Джейн Фийдър
Избраницата (10)

9.

Испанското слънце беше като орел с месингови нокти, забити в коравата, пустинна земя на Сарагоса. Едуард Феърфакс изтри потта от челото си и влезе в сумрачната каменна къща, която служеше за главна квартира на батальона му.

— Навън е горещо като в ада — каза той, макар да знаеше, че това е напълно излишно. Войниците бяха разкопчали червените униформи и яките на ризите и почиваха по столовете и пейките в единствената стая на къщата. — Постовете по полето ще получат топлинен удар, бедничките!

— Заповядайте да се сменят на всеки два часа, лейтенант — отговори дрезгав глас от най-тъмния ъгъл на помещението.

— Тъй вярно, сър. — Едуард кимна в посока към полковника, разкопча униформата и разхлаби яката на ризата. После надигна медното канче. Студената, бистра вода се стече в изсъхналото му гърло и изтри праха от езика му.

— Преди малко пристигна пощенската кола — съобщи един брадат офицер и лениво посочи масата, където лежаха купчини писма и вестници. Ръката му се отпусна отново в скута, сякаш това просто движение го бе изтощило до крайност.

Едуард прерови купчината и намери писмо от майка си. Надяваше се да получи писмо от Емили — или, още по-добре, от Тео. Не, че не се радваше на писмата от годеницата си — те бяха топли, сърдечни, изпълнени с любов, но писмата на Тео бяха пълни с информацията, за която той жадуваше. Тя му разказваше за земята и хората, които двамата познаваха от детството си, и то с много чувство за хумор. Тео явно знаеше, че в армията на Уелингтън на Иберийския полуостров не се смеят много, особено когато се налага да преживеят още едно горещо лято.

Този път обаче писмото на майка му съдържаше наистина изненадваща вест.

— Велики боже! — извика Едуард.

— Дано не си получил лоши новини.

— Не знам как да ги определя. — Едуард смръщи чело и отново прочете най-важния абзац. — Сестрата на годеницата ми се е сгодила за новия граф Стоунхеридж. Много бързо, според мен.

— Стоунхеридж? — Едрият капитан се изправи и закопча униформата си. — Гълбрайт не наследи ли тази титла? — попита той, затягайки колана си.

— Силвестър Гълбрайт? Не беше ли той в центъра на скандала с Вимиера? — попита полковникът.

— Какво е станало там? — Едуард хвърли бърз поглед към ъгъла, където седеше началникът му.

Полковникът се намръщи.

— Дяволски непрозрачна случка. Гълбрайт изгубил знамето на полка. Бил тежко ранен и капитулирал. Прекарал цяла година в гаден френски затвор, докато го заменят. Военният съд го освободи от обвинението в проявена страхливост, но случилото се си остана тайна. Гълбрайт напусна армията. Говори се, че Уелингтън се застъпил за него, иначе щели да го осъдят на смърт. Херцогът упорито твърдял, че го познава и че той не е страхливец, каквото и да е направил.

— Какво точно се е случило, сър? — попита напрегнато Едуард.

Полковникът жадно отпи няколко глътки вода.

— Дяволски неясно, нали ви казах. Подкрепленията тръгнали и Гълбрайт бил уведомен, но някои твърдят, че капитулирал без съпротива.

Едуард кимна замислено.

— Ако е бил тежко ранен…

Полковникът поклати глава.

— Говори се, че предал знамето и капитулирал, преди да го ранят. Някакъв проклет французин забил байонета си в черепа му ей така, за удоволствие. Когато подкреплението пристигнало, всичко било свършило.

— Ами хората от ротата му?

— Оцелелите казали, че французите ги нападали много пъти, а той им заповядал да се предадат без нито един изстрел. Звучи невероятно.

— Наистина — отговори Едуард и излезе в знойния следобед.

Тео не би се омъжила за страхливец и подлец — това беше немислимо. Сигурно не знаеше историята на годеника си и вероятно за всички би било най-добре да не я узнае. Защото тя щеше да е ужасно нещастна с мъж, когото не може да уважава. И защо изобщо е решила да се омъжи за Стоунхеридж? Та той беше омразен Гълбрайт! Едуард помисли малко и реши, че е разбрал: за Тео женитбата беше единствената възможност да запази контрол над своя любим имот. Въпреки импулсивността си тя беше винаги прагматична, когато ставаше въпрос за имота.

Ако не харесваше графа, тя не би дала съгласието си да се омъжи за него. Не беше чак толкова прагматична. А дали онзи мъж знаеше какъв бисер му се е паднал? Беше много лесно човек да разбере погрешно същността на Тео, ако не направи усилие да погледне зад фасадата от решителност и дори грубост, ако не се постарае да чуе истинското й мнение зад нетърпеливите, резки думи, които изричаше.

Едуард познаваше момичетата Белмонт от детските им години и знаеше колко е лесно да нараниш Тео, колко силна е съпротивата й, когато се чувства наранена. Животът с нея можеше да бъде прекрасен… или същински ад.

