Джил Хатауей
Чужди очи (24)

Двайсет и четвърта

За щастие, заварвам тялото си отпуснато в леглото, в безопасност. Избърсвам малко слюнка от брадичката си. Плъзването определено не е от най-бляскавите начини за пътешествия.

Телефонът ми звъни настойчиво. Пак Ролинс. Пръстите ми потрепват, искат да вдигнат. Погледът ми попада върху тениската, която ми беше подарил. Лежи смачкана на пода, където я захвърлих, след като го видях с Амбър. Трябва само да я облека и ще се уверя, че е имал разумна причина да се види с нея онази вечер, че не е убиец.

Бих могла да се промъкна в живота му и да разбера… всичко. Какво прави през всичките онези часове, когато не е на училище или на работа. Какво крие от мен в къщата си. Защо никога не ме кани. Сърби ме да науча тайните му, но същевременно си мисля, че ще е точно толкова подло, колкото да ровя в имейлите му или да надничам в дневника му. Когато се плъзнах в него погрешка, ми беше неловко, но знаех, че не съм виновна. Но ако го направя умишлено, със същата тази тениска, ще бъде различно. Като да го шпионирам.

Но пък си имах оправдание, нали така? Исках да се уверя, че не е той. Да нарушиш нечие лично пространство, не е чак толкова непочтено. Затварям очи и се сещам колко добре си прекарвахме навремето. Липсват ми глупавите ни разговори, например кой е по-силен — Чък Норис или Господин Ти. Липсва ми ироничната му усмивка. Липсва ми момичето, което съм, когато съм с него.

Трябва да оправя нещата помежду ни, а единственият начин, който ми хрумва, е да се плъзна в него.

Взела решение, протягам ръка, хващам синята тениска с кутрето си и я дръпвам в скута си. После се облягам на възглавниците и притискам плата към брадичката си. Смаяна съм колко бързо се получава. Май ставам все по-добра.

* * *

Връхлита ме парлива миризма, подобна на смес от гниещи броколи и урина. Стените са осеяни с петна от влага и пукнатини. Лежа на дюшек със сини бархетни чаршафи и се взирам в тавана.

Свири позната песен — Thinking About Уои на A Perfect Circle. Ролинс беше полудял по тази песен миналата година и в продължение на цял месец непрестанно я въртеше в колата си. Барабаните гърмят, вибрират в мозъка ми.

Въртя нещо между пръстите си, нещо като палка. Знам какво е и без да поглеждам. Химикалка. Мечът на Ролинс, с който се изправя срещу света. Внезапно спира да го върти и вместо това започва да барабани в такт по корема си.

Стаята му е страшно вехта, има само легло, малък скрин и библиотека, натъпкана със стари книги. Навремето, когато прекарвахме заедно всяка минута, ходехме всеки уикенд до книжарницата за книги на старо и купувахме цели чували. Един от рафтовете е посветен на Стивън Кинг. Сещам се, че любимата му книга е „Мъртвата зона“.

Вратата се отваря и вътре нахълтва мъж с червена вълнена риза. Явно чичо Нед.

— Май пропускаш днешните задължения — казва мъжът. Гласът му звучи обвинително, но нямам представа в какво го обвинява.

Ролинс се изправя в леглото.

— Какви задължения?

— Събота е. Твой ред е за къпането.

Ролинс изругава.

— Не може ли да остане за утре?

— Това си е твоята майка — мъжът вдига обвинителен показалец насреща му.

Ролинс въздъхва, изправя се и избутва мъжа. Тръгва по коридора и се спира зад инвалидна количка, в която седи жилава женица и гледа анимационен филм. Косата й е толкова чорлава, че прилича на гнездо.

— Време е за баня — казва Ролинс малко рязко.

Нищо чудно, че никога не ме е канил тук. Като се започне от намусения му чичо и се стигне до майка му в инвалидната количка, явно си има достатъчно грижи и без да се тревожи какво си мислят приятелите му. Започва да ме обзема чувството, че не биваше да идвам тук.

