Джил Хатауей
Чужди очи (9)

Девета глава

Влизам със закъснение в часа по психология, но господин Голдън не ми прави забележка. Всъщност не ми казва абсолютно нищо, дори не ме поглежда, а продължава да говори за вътрешната и външната мотивация.

Оглеждам стаята и осъзнавам, че има само две свободни места — до Ролинс и до Зейн. И точно както в часа по биология, Ролинс ме поглежда, а после извръща очи.

Свеждам поглед, отпускам се на празното място до Зейн и вадя тетрадката. Господин Голдън обикаля, докато говори, и ту мушка въздуха с пръст, ту подръпва брадата си. Гласът му е някак изтънял и имам чувството, че е изгълтал двайсетина чаши кафе — изреченията му са съвсем несвързани. Хаотична поредица от думи.

Какво точно се бе случило тук в петък?

Защо Софи плачеше пред господин Голдън?

Той е добър учител и май разбирам защо човек би решил да му се довери. Може би Софи бе дошла за съвет, след като беше разбрала за Амбър и голата снимка. Може пък да е имала проблеми със Скоч и да е решила да се посъветва с Голдън.

А може би Саманта е права за първи път в живота си.

Или може би Софи и господин Голдън наистина са имали връзка.

Той е привлекателен по един зрял начин, напомня на Джони Деп. Не е изключено някое девойче да хлътне по него. А кой мъж не би искал да е със Софи? Та тя беше зашеметяваща.

Но беше дете.

Стомахът ми се обръща, като си ги представям двамата заедно.

— Добре ли си? — Нечия ръка подръпва ръкава ми и ме изтръгва от извратените мисли. Зейн се е привел към мен, така че усещам одеколона му, леко пикантен аромат.

Разпънал е тетрадката в скута си, уж си води бележки, но всъщност чете книга. Протягам врат, за да видя заглавието — „Нежна е нощта“^[1]. Зейн ме хваща да надничам и се усмихва с леко смутена, крива усмивка.

Усмихвам му се в отговор и в лицето ми нахлува топлина. Приятно е да чувстваш нещо различно от страх. Приятно е да си мисля колко е готин Зейн с тази гъста руса коса, която пада в очите му, вместо да се чудя кой е убил Софи. Зейн се зачита наново, а аз се опитвам да се съсредоточа в думите на Голдън. Усещам нечий втренчен поглед от другия край на стаята. Ролинс май никак не е доволен.

След часа Ролинс се измъква, без да пророни и дума, но Зейн изчаква да напъхам тетрадката си в раницата.

— Добре ли изкара уикенда?

— Ъм. Не съвсем.

Той ми хвърля кос поглед.

— Наред ли е всичко?

— Ами, като изключим, че най-добрата приятелка на сестра ми умря, всичко е страхотно — отвръщам и едва тогава осъзнавам колко горчиво звучат думите ми. — Извинявай. Гадна седмица.

Той посяга към мен, сякаш да хване ръката ми, но после се отдръпва, несигурен дали е редно да ме докосва.

— Съжалявам.

Твърдо решена да не съм чак такава песимистка, опитвам да продължа разговора.

— А твоят уикенд как беше?

Зейн свива рамене.

— Ходих на концерт.

— Охо, така ли? Кой свири?

— Belly-Button Lint.

— Не съм ги чувала.

— Значи си късметлийка. — Той прави физиономия и пъха книгата под мишница.

— Готина ли е книгата? — питам.

Зейн се ухилва.

— Луд съм по Фицджералд.

— Така ли? Миналата година прочетох „Великият Гетсби“. Не ми хареса особено.

Останали сме последни в стаята. Господин Голдън реди листове върху бюрото си и се старае да даде вид, че не ни слуша.

— Нека позная. Чела си я в час по английски. Наложило се е да решаваш тест. А накрая е трябвало да напишеш есе от пет страници, в което да анализираш героите, символите, основната тема. — Той поклаща глава отвратено.

— Нещо такова — казвам и кимвам. Вярно, есето беше само три страници, но все пак…

— Уф, полудявам, когато учителите разпънат на кръст хубавата книга. Направи ми услуга. Прочети „Гетсби“ отново, но някъде навън, под някое дърво, по здрач. Ще видиш, че преживяването ще е напълно различно. Прочети само една глава, ако не ти допадне, но поне пробвай. Ще го направиш ли заради мен?

Изражението му е толкова сериозно. Никога не съм срещала човек, който така страстно да обича думите. Е, и Ролинс обича да пише, но го прави от потребност да изтъкне лицемерието, което ни заобикаля, а не от любов към езика. А Зейн така говори за Фицджералд, че ми напомня за собствените ми чувства към звездите. Как са по-големи от мен самата, от всички нас, и това ги прави прекрасни.

— Обещавам — казвам и направо изтръпвам, като виждам лицето му.