Докато се разхождаше в жегата, той се усмихваше на себе си. Малкото мъже, които не се бяха изпокрили под сянката, зяпаха любопитно след потъналия в мисли лейтенант. Отворената му униформа показваше, че не е на служба… но само някой луд би излязъл доброволно под жаркото испанско слънце.

Едуард си спомни, че двамата с Тео бяха много близо до това да станат двойка… докато Тео реши, че идеята не е добра. Заяви му, че го иска като приятел и че ако й стане съпруг, приятелството им ще се развали.

Едуард честно признаваше пред себе си, че тогава е изпитал облекчение. С годините се чувстваше все по-силно привлечен от Емили, от сърдечността и кротостта й. Тео разбра какво става, разбра, че и сестра й се е влюбила в Едуард. И по типичния за нея начин взе бързо решение.

Едуард беше толкова задълбочен в мислите си, че не забеляза как е напуснал селото и е наближил предната линия от постове. Блещукащите слънчеви лъчи по сребърните кончета на униформата привлякоха вниманието на един френски стрелец, скрит в маслиновата горичка зад най-предния пост.

Стрелецът тъкмо беше избрал удобна позиция. Беше убеден, че ще застреля поне един англичанин, преди другарите му да разберат къде се е скрил. А този гологлав, арогантен млад офицер, който се разхождаше под носа му, очевидно пренебрегвайки правилата за сигурност, беше перфектната жертва.

Стрелецът се прицели и без да бърза, натисна спусъка.

В същия миг от небето се спусна сокол, подгонил бягащата по края на пътя мишка, и спаси живота на Едуард. Лейтенантът се обърна, за да проследи гонитбата, и куршумът, предназначен за сърцето му, го удари в рамото. Едуард усети опарване като огън, последвано от страшна болка. Извика изненадано и притисна ръка върху мястото, откъдето струеше кръв. В следващия миг се хвърли на земята и се претърколи под един храст. Знаеше, че изсъхналите клони не предлагат добра защита, но нямаше друг изход. Но знаеше и че стрелецът надали ще стреля втори път под ослепителното слънце. Това беше единствената му надежда да преживее още един изгрев.

 

 

— Изглеждате напрегната, лейди Белмонт — отбеляза Силвестър. До сватбата оставаха само два дни.

Елинор спря на стълбата и го дари с разсеяна усмивка.

— Не съм напрегната, но се чувствам уморена — призна тя. — От два дни шивачката се опитва да направи последните промени по булчинската рокля на Тео, но тя никога не си е вкъщи. Тази сутрин най-сетне успях да я хвана, но тя отказва да направим още една проба.

— Може би аз бих могъл да помогна — предложи Силвестър и въпросително вдигна едната си вежда.

Графът е единственият, който умее да укротява годеницата си, каза си Елинор.

— Ако не ви е страх да се скарате с Тео само два дни преди сватбата…

— Аз не се боя от Тео, мадам — отговори тържествено той. — Ако непременно иска да се скараме, няма да й попреча. Даже си мисля, че това ще й се отрази добре… ще я освободи от натрупаното напрежение.

— Мисля, че сте прав, Стоунхеридж — усмихна се Елинор. — Добре, предоставям ви да се занимаете с Тео. Бойното поле е стаята за шев в източното крило.

Силвестър забърза нагоре по стълбата, като си тананикаше някаква песничка. Знаеше, че колкото повече се приближава денят на сватбата, толкова по-нервна става Тео, но усещаше, че нервността й е смесица от страх, вълнение и радостно очакване, и не се тревожеше особено.

Вратата към стаята за шев беше широко отворена и той чу гласа на годеницата си още в коридора.

— За бога, Биди, не може ли да побързаш? Какво значение има, че подгъвът е малко крив? Никой няма да забележи.

— Разбира се, че ще забележат, Тео — намеси се вразумително Клариса. — Не можеш да застанеш пред олтара, ако едната половина на полата разкрива петите ти, а другата се влачи по пода.

— Преувеличаваш, Клари.

— Моля ви, лейди Тео, не мърдайте!

— Майка ти каза, че се държиш неприлично, скъпа. — Силвестър се облегна на касата на вратата и проследи сцената с развеселен поглед. Тео стоеше върху ниско столче, обгърната от бял облак тюл, и очите й святкаха войнствено. Шивачката беше коленичила пред нея и бързаше да набоде подгъва с карфици.

— Не бива да виждате роклята преди сватбата, милорд! — изпищя ужасено Клариса, която държеше възглавничката с карфиците и неуморно ги подаваше на шивачката.

— Не бих имал нищо против да пренебрегвам традицията — отговори небрежно Силвестър и влезе в стаята.

— Това са глупости — обяви сърдито Тео. — Имам поне дузина хубави рокли и можех да облека някоя от тях. Това щеше да е напълно достатъчно. Не мисля, че сватбата е повод за нова рокля.