Ролинс избутва количката по коридора, а после и в банята, която май не е чистена от години. Завърта ръчката и във ваната потича вода. Внимателно проверява температурата — да не е нито твърде гореща, нито твърде студена.

После помага на майка си да се съблече, като през цялото време гледа към тавана. Тя вдига ръце и той сваля блузата й. После се обляга на него, докато сваля панталоните и бельото й.

Усещам, че някак е успял да изключи. Прави всичко на автопилот. Помага й да влезе във ваната, като я придържа да не се подхлъзне. После пълни една голяма пластмасова чаша и излива водата върху главата й. Тя пляска с ръце от възторг. Ролинс автоматично насапунисва стара розова гъба и трие раменете и гърдите й.

Скоро къпането приключва и майката на Ролинс, подсушена, отново заема мястото си пред телевизора. Ролинс тръгва с тежка стъпка към стаята си, а ръцете му се свиват в юмруци, когато подминава чичо си, който тъкмо си отваря кутийка бира.

Когато се прибира в стаята си, забелязвам нещо, което съм пропуснала преди. Изпод леглото му, съвсем тясно, стърчи купчина снимки.

Той се приближава и успявам да различа фигурата на момиче с червен бански върху плажна кърпа. Черната й коса е разпиляна около лицето й, на което се мъдрят гигантски червени слънчеви очила. Софи. Какво по…?

Обзема ме тревога. Защо държи снимки на Софи? Но преди да разбера какво става, вече съм на колене до леглото и разпилявам снимките по пода.

Част от мен осъзнава, че съм успяла да накарам Ролинс да направи каквото искам, но най-вече искам да се съсредоточа.

Има снимки на Софи в училище, в екип на мажоретка, и даже по боксерки и тениска, със сплетена на висока плитка коса. И не само това — има снимки и на Амбър Прескот.

Една от снимките привлича вниманието ми. Хващам я, за да я разгледам по-отблизо. Амбър и Софи на тренировка. Някъде отзад Саманта Филипс седи на скамейките, опряла мегафон до устата си. Ролинс е нарисувал рога на дявол върху пламтящо червената й коса и опашка с остър връх край глезените й. В свободната й ръка е нарисувал тризъбец.

Защо му е на Ролинс да държи снимки на мъртви момичета в стаята си?

Връщам снимката на земята и се изправям с надеждата да открия нещо друго. Някаква врата в дъното на стаята привлича погледа ми. Когато я отварям, сърцето ми се свива. Два чифта дънки, спретнато закачени на закачалки. И коженото му яке, най-ценната му притежание.

В дрешника буквално няма нищо друго.

Точно в този момент усещам, че се изплъзвам.

„Не.“ Вкопчвам се в Ролинс с всяка фибра на съществото си. Но, макар така лесно да се бях плъзнала в него, оказва се невъзможно да се задържа в тялото му. Олюлявам се назад и оставям тялото на Ролинс да лежи в леглото.

* * *

Струята гореща вода бие по гърба и раменете ми и изтласква напрежението, натрупало се от последното ми плъзване. Накланям глава назад и оставям водата да плиска в лицето ми, докато разсъждавам над видяното в къщата на Ролинс.

Надявах се да открия някаква причина за срещата му с Амбър в нощта на смъртта й. Но сега въпросителните бяха още повече.

От друга страна, можех да го контролирам. Явно най-важно бе да се съсредоточа. Когато успях да накарам Скоч да направи каквото исках, бях толкова бясна, че единствената ми мисъл бе да го халосам, както си заслужаваше. А докато бях в Ролинс, бях твърдо решена да разбера защо онези снимки са у него.

Телефонът ми, подпрян на ръба на мивката, в случай че Зейн се обади, докато се къпя, зазвънява с игривата мелодия, която се включва, когато ме търси непознат. Стисвам очи, спирам водата и се протягам за кърпата.

Номерът на дисплея ми е смътно познат, но не мога да го свържа с никого. Кодът е от Айова Сити, така че вероятно няма да се опитат да ми продадат нещо. Увивам кърпата около тялото си, пъхам крайчето под мишницата си и вдигам.

