Джейн Фийдър
Избраницата (23)

22.

— Вкъщи ли е лейди Тео, Фостър?

— Боя се, че не, лейди Емили. — Икономът отвори вратата и Емили и Едуард влязоха в преддверието.

— Тогава ще я чакаме — заяви Емили. — Сигурно сме подранили.

— Милейди ви е очаквала? — Гласът на Фостър прозвуча скептично.

— Да, имаме уговорка да посетим мисис Лейси. Лейтенант Феърфакс ще ни придружи.

— Тео каза ли кога ще се върне? — Едуард хвърли шапката си на ниската масичка.

— Не, сър. Желаете ли да почакате в библиотеката?

— Да. Моля ви, донесете ни чай.

Официално Фостър беше на служба при граф Стоунхеридж, но за момичетата Белмонт си оставаше техният иконом.

Фостър се поклони.

— Може би чашка бордо за лейтенант Феърфакс?

— С удоволствие, благодаря, Фостър — усмихна се Едуард.

— Лейди Тео каза ли къде отива?

— Не, сър. — Фостър се запъти с отмерени крачки към кухнята, за да поръча исканите напитки.

— Това е странно, не мислиш ли? — попита Едуард и отиде до прозореца, за да погледне към улицата. Следобедът беше слънчев и много деца бяха излезли с бавачките си на разходка.

— Кое — че Тео не е казала на Фостър къде отива? — Емили кимна замислено. — Тя често излиза да върши разни работи. Не е нужно винаги да му казва.

— Тук не сме в Лулуърт, Емили. В Лондон Тео няма никаква работа. — Едуард се обърна бързо, защото в този миг в библиотеката влезе Фостър с табла за чай и гарафа бордо.

— Пеша ли тръгна лейди Тео, Фостър, или взе двуколката?

— Пеша, мисля. — Фостър му наля вино.

— С камериерката си, или с някого от прислугата? — Едуард отпи глътка вино и се опита да се отпусне. Вероятно Тео бе излязла на дълга разходка и някой лакей я придружаваше.

Фостър се намръщи.

— Мисля, че тръгна без придружител, сър.

Едуард изсвири тихо през зъби и в сърцето му се надигна мрачно предчувствие. Обърна се отново към прозореца, надявайки се да види как Тео тича по улицата към дома си, но остана излъган.

— Стоунхеридж няма да се радва да го чуе.

— На какво няма да се зарадвам? — попита откъм вратата Силвестър. Палтото, с което излизаше в града беше прашно, дългият камшик, с който управляваше каретата, лежеше навит в ръката му, скрита под кожена ръкавица.

— О, тъкмо установихме, че Тео блести с отсъствието си — уведоми го ведро Емили. Нямаше намерение да каже на зет си, че сестра й е излязла без придружител.

Графът се обърна рязко към чакащия иконом.

— Откога я няма, Фостър?

— Наистина не мога да кажа точно, милорд. — Фостър защитаваше младата си господарка още от детските й години и сега се върна към обичайната си роля, без да се пита защо е нужно.

— Кога излезе от къщата? Преди час? Или преди два?

— Мисля, че преди около половин час, милорд.

— Има ли нещо странно в излизането й?

— Имахме уговорка да излезем заедно — отговори Емили. — Тео обикновено не забравя уговорките ни.

— Разбирам! — Силвестър вдигна рамене. — Е, смятам, че тя скоро ще се върне. Харесва ли ви бордото, Едуард?

— Отлично е, сър. — Мислите на Едуард се надпреварваха. Лошото му предчувствие бързо се превръщаше в увереност. Отлично знаеше какво е накарало Тео да забрави уговорката. Знаеше и къде е отишла. Без придружител, вероятно с нает файтон.

Едуард решително остави чашата на масата.

— Емили, моля те да ме извиниш, но внезапно се сетих, че имам час при… при шивача.

Без да каже нищо повече, Едуард мина покрай Фостър и излезе тичешком от къщата.

— Какво става тук, за бога? — попита раздразнено графът. И икономът, и сестрата на съпругата му изглеждаха необичайно смутени.

— Наистина не знам, сър. — Фостър се поклони и бързо излезе от библиотеката.

Емили също се чувстваше нервна, но не знаеше какво да каже. Искаше й се да измисли що-годе разумно обяснение за прибързаното излизане на Едуард, но нищо не й хрумваше, а и пронизващият поглед на графа изобщо не й помагаше да се овладее.