Семейството се съобразяваше със скорошната смърт на стария граф и бяха решили венчавката да се състои в най-тесен семеен кръг, но лейди Белмонт настояваше да спазват традициите.

Лордът застана зад столчето и улови тънката талия на бъдещата си съпруга.

— Не мърдай, Тео. Колкото по-прилично се държиш, толкова по-бързо ще свършат.

Ръцете му обхванаха талията й и той усети как тялото й се скова. Тя трепереше като сърничка, опитваща се да избяга от ловеца. Понеже стоеше на столче, очите й бяха на същата височина с неговите и теменуженото синьо стана почти черно, докато войнственият израз бавно избледняваше.

Силвестър се усмихна с разбиране и притисна талията й още по-силно, докато Тео отговори на усмивката му.

— Така е много по-добре — отбеляза той. — Повечето млади дами се интересуват от приготовленията за сватбата си… не се заяждат при всеки удобен случай.

— Повечето млади дами не работят като мен — отвърна хапливо тя, но не мръдна от мястото си. — Днес следобед трябва да дойде ковачът. Имаме малък спор за последната му сметка. Написал е, че сме подковали два товарни коня, макар че Биг Джак си е разтегнал сухожилие и от два месеца е на пасището.

Силвестър се намръщи и топлината в очите му изчезна.

— Защо не си ми казала нищо за това? Аз съм напълно в състояние да уредя спора с ковача.

— Защото не мога да ти разказвам за всяка дреболия — отговори нетърпеливо тя. — Това не е нещо значително… освен това ти още не познаваш ковача ни.

— Да предполагам ли, че си решила да ми го представиш днес следобед? — попита иронично той и вдигна вежди.

Червенината, която обагри бузите й, бе достатъчен отговор.

— Още не си изчел стопанските книги.

— Това не е извинение. Не мърдай — заповяда строго той, когато тя се опита да се освободи от хватката му. Силвестър направи още една крачка напред, без да забележи, че ботушът му смачка един дантелен волан. Шивачката извика възмутено и той моментално вдигна ботуша си, след което изгледа унищожително годеницата си.

Клариса се взираше в големите ръце на графа, които държаха крехката талия на сестра й и трепереше вътрешно. Този човек изпълваше стаята с гнева и физическото си присъствие. Тя се покашля нервно и смутено обясни:

— Сигурна съм, че Тео просто е забравила, сър. Но днес следобед може да я придружите и да се запознаете с мистър Роу.

— И аз имам намерение днес следобед да се запозная с мистър Роу — отсече графът. — При това нямам нужда от представяне. Моята бързо забравяща годеница ще бъде твърде заета със сватбените приготовления и няма да й остане време за ковача.

Клариса не знаеше какво друго би могла да каже, за да укроти гнева му. Шивачката, сляпа и глуха за напрегнатата атмосфера, най-сетне приключи с подгъва и доволно се отпусна на пода.

— Готови сме, лейди Тео. Изравних подгъва. Хайде, съблечете роклята, за да го зашия.

Графът освободи Тео от хватката си.

— Тази вечер ще те уведомя за резултата от разговора ми с ковача, братовчедке. — И се обърна към вратата.

— Не, почакай! — Тео скочи от столчето и за малко да се спъне в дългия шлейф на роклята. Все пак успя да го хване за ръкава. — Ти нямаш представа какъв нахален кучи син е този…

— Какво каза? — прекъсна я шокирано Силвестър.

— Не те разбирам. Какво съм казала? — попита слисано Тео.

С безкрайно учудване графът разбра, че неговата неконвенционална и с остър език годеница наистина не разбира възраженията му.

— „Кучи син“, скъпо мое момиче, не е подходящ начин на изразяване за внучката на граф Стоунхеридж, камо ли пък за съпругата на новия граф.

Тео отхвърли обяснението му с нетърпеливо махване на ръката.

— Добре, но ти не разбираш. Ти си нов тук и Джани ще си каже, че може да те измами с лекота. Ти просто нямаш представа какво проклето копеле…

— Тео!

— Моля за извинение, сър. — Тя се опита да изглежда засрамена, но очите й святкаха дяволито. — Думите просто се изплъзват от устата ми.

Имаше нещо прекрасно и абсурдно в контраста между дяволитата усмивка върху загорялото от слънцето лице на Тео, енергията, която струеше от стройната фигура, и добродетелните бели дантели и рюшове на роклята, ушита сякаш за друга жена.

Силвестър напразно се опита да изглежда строг.

— Моля те, опитай се за в бъдеще да си държиш езика зад зъбите.

Тео само вдигна рамене и рече:

— Дай ми само минута време и ще те придружа. — Без да се бави, тя смъкна сватбената рокля от гърба си.

