Джейн Фийдър
Избраницата (15)

14.

— В бъдеще, когато имаме да уреждаме делови въпроси мистър Крайтън, ще го правим в града — заключи Силвестър и стана от мястото си зад писалището, за да покаже, че разговорът е приключил. — Достатъчно е да ми изпратите кратко писъмце с молба за среща. За в бъдеще смятам да прекарам доста време в Лондон, така че срещата ще се уреди без проблеми. Предпочитам да уреждам юридическите въпроси във вашата кантора, а не в дома си.

Адвокат Крайтън кимна смутено.

— Надявам се, че не ви попречих, милорд. Но аз от години посещавам клиентите си в провинцията… два пъти годишно, за да изкажа почитта си…

— Няма нищо. — Силвестър го накара да замълчи с нетърпеливо движение на ръката. — Оценявам загрижеността ви, но не е нужно да повтаряте посещението си.

— Да, милорд… естествено, милорд — промърмори нещастно Крайтън, докато Силвестър звънеше за иконома.

— Погрижете се файтонът на мистър Крайтън да чака пред вратата, Фостър — рече графът, когато Фостър се появи на вратата.

Значи нямаше да има покана за обяд. Бяха му предложили само чаша бордо и графът не се сети да я напълни отново. Положението в Стоунхеридж Менър се бе променило сериозно, и то не към добро. Адвокатът взе шапката от чантата си и се запъти към вратата в лошо настроение. Графът го отведе до вратата, стисна бегло ръката му и се върна в кабинета си, без да го изчака да тръгне. Напълно съзнаваше, че се държи неучтиво, но нямаше търпение да се отърве от него, преди Тео да се появи отново.

Известно време обикаляше в малката стая като тигър в клетка, обмисляйки следващата си стъпка. Тео сигурно беше бясна, че я е прогонил от вратата на кабинета си, но след като опасността беше отминала и Крайтън нямаше да се появи отново без предупреждение, той можеше да си позволи някои малки отстъпки и да заглади настръхналата й перушина.

Тази сутрин й бе предложил да вземат пушките и да отидат на Уебстърс Понд. Хенри го бе уверил, че мястото е отлично за лов. С изключение на няколко бракониери там не ходел никой, защото езерото било част от земите на Стоунхеридж.

Може би ще й хареса да се състезават. Тео обичаше предизвикателствата и никога не му отказваше, все едно за какво става дума. При тази мисъл той се усмихна с безкрайно облекчение и едва сега осъзна колко нервен и неспокоен е бил, откакто Крайтън се появи неочаквано в дома му. Наистина ли беше минал само час? Струваше му се невъзможно да живее до края на дните си с тази ужасна тайна, но не виждаше причини да каже на Тео.

Силвестър тъкмо тръгна към вратата, когато тя се отвори. Тео влезе безшумно в помещението и грижливо затвори.

Любезните думи заседнаха в гърлото му. Лицето и беше смъртнобледо, очите й изглеждаха мътни и хлътнали.

— Значи приключихте разговора с мистър Крайтън, милорд? — Гласът й прозвуча учудващо безизразно.

— Да сключим мир, Тео — помоли той, пристъпи с усмивка към нея и й протегна ръка. — Знам, че си свикнала да участваш в разговорите, но…

— Но този път обсъждахте неща, които не са предназначени за моите уши, нали — прекъсна го тя със същия безизразен глас както преди. И преди той да е успял да намери думи за отговор, продължи: — Някога мислили ли сте, че аз съм твърде висока цена за земята, милорд? Но предполагам, сте били готов да платите всяка цена.

— Ти си подслушвала? — Цялата кръв се отдръпна от лицето на Силвестър и той я погледна втренчено, твърде слисан, за да проумее цялото значение на това разкритие.

— Да, подслушвах — отговори твърдо Тео. — Грозен навик, нали? Но не чак толкова грозен, колкото измамата и манипулацията, милорд. Питам се дали дядо ми ви е познавал? Дали е знаел какъв алчен, непочтен мъж ще завладее тялото на внучката му.