— Издайте ми нещо, Емили — помоли Силвестър е привидно небрежен тон. — Често ли се случва Едуард да забравя уговорките си?

— Понякога — прошепна нещастно Емили.

— Аха. — Силвестър замислено потърка брадичката си.

— Прав ли съм в предположението си, че това обикновено е свързано с Тео?

Емили се изчерви, но и този път не можа да намери обяснение.

— Очевидно се е сетил къде е отишла съпругата ми. Откъде би могъл да знае?

Емили поклати глава.

— Наистина не знам, сър.

— Но ще се съгласите с мен, че внезапно му просветна, нали?

— Възможно е. Те… двамата са много близки. Винаги са имали тясна връзка.

Емили се чувстваше като една от препарираните пеперуди на Рози и изпитваше гняв към годеника си и Тео, които просто бяха изчезнали и я бяха оставили да се мъчи с този привидно любезен, но безмилостен разпит. Вече не знаеше какво може да издаде и какво не.

Силвестър застана до прозореца, където до преди минута стоеше Едуард. Дано и на него му просветне какво е намислила жена му. Каретата на лейди Белмонт чакаше пред вратата, кочияшът дремеше на капрата, конете бяха отпуснали глава.

— Ще позволите ли да попитам къде щяхте да отидете с Тео?

— На посещение при мисис Лейси — отговори Емили, зарадвана, че поне този въпрос не създава проблеми. — Едуард щеше да покани младия Джонатан да го придружи при покупката на кон за езда. Надявахме се да го запознаем с някои важни личности.

Още един пример за семейна солидарност, така характерна за Едуард, каза си Силвестър. Сигурно и сега тича на помощ на Тео.

По гърба му пробягаха студени тръпки. Наистина ли жена му имаше нужда от помощ?

В следващия миг разбра и едва не изкрещя. Възможно ли е тя да е разказала на Едуард за посещението в рибарската кръчма?

Възможно ли е такова нещо? Разбира се, че е възможно. Тя е разговаряла с Едуард и за случилото се в кръчмата, и за другите си предположения — каквито и да са те. Силвестър беше убеден, че Тео нито за миг не е престанала да прави предположения за миналото му — само защото той бе отказал да говори за това. Тя бе приела мълчанието му, без да му противоречи… даже прекалено кротко. Той видя в мислите си упоритата линия около устата й, енергично вирнатата брадичка — типичната поза, която означаваше: ти прави, каквото щеш, но аз си имам мой начин на действие.

Тео е отишла в онази отвратителна кръчма!

Той й заяви от ясно по-ясно, че няма да й позволи да прояви лекомислие и да отиде отново в онзи съмнителен квартал, а тя пренебрегна предупреждението му. За всичко беше виновен той. Защото бе повярвал, че Тео ще го послуша.

Гневът, надигнал се в сърцето му, го учуди. Не беше чак толкова важно, че тя се възпротиви на недвусмислената му забрана и се намеси в личните му дела — много по-важно беше, че по този начин лекомислено се е изложила на огромна опасност. Без изобщо да помисли, е отишла сама и без помощник в онази ужасна клоака, където мъчителната бедност правеше хората толкова брутални, че не биха се стреснали от никакво насилие. Те бяха готови да убият Тео, за да я оберат, и преспокойно да хвърлят трупа й в Темза.

И сякаш това още не беше достатъчно, тя се бе забъркала в кашата с Вимиера и бе застанала на пътя на мъж, които в отчаянието си беше способен на всичко.

— Позволете да ви отведа до каретата ви, Емили — произнесе рязко Силвестър.

Като видя искрящото от гняв лице, Емили се разтрепери. Белегът, с който вече беше свикнала, издуваше челото му като назъбена бяла линия. Винаги хладните очи горяха, устата му образуваше тънка, напрегната линия.

— Не е нужно — отговори тихо тя. — Фостър ще ме придружи навън.

— Елате — повтори нетърпеливо той, сякаш не бе чул думите й.

Емили се надигна. Какво, за бога, е направила Тео, за да го разгневи толкова силно. В последно време Емили се чувстваше почти напълно спокойна в присъствието на зет си, но в момента го определяше като най-страшния мъж, когото някога е виждала… по-страшен даже от дядо й в пристъп на ярост.

