Джейн Фийдър
Избраницата (6)

5.

Вратата към спалнята на графа беше отворена и Тео, която тъкмо минаваше по коридора, спря. Беше влизала в това помещение безброй пъти, особено през последните седмици преди смъртта на дядо си. Познаваше красивите резби на леглото и можеше да опише в мислите си всички форми и извивки, по които ръката й се беше плъзгала през безкрайните часове, докато бдеше над болния. Знаеше наизуст разкошната шарка на избродирания балдахин, направен специално, за да подхожда на китайския килим. Вярваше, че познава всяка цепнатина в облицовката на стените, всяка фина линия в щукатурата на тавана.

Стаята беше празна. Тео влезе и се огледа. Мебелите си бяха същите, но атмосферата на помещението беше много променена. Духът на дядо й вече не владееше тази стая, неприятната миризма на старост и болест беше изчезнала. Нещата на новия граф бяха разпръснати навсякъде: на тоалетната масичка лежаха сребърните му четки за коса, калъпът за ботушите стоеше пред гардероба, а в библиотеката имаше книги, които й бяха чужди.

Погледът й спря върху портрета на баща й в парадна униформа. Висеше над камината, срещу леглото — така дядо й можеше да го вижда след събуждане. Веднъж бе разказал на Тео, че е заповядал да го окачат там, за да е първото, което вижда сутрин, и последното, преди да заспи. А сега портретът висеше там за равнодушните очи на един Гълбрайт.

Гневът и отчаянието — неразривно свързани с тъгата й и през тези дни много близо под повърхността — отново се надигнаха в гърдите на Тео, стегнаха гърлото й и напълниха очите й с горчиви сълзи. Тя направи още няколко крачки навътре в помещението и спря пред картината. Виконт Белмонт й се усмихваше от платното, сложил едната си ръка върху дръжката на сабята. Сините му очи бяха ясни като планински езера. Тео се опита да събуди спомените си за това лице, за гласа и миризмата на баща си. Все още помнеше как се усещаха ръцете му, когато я вдигаше на понито й. Вярваше, че помни и гласа му — дълбок и топъл глас, с който я наричаше „лудата ми малка Тео“…

— Мога ли да ви помогна с нещо, братовчедке?

Като чу леко ироничния глас на графа, Тео се обърна като ужилена. Тя нямаше право да влиза в тази стая… вече не… не и без изричното позволение на настоящия й обитател. Погледна го, без да го вижда, защото за нея той не беше Силвестър Гълбрайт, а олицетворение и причина за болката и за гнева, който придружаваше тази болка.

Без да съзнава какво прави, Тео протегна ръка да го изблъска и се опита да мине покрай него.

— Не бързайте толкова! — Силвестър я хвана за рамото и я обърна към себе си. — Какво правите в стаята ми?

— А вие какво мислите, че правя, милорд? — попита остро тя. — Да не смятате, че съм дошла да открадна нещо? Или да се ровя в нещата ви?

— Не ставайте глупачка — отговори рязко той. — Мен ли търсехте?

— И защо, за бога, трябва да търся вас? — попита тя и гласът й прозвуча дрезгаво от гняв и от сълзите, които с мъка потискаше. — Бих била много щастлива, ако не ви видя никога вече, лорд Стоунхеридж.

Когато Силвестър остро пое въздух, тя разбра, че е отишла твърде далеч, но не се разтревожи. Беше обзета от диво желание да нарани този мъж, осмелил се да се настани в стаята на дядо й, осмелил се да заеме мястото, което по право беше на баща й. Махна ръката му от рамото си и грубо го избута, за да излезе.

Той я хвана за плитката и й попречи да избяга.

— Не смейте да бягате! — В гласа му имаше гняв. — Писна ми да се държите грубо с мен. Какво, по дяволите, съм направил, за да заслужа подобно отношение?

— Не е нужно да правите каквото и да било… достатъчно е, че сте тук, че съществувате — извика тя със задавен от сълзи глас. — И щом вие сте толкова дебелокож, че не можете да го разберете, сър, аз ще си позволя да кажа, че на стената зад вас виси портретът на моя баща.