— Стига толкова, Тео! — Трябваше да овладее ситуацията и да прекъсне този ужасен, разрушителен монолог, преди са казали или извършили нещо непоправимо. — Трябва да ме изслушаш.

— Да те изслушам? Мисля, че те слушах достатъчно, Стоунхеридж. Ако не те бях слушала, сега нямаше да съм вързана с един отвратителен, коварен измамник.

— Престани, Тео! Веднага! — Чувството за вина отстъпи място на див гняв, докато горчивите й думи летяха като отровни стрели през малкото помещение. — Нека да разговаряме като разумни хора. Разбирам как се чувстваш, но…

— О, той разбирал! — изкрещя тя и очите й засвяткаха. — Ти ми отне всичко и се осмеляваш да твърдиш, че разбираш какво ми е? — Тя изплака отчаяно, завъртя се и излезе от стаята.

Силвестър остана на мястото си. Дълго стоя като вцепенен, докато обвиненията й отекваха в ушите му. Те съдържаха една ужасна истина, но въпреки това тя беше черно-бяла истина, несъответстваща на многопластовите размишления предшествали този брак. Тео, своенравната, праволинейна, свободомислеща циганка, рисуваше своя свят с твърде прави линии на въглена, без да допуска нюанси, полусенки или вълни.

Как да я убеди, че не той, а дядо й е измислил този ужасен план? Той бе планирал и аранжирал всичко и Силвестър беше само жалка пешка в голямата шахматна игра на стария дявол. Също като Тео.

Силвестър изруга полугласно, обърна се рязко и заходи напред-назад по стаята. Изпълнените с омраза думи на Тео гърмяха в главата му, в ритъма на кръвта му. Непочтен, измамник, коварен. Накрая в главата му се възцари хаос. Непочтеният измамник би се предал на врага без бой. Той би гледал как избиват хората му, би предал без поречия полковото знаме, би обрекъл оцелелите от полка си на жалък живот в мръсен френски затвор…

Силвестър затвори очи, за да прогони ужасните образи. Притисна ръце върху ушите си, за да заличи гласа на генерал лорд Ферингъм, който по време на военния съд най-ясно изразяваше презрението си към обвиняемия. Каква полза, че го освободиха от подозрение, след като председателстващият съда генерал не вярваше в невинността чу? Когато обявиха присъдата, всички присъстващи в залата се отвърнаха от него…

А сега собствената му съпруга бе запратила в лицето му същите обвинения! В очите й светеше същото презрение. Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

Силвестър излезе от кабинета си почти без да съзнава какво прави.

— Къде е лейди Тео?

Фостър, който тъкмо минаваше през преддверието, спря уплашено. Гласът на графа бе прозвучал необичайно остро, а онова, което видя на лицето му, съвсем го стъписа.

— Го… горе е, мисля, милорд — заекна той. — Нещо не е наред ли?

Без да отговори, графът мина покрай него и забърза нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Фостър го проследи с неодобрителен поглед. Затръшването на врата наруши следобедната тишина в къщата и икономът веднага разбра, че се е затръшнала вратата към стаята на графинята. Нещо се беше случило и по изключение той не знаеше как да се държи. Дали да се намеси? Може би да прати камериерката при лейди Тео под някакъв претекст? Или да отиде лично? Почака малко, но в къщата отново се възцари тишина. Треперейки, Фостър се върна в кухнята и се зае да лъска сребърните прибори.

Все така бледа и гневна, Тео погледна съпруга си, който бе нахлул в стаята й, без да почука. Въпреки това не се уплаши.

— Какво, вече не мога да остана сама и в собствената си стая, така ли? — попита тя с ледено презрение. — Вече знам, че цялата къща ви принадлежи, лорд Стоунхеридж. Вероятно не бива да искам…

— Млъкни, Тео! — заповяда той и посочи леглото, на която беше разтворен куфар. — Какво, по дяволите, правиш?