Тя забърза навън и слезе по стълбището. Силвестър я вдигна с една ръка, за да я сложи в каретата, и тя се почувства крехка и ранима като сух лист, носен от вятъра. Знаеше, че той постъпва така с Тео — качва я и я сваля от каретата или на седлото на коня. Според нея това беше свидетелство за пренебрежение към добрите маниери, но Тео изобщо не се впечатляваше. Емили обаче нямаше никакво желание да преживее това още веднъж, за нищо на света. Тя се дръпна навътре и въздъхна облекчено, когато Стоунхеридж нареди на кочияша да я откара у дома й и се обърна към стълбището с мрачно изражение.

Силвестър започна да дава заповеди още докато се изкачваше към входа:

— Фостър, наредете да впрегнат отново каретата. Да ме чака пред входа. Но да вземат друг впряг, защото кафявите жребци днес изминаха дълго разстояние.

— Веднага, милорд. — Икономът с мъка запази спокойното изражение на лицето си. Негово благородие очевидно беше много загрижен за съпругата си… и бесен от поведението й.

Само след пет минути Силвестър препускаше към Док стрийт, опитвайки се да прогони от съзнанието си ужасяващите картини, за онова, което може би се случваше там. Конете буквално летяха по лондонските улици, но господарят им беше сляп и глух за ядните проклятия, с които го изпращаха стреснатите пешеходци, принудени да отскочат от пътя на смъртнобледия мъж с изпъкнал бял белег на челото.

 

 

Нийл Джерард се взираше замаяно в обезобразеното лице на Джъд О’Фланъри. Бившият му сержант се ухили и разкри черните дупки в устата си.

— Защо загубихте дар слово, капитане? — попита той с фалшива загриженост.

— Не разбирам за какво, по дяволите, говорите.

Нийл напразно се постара да придаде на гласа си гняв и презрение. Страхът личеше съвсем ясно под смелата му фасада. Усещаше погледите в гърба си, докато клиентите на Джъд пиеха ейл и любопитно наблюдаваха сцената на тезгяха. Нийл погледна масивните юмруци на кръчмаря, небрежно отпуснати върху мръсния дървен плот. Гъстите черни косъмчета, които ги покриваха, стигаха чак до пръстите.

Един-единствен удар на тези юмруци щеше да го хвърли на пода със счупена челюст. Едно стисване с тези пръсти беше достатъчно да го удуши. При едно-единствено махване всички биячи в заведението щяха да се нахвърлят върху неканения гост.

— Ами, имам си източници — обясни Джъд с примирителен тон, но единственото му зелено око святкаше саркастично. Той знаеше, че Нийл Джерард се страхува. Бившият му капитан беше истински страхливец. Никой не го знаеше по-добре от сержант О’Фланъри.

— Както вече казах, моите източници ми разказаха, че сте ходили в друга кръчма. Много ми беше неприятно да го чуя, сър. — Той отпи голяма глътка ейл. — Идвате тук най-редовно, никога не си поръчвате питие, не казвате нито една любезна дума на стария си другар от войната, а после изведнъж чувам, че отивате в рибарската кръчма, пиете здраво и си бъбрите с гостите. Да не би там да ходят по-добри хора, а? Прав ли съм, капитане, сър?

Нийл усети как на челото му изби пот. Искаше да я изтрие, но знаеше, че този жест ще издаде страха му, и не посмя. Какво точно знаеше Джъд?

— Всеки мъж има право да пие, където му харесва — отсече той, съзнавайки колко зле звучи оправданието му. Извади от джоба си кесията, изтърси на масата пет златни гвинеи и се обърна да си върви.

— О, почакайте малко, капитане, сър — прозвуча зад гърба му твърдият глас на О’Фланъри.

Нийл се обърна неохотно.

— Какво още искаш?

— Никак не ми хареса мисълта, че търсите начин да нарушите хубавата малка уговорка, която имаме. Но вие не бихте го направили, нали, сър?

Без повече думи, той дръпна Нийл към себе си и сграбчи с една ръка финото колосано шалче, с което Нийл се беше занимавал половин час сутринта, докато най-сетне остана доволен от формата му. Дъхът на гнило от устата на Джъд беше толкова силен, че гостът му едва не се задави.

— Не бихте направили такова нещо, нали? — повтори Джъд, пръскайки слюнка в лицето му. Нийл напразно се опита да извърти глава, за да не срещне погледа му.

