябва да спазваме правилата на приличието и ти много добре го знаеш. Ние ще бъдем съседи и сме длъжни винаги да се отнасяме учтиво към него. Ясна ли съм?

— Да, мамо. — Но очите на Клариса блеснаха войнствено и меката й уста се присви.

— Смятам, че той няма да се задържа дълго тук — рече винаги практичната Емили. — През сезона ще стои в Лондон, а през останалото време може да живее в ловната хижа и в Шотландия. Лулуърт е твърде тихо място за нехранимайко като него.

— Емили! Откъде научи този вулгарен израз — възмути се майката, но очите й се смееха. — Не можеш да знаеш дали негово благородие наистина е… нехранимайко, както го нарече.

— Разбира се, че няма откъде да знам — засмя се Емили. — Но се обзалагам, че е точно такъв. — Устата й се изкриви презрително. — Сигурно е денди като ужасния братовчед Сесил.

— Всички Гълбрайтови са ужасни като братовчеда Сесил — изчурулика Рози, която досега се беше крила зад сестрите си.

— Престанете веднага! — заповяда енергично майката. — Не разбирате ли, че давате лош пример на Рози! Ела тук, детето ми.

Рози изникна иззад широката пола на Емили и Елинор огледа критично външността й.

— Чорапите ти са се смъкнали, а на роклята има петно от мармалад. Вече си достатъчно голяма и нямаш право да изглеждаш мърлява. Какво ще си помисли мисис Хавършам, като те види?

Рози затърка лепкавото петно, докато гледаше майка си над очилата и дъвчеше долната си устна.

— И без това не искам да ходя при мисис Хавършам. Роби обеща да ми покаже консервирания си паяк. Твърди, че имал десет крака, но аз знам, че е невъзможно. Паяците са осемкраки.

— Не може да влезеш в свещеническия дом и да не кажеш добър ден на мисис Хавършам — възрази Емили и се наведе да вдигне чорапите на сестра си.

— И Тео ли ще дойде с вас? — попита Елинор и оправи роклята на Рози.

— Не, тя обикаля нивите с Бюмон. Трябва да решат кои ниви ще останат неразорани след есенната реколта.

— Освен това имала да говори с лорд Грийнхем — добави с усмивка Клариса.

— Защото изисканият господин отново се оплакал от състоянието на живите ни плетове — обясни Емили. — Постоянно мърмори, че ловците не можели да открият лисичите бърлоги, ако не поддържаме пътищата в идеално състояние. Обаче пазачите на дивеча не си помръдват пръста да маркират местата на лисиците… Как може ловецът да запуши дупките, като не знае къде са, пита Грийнхем!

— Той е жесток! — извика гневно Рози. Бузките й пламтяха, очите зад стъклата на очилата искряха от възмущение. — Според мен е ужасно да запушват дупките на лисиците и бедните животни да не могат да се измъкнат. Ловът е жестоко занимание. Веднъж Тео ми разказа за една лисица, която непрекъснато обикаляла дупката си, за да намери някакъв отвор и да се спаси от ловците, но всички дупки били запушени. И тогава кучетата се нахвърлили върху лисицата и я разкъсали. Отвратително е! Толкова грозно и страшно!

Гласът й затрепери подозрително и всички разбраха, че предстои шумен и зареден с емоции пристъп на плач.

— Ловният сезон започва чак след четири месеца — побърза да се намеси Клариса. — Обещавам ти, че в нощта преди лова ще се измъкнем тайно и ще отпушим всички лисичи дупки.

Лорд Стоунхеридж сигурно също има какво да каже по този въпрос, помисли си Елинор. Сега земите бяха негови, но нямаше смисъл да тревожи още повече Рози.

— Моля ви, върнете се навреме за срещата с лорд Стоунхеридж. Обещавате ли ми? — В гласа й прозвуча умора.

Големите дъщери я погледнаха и майката разбра, че и те са си помислили същото като нея. Трите си кимнаха в знак на съгласие.

— Разбира се, мамо. Хайде, Рози. Да побързаме. Ще тръгнеш, както си. Роби и консервираният паяк няма да забележат, че имаш петно на роклята, а мисис Хавършам ще си затвори едното око. — Емили хвана ръката на сестра си и я изведе от салона. Клариса ги последва.