— А ти как мислиш? — попита рязко тя, извади от чекмеджето нощница и я хвърли върху купа други дрехи. — Отивам при мама. Вдовишката къща е част от имота, но ти нямаш власт там! Крадливите ти пръсти не успяха да се докопат и до нея! — Гласът й прозвуча задавено и тя изтри гневно сълзите от очите си, преди да събере четките и гребените от слонова кост и да ги захвърли върху нощницата. Тя не гледаше Силвестър и не видя израза на лицето му, когато продължи да говори. Беше напълно сляпа в яростта и болката си. — Вдовишката къща е законно наследство на моята майка и дори един коварен лъжец и измамник не е чак толкова подъл, да нахлуе в къщата на една беззащитна жена.

Повторените обвинения най-сетне отприщиха гнева на Силвестър и предизвикаха неудържимо желание да й причини бока. Въпреки това той се овладя и не стигна до насилие.

— Кълна се в бога, ти ще оттеглиш обвинението си — изсъска той. — Това и всички останали обиди, които хвърли в лицето ми през последния час.

— Никога! — отвърна вбесено Тео, промени едва забележимо позата си и го изгледа крадешком, за да предвиди следващата му стъпка.

Силвестър направи крачка към нея и очите му засвяткаха от гняв. Тео грабна четката за коса от куфара и я хвърли по него с всичка сила. Улучи го в рамото. Силвестър изруга, сведе глава, когато една обувка последва четката й, за да го цапне по лицето. Тео хвърляше по него всичко, което й попадне — възглавници, книги, обувки, дрехи, — обзета от безумното желание да го улучи.

— Проклета циганка! — изрева той, когато една стъклена фигура профуча в непосредствена близост до ухото му и се удари в стената. Хвърли се към Тео, сграбчи я през кръста и я вдигна във въздуха, преди тя да е успяла да замахне за нов удар.

Тео бълваше проклятия със силата и изразността на оборски ратай и Силвестър изведнъж осъзна, че е познавал върха на айсберга. Жена му притежаваше изключително богат речник. При други обстоятелства това прозрение сигурно щеше да го развесели.

Само след миг Тео се видя притисната в ъгъла на стаята с лице към стената. Силвестър я сграбчи грубо за китките и изви ръцете й на гърба — не болезнено, но по начин, който възпрепятстваше движенията й. Тялото му се притисна зад нейното и го задържа, за да не й остави никакво пространство за действие.

— Най-после — проговори задъхано той. — А сега ще си вземеш думите назад, Тео. Всяка проклета обида.

Тя отново запрати към него грозно проклятие. Напрегна всички сили, за да се опита да се освободи от коравото тяло, което я притискаше в ъгъла. Твърдото му тяло беше непреодолима бариера — като желязна стена. Усетил движенията й, Силвестър вдигна коляно, заби го в гърба й и я притисна още по-здраво към стената.

Усещаше как съпротивата пулсира на вълни в напрегнатото й тяло, но успя да съсредоточи цялото си същество във волята да спечели тази битка. Дълбоко в себе си бе осъзнал, че не би могъл да търпи презрението на жена си. Беше изтърпял достатъчно презрение и пренебрежение от мъже, чието мнение ценеше, от мъже, които беше смятал за приятели и другари, и не вярваше, че някога раните му ще зараснат напълно.

— Искам да ме изслушаш — изрече овладяно той. — Ти имаш пълното право да се гневиш… имаш право да чуеш обяснението ми…

— Как смееш да говориш за права и обяснения, след като ми отне всичко…

— Остави ме да се доизкажа! — прекъсна я решително той. — Ти знаеш само половината от историята, Тео.

— Пусни ме! — извика тя и отново се опита да се освободи, макар да знаеше, че е напразно.

— Ако оттеглиш обидите си, ще те пусна. Няма да търпя ти или който и да било друг да ме нарича подлец.

Най-сетне настойчивият му глас проникна в пелената от гняв и объркване в съзнанието й. Тя си припомни смътно, че бе употребила думата „подъл“ сред многото обвинения, който беше хвърлила в лицето му, без да се замисли. Топлите ръце на Силвестър стискаха китките й и тя усещаше как кръвта пулсира във върховете на пръстите му. Дъхът му галеше кожата й и непобедимата сила на тялото му отново я обгърна и я погълна — точно това ставаше, когато се любеха. Объркването на Тео нарасна, когато тялото й много бързо си припомни страстта, на която се наслаждаваха заедно.

