Джил Хатауей
Чужди очи (20)

Двайсета глава

Седя в леглото и се прозявам. Не съм поемала кофеин от близо девет часа — откакто тръгнах за училище. А когато не си изпия кофеина, ми се случват гадни неща. Главоболие, раздразнителност, гадене.

„Но ще си струва, ако успея да разбера какво се е случило със Софи и Амбър, преди убиецът да удари отново“, казвам си и разтърквам слепоочия.

Когато клепачите ми натежават като олово, решавам, че е време. Хващам ръкавицата на Скоч с голите си пръсти. Потърквам леко материята, макар да настръхвам при допира с грубата тъкан.

И чакам.

Но нищо не се случва.

Продължавам да чакам.

Нищичко.

„Май няма да е толкова лесно, колкото си мислех“, казвам си и плясвам ръкавицата върху бедрото си. Възможно е Скоч да не е оставил емоционален отпечатък. Така де, няма вид на особено чувствителен.

Какво ще правя, ако не се получи? Представям си, как се вмъквам в къщата на Скоч през нощта и грабвам нещо, за което със сигурност му пука. Футболна топка или списание с голи момичета. Но само си фантазирам. Тъпо ще е да се промъкна в къщата на потенциален убиец. Значи, тая работа с ръкавицата задължително трябва да се получи.

Телефонът ми иззвънява. Пак Ролинс. Звъни цял следобед. Не вдигам, така че всеки път се включва гласовата поща. В началото ми оставяше съобщения да му се обадя. Сега просто затваря, като вижда, че не вдигам.

Не че не искам да говоря с него. Напротив. Искам да ми обясни какво е правил с Амбър на футболното игрище само минути преди смъртта й. Проблемът е, че не мога да го попитам. Няма как да обясня откъде знам. А докато не разбера със сигурност кой е убил Софи, не мога да рискувам да го допусна близо до себе си — и, което е по-важно, до Мати.

Телефонът млъква.

Чудесно.

Съсредоточавам се отново върху задачата си. Потърквам ръкавицата в бузата си и вдъхвам аромата на Скоч. На пот и портокалов шампоан. На онази отдавнашна нощ. Стомахът ми се преобръща.

Секундите отминават. Доспива ми се неудържимо.

Стаята притъмнява и загубвам контакт с настоящето.

И се плъзвам.

* * *

Озовавам се в тъмна стая, осветена единствено от телевизора, който предава футболен мач. Цялата стена е облицована в ламперия, имитираща дърво. На стените висят няколко плаката в рамки — на футболисти, които не разпознавам. Лежа в кожен фотьойл и държа кутийка с нещо студено в ръка. Скоч надига кутийката и отпива. Очаквам нещо сладко и горчивият вкус, който изпълва устата ми, ме сварва неподготвена.

Бира.

От къде на къде Скоч пие бира у дома си посред бял ден?

Той отваря уста и някакъв дълбок глас — далеч по-дълбок от този на Скоч — подвиква:

— Триша? Триш! Нали ти казах да ми направиш сандвич, дявол да го вземе.

В полезрението ми изниква дребна жена, понесла нова бира в една ръка и чиния в другата.

— Извинявай, Ханк. Прибирах прането.

Ханк.

А не Скоч.

Плъзнала съм се в баща му.

По дяволите!

* * *

Събуждам се в леглото си, а под главата ми има възглавница.

Някой почуква на вратата ми и отваря, без да изчака да отговоря.

— Вий? — Баща ми наднича вътре. — Донесе ли учебниците на Мати?

— Ъм, да — казвам и се изправям в леглото. Посочвам купчинката учебници върху люлеещия се стол на мама. По всичките има следи от червената боя, макар да се опитах да ги почистя. — Само дето ги оставих в коридора, докато ида до тоалетната, и тъкмо в тоя момент мина разсилният с една кутия боя. И се спъна…

Поглеждам го, за да преценя дали ми вярва. Но той пристъпва в стаята с разсеяно изражение. Май изобщо не ме чува.

— А това събрание, на което ходи — беше ли ти полезно? Обясниха ви за предупредителните сигнали, нали? — Баща ми прокарва ръка през косата си.

— Аха — казвам, макар да бях изпуснала по-голямата част.

Той сяда тежко на леглото ми.

— А при Софи или Амбър имаше ли такива сигнали?