Елинор уморено разтри слепоочията си. Следващите дни щяха да подложат нервите й на изпитание, но щом се установят във вдовишката къща, отново ще заживеят нормално. И ще поддържат цивилизована дистанция спрямо новия граф. Чайовете и други подобни забавления, които предлагаха съседите, сигурно няма да са особено привлекателни за „нехранимайкото“ — каквото и да означаваше това.

Елинор дръпна шнура на звънеца и когато Фостър се появи, каза:

— Когато Тео се върне, кажете й веднага да дойде при мен.

— Разбира се, милейди. — Фостър се поклони. — Готвачката чака.

— Изпратете я… О, и още нещо, Фостър. Днес ще ни дойде на гости лорд Стоунхеридж. Ще го приема в дневната. Донесете ни бутилка…

— Според мен лейди Тео щеше да предложи бордо от осемдесет и девета, милейди.

Елинор се усмихна, макар че на сърцето й беше тежко.

— Да, тя е наясно. Дядо й често я водеше в избата. Сигурна съм, че знае мястото на всяка бутилка.

Фостър кимна тъжно.

— Ще донеса всичко необходимо, мадам. — Запъти се към вратата, но изведнъж спря и се покашля неловко. — Простете, милейди. Предполагам, пристигането на лорд Стоунхеридж означава, че вие и младите дами скоро ще се преместите във вдовишката къща?

— Точно така, Фостър.

Икономът отново се покашля.

— Надявам се, че няма да ме уволните, милейди?

Елинор решително поклати глава.

— Разбира се, че не, Фостър. Но според мен е по-добре да останете в господарската къща, за да я управлявате, както досега. Убедена съм, че лорд Стоунхеридж няма да се откаже да използва вашия опит в домакинството и със служителите.

— Бих предпочел да дойда с вас, милейди. Готвачката и мисис Грейвс мислят същото. — Икономът се поклони отново и излезе от салона.

Елинор въздъхна и забарабани с пръсти по писалището си. Животът във вдовишката къща щеше да е много по-приятен с иконома, икономката и готвачката, които познаваше от двайсет години. Но спрямо новия собственик не беше особено почтено да вземе със себе си най-опитните хора.

Елинор стисна устни. Новият собственик беше Гълбрайт. Тя не му дължеше абсолютно нищо, а слугите, които бяха верни и предани на Кит и баща му, също не дължаха лоялност на един Гълбрайт.

Скоро готвачката почука на вратата и лейди Белмонт посвети вниманието си на менюто за седмицата. Забрави дори, че трябваше да поговори с Тео за гостенина, когото очакваха следобеда.

Тео се върна вкъщи малко преди обяда. Умираше от глад, защото бе излязла още в седем и през цялото време беше яздила, но веднага щом влезе в трапезарията, майка й и сестрите й разбраха, че е в добро настроение.

— Дано да има пържени яйца — отбеляза весело тя и подуши към кухнята. — Надявам се, че сте прекарали преди обеда приятно… Бюмон направи отлично предложение за Лонг Мидоу… Твърди, че трябва да зазимим ливадата, както направи мистър Коук в Холкем, а после да засеем овес и…

Тя млъкна изведнъж и внимателно огледа всички присъстващи на масата. Всяко лице издаваше видимо напрежение, само лицето на Рози беше спокойно. Малката й сестра разрязваше пилешкото крилце в чинията си с вниманието и концентрацията на хирург.

— Какво се е случило? — попита изненадано Тео.

— Нищо неочаквано, скъпа — отговори спокойно Елинор и си взе парче шунка. — Лорд Стоунхеридж ще дойде днес следобед да ни изкаже почитанията си.

— Разбирам. — Тео вдигна капака на купата с яйцата и веднага го остави обратно. Седна на обичайното си място и се взря с невиждащ поглед в красивата маса от черешово дърво. Пръстите й несъзнателно мачкаха парче хляб. — Още днес ли ще трябва да опразним къщата?

— Не, разбира се, че не. Трябва да се споразумеем някак си… има много неща за уреждане.

— И един Гълбрайт, естествено, ще прояви готовност да уреди нещата по цивилизован начин — отвърна хапливо Тео. — Това обаче нямаше да се хареса на дядо.

Елинор си каза, че сега не е добър момент да започва спор.

— Очаквам да си тук, когато пристигне лорд Стоунхеридж, Тео — рече твърдо тя.

Тео бутна стола си. Изведнъж бе изгубила апетит.

— Би ли ме извинила, мамо? Обещах да посетя Гарднърови в селото. Раната на Джо не иска да зарасне, а жена му скоро ще роди.