Силвестър усети промяната в нея. Усети как объркването надделя над гнева и подкопа ожесточената съпротива.

— Хайде да престанем — помоли нежно той и помилва пръстите й.

Близостта му беше повече, отколкото Тео можеше да понесе. Искаше отново яснотата на гнева, твърдото знание за неговото предателство. Той се бе възползвал от тялото й, за да я предаде, и сега правеше същото.

— Добре — прошепна тя, тласкана от отчаяния напор да избяга от близостта му. — Добре, вземам обидите си обратно. Нямам доказателство, че си подлец.

Силвестър издиша шумно и я пусна. Тя го погледна, не видя ни най-малко задоволство, че я е принудил да капитулира. Лицето му беше хлътнало, очите изглеждаха мъртви. Приличаше на човек на път към бесилката.

— А сега да говорим разумно — предложи той.

Тео се отдели от хлабавата му хватка.

— Нямаме за какво да говорим. Не искам да стоя в една стая с теб. — И се запъти към вратата, но не стигна далече. Силвестър моментално я последва.

— Никъде няма да отидеш! — изкрещя той и затръшна вратата. Облегна се на дебелото дърво и продължи със същото отчаяние: — Дяволите да те вземат, Тео, ако се наложи, ще те заключа тук, но ще ме изслушаш. — За момент затвори изтощено очи и започна да разтрива слепоочията си с палец и показалец. — Няма никаква полза, ако избягаш.

— И защо да те слушам? — попита тя. — Ти си лъжец и лицемер! Защо да повярвам и една дума от онова, което ще ми кажеш?

— Защото никога не съм те лъгал — отвърна тихо той.

— Какво? Нима си толкова нагъл, че да отречеш… — Тя му обърна гръб. — Отвращавам се от теб.

По бузата на Силвестър заигра мускул, около стиснатите му устни легна бяла сянка, но той отново се пребори със себе и гласът му прозвуча спокойно:

— Искам просто да помислиш, Тео. Моите действия са диктувани от дядо ти. Той измисли условията на завещанието. Нямам обяснение за основанията му, мога само да предполагам някои неща. — И й обясни подробностите по завещанието.

Тео го гледаше, сякаш е праисторическа находка.

— И смееш да обвиняваш дядо ми за своята алчност? Ти си дал съгласието си за това отвратително завещание. Ти ме лиши от свободата ми, отне от сестрите ми полагащата се част от имението, за да имаш всичко. И се представи пред нас като великодушен благодетел, готов да направи, каквото трябва… Велики боже, не мога да те понасям! Искам да изляза оттук!

Последните думи бяха истеричен крясък и тя се опита да мине отново покрай него, но Силвестър не се отмести от вратата.

Случи се съвсем внезапно. Внезапно пред очите му засвяткаха ярки бели светкавици и по тила му пропълзя добре познатата зловеща болка. Защо точно сега, запита се и безмълвно простена от болка.

— Махни се от пътя ми! — изкрещя отново Тео и го блъсна в гърдите, но въпреки страха и отчаянието си той усети, че е изгубила много от предишната си сигурност.

Защо точно сега? Пред очите му отново избухнаха бели светкавици и сърцето му заби лудо. Много скоро ще го обземе добре познатата паника. Непременно трябваше да се справи с нея, защото идващото мъчение щеше да стане още по-страшно.

Тео го гледаше уплашено. Веднъж вече го беше виждала в това състояние, но не можеше да си спомни кога точно. Силвестър буквално се смаляваше пред очите й и скоро щеше да се превърне в слаба обвивка, лишена от всички мускули и жили.

— Добре, върви си — прошепна задавено той и се отмести от вратата.

— Какво ти е?

— Излез оттук!

Просто така? До преди минута настояваше да си изяснят отношенията, а сега я гонеше от стаята без всякакви обяснения. Изведнъж Тео престана да изпитва предишната сигурност. Да, тя не искаше вече да избегне предстоящия сблъсък. Може би имаше аспекти, които тя не разбираше. Може би наистина имаше обяснение, основателна причина, разумна причина. Дядо й със сигурност е имал причини да постъпи така.