— Тео! — изпищя възмутено Клариса и се обърна към графа, който упорито стоеше в стаята. Шивачката, която мислеше единствено как да завърши роклята, пренебрегна присъствието на графа и се втурна да помогне на Тео, преди тънката материя да се скъса под енергичните й движения.

Силвестър се ухили. Тази постъпка бе толкова типична за Тео.

— Проклятие! — изсъска Тео, скрита под облак бял тюл, и се остави в ръцете на шивачката. — Побързайте, Биди!

Най-сетне се освободи от тясната рокля, навлече бързо костюма за езда, грабна шапката, ръкавиците и камшика от масата и хукна към вратата.

— Нашата лейди Тео винаги бърза — отбеляза добродушно Биди, вдигна внимателно роклята и я разпростря върху дългата маса за шев.

 

 

Силвестър държеше часовника си в ръка, когато Тео задъхана се втурна в обора и нахлупи шапката на главата си. Дулси беше оседлана и чакаше спокойно редом с врания жребец на графа. Огромното животно потропваше неспокойно, пръхтеше и мяташе глава. Необичайно поведение за послушния, добре възпитан Зевс, помисли си бегло Тео, преди нещо много по-важно да привлече вниманието й.

— Седем минути — констатира Силвестър. — Признавам, не очаквах да се справиш.

Тео пренебрегна забележката му и посочи дамското седло.

— Какво е това? Къде е моето седло?

— Махнах го — отговори търпеливо Силвестър. — Крайно време е да започнеш да яздиш като дама. Графиня Стоунхеридж няма да препуска из околността като скитаща циганка.

Тео се огледа за помощ. Двама ратаи стояха недалеч от тях и стържеха седла.

— Нямаш право да вземаш такова решение вместо мен — заяви тя тихо, но достатъчно енергично.

— Щом ти не си го взела досега, аз имам пълното право да го направя, Тео — отговори меко той. — След два дни ще станеш моя съпруга и моята гордост не позволява да имам за жена нахално и диво селско момиче.

— Твоята гордост? — изсъска вбесено тя. — Щом дядо не се притесняваше за мен, а мама не се смущаваше от поведението ми, какво право имаш ти да се оплакваш? Твоята гордост изобщо не ме тревожи. — Още докато казваше тези думи, тя разбра, че е отправила само едно глупаво предизвикателство и Силвестър ще го пренебрегне.

Той я вдигна във въздуха и я сложи на седлото.

— Сложи лявото коляно върху…

— Знам как се седи на дамско седло — прекъсна го ядно тя.

— Е, това е вече нещо. — Той се усмихна, отново примирително настроен, след като я бе принудил да го послуша. Все още не я пускаше, но тя нямаше намерение да направи лошо впечатление, като скочи на земята. Имаше неприятното чувство, че Стоунхеридж отново ще я вдигне на седлото, сякаш е кукла на конци, и то в присъствието на ратаите.

— Пусни ме, Стоунхеридж! — изсъска ядно тя и грабна юздите.

Той я задържа още секунда, после кимна и я пусна, за да се метне на седлото на нервно потрепващия Зевс.

— Спокойно, момче, спокойно. — Силвестър помилва шията на жребеца и хвана юздите. — Какво ти става, приятелю? Защо си толкова нервен?

— Според мен не е доволен от ездача си — каза Тео и се ядоса, че не е могла да измисли по-остроумна забележка.

Силвестър се усмихна, но когато погледна нагоре към нея в очите му имаше странен блясък.

— А ти ще бъдеш ли доволна от мен, циганко? Много ми се иска да вярвам…

Тео шумно пое въздух. Скритият смисъл на забележката извика у нея цяла поредица неканени чувства. Очите й потъмняха и това я издаде. Силвестър, който вече познаваше реакцията й, избухна в смях и се метна на гърба на коня.

Едва бе докоснал седлото, когато конят изцвили тревожно, вдигна глава и изду ноздри. Преди Силвестър да хване здраво юздите и да сложи крак в стремето, Зевс препусна в луд галоп.

Силвестър стегна юздите и се опита да намери другото стреме, без да се плъзне от седлото. Конят прескочи оградата, която отделяше двора от пасището и полетя към житната нива от другата страна. Ездачът му отчаяно се опитваше да се задържи на седлото.

Тео беше толкова уплашена, че в първия момент не помръдна. Само след секунди обаче заби пети в хълбоците на Дулси и кобилата се втурна да преследва черния жребец. Тео знаеше, че дори да препуска с всички сили, Дулси няма шанс да настигне полуделия Зевс. Той се движеше с убийствено темпо и прескочи без усилие живия плет, който отдел пасището от нивата. Тео успя да види, че Силвестър е сложил и двете си стъпала в стремената, навел се е съвсем близо шията на животното и се държи както за юздите, така и за гривата, опитвайки се да остане на седлото.