— Очаквам да си тук, когато лорд Стоунхеридж дойде да ни посети, Тео — повтори спокойно Елинор, без да откъсва поглед от лицето на дъщеря си.

— Разбира се — отвърна нетърпеливо Тео и хвърли салфетката на масата. Кимна кратко на сестрите си и изскочи от стаята.

Не, тя не можеше… нямаше да го направи… да посрещне един Гълбрайт в дома си с добре дошъл. Той идваше да й вземе къщата, земята, арендаторите… всичко, което й беше скъпо и мило… всичко, което олицетворяваше паметта на дядо й и баща й… всичко, за което беше работила упорито през последните три години, откакто управляваше имота. Земята беше плодородна, арендаторите работеха усърдно и бяха доволни. Тази земя й принадлежеше, а Гълбрайт идваше да й я вземе. Тя познаваше всяко дърво, всяко растение, всяка бразда от своята земя. Познаваше арендаторите, проблемите и радостите им, живееше с техните грижи. Познаваше мързеливите и работливите, познаваше децата им. И селяните я познаваха.

Изведнъж Тео осъзна, че стои на стълбището и стиска резбования парапет с такава сила, че кокалчетата на пръстите й са побелели. Преддверието беше празно, масивната дървена врата стоеше отворена и в снопа слънчева светлина танцуваха прашинки. Погледът й обходи помещението и спря за момент върху всеки от добре познатите предмети: пейката до вратата, където баща й сядаше да събуе мръсните си ботуши, дългата маса, голямата медна ваза, пълна с розови пъпки, широката каменна камина, където през зимата постоянно гореше буен огън и посрещаха гостите с топло подправено вино. Там на Коледа събираха всички арендатори и семействата им…

Тео промърмори няколко ядни проклятия, грабна ръкавиците и камшика за езда от масата и забърза към оборите. Граф Стоунхеридж няма да се радва на присъствието й. Тя имаше да върши по-важна работа.

В трапезарията цареше потиснато настроение.

— Тя ще се върне, мамо — каза неуверено Емили.

— Надявам се — пошепна лейди Елинор и остави салфетката си на масата. — Рози също трябва да се представи добре. Надявам се някоя от вас да се погрижи за външността й.

Когато майка им излезе от стаята, Клариса и Емили въздъхнаха.

— Тео ще ни създаде трудности — рече Клариса. — Това е несправедливо спрямо мама.

— Не е справедливо и спрямо нас — отвърна раздразнено Емили. — Надявам се Едуард да се върне по-скоро от тази ужасна война в Испания и Португалия и да се оженим. Тогава ще дойдете да живеете с нас и ще кажем на този… на този Гълбрайт да върви по дяволите!

— Емили! — извика Клариса, шокирана от думите на сестра си, макар да проявяваше разбиране към състоянието й.

— Ела с мен, Рози. Трябва да се преоблечеш — нареди строго Емили, опитвайки се отново да влезе в ролята на сериозната голяма сестра. — А ти, Клари, се опитай да намериш Тео. Тя те слуша.

— Невинаги — въздъхна Клариса, но бързо излезе навън, за да потърси сестра си.

Тео не се виждаше никъде. Конярчето в обора каза, че е взела новия скопен кон, за да го раздвижи.

— Този кон непрекъснато прави номера — оплака се момчето. — Можем само да се надяваме, че лейди Теодора ще го удържи.

Клариса винаги подкрепяше сестра си в опитите й да се справя с темпераментните млади коне, но днес не беше в настроение за това. По-добре да се върне в къщата и да си смени роклята, за да е подготвена за предстоящото мъчение.

 

 

Силвестър яздеше по алеята към Стоунхеридж Менър и се оглеждаше доволно. Обонянието му възприемаше с наслада разнообразните миризми, а погледът му не се откъсваше от дома на дедите му, който вече му принадлежеше по право. Боядисаната в бяло, носена от огромни дъбови греди сграда се издигаше широка и величествена в края на описващата полумесец входна алея. Била е построена преди повече от триста години, припомни си лордът. Леко заостреният покрив от червени керемиди грееше под следобедното слънце, а красиво шлифованите стъкла на високите прозорци блестяха. Силвестър огледа добре поддържаното площадче пред къщата и не видя нито един плевел. Живият плет беше грижливо подрязан, а розовата градина изглеждаше направо великолепна. Зад нея проблясваше матовосинята вода на залива Лулуърт.

