Джил Хатауей
Чужди очи (21)

Двайсет и първа глава

Не спирам да се въртя, да се мъча да се отпусна, опитвам се да заспя, но не чувствам никаква умора. Всъщност никога не съм се чувствала толкова жива, така изпълнена с енергия. Когато впрегнах мускулите на Скоч, имах чувството, че хем съм в него, хем не съм. Като във видеоигра — натисках бутоните само със силата на мисълта си, а той изпълняваше командите. Усещането бе опияняващо.

Толкова дълго бях безпомощна, против волята си се вмъквах в главите на хората и ги напусках, вечен пленник на техните решения и действия. А ето че сега се появяваше блед лъч светлина, слаба надежда, че все пак имам избор.

Ако се плъзна в учителка, която се натиска с шофьора на училищния автобус по време на часовете, ще мога да отблъсна и него, и гнусните му мустаци.

Ако се случи да се плъзна в Скоч, докато опипва някоя невинна мажоретка, направо ще го кастрирам. И не си мислете, че не бих го направила.

А ако се плъзна в някого, който стои насред тъмна стая, пропита от миризмата на кръв, и видя тяло на леглото, ще мога…

Ще мога…

Не мога да направя нищо.

Не мога да помогна на Софи.

Нито пък на Амбър.

Но сега, сега, когато все пак не съм съвсем безсилна, може би ще мога да попреча да убият други момичета. Може би ще успея да защитя сестра си.

Скачам върху леглото и мятам няколко ритника и крошета във въздуха, като нинджа. Аз съм Бъфи, готова да срита задниците на лошите. В гърлото ми се надига смях, мятам се върху леглото и се втренчвам в налепените картинки на планети и звезди на тавана ми.

Усещането, че може би мога да контролирам живота си, ме въодушевява. Чувствам се като пияна или надрусана, или нещо такова. Искам да използвам новата си сила, да експериментирам.

Измъквам се от спалнята и тръгвам на пръсти по коридора. Надниквам от стълбите и виждам, че в кабинета на баща ми свети. Вероятно се е заровил в онлайн форума, утешава пациенти, оцелели след рак, и казва точно каквото трябва, понеже не му се налага да седи с тях на кухненската маса.

Продължавам по коридора, стигам спалнята му. Вратата е открехната. Побутвам я леко и се оглеждам. Стаята му е съвършено подредена. Леглото е оправено, и за разлика от моята стая, по земята не се въргалят дрехи. Върху скрина няма нищо друго, освен една стара снимка на майка ми.

Баща ми държи халките на двама им в малка кадифена кутийка в горното дясно чекмедже на скрина. Години след смъртта й продължаваше да носи своята, докато една възрастна дама от форума на болните не му каза да я свали. И за първи път той се вслуша в нечий съвет, вместо да раздава съвети. Когато забелязах, че вече не я носи, не се стърпях и го попитах къде е. Увери ме, че я пази на сигурно място, но че твърде много го боли да я гледа по цял ден и да тъгува за мама. Понякога влизам и отварям чекмеджето и кутийката. Не докосвам пръстените, само ги гледам. Но този път внимателно изваждам пръстена на баща ми.

И друг път съм се плъзвала в баща ми — случайно. Веднъж, когато му пробвах часовника, друг път — докато разгръщах стар албум със снимки. Веднъж се случи да се плъзна в него, докато оперираше, и това май ме беляза за цял живот. Но предвид това, че беше на долния етаж и работеше на компютъра си, реших, че ще е безопасно да експериментирам.

Връщам се в стаята, скачам на леглото и стисвам пръстена в шепа.

И оставам така дълго време, в очакване да се случи нещо, каквото и да е. Минутите текат бавно. След известно време ме обзема параноята, че баща ми ще вземе да се качи горе и да надникне в чекмеджето си. Не че има причина да го прави, но нали точно това е параноята.

Нахлузвам пръстена на пръста си и се отпускам на възглавницата. Предишното ми главоболие се завръща и имам чувството, че таблетките кофеин буквално ме зоват от раницата, умоляват ме да глътна няколко. Решавам да не обръщам внимание на болката и затварям очи.

И усещам как се плъзвам.

* * *

Озовавам се в кабинета на баща ми, седнала пред компютъра му. Чете имейл от някаква жена, чийто син е починал от рак миналата година. Известно време се взира в екрана, вероятно се чуди как да формулира отговора си. После чуква върху бутона „Отговори“ и написва няколко съчувствени реда и заглавието на някаква книга, която би могла да й помогне да се справи с болката.

Изпраща писмото, минимизира страницата с форума и зарежда някакво онлайн медицинско списание. Преглежда няколко статии, изчита информация за няколко операции. Доста е скучно. Чудя се дали да не го накарам да си бръкне в носа, или нещо такова, колкото да проверя дали е възможно.

Съсредоточавам цялата си енергия върху десния му показалец. „Хайде, пръстче — казвам си. — Пъхни се в носа на татко.“ Но пръстът му продължава да движи тъчпада на компютъра и да отмята една след друга скучните статии.

Подразнена, се замислям защо не мога да му въздействам както на Скоч в гробището. Единственото, което ми хрумва, е, че тогава бях побесняла. Може би всичко бе заради адреналина.

Телефонът иззвънява и баща ми подскача. Прилепва слушалката в ухото си и казва „ало“, но отсреща се чува само тежко дишане.