— Но аз искам…

Тео не можа да продължи. Силвестър не каза нищо, но изразът на лицето му я накара да замълчи. Очите му святкаха страшно, устата му се разкриви от непоносима болка. Тео отвори вратата, но той се обърна и залитайки, се запъти през свързващата врата към собствената му спалня.

Тео спря в коридора и пое дълбоко въздух. Вече знаеше кога е видяла Силвестър в това състояние — при първата им среща край потока, когато тя ловеше пъстърви. Какво ставаше с него? Пак ли се бе появило „неразположението“, което тогава го задържа два дни в стаята му?

Веднага след това тя чу звънеца от стаята му, а само след минута дотича задъханият Хенри. Той промърмори някакво извинение, мина бързо покрай нея и изчезна в спалнята на графа. Изтощена и объркана, Тео слезе в преддверието. Изпитваше странно усещане за самота: сякаш Силвестър я бе отвел в тъмна гора и я бе изоставил там. Гневът й беше отлетял и без неговата опора тя се чувстваше безпомощна срещу болката и отчаянието.

Без да знае какво трябва да направи, тя излезе навън. Наближаваше вечерта и въздухът беше свеж и приятен. Много искаше да отиде при майка си, но нещо я спираше. Съзнаваше, че това е импулс на разглезено дете, но съпротивата й се дължеше на нещо много по-важно от то прозрение. В този момент не беше в състояние да разкрие пред всички, че мъжът, който, упорито я беше ухажвал и преследвал, се е оженил за нея заради богатството й. Дори с майка си не можеше да говори по тази тема. Нямаше никакво значение коя и каква е — тя беше просто средство към целта, цена, която той е трябвало да плати за наследството си.

Сълзи запариха в очите й и тя замига гневно, за да ги прогони. Не, няма да плаче, нито ще моли за утеха. Може би някой ден ще е в състояние да разкаже историята, без да изпитва това мъчително чувство на унижение, но дотогава трябва да си възвърне силата и волята.

Тя прекоси розовата градина и потърси хладината на скалния връх над залива. Когато стигна до просторната, обсипана със светлосини незабравки морава край скалата, тя видя, право към нея препуска конник. Във фигурата му имаше нещо познато и тя примигна срещу лъчите на залязващото слънце. После засенчи очите си с ръка и тогава го позна.

— Едуард! — извика тя и хукна да го посрещне.

Ездачът пусна коня си в галоп и измина разстоянието между двамата само за секунди.

— Тео! — извика той и стегна юздите. — Толкова се радвам да те заваря вкъщи. Непременно исках да те видя.

— Едуард! — Тео вдигна глава към него и се засмя. За момент се възцари мълчание, изпълнено с толкова неизречени емоции, с толкова мисли, че тишината сякаш крещеше.

Едуард все още седеше на седлото. Левият празен ръкав на жакета беше закрепен с игла отстрани, дясната ръка стискаше юздите. Той се смъкна тромаво от коня и това движение беше в такова ярко противоречие с предишната елегантност и гъвкавост, че Тео едва не изпищя.

— Все още не съм се научил да управлявам тялото си — поясни с тъжна усмивка той. — Чувствам се излязъл от равновесие, Тео. Понякога побеснявам, че съм толкова несръчен и несигурен.

— Ще свикнеш — отговори утешително тя и се хвърли в прегръдката му. Той я прегърна с една ръка й я притисна с огромна нежност и привързаност. — Мили боже, ако знаеш колко ме беше страх за теб…

— За всичко съм виновен аз, дяволите да ме вземат — призна Едуард, скрил лице на гърдите й. — Моето собствено проклето лекомислие и глупост ме тласнаха в засадата, Тео. Сега трябваше да съм мъртъв!

— Не искам да чувам такива думи! — Тео се откъсна от прегръдката му и впи поглед в лицето му. Едуард изглеждаше остарял. Болката и страданието бяха вдълбали неизличими бразди около устата и очите му, но в зелените зеници все още святкаше онази особена светлина, а устата се усмихваше подигравателно.