Ако падне от коня при това темпо и от тази височина, ще си счупи врата, помисли си ужасено Тео. Какво бе подлудило послушното животно? Тео не можеше да направи нищо, освен да държи под око Зевс, който вече препускаше горичката, като непрестанно вдигаше високо задните си копита и правеше огромни скокове. Въпреки всичко Силвестър успяваше да се задържи на гърба му.

Мили боже, помогни, помоли се безмълвно Тео, защото знаеше каква опасност заплашва годеника й, когато коня влезе в гората. При тази скорост беше достатъчно някой увиснал клон да удари ездача по главата или в гърдите и го изхвърли от седлото с опасност за живота.

Силвестър също знаеше на каква опасност се излагаше, че Зевс няма да се откаже, докато не хвърли ездача затова постоянно извива гръб или се вдига на задните крака. Конят му беше интелигентен и също като ездача познаваше опасностите на гората. Само след секунди животното се втурна настрани и за малко да смачка крака на господаря си в едно дърво. Силвестър видя опасността и вдигна крак точно в момента, когато конят се метна надясно. Позата му стана още по-несигурна и той забеляза увисналия на пътя му клон с известно закъснение. Все пак в последния момент успя да легне на шията на коня и да избегне удара.

Стъпалата му се бяха изплъзнали от стремената и не му оставаше друго, освен да се вкопчи в гривата на жребеца. Зевс полетя по тясната горска пътека, Силвестър бързо вдигна ръце, успя да се хване за един клон и се изтегли от седлото. Останал без ездач, конят изцвили и се понесе към края на гората.

Силвестър падна на земята и изохка. Беше вцепенен от уплаха, но по някакво чудо бе останал цял и невредим.

— Добре ли си? — попита загрижено Тео и стегна юздите. Запъхтяната от бързата езда кобила спря и увеси глава.

— Горе-долу — отговори той. — Не можах да вържа юздите и се моля Зевс да не се спъне и да не си счупи крака.

— Какво му стана? — Тео скочи от седлото. — Никога не съм виждала кон да полудява без видима причина.

— Това е нетипично за Зевс — кимна той. — Мислиш ли, че Дулси може да носи и двама ни?

— Няма как да се качим и двамата на дамското седло — отговори тя и въпреки ужасните обстоятелства изпита нещо като задоволство.

— Тогава ще яздим без седло — реши Силвестър и започна да разкопчава ремъците. — Зевс ще се умори скоро. Искам да го хвана, преди да се е наранил.

Той свали седлото от гърба на кобилата, преплете пръсти, за да може Тео да стъпи върху тях и да се качи на коня, метна се зад нея и хвана юздите.

Уморената кобила излезе в тръс от горичката и се запъти към общинското пасище, обградено с нацъфтели храсти. Зевс стоеше на близкото възвишение и нервно потропваше с копита. Шията и хълбоците му бяха окъпани в пот, от муцуната му се точеше зеленикава пяна. Юздите се влачеха по земята и едното му копито се беше заплело в тях.

— Ако пак побегне, ще си счупи крака — рече с треперещ глас Тео, която въпреки страха си, възприемаше съвсем ясно силното тяло, опряно в гърба й, вдъхваше с наслада аромата на кожата му и се чувстваше сигурна в силните ръце, които я държаха.

Стоунхеридж обаче не осъзнаваше близостта й. На десетина метра от Зевс скочи от гърба на кобилата и нареди:

— Чакай тук. По-добре да ида при него пеша, така няма да се уплаши и да побегне.

Тео остана на място и проследи с лудо биещо сърце как Зевс подозрително подуши въздуха, когато господарят му се приближи към него. Изпръхтя възбудено и очите му светнаха диво.

Силвестър заговори успокоително, протегна ръка към коня и спокойно продължи напред. Добре познатият глас проникна през страха и изтощението на животното и макар че все още беше уплашен, Зевс не побягна. Силвестър хвана юздите и Тео въздъхна облекчено. Сега вече можеше да се приближи.

— Дай да те видя, момчето ми — каза меко Силвестър, нави юздите на ръката си и успокоително помилва шията на жребеца. Животното изцвили от болка и показа бялото на очите си.

Тео скочи от седлото и върза Дулси за близкия храст.

— По хълбока му има кръв — каза тя, когато Силвестър се наведе и плъзна ръце по ставите на коня. След това опипа корема му и откопча колана на седлото. — Мисля, че тече изпод седлото — добави тя.

Силвестър свали седлото от гърба на коня. Зевс изпръхтя възбудено и затропа с копита.

— Велики боже! — изохка Силвестър, а Тео шумно пое въздух. Гърбът на коня беше облян в кръв.

Силвестър хвърли седлото на земята, обърна го с крак, огледа го и от гърлото му се изтръгна ядно проклятие.

— Копелета! Мръсни копелета!

Тео се отпусна на колене и плъзна длан по долната страна на седлото. В кожата бяха забити няколко тънки пирона! Значи когато Силвестър се бе метнал на седлото, острата стомана се беше забила в гърба на коня.

