Джил Хатауей
Чужди очи (13)

Тринайсета глава

Оставам да седя в люлката на верандата дълго след като Ролинс ме докарва до къщи. Не искам да влизам вътре. Къщата е толкова празна. Толкова тиха. Не искам да оставам сама със спомена си за Софи. Не искам да рискувам да заспя отново и да се изправя пред обвиненията й. А навън студеният вятър ме държи будна. Той и таблетките кофеин.

Изсипвам още няколко в дланта си, тикам ги в устата си и ги сдъвквам.

Вятърът профучава през клоните на високия дъб и събаря още няколко листа. С периферното си зрение долавям някакво движение на улицата. Високо русокосо момче с яркосиня блуза с качулка идва насам на скейтборд. Когато приближава, виждам, че е Зейн Хъксли. И че ме гледа. Стомахът ми се преобръща.

Спира пред къщата, хваща скейта във въздуха и прави няколко крачки към верандата.

— Здрасти — казва и личи, че му е приятно да ме види.

Кимвам и преглъщам кофеиновия прах, за да мога да отговоря.

— Здрасти. Не е зле да няма часове, а?

— Аха. Ходи ли на погребението?

— Ходих. Беше… нереално — казвам, неспособна да намеря по-подходяща дума за погребението на дете. — А ти какво правиш тук?

Прозвучава тъпо и мигом съжалявам. Сякаш не искам да е тук, а всъщност е точно обратното. Искам да говоря с някого. С някого, който не познава Софи, който не познава мен самата и не знае за нарколепсията и за цялата бъркотия.

За щастие, той се разсмива.

— И на мен ми е приятно да те видя. Живеем на „Арбър Лейн“, в другия край на улицата.

— В синята къща с дървената ограда? От доста време е обявена за продан.

Настъпва неловко мълчание. Опитвам се да се измисля нещо забавно или умно, каквото и да е. Не искам да оставам сама с мислите си.

Нов порив на вятъра профучава през двора и ме вледенява. Потрепервам.

— Хей, искаш ли да влезеш? Мога да направя кафе или нещо друго.

— Става. Малко е хладничко.

Ставам и отварям вратата, а той обляга скейта отвън и тръгва след мен. Влизаме в кухнята. Зейн дръпва една табуретка и сяда с лакти на плота. Вадя две чаши за кафе — едната с емблемата на университета в Айова, другата с надпис „Най-готиният татко на света“ — и ги поставям между нас. Зейн мълчи, докато правя кафето, и се сещам как аз самата мълчах на пода в тоалетната на погребалния дом, за да дам възможност на Амбър да се овладее.

Наливам димящата черна течност в чашите. В хладилника намирам половин бутилка обезмаслено прясно мляко. Изливам малко в чашата си, после слагам няколко лъжички захар. Бъркам в продължение на няколко секунди и отпивам.

Над ръба на чашата гледам как Зейн разбърква малко мляко в кафето си с пръст. Не мога да повярвам, че седи в нашата кухня. Присъствието му почти ме кара да забравя убийството, полуотворените устни на Софи с процедилата се струйка кръв. Почти.

Зейн ми смига.

— Отива ти с опашки.

— Благодаря — отвръщам и успявам да се усмихна.

Очите му са толкова дълбоки и сини, че бих могла да се изгубя в тях.

* * *

Час по-късно лежа на дивана, стиснала чашата с кафе, а Зейн лениво отпива от своето само на сантиметри от мен. Виждам едното му коляно през раздраните джинси. Космите на краката му са меки и руси, точно като на главата му. Обзема ме желание да се пресегна и да го погаля по косата.

— Значи, и преди си живял в Айова Сити? — опитвам се да докарам секси дрезгав глас, но звуча по-скоро пискливо.

— Аха. Тук съм роден. Преместихме се в Чикаго, когато бях малък. Майка ми настояваше да се върнем тук. Без да се обиждаш, не си падам много по Айова. — Той се усмихва извинително. Зъбите му са толкова бели. Квадратната му челюст е покрита от едва набола светлоруса брада. Иска ми се да я усетя до бузата си, под устните си. Близостта му сякаш е стеснила кръгозора ми — виждам единствено лицето му.

— Малко хора си падат по Айова — отвръщам.

Зейн взима една снимка, на която сме аз, сестра ми и баща ми.

— Какво работи баща ти? — Той посочва снимката.