— Не разбирам за какво говорите — повтори упорито той.

Джъд кимна бавно и стегна хватката си.

— Добре тогава, ще повикам един приятел да ви го обясни. — Той блъсна пленника си право в ръцете на един ухилен мъжага, който вдигна Нийл, сякаш е бебе, и го запрати към другия край на помещението. Нийл падна върху голяма маса. Едно канче с ейл се преобърна и течността опръска безупречната му наметка и панталона от дивечова кожа.

— Ей, безделник такъв! — изрева някой, докато Нийл се мъчеше да се изправи. — Защо разля питието ми? — Мъж със зачервено лице го сграбчи за рамото, сложи го на пода и заби юмрук в брадичката му.

Нийл видя звезди, вкуси кръв и изпита непоносимо унижение, когато по крака му потече топла течност. Мъжете изригнаха в смях и го изблъскаха навън.

— Следващата седмица ще се видим отново, капитане, сър — извика подире му Джъд.

Нийл излезе, залитайки, в студения слънчев следобед. Момчето, което държеше конете, огледа с неприкрито любопитство джентълмена, чието око се подуваше бързо, а от брадичката му капеше кръв и цапаше разкъсаното шалче. От дрехите му се носеше натрапчива миризма на бира и урина. Ругаейки, Нийл блъсна хлапака и се качи на двуколката.

— Ей, дай си ми парите! — извика възмутено момчето. — Баща ми е собственик на „Черното куче“!

Нийл отново изруга, но нямаше никакво желание да се запознае с побойниците в „Черното куче“, затова извади шест пенса от джоба си и ги хвърли в краката на ухиления хлапак. Той вдигна светкавично монетата и избяга надолу по улицата, преди някой по-голям и силен да му я отнеме.

Обзет от паника, Нийл шибна с камшика гърбовете на конете и те направиха огромен скок. Една подкова се закачи в неравния паваж и конят за малко да падне. Нийл бързо стегна юздите и се опита да се овладее, физическото насилие винаги му причиняваше паника. Още като дете заплахата с насилие го превръщаше в кълбо от нерви и го правеше перфектната мишена на грубияните, които командваха училището Уестминстър. Как завиждаше на Силвестър Гълбрайт, който, макар и само на десет години, смело се защитаваше от мъчителите с юмруци и груби думи и не позволяваше да го тормозят. Често го пребиваха, но той всеки път отговаряше на удара и накрая го оставиха на спокойствие. За Нийл Джерард обаче животът през онези години си остана ад. И днес, като помислеше за онези дни, го обземаше паника.

Преди малко най-големият му кошмар се случи отново. Група пристанищни биячи се подиграха с него, насладиха се на страха му и го пребиха от бой. Следващата седмица отново трябваше да дойде тук и да се изправи пред ухиления О’Фланъри. Следващата, по-следващата и така нататък… предстояха му безкрайни унижения, защото вече не можеше да си позволи да търси наемни убийци.

Нийл стигна до края на Док стрийт и препусна към Тауър Хил. Погледът му се насочи към рибарската кръчма. Кой от гостите й го е познал? Някой от тази воняща дупка е разказал на О’Фланъри за случващото се там. Човекът, когото изпрати в Дорсет, се ядоса ужасно, когато Нийл отказа да му плати за свършената работа и да го обезщети за времето и усилията, които бил положил. Прокле го и заплаши да си отмъсти, но Нийл отхвърли заплахите му като празни приказки.

Пред рибарската кръчма спря наемен файтон. Най-обикновена гледка. Нийл проследи как пъргава фигура, загърната в голяма наметка, скочи на паважа. Жена. За момент любопитството го накара да забрави болезнено пулсиращата си глава и ужасното състояние на тоалета му. Жената вдигна глава да каже нещо на файтонджията, качулката падна и разкри синьо-черна коса.

По дяволите! Какво търсеше графиня Стоунхеридж в рибарската кръчма? И то сама!

Сигурно Силвестър отново е дошъл тук. Това не би го изненадало. При първото си посещение не е научил нищо, затова ще опита още веднъж. Е, нищо няма да открие. Нийл никога вече няма да престъпи прага на кръчмата. Никой там не знаеше името му, нито можеше да го опише.

