Джил Хатауей
Чужди очи (3)

Трета глава

След часовете Ролинс ме чака пред шкафчето ми, стиснал купчинка ксерокопирани списания.

— Какво искаше Голди?

— А — казвам и махам с ръка. — Искаше да знае защо съм се изложила така на контролното. Обясних му, че съм си мързелива по рождение. Може ли едно? — Посочвам книжлетата.

Той ми подава един увит в целофан екземпляр.

— Ето, нали си знам колко те е страх от микроби — дразни ме той. Ролинс е решил, че не обичам да пипам неща, които са минали през ръцете на друг, понеже съм вманиачена на тема хигиена.

Разопаковам списанийцето и го оглеждам. На корицата пише „Страх и омраза в гимназията, брой 7“. Отпред е изрисувано грозно куче, което крачи по коридор с шкафчета от двете страни, а от олигавената му челюст висят пликчета с трева и някакви хапчета — явно намек за ареста на Джими Пайн.

— Хубаво си я издокарал — казвам, любувайки се на корицата.

Ролинс рисува и пише всичко с тънкописец, а после отива в копирния център и разпечатва дузина екземпляри. На всеки два-три месеца подготвя нов брой. Уж ги продава за по долар парчето в магазина за плочи, където работи — „Винаги Винил“, но в повечето случаи ги раздава безплатно. Понякога се качва на училищния автобус и ги пъха скришом по чантите и джобовете на хората.

Прочитам списъка с темите — статия, в която се обяснява, че ръководството не е имало право да претърсва шкафчето на Джими Пайн без заповед за обиск, мнение за концерта на местната банда „Кой ми уби морските маймуни“, и кратко есе за лицемерите от ученическата организация срещу наркотиците „Мъдър избор“.

Обръщам на пета страница и набързо прехвърлям есето, озаглавено „Тъп избор: предвзетите мърморковци са разобличени“. Ролинс е изрязал снимката на Саманта Филипс от миналогодишния албум и е изрисувал кутийка бира в едната й ръка и джойнт в другата. Саманта, освен че е капитан на мажоретките, е и президент на „Мъдър избор“. Обзалагам се, че демонстрира активност само за да прозвучи по-сериозно в молбата си за колежа или пък за да заблуди родителите си, че не пие. А всъщност от шести клас се налива с вино.

— Остава ли за довечера? — Ролинс пъха останалите списания в раницата си и я закопчава, после поглежда в очакване.

— Естествено — отвръщам, като се опитвам да прикрия изненадата си. От край време в петък вечер гледаме филми на ужасите и си поръчваме пица, но последните два пъти така и не дойде. — Нали е Петъка на ужасите?

Но докато се чудя дали да гледаме „Пръстенът“, или „Заклинателят“, внезапно се сещам, че Мати е поканила Амбър да спи у нас. По дяволите! Хич не съм в настроение да бавя разглезени мажоретки.

— Уф, Амбър Прескот ще спи у нас довечера. Не може ли да идем у вас? — Затаявам дъх, понеже знам какво ще ми отговори, но все пак се надявам този път да греша.

На лицето му се изписва паника, но я овладява толкова бързо, че дори не съм сигурна дали не си внушавам.

— Ъм, майка ми… боядисва хола. Вкъщи е пълен хаос. Всичко е в найлони. Съжалявам.

Откакто го познавам, Ролинс нито веднъж не ме е канил у тях. Всеки път, когато предложа да му ида на гости, измисля някакво оправдание — че майка му ремонтирала банята или пък слагала нови шкафове в кухнята, или нещо такова. Къщата им сигурно вече се е превърнала в палат с всичките тези ремонти. Почти съм сигурна, че майка му всъщност е алкохоличка или клошарка, или нещо такова.

Вдигам рамене.

— Е, нищо тогава. Ще натирим Мати в нейната стая.

Устните му се извиват в усмивка.

— Значи до довечера. — Той мята раницата на гръб и си тръгва.

Прехвърлям няколко учебника от шкафчето в раницата, блъскам вратичката и завъртам дръжката. Две момичета, с които дружах навремето, ме подминават, шушукайки, после се разкикотват. Не че се смеят на мен. Дори не ме поглеждат. Сякаш съм призрак, сякаш изобщо не съществувам. Гледам как се отдалечават — вероятно отиват на тренировка на мажоретките. Въздъхвам и поемам в обратната посока.

Когато минавам покрай кабинета на господин Голдън, виждам нещо странно. На един от диваните седи някакво момиче, а Голдън се е навел над нея. Не виждам лицето й — само дългата, черна коса. Май плаче. Погледът му внезапно се плъзва над рамото й и ме хваща как надничам. Смутена, забивам очи в земята и хуквам.

Тичам към изхода, без да вдигам поглед от обувките си, безкрайно озадачена защо някакво момиче ще плаче в кабинета на господин Голдън след часовете.

Отварям вратата и се блъсвам в някого, който точно в този момент прекрачва прага. В първия момент виждам само зелената тениска. А после бузите ми пламват, понеже осъзнавам върху кого съм връхлетяла в желанието си да избягам от господин Голдън.