Смаян, Силвестър се обърна към картината и пусна плитката на Тео. Тя се възползва от невниманието му, за да избяга от стаята, защото се боеше, че повече не може да сдържа сълзите си.

Силвестър изруга ядно, но не направи опит да я спре. Впи поглед в портрета и се наруга, че не го е забелязал по-рано — така може би щеше да избегне неприятната сцена. Нямаше представа кой е мъжът на платното. Къщата беше пълна със семейни портрети.

Той въздъхна и тръгна да търси Фостър.

— Моля ви, Фостър, отнесете портрета на виконт Белмонт в стаята на лейди Тео. Освен ако лейди Белмонт не предпочита да го окачи в своята стая.

— Лейди Белмонт има достатъчно портрети на починалия си съпруг — уведоми го важно Фостър. — Но съм сигурен, че лейди Тео ще оцени този жест.

— Добре тогава… — промърмори графът и отново посвети мислите си на проблема с Тео. Вече два дни живееше в господарската къща и винаги когато срещата между двамата не можеше да се избегне, Тео се държеше с него подчертано неучтиво. Досега не беше успял да я накара да обиколят заедно имението. Опитите му да я ухажва всеки път се проваляха с гръм и трясък. Може би проклетият стар дявол е знаел, че той ще се старае напразно, и се е наслаждавал на представата как неговият непознат, но омразен наследник става за посмешище пред цялата околност.

Силвестър мина през дневната и излезе на голямата тераса, настлана с каменни плочи. Може би старият дявол е прав. Може би алчността го вкара в капан… не, нуждата, поправи се той и седна върху ниския каменен парапет, който отделяше терасата от просторната зелена морава.

Да, той имаше спешна нужда от пари, но това не беше единственият двигател на действията му. Той се нуждаеше от цел, от задача в живота си и знаеше, че за да ръководи имот с големината на Стоунхеридж, ще има нужда от всичките си знания и умения. Беше влязъл в армията в началото на войната — по-точно в началото на революцията. Битката срещу Наполеон, която се водеше днес, беше съвсем различна от някогашните сражения с неопитните френски революционери. В продължение на петнайсет години армията беше неговият живот. Да, имаше и жени… няколко страстни афери, но те бяха само част от вълненията и опиянението на войната. Част от лишенията, ужаса, дивата оргия на победата. Тогава не изпитваше желание да се ожени и да създаде наследници. През последните дванайсет години — след смъртта на Кит Белмонт — той знаеше, че един ден ще наследи титлата Стоунхеридж и семейното имение, и беше напълно доволен да чака това време, вместо да се обвърже в брак и да гледа деца.

А после дойде Вимиера… след нея дванайсет месеца в мръсния френски затвор в Тулуза. А след това го изправиха пред военен съд.

Силвестър скочи рязко и заходи напред-назад по терасата. Съдът го освободи от обвинението в страхливост, но не и в сърцата и главите на другарите му офицери. След съдебното дело той напусна полка, като изтъкна като уважителна причина постоянните болки и последствията от раната в главата, но всички знаеха истинската причина — защото вече не понасяше другарите и приятелите му да го гледат с презрение. Ако се бе върнал на Иберийския полуостров, веднага щяха да го включат в черния списък. Безславната му история щеше да отиде там преди него. Щеше да се наложи да понася безкрайни унижения, малки и големи. А той нямаше смелост да им се опълчи.

Нямаше, защото не знаеше какво се бе случило в действителност. Как да се защитава, след като не беше сигурен какво е направил?

Джерард бе казал, че е тръгнал на път с подкрепление и никой не го е спрял. Но, по дяволите, ако не е имало забавяне, защо той, майор Гълбрайт, е бил напълно отрязан и оставен да се оправя сам? Той издържа безброй нападения, надявайки се да дойде подкрепление. Издържа, докато всичките му хора паднаха… и много добре си спомняше как си помисли…

Силвестър притисна с пръсти слепоочията си и усети приближаването на ужасната болка, която стегна кожата на главата му. Как си помисли… какво? Почти не си спомняше събитията от онзи следобед, но беше убеден, че има още нещо. Как да разбере какво?