— Ало?

— Вий?

Познат глас, но не мога да се сетя чий.

— Да?

— Саманта съм.

Залива ме нещо като носталгия и имам чувството, че вместо да изляза от душа, съм се върнала назад във времето, когато обажданията от Саманта не бяха нещо необичайно. За миг онемявам и застивам с отворена уста като някоя идиотка.

— Ъм. Саманта? Защо ми звъниш? Да не бъркаш номера? Ще извикам Мати. Днес има рожден ден, нали знаеш…

— Аха, ами аз всъщност затова се обаждам.

— Добре… и какво искаш?

— Организирам малко събиране у нас довечера. Но е изненада. Питах я дали иска да дойде у нас да гледаме филми, но тя каза, че предпочитала да си стои у дома… — Тонът й ме вбесява, сякаш е абсурдно Мати да пожелае да си остане със семейството.

— Саманта. Две момичета от отбора ти са мъртви. Не е ли малко… нетактично да правиш купон?

— Точно затова ни трябва нещо разведряващо. Сигурна съм, че Мати не е ставала от леглото през последните два-три дни. Права ли съм? А трябва да излезе и да се позабавлява. Правя го заради нея.

— Аха. Е, Мати ще постъпи, както прецени. Съжалявам, ако това ти проваля плановете.

Саманта млъква за миг.

— Вий, честно. Опитвам се да направя нещо хубаво за Мат. След всичко, което се случи миналата седмица… има нужда от приятелите си.

За малко да изтърся, че според мен Саманта не е никаква приятелка, но се сещам за Мати, затворена в стаята си като отшелник. Може би действително няма да е зле да излезе от къщи. Да се поразсее. Май идеята не е чак толкова лоша.

— Какво искаш да направя?

— Ела на купона. И убеди и нея. Ще дойда да ви взема. Знам, че не караш…

Гласът й заглъхва и съм сигурна, че и двете мислим за онова празненство, когато Скоч бе завлякъл безжизненото ми тяло в мъжката съблекалня пред очите й.

— При едно условие — казвам.

— Всичко ще направя — отвръща тя и мога да се закълна, че е на път да се разплаче.

— Да не каниш Скоч Бекър.

— Готово.

— Добре. Ела да ни вземеш в седем.

* * *

Стаята на сестра ми тъне в тъмнина, а меката мелодия на Pearl Jam — Black — се носи във въздуха и насища стаята с такава осезаема болка, че имам чувството, че мога да я докосна. Сестра ми лежи на пода, увита в розово одеяло.

— Мати?

— Шшшшт, това е най-готината част — прошепва тя, без да отваря очи.

Еди Ведър тъжно пее за снимки, обвити в черно. Толкова пъти съм слушала тази песен и съм си представяла как всички снимки на мъртвата ни майка са покрити със саван. Саманта е права. Трябва да измъкна Мати от тази дупка.

— Обожавам тази песен — казвам, после пристъпвам на пръсти до компютъра й и натискам паузата с думите: — Но не мислиш ли, че ще е добре да си пуснеш нещо малко по-ведро на рождения си ден?

Музиката спира и сестра ми възмутено се изправя.

— Ей!

— Да, знам. Но току-що ми се обади Саманта. Покани ни да й идем на гости и да гледаме филми или нещо такова. Навита ли си?

Мати присвива очи срещу мен.

— От къде на къде се обажда на теб?

Въздъхвам.

— Все пак едно време бяхме приятелки. Освен това се тревожи за теб. Хайде! Ще е забавно. — Думата „забавно“ горчи в устата ми като намазана с цианид. Но Мати е толкова замаяна, че не забелязва колко неумело лъжа.

— Уф. В колко часа?

— Ще дойде да ни вземе в седем. Така че имаш още няколко часа да се търкаляш в собствената си мръсотия — ухилвам й се.

Мати ми се изплезва и аз решавам, че въпросът е решен.