Всичко това щеше да му принадлежи, ако беше готов да плати определената цена. Днес следобед щеше да разбере колко висока е тази цена. Ставаше въпрос за две сестри. Лейди Клариса и лейди Теодора. Етикетът предписваше да се насочи първо към представите му за добра съпруга. Бракът им щеше да е брак по разум и целесъобразност — поне що се отнася до него, но може би дамата имаше други очаквания. Добре, че дядото се бе погрижил внучката му да не разбере какво й се готви.

Силвестър се усмихна, слезе от коня и предаде юздата в ръцете на чакащия коняр.

— Пристигна! — извика Рози и влетя в дневната през високата врата към терасата. Бузите й бяха зачервени от вълнение. — Видях го да се изкачва по алеята.

— Как изглежда? — попитаха възбудено сестрите й.

— Тихо! — заповяда енергично майката. — Ела при мен, Рози, и седни прилично.

— Язди огромен черен кон — довери момиченцето на сестрите си. — Носи боброва шапка, зелен жакет и кафяви бричове…

— Лорд Стоунхеридж, милейди — обяви в същия момент Фостър и Рози веднага млъкна.

Негово благородие влезе и се поклони, дамите се надигнаха да го поздравят.

— Добри дошли в Стоунхеридж, милорд. — Елинор се усмихна учтиво, мина по излинелия килим и му подаде ръка.

Графът се наведе над ръката й и си помисли, че с тази мека кестенява коса, със сините си очи и елегантната фигура лейди Белмонт е забележително красива дама.

— Позволете да ви представя дъщерите си.

Силвестър веднага забеляза пръстена с искрящ диамант на дясната ръка на лейди Емили и учтиво се поклони. Значи това беше сгодената сестра… и тя е много красива, каза си той, много прилича на майка си. След това посвети цялото си внимание на лейди Клариса.

— Милорд. — Младата жена бързо издърпа ръката си от неговата. По-тъмна от сестра си, но със същите сини очи. Фигурата й не изглеждаше толкова елегантна… твърде слаба ако трябваше да бъде честен. Въпреки това момичето беше доста приятно. И за съжаление нелюбезно.

— А това е Розалинд.

Силвестър стисна ръката на момичето, което го наблюдаваше с любопитство през големите стъкла на очилата си.

— Интересувате ли се от биология? — попита веднага Рози.

— Не особено — отвърна слисано Силвестър.

— И аз така си помислих — рече малката, сякаш той бе потвърдил отдавнашната й негативна оценка. — Гълбрайтови със сигурност не се интересуват от такива неща.

Силвестър хвърли объркан поглед към лейди Белмонт, която изглеждаше доста угрижена.

— Вече можеш да се оттеглиш в стаята си, Рози — отбеляза доста остро майката.

Момичето понечи да протестира, но Клариса усети неловкостта на майка си и бързо изведе малката сестра от дневната. Не стига, че Тео отсъстваше, ами и Рози с обичайната си непосредственост щеше да влоши положението още повече.

— Няма ли да седнете, лорд Стоунхеридж? — Лейди Белмонт посочи едно кресло и зае обичайното си място на дивана. — О, благодаря, Фостър. Сигурна съм, че лорд Стоунхеридж няма да ни откаже чаша бордо.

— Много ви благодаря. — Силвестър, който искрено се надяваше, че виното ще разведри напрегнатата атмосфера, отпи голяма глътка и кимна доволно. — Отлична реколта.

— Избата ни е много добре снабдена, сър — отговори с достойнство икономът. — Джентълмените постоянно подновяват запасите ни.

— О! Не знаех, че по дорсетското крайбрежие има контрабандисти.

— Търговията процъфтява — засмя се Емили. — Нашата Тео преговаря с тях. Ако желаете да разберете как функционира системата, трябва да попитате нея.

— Тео? — погледна я изненадано Силвестър.

— Сестра ми, сър.

— Лейди Теодора? — Объркването на Силвестър нарасна.

— Трябваше да се погрижи за някои спешни неща около имението — обясни спокойно Елинор. — Сигурна съм, че скоро ще се върне. — Но изобщо не беше сигурна.

Силвестър остави чашата си на масата. Беше време да преминат към същественото.

— Имате ли нещо против да поговорим на четири очи, мадам?

Елинор стана веднага. Лицето й издаваше облекчение. Очевидно и тя не одобряваше опитите да се води учтив, нищо незначещ светски разговор.

