Джил Хатауей
Чужди очи (11)

Единайсета глава

Звънецът на вратата ме изтръгва от кошмара. Изправям се с разтуптяно сърце, убедена, че Софи идва ме сграбчи.

Динг-донг. Динг-донг. Динг-донг.

Не е Софи. Звънецът е.

Софи я няма. Софи е мъртва.

Лъчите на следобедното слънце падат косо през прашния въздух в хола към протрития дървен под. Изправям се с мъка и със залитане се отправям към вратата, като по пътя минавам покрай кабинета на баща ми. Главата му се поклаща в ритъма на музиката — явно твърде силна, за да чуе звънеца.

На верандата чака висок мъж със сериозна физиономия. Облечен е в полицейска униформа. По дяволите. Как са разбрали, че съм присъствала на убийството на Софи? Опитвам се да си придам спокойно изражение.

— Здравейте. Казвам се Тийън. Вие ли сте Мати Бел?

— Не. Мати е сестра ми. Нещо нередно ли е направила?

Полицаят изпухтява и отвръща:

— А, не, не. Просто искам да й задам няколко въпроса. Била е приятелка на Софи Джейкъбс, нали така?

Преди да успея да отговоря, усещам топла длан на рамото си.

— Мога ли да ви помогна? — Баща ми уж случайно застава пред мен и препречва входната врата.

— Господин Бел — подхваща вежливо полицаят. — Чудех се дали ще е възможно да поговоря с дъщеря ви Мати за Софи Джейкъбс. Бих искал да получа представа за емоционалното състояние на Софи в петък преди… преди инцидента. Мати дали е вкъщи?

Усещам как пръстите на баща ми се свиват, но все пак отговаря съвсем любезно.

— В стаята си е. Ще проверя дали е будна.

После отстъпва заднишком, като ме дръпва със себе си и оставя вратата широко отворена, така че полицаят да може да влезе.

— Да ви предложа нещо за пиене, полицай…?

— Тийън. Полицай Тийън — отвръща мъжът и прекрачва прага. — Чаша вода, моля.

Баща ми ме потупва по гърба и леко ме побутва към кухнята, така че отивам да налея водата. Твърде любопитна, за да се подразня от задачата, грабвам от шкафа една стъклена чаша с картинка на Скуби Ду и пускам водата да потече малко, преди да я напълня.

Когато се връщам, Мати седи на фотьойла, а баща ми и полицаят са се настанили на дивана. Подавам чашата на полицая и той отпива дълга глътка, преди да я постави на масичката. Отстъпвам крадешком и сядам на най-долното стъпало, където никой не ме вижда, но пък чувам всичко.

Полицай Тийън кашля смутено.

— Е, Мати, хайде като за начало да ми разкажеш малко повече за приятелството ти със Софи?

Настъпва мълчание. Знам точно какво си мисли Мати. Дали полицаят е наясно с голите снимки, които Амбър бе изпратила на целия футболен отбор? И дали в такъв случай може да става дума за приятелство?

Когато най-после проговаря, усещам напрежението в гласа й.

— От осми клас сме най-добри приятелки. Заедно бяхме и в отбора на мажоретките. Аз… аз я обичах. — Думите й преминават в хлипане.

Известно време всички мълчат, докато Мати не се успокоява.

Полицаят се обажда отново и този път звучи по-топло.

— Много съжалявам за загубата ти, Мати. Опитай да се успокоиш. Искам само да разбера как се е чувствала в онзи ден. Стори ли ти се потисната? Кога за последен път говори с нея?

Гласът на Мати звучи малко по-уверено.

— В петък сутринта, пред шкафчетата в училище. Каза, че нещо не се чувства добре. Мислеше, че кифлата от лавката е била развалена.

— Ясно. А стори ли ти се унила?

— Не, просто й беше лошо. — Сещам се как Софи бе повърнала в тоалетната малко преди да се плъзна в Амбър и да чуя как крои да й направи някаква мръсотия.

— Така — отбелязва полицай Тийън. — Значи, в петък вечерта не си я виждала?

— Не. Ходих на тренировка с Амбър. Софи не дойде, но реших, че просто й е зле. Саманта ни докара дотук, а Амбър остана да спи у нас.

— Тук ли прекарахте цялата нощ?

Настъпва дълга пауза. Вероятно Мати се опитва да пресметне кое ще й навлече по-големи неприятности — да излъже ченге или да предизвика гнева на баща ми.

— Не — отвръща тя накрая, леко гузна. — Ходихме на купон.

Неволно плясвам с ръка в дървеното стъпало — дано да не са ме чули. Това не го знаех. Нали уж щяха да ходят на кино със Саманта? Малка лъжкиня.

— Онзи на улица „Колижд“?

Сестра ми мълчи.

— Вече говорих с Амбър — пояснява полицаят. — Искам само да потвърдя, че действително си била на купон в студентския клуб. Няма да си имаш неприятности, поне не от моя страна. Просто кажи истината.

Баща ми го прекъсва.

— Я чакайте, дали не трябва да повикам адвоката си за този разговор?

— Не, не. Както казах, искам само да съм сигурен, че съм наясно какво се е случило в онази нощ. Мати, няма проблем да ми разкажеш какво се е случило. Отишла си на купон. А после?