— Нещо не е наред ли, лорд Стоунхеридж?

Мекият глас на Елинор проникна в хаотичните му мисли. Той вдигна поглед и замаяно разтърси глава, продължавайки да масажира слепоочията си с пръсти.

— Не изглеждате добре — установи тя и бързо отиде при него. Вдигна ръка и попипа челото му. Кожата му беше влажна от пот, той беше блед като призрак, очите му не гледаха хладно и пронизващо, а бяха изпълнени с болка — същата онази болка, която тя беше усетила у него още от самото начало.

Силвестър поклати глава и се опита да успокои безумните си мисли, да обуздае отчаяното желание да си спомни. Загриженото изражение на Елинор спря хаоса в главата му, а ръката й върху челото му го изпълни с приятна хладина. Усети как болезненото напрежение в слепоочията му се разсея и разбра, че този път мъчението ще му бъде спестено.

— Чувствам се добре, благодаря ви, мадам — отговори той и се принуди да се усмихне. — Просто един потискащ спомен, нищо повече.

Елинор не настоя да научи нещо повече.

— Тео запозна ли ви с мистър Бюмон, нашия управител?

— През последните два дни вашата дъщеря, мадам, не сметна за нужно да отправи към мен поне една учтива дума — отвърна хапливо той, — камо ли да се опита да ми помогне с нещо, да ме запознае с управлението на имота. Длъжен съм да ви кажа, че вече губя търпение.

— Е, може би това е за добро — рече примирително Елинор. — Трябва да се случи нещо, което да я измъкне от сегашното й душевно състояние, дори и насила. — Тя се наведе да откъсне една тревичка, провряла се между каменните плочи.

— Мисля, че не ви разбирам, лейди Белмонт.

Елинор се изправи и се вгледа в тревичката с внимание, което изглеждаше неоправдано.

— Тео все още не е преодоляла тъгата от загубата на дядо си, милорд. Подозирам, че тя ще се върне отново към стария си живот едва когато изплаче сълзите си. Мисля, че ние бяхме прекалено внимателни с нея. Мисля, че е дошло времето някой да предизвика изблик на тъга.

— Боя се, че все още не ви разбирам съвсем добре. — Силвестър усещаше, че Елинор иска да му даде ценен съвет, но не беше много сигурен, че знае какво трябва да направи.

Елинор се усмихна снизходително.

— Просто следвайте инстинкта си, лорд Стоунхеридж. Да видим къде ще ви отведе.

— Мамо, пристигна шивачката! — Емили излезе забързано на терасата. — Донесла е платове за новите завеси и един от тях много ми хареса… О, добро утро, лорд Стоунхеридж. Извинете, че прекъснах разговора ви. — Емили направи лек поклон и тонът й изгуби малко от бодростта си. — Не бях забелязала, че разговаряте с мама.

— Моля, не се извинявайте, братовчедке — отговори Силвестър и също се поклони. — Ние просто си пожелахме добро утро.

Елинор хвана голямата си дъщеря подръка и кимна ободрително на негово благородие, сякаш искаше да каже: вече знаете какво трябва да правите.

— Ще се видим на масата за обяд, лорд Стоунхеридж.

Силвестър проследи майката и дъщерята със замислен поглед. Лейди Белмонт очевидно смяташе, че се е изразила достатъчно ясно, но той все още не разбираше какво означаваха думите й.

Лорд Стоунхеридж реши да се поразходи към морето, надявайки се морският въздух и свежият бриз да му донесат прозрението, за което мечтаеше. За съжаление само след двайсет крачки се спъна в две пухкави крачета, обути в чорапи до коленете, които стърчаха изпод един храст.

— Олеле! Вие сте виновен, че го изпуснах! — От храста се измъкна възмутената Рози и го изгледа сърдито, докато слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата на очилата й.

— Какво си изпуснала?

— Скакалецът! Тъкмо си триеше крачетата едно в друго… така произвежда шум. Исках да го включа в музея си. Тео обеща, че ще ми помогне да го препарирам.