— Видя ли се вече с Емили?

Едуард поклати глава.

— Пристигнах у дома едва снощи. Днес тръгнах към къщата на майка ти, но реших първо да се видя с теб. — Той притисна ръка върху челото си и очите му внезапно помрачняха. — Искам да ме придружиш.

Тео го разбра веднага. Познаваше чувствителната душа на Емили и разбираше, че Едуард не иска да се яви пред нея в сегашното си състояние.

— Емили беше отчаяна — обясни спокойно тя. — Но много ще се радва да те види.

— Наистина ли ще се радва? — Ала Едуард сам отхвърли самосъжалителния въпрос с типичната си рязкост. — Е, ще дойдеш ли с мен? Да доведа ли Дулси, или ще отидем пеша?

— По-добре да отидем пеша — отвърна Тео, обзета от отвращение при мисълта да се върне в Стоунхеридж и да си развали радостта от срещата с Едуард с досег до мрачната атмосфера на дома й.

Едуард спря за момент и я измери с изпитателен поглед. Тео се прокле за глупостта си. Той открай време имаше способност да усеща най-съкровените й чувства.

— Няма ли първо да поздравя съпруга ти? — попита той.

— Не сега — отвърна остро тя. — Той е зает.

— Така ли? — промърмори Едуард, без да откъсва поглед от нея. — Трябва да кажа, че вестта за сватбата ти много ме изненада. Стана толкова внезапно…

— Наистина — потвърди тя, неспособна да прикрие горчивината в гласа си. — Четири седмици от началото до края. Когато е взел решение, Стоунхеридж не се колебае.

Той се намръщи подозрително.

— Какво става, Тео?

Не. Даже на Едуард не би могла да каже, въпреки че нямаше тайни от него, не се срамуваше и не се смущаваше да му поверява и най-съкровените си мисли. В момента не можеше да каже дори на него. Той си имаше достатъчно собствени грижи и болки и тя нямаше право да го товари с проблемите си, дори да би могла да ги опише.

— Нищо сериозно, Едуард. Имахме просто малко различие в мненията. — Какво омаловажаване на проблема! — Искаш ли аз да водя Робин, а ти да държиш ръката ми? — Тя се усмихна и по лицето й вече нямаше и следа от вълнение.

Едуард не продължи да разпитва. Страхуваше се от предстоящата среща с Емили и в момента този страх владееше цялото му същество.

— Разкажи ми как се случи — помоли Тео, докато двамата вървяха ръка за ръка през поляните, за да стигнат до алеята към вдовишката къща.

Той започна да разказва и тя го изслуша, без да го прекъсва. Зад трезвото описание на безумно смелата разходка край предната линия пролича ясно ожесточеният гняв, насочен срещу самия него. Зад краткото описание на ампутацията и мъчителното пътуване през цяла Испания до морския бряг пролича непоносимата болка и мъка, която беше изпитал. Но тя не превърна всичко това в трагедия. Знаеше, че Емили ще се хвърли да го утешава и че Едуард очаква от нея точно това. От старата си приятелка обаче той очакваше съвсем друго.

Когато наближиха къщата, енергичните крачки на Едуард изведнъж се забавиха.

— Не искам да я уплаша — прошепна задавено той. — Ще влезеш ли да я предупредиш?

— Да я предупредя? За какво? — попита Тео с високо вдигнати вежди. — Че годеникът й се е завърнал? За бога, Едуард някога ти доставяше удоволствие да я изненадваш. Ем обича изненадите. Да, сигурно ще избухне в сълзи, но те са от радост. Тя обича да плаче от щастие.

— Ох, Тео — въздъхна той. — Знаеш за какво говоря.

— Да, разбира се, че знам. И ти казвам, че се държиш като идиот. Върви напред!

Тя върза Робин до вратата, хвана Едуард под ръка и поведе по алеята към къщата.

— Емили, мамо, Клари, вижте кой е тук!

Елинор беше в будоара си, когато чу ликуващия глас на Тео, последван веднага от писъка на Емили:

— Едуард! О, Едуард!

