Джил Хатауей
Чужди очи (15)

Петнайсета глава

Двамата потъваме в потока ученици, излял се в коридора. Някой ме хваща за рамото и когато се обръщам, виждам една руса мажоретка, с която навремето бяхме почти приятелки. Очите й светят, не може да си намери място от вълнение.

— Какво изпусна само! Мати и Амбър се сбиха!

— Какво?

— Току-що. Мати нарече Амбър уличница и Амбър я цапардоса. Луда работа. — Тя се втурва напред да догони друг, на когото да разкаже най-новата клюка.

— Какво има? — пита Зейн, когато вижда побелялото ми лице.

— Сестра ми. Господи, трябва да я намеря. Ще ти разкажа по-късно.

— Както кажеш. Ще се видим после. — Той стисва ръката ми и изчезва в тълпата. Изправям се на пръсти и се взирам в множеството, което върви към кабинетите, уплашено търся лицето на сестра си. Не я виждам никъде. Оставям се на потока от тела да ме завлече по коридора, покрай класните стаи и чешмите. Когато минаваме край директорския кабинет, виждам Мати през прозореца.

Двете с Амбър седят пред кабинета, помежду им има само един олющен оранжев стол. Стараят се да не се поглеждат и съсредоточено се взират в краката си. Дрехите на сестра ми са раздърпани, деколтето на униформата разпрано.

Гадняра се показва от кабинета си. Устните му мърдат. И вдига пръст, докато говори, но така и не чувам какво казва иззад зацапания прозорец. Казва нещо на сестра ми, после й маха да изчезва от кабинета, сякаш му е писнало от нея.

Тя излиза и едва не се сблъсква с мен.

— Вий!

Хващам я за лакътя и я водя към дамската тоалетна. Някаква мацка от горния курс с абсурдно високи токчета стои пред огледалото и се опитва да си сложи лещата. Примигва няколко пъти, дръпва розовата си чантичка от плота и излиза. Всички кабинки са празни, така че мога да викам колкото си искам.

— Какво стана? — питам, скръстила ръце пред гърдите си.

Мати мигом избухва в сълзи.

— Амбър е пълна кучка. Каза, че Софи забременяла от Скоч и затова се е самоубила.

Издишам шумно.

— Тя ли го каза?

Мати се пъха в една от кабинките и дръпва малко тоалетна хартия. Бърше спиралата, която се стича по лицето й.

— Ами, трите стояхме пред моето шкафче и Саманта спомена, че Амбър си тръгнала със Скоч след погребението. Амбър намекна, че й е казал нещо важно, и ние един вид я накарахме да ни каже.

— И тя взе, че те удари?

Мати клати глава.

— Не. Амбър каза, че това било причината Софи да се самоубие — понеже била бременна. И аз побеснях, задето така се опитва да избяга от отговорност. Така де, след онова, което направихме… Затова я попитах дали вече е забравила за снимката, която пратихме на всички, и дали действително смята, че това няма нищо общо със самоубийството на Софи. И тогава вече ме удари.

Въздъхвам.

— Ясно. Замълчи.

Мати се разридава. Не мога да гледам как плаче така и се самообвинява. Ужасно ми се иска да й кажа, че макар и дълбоко наранена от постъпката им, Софи всъщност не се е самоубила. Но не мога да й кажа истината и се ненавиждам.

Вместо това я придърпвам към себе си и я прегръщам.

— Мати, недей да виниш себе си, нито пък Амбър. Има и други фактори. Вярвай ми! Ако толкова държиш да се чувстваш зле заради онази история, добре тогава, но се постарай да има полза. Просто недей да правиш такива неща повече! Но не бива да мислиш, че Софи е мъртва заради теб.

Мати прави крачка назад и ме поглежда в очите.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Кълна се. Трябва да ми повярваш.

Тя обляга глава на рамото ми и подсмърква.

— Вярвам ти.

След минутка се отдръпва и отива към мивката. Плиска лицето си с вода, после приглажда косата си. Среща погледа ми в огледалото и ми се усмихва немощно.

— Благодаря ти, Вий.

— Няма за какво. И какво ти каза Гадняра?

— Беше сравнително мил заради Софи. Каза, че е наясно, че в момента ми е тежко, така че ме наказва само три дни да оставам след часовете. Трябва да ходя в учителската стая и там да си готвя уроците.

Задържането след часовете не е кой знае какво. Помежду си го наричаме арест. Седиш в едно малко помещение до учителската стая и слушаш как учителите клюкарят кой с кого спи и кой преписал на изпита за „Макбет“. Точно до вратата има автомат за напитки и ако се държиш прилично, можеш да си вземеш кутийка безалкохолно, та да не ти е толкова неприятно. Не че ми се е случвало.

Лицето на Мати е цялото на петна, а очите й са червени и подпухнали. На бузата й започва да се очертава алена бразда, предполагам, където Амбър я е ударила. Има вид сякаш всеки момент ще заплаче отново.