— Кой би могъл да направи подобно нещо? — попита Тео, разтърсена до дън душа.

— Някой брутален тип от оборите — отвърна мрачно графът. — Кълна се в бога, че ако разбера кой е, ще го пребия със собствените си ръце!

— Сигурна съм, че не е човек от нашите обори — възрази Тео, ядосана, че той си е позволил да обиди персонала Белмонт. — Никой не би постъпил по този начин.

— Все пак някой го е направил — заяви делово Силвестър и започна да вади пироните. — Някой жалък плъх, който ми има зъб.

— Не! — възрази решително Тео. — Невъзможно е някой от моите хора да извърши подобно нещо.

— Твоите хора — рече натъртено той. — Точно там е причината. Твоите хора се отнасят враждебно към мен, защото съм Гълбрайт.

— Не! — извика отново тя. — Немислимо е някой от тях да е извършил подобна подлост. Аз ги познавам от детските години.

— Мило мое момиче, ти нямаш ни най-малка представа каква е човешката природа — обясни нетърпеливо той. — Доверието ти е трогателно, но това тук е работа на някого от оборите. Къде другаде би могло да се случи?

— Не знам — призна Тео. — Но със сигурност знам, че никой от момчетата в обора не е брутален тип. Те не биха наранили кон по такъв жесток начин, даже наистина да са настроени враждебно към теб. Освен това съм сигурна, че не те мразят.

— Напълно ясно ми е какво си мислят хората на Белмонт за всеки Гълбрайт — отвърна гневно Силвестър. — Това е дело на коварен, подъл тип. Но аз ще разследвам случая и ако се наложи ще разпитам всички местни хора до последния човек.

— Ако обвиниш някого от тях в такова мръсно дело, никога няма да те приемат — отговори със страстна убеденост Тео.

— Няма никакво значение ще ме приемат ли или не — изсъска Силвестър. — За мен на първо място стоят респектът и послушанието. И имам намерение да получа и двете. Някой ще плати скъпо за това тук. А ако не открия виновника, всички ще си платят.

Той се обърна отново към коня си, който вече изглеждаше много по-спокоен.

— Ела, стари приятелю, ще те отведа вкъщи.

Тео се изстъпи пред него.

— А сега ме чуй добре, Силвестър! Тези хора са арендатори, селяни, които работят от сутрин до мрак, а не феодални крепостни. Ако ти ги уважаваш, ще те уважават и те. Ти не ги познаваш и нямаш право… никакво право… да обвиняваш един от тях в подобна подла постъпка. Нямаш основание да ги обвиняваш. Нямаш право да ги обвиняваш!

— Качвай се на коня — заповяда той, без да реагира на страстната й тирада. — Ще водим Зевс за юздата. По-късно ще изпратя някого да донесе двете седла.

— Ти изобщо слушаш ли ме?

— Не — отговори кратко той и без много церемонии я вдигна на гърба на Дулси. Седна зад нея и хвана юздите на Зевс. — Много добре разбирам, че изпитваш потребност да защитаваш хората си — това е напълно естествено. Но ти пренебрегваш реалността. Вече съм преживял много сблъсъци с хора, които не желаят да променят позициите си. Тук някъде има един отвратителен, брутален тип, който си е избрал този начин да демонстрира, че няма намерение да ме приеме за свой господар.

Тео се извърна към него и го изгледа пренебрежително.

— Ти очевидно нямаш понятие как да изградиш добра връзка с арендаторите си. И последствието ще бъде, че никога няма да си наясно с важните неща, които се случват в имението. Ако ти нямат доверие, хората няма да ти казват нищо.

— Нямам желание постоянно да тичат при мен с проблемите си — отвърна високомерно Силвестър. — Доверие не означава прекалена близост. Нямам желание да сляза до нивото на селяните и полските работници.

— За пореден път показваш колко малко знаеш — извика гневно Тео. — Дядо ми познаваше всеки свой арендатор и цялото му семейство.

— Аз не съм дядо ти — изфуча Силвестър. — Доверието се поражда от респекта и от увереността, че господарят на имението мисли само доброто на хората си, дори когато невинаги са съгласни с методите му. Не е нужно да се шегувам с всяка млекарка и с всеки коняр в областта и да си обменяме клюки. Казвам ти още отсега, Тео: щом се оженим, ще забравиш непринуден свободно държане с арендаторите. Графиня Стоунхеридж няма право да се държи като селско момиче.

— Откъде можеш да знаеш кое е прилично и кое не? — пита ледено тя. — Щом дядо беше убеден, че се държа, както трябва, ти нямаш право да си мислиш, че знаеш по-добре него. Ти нямаш никакъв опит в управлението на имот като нашия. Ако нямаш доверието на арендаторите, никога да се научиш да управляваш имота. Затова ти предлагам не се меси в неща, които не разбираш.