Смръщил чело, Силвестър огледа малкото момиче — втория член на семейство Белмонт, който го наказваше с презрение.

— Извинявай, Рози, но краката ти стърчаха от храста като капан и аз се хванах.

— Само тромавите хора не внимават къде стъпват — отряза го момичето и отново мушна глава в храста.

Силвестър извъртя очи към небето. Защо двете дъщери Белмонт имаха толкова остри езичета, а другите две изглеждаха меки и кротки — мечта за всеки мъж? Защо съдбата не му предложи едно от двете добри и послушни момичета?

— Нямаш причини да се държиш неучтиво — каза той на изцапаните чорапи.

— Не бях неучтива — чу се приглушен отговор. — Но тези капани са за тромавите хора. Само някой глупак би се хванал в такъв капан, нали?

— В думите ти има известна логика — отвърна Силвестър и доброто му настроение се върна. — Въпреки това ти препоръчвам за в бъдеще да се държиш малко по-учтиво. — И продължи пътя си.

 

 

Тео не дойде да обядва, но никой не се обезпокои от отсъствието й.

— Предполагам, че някой от арендаторите я е поканил да обядва в дома му, милорд — обясни Клариса, когато графът попита за Тео. Гласът й беше малко хладен, сякаш той нямаше право да пита къде е сестра й. Тези Белмонтови наистина се държаха здраво една за друга.

— Тео е добре дошла във всяка къща в селото — допълни Емили. — Така е било винаги… още от детските й години.

— Разбирам. — Силвестър се намръщи и посвети вниманието си на печеното. — Ще позволите ли да ви отрежа парче печено, милейди?

Докато той седеше на масата, разговаряше учтиво и разрязваше печеното като стар баща на семейство, неговата енергична, способна братовчедка управляваше имота. Нямаше да търпи поведението й нито ден повече.

Елинор прие подаденото й парче печено и се усмихна сковано. Не можеше да не забележи напрегнатото му лице и трепкащия мускул на бузата. Знаеше в каква посока вървят мислите му. Все едно дали Тео беше готова да се омъжи за граф Стоунхеридж или не, имението вече не й принадлежеше и Елинор подозираше, че новият господар много скоро ще й каже това право в очите.

Когато стана време да се преоблекат за вечеря, Тео все още не се беше прибрала и Елинор започна да се безпокои.

— Лейди Тео спомена ли ви къде възнамерява да отиде, Фостър? — попита тя, когато мина през преддверието на път към стаята си.

— Не мисля, милейди — отговори икономът, който палете свещниците на дългата маса до входната врата.

— Безпокоите ли се, мадам? — Силвестър, който тъкмо излизаше от библиотеката със стопанската книга под мишница, случайно чу въпроса й.

— Не… разбира се, че не — отговори Елинор, но не успя да заблуди нито иконома, нито графа. — Тео често отсъства по цял ден. Работата е там, че обикновено… — Тя поклати глава. — Обикновено ми изпраща вест, когато сметне, че ще се забави.

Силвестър изчака Елинор да изкачи стълбата и попита иконома:

— Имаме ли причини да се безпокоим, Фостър? Може би не би било зле да изпратим няколко души да я потърсят.

— Не е нужно, милорд. Тук всички познават лейди Тео. Ако й се беше случило нещо, някой щеше да ни уведоми.

— Може би е паднала някъде далеч и се е наранила — настоя Силвестър.

— Възможно е, милорд, но не е вероятно.

Фостър се запъти величествено към вратата и Силвестър въздъхна. Посланието беше недвусмислено: икономът не искаше да разговаря с външен човек за неща, засягащи семейството.

Икономът не искаше, управителят не искаше, икономката не искаше… За арендаторите и селяните той беше само временно явление. Те изобщо не му обръщаха внимание.

Изпълнен с гняв, графът се изкачи по стълбата и отиде в стаята си, където Хенри тъкмо приготвяше костюма му за вечерята.