Зейн ми се усмихва.

— Май нямаш търпение да започне уикендът, а?

Усмихвам му се на свой ред.

— Не е ли нормално?

— О, боже, да. Чакам едни приятели да ми дойдат на гости от Чикаго, да видят новата къща, после ще ходим на концерт. А ти? Имаш ли някакви планове?

— О, нали знаеш, обичайните забавления — ще паса кравите — отвръщам.

— Супер. Забавлявай се. И гледай да не блъснеш още някого. — И той ми смигва.

— А ти гледай да не ми се пречкаш — подмятам ухилена и пристъпвам навън, в чезнещата светлина на следобеда. Мирише на запалена шума. На паркинга са останали само няколко коли. Интересно коя е на Зейн. Слагам си слушалките и тръгвам към тротоара.

Докато крача към къщи, не спирам да мисля за сцената в кабинета на Голдън. Кое ли беше момичето на дивана и защо ридаеше така?

* * *

На входната ни врата е залепено със скоч странно листче хартия, а вятърът се опитва да го обрули. Приближавам се и виждам, че е изрязано квадратче от настолен календар. Дръпвам го и го внасям вкъщи, за да го разгледам на спокойствие. Датата е оградена няколко пъти с червен маркер.

Деветнайсети октомври — днешната дата.

Странна работа.

Сещам се за Софи в тоалетната — нали каза, че Мати е забравила рождения й ден. Дали не се опитва да й напомни? Нетипично е за нея, но отчаяният й тон подсказваше, че не е в особено ведро настроение.

Натиквам листчето в задния си джоб. Излишно е Софи да налива масло в огъня. Сигурна съм, че ако остави Мати и Амбър на мира известно време, скоро ще им мине. Ще си намерят друго забавление. И след седмица пак ще са си дружки.

Известно време стоя до вратата и се оставям празнотата на къщата да ме погълне. По пода пълзят сенки. Не се чува никакъв звук, освен ритмичното тиктакане на стария часовник в хола. Съвсем сама съм.

Мати е на тренировка. Баща ми е в болницата. А мама… ами мама не е стъпвала тук от много, много отдавна.

Всичко у дома е както преди пет години, когато майка ми почина от рак. Същите избелели пердета с миниатюрни черешки. Същите остарели жълти тапети. Същият черешов паркет, покрит с протрит килим в червено и златисто. Същото огледало с богато украсена сребърна рамка срещу входната врата.

Пристъпвам към огледалото. Момичето отсреща стряска с розовата си коса — бунтарка, непокорна. Но за съжаление, съвсем не съм такава. Боядисах се, понеже исках да се отърва от бледорусото — естественият ми цвят е съвсем същият оттенък като този на мама. А не издържах повече да я виждам всеки ден в огледалото, да страдам по нея.

Но боядисаната коса не успява да скрие другите неща, които продължават да живеят у мен. Как, когато прихна да се смея, смехът ми се накъдря като кудкудякане съвсем като нейния. Как кожата ми отказва да придобие загар, независимо колко време лежа на слънце.

А знам, че и тя страдаше от нарколепсия. Този злощастен ген съм наследила от нея. Помня как понякога заспиваше, докато гледаше телевизия или пък насред вечерята. После се събуждаше със странна усмивчица. Бих дала всичко да знам какво й се е случвало през това време. Дали е била като мен. Дали и тя се е плъзвала в чужди мисли.

* * *

Не си спомням първия път, но определено беше след смъртта на мама. Баща ми разказва, че влязъл в стаята ми — била съм на дванайсет — и ме заварил в безсъзнание на пода. Едва съм дишала. Не могъл да ме събуди. Закарал ме в спешното, но така и не разбрали какво ми има. После съм се събудила, здрава-здравеничка, сякаш нищо не се е случило.

Лекарите ме подложиха на какви ли не изследвания. Накрая, поради липса на по-добро обяснение за честите припадъци, ми лепнаха диагнозата нарколепсия — оказа се, че пристъпите често започват около пубертета. Когато се опитах да обясня на баща ми какво всъщност се случва, той ме прати на психолог — някаква госпожа с яркочервена коса на име Моран. Според нея се опитвах да преодолея болката от смъртта на майка ми чрез бягство в света на фантазиите. И буквално плача за внимание. Баща ми реши, че обяснението е съвсем логично.

Ето как започнах да лъжа.

И с течение на времето започнах да свиквам. А също и да се ориентирам какво точно се случва. Като например онзи път, когато бях на тринайсет и ни водиха в музея. Облякла бях пуловера на госпожица Райън, понеже внезапно бе захладняло, а не си носех якето. Беше ме предупредила да внимавам да не го покапя с нещо, понеже баба й го била оплела. И както си крачех из музея и разглеждах картините, внезапно вече не бях там.

Озовах се в училищния автобус. Някакъв мъж се приближи зад мен и обви ръка около талията ми, шепнейки „Нанси, Нанси“ — така се казваше госпожица Райън. После ме завъртя към себе си и видях, че е шофьорът на автобуса.