— Слушай, искаш ли да обиколя кабинетите и да ти взема упражненията?

— Ще го направиш ли? — пита ме тя обнадеждена. — Не искам никой да ме вижда.

— Естествено. И без това нямам настроение да влизам в час. — Ако трябва да съм искрена, предпочитам да не срещам Ролинс, след като сутринта така явно странеше от мен.

Тя скача да ме прегърне.

— Страшна си!

Завеждам я до учителската стая. Прозорецът е облепен с вестник — вероятно за да не виждаме как се забавляват учителите през часовете за подготовка. Мати ми маха с ръка и влиза вътре. Когато се скрива от погледа ми, тръгвам да обикалям класните стаи. Решавам първо да пробвам с английския, понеже кабинетът е най-близо. Учителката й никак не е във възторг, че прекъсвам часа, но изравя една книжка с анализи на „Ромео и Жулиета“ и ми я подава. Другите се държат по-мило и ми дават няколко разпечатани упражнения, които да й предам.

След това отивам при шкафчето й, за да взема учебниците. Деветдесет и седем цяло и три процента от шкафчетата в гимназията се отварят, ако ги удариш на едно конкретно място, така че бързо-бързо се научаваш да носиш всичко ценно със себе си. В шкафчето на Мати, което доскоро делеше със Софи, цари пълна бъркотия. От вътрешната страна на вратата безразборно са налепени снимки и са надраскани разни послания, като „Скоч е пич“ и „Мати + Софи = НДПЗ“ (Най-Добри Приятелки Завинаги).

Очите ми се спират на снимката, залепена в средата, в окото на бурята. Мати стои между Софи и Амбър, всяка е прегърнала другата през кръста. Лицата им са изрисувани като на котки, така че снимката явно е от миналогодишния щатски панаир. Имам чувството, че е направена преди милион години. Едно от момичетата е мъртво, а другите две току-що са се били в коридора. Това ми напомня колко бързо се променят нещата.

В дъното на шкафчето, под гуменките, които вонят на гниещи броколи, под купчинка листовки, които рекламират инициативата на мажоретките за миене на автомобили от миналия септември, хартиена торбичка с нещо подозрително лигаво, откривам учебника й по английски език. Поклащам глава и го измъквам като фокусник, който сръчно дръпва покривка изпод порцеланов сервиз.

Когато вдигам глава, виждам, че Амбър върви към мен. Косата й виси на дълги, чорлави кичури и е явно, че е плакала. След като я видях сгърчена на пода в тоалетната в погребалния дом, а после и да се натиска със Скоч Бекър — най-върховното падение, — мога единствено да я съжалявам.

Тя спира пред шкафчето си и завърта дръжката. Но когато се опитва да отвори вратичката, тя си остава заключена. Опитва отново. И отново. Но шкафчето упорито не се отваря. Амбър надава вик и започва да думка по металната врата, но накрая отпуска безсилно ръце.

— Амбър?

Тя извръща тъжното си лице към мен.

— Добре ли си? Имаш ли нужда от помощ?

Тя се изсмива горчиво.

— Имам нужда от много неща. Например да върнеш времето назад. Ще ми направиш голяма услуга. Няма да се държа като пълна идиотка. И няма да изпратя снимката на всички. Нито пък ще се сбия с най-добрата си приятелка. — Тя тръсва глава.

— Имах предвид помощ с шкафчето. — Избутвам я леко и тупвам вратичката точно където трябва. Тя мигом се отваря.

— Благодаря — измърморва Амбър и изважда раницата си. Мята я на рамо и затръшва вратата. — Ще се видим по-късно вероятно.

Гледам я как се отдалечава по коридора и изчезва зад ъгъла.

Може би греша за Амбър. Може би зад студената злобна външност всъщност е доста уязвима. Поне е наясно, че е сгрешила, което не е малко. Решавам, когато Мати се успокои, да вметна някоя добра дума за Амбър. Биха могли да си помогнат една на друга да преживеят смъртта на Софи.

Въоръжена с учебника по английски и упражненията, тръгвам към учителската стая. В стаята за наказаните Мати седи с гръб към вратата, скрила глава в ръцете си. В първия момент решавам, че плаче, но когато я побутвам, тя вдига глава и очите й са ясни.

Подреждам листовете и учебника на чина пред нея.

— Благодаря — казва тя.

— Няма защо — отвръщам. — И ти би направила същото. — Но тайно се чудя дали е така.

Когато се наканвам да си вървя, Мати ме хваща за ръката.

— Наистина — подхваща тя. — Наистина оценявам, че си до мен в този момент. Знам, че невинаги сме се разбирали…

— Не се тревожи. Нали затова съм ти сестра — напълно съм искрена, но когато се обръщам, за да си вървя, неволно се питам аз на кого мога да разчитам.