— Детски хирург е — казвам. — Днес трябва да оперира някакво хлапе, което се е родило с червата вън от тялото.

Зейн поклаща глава.

— Доста впечатляващо. Имам предвид работата на баща ти, не бебето с червата.

— Знам — казвам с известна горчивина.

— А майка ти? — И двамата свеждаме очи към снимката в ръцете му, към мястото, където би трябвало да стои майка ми, но я няма.

Малко съм изненадана, че има смелостта да зададе такъв въпрос, след като е явно, че майка ми или е мъртва, или е заминала някъде, където няма място за мен, но се сещам, че още в първия ден ми бе казал, че баща му е починал. Разговорът някак естествено върви в тази посока.

— Рак на панкреаса. Отиде си, когато бях на единайсет.

Той кимва, сякаш съм потвърдила подозренията му.

— Сигурно не е лесно, когато си на такава възраст.

Взирам се в чашата си.

— Не беше лесно. Тоест, не е лесно. А и баща ми през цялото време го няма. Общо взето съм се превърнала и в баща, и майка на сестра ми. Не се прибра дори когато разбра за Софи.

Зейн издава някакъв съчувствен звук.

— Знам какво е. И майка ми не е на себе си от години. Откакто баща ми умря, живее в свой собствен свят.

— На колко години си бил?

— Самоуби се, когато бях на три. — Равният му тон така ме смайва, че не успявам да продумам. — Всичко е наред — продължава той, сякаш иска да ме успокои, задето не съм реагирала както трябва. — Не го помня. Бил съм твърде малък. Но имам една снимка, на която сме само двамата. Люлее ме на люлката. И се усмихва широко, но само с уста, а по очите му личи, че не е щастлив. Направил го около месец след тази снимка.

О, божичко! Искам да върна разговора назад, да се озова обратно в нереалния, пухкав облак, на който се носех преди минути.

Срамежливостта ми се стопява, пометена от споделените тайни. Пресягам се и хващам ръката му, плъзвам пръсти между неговите. Той ме стисва здраво.

После оставя чашата си и извръща глава към мен. Дъхът му е сладък, въпреки кафето, но е примесен с нещо друго — може би тъга? Притисва устни в моите.

Ето какво е целувката. В нея има всичко, което ми липсва от толкова отдавна. Контакт. Разбиране. Топлина. И всичко това нахлува в мен така стремително, че имам чувството, че ще се удавя. Не мога да дишам. Без да се замисля, го избутвам. Очите му се изпълват с болка.

На мига съжалявам за стореното. Отварям уста да се извиня, но той вече се е изправил.

— Трябва да си вървя.

Изчезва, преди да успея да възразя. Отпускам се на дивана запъхтяна и осъзнавам, че бих дала всичко да върна времето, да върна целувката. И това ме плаши. Фактът, че нещо толкова прекрасно и неуловимо би могло да се сбъдне, ме изпълва с ужас, защото съм сигурна, че все някога ще го загубя.

* * *

Няколко часа по-късно лежа и прехвърлям каналите, току-виж намеря нещо достатъчно интересно, което да ме държи будна, докато Мати се прибере. Няма да е зле да скокна до горе да си взема хапчетата, но се чувствам изцедена, залепнала за дивана. Нямам сили да се катеря по стълбите. Не, ще си стоя тук, ще гледам телевизия и ще чакам.

Клошари? Не.

Пълна къща? Не.

Истинският свят? Не.

Спирам на научния канал. Тече някаква програма, според която светът съвсем скоро ще свърши, и това донякъде ме разведрява — поне убиецът на Софи няма да успее да ме накълца на парчета. Гласът на говорителя ми действа безкрайно успокояващо. Усещам, че сънят най-после ме надвива. И накрая се предавам.

Моментално се плъзвам.

* * *

Черна кожена седалка. Вибрациите на включения двигател пълзят по краката ми и засядат в гръбнака ми. Различавам онази болезнено позната смесица от миризма на бензин и портокалов шампоан.

Скоч.

Но като че ли не съм в самия Скоч. Не. Момичето, в което съм се озовала, седи на другата седалка и разтрива меката част на ухото си между палеца и показалеца. И когато осъзнавам, че на ухото няма обеца, навързвам нещата. Амбър. Тъпата обеца, която прибрах от пода на тоалетната, явно е пробила джоба на дънките ми и е докоснала бедрото.