Въпреки гнева си Тео осъзна, че е отишла твърде далеч. Обаче Силвестър си бе позволил не само да обиди верните хора на Белмонт, а и да критикува дядо й — това беше непоносимо и се отбраняваше срещу обвиненията му със сляпа страст.

Гневните, презрителни думи бяха последвани от зловещо мълчание. Графът стисна юздата с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха, но не каза нито дума, дока не влязоха в двора, водейки след себе си изтощения и вече послушен Зевс, от чийто ранен гръб все още капеше кръв.

Стоунхеридж извика главния коняр. Той дотича, треперещ от страх, защото в гласа на графа звънеше див гняв. Като видя изранения гръб на Зевс, реагира с такова искрено възмущение, че никой не би повярвал, че би могъл по някакъв начин да е отговорен за станалото. Графът даде нарежда как да лекуват коня, заповяда някой да отиде да вземе двете седла и чак тогава се обърна към Тео.

Тя все още седеше на гърба на Дулси и изпитваше глупаво задоволство, че е имала последната дума. Но то трая само докато графът пристъпи към кобилата и сложи ръка върху юздата.

— Слизай от коня — заповяда той със задавен глас.

Тео погледна в лицето му и стъписано разбра, че никога не го е виждала обзет от такъв бесен гняв. Белегът на челото му изпъкваше ярко и се очертаваше като на зъб бяла линия върху зачервената кожа. На челюстта му играеше мускул, устните бяха опънати в корава линия. Изглеждаше като човек, който се готви да извърши убийство, и виждайки гневното му изражение, Тео си припомни с ужасяваща яснота обидните си думи и презрителния си тон.

— Ще го кажа още веднъж — продължи той с опасно спокоен тон. — Слез от коня веднага, или този двор ще преживее спектакъл, който ще остане в паметта на местните хора поне десет години.

Тео преглътна мъчително и се смъкна от гърба на кобилата. Едва краката й бяха стъпили върху паважа, когато студената сребърна дръжка на камшика за езда се заби в гърба й и я насочи към изхода на двора. Тя нямаше друг избор, освен да се подчини на натиска, защото не искаше да привлича ненужно внимание.

Докато вървеше към къщата, тя се опитваше да си внуши, че думите й са били оправдани, макар да съзнаваше, че го е обидила непростимо. Острият й език отново й беше изиграл лош номер, но тя разбра много късно, че Силвестър Гълбрайт не е човекът, който ще приеме подобна обида, без да я накаже за това.

Двамата завиха по настланата с чакъл алея пред къщата. Точно тогава пред стълбището спря пощенска карета и в следващия момент Тео престана да усеща студената дръжка на камшика в гърба си. Силвестър спря внезапно и дълбоко пое въздух.

Без да иска, Тео погледна назад през рамо. Веднага беше усетила внезапното напрежение у него и бе разбрала, че това няма нищо общо с нея.

— Ще се наложи по-късно да се занимая с теб — изрече той почти небрежно. — По всичко личи, че майка ми и сестра ми са пристигнали.

Тео с мъка потисна облекчената си въздишка. Наказанието се отлагаше. С малко повечко късмет през следващите часове щяха да се случат куп неща и гневът му щеше да се уталожи.

Силвестър се запъти към каретата с бързи крачки и предостави на Тео да го следва. Чакаше пристигането на майка си с нарастващ ужас. Майка му беше, меко казано, трудна личност — ако трябваше да бъде честен, щеше да я нарече властна вещица. Бедната му сестра, ожесточена стара мома, наближаваща четиридесетте, беше принудена да изпълнява непрестанните й команди. Не смееше дори да мисли как двете ще възприемат бъдещата му съпруга. Вече знаеше, че зад любезната фасада на лейди Белмонт се крие стоманена твърдост и че тя ще се справи с проклетата му майка без особени усилия, но съзнаваше, че следващите няколко дни ще протекат ужасно… дори повече от ужасно.

Лейди Гълбрайт тъкмо слизаше от каретата, когато видя сина си.

— О, Силвестър, ето те и теб. — Улови протегнатата му ръка и стъпи на чакъла. — Надявах се да проявиш малко повече учтивост и да дойдеш да ни посрещнеш. Пътищата са пълни с разбойници и всякаква паплач.

— Ти имаш шестима придружители на коне, мамо — отвърна спокойно той и целуна ръката й. — Те са много по-полезни от твоя единствен син.

— О, мамо, не забравяй солите си! — извика пронизителен глас от вътрешността на каретата и на вратичката се появи глава, почти скрита в пътническо боне. — И ръчната ти чантичка е още тук.

— Добре дошла, Мери. — Силвестър протегна ръка и помогна на закръглената дама, загърната в дебела наметка да слезе. — Надявам се, че пътуването не те е изморило.

— Странноприемницата, в която отседнахме снощи, бе ужасна — отвърна плачливо Мери. — Чаршафите бяха влажни и се боя, че мама ще я втресе.

— Аз пък си мислех, че мама пътува само със собствените си чаршафи — промърмори брат й.