— Ало? Ало? — повтаря баща ми и в гласа му се долавя раздразнение. Никой не отговаря. — По дяволите, чашата преля. Ако се обадиш още веднъж тук, ще се обърна към полицията. — Линията прекъсва.

Интересно кой се обажда. Сещам се за обаждането от онзи ден, когато баща ми бе заявил на някого, че всичко е приключило, и ме изпълва някакво мрачно предчувствие. Дали не го тормози някой?

Той остава неподвижен секунда-две, втренчен в сватбената снимка на майка ми. После я взима.

Очаквам да погали образа й или да я целуне, или нещо такова, но вместо това, той обръща снимката и маха гърба на рамката. За моя изненада, върху опаката страна на снимката е залепено миниатюрно сребърно ключе. Той внимателно отлепя скоча и взима ключа. После сглобява отново рамката и връща снимката на бюрото си.

Гледам смаяно как вади ключето и го пъха в ключалката на най-долното чекмедже на бюрото.

Това бюро го купиха на старо. Когато бяхме малки, с Мати си играехме на учителки на него. Неведнъж бяхме опитвали да отворим чекмеджето, но то не поддаваше. Баща ми твърдеше, че предишният собственик бил загубил ключа, но пък бюрото било толкова красиво, че въпреки това го купил.

Значи е лъгал.

Той отваря чекмеджето и пъха ръката си вътре, сякаш търси нещо. Накрая измъква кафеникава папка. Върху корицата пише „Алисън“ с разхвърляния му почерк. Отваря я и отвътре се показва дебел сноп документи. Най-отгоре лежи снимка на страшно хубава жена с бяло руса коса.

Неочаквано осъзнавам, че съм виждала тази жена. На гробището, докато бях в тялото на Скоч. Стоеше пред един от надгробните камъни. Онзи, с надписа АЛИСЪН МОРОУ. Опитвам се да сглобя картината, но не схващам коя е тази жена. И коя, по дяволите, е Алисън?

Ръцете на баща ми се разтреперват, когато пъха папката обратно в чекмеджето, но снимката на белокосата жена така и не прибира. Известно време се взира в нея, после я смачква в юмрук. Хвърля я в кошчето под бюрото си.

— Остави ме на мира — прошепва.

После заключва отново чекмеджето и прибира ключето в скривалището, зад снимката на майка ми.

Усещам, как бавно напускам тялото му и се завръщам в моето.

* * *

Изчаквам половин час, след като баща ми се прибира в стаята си, после тихо отварям вратата. Стаята на баща ми е притихнала в дъното на коридора, през процепа под вратата не се вижда светлината. Моля се да е заспал. Слизам на пръсти по стълбите и босите ми крака замръзват от допира на студеното дърво.

Кабинетът му тъне в тъмнина, осветен единствено от луната, която наднича през прозореца. Ужасно място, като се замисля. Когато майка ми беше жива, украсяваше всяка стая според собствения си вкус, слагаше картини, дамаски на цветя и красиви огледала. Но баща ми не й даваше да пипа нищичко в тази стая. Даже не пуска Ванеса да чисти. Стъклата на прозореца са помътнели. Стаята е пълна с неговите вещи, с прашните му тайни.

Бързо прекосявам стаята и грабвам снимката на майка ми. Махам задната част на рамката и намирам ключето точно както го е оставил, така блестящо, че сякаш ме предизвиква да го използвам.

Известно време го гледам втренчено. Къде ли ще ме отведе? Не зная. И не съм сигурна, че съм готова да разбера, но пък едва ли някога ще бъда готова, затова внимателно отлепвам скоча и стисвам ключето. Толкова е лекичък, а как тежи в дланта ми!

Смъквам се на колене и вдигам ключа срещу ключалката. За кратък миг се разколебавам. Та това е баща ми, човекът, който ни прави палачинки с шоколадови парченца всяка неделя сутрин. Вероятно си има причина да държи тези неща под ключ.

Нали така?

Очите ми неволно се стрелват към кошчето и се опитвам да накарам снимката на белокосата жена да изчезне със силата на волята си. Може би съм си въобразила. И всичко е плод на фантазията ми. Но снимката все така продължава да лежи в кошчето.

Писна ми от тайни.

Готова съм за истината.

Пъхам ключа в ключалката и го завъртам, докато не чувам, как някакъв механизъм в дълбините на бюрото не се задвижва с леко изщракване. Слагам ключа върху бюрото и отварям чекмеджето. Кафявата папка лежи върху купчина стари медицински списания. Грабвам я и започвам да прехвърлям документите. Нечие медицинско досие.

Изваждам един лист и зачитам.

Име: Алисън Анет Мороу

Алисън. Името от надгробния камък. Момиченцето, което бе живяло само два дни. Защо ли баща ми пази досието й?

Продължавам да чета. Има цял куп термини, които не разбирам. Родила се преждевременно, с аноректална малформация^[1], която налагала спешна операция. Прелиствам страницата. Цифри. Медицински жаргон.

Стигам до последната страница в папката.

Дата на смъртта: 19 октомври 1998 г.

19 октомври. Алисън Анет Мороу е умряла по време на операция преди малко повече от четиринайсет години, под скалпела на баща ми. А той продължава да пази досието й, за да не забрави. Започва да ми се гади.

Защо точно тя?

Знам, че е имал и други неуспешни операции.

Защо така се бе вкопчил точно в този провал?

С разтреперани ръце връщам папката върху списанията. Заключвам чекмеджето и връщам ключето в скривалището му.

А после дълго, дълго не мога да заспя.