* * *

След часовете неколцина хлапета се мотаят из паркинга, убиват време преди тренировката по футбол или репетицията на театралния кръжок, или каквото там им предстои. Група момчета се е разположила в каросерията на един пикап и спорят чий ред е да купи бира следващия уикенд. Две второкурснички са седнали една до друга, всяка е взела по една слушалка и главите им се клатят в ритъм, който не мога да чуя.

Подминавам дървото, под което Софи обичаше да паркира малкия си „Крайслер Неон“. Така живо си представям усмивката й, трапчинките й. Широко отворените й очи. Тъмните резки върху всяка китка. Бялото листче, което ми се надсмива с фалшивите последни думи на Софи. Налага се да спра. Пускам раницата на земята и се облягам на дървото, притиснала длани върху клепачите си, за да накарам спомена да се махне.

Когато свалям ръце, виждам, че момичета са спрели да се поклащат. Гледат ме предпазливо и пазят дистанция, вероятно за да не ги заразя с лудостта си. Изправям се и се опитвам да си придам нормален вид, поне доколкото е възможно нарколептичка с яркорозова коса да изглежда нормално.

Отнякъде се стрелва нечия ръка и ме сграбчва.

— Ааааааа!

Ролинс изниква иззад дървото с виснала от устата цигара. Коженото му яке е разкопчано и отдолу се показва тениска на Decemberties^[2].

— Хей, спокойно, аз съм.

Едва си поемам въздух и му хвърлям гневен поглед. Как е възможно цял уикенд да ме игнорира, особено предвид смъртта на Софи, а после да очаква да се държа, сякаш нищо не се е случило?

— Какво дебнеш иззад дърветата? — тросвам се. — Да не си решил да ми докараш инфаркт?

Двете момичета продължават да ме зяпат и Ролинс прави няколко крачки към тях, протегнал ръце със сгърчени като нокти пръсти.

— Буу!

Двечките се извръщат нервно.

После се обръща към мен с извинително изражение.

— Извинявай. Не исках да те плаша. Гадняра каза, че ще ми тръсне цял месец наказания, ако пак ме хване да пуша, така че всъщност се криех.

Не отговарям, понеже очаквам, че ще се извини, задето така внезапно си бе тръгнал в петък, или поне ще каже нещо за смъртта на Софи. Но вместо това, той се вторачва в обувките си и пъха ръце дълбоко в джобовете си.

— Какво ти стана по биология? Канех се да те питам следващия час, но май беше заета — казва той, като просъсква последната дума.

Ако не го чувствах толкова чужд напоследък, може би щях да му кажа истината — как не мога да се отърся от усещането, че светът е с няколко тона по-мрачен, откакто Софи загина. И че ме е страх от собствената ми сянка. Но ако действително искаше да знае, щеше да ми се обади. Можеше да ме придружи след пристъпа в часа по биология. Или да изчака пред кабинета по психология, вместо да се дразни, че говоря с някого, който поне се интересува как се чувствам.

Лъжата, която не бе точно лъжа, но в никакъв случай не бе истина, излиза съвсем лесно от устата ми — същата, която използвах и пред госпожа Уилямс.

— Нищо ми няма. Напоследък не мога да спя. Насъбра ми се повечко стрес, нали разбираш.

Той присвива очи насреща ми и усещам как погледът му пробива смелата маска, която съм надянала.

— Ясно. А Мати как е?

— Ти как би се чувствал, ако най-добрият ти приятел умре? — Поглеждам го подразнено, досущ като госпожа Уингър, та да се усети колко е тъп въпросът му.

Той издържа на погледа ми.

— Предполагам, отвратително.

— Именно. Чувства се отвратително.

Стоим и се гледаме. Лицето му е безизразно.

— Защо не ми се обади? — питам накрая. — Няма начин да не си разбрал какво се е случило.

Свежда поглед. Виждам, че съм го сварила неподготвен. Очевидно е, че все повече се отдалечаваме, но не е очаквал да кажа нещо гласно. Всъщност напълно го разбирам. Обикновено бягам от конфронтациите.

— Не знам — отвръща и пристъпва на място. — Имах работа вкъщи. Пък и като си искала да поговорим, можеше да ми се обадиш.

Вдига очи към мен и този път аз извръщам поглед. Вярно е. Можех да му се обадя. Но не го направих. Да можех да протегна ръка, да го помоля за помощ, да му обясня какво се случва. Но всеки път виждам лицето на баща ми — изражението му, когато му разказах за плъзването, паниката в очите, твърдата убеденост, че съм полудяла.

Не бих могла да го преживея отново.

След дълго мълчание Ролинс вдига раницата ми от земята и ми я подава.

— Тежка е.

— Аха — измърморвам и я мятам през рамо. — Много е тежка.

Приисква ми се да каже нещо друго, нещо небрежно и забавно, така че всичко да си дойде на място. Но той мълчи и стърчи неподвижно. Така копнея за някогашната топлина помежду ни, но нещо се е счупило и колкото и да искам, не мога да го поправя.