Но какво търсеше жената на Силвестър тук съвсем сама? Дали искаше да събере информация за мъжа си? Странна постъпка, повече от странна. Нийл не можеше да повярва, че Стоунхеридж би одобрил подобно поведение. Когато тя се появи за първи път в кръчмата, той не можа да сдържи гнева си. Съпругите не следваха мъжете си по такива места и със сигурност не отиваха там сами.

Нийл подкара конете и в главата му се оформи идея. Вероятно не би било зле да установи по-тясна връзка с лейди Стоунхеридж. Можеше например да я използва, за да упражни натиск върху мъжа й. Очевидно тя беше нетрадиционна и недискретна. Как иначе би могъл да си обясни влизането й в рибарската кръчма. Безотговорност? Импулсивност? Опасна смелост? Такава личност лесно би тръгнала по пътя на недискретността, който би я изложил на гибел. Трябваше му само добра примамка. Непременно ще се опита да я намери.

Нийл си каза, че всъщност не е необходимо да отстрани Гълбрайт от пътя си — може просто да го накара да си мълчи. Изнудване — това беше решението. Така завинаги ще сложи край на зависимостта от Джъд. Ако е сигурен, че Гълбрайт никога няма да повдигне въпроса за Вимиера, може да си позволи да каже на О’Фланъри, че не му пука от заплахата му да го изобличи като страхливец. Е, не би могъл да му каже точно това. При мисълта за предстоящия сблъсък отново му прилоша от страх. Но поне ще прекрати посещенията в кръчмата, без да дава обяснения.

За известно време ще се наложи да изчезне от Лондон. Защото Джъд може да реши да го преследва. Но Нийл беше сигурен, че бившият му сержант бързо ще съсредоточи вниманието си върху други жертви. А пък ако му хрумне да отиде в Главната квартира и да разкаже какво се е случило във Вимиера, оттам ще го изгонят като пропаднал тип, хранещ гняв към командира си… докато Гълбрайт не беше в състояние да потвърди историята със собствените си спомени.

Нийл изтри кръвта от разцепената си устна и подкара конете в бърз тръс. Паниката му се разсея. Мисълта да ухажва една красива, но явно наивна и лекомислена млада дама и да я манипулира, както си иска, беше много по-приятна от наемането на убийци и организирането на злополуки. Изнудването беше много по-чист инструмент от убийството.

 

 

За щастие Тео не забеляза свидетеля, който присъстваше на появата й пред рибарската кръчма. Изпълнена с решителност, тя блъсна вратата и влезе в мрачното, миришещо на гнило заведение. По това време на деня там нямаше никой, освен възрастен мъж, седнал пред огъня със запалена лула в ръцете. На тезгяха се бе облегнала мършава млада жена с окъсана рокля и бебе на гърдите.

— Дай джин за два пенса, Мег.

— Първо си покажи парите — изръмжа кръчмарката, скрита някъде в мрака.

— Няма ли да ми дадеш на кредит? — изплака младата жена. — Джинът ще приспи бебето.

Мег излезе от полумрака, също толкова едра и зачервена, каквато Тео я помнеше от първото си идване. Тогава бе изхвърлила Том Бриг с точилката.

— Миналия път ти казах, че вече няма да ти давам пиене без пари. — Тя млъкна изведнъж и зяпна смаяно към Тео. — Я виж ти! Какво искате, млада госпожице?

— Искам да ви задам няколко въпроса — отговори с любезна усмивка Тео и мина смело по мръсните трици на пода.

— А ще ми кажете ли кой задава въпросите? — попита подозрително жената, измери новодошлата с присвити очи и опря масивните си ръце на тезгяха.

— Казвам се Памела — представи се Тео, подготвена за таз въпрос.

— Онази вечер пак бяхте тук — продължи подозрително Мег. — С един изискан джентълмен. Питам се какво общо имат хора като вас с мен и заведението ми.

— Искам само да ви задам няколко въпроса за гостите ви.

Мег се изсмя грозно.

— Ние тук не отговаряме на въпроси госпожичке. Моите посетители си гледат работата, аз си гледам моята. Не искаме да ни се месят. — Тя вдигна една дъска и влезе в кръчмата. В малкото, слабо осветено помещение изглеждаше още по-грамадна отпреди и Тео изпита безпокойство.

— Аз не съм дошла да ви притеснявам — отвърна тя, съзнавайки, че трябва по някакъв начин да се извини. — Ще платя за всяка информация, която сте готова да ми дадете.