Хенри хвърли поглед към негово благородие и разбра, че тази вечер не е подходяща за разговор. Когато майор Гълбрайт наложеше на лицето си това специално изражение, беше по-добре да си мълчи. Хенри наля гореща вода в легена и започна да четка тъмносиния жакет и кремавите панталони до коленете, докато графът изми лицето и ръцете си и облече чиста риза.

— Как намирате тукашните хора, Хенри? — попита неочаквано Силвестър, докато се обличаше.

— Как ги намирам… не съм сигурен какво имате предвид, сър. — Хенри подаде на господаря си колосано шалче от снежнобял лен. — Искате ли днес да си сложите диамантената игла, сър?

— Да, благодаря. — Силвестър върза шалчето на шията си, подреди диплите и ги закрепи с диамантената игла, после се огледа изпитателно в огледалото. — Намирате ли ги любезни?

— В селската кръчма всички са любезни, сър — отвърна Хенри, питайки се накъде бие господарят му.

— А тук?

— Ами… малко са недоверчиви, бих казал — призна Хенри и грижливо опъна жакета. — Уестън е отличен шивач, милорд. Много по-добър от Щулц.

Преди да постъпи в армията, Хенри бил иконом на един джентълмен. Когато тежко раненият, измъчван от треска майор Гълбрайт бе хвърлен във френския затвор, Хенри беше вече там. Чувстваше се повече от щастлив, че се е върнал към предишната си професия, а след като дълго време се беше грижил за своя майор, можеше да се определи и като компетентен болногледач. Когато господарят му страдаше от мъчително главоболие, Хенри беше неотлъчно до него. Той беше единственият човек, когото Силвестър можеше да понася до себе си и който имаше право да преживее заедно с него ужасяващото унижение и непоносимите мъки.

— Говорят ли много за новия граф? — попита Силвестър с критично вдигнати вежди.

— Не, не много… или поне когато аз съм наблизо, сър.

— Да, разбирам. А какво говорят за лейди Тео?

— О, тя е любимката на всички, милорд — усмихна се Хенри. — Убедени са, че тя никога не греши. Казват, че старият граф я обичал повече от всичко на света.

— Аха. — Силвестър взе една от сребърните четки и приглади късо отрязаните си къдрици. — С други думи — доста разглезена.

— Доколкото разбрах, сър, тя страда много от загубата на дядо си — продължи Хенри. — Поне така говорят в селото. Казват, че не била на себе си.

— Искрено се надявам, че не е винаги такава — изръмжа Силвестър и сложи емайлираната табакера в джоба на жакета си. Преди да слезе в дневната, трябваше да се въоръжи с търпение, за да понесе още една мъчителна вечер с Тео.

Когато влезе в дневната, Емили и Клариса стояха до отворения прозорец и се взираха с надежда към входната алея, където вечерните сенки се удължаваха.

— Според мен няма да се върне от тази страна — каза Клариса и се въздишка се отвърна от прозореца. — Не откъм оборите.

— Значи още няма следа от бегълката? — попита Стоунхеридж с нарочно ведър тон. — Шери, мадам? Или тази вечер ще предпочетете мадейра?

— Шери, благодаря. Не, Тео още не се е върнала. — Елинор пое чашата от ръката му, но не успя да се усмихне.

— Фостър изглеждаше убеден, че ако се е случило нещо, някой от арендаторите ще дотича да ни уведоми.

— Да, това е вярно, но… — Елинор се наведе над бродерията си. — Имотът е голям и някои места са пусти.

— Не би било зле да изпратим няколко души… — Емили млъкна изведнъж, защото в залата прозвуча енергичният глас на Тео.

— Още не са седнали на масата, нали, Фостър? Просто не мога да повярвам, че вече е толкова късно… О, мамо, много съжалявам… — Вратата към дневната се отвори с трясък и Тео влезе с протегнати ръце. — Изобщо не забелязах, че съм се отдалечила толкова много от къщи! Сигурно много си се уплашила? — Тя се наведе да целуне майка си и успокоително стисна ръцете й.

— Тъкмо бях започнала сериозно да се безпокоя — отговори строго Елинор, но облекчението в очите й беше недвусмислено, а скованите й рамене се отпуснаха.