— О, да, разбира се, но ставаше и ужасно течение. Прозорците не се затваряха, а матракът беше влажен. Да, сигурна съм, че беше влажен. — Мери избърса зачервеното си лице с копринена кърпичка.

Тъй като знаеше, че сестра му постоянно страда от хрема и носът й винаги е зачервен, Силвестър предпочете да не коментира. Вместо това се обърна към Тео, която стоеше настрана, скръстила ръце, с плаха усмивка на устните.

Образец на кротост, помисли си той и едва не се изсмя въпреки че гневът му продължаваше да бушува.

— Ела, Тео, ще те запозная с майка си — повика я той, като наложи ледено изражение и придаде на гласа си хладен тон.

Не е много обещаващо, помисли си Тео и излезе напред. Но ако се отнесе любезно и дори мило с майка му и сестра може би той ще забрави обидата, която му беше нанесла.

— Лейди Гълбрайт. — Тео направи грациозен реверанс и с усмивка протегна ръка за поздрав. — Много се радвам запозная с вас.

Лейди Гълбрайт пренебрегна протегнатата ръка, сложи лорнета на очите си и огледа обстойно бъдещата си снаха.

— Мили боже, това момиче е изгоряло от слънцето! — каза тя. — Не знаете ли, че това вече не е модерно? Изненадана съм, че майка ви ви позволява да се разхождате на слънце да разваляте тена си.

Май никога няма да обикна свекърва си, каза си Тео; поне днес трябваше да демонстрира пред Силвестър, способна да приема провокациите с безупречна учтивост.

— Моят тен си е тъмен по природа, мадам — обясни мило тя. — Приличам на баща си. Сестрите ми са много по-светли.

Тя погледна към Силвестър и видя в очите му явно облекчение.

— Тео, това е сестра ми Мери.

Мери подсмръкна и стисна ръката й.

— Тео? Какво странно име. Сигурно искаш да кажеш Теа.

— Не — отвърна с леко нетърпение младата жена. — Винаги са ме наричали Тео. Татко ми е дал това име.

— Ужасно странно — рече Мери с ново подсмъркване. — Хайде, мамо, няма ли най-после да влезем в къщата? Тук въздухът е влажен.

Лейди Гълбрайт огледа прекрасната елизабетинска фасада с критично, собственическо изражение, което постави на огромно изпитание решението на Тео да бъде учтива.

— Къщата е доста красива. Но сградите от този тип са прекалено тесни.

— Стоунхеридж Менър не може да се определи като тесен, мадам — отвърна сковано Тео. — Във всички справочници е описан като много просторен пример на елизабетинската архитектура.

— Е, ще видим — отвърна бъдещата й свекърва с тон, който показваше, че не вярва нито дума. — Гълбрайт Хаус е елегантно жилище за джентълмен. Надявам се синът ми да не е установил, че наследството му е лишено от комфорта, на който е свикнал. — Тя се запъти към стълбището и Мери я последва по петите.

Тео погледна невярващо Силвестър и той реагира на погледа й с разкаяна усмивка.

— Всичко е наред, момичето ми. Заслужи си отлагане на наказанието. Надявам се и занапред да се държиш така добре.

Тео пренебрегна забележката му.

— Защо не ме предупреди? — попита тихо тя.

— И какво да ти кажа? Че майка ми е вещица? — Веждите му образуваха ироничен въпросителен знак. — Бъди реалистка, Тео. — Улови ръката й и помоли: — Хайде сега да влезем и да се опитаме да помогнем на майка ти да ги изтърпи. Няма да е за дълго. Надявам се, че имаш сили да държиш езика си зад зъбите поне два дни.

В последната забележка ясно звучеше едно „Иначе…“, но Тео не се засегна. Той имаше право да я заплашва. Тя му дължеше извинение и щеше да се постарае да понася неучтивостите на майка му с достойнство и хумор. Дължеше го и на майка си.

Все пак тя реши да се възползва от удобния случай и да сключи сделка с него.

— Ще си държа езика зад зъбите, ако ти обуздаеш гнева си. — Тя вдигна глава към него, кимна сериозно и очите й засвяткаха предизвикателно. — Обещай ми, че няма да обвиниш момчетата от обора, преди да съм говорила с тях.

Силвестър беше готов да я наругае, но си припомни искреното възмущение на главния коняр и замълча. Този мъж ръководеше обора, той задаваше правилата и всички го слушаха. Може би Тео беше права. Все пак тя познава тези хора от детските си години — за разлика от него.

— Е, добре. Но ако чуя само една неприлична забележка в присъствието на майка ми, ще си платиш скъпо и прескъпо за всичко, което ми наговори. Разбрахме ли се?

Тео направи гримаса, разсърдена от строгия му тон, но после си каза, че всъщност се е отървала много леко. Освен това беше спечелила важна победа. Затова вдигна рамене и отговори:

— Всичко е ясно, милорд.