Сестра ми отговаря бавно.

— После ходихме до „Мартис“ да хапнем.

„Мартис“ е денонощно заведение. Посещава се предимно от студенти от колежа. В малките часове винаги е пълно с пияни хлапета, които крещят за кафе и сладкиши или, в случая със сестра ми, за гигантска чиния с палачинки. С Ролинс понякога ходим там след особено дълъг филмов маратон.

— И към колко часа беше това?

— Около единайсет.

— А кога се прибра тук?

— Може би към полунощ.

— Амбър с теб ли се прибра?

— Не. До „Мартис“ ходихме само двете със Саманта. Амбър изчезна. Видях я чак на следващата сутрин, когато допълзя до стаята ми с ужасен махмурлук.

— А как е влязла, след като не сте се прибрали заедно?

— Оставих вратата отключена.

Мълчание. Вероятно полицаят драска нещо в тефтера си.

Облягам глава на коленете си и се опитвам да пресметна. Значи, никой не знае къде е била Амбър между единайсет в петък вечерта и следващата сутрин, когато лично я видях. Достатъчно време, за да… — за да какво? Да се промъкне в къщата на Софи? Да й среже вените? Да напише бележката? Абсурд. Нали? Може и да е ревнувала от Софи, но нима това я превръща в убиец?

— Значи, в петък вечерта изобщо не си говорила със Софи?

— Не, господине — сестра ми подсмърква.

— Тогава защо около полунощ някой се е обадил на родителите на Софи от вашия адрес и ги е помолил да проверят как е Софи?

О, божичко. Изобщо не ми беше хрумнало, че полицаите ще проследят обаждането. Това никак не е добре.

— Аз… Аз нямам представа за какво говорите — изломотва Мати.

Изправям се.

— Полицай Тийън, аз се обадих по телефона.

Той ме поглежда изненадано, сякаш вече е забравил за момичето с розовата коса, което му отвори вратата. Пристъпвам в хола. Трябва да измисля някаква правдоподобна лъжа. И то бързо.

— Мати не се беше прибрала още — обяснявам. — И понеже не знаех къде е, започнах да звъня наред. Мислех, че може да е у Софи. Затова помолих родителите й да проверят.

Чертите на баща ми се отпускат, но полицаят продължава да ме гледа съсредоточено. Накрая все пак отбелязва нещо в тефтера и се обръща към сестра ми.

— Добре. Още един въпрос, Мати. Знаеше ли, че Софи е бременна?

Ахвам и поглеждам Мати. Устата й е виснала и тя се е втренчила смаяно в полицая. Очевидно е, че чува за пръв път.

— Ясно. — Офицерът кимва и се изправя. — Благодаря ти много. Оценявам го. — Той стисва ръката на баща ми и тръгва към вратата.

Баща ми изчаква цели трийсет секунди, преди да се разкрещи.

— Купон, значи? В студентския клуб? Как изобщо ти хрумна? Не мога да повярвам, Мати. Какво обяснение ще дадеш?

Лицето на сестра ми се сгърчва под строгия му поглед.

— Съжалявам — проплаква тя. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.

Тя скрива лице в шепи и хуква по стълбите, като ме избутва от пътя си. Баща ми въздъхва и тръгва след нея, а отпуснатите му рамене показват, че предпочита всичко друго на тоя свят пред това да успокоява изпаднала в истерия тийнейджърка.

Аз се премествам на дивана, все още в шок. Софи е била бременна? Ясно, в петък сутринта всъщност е повръщала заради сутрешното гадене. А Скоч бе споменал на игрището, че е спал с нея. Явно той беше направил белята.

Но може би не Скоч е бащата. Ами ако Саманта е права и Софи действително е спяла с господин Голдън? Ако детето е било от него, би могъл да загуби много — например работата си, когато нещата излязат на бял свят. Възможно ли е толкова да държи на учителския си пост, че да извърши убийство?

Телефонът внезапно избръмчава в джоба ми и прекъсва размишленията. Разсеяно го вдигам.

— Хей, Вий. Какво става? — Гласът на Ролинс звучи напрегнато.

— Слушай, малко съм заета. Какво искаш? — Трепвам веднага щом думите излизат от устата ми. Звучат ужасно.

— Не бъди такава! Опитвам се да закърпя нещата.

Поемам си дълбоко въздух.

— Знам. Съжалявам. Само че тук нещата са доста изнервени. Допреди малко един полицай разпитваше сестра ми.

— Сериозно ли?

— Аха. Гадна работа.

И двамата замълчаваме.

— Виж, съжалявам, че от известно време не ти обръщам достатъчно внимание — подхваща той. — Но и на мен ми се случиха неприятности.

Замислям се как никога не ме е канил у тях. Какво ли става там?

— Искаш ли да поговорим?

— Не. Твърде лично е. — Гласът му е сподавен, сякаш отчаяно му се иска да ми разкаже, но нещо го спира да излее душата си. Знам какво му е. Ще ми се някак да го предразположа да сподели проблемите си, но нима имам право да го притискам, след като аз самата крия толкова тайни?

— Е, ако решиш да поговорим, знаеш, че съм насреща.

— Знам — отвръща той. — Хей, нали всичко е наред между нас?

— Напълно — отвръщам. — Какво ще кажеш утре да те заведа на погребение?