— Прав сте. Имаме да обсъдим важни неща. Заповядайте в моя салон, лорд Стоунхеридж. — Тя излезе бързо от дневната и Силвестър я последва.

— Е, какво ще кажеш? — попита Емили веднага щом вратата се затвори.

— Според мен е същински сатана — отвърна сърдито Клариса.

Сестра й избухна в звънък смях.

— Ти наистина си мелодраматична гъска, Клари. Но трябва да призная, че и аз не мога да го понасям… не че съм очаквала нещо друго. Очите му са студени, излъчва нетърпение… и високомерие.

— И този белег — допълни Клариса. — Някой го е ударил точно в челото. Питам се как ли е станало.

— Сигурно през войната — въздъхна Емили. — Ще ми се да зная къде се е скрила Тео.

Емили не беше единствената, която искаше да знае. В салона Елинор слушаше слисано графа, който без увъртания й обясни, че възнамерява да се ожени за една от дъщерите й.

— Убеден съм, че ако уредим нещата по този начин, преходът ще е по-лек за всички ни — заключи Силвестър. — За вас ще е приятно една от дъщерите ви да продължи да живее в Стоунхеридж Менър, а аз, разбира се, ще поема задължението да подпомогна финансово сестрите на съпругата си.

— Много сте великодушен, милорд — отвърна сдържано Елинор. Защо този човек говореше така делово, почти студено? Нима не съзнаваше, че така няма да я спечели на своя страна? Но мотивът му явно беше великодушие и някакво неопределимо чувство на роднинска свързаност.

Това беше напълно нова мисъл — един Гълбрайт да храни роднински чувства към Белмонтови!

— Да вярвам ли, че сте съгласна с плана ми, мадам? — Силвестър се опитваше да скрие нетърпението си, докато ходеше напред-назад по малкото помещение. Четири седмици бяха дяволски кратко време да ухажва едно момиче и да се ожени за него. Но ако не си свърши работата най-късно до края на месеца, адвокатът ще разкрие истинските условия в завещанието на стария граф. Затова още от самото начало се нуждаеше от подкрепата на лейди Белмонт.

— Нямам никакво намерение да принуждавам, която и да е от дъщерите си да се омъжи, сър — отговори твърдо Елинор.

— Не, разбира се. Не съм предлагал такова нещо — отвърна той със същата острота. — Но бих бил много по-спокоен, ако знам, че имам вашето съгласие. Уверявам ви, че намеренията ми са честни и почтени.

Това е вярно, поне по всички съществени точки, успокои съвестта си Силвестър.

Елинор мълчеше и замислено оглеждаше своя гост. Хладните сиви очи отговориха на погледа й овладяно, без смущение. Този мъж изглеждаше странно неспокоен. В гърдите му сякаш се беше натрупало напрежение, което заплашваше всеки миг да избие навън. Но има и още нещо, разбра веднага тя. Дълбоко в гърдите му се криеше болка. Иначе имаше типичната външност на Гълбрайтови: тясно лице, енергична брадичка, добре оформена уста и атлетична фигура. Явно спортуваше и се грижеше за себе си.

Докато разглеждаше бъдещия граф, Елинор изведнъж осъзна, че реагира на Силвестър Гълбрайт като на мъж — защото той беше изключително впечатляващ мъж, въпреки белега на челото. Кога за последен път беше усещала сексуалната привлекателност на някой мъж? Това прозрение я шокира толкова силно, че тя скочи от мястото си и се обърна с гръб към госта, преструвайки се, че търси нещо в чекмеджето на писалището си.

Какъв ли съпруг щеше да бъде? Мек… великодушен? Не, не мек, поправи се тя. Този човек няма да бъде подходящ съпруг за Клариса.

За Клариса не, но може би за Тео, която без усилие въртеше на пръста си измъчвания от подагра и вечно мрачен стар граф. Тео не се плашеше от силните мъже. Вероятно никога нямаше да бъде щастлива със съпруг, който се подчинява на силната й воля. Когато предизвикателствата й оставаха без внимание, тя можеше да бъде много свадлива и дори злобна. При тази мисъл по устните на Елинор заигра усмивка. Да, когато се сърдеше, скъпата й Тео не беше приятна гледка.

Ако стане лейди Стоунхеридж, тя няма да изгуби любимия си дом и имота, каза си вече сериозно майката. Предложението на Силвестър Гълбрайт съвсем не беше неприлично или странно. Подобни бракове се уреждаха много често, когато ставаше дума за наследство. Роднинството между двата клона беше толкова далечно, че не представляваше пречка.