Амбър се обръща и виждам Скоч, втренчил поглед през предното стъкло. Отвън гледката се разстила като на длан. Скосени покриви, голи дървета и запалени улични лампи. И преди съм идвала тук, Лукаут Пийк. С Ролинс дойдохме тук онзи единствен път, когато пуших трева. Лежахме на капака на колата му, взирахме се в звездите и се чудехме дали има все пак някой друг в необятното звездно небе. Същинско клише.

— Не бива да казваш на никого — обажда се Скоч.

Май се включвам насред сериозен разговор.

— Беше само веднъж. А и взехме мерки. — Гласът му е отчаян и съм сигурна, че говори за бебето. — Вероятно изобщо не е мое. Саманта твърди, че видяла Софи да се вози с господин Голдън след училище. Кой знае с колко още хора е спала!

Амбър най-после проговаря.

— Кога разбра, че е бременна?

— Миналата седмица. Преди… — Той не довършва, вместо това отпива от бутилката, която стиска между коленете си.

По бузите на Амбър отново потичат сълзи. Интересно как се е озовала тук, в колата на Скоч, паркирана на Лукаут Пийк. Дали го е срещнала случайно след погребението? И я е поканил да се повозят? Предполагам, че са били като две заблудени комети, сблъскали се една в друга — пияният Скоч и обезумялата Амбър.

— Мислиш ли, че затова го е направила? — пита Амбър.

Скоч удря с ръка по волана.

— Не знам. Първоначално твърдеше, че щяла да си го задържи, да замине някъде. После каза, че не знае дали ще се справи. Трябваше просто да го махне.

Как ми се иска да се вмъкна в главата му, да разбера какво мисли. Дали е изпаднал в паника, когато Софи му е казала, че е бременна? Дали е настоявал да направи аборт? И дали тя е отказала?

Дори да успея да се плъзна в него, пак няма да мога да прочета мислите му. Не се получава по този начин. Просто ще виждам света през неговите, а това никак не ми допада.

Амбър скръства ръце върху корема си и започва да се клати напред-назад.

— Това би съсипало всичките ми планове. Целия ми живот.

Скоч отпива пак от бутилката и тръсва глава, сякаш течността го прогаря. После се навежда към Амбър и я целува по врата. Амбър издишва рязко, нещо средно между въздишка и стон. Когато ръката му се плъзва между бедрата й, усещам накъде вървят нещата. В съзнанието ми нахлуват спомени и вместо на тясната предна седалка на мустанга, се озовавам на пейката в мъжката съблекалня. Залива ме вълна от погнуса, докато Скоч я докосва, сякаш наблюдавам същото, което бе сторил и с мен. Толкова е извратено.

Тялото на Амбър реагира на ласките и тя се привежда към него. Вече не ми пука дали е в безопасност. Тревожа се за собствения си разум. Ако се окажа приклещена тук, докато го правят, със сигурност ще полудея. Но слава богу, усещам, че се измъквам.

* * *

Олеква ми, когато осъзнавам, че съм си у дома. Сърцето ми блъска силно в ребрата и спомените от танцовата забава бучат в главата ми. Вместо предаването за предстоящия апокалипсис, сега текат кадри за размножителните ритуали на павианите. Потръпвам и грабвам дистанционното, за да изключа телевизора.

Тичам нагоре по стълбите, като прескачам стъпалата по две наведнъж. Нямам търпение да стигна до стаята си. Да се добера до хапчетата. Дръпвам раницата и пъхам ръка вътре, опипвам за познатата форма на шишето. Завъртам капачката, обезопасена срещу детски пръстчета, и белите таблетки се търкулват в шепата ми, после в устата. Гълтам ги без вода, без никакво колебание.

Едва когато усещам как се плъзват в гърлото ми, сърцето ми възстановява ритъма си. Заклевам се никога повече да не свалям гарда. Потъне ли тялото ми в несвързания свят на сънищата, ставам напълно беззащитна. По-добре изобщо да не спя, отколкото да се озовавам в присъствието на потенциални изнасилвани. На убийци.

Прекарвам цялата нощ в леглото и гледам стари епизоди на „Бъфи, убийцата на вампири“ по телевизията. Представям си как стискам заострен кол и преследвам неясна фигура с маска на лицето и нож, изцапан с кръвта на Софи. Събарям човека на земята и дръпвам плата, който крие лицето му. Скоч. Вдигам кола високо над главата си и го забивам дълбоко в гърдите му. Тялото му се разпада на прах и земята го поглъща.