— О, ще платите значи? — Мег пристъпи по-близо и се ухили заплашително. — Я да видя какво сте донесли в хубавата си чантичка!

Тя посегна светкавично към чантата на Тео, но младата жена бързо отскочи назад и дръпна ръката си. Мег се втурна напред, при което Тео я удари с чантата по главата, вдигна крак и я изрита в големия корем.

Мег изрева гневно и от задната стая изскочиха двама мъже. Мърлявата млада жена с бебето наблюдаваше сцената със замъглен поглед и неохотно отстъпи настрана, когато двамата мъже нахлуха в кръчмата.

Тео осъзна, че няма шанс срещу трима противници. Как не се сети да вземе пистолет! Защо не помисли, че ще се опитат да я ограбят? Тя отскочи назад и метна една пейка между себе си и стремящите се към нея разбойници. Ако успее да стигне до улицата, ще се спаси в чакащия файтон.

Мъжете напредваха от две страни, устремили поглед в лицето й. Мег вървеше в центъра и очите и святкаха коварно. Ритникът на Тео я спря само за миг и сега жадуваше за отмъщение.

Отчаяна, Тео грабна кана ейл от масата и я запрати в лицето на мъжа отляво. Другият се хвърли към нея и я хвана за ръката, но тя се изтръгна, завъртя се светкавично, удари нападателя с хълбок и го принуди да отстъпи. Въпреки това съзнаваше, че отчаяната отбрана няма да продължи дълго.

В следващия миг в полутъмната кръчма отекна изстрел.

— Оставете я на мира!

— Едуард?

Изненадана и успокоена, Тео се обърна към приятеля си, който стоеше на прага с димящ пистолет в ръка.

— Побързай — подкани я той и тя разбра, че Едуард няма време да зареди отново, а нападателите ще се окопитят много скоро и няма да им дадат възможност да избягат. А като забележат, че влезлият е еднорък…

Тео се озова с два големи скока до вратата, Едуард излезе след нея заднешком. Мег и двамата й помагачи забързаха след тях, но Тео затръшна вратата под носа им.

— Да бягаме! — Тя улови ръката на Едуард и ужасено погледна празната улица. Наетият файтон бе изчезнал.

Едуард изруга полугласно и се опита да зареди пистолета. И неговият файтон бе изчезнал. Предположи, че пистолетният изстрел е накарал двамата файтонджии да избягат от опасното място.

В същия момент вратата на рибарската кръчма се отвори и на прага се появиха Мег и двамата биячи. Едуард изостави опитите си да зареди и хукна с Тео по улицата. Преследвачите им изреваха гневно, като видяха, че плячката им се отдалечава и Тео с ужас осъзна, че викат подкрепление. Тя се спъна, падна на колене, но светкавично се надигна и продължи да тича. Трополенето на тежки ботуши зад тях отекваше заплашително и тя буквално усещаше горещия дъх на преследвачите в тила си. Едуард не можеше да тича бързо като нея, защото още не се беше научил да пази равновесие, и тя се вкопчи отчаяно в ръката му, за да го предпази от падане.

Тогава зад ъгъла на пресечката зави карета. Галопиращите коне минаха съвсем близо до бегълците и изведнъж спряха точно пред преследвачите. Мъжете моментално спряха, стреснати от диво размахващите се копита и възбудено въртящите се очи на расовите жребци. Тео и Едуард шумно поеха въздух и за момент се отдадоха на безкрайното облекчение. Граф Стоунхеридж стоеше безмълвно срещу тримата от рибарската кръчма, неподвижен като статуя, а каретата и впрягът му бяха блокирали улицата. Ръцете му само лекичко стегнаха юздите, конете се вдигнаха на задните си крака, което накара Мег и двамата мъже да се откажат окончателно от преследването и да изчезнат в кръчмата.

Едва тогава графът укроти конете. Улицата беше твърде тясна, за да може да обърне. Той хвърли поглед през рамо към мястото, където Едуард и Тео все още се мъчеха да си поемат дъх.

— Качвайте се — заповяда той. — И двамата.

Тео погледна в лицето на мъжа си й веднага разбра, че е попаднала от трън, та на глог. Придвижи се колебливо към каретата и помоли глухо:

— Не бива да обвиняваш Едуард за…

— Нищо такова не правя — прекъсна я Силвестър с ледено спокойствие. — Качвай се.