Но дали Тео ще се съгласи да приеме за свой съпруг един омразен Гълбрайт — дори при толкова примамливи възможности?

Елинор се обърна отново към госта си. Той седеше тихо на креслото под прозореца, докато тя размишляваше, и това я зарадва — очевидно този човек знаеше кога трябва да обуздае нетърпението си.

— Ако направите предложение на дъщеря ми Тео, милорд, имате моето съгласие — заяви без заобикалки Елинор.

Силвестър смръщи чело.

— Намерението ми беше да направя предложение на лейди Клариса, мадам. Тя е по-възрастната и това ми се струва редно.

— Възможно е, но вие и Клариса никак не си подхождате, сър.

Силвестър прие думите на домакинята с мълчание. След малко рече:

— Простете, лейди Белмонт, но тъй като нямах честта да се запозная с лейди Теодора, не знам какво да ви отговоря.

— Разбирам ви напълно. Прав сте — кимна Елинор. — Съжалявам, че Тео не е тук, но тя не се подчинява лесно нито на моята воля, нито на когото и да било другиго. Убедена съм обаче, че щом се запознаете с нея, ще установите колко полезна може да ви бъде. Тя знае невероятно много за къщата и имота. Повече дори от управителя, защото се занимава с управлението на имота, откакто е навършила седемнайсет години. Старият граф се доверяваше безусловно на преценката й.

Силвестър се задоволи с кратък, сдържан коментар:

— Наистина необикновена млада жена.

Елинор се усмихна гордо.

— Много скоро ще разберете, че това е дори слабо казано качествата на Тео, милорд.

— Защо я наричате Тео? — попита рязко той. — Теа, да, това звучи по-нормално, но Тео е име за момче.

— Тя наистина беше диво, неустрашимо хлапе и се интересуваше почти само от неща, с които обикновено се занимават момчетата. Баща й винаги я наричаше Тео… може би защото нямаше син.

Своенравна, неустрашима дивачка! И на всичкото отгоре управлява имота! Мили боже, в каква каша се забърквам? — запита се почти отчаяно Силвестър.

— С нетърпение очаквам да се запозная с госпожица Тео — промърмори той.

 

 

— Отиде ли си? — Тео предпазливо провря глава през открехнатата врата, но предпочете да си остане на терасата.

— Не, все още е с мама в салона — отговори Емили. — Много си лоша, Тео! Мама е ужасно сърдита, че не се върна навреме.

— Той е невероятно високомерен — съобщи Клариса. — По лицето му личи, че не понася лошите миризми. — И тя изимитира графа, като презрително вирна малкото си носле.

Тео се изкиска доволно.

— Е, добре, тогава ще се върна в обора и ще го чакам да се махне.

— Няма да го направиш!

С изненадваща за млада дама бързина Емили се втурна към сестра си, сграбчи китката й и я повлече към дневната. Двете момичета тъкмо водеха ожесточена битка, когато вратата на салона се отвори и на прага застанаха майка им и лорд Стоунхеридж.

— Емили… Тео! — извика възмутено лейди Белмонт.

Емили се изчерви и веднага пусна ръката на сестра си. Тео, която се смееше самоуверено, се обърна да се извини на майка си… и замръзна на мястото си. Лицето й потъмня.

— Вие! — изрече беззвучно тя, докато измерваше с омраза едрата фигура на Силвестър Гълбрайт, застанал до майка й.

— Я виж ти — промърмори Силвестър и направи крачка към нея. — Явно вие сте липсващата братовчедка, лейди Теодора. — Той се поклони и в очите му заблестя подигравка. — Каква изненада. Наистина сте превъзходна актриса, братовчедке.

Тео пренебрегна протегнатата ръка.

— А вие не сте джентълмен, сър. Но от един Гълбрайт не може и да се очаква друго.

Силвестър шумно пое въздух, но преди да е казал и дума се намеси лейди Елинор:

— Нямам представа за какво говориш, Тео, но грубостта ти е непростима. Лорд Стоунхеридж е наш гост и…

— Не е така, мамо — прекъсна я рязко Тео. Лицето й побеля от гняв, очите засвяткаха синьо-черни. — Мисля по-скоро, че ние сме гости на лорд Стоунхеридж. А сега ви моля да ме извините. Имам спешна работа другаде.