— Е, аз съм отново тук и умирам от глад. — Тео хвърли шапката, ръкавиците и камшика на ниската масичка. — Искрено съжалявам, че ви притесних. — Тя дари майка си и сестрите си с нежна усмивка. — Прощавате ли ми?

— Искам да ми обещаеш, че никога вече няма да закъсняваш толкова, скъпа — отговори Елинор и отпи глътка шери.

— Няма да закъснявам — обеща тържествено Тео и си наля чаша шери, без да обръща внимание на графа, който стоеше до камината с чаша в ръка. — Усещам, че е време за вечеря — засмя се тя. — От кухнята се носят най-прекрасните миризми.

Ботушите й бяха кални, полите на костюма за езда посивели от прах, а косата й се беше изплъзнала от фуркетите и падаше като синьо-черен облак около лицето. Изглеждаше уморена, но здрава и щастлива.

В този миг Силвестър осъзна, че търпението му е изчерпано. Първо хвърли изпитателен поглед към Елинор, очаквайки тя да каже нещо за неприличната външност и още по-неприличното поведение на дъщеря си, но тя беше свела глава и мълчеше. Какво му бе казала сутринта? Че твърде дълго са били снизходителни към дълбоката мъка на Тео… че е крайно време някой да я изтръгне от това състояние… Елинор го бе посъветвала да последва инстинкта си и в този момент инстинктът му каза, че е време да окаже съпротива.

— Простете, братовчедке Тео — проговори остро той, — но аз намирам, че не е подходящо да вечеряте в костюм за езда.

Тео се обърна рязко и очите й засвяткаха злобно.

— И какво ви засяга това, ако позволите да попитам?

— Случайно ще вечеряте на моята маса, братовчедке. Затова съм на мнение, че поведението ви ме засяга.

Тео побеля като платно.

— Вашата маса?

— Съвсем правилно ме чухте — потвърди спокойно Силвестър. — А аз не търпя дама да седне да вечеря в костюм за езда. — Той протегна ръка и дръпна шнура на звънеца до камината. Фостър се появи моментално, в салона цареше смаяно мълчание.

— Помолете готвачката да отложи вечерята с петнадесет минути — нареди учтиво графът и след като Фостър излезе, се обърна отново към Тео. — Давам ви петнадесет минути да се преоблечете, братовчедке… освен ако не предпочитате да се нахраните в стаята си.

— Мамо? — Тео се завъртя към майка си и я изгледах гняв и молба едновременно.

Елинор изобщо не вдигна глава от гергефа си.

— Лорд Стоунхеридж има пълното право да налага своите правила, Тео. Това е неговата къща.

Как можа майка й да я предаде по такъв начин? Объркана и стъписана, Тео се взря в тила й. Лорд Стоунхеридж хвърли многозначителен поглед към часовника.

Клариса се втурна да помогне на малката си сестра.

— Ела, Тео, ще ти помогна да се преоблечеш. Няма да се забавим.

Тео пое дълбоко въздух и се отърси от замаяността си. Погледът й се стрелна към камината, където графът стоеше неподвижен, после тя се обърна към сестра си и заяви с цялото спокойствие, на което беше способна:

— Не, благодаря ти, Клари, нямам нужда от помощ. Изобщо не съм гладна. — С тези думи тя се завъртя рязко и излезе от стаята с дълги нетърпеливи крачки и шумящи поли.

Циганка с гореща кръв! Силвестър не беше имал намерение да я лиши от вечеря, но, по дяволите, той се намираше в собствената си къща! Напълни чашата си и се зарадва, когато Елинор помоли Клариса да повика Фостър.

— Вече можете да сервирате вечерята, Фостър — рече меко тя. — Лейди Тео няма да се храни с нас.

— Надявам се, че не се чувства зле, милейди. — Икономът изглеждаше загрижен.

— Нищо й няма — отговори твърдо Елинор и остави бродерията си на дивана. — Да вървим ли в трапезарията, лорд Стоунхеридж?

Силвестър учтиво й предложи ръката си и двамата излязоха от дневната.