Въпросът му ме сварва неподготвена. Опитвам се да си припомня сигналите. Още в прогимназията ни бяха говорили за тях в час по психология. Спомням си единствено склонността да раздаваш лични вещи. И потръпвам, когато се сещам за гривната, която Софи ми даде да предам на Мати. Но онова беше подарък… И следователно, не се броеше, нали така?

— Не знам. Не бяхме толкова близки.

— Мисля да се обадя на доктор Моран. Мати трябва да поговори с някого. Някой, който разбира от такива неща.

При името на някогашната ми психиатърка ме обзема раздразнение. Същата онази студена, лишена от съчувствие жена, при която баща ми ме прати, когато реши, че го лъжа за припадъците. Същата, която ме обвини, че си измислям, за да привличам внимание. Знам, че на Мати вероятно й трябва помощ от специалист, но мисълта да я пратим при онова бездушно същество ми е крайно неприятна.

— Както кажеш — измърморвам, но баща ми вече е станал и излиза от стаята.

Ще ми се поне веднъж да му мине през ум, че Мати всъщност има нужда от него.

* * *

След вечеря ми хрумва нещо. Истинско прозрение.

Отварям вратата на дрешника и за миг застивам с разтуптяно сърце. После избутвам дрехите настрани и стигам до единствената дреха, която Скоч със сигурност е докосвал. Лилавата ми рокля от танцовата забава.

С разтреперани ръце пренасям роклята до леглото и внимателно я разстилам. Приглаждам я с длани. Материята проблясва под пръстите ми. И докато я гледам, ме изпълва увереност, че този път наистина ще се получи. Че роклята ще ме прехвърли в главата на Скоч. Предния път сбърках. Очевидно бе, че Скоч не е оставил отпечатък върху ръкавицата. Но тази рокля — сигурна съм, че е свързана със силни емоции.

Заставам на колене до леглото и леко полагам длани върху плата. И точно както и очаквах, очертанията на стаята рязко избледняват.

* * *

Надгробни плочи. Навсякъде около мен.

Скоч е на гробището. Слънцето е хлътнало ниско в небето. А и май е захладняло, откакто се прибирах от училище, но после се сещам, че ми е студено, защото едната ръкавица на Скоч липсва. Той вдига голата си ръка към устните и духва в шепа, но дъхът му я стопля само за миг.

Грамадно, възлесто дърво е надвесило клони над главите ни. Когато Скоч го подминава, виждам жена в червено палто, приведена над мъничък надгробен камък, стиснала букетче маргарити. После застава на колене и почиства листата, така че виждам надписа.

АЛИСЪН МОРОУ

17 ОКТОМВРИ 1998–19 ОКТОМВРИ 1998

Сърцето ми се свива от мъка. Това бебенце е живяло само два дни. Ако бе оцеляло, щеше да е на годините на Мати.

Жената се обръща към Скоч и отмята белите си коси. Очите й са черни като въглени и натежали от болка и аз се замислям как ли се преживява загубата на такова малко детенце. Сещам се за обясненията за черните дупки от учебника, как изсмукват всичко, докато не остане дори светлина. Вероятно така се получава и когато гледаш как умира детето ти.

Вероятно и Скоч долавя силата на мъката й, но просто отклонява поглед и продължава да крачи. Подминаваме триметровата бронзова статуя на ангел. След дългите години на произвола на слънцето и ветровете е станала съвсем черна. Носеха се слухове, че ако целунеш ангела, ще си отидеш, преди да е изминала и година.

Скоч продължава напред, докато стига до изящен и бял, чисто нов паметник.

СОФИ ДЖЕЙКЪБС

Спира и гледа камъка върху гроба на момичето, което може би е носело детето му. Как ми се иска да мога да прочета мислите му. Защо е дошъл тук? За да злорадства, че се е отървал, макар да е убиец? За да се извини? Да тъгува?

Той протяга голата си ръка и прокарва пръсти по буквите.

— Ще ми се да не беше станало така, Соф. Честно. — После прибира ръката си в джоба. — Явно Бог много държи да си използвам футболната стипендия.

Обзема ме дива ярост. А яростта е енергия, която копнее да бъде превърната в действие. Впрегнала всички сили, свивам пръстите на Скоч в юмрук и с всичка сила го халосвам в топките. Болката е неописуема, но знам, че него го боли далеч повече.

Той изкрещява от удара и това е последното, което чувам, докато напускам тялото му.