Шумовете от преддверието се смесиха в бъркотия възбудени гласове и хълцане.

Елинор слезе бързо на партера, готова да се справи с неизбежната буря от емоции, която щеше да придружи пристигането на Едуард.

Когато господарката на дома се появи на стълбата, Едуард тъкмо се бе откъснал от прегръдката на годеницата си. Овладян, той направи крачка към Елинор и й подаде ръка.

— Лейди Белмонт.

— Скъпи Едуард! — Тя пренебрегна протегнатата ръка и го прегърна сърдечно. — Прекрасно е да те видим отново.

Едуард се изчерви, после решително разтърси глава.

— Лейди Белмонт… Емили… дойдох да ви кажа, че съм готов незабавно да освободя Емили от годежа.

За момент се възцари смаяно мълчание, прекъснато от Тео:

— Едуард, ти си полудял! Как можа да кажеш нещо толкова идиотско?

Преди Едуард да е успял да реагира, Емили се хвърли на гърдите му.

— Как, за бога, можа дори да си помислиш, че вече не те обичам? За мен няма разлика, никаква! Тео е права, ти си полудял! — Тя се притисна до гърдите му и захълца сърцераздирателно. Той я прегърна силно и погледна смутено към лейди Елинор, която укорително поклати глава.

— Мога ли да го видя, Едуард? — Тихият глас на Рози прекъсна неловката сцена.

— Какво искаш да видиш? — попита Едуард освободи се от ръцете на Емили и се наведе да прегърне момичето.

— Мястото, където са ти отрязали ръката — обясни делово Рози. — Кочан ли има, или са отрязали ръката точно в раменната става?

— Рози! — изкрещяха възмутено всички присъстващи.

— Това ме интересува — обясни упорито детето. — Добре е човек да се интересува от анатомия. Дядо казваше, че който не се интересува от ставащото, няма да научи нищо.

— Абсолютно си права — съгласи се Тео. — Но това не означава, че имаш право да задаваш толкова лични въпроси, непоносимо хлапе.

— Не съм непоносимо хлапе. — Рози поклати глава, без да се обижда. — Ще ми го покажеш ли, Едуард?

— Някой ден — отговори той и се засмя с другите.

Рози бе успяла да превърне кошмара му в нормален факт, който го правеше интересен и много специален за нея. Незнайно как, малката беше успяла да разсее страха му, че осакатяването му ще предизвика отвращение у хората, които го обичаха, и ще превърне любовта в съжаление.

— Зараснало ли е вече мястото?

— Да, но изглежда грозна. — Той погледна Емили над главата на детето. — Кожата е червена и често се разранява.

— Боли ли те? — Кроткият въпрос дойде от Емили.

— Когато вятърът духа от определена посока — отвърна нехайно той. — Искаш ли да се поразходим малко, мила?

— Да, с удоволствие. — Емили улови протегнатата ръка.

— Надявам се да вечеряш с нас, Едуард — извика подире им Елинор.

— Разбира се, с удоволствие, щом ме каните.

— Надявам се, че поканата важи и за мен — намеси се Тео.

— А къде е Стоунхеридж? — Елинор измери дъщеря си изпитателен поглед.

— Той вече има уговорка — обясни пренебрежително Тео. За момент тя се изкуши да излее сърцето си пред майка си, да удави в сълзи гнева и унижението и да приеме утехата, която Елинор винаги предлагаше. Но после се усмихна бегло и добави:

— Отиде по работа в Дорчестър и ще вечеря там.

Елинор кимна. Дъщеря й лъжеше. Болката в тъмносините й очи и тъгата, която излъчваше цялото й същество, не можеха да се скрият от майчините очи. Но Тео винаги се справя с проблемите по свой начин. Очевидно този проблем има нещо общо с брака й, затова беше най-добре двамата със Стоунхеридж да стигнат до решението заедно. Елинор нямаше никакво намерение да се меси в брака на дъщеря си, да играе ролята на свръхзагрижена майка. Знаеше, че повече ще навреди, отколкото да донесе някаква полза… особено когато ставаше въпрос за две толкова силни личности, като дъщеря й и Стоунхеридж.