С тези думи тя се обърна рязко, мина покрай Силвестър и с израз на крайно отвращение изтри ръката си на мястото, където се беше докоснала до него.

— Тео! — Елинор понечи да тръгне след дъщеря си, но Силвестър заповеднически вдигна ръка.

— Мисля, че това е въпрос, който трябва да уредя лично, мадам — заяви той и гласът му леко трепереше. На бузите му горяха две трескави петна.

Елинор се поколеба, но после кимна сковано и лорд Стоунхеридж излезе с бързи крачки от стаята, за да улови братовчедка си.

— Какво става, за бога? — попита слисано Клариса, устремила поглед към терасата. — Нима двамата вече са се срещали?

— Така изглежда — отговори успокоено Елинор и посегна към гергефа си.

— Но… защо Тео не ни е казала нищо за това? — попита възмутено Емили, изтича до прозореца и се загледа навън, сякаш очакваше да види сцена на хаос и насилие. — Защо му позволи да тръгне след нея, мамо? Той изглеждаше, сякаш се готви да я убие!

— Аз също имам желание да й извия врата — заяви твърдо Елинор. — И съм абсолютно убедена, че тази среща ще бъде от голямо значение за сестра ти и Силвестър Гълбрайт.

— Какво имаш предвид?

Елинор се усмихна и потърси най-яркия червен конец.

— Негово благородие ми съобщи за намеренията си.

 

 

Тео тъкмо беше стигнала до последното стъпало, когато Силвестър я настигна. Като разбра, че няма да му избяга, тя се обърна предизвикателно към него. Изглеждаше напълно спокойна, но Силвестър видя, че всички мускули на тялото й са напрегнати. Наистина войнствена хлапачка.

— Да не би да искате да огледате спалните, милорд? Какво чакате, вървете, аз няма да ви спра — изсъска през зъби тя.

— Вие изобщо не можете да ме спрете — отговори със същия тон той. Гневът му пулсираше неудържимо. Без да се бави, направи крачка към нея.

Тя едва забележимо промени позата си и ръцете й увиснаха уж небрежно покрай тялото. Очите й се взираха в лицето му.

— Втори път няма да ме изненадаш, циганко — проговори заплашително той. — Вече съм подготвен за номерата ти.

— Ако посмеете да направите само още една крачка, милорд, ще полетите надолу по стълбата — изрече тя също така тихо. — И с малко повече късмет ще си счупите главата.

Силвестър се засмя самоуверено.

— Няма да оспорвам сръчността ви, но аз съм не по-малко гъвкав от вас, освен това имам две много важни предимства: височина и сила.

Той видя как в очите й блесна съзнание за слабост, но заплашителната й поза не се промени.

— Хайде да престанем с тези глупости — предложи енергично той. — Аз съм готов да забравя нелепата случка край потока.

— О, наистина ли, милорд? Много великодушно от ваша страна. Ако си спомням добре, не аз бях тази, която започна с обидите.

— А ако аз си спомням добре, вие, скъпа братовчедке, си позволихте непочтена игра с мен. Хайде сега да слезем на двора. Искам да обиколим имота и да ми покажете всичко.

— Какво искате да направя? — попита невярващо Тео.

— Разбрах от майка ви, че от три години управлявате имението — отговори нетърпеливо Силвестър, сякаш молбата му беше най-естественото нещо на света. — Вие сте най-подходяща да ми го покаже.

— Вие страдате от халюцинации, сър. Аз нямам намерение да ви покажа даже часовника си. — Тео му обърна гръб и се качи на следващото стъпало.

— Ти, невъзпитано, нахално момиче! — извика вбесено Силвестър. — Съзнавам, че началото беше лошо, но това не е извинение за такава неучтивост. — Той се хвърли след нея и я сграбчи през кръста.

Тео се обърна и светкавично вдигна крак да го изрита в гърдите, но този път той очакваше атаката и реагира светкавично. С бързо движение я метна на коляното си, прехвърли другия крак отгоре и обхвана тялото й в желязна хватка.

— Предай се! — изръмжа той през здраво стиснати зъби и затегна още малко хватката, когато Тео се опита да се освободи.

В следващия миг тя спря да се съпротивлява и тялото й се отпусна в ръцете му. Силвестър инстинктивно разхлаби хватката. Тя очевидно беше очаквала такава реакция, защото се освободи с бързо движение и направи скок към стълбата.

Силвестър се втурна след нея. Вече не бе в състояние да разсъждава разумно. Между тях двамата бушуваше примитивна битка и той знаеше само, че не бива да излезе от нея като губещ, все едно колко недостойно и неприлично бе да се бие с жена.