Той приближи мустакатото си лице към моето и езикът му се стрелна в устата ми. Това беше първата ми целувка. Най-отвратителното нещо на света. Дъхът му миришеше на пепелник и портокалови бонбони „Тик-Так“. Ръката му се плъзна под блузата ми и аз отчаяно започнах да се моля всичко да приключи по-скоро.

Когато се събудих, над главата ми се беше навел един от служителите на музея. Паднала бях и си бях ударила главата. Когато се увери, че нямам сътресение или нещо такова, ме пусна да си ходя. Спомням си как върнах на госпожица Райън мъхестия й пуловер. И внезапно разбрах. Схванах, че пуловерът е причината да се плъзна в съзнанието й. Частичка от нея бе останала в него и аз някак я бях доловила. Едва две години по-късно научих какво означава емпатия, но вече неведнъж ми се беше случвало. Да виждаш нещата през очите на друг. Явно притежавах дарба.

Или пък бях прокълната, зависи как гледаш на нещата.

Когато се качих на автобуса за вкъщи, не можех да откъсна очи от шофьора. Той най-нахално ми смигна и аз побързах да мина назад. Години наред след това сънувах, че ми отхапва лицето.

В началото се случваше рядко. Може би веднъж на няколко месеца. Но започнах да изпитвам ужас от чужди вещи. Нямаше как да преценя кои предмети носят емоционален заряд. За някои беше разбираемо — обичани и ценни предмети, например брачни халки или снимка на нечия баба, но за други се оказвах неподготвена. Взет назаем молив. Книга от библиотеката. Нещо, което някой бе докосвал в момент на силна емоция.

Известно време си увивах пръстите в скоч да не би случайно да пипна нещо опасно. Но веднъж забравих, доспа ми се и облегнах буза на чина. Плъзнах се в съзнанието на някакво момче, което крадеше цигари от магазина. Усещах как сърцето му думка под широкото черно палто, усещах потта по дланите му. И когато учителката ме събуди, изпаднах в ужас, че ще разбере какво съм направила.

Но постепенно разбрах, че всички вършат ужасни неща. Учителката си носеше шишенца с течност, която прогаряше гърлото ми. Сестра ми веднъж преписа на контролното по математика. Пощальонът прибираше някои от пакетите в специална торба и си ги носеше у дома. Случваше се някой да направи и нещо хубаво — да напише благодарствена бележка, да задържи вратата на възрастна дама, да се усмихне на непознат — но рядко. Истината е, че зад очите на повечето хора се крият тайни.

Напоследък припадам и се плъзвам все по-често. Първо започна да се случва веднъж месечно, после веднъж седмично, а сега вече по два-три пъти седмично. И дори да изкарам няколко дни без инцидент, пак се чувствам изтощена, разконцентрирана и още по-уязвима. Сякаш цялата работа набира сила. Сякаш има някаква причина. Да знаех само каква.

* * *

Влизам в стаята и хвърлям раницата върху леглото, но напрежението така и не напуска раменете ми. Нещо ми тежи. Може би онези грозни думи от устата на Амбър. Може би отчаянието на Софи. А може би усмивката на Зейн, накарала кръвта ми да се наелектризира във вените. Не знам какво ми става, но трябва да намеря начин да се отпусна.

Трябва ми музика.

В дрешника, зад планината кецове „Конвърс“ във всички цветове на дъгата, държа кутия с дисковете на майка ми. Не знам защо ги крия — баща ми не би имал нищо против да ги слушам, а пък сестра ми не се интересува от музиката на деветдесетте, но имам чувството, че така ще ги опазя по-добре, че ще задържат мама при мен поне още мъничко.

Пъхам един диск на Pearl Jam в лаптопа и се покатервам на леглото. Вадя учебника по астрономия и прокарвам пръсти по корицата. Черна е, осеяна с миниатюрни дупчици светлина. Няма нищо по-прекрасно от нощното небе. Нищо.

Отварям на страницата, която внимателно бях подгънала, за да отбележа докъде съм стигнала. Черните дупки. Интересно как излъчват едновременно напрежение и тъга. Когато някоя масивна звезда умре, ядрото й става толкова плътно, а гравитацията — толкова силна, че притегля всичко наоколо, засмуква го към безкрайността. Струват ми се нереални, сякаш са в разрез със законите на физиката, но ето че всичко е описано, черно на бяло. Жалко, че няма учебник, който да ми обясни защо се плъзвам.

Започва онази песен — Alive — и сърцето ми като че ли спира за миг. Облягам се назад и се заслушвам в текста. Става дума за някакво хлапе, което научава, че баща му е мъртъв. И макар да не го познава, смъртта оставя белег в душата му. Празнина, така всепоглъщаща, че го преследва и в най-щастливите мигове.

Затварям очи и ми се приисква да можех да разкажа на мама как е минал денят ми. Да й кажа, че се тревожа за Софи и че в класа ми има ново момче, при това доста готино, и че подозирам, че Мати и Амбър кроят нещо подло. Да й кажа колко ми липсва. Да й кажа, че я обичам. Да й кажа всичко.