Тео тичаше по дългия коридор и чуваше как ботушите на врага й трополят по пода в такт с лудо биещото й сърце. Не знаеше дали сърцето й бие с такава сила от страх или от възбуда. Вече не беше способна на разумни, свързани мисли.

Дъхът му опари тила й точно когато разтвори вратата на спалнята си и влетя вътре. Опита се да затвори, но той мушна крака си между вратата и касата. Тя се облегна с цялата си тежест на вратата, но Силвестър наблегна отвън с рамо и натисна с все сила. Тео политна навътре и вратата се отвори широко.

Силвестър влезе и затвори с ритник. Любопитният му поглед обходи стаята. Красиво местенце, женствено обзаведено — от завесите в пастелни тонове до порцелановата кукла на перваза на прозореца.

Тео се отдръпна бавно. Сърцето й биеше с такава сила, че той сигурно го чуваше. Незнайно по каква причина лордът изведнъж стана двойно по-висок от нея, а раменете му — невероятно широки. Може би защото бе опитала да се скрие в любимата си стая, която обитаваше още от детските си години, затова той й изглеждаше като великан. Изведнъж осъзна, че се е държала с него много повече от неучтиво, и се почувства виновна. Да, той я бе предизвикал, но тя бе отишла твърде далеч.

— Е, добре — прошепна задъхана тя. — Щом настоявате, ще се извиня за неучтивостта си. Не биваше да казвам онези думи.

— По изключение сме на едно мнение — отбеляза Силвестър, докато бавно вървеше към нея. Тео се огледа бързо. Още една минута и щеше да се озове с гръб притиснат в гардероба. Тогава вече нямаше да има измъкване.

Силвестър протегна ръка и хвана дългата, дебела плитка, която висеше на рамото й. Нави я на китката си и притегли Тео към себе си като риба с въдица, докато главата й се озова на височината на рамото му.

Щом тя се озова достатъчно близо, той се взря изпитателно в лицето й, сякаш я виждаше за първи път. Очите й потъмняха и той зърна блясъка на предизвикателството в глъбините им. Напрежението и възбудата бяха направили златнокафявия тен розов, а устните й бяха леко отворени, сякаш се готвеше отново да го засипе с ругатни.

За да изпревари изблика на гняв, Силвестър стисна по-здраво плитката, привлече лицето й близо до своето и притисна устни върху нейните.

Тео изохка уплашено и тялото й се скова. Пак ли се готвеше за битка?

Силвестър вдигна глава. Нежно плъзна ръка по очите й и ги принуди да се затворят, след което отново завладя устните й.

Тео беше толкова слисана, че за момент забрави да се отбранява. И точно в този момент откри с безкрайно учудване, че целувката е много приятна. Устните й се отвориха с готовност под натиска на езика му, езикът й докосна неговия първо колебливо, после с нарастваща страст. Задъхана, тя вдишваше аромата на кожата му — мирис на земя, стоплена от слънцето, и се наслаждаваше на вкуса на устните му. Мускулестото му тяло се притисна силно към нейното и когато се раздвижи леко, тя усети коравата издутина между бедрата му. Инстинктивно притисна долната част на тялото си към тази издутина.

Силвестър се отдръпна рязко и погледът му потъмня. Погледна във възбуденото й лице и попита задавено:

— Колко мъже си целувала както мен, циганко?

— Нито един — отговори честно Тео. Няколко пъти бе целувала Едуард, но онези безобидни прегръдки не бяха нищо в сравнение с онова, което се случи преди малко. Гневът й отлетя много далеч, изместен от изненада и любопитство. Вече не беше сигурна, че изпитва враждебност към Силвестър Гълбрайт.

— Проклет да съм — промълви той и на устните му заигра усмивка, а сивите очи блеснаха развеселено. — Съмнявам се, че ще си кротка съпруга, скъпа братовчедке, но съм готов да се обзаложа, че си пълна с изненади.

Тео бързо си припомни, че го мрази, и то от дън душа. Освободи се от хватката му и тропна с крак.

— Не виждам какво ви засяга това, лорд Стоунхеридж!

— О, по дяволите, забравих, че още не сме обсъдили най-важния въпрос — отвърна Силвестър, скръсти ръце под гърдите и измери Тео с блестящ от веселие поглед. — Ние ще